Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (6) (Урок шести)

6

— „Заповед номер две хиляди четирийсет и седем. Във връзка с наемането на кантората за частни разследвания «ДеЮре» от апарата на държавното управление СБИ, временно да се отстрани адептката Дея Риате от занятия, по причини, свързани с държавната сигурност. Лорд-директор Риан Тьер.“ — мрачно зачете лейди Верис.

Освен нея, в кураторската се намираха майстор Окено, лорд Тесме и лейди-секретарят. Верис продължи:

— Всъщност, въпросът не подлежи на обсъждане, като се има предвид формулировката и думата „заповед“, използвана в разпореждането на лорд-директора, и все пак, е необходимо вашето писмено съгласие, магистър Тесме и вашето, майстор Окено, тъй като се явявате ръководители на дипломните проекти на адептката Риате.

Лейди Митас седеше зад бюрото и фиксираше всичко в протокола, останалите също седяха. Стоях само аз и отчаяно се стараех да сдържа щастливата си усмивка — доверието на Риан ми беше невероятно приятно.

— Аз ще подпиша — отзова се магистър Тесме, — уверен съм, че Риате ще намери време за написването на дипломната си работа.

Мълчаливо кимнах, потвърждавайки казаното.

— А аз не съм толкова сигурен — замислено произнесе Окено. — Особено, ако се има предвид последната писмена работа на адептката, в която, за същата тази адептка напомняше само името й на първата страница.

Бавно се изчервих.

— Освен това, наблюдава се систематично отсъствие от занятия — с менторски тон продължи старши следователят.

Вече бях почервеняла не до корените, до крайчетата на косата си, но въпреки това, решително го прекъснах:

— Това беше идея на Юрао, майстор Окено.

И тогава полувасилискът не се сдържа и се разкрещя:

— С дроулелите?!

— Те, всъщност, на своя глава бяха пристигнали, тях никой не ги беше викал — обидено напомних аз.

Окено засъска, но в следващия момент се успокои и полюбопитства:

— Между другото, колеги, всички ли получихте покани?

— Да. — Верис се усмихна. — Жловис призори ги разнесе.

— Предварително съобщавайки на всички за планиращото се тържество — добави лейди Митас, — но аз вече на никого не вярвам.

Всички странно се заусмихваха, а Окено я увери:

— Лейди Митас, аз наистина се женя за лейди Риая Найтес — и изражението на лицето му стана толкова щастливо!

А моята усмивка, например, беше напълно излишна и неуместна, тъй като Окено веднага я забеляза и се започна:

— Два практикума по труповете ще минете лично при мен!

Искаше ми се да отбележа, че самият той няма да има нито време, нито желание вече да се свира по пущинаците, но се отказах. Премълчах си и просто кимнах.

— Планът на дипломната работа да бъде на бюрото ми до края на тази седмица.

Отново кимнах.

— И дори не се надявайте, че предстоящата сватба ще ви позволи да избегнете практиката под мое ръководство, Риате!

— Вашата сватба? — изведнъж уточни лейди Митас, обръщайки се към Окено.

— Не — отряза василискът. — Аз за нейната сватба говоря.

Тесме и лейди Верис просто се спогледаха, но за сметка на тях, лейди секретарят изстена:

— Пак ли? Кой е този път, Риате?

И аз изобщо не очаквах, че Верис изведнъж ще изтърси:

— Магистър Еллохар.

В сумрачната стая увисна напрегнато мълчание, сега всички ме гледаха в недоумение, а аз, с не по-малко недоумение — капитан Верис. Кураторът се взираше нанякъде в далечината, а след това сви рамене, тръсна глава и поясни:

— Магистър Еллохар идва. — Погледна ме и с известно учудване попита: — Дея, добре ли си?

Тесме също ме погледна, при това погледът му беше по-скоро съчувстващ. Мълчанието го наруши Окено, питайки:

— Риате, ти всичко ли разбра?

— Да, майстор старши следовател — с равен глас се отзовах аз.

Окено взе листа от лейди Митас, драсна небрежно подписа си, а след това предаде хартията на Тесме. След подписа на магистъра се подписа и куратор Верис. По този начин аз получих освобождаване от занятията практически до сесията.

Вратата се отвори в момента, когато лейди Митас слагаше печат, заверявайки документа, и пред очите ни се появи магистър Еллохар в синя туника, прихваната със златен пояс и с коса, заплетена в странна плитка, състояща се от няколко малки плитчици.

Магистърът весело ни огледа и заяви:

— Кошмарни!

— Тъмни — отзовах се аз.

— И на вас всичко най-тъмно — отзова се лейди Митас.

— Ужасяващи — Окено.

— Чудовищни — магистър Тесме.

Лейди Верис си премълча, без да откъсва поглед от Еллохар.

— Верис, приготви се за излитане — изкомандва сиятелният лорд. — Ще бъдеш моя дама на празненствата.

Кураторът отначало подскочи, а след това с размах отново се тръшна на стола и шашардисано попита:

— Аз… А как… академията, трябва на обяд да ида, и физическата подготовка, и…

— Забрави — лорд Еллохар се ухили. — Домъкнах Герн, той ще те смени.

Верис не просто пребледня, посивя в миг и объркано промърмори:

— Асвел Герн? Но, магистър… та той е звяр.

— И кой го казва! Той е и мъж, да, наясно съм — весело потвърди Еллохар. — А ти съвсем си се размекнала, противно е да те гледа де… тъмен. Стига, Шаена, опашката в уста, за да не ти се пречка, и да се разкарваме от тук.

— Но… — лейди Верис изглеждаше разстроена до сълзи.

— Без „но“ — подигравателно проточи магистърът. — Казах, тръгваме, значи, тръгваме.

Капитан Верис стана, приближи се до своя шкаф, започна стремително да подрежда разни папки и стана ясно, че едва се сдържа. Еллохар замислено се почеса по тила:

— Така, с това се оправихме, а следващата в списъка е Риате.

Аз трепнах, кураторът стремително се обърна, магистърът нагло ми се усмихна и се поинтересува:

— Готова ли си?

— За какво? — не разбрах аз.

— За Тьер, прелест моя — насмешливо ми отвърнаха.

Без да му отговарям, се обърнах към лейди Верис и тихо попитах:

— Мога ли вече да тръгвам?

— Да, Риате. — Кураторът се усмихна. — Ще се срещнем в двореца.

Забелязала учудения ми поглед, добави:

— В СБИ работи брат ми. Тръгвай.

Пожелавайки всичко най-тъмно, аз заобиколих лорд Еллохар и напуснах кабинета на куратора.

И само след като се озовах в коридора, едва не заподскачах от радост и практически затичах към общежитието. Бях щастлива като никога досега.

Вчерашният ден беше преминал като в сън, на всички лекции само Риан ми беше в мислите, дори не предстоящата работа, а именно неговият образ не излизаше от съзнанието ми. През нощта се въртях в леглото, без да мога да заспя, и ето, то беше настъпило — невероятното утро, в което започваше работата ми в Службата за Безопасност на Империята! Идеше ми просто да запея от щастие!

— Дея! — Викът на магистър Еллохар набързо ме върна от небето на земята.

С тежка въздишка, спрях, обърнах се и вече напрегнато се взирах в приближаващия се към мен лорд, който в придворни одежди изглеждаше необичайно. Никак не беше солидна тази придворна мода, ама изобщо!

— Туниката ли не ти харесва? — насмешливо се поинтересува магистърът, когато се приближи.

— Просто не съм ви виждала в нея — признах си аз. — Пък и поясът е… по-надолу, отколкото се полага.

— Така се носи той, на бедрата — информира ме Еллохар.

Аз се смутих, магистърът беше непробиваем и нагло заповяда:

— Прелест моя, погледни ме.

Отстъпвайки две-три крачки назад, погледнах.

А сега се върни тук — с леден тон произнесе Еллохар.

Продължих да стоя на място.

Де-е-ейа-а-а — проточи лордът.

— Аз много внимателно ви слушам. — И упорито продължих да стоя.

Намръщвайки се, Еллохар, като че ли без да се обръща към никой конкретно, произнесе:

— Що не вземеш да ми напомниш, адептка, аз върху теб магия за подчинение използвал ли съм?

Внезапно, над нас прозвуча ехидният глас на Дара:

— А защо не вземете на мен да напомните, лорд Еллохар, колко дни лично вие се клатушкахте на ръба на Бездната, след нашето предишно разногласие?

Магистърът се намръщи и не по-малко ехидно полюбопитства:

— А защо не ми напомните, лейди Дара, с какво приключи за вас нашето несъвпадение на интересите? Как е там временцето в отвъдния свят?

Гневно съскане и мрачното:

— Тогава Тьер беше на ваша страна, магистър! — И коварното: — А с тези темпове, вие също се доближавате застрашително към личното и близко запознанство с „временцето“ в Бездната.

Решавайки да прекратя трепетното им общуване, аз просто се приближих към лорд Еллохар, мълчаливо, но изразително взирайки се в него.

— Това е грешка — изказа се Дара.

— Протегни ръка — с леден тон заповяда Еллохар.

— Защо? — Ръцете си, при това и двете, аз, неясно защо, ги скрих зад гърба си.

Сивите очи избухнаха в син огън, но това си остана единственото свидетелство за гнева на магистъра. Навеждайки се над мен, Еллохар уморено произнесе:

— Ако имаш каквито и да било въпроси, ще използваш кръвен призив. — Тъй като и двете ми ръце продължаваха да са зад гърба ми, тънката, почти прозрачна пластина, магистърът мълчешком напъха в джобчето на гърдите ми.

Аз замрях, гледайки го с удивление.

— Ако — той сграбчи лявата ми ръка, дръпна я към себе си, безсъвестно използвайки надмощието си в груба сила, — възникнат каквито и да било трудности, ще използваш това. — На моята отворена въпреки волята ми длан, легна тънко конче с игла на единия край. — Където и да отиваш, с когото и да си, забождаш я в гънките на дрехата си или на вътрешната страна на палтото. Забождаш я така, че амулетът за призив да е достъпен моментално.

— Магистър Еллохар, не си струва, аз…

— Твоето мнение ме интересува най-малко от всичко — изсъска лордът така, че аз не се реших да възразявам повече.

В пълно мълчание стиснах амулета, вече просто се опасявах да го връщам на собственика му.

— И последно! — Улових с крайчеца на окото си уморения, пълен с тъга поглед на магистър Еллохар. — Каквито и да ти ги наговоря, както и да се опитвам да изменя това, ти и Риан за мен сте най-скъпите същества в Тъмната империя и аз ще дойда на помощ винаги и в каквато и да било ситуация. Сега вече можеш да се разкараш от очите ми.

А аз стоях и го гледах нерешително, и дори не знаех какво да кажа.

— Изчезвай, бързо! — изсъска Еллохар.

Потрепервайки, останах да стоя на място. Той уморено поклати глава и вече тихо помоли:

— Отивай, Дея, просто се махни. И желателно, без думи.

Аз се обърнах и си тръгнах, стискайки в ръката си амулета. И имах усещането, че с гърба си продължавам да чувствам погледа му. Стигайки до края на коридора, хвърлих поглед назад — магистърът продължаваше да гледа след мен… Защо така мъчеше себе си?!

 

 

До женското общежитие вървях бавно, все още обмисляйки случилото се, след това напъхах амулета в джобчето, при същата онази кристална пластина, и забързах. Риан беше помолил да съм готова към девет, а аз вече закъснявах. Затова, когато отворих вратата, изобщо не се учудих на присъствието на Риан. Удивих се, по-скоро на това, че той държеше на коленете си мъркащата Царапка, а Късметчето, в облика си на дракон, стоеше пред него, пъхнал ръце в джобовете. И те водеха явно не много приятен разговор.

— Аз не мога да си спомня своята смърт. — Тонът на Наавирр беше хладен. — Вие нали разбирате какво значи това?

— Убили са ви в гръб. — Риан весело ми намигна, когато влязох. Драконът обърна глава и върху каменното му лице се появи топла, добра усмивка и от устните му се откъснаха думите:

— Кошмарни, мъниче.

— Тъмни… — Когато Наавирр приемаше човешки облик, аз неволно се смущавах, като котарак той ми беше по-близък, като че ли. — Как мина ловът, хванахте ли нещо?

— Царапка хвана две мишки! — гордо ме осведомиха, а след това с посърнал глас, добавиха: — Изпи ги.

Късметчето много се безпокоеше за състоянието на Царапка, аз, всъщност, вече също.

— Двойно преселване, забавянето в развитието е нормално. — Риан почеса котето между крилцата, Царапка се зае да мърка три пъти по-силно. — А, например, скоростта, с която пораснахте вие, Наавирр, мен откровено ме учуди.

— Това е заради мъничето. — Драконът небрежно ме прегърна през раменете, когато се приближих. — Жалко, че вие така бързо си оправихте отношенията, ако бяхте пострадали още малко, със сигурност бих си възвърнал и огъня.

В този миг, аз преместих поглед от Царапка към Риан, и потреперих — магистърът мълчаливо, без да мига се взираше в Наавирр. Драконът бавно махна ръката си от раменете ми и дори отстъпи крачка назад. А след това най-невинно се поинтересува:

— Така по-добре ли е?

— Значително — с леден тон произнесе лорд-директорът.

— Трети кръг… — замислено и демонстративно гледайки към тавана, измърмори Късметчето. А след това: — Между другото, Дейка току-що се е прегръщала с Еллохар.

Лицето на магистъра потъмня, а аз, обръщайки се към дракона, възмутено го погледнах. Наавирр, обаче, без ни най-малки угризения, изведнъж ми се примоли:

— Хайде още веднъж да го зарежеш, а? Поне само още веднъж, става ли?

— Късметче! — възмутено възкликнах аз.

Без изобщо да се смути, драконът моментално внесе ново предложение:

— Добре де, тогава можете да се повъргаляте в леглото — уверен съм, Тьер ще е толкова щастлив, че ще стигне и за моя огън, и за пълното порастване на Царапка.

Загубих и ума, и дума от възмущение, но за щастие, магистърът се намеси:

— Наавирр! — От ледения тон, като че ли, в гостната стана по-студено, — извинете се пред годеницата ми.

Драконът с целия си вид изобрази покаяние, наведе глава и произнесе:

— Моля за извинение, госпожо Риате, сбърках и нищо повече няма да ви разказвам… — Вдигна глава, весело ми намигна и добави: — Правилно, Дейка, нека се помъчи, ще започне да те цени повече.

Изви се адски пламък.

Когато отблясъците угаснаха, в гостната бяхме останали само аз, магистърът и Царапка с оцъклени от уплаха очи. А когато котетата се плашат… Риан застина, стараейки се дори да не помръдне, докато котето се намираше в процес на…

— Ой! — Само това успях да кажа.

— Така или иначе имах намерение да се преобличам. — Магистърът страдалчески изтърпя, явно си казваше думата опитът му в общуването с малки деца.

— Племенниците? — досетих се аз.

— Племенничките — простена той, а Царапка, вече приключила със страха си, сега трогателно тресеше лапички, мокри от собствената й изненада. — Лирран често… устройваше подобни неща на коленете ми.

— Надявам се, ти не й го напомняш постоянно? — поинтересувах се аз, спомняйки си тази поразително красива девойка.

— Само от време на време — с коварна усмивка си призна магистърът.

— Жесток си — сдържайки кискането си, го упрекнах, гледайки как Риан внимателно премества котенцето на дивана.

Ставайки, лорд-директорът скръбно огледа наличното мокро петно, тежко въздъхна и съобщи:

— Аз бързо…

Изрева адският пламък.

И странно, веднага, след като Риан се скри в пламъците, вратата се отвори, а когато и последният отблясък затихна, Късметчето най-нагло, във вид на котарак, се върна в гостната.

— Слушай, Дейка — той стремително си възвърна човекоподобния образ, — ти защо го мъчиш така тъмния, а? На теб, какво, мама не ти ли е разказвала как се раждат децата?!

— Наавирр, вие подигравате ли се? — честно попитах аз.

— И кой ли ме запозна с теб?! — Драконът се приближи към диванчето, подхвана Царапка, надникна в очите й. — Ти си единствената гордост на татко.

— Мяу — отвърна котенцето.

— Умното ми момиче — продължаваше Късметчето. — Нищо, ние ще им организираме такава брачна нощ! Нали, момичето ми? Ще си споделят с нас емоциите, къде ще се дянат, ние пред вратата им ще чакаме, нали?

И в този момент, малкото крилато коте махна нервно с опашка и изтърси:

— Само след сватбата!

За чест на Наавирр, той не изпусна Царапка, а внимателно я постави на дивана до себе си, печално питайки:

— Ама ти какво, мамичко? На теб до тяхната сватба крилата ще ти окапят от глад.

— Ще издържа — изсъска Царапка и добави: — Ти изобщо, какви ги ръсиш пред момичето?

— Гледай себе си, не те беше срам лорда да опикаеш! — възмути се Наавирр.

— Аз не владея напълно това тяло, на мен ми е простено — съскаше котето. — А теб да не съм те чула повече и една дума на интимни теми пред детето…!

— Ама аз какво, аз за теб се безпокоя, нещастие мое крилато-зъбато! — Късметчето изглеждаше оскърбен до дъното на душата си.

А Царапка изведнъж жално провлачи:

— Пак ми се яде…

— Дръж, изчадие на Хаоса! — Обиденият дракон пъхна пръста си под муцунката на котето, леко се намръщи, когато то впи зъбки в него, а след това радостно се ухили, намигна ми и съобщи: — Проговори нашето чудо крилато! Получи се, значи. Ама, дребосъче, страшно е ревнив тоя твой лорд!

Аз не успях нищо да кажа, преди да се извие отново адският пламък. Появилият се в гостната ми лорд-директор, забелязвайки промяната в числения състав на присъстващите, гневно изгледа Късметчето. Драконът невъзмутимо отбеляза:

— Между другото, аз съм кърмещ баща, така че, съобразявайте се, лорд Тьер.

И видът му беше толкова невинен, че даже примигваше често-често.

— Та значи, кой, казвате, ви е убил? — сладко-мазно се поинтересува магистърът.

— Вие имате предвид, кой именно е сложил край на живота ми, или тези, на които им се е искало? — невинно изчурулика Наавирр.

— Този, на когото му е провървяло — мрачно уточни Риан.

— Единици може да са имали късмет, останалите още се редят на дъ-ъ-ълга опашка. Ви там сте някъде, примерно, трихиляден. — Късметчето зъбато се ухили.

Риан, кой знае защо, също просто се усмихна и дори не коментира. А драконът изведнъж пребледня, след това, хвърляйки поглед към мен, отново нагло се усмихна и отбеляза:

— Не, вие със сигурност няма да ме убиете, на вас Дейка няма да ви даде.

Магистърът също ми хвърли поглед. Със съжаление. А аз само се усмихнах, неясно защо. Сигурно, просто защото всичко беше наред, и ето, даже Царапка заговори.

— Имам въпрос — Наавирр стана, притискайки смучещото пръста му коте към гърдите си: — А малката къде ще спи?

— Няколко дни при мен — отвърна Риан.

— Тогава и ние идваме с вас. Царапка, събирай си багажа — весело заяви Късметчето.

Погледът на лорд Тьер изстина.

— Какво? — възмути се драконът. — Царапка трябва да расте, а за това са и необходими Дея и нейните емоции, така че… — Коварна усмивка. — И какво толкова, ако вие преди първата брачна нощ…

Изви се адски пламък.

Когато огънят угасна, в гостната ми липсваха и Късметчето, и Царапка.

— И… къде са те? — предпазливо се осведомих аз.

— Иди да се преоблечеш. — Риан меко ме блъсна в посока към спалнята.

— А…

— При майка ми. — И такава една коварна усмивчица на устните. — Кой друг, освен нея, е в състояние да даде урок за правилата на поведение на някои възродени.

Горкото Късметче — свекромонстърът нямаше да търпи неговите волности. Но аз все пак се запътих да се преобличам. Не можех да се поява в СБИ в мундира на адептка на „Академията на Проклятията“. И затова си избрах черна рокля, от гардероба, който ми беше събрала бъдещата свекърва, но все пак, под нея облякох черна риза, тъй като деколтираните рокли хич не бяха за мен. И черни обувки извадих и чорапи. Косата я заплетох в стегната плитка и… прикрепих амулета на лорд Еллохар в една от гънките на роклята. Облякох се бързо, но едва излязох, съжалих за това.

— Тъмни дни, Дея — пропя лейди Тьер, застанала до магистъра.

— И на вас кошмарни — едва чуто отговорих аз.

Оценяващ поглед на тъмните очи и укоризненото:

— Ризата е напълно излишна. И още по-неправилно е да я закопчаваш догоре.

— Майко… — Една-единствена дума, и свекромонстърът с тежка въздишка, млъкна.

А аз прецених, че няма да е зле да уточня:

— На мен са ми дали много строго възпитание, лейди Тьер и аз просто се чувствам некомфортно в разголени дрехи.

Лейди Тьер замислено ме погледна, след това лицето й просветна, тя весело ми кимна и съобщи:

— Добре, мила, разбрах всичко. И, да, наричай ме „мамо“.

Ох, Бездна.

— Майко — Риан с труд сдържа усмивката си, опитвайки се да изглежда сериозен, — ти нали беше заета с възпитанието на Лирран и с дебюта й в двореца.

Дамата се обърна, изпитателно и гневно изгледа сина си, а после с репетирано, грациозно и изразително движение скръсти ръце пред гърдите си и с леден тон уточни:

— Значи това е твое дело? — Магистърът премълча, но усмивката му беше многозначителна. Лейди Тьер разгневено присви очи и подхвана: — На плещите ми са и Алитерра и цялата й сватба, а освен това, и всички задължения на Първа лейди и службата в двореца, но дори ако ми възложат да представя във висшето общество всички млади дебютантки на Тъмната империя, аз пак ще намеря време и за подготовката на Дея. И време, и сили, и възможности!

От многозначителна, усмивката на Риан се трансформира в много коварна.

— Това е жестоко! — възмути се лейди Тьер.

Магистърът премълча.

— И подло! — продължи да бушува свекромонстърът.

Насмешлив поглед на черните очи.

— Аз толкова години чакам! — Пореден вопъл.

На вратата вежливо се почука. И аз дори не успях да направя и крачка, когато лейди Тьер от място се спусна към вратата, отвори я, и забелязвайки лейди Митас, възмутено се поинтересува:

— Ето например, вие имате ли си снаха?

Лейди-секретарят, държейки в ръце документите, които аз би трябвало да представя във временната си месторабота, трепна и стреснато отвърна:

— Д-д-да… Две.

— Ето! — Лейди Тьер стремително се врътна към сина си. — Всички си имат снахи. Даже две… А аз… аз най-накрая дочаках да ти уври главата и да се замислиш за бъдещето, и какво стана? Ту се жените, ту не се жените, първо Дея е съгласна с годежа, после го разваля, а моето майчино сърце?! Но ето, слава на Бездната, наистина тя е всесилна, вие стигнахте до съгласие. Поне сега, аз мога ли да се порадвам, а? — Завъртане към вцепенената лейди Митас: — Аз какво, за нещо толкова страшно ли моля?

— Н-н-не. — Тя се олюля.

— Аз дори не настоявам за внуци… поне през първия месец, примерно. Но поне достойно да представя в обществото снаха си имам ли право?!

В следващия миг лейди Митас се тръшна в безсъзнание.

— Какво й стана? — удивено попита лейди Тьер, обръщайки се към нас с магистъра.

Риан мълчаливо отиде, взе жената на ръце, внесе я и я сложи на дивана в гостната, а аз бързичко напълних чаша с вода. Когато лейди-секретарят дойде на себе си, магистърът мрачно попита:

— Как сте със здравето?

— Явно не много добре — промълви тя.

А след това, рязко стана и се втренчи в мен. Смутено отстъпих, гледайки в пода и дори не знаех какво да кажа в отговор на този взискателен поглед. И изведнъж, то като че ли само се откъсна от устните ми:

— Пролет е… активизация на умъртвията и халюцинациите…

Почтената лейди-секретар се надигна от дивана, пъхна в ръцете ми документите, награди ме с още един, много изпитателен поглед и величествено напусна гостната ми. Ние мълчаливо я проследихме с погледи до вратата, но вместо да излезе, дамата се обърна на прага, след това направи крачка към мен, и сочейки ме с пръст, изсъска:

— Ами дроу?! За неговите чувства ти помислила ли си? Въртиопашка!

Аз просто замръзнах. Риан рязко издиша, а лейди Тьер побесня:

— И дроу, отгоре на всичкото! На нас какво, Еллохар не ни ли стигаше?

Магията рядко се забелязва с просто око, но сега аз отчетливо видях, тъмното нещо, което с мътно сияние обгръщаше лейди Митас, а след това прозвуча леденият глас на магистъра:

— Майко, Дея не иска да се знае за нашите отношения в академията. И аз разбирам и поддържам желанието й.

Изящните ръце на лейди Тьер отново заеха стратегическа позиция на гърдите й, след което, с не по-малко леден тон, свекромонстърът се осведоми:

— Тоест, вие отгоре на всичкото, и отношенията си криете? Потресаващо, Риан!

— Не подлежи на обсъждане — спокойно отвърна лорд-директорът.

Свекромонстърът замълча, след това, с движение на пръста, лейди Митас беше върната на дивана, а тъмното сияние се разтвори във въздуха.

— О-о-о — простена лейди-секретарят, надигайки се повторно. — О… а какво?

— Аз отворих вратата и вие паднахте в безсъзнание — мързеливо излъга лейди Тьер.

— Така ли? — Лейди Митас предпазливо се започна се изправя. — О… а на мен… такива неща ми се привидяха…

— Сигурно заради пролетта — многозначително проточи свекромонстърът.

— Да… — Недоумяващият поглед на лейди Митас се спря върху мен, — пролет е… струва ми се. Извинете, лорд-директор, трябва да вървя.

— Вървете — величествено й позволи магистърът.

Лейди Тьер стигна до вратата и демонстративно я разтвори. Митас, хвърляйки й предпазливи погледи, излезе, и в този момент се случи още нещо:

— И, да, между другото, Дея и вашият лорд-директор са сгодени. И сватбата ще е много скоро, дума ви давам! Всичко най-тъмно, лейди-секретар.

След което затвори вратата и страшно доволна от себе си, лейди Тьер се обърна към нас.

В същия този момент, нещо се сгромоляса зад вратата. На лицето на магистъра, окаменяло до този миг, се появи хитра победоносна усмивка. Аз прошепнах „Слава на Бездната“, въпреки че ми беше откровено жал за лейди Митас.

— Деца мои — тържествуващо изчурулика лейди Тьер, — може тази почтена дама да е припаднала за пореден път, но в коридора не беше само тя!

Заблестя златен пламък.

Когато ние останахме сами, Риан унило каза:

— Извинявай.

Аз, откровено казано, се разстроих, но се завтекох да помогна на лейди Митас. Обаче, когато отворих вратата, видях госпожа Жловис, която вдигайки вече дошлата в съзнание лейди Митас, наставнически я убеждаваше:

— И какво ви е на всички в устите тази Риате? Направо загадката на века — кой ще се ожени за адептката?! Когото обикне, за този ще се омъжи. — Гоблинката се замисли и добави: — Но със сигурност, няма да е за лорд-директора.

Притваряйки вратата, така, че никой да не забележи стоящия в гостната ми Риан, аз покорно се съгласих:

— Аха.

Госпожа Жловис ме стрелна с кос поглед и ревна:

— Вода донеси, недоразумение двукрако. Вечно около теб, Дейка, само клюки се въртят.

Забързах да й донеса същата тази чаша, която вече беше празна наполовина. Госпожа Жловис, без да му мисли много, плисна всичко в лицето на дамата. След което, се захвана да я шляпа по бузите. А аз, възползвайки се от това, че жената на нашия портиер беше увлечена в занятието си, се върнах в стаята.

Риан мълчаливо ми протегна ръка.

Изви се адски пламък.

 

 

Службата за Безопасност на Империята — оказа се, че това са цели два етажа от подземията на самия дворец. На партера се разполагаше канцеларията на императора и тронната зала. Първия етаж го заемаха министерствата. На третия…

— Сърце мое, какво толкова интересно има в плана за евакуация на двореца? — Риан, когото веднага след като се пренесохме, го отмъкна настрани някакъв червенокос лорд, отново се върна при мен.

— Всичко — честно отвърнах аз.

— Например? — Чувствах, че пръстите му внимателно се докоснаха до косата ми.

— Риан, за теб това какво е? — Аз обгърнах с широк жест заобикалящото ни пространство.

Бяхме застанали във вестибюла на партера, съвсем близо до входа, всъщност. Именно тук се бяхме пренесли. Над нас се извисяваше белоснежна арка с позлата, друга, която водеше към просторния и много безлюден хол, беше черна, в тон с черния, разчертан на квадрати под. По повърхността й проблясваха сребърните символи на императорската власт. А освен това, арката беше обвита с живи лиани, които пълзяха, възхищавайки не само със способността си да оцеляват на подобно място, но и с многобройните си цветове и нежни пъпки. Интериорът беше приказен.

— Това е просто дворец, Дея. — Магистърът се усмихна.

— Не-е-е, това е чудо — не се съгласих аз, продължавайки да разглеждам плана.

На горните етажи, между другото, се разполагаха апартаментите на императорското семейство, така че, съпоставяйки събитията, които се бяха случили неотдавна, имах възможност да определя, че вече съм посещавала западното крило на двореца. Именно там се намираха покоите на наследния принц, както, всъщност, и резиденцията на императора. Източната част принадлежеше на жените. Странно.

— Да вървим, време е — напомни за насъщните проблеми Риан.

— А след това, когато всичко приключи, ще може ли да разгледам двореца? — поинтересувах се аз, пъхвайки ръката си в дланта му.

— На теб всичко ти е позволено — с усмивка се отзова магистърът.

И ми стана невероятно приятно. Докато вървях рамо до рамо с лорд Риан Тьер, се чувствах толкова щастлива… до момента, в който не забелязах оцъклилите се очи на някакъв вампир. Едва след това, аз отделих внимание на околните и забелязах няколко особености — туники носеха само лордовете, за останалите явно бяха приети черните делови костюми. Освен това, ние бяхме единствената двойка тук, а и всички познаваха Риан, тъй като, накъдето и да погледнех, ни поздравяваха с леки приветствени кимвания.

В подземието ние слязохме по стълбище, което неочаквано свършваше пред врата с надпис „СБИ“. И гледайки тези, в прекия смисъл на думата, златни букви, аз изпитвах някакъв свещен трепет. Магистърът развали всичко:

— Ето тук прекарва повечето си време бъдещият ти съпруг.

С известно объркване зяпнах лорд-директора, а някъде отзад се разнесе:

— Винаги съм подозирал, че не умеете да ухажвате жените, лорд Тьер, но не очаквах нещата да са чак толкова запуснати…

— Мълчанието никога не е било в списъка на достойнствата ти Веар — спокойно отвърна Риан.

— Виновен съм, няма повече — вежливо се извини субектът, когото аз, дори обръщайки се и разглеждайки пустото стълбище, не видях.

Магистърът отвори вратата, и пускайки ме да мина пред него, поясни:

— Той е морф, сърце мое, затова и не го виждаш.

И той влезе след мен, а вратата я придържа черна ноктеста ръка, а останалата част от собственика й, аз така и не видях. За сметка на това, ръката весело ми помаха, преди да изчезне.

И още нещо странно — в хола горе всички бързаха нанякъде, говореха за нещо, а в СБИ цареше тишина, и то такава, че аз чувах стъпките си — магистърът умееше да се движи безшумно. Останалите, явно също, защото когато Риан попита:

— Всички ли се събраха?

Някой басово отвърна:

— Дроу закъсняват.

Без да коментира това, магистърът ме поведе по-нататък, галейки леко дланта ми, а на устните му потрепваше неясна усмивка.

— Нещо случило ли се е? — реших да попитам аз.

Поглед към мен, поглед, в който имаше толкова нежност, и вдигайки ръката ми към устните си, Риан внимателно я целуна и тихо отговори:

— Всичко е прекрасно, сърце мое.

Черен коридор, сиви стени, врати от двете страни, а ние завихме по някакъв проход и слязохме още един етаж надолу, преминахме други празни коридори, за да стигнем до незабележима сива врата с надпис: „лорд Риан Тьер“.

— Твоят кабинет ли е?

Магистърът се усмихна и отвори вратата. Аз се поколебах преди да вляза, защото това изобщо не беше кабинет — това беше зала, в която имаше девет бюра със седящи зад тях служители и всички те едновременно вдигнаха глави и се взряха в нас.

— Хайде, по-смело — Риан предпазливо ме подтикна да вървя напред.

Нерешително влязох и огледах присъстващите. След това забелязах огромната, върху цяла стена, дъска с листове и схеми, сред които безпогрешно открих познати картинки, същите онези, които вчера бях намерила в двореца на Ковъна на маговете от Третото кралство, те бяха заобиколени с надписи и чертежи със светещ тебешир. Магистърът стоеше и с интерес ме наблюдаваше, след това ме прегърна през раменете и произнесе:

— Тук всичко, и практически, всички, са напълно на твое разположение, сърце мое.

Удивеният поглед, който му хвърлих аз не беше нищо, много по-показателна беше реакцията на останалите в залата — двама от присъстващите се изтърсиха от столовете си, а морфът, който вървеше след нас изруга:

— Ама че Бездна!

Така че заявлението беше неочаквано за всички, но докато тези всички пребиваваха в състояние на шок, самият лорд Риан Тьер продължи загадъчно да се усмихва, при това, именно на мен. След това прозвуча леденото му:

— Веар, покажи се.

Морфът — черен от глава до пети, като ясен силует се прояви на две крачки от нас, но дори и аз забелязах, че цялата му фигура изразяваше изумление.

— Сърце мое, запознай се. — Риан посочи морфа. — Веар Нейс, морф, специалист по расите и народностите, специализира се конкретно в междурасовата психология, в своята област е най-добрият в империята.

Леко объркан поклон на обозначения морф.

— Продължаваме — Гил Мейеск. — Най-близо до нас се намираше висок, тъмнокос полуелф с почти маслинена кожа, огромни зелени очи и леко крив, явно чупен в миналото нос. Елфът бавно се изправи. — Гил е най-добрият графолог в империята, в областта на почеркознанието няма равни не само у нас, но и на териториите на кралствата на дроу.

Полуелфът сдържано си поклони и остана прав.

— Ан Елгет — изрече Риан следващото име. Стана, седналият до полуелфа, чистокръвен вампир. Белоснежна кожа, напрегнат поглед на сивите очи и пулсираща черна зеница. Именно по зеницата аз и определих, че е чистокръвен. — Ан е специалист по родова магия, магистър на Магията на кръвта, а освен това, преподава в „Школата за Изкуството на Смъртта“.

Вампирът, по време на представянето, местеше поглед от мен към магистъра, а когато Риан приключи, се поклони и дори не понечи да седне на мястото си.

— Конор Десвен — прозвуча по-нататък.

Този път се изправи огромен мъж от Северните предели, тези, които са разположени между Приграничието и самия Хаос. Пределите основно са заселени по териториите на планините, зимата там практически е вечна, а условията за живот — невероятно сурови, оцеляват само най-калените и жизнеспособните, така че по сила, този корав почти двуметров мъж, би могъл да се мери и с вампир, особено ако не е чистокръвен. И аз изумено гледах изправилия се гигант, с огромни рамене и буци мускули, които по размер бяха като главата ми.

— Конор е специалист по оръжието, способен е и по незначителна драскотина да определи с какво и даже от кого е била нанесена.

Мъжът едва забележимо се поклони, разглеждайки ме с известно неодобрение.

— Лексан. — Това, че следващият член на групата на магистъра имаше само собствено име, говореше много — рядко някой в империята се отказваше от наследството си, тоест, от името на рода си. И затова аз заинтересувано се взрях в ставащия белокос върколак, строен, сух дори, при това само вълчите очи, издаваха неговата принадлежност към върколаците. — Лексан е Първият ловец на Негово Императорско Величество. Способен е да проследи и да улови абсолютно всяко същество, включително и сред нечистите.

Върколакът ми се поклони значително по-ниско от останалите, дори весело ми се усмихна, неясно защо.

— Ултан Шейвр. — Приближилият се мъж ме накара да застана нащрек веднага.

Той изглеждаше точно като висок човек, със слабо тяло, правилни черти на лицето, тъмнокестенява, късо подстригана коса, и в същото време… не беше човек.

— Ултан е демон. Той е водещ специалист в разследването на престъпления, магистър в областта на криминалистиката, аналитик, експерт по труповете, способен да определи каквато и да било причина на смъртта, некромант и мой заместник.

Демонът склони глава, признавайки по-скоро собствените си заслуги и достижения, отколкото поздравявайки мен. А след това беше най-интересното:

— Господа, позволете да ви представя адептката на „Академията на Проклятията“, начинаещ, но даващ големи надежди частен следовател и… — кратка пауза, а след това, кой знае защо, подчертано с особена интонация — моя годеница, Дея Риате.

Присъстващите сега се взираха изключително и само в мен, вече без объркване, но по-скоро, с определено раздразнение.

— Правила за поведение — неочаквано рязко произнесе магистърът. — В присъствието на годеницата ми са забранени некоректните изрази, това се отнася и до твоите обичайни ругатни, Кон, изказванията за някого в нелицеприятна форма, правенето на мъгляви намеци, а също така, категорично забранявам да се докосвате до Дея. Всички ли ме разбраха?

И тишина. Странна, леко неловка, съпроводена от споглеждането на лордовете, които, струва ми се, просто не знаеха как да реагират в създалата се ситуация. Аз също не знаех! Стоях, бледнеейки и изчервявайки се, и дори не знаех какво да мисля за всичко това. И какво да кажа, и изобщо…

— Трябва ли да повторя последния си въпрос? — с леден тон се осведоми Риан.

— Не — прозвуча нестроен хор от ниски гласове.

Магистърът пусна дланта ми, посочи ми най-отдалеченото от вратата бюро и с нескривана нежност, произнесе:

— Това е работното ти място. Между другото, на бюрото ще намериш книгата на Тесме, той любезно се съгласи да ни я предостави за времето на следствието.

Аз мълчаливо кимнах, и чувствайки се неловко под толкова втренчени погледи, тръгнах, към както се оказа, собственото си място.

Но не бях успяла да направя и три крачки, когато вратата с грохот се разтвори. Обръщайки се, видях влизащите дроу. Същият този Кейсар, който присъстваше на разпита на прокълнатия от Веламар Алсер лорд. Но този дроу, виждайки ме, просто вежливо се поклони, докато вторият:

— Дей! Бездната да ме погълне, ти си тук!

Юрао влетя в помещението, подхвана ме, завъртя ме, подхвърли ме нагоре и след като ме улови, прегръщайки ме крепко, прошепна:

— Безпокоях се за теб.

Неочаквано прозвуча ехидният въпрос на морфа:

— А той, значи, може да докосва годеницата ви?

Юр, без да ме пуска, удивено се обърна и с недоумение погледна Веар.

— Офицер Найтес, дръжте се прилично. — Гласът на магистъра беше вледеняващ.

Дроу, държейки ме за раменете определено не много прилично, ме завъртя леко и попита:

— Слушай, Дей, а ти защо си тук?

— На работа — признах си аз, без повече да чувствам предишното въодушевление.

— Не разбрах? — възмутено произнесе Юрао. — Тоест, как така ще работиш?

— Така. — Аз смутено свих рамене.

В този момент се разбуди гномът.

— Лорд Тьер — Юрао се обърна към магистъра, демонстративно скръсти ръце на гърди, — каква е тази работа, получава се, че вие наемате „ДеЮре“ в пълен състав? Длъжен съм незабавно да ви уведомя, аз не съм съгласен с условията на договора за работа. Не, едно е, ако мен са ме превели от отделението на Нощната стража на Ардам при вас — в този случай, всичко е ясно, заплатата се запазва в предишния размер, плюс командировъчни, но ако вие сте вербували и партньора ми, тук имаме вече съвсем други тарифи, лорд Тьер. Без договор и аз, и моят партньор отказваме да работим. Дей, потвърди.

— Какво да потвърдя? — с шепот попитах аз.

Абсолютно всички присъстващи пребиваваха в нещо като ступор, мълчешком гледайки към Юрао, затова всички чуха моя шепот в пълната тишина. А дроу поясни:

— Потвърди, че отказваш да работиш по условията на сключения с теб отделен договор.

Беше ми малко неудобно пред всички да се показвам в глупава светлина, но все пак попитах:

— Юр, какъв договор?

Дроу светкавично се обърна към мен, вгледа се в лицето ми и изрева:

— Дей, ти си се съгласила да работиш без трудов договор?! — И това прозвуча най-малко като обвинение в убийство. Патосът и осъждането бяха съответстващи.

— Ти да не си се побъркала? — продължаваше да бушува не някакъв си там дроу, а почувствал се измамен гном, абсолютно истински и неподражаем. — Как може да се съгласяваш да работиш без договор? Дея, ти вземи за него и безплатно да поработиш!

Аз, уличена в извършеното престъпление, просто се изчервих до корените на косата си.

— Какво? Без пари? — абсолютно правилно разтълкува почервеняването ми Юрао. — Дей, ти ме убиваш! Изобщо без заплащане? Дея!

Объркана до крайна степен, аз не измислих нищо друго, освен да промърморя:

— Ама Юр, ама… аз дори не помислих за такова нещо, и… Такива перспективи за работа в СБИ… Заплащането е последното нещо, за което мисли човек.

— Така ли?! — Сарказмът просто се изливаше през порите му. — Аз, между другото, си поисках три път по-висока надница от обикновената, защото аз ценя себе си, а ти? Ти си ми изобщо гений на частните разследвания, между другото! В теб цялата гномска община се кълне! Ти, най-небрежно, с лека ръка такива дела разкриваш, че Окено едва отрова не плюе, когато говори за теб, с гордост, всъщност, говори. И след всичко това, какво виждам аз?

— Какво? — раздразнено попитах аз.

— Аз бих ти казал — викна дроу. — Аз такива бих ти ги казал, че Тъмата в Бездната би се преобърнала! Дей, аз на какво те уча, Дея?!

— На правилна финансова политика? — предположих аз.

— Да цениш себе си, Дея! — изръмжа дроу, а след това съкрушено добави: — И с кого разговарям изобщо? За кого си хабя нервите, силите, времето, в края на краищата? Аз за нея…, а тя… А тя, взе, че се влюби в тоя. — С кимане на глава, Юрао посочи именно в кого. — И край, свърши се! Сбогом на здравия смисъл и да живее безплатната работа, за смях на околните и позор на нашата кантора! Дей, то ако гномите разберат за това, цялата община ще има да ни се подиграва до края на живота!

След такова нещо, душата ми не издържа и аз спокойно, сдържано, но с глъхнещ глас заявих:

— Между другото, лорд-директорът ми плаща стипендия, а тъй като по време на разследването съм освободена от занятия, това също може да се счита за служебна командировка! Така че стига си ме притискал с азбучните истини на правилната финансова политика! И знаеш ли какво, Юрао?

— Какво? — попита той.

— Гном си ти, именно гном, и при това потомствен!

И разгневена се насочих към бюрото си, седнах, без да гледам към никого и отворих вече добре познатия ми талмуд на Тесме. Но Юрао, вместо да се засрами, поне мъничко, намръщено се поинтересува:

— А командировъчните?

Аз изстенах.

— Дея, командировъчните на държавна служба са нещо свято!

Аз не отговорих нищо, отговори магистърът:

— Офицер Найтес, след посещението на банката, отидете на втория етаж, кабинет двеста и седемнайсет, аз ще предам на майстор-счетоводителя Гуроко всички пълномощия по внасянето на изменения във вашия временен договор.

И уж нищо такова страшно не беше казано, а морфът си позволи да отбележи:

— У-у-у, горкото момче.

Без да реагира по никакъв начин на думите на морфа, Риан ми представи последния член на групата, който продължаваше да стои до вратата:

— Дея, помниш ли майстор-дознавателя Кейсар Олвер?

Аз кимнах на дроу, тъмнокос, за разлика от Юрао, той ниско се поклони и съобщи:

— Имах честта да наблюдавам работата на дамата.

— И как е? — поинтересува се чистокръвният вампир, който явно, беше най-негативно настроен по отношение на мен.

— Великолепен проклятийник — спокойно отвърна Кейсар. — Действа бързо, правилно, без съмнения, но най-важното, забеляза това, което бяха пропуснали моите хора.

Аз се смутих окончателно и се престорих, че съм потънала в увлекателното четиво, тъй като фактически не умеех да реагирам на комплименти. Но все пак ми стана много приятно.

— Дея — повика ме магистърът. Отмятайки глава, го погледнах, не сдържах усмивката си, взирайки се в черните, леко мъждукащи очи. — Твоята задача е да се запознаеш с изводите на групата, да изучиш именно детайлите. — Той посочи към голямата дъска на стената. — И това е заповед, ти и Найтес, трябва да изясните в Императорската банка кой държи онази сметка. Ултан, ще им дадеш списъка на сметките.

— Да, милорд — глух отговор от явно недоволния демон. А след това, въпрос: — Милорд, аз все пак съм длъжен да попитам, уверен ли сте в това решение? Лорд Найтес и вашата дама не владеят менталната магия, вашата годеница изобщо никаква магия не владее и…

— Ултан — спокойно го прекъсна магистърът, — тази убийствена двойчица от моята дама и този дроу със съмнителна генеалогия, предостави всъщност първоначалния списък на сметките. Аз разбирам, че вие сте свикнали да работите заедно в този състав на групата и не търпите странични хора. Аз самият много дълго време се противих на идеята да привличам към разследването най-ценното за мен момиче, но би било връх на глупостта да отричам находчивостта, късмета и великолепните резултати, които демонстрира „ДеЮре“. Пристъпвайте към работа. Дея, Найтес, всички въпроси, които възникнат при запознаването с информацията — към Ултан. Тъмни на всички.

И магистърът, усмихвайки се на трогнатата от думите му мен, се обърна и напусна помещението на собствения си работен екип.

Аз останах да си седя под всеобщите изучаващи погледи, и от това завоалирано, но настойчиво внимание бих се почувствала не на себе си, ако не беше Юрао:

— Дея, като твой делови партньор и втори най-добър приятел в Ардам, съм длъжен с цялата си отговорност да ти отворя очите! Ти за кого си се втурнала да се омъжваш?! Та той е скъперник, Дея!

— Юр, стига! — Аз можех и изтърпя оскърбления към себе си, но по отношение на Риан — не.

— И тя ми се възмущава тук, отгоре на всичкото! — обидено продължи Юрао. — Не, на комплименти, Тьер е щедър, няма съмнение, тъмният лорд си е тъмен лорд…

— Да, точно като теб — подметнах аз.

— Аз съм нещо съвсем друго, аз на теб изобщо най-ценното си съм ти дал — петдесет процента от нашето предприятие, а Тьер даже за заплатата се стиска. И за командировъчните!

Неясно колко дълго можеше да продължава всичко това, ако не бе прозвучала ехидната забележка на морфа:

— Заплатата трябва и да се изкара.

— О, да, до този момент, ние наблюдаваме само прискърбния дележ на кожата на неубит върколак, ще прощаваш, Лексан — мрачно произнесе Ултан.

— Извиненията са излишни — отвърна върколакът. — Аз, също както и вие, със скръб наблюдавам случващото се и ми остава само да се надявам на милостта на Бездната, и на благоразумието на лорд Тьер. Досега, той нееднократно е доказвал правотата на собственото си становище, затова и кредитът на доверие към него е огромен, но… Какво пък, времето ще покаже.

На мен веднага ми стана някак нервно и неуютно в тази атмосфера на абсолютно неодобрение. Юрао, забелязал моето състояние, весело ме потупа по рамото и тихо, така че само аз да го чуя, прошепна:

— Няма страшно, партньор, спомни си Ррадак и онези Дневни стражи, заедно с опитния им проклятийник — ти добре им натри носовете, и на тези тук ще им ги натриеш, дори недей да се разстройваш.

Аз загледах Юрао, с неговата златиста коса, такава ярка на фона на мрачните стени, усмихнах се, и решавайки да не развивам темата, попитах:

— Та какво там за тази банка?

Партньорът измърмори „сега“ и тръгна към бюрото на демона. Там, безцеремонно, без да поиска разрешение, хвана купчинка листове, прегледа ги, измъкна няколко от тях, и връщайки се, ги пръсна на плота пред мен.

— Така — първият лист, — това са сметките, които ни показаха в „ЗлатоСреброИнвестБанк“, нали?

Аз кимнах.

— Тьер откъде ги има? — Въпрос с взискателни нотки.

— Аз ги възстанових — честно си признах, разглеждайки вече преписаните колонки с цифри.

— Кога успя? — възмути се Юрао, придърпвайки си стол и сядайки до мен. — И как са ти издържали нервите, след всичко, което се случи?

— Две безсънни нощи. — Аз взех втория списък, в който колонките бяха по-малко, а някои от номерата бяха оградени с черно. — А това?

— Това вече специалистите на Тьер са поработили, оставили са само тези сметки, които са получавали пари от столицата, тоест, стеснили са кръга на заподозрените. Между другото, Дей, колко от това, което знаеш, не си ми разказвала?

Стори ми се, че в помещението изведнъж стана много тихо, въпреки че и досега шум почти нямаше, но сега… пълно безмълвие…

— Юр… — Отмествайки листа, уверено погледнах в очите му. — Аз не считам, че имам право да споделям информация, която касае лорд-директора, а почти всичко останало ти го знаеш.

— Почти… — Дроу подпря брадичката си с юмрук, и копирайки интонациите на Късметчето, измърка: — А какво не знам?

При мисълта за Наавирр и Царапка, на мен ми стана някак тревожно, все пак, да си в ръцете на свекромонстъра, едва ли е особено приятно.

— Късметчето е в плен, между другото — прошепнах аз.

— Отдавна ли?

— Приблизително от половин час. — Разговорът ни се провеждаше шепнешком. — Риан ги изпрати с Царапка при лейди Тьер.

— Жалко, аз на този крастав дракон бих му дал една задачка. — Юр тежко въздъхна. — Няма значение, да вървим в банката.

Дроу се изправи, аз също и в този момент се почука на вратата.

— Днес е ден на отворените врати — ехидно подметна морфът. — Откога охраната пуска посетители на този етаж?

Демонът, намръщвайки се, отиде до вратата, излезе, за да види какво става.

— Шашнати са, защото тук странични хора не се допускат изобщо — съобщи Юрао. — Ти нали видя каква е охраната тук?

— Не.

— А-а-а, да, ти нали не си маг — проточи Юрао. — Да тръгваме вече, като се има предвид как плаща Тьер, с това разследване трябва да приключим колкото се може по-бързо, това не е работа, това е благотворителност.

Но в този момент вратата отново се отвори, влезе Ултан и леко кривейки устни, съобщи:

— Лейди Дея я молят по бърза и неотложна работа да се качи на втория етаж, в кабинета на лейди Тьер.

Аз бавно седнах обратно на стола. Никъде не ми се ходеше. Юр, забелязал объркването ми, зададе доста неочакван въпрос:

— А куриерът вече тръгна ли си?

— Куриерът? — подигравателно попита демонът. — Юноша, вие вероятно все още не осъзнавате какво ниво на допуск сте получил. Тук не идват куриери. Това ниво е напълно изолирано от каквато и да било магическа намеса. В СБИ дори от висшите лордове се допускат само четирима, сред които е и императора.

Офицер Найтес изслуша обяснението с подчертано внимание, след което спокойно повтори въпроса си:

— Добре де, този, дето не е куриер, тръгна ли си вече?

— Да — с леден тон отвърна демонът.

Тогава дроу изгуби интерес към него и се обърна към мен:

— Хайде, тръгваме.

— Към банката? — уточних аз.

— Естествено. В краен случай, ще ги метнем, че са забравили да ни предадат заповедта на лейди Тьер, те лордовете са народ тъмен, кой го знае, предал ли е или не е предал. Да се измитаме оттук, ти казвам.

Аз станах и ние се запътихме към вратата, отваряйки вратата пред мен, Юрао възвести:

— Тъмни на всички, ние скоро ще се върнем.

На прага аз се обърнах — да, тук явно никой досега не беше срещал гноми с тъмноелфийски произход.