Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (5) (Урок шести)

5

Странно, ние дълго се пренасяхме, по-дълго от обикновено. Аз, смутена от думите на Тоби, отначало не обърнах внимание, но когато огънят стана осезаем, отметнах глава и погледнах магистъра.

— Извинявай, но имам сериозни опасения, че без твоето присъствие просто ще изгубя самообладание.

— А какво се е случило? — се поинтересувах предпазливо.

— Третото кралство — мрачно отвърна магистърът. Забелязвайки недоумяващия ми поглед, поясни: — Призивът е по кръвна връзка, значи е нещо сериозно.

Пламъците зареваха три пъти по-силно, почти оглушавайки ме, а лицето на Риан потъмня значително.

— Какво става? — изплашено възкликнах аз.

— Нищо особено — безразлично отвърна магистърът и поясни: — Те са идиоти, по-тъпи и от каменните тролове.

— В смисъл? — Аз се притиснах към него, усещайки как ме обжарва огънят.

— В смисъл, наложили са на двореца на Ковъна контур абсолютна магическа защита с надеждата да ми пресекат достъпа. — Спокоен и леко насмешлив отговор.

Пламъкът отново изрева, нещо избухна и стана тихо. Съвсем тихо. Дори привичното тихо пращене на пламъка не се чуваше. И едва тогава, аз се осмелих да се отдръпна от магистъра и да се огледам. Обърнах се. Намирахме се в огромна зала, декорирана с червено кадифе и позлата. На възвишение в полукръг бяха разположени седем високи кресла, а в центъра на залата имаше огромна кръгла маса, около която, в дълги мантии, седяха белобради старци и широкоплещести мъже. Последните, вместо мантии, явно предпочитаха да носят туники, подобни на придворните дрехи на Тъмната империя. И всички тези хора с изражение на див ужас се взираха в лорд Риан Тьер.

— Слушайте, вие… м-м-магове — изръмжа той. — Да не си мислите, че аз нямам с какво друго да се захвана, освен да се занимавам с вашето забутано кралство?!

Всички седемдесетима присъстващи дружно се опитаха да станат възможно най-незабележими, а някои с надежда погледнаха към вратата. Останалите се втренчиха свещен ужас в магистъра и се приготвиха да го слушат.

— В името на проклетата Бездна, къде е моят наместник?! — изрева лорд-директорът.

Няколко едри, мускулести мъже с двуръчни мечове зад гърба, изведнъж се тръшнаха в безсъзнание. Броят на белокосите се умножи няколко пъти. Напъханите в доспехи стражи в количество не по-малко от сто човека, всички и едновременно се свлякоха на колене и дрънченето и звъна в този момент бяха оглушителни.

— Ставайте! — изкомандва вбесеният Риан.

Скочиха всички, включително и припадналите войни. Стражите се помъчиха малко по-дълго — доспехите не са много удобно облекло за такива телодвижения. Но в момента, когато всички станаха, магистърът с ледено спокойствие произнесе:

— Имате четири минути, за да върнете наместника ми. И да, да не сте посмели да се паникьосвате в присъствието на моята дама. Времето върви!

И тълпата се втурна към вратата, но някак организирано и благопристойно. Вратата, все пак я избиха, при това заедно с касата, но и това беше направено тихо, а падналите парчета дърво ги подхванаха и ги отнесоха със себе си. След миг залата се опразни.

— Ако можех само да предположа в какво ще се превърне моят акт на възмездие, целия Ковън бих вдигнал от гробовете и отново бих ги унищожил. Този път, мъчително. — Замисли се и добави: — Не, на Еллохар бих ги дал, за опити!

Меко хванах ръката му, успокояващо я погалих и когато лицето на магистъра просветля, без да скривам любопитството си, се поинтересувах:

— Риан, какво именно възмездие, за какво? Ти на мен така и не ми разказа…

— Не ми беше до разкази на мен… — Магистърът ме поведе след себе си към дупката в стената, останала, след като маговете избиха вратата. — В онзи момент годеницата ми категорично отказваше да се грижи за собствената си безопасност, а в крайна сметка, и годежа развали…

— Магистър, аз не…

Спря, погледна ме с леко наклонена глава.

— Риан — веднага се поправих аз.

Тежка въздишка и подчертано спокойното:

— На мен ми е невероятно приятно да чувам името си от устата ти, сърце мое. За мен това е важно. Много.

Погледнах го, такъв силен, спокоен, уверен, в тъмен костюм, с отметната зад гърба черна коса…

— По-добре не ме гледай така, Дея — тихо помоли магистърът.

Преместих поглед към тавана и се впечатлих. На огромното овално пространство беше изобразен летящ дракон с разтворена паст, от която изригваше яркочервен огън. Много изкусно изпълнена фреска или стенопис, не знаех как именно се нарича това.

— Да, красиво е — потвърди магистърът. — Да вървим, ще ти покажа нещо.

Риан ме поведе по широкия, несъразмерно огромен коридор, пълен с треперещи ратници, застанали на равни разстояния по двете му страни, и ме изведе на грамадна тераса. И там наистина имаше нещо. Защото огромният, бучащ и трещящ, преливащ се като сапунен мехур, магически контур, можеше да бъде наречен само „нещо“. Той беше величествен! Невероятно грамаден! Хм, всъщност, не, още по-невероятно изглеждаше прогорената в него огнена дупка.

— Сигурно всички артефакти са утрепали за създаването на този магически заслон — ухили се лорд-директорът.

— А-а-а… — Нищо друго скромната адептка не успя да произнесе.

Внезапно откъм коридора се дочуха припрени крачки, които магистърът коментира с равнодушното:

— Почти се справиха по време.

Обръщайки се, видях деветима магове, и един бледен, стреснат, със забележимо потрепващо око, не много висок, русоляв мъж, когото водеха под ръка. Доведоха го, отстъпиха на няколко крачки и застинаха. Мъжът, при цялото си желание, не можеше да застине без да мърда — забележимо се олюляваше. А освен това, той някак шашнато се взираше в магистъра. Риан се усмихна, но сдържа смеха си, и прегръщайки ме през кръста и привличайки ме по-близо до себе си, се обърна към мъжа:

— Само не ми казвай, че тези тъпаци са те оживили, Савен.

Потресено се вгледах в Риан, а той весело ми намигна и отвърна на неизказания въпрос:

— Аз не съм толкова жесток, че да оставя в ролята на наместник тук жив човек, сърце мое. Оставих умъртвие. Ако знаех как ще се стекат обстоятелствата, и за умъртвието щеше да ми стане жал.

Но този, когото аз разглеждах с нескрито удивление, не беше мъртъв. Това беше наистина съвсем жив човек.

— Г-г-г… г-г-г… господарю — с труд изстиска от себе си Савен. — Т-т-те… т-т-те ме съж-ж-живи…

— Съживиха? — подсказах аз.

— Д-д-д-да. — Мъжът кимна, и едва не падна от движението.

Риан мрачно изгледа маговете — изпоплашените, вече не чак толкова млади, дългобради мъже стояха пребледнели, стреснати и ядосани. Причината за яда им я озвучи Риан:

— Предполагам, че сте изразходвали и последния от артефактите на Ковъна? — насмешливо се поинтересува лорд-директорът.

Маговете трепнаха, двама от тях започнаха да вият с глас, останалите едва ли не ридаеха, кършейки ръце в отчаяние или скубейки брадите си.

— Изверги — откровено гаврейки се, проточи Риан. — Вие защо ми развалихте умъртвието, зверове такива! И се наричате светли, Бяла магия практикувате, идеалите на доброто проповядвате, засрамете се, господа!

Маговете изглеждаха така, като че ли щяха да ревнат с глас от отчаяние. Зрелището беше жалко, и затова аз реших да разсея магистъра с въпрос:

— А какъв е този артефакт, който позволява да бъде съживено умъртвие?

Весело ми отвърна:

— А, една такава лъскава дреболийка, нищо особено. Те от мен я криеха в най-високата кула. — Тонът му беше насмешлив, но погледът на магистъра дори мен откровено ме плашеше.

Един от деветимата магове изстена и се свлече по стената на пода.

— Забавен артефакт беше — продължи Риан. — Една такава интересна дрънкулка всичко на всичко. Уникална по рода си, доколкото успях да разбера, само петстотин години я бяха зареждали с енергия. А какво са петстотин години според човешките мерки? Нищо особено, няколко поколения, петнайсетина, приблизително…

Маговете беше страшно да ги гледа човек — осъзнаване на загубата, разочарование, признаване на собствената глупост, досада, обида — всичко това заедно и поотделно се отразяваше на лицата им.

— Това е жестоко — прошепнах на магистъра.

— Жестоко — това е да връщаш в света на живите умъртвието ми, сърце мое, а всичко останало е просто плод на невероятната човешка глупост — гневно и твърдо произнесе Риан, но гневът му не беше насочен към мен. — И освен това, жалко за артефактите — толкова поколения умни магове са треперили над тях, пазили са ги, с енергия са ги зареждали, а след това се пръкнали магове без капка ум в главите и просто хвърлили на вятъра всички усилия и завети на предците си.

Още един от маговете се катурна в безсъзнание. При това, с лицето напред — той просто падна като дъска и се фрасна с нос в пода. И веднага стана ясно чия е била идеята да се използва артефакта.

— Сърце мое — привлече вниманието ми магистърът, — как ти се струва новият ми наместник?

А тонът му беше един такъв подигравателен. Наместникът, най-вероятно скоропостижно щеше да се гътне от сърдечен пристъп, тъй като започна конвулсивно да се гърчи.

— За жалост, аз на сълзи не вярвам — наставнически произнесе лорд-директорът.

Раздаде се приглушеното:

— Пощадете…

— Няма начин — равнодушно отвърна Риан. — Вие такова умъртвие ми разсипахте, уникално и неповторимо, между другото. Савен двеста години вече служи на рода ми, а сега, какво ще заповядате да го правя!?

— У-у-у — простена все още с нос в земята магът.

— Стига вайкане. Десет лицеви опори и ставайте — изкомандва магистърът и то така, че аз потръпнах, какво оставаше за маговете.

Но докато същият този тръшнал се на пода, се опитваше да изобрази лицеви опори, вече живият, но явно не съвсем повярвал в този факт Савен, все се опитваше да каже нещо и в крайна сметка с усилие произнесе:

— А… аз… какво… с-с-с мен…

Риан сви рамене и честно отвърна:

— Съжалявам, че така се получи с теб, ще се върнеш в Лангред.

Бившето умъртвие засия в щастлива усмивка.

— В Ада — простена някой от маговете.

— И това, когато съжалява… — като ехо се обадиха гвардейците.

Нещастникът с пострадалия нос побърза да приключи с лицевите опори, явно опасявайки се магистърът да не се „съжали“ и над него. Погледнах изпод мигли към лорд-директора — уж беше суров и сериозен, а ъгълчетата на устните му потръпваха от едва сдържана усмивка. Спомних си с какви очи гледах лорд Тьер, когато се беше появил за първи път в академията. Впрочем, всички адепти и до ден-днешен го гледаха с ужас, но от друга страна, и с благодарност. Беше ме страх даже да си представя, че тогава, в първия ден на зимата, можеха и да не ни представят новия директор… Дори не исках да мисля за такава възможност.

— Ти се натъжи. — Риан се обърна към мен, обгърна ме със загрижен поглед.

— Спомних си за лекциите — леко изкривих истината аз. — Скоро ли ще се върнем?

Маговете престанаха да се вайкат и сега внимателно се вслушваха в нашия разговор — на мен ми стана доста неудобно, а Риан, без да обръща внимание на компанията ни, тихо помоли:

— Остани с мен.

Щеше да се наложи да наваксвам по „Родови проклятия“, по тях имахме само два часа в седмицата, но много сложни. Но аз просто кимнах на магистъра, съгласявайки се с предложението му. Той ми се усмихна с благодарност, стисна пръстите ми и предложи:

— Ще се разходим ли из двореца? Той е доста необикновен, освен това, ако нещо в него ти хареса, ти го подарявам. — И една такава, много лукава усмивка.

Ако, например, я нямаше тази усмивка, аз не бих попитала:

— А какво би трябвало да ми хареса?

— Аз, например — весело отвърна магистърът, който явно не страдаше от излишна скромност.

Скромната адептка на „Академията на Проклятията“ дойде на себе си, изобрази скръбна въздишка и тъжно измърмори:

— Да, какво друго, те нали артефактите свършиха…

Възмутеният поглед на магистъра го игнорирах, и освобождавайки ръката си от дланта му, напуснах терасата и стоящото на нея умъртвие, и даже маговете предпазливо ги заобиколих.

— Дея! — раздаде се отзад.

Спрях без да се обръщам. И сигурно сбърках, тъй като приближилия се лорд Риан Тьер, без да обръща внимание на факта, че не бяхме насаме, ме грабна на ръце и така ме понесе по коридора, заповядвайки на маговете:

— Не изоставайте!

— Риан — укоризнено прошепнах аз, намеквайки за действията му.

— Нали все някак трябва да ти докажа, че съм значително по-полезен от артефактите — каза магистъра и зави в първото отклонение.

— Ри… — подхванах аз и млъкнах, забелязала в какво се е превърнал килимът, на който беше стъпил магистърът.

А може би, това изобщо не беше килим? Стотици мънички, розово-червени, като земни червеи и абсолютно черни змии, изведнъж плъзнаха навсякъде, разваляйки рисунъка на платното! И по цялата тази гадна жива смес, съвършено безстрастно продължаваше уверено да крачи лорд Риан Тьер.

— Те реагират на страха, сърце мое — поясни магистърът.

Прегръщайки го за шията, се притиснах по-силно, осъзнавайки, че едва ли щях да съм в състояние да потисна страха си, ако не бях в ръцете му.

— Б-б-яла магия? — изплашено промълвих аз.

— Аха. — Спокоен отговор и с леден тон: — Аз заповядах да не изоставате!

Надничайки над рамото на Риан, забелязах, че маговете така и продължаваха да се тълпят при входа в страничния коридор, страхувайки се и крачка да направят.

— Господа — лорд-директорът стремително се обърна и обля присъстващите с мрачен поглед, — урок първи: „Копаейки яма за някого, увери се, че няма сам да паднеш в нея“. По-смело, господа, не ме карайте да бъда жесток.

И аз забелязах, как потъмнява лицето му.

— Риан — загрижено го докоснах аз, — какво става?

— Сърце мое, искаш картинката в детайли или в общи черти? — Магистърът продължаваше съсредоточено да се взира в маговете, и независимо от веселия му глас, погледът му продължаваше да е откровено плашещ.

— Може и в общи черти — вече започвайки да се досещам за какво става дума, прошепнах аз.

Маговете продължаваха да стоят нерешително, явно надявайки се на снизхождение. Напразно се надяваха, магистърът, разбира се, беше справедлив, но и суров, а това значеше, че щеше им го върне по пълна програма. Риан затвори очи и прошепна някаква дума. Беззвучно я прошепна. В следния миг, живият килим със съскане се втурна към маговете, а след секунда, те се намериха застанали върху кръгъл, черно-червен килим, който изглеждаше като съвсем обикновено тъкано изделие. Само дето маговете не, че не смееха да помръднат, те се стараеха дори да не дишат.

— Урок втори — прозвуча мрачният глас на магистъра: — Не използвай магия, против която самият ти си беззащитен. Вие, естествено, сте се надявали, че сагирдите ще атакуват само мен, но понякога си заслужава да допуснете поне някаква възможност, че и вие самите може да се окажете върху тях.

Риан внимателно ме пусна на пода, преплете пръстите си с моите и ме поведе след себе си. Аз вървях, оглеждайки се постоянно към белобрадите мъже, които, съдейки по всичко, се готвеха за безславната си смърт. На мен изведнъж ми стана много жал за тях, но само до високо произнесените думи на магистъра:

— И ако се надявате някак да избегнете останалите шест капана, които сте ми приготвили, длъжен съм веднага да ви предупредя — на вашите надежди не им е съдено да се сбъднат.

И ние тръгнахме напред, докато Риан ми разказваше за събитията от последните дни:

— Спомняш си удара по Ардам, същото онова покушение, в чиито епицентър се оказахте ти и Юрао? — Това не беше точно въпрос, тъй като магистърът със сигурност си даваше сметка, че такова нещо не се забравя. — Заклинанието „Гневът на слънцето“ има интересна структура — може да го създаде един маг, а да го активира друг. А и Бялата магия, като цяло, има една особеност — тя оставя магическа следа. Тъмните магове използват по-широк спектър от ресурси, белите нямат такъв огромен вътрешен резерв енергия, така че я взимат отвън, следователно, остава следа. Белите, я усещат като вълни, приблизително така, както ако хвърлиш във водата камък. За тъмните, следата е по-ясна, а в случай че се отдаде да бъде унищожено заклинанието, то това вече дори не е просто следа, вижда се целият път на сътворението. Той позволява да бъдат идентифицирани всички причастни към ритуала. Причастните тогава бяха осем — седмина бяха създали заклинанието на изгрев-слънце, осмият по обяд го беше активирал. Третото кралство е разположено на изток от Тъмната империя, така че те са имали възможност да приготвят максимално разрушителен удар… На мен просто ми провървя, че бях в този момент в Ардам… — Той спря и леко стисна ръката ми. — В името на Бездната, как ми провървя!

Ние отново възобновихме движението си, а Риан продължи:

— Не ми беше трудно да се досетя, към кого е бил насочен ударът първоначално. Него след това го бяха коригирали, прицелвайки се в ЗлатоСреброИнвестБанк. Но наглостта, с която беше извършено нападението… такова нещо не може да се прощава. Не бива, империята трябва винаги да създава впечатлението на силна и заплашителна държава, и аз бях длъжен да нанеса удар в отговор. Освен това, аз ти бях много ядосан. — Отново пауза, но той продължи: — След като те пренесох на безопасно място, аз хванах следата. Осмият се намираше в Тъмната империя и след него можех да насъскам хрътките, а самият аз се отправих към Третото кралство.

Сега вече ние вървяхме много бавно и се чувстваше, че магистърът с усилие изговаря всяка дума:

— Маската на Радомир ми позволи безпрепятствено да вляза в двореца, а след това, използвайки елементарна магия, да дочуя едно обсъждане… — пауза и през зъби, — на твоята смърт.

Спомних си как Риан беше чул нашият разговор с Юрао във винната лавка — да, слухът на магистъра беше наистина невероятен, а ако се усилеше и с магия…

— Маговете не оцеляха, така ли? — попитах аз, независимо, че се досещах за отговора.

— Не — въздъхна той.

— Нито един?

— Те и така не биха имали шанс, а като се има предвид степента на фриволност, с която споменаваха името ти… от тях просто нищо не остана.

— Огън? — досетих се аз.

— Да. В неконтролируемо състояние, по-голямата част от тъмните лордове, се обръщат към първичната си сила.

Ние почти бяхме стигнали до края на коридора, когато видях тъмно разширяващо се петно. Риан се спря, мрачно взирайки се в стената, покрай която би трябвало да минем, и се огледа назад.

Там, въргаляйки се по пода с вопли, се опитваха да се отърват от змиеподобните гадинки всичките девет мага.

— Нещо прекалено дълго се мотаете — с досада произнесе магистърът. — Всъщност…

Риан протегна ръка и на крайчетата на пръстите му се появиха малки огнени езичета. Огънят литна над ръката му, събра се в една малка огнена топчица и се плъзна по въздуха към чернеещото се на стената петно… А след това се разпръсна на десетки ярки искри, които се разлетяха в разни посоки. Шест от тях полетяха към маговете, които ги ръфаше бившият „килим“. И там, в края на коридора, се случи нещо невероятно — всяка от искрите се превърна в огнен дух — хайтарв. Внушителните пламтящи духове, които със строежа на тялото си страшно напомняха каменни тролове, сграбчиха шестима от маговете и ги повлякоха към нас.

— Застани до мен. — Риан ме прегърна, придърпа ме към стената, освобождавайки пътя на духовете. — Да не пречим на уважаемите магове да получат поредния жизнен урок. Нали така, уважаеми?

Уважаемите, в посдъвкани мантии, украсени със стотици дребни следи от зъбки по откритите части на телата, вече едва се държаха на крака. А когато видяха тъмното петно, престанаха да се олюляват и в ужас погледнаха магистъра.

— Няма да ви помогне — зарадва ги лорд-директорът. — Вие сте го надробили, вие ще си го сърбате. Сега само ще почакаме останалите, защото, доколкото разбирам, за Черния вир, е необходима свръзка от дванайсет мага, нали?

Маговете започнаха тихичко да скимтят в буквалния смисъл на думата. А в далечината се разнасяха виковете на останалите трима, които сега активно ги пробваха на вкус змийчетата от килима… и изведнъж воплите станаха по-силни, а аз дори не разбрах веднага, че са се появили нови действащи лица. Тях ги бяха довлекли хайтарвите. Довлекли, в прекия смисъл на думата — кого за ръката, кого за крака, а единия от тях — за брадата. Домъкнаха и шестимата, подредиха ги до присъстващата вече половин дузина.

— Ето сега, когато сме се събрали всички, да пристъпваме. — Риан говореше подигравателно-вежливо, като истински тъмен лорд. — Напред, господа.

Съдейки по лицата на маговете, те бяха по-склонни да пукнат на място, само и само да не вървят натам, където черното петно на стената като че ли оживяваше.

— М-м-магистър — със заекване попитах аз, — а тях… какво ги чака?

— Само това, което са приготвили като подарък за мен, сърце мое. Нищо повече. И дори, ще ти призная, че намалих равнището на опасност.

— Съжали ли ги? — предположих аз.

Доста недоумяващ поглед и откровеното:

— Не, разбира се. Само искам да могат да стигнат живи до последната си пакост. Там всичко е толкова гнусно… Аз просто съм длъжен да им позволя да се насладят на цялата гама усещания. Екхар, накарай господата да побързат.

Огнените духове вдигнаха левите си ръце и във всяка от тях просветна огнена светкавица, която се превърна в пламтящ тризъбец с дълга дръжка… Маговете не тръгнаха, те просто побягнаха напред с вопли, потърквайки тези части на телата си, които се бяха запознали близко с ритуалното оръжие на хатайрвите.

— Мисля, че е по-добре да не виждаш това — Риан бързо ме завъртя с гръб към случващото се.

— А… ти? — кой знае защо, попитах аз.

— На мен ми е интересно. — Магистърът нежно ми се усмихна и поясни: — Останалите пет магически капана аз веднага ги определих, тези двата ми бяха неизвестни.

— Та ти знаеш наименованията им — напомних му аз. — Черният вир, ти сам каза, че за него са били нужни дванайсет мага.

— Всъщност — четирима — весело си призна Риан, но аз ти казах вече, че Бялата магия оставя следи, а тук са работили дванайсет мага. Следователно, или са усложнили заклинанието, или са добавили нещо уникално. Любопитно е.

И в този момент той толкова ми напомни лорд Еллохар, и мъничко Тесме. В следващия миг се разнесе съскане, след това — отчаяни вопли.

— Велика Бездна — замислено-възхитено произнесе Риан, — та това е симбиоза на Бялата магия и Тъмното изкуство…

А след това изражението на възторг на лицето на магистъра се стопи, и лорд Тьер мрачно добави:

— Дванайсет бели и един тъмен… ето откъде се е взела непоколебимата им увереност, че ще им се отдаде да ме… отстранят.

Неочаквано воплите стихнаха. И ми се струваше, че вече не беше нужно да ме държи, но Риан изведнъж ме притисна в прегръдките си, сложи главата ми на гърдите си и прошепна някакво заклинание. В следващия миг, аз престанах да чувам каквото и да било, дори биенето на сърцето му… той не ми остави дори възможността да виждам лицето му, така че единственото, което аз забелязах беше огнен отблясък, когато духовете на пламъка се хвърлиха в бой.

А след това Риан просто отново ме вдигна на ръце и ме отнесе надалеч от това място, без да ми позволи да се огледам, без дори да мога да хвърля един поглед към случващото се. Едва когато слязохме по огромна вита стълба, се възвърна слухът ми, позволявайки ми да чуя уверените удари на сърцето на магистъра и далечни диви вопли.

— Риан — изплашено се обадих аз.

— Прости ми, моля те — през стиснатите си зъби помоли той.

Смразяващ душата вой огласи всичко наоколо. Аз потреперих, Риан тихо спомена Бездната, а след това, подчертано спокойно се поинтересува:

— Ти някога разхождала ли си се из столицата на човешко кралство?

Аз не отвърнах веднага, все още вслушвайки се и очаквайки… неясно какво.

— Не… — това беше плах шепот.

— А би ли искала да се разходиш? Савен ще те придружава. Градът е достатъчно интересен, да си призная.

Интересно предложение, но имах въпрос:

— А ти?

Пауза, след нея честен отговор:

— Аз трябва да ликвидирам последиците от случилото се.

Зажумях и тихо, но много уверено казах:

— Аз съм с теб.

Той мълчаливо продължи да слиза по стълбите, докато не го погледнах, и чак след това отговори:

— Сърце мое, никога няма да забравя стреснатото ти лице след разпита на Заклинателя, който ти толкова не навреме видя. Следователно, отговорът ми е „не“.

— Риан…

— Не.

— Ри…

— Не подлежи на обсъждане. — Непреклонно и твърдо.

Ние слязохме на първия етаж, Риан внимателно ме пусна да стъпя, а след това изкомандва:

— АтШаан.

Известно време нищо не се случи, чуваше се само тропотът на краката на многобройните хора, бягащи от двореца. А след това, въздухът пред нас като че ли се сгъсти, след това се замъгли като безформен облак въглищен прах и тази леко проблясваща тъмнина извая тялото на демон… крилат. Огромен, с алени цепнатини на очите и озъбена паст. И тази същност от отвъдното, навеждайки леко глава в знак на приветствие, мрачно произнесе:

— Отдавна не си ме призовавал, Тьер.

— Не си ми бил необходим — с ледено спокойствие, отвърна магистърът.

Отдавна умрелият демон се усмихна и каза:

— Слушам те.

— Нужни са ми всички надарени в столицата. Всички. Дори с най-малката капка магия в кръвта.

Още едно кимване и духът на демона се разтвори във въздуха.

Едва сега осъзнах, че съм се вкопчила с две ръце в дланта на Риан и едва дишам от страх.

— Дея, всичко е наред. — Той ми се усмихна.

— Кой беше това? — шепнешком попитах аз, без да се поддавам на неговото „всичко е наред“.

— Третият наследник на Трона на Нощта, дванайсетият конник на Смъртта. — Риан ме гледаше и се усмихваше. — Сърце мое, можеш да ми вярваш, Дара е много по-опасна, а и положението й е доста по-високо.

Наистина, защо ли толкова се изплаших? След седянката в таверната в Хаос, би трябвало вече от нищо да не се стряскам.

— Риан, и защо са ти притрябвали надарените с магия?

— Елементарно. — Той отново тръгна напред през огромната, изписана с руни зала. — Съществото, което те бяха затворили в Черния вир прекалено привично се хранеше. Прекалено небрежно. Значи, него вече са го хранили с магове, и то навярно, систематично. А познавайки този народ, мога да ти кажа със сигурност — ще се опитат отново да го правят.

— И-и-и? — нетърпеливо попитах аз.

— Ще наложа защитен печат на всички надарени — спокойно отвърна Риан.

Аз се спънах от изненада, но след това си спомних, че и с адептите на „Академията на Проклятията“ магистърът беше направил нещо подобно.

— Риан…

— Ще ме почакаш ли? — прекъсна ме той, без да спира дори за миг.

— Тук? — уточних аз, помнейки предложението му да се поразходя.

— Да.

— Добре. — Какво друго бих могла да кажа, след като бях готова да го чакам цял живот.

И като че ли току-що ние бяхме съвсем сами, но когато стигнахме до огромната врата, появилите се неясно откъде огнени духове хатайрви, разтвориха крилата й. Ние се оказахме стоящи на прага на огромна тронна зала. Действително огромна — до противоположната стена на овалното импозантно помещение имаше не по-малко от петстотин крачки. Духовете като огнени искри се метнаха напред, разпръсвайки се из залата, а Риан, който явно неведнъж беше идвал тук, ме поведе между колоните, които се разполагаха по периметъра до стените, към самите тронове. Заведе ме зад тях и отвори невзрачна вратичка. Там се намираше неголяма, но много чиста и светла стая, с книги, маса, няколко дивана и кресла.

— Обещаваш ли да ме чакаш тук? — напрегнато попита Риан.

— Щом така трябва. — Аз пристъпих навътре в стаята и се огледах. — Дълго ли?

— Не повече от час — успокои ме магистъра и добави: — Ще ти осигуря и компания.

След това затвори вратата, отрязвайки ме от всичко, което би могло да се случи отвън.

Поразтърсена от развитието на събитията, аз се разходих из стаята, затъвайки със стъпала в прекалено мекия килим и разглеждайки всичко наоколо. Книгите бяха многобройни, но най-вече приказки, истории и нещо по древните езици. Освен това, имаше моливи и бои, купчинки бели листове хартия… Първата ми мисъл беше, че това е детска стая. А догадката изискваше потвърждение. Оглеждайки масата, забелязах под нея кошче за боклук и внимателно го издърпах. Взех първия от смачканите листове, разгладих го… Рисунката изобщо не беше детска. Изпълнена с черен туш, ясна, доста рязка, идеално изобразяваща императора на Тъмната империя Анаргар от рода Анаргар. Като в кошмарен сън, аз бавно се протегнах към следващия лист, измъкнах го, разгънах — лорд Алсер с леко присвити очи ме гледаше с яркосините си очи. Като жив! Потръпвайки, изпуснах листа, протегнах ръка към следващия — просто мацаница с боички, без никакъв ясен образ. Още един — и аз забравих как се диша! На белия смачкан лист беше изобразен лорд Риан Тьер. И през лицето му беше написано рязко и нервно: „Мразя те“.

Не беше за учудване, че влезлият в стаята след няколко минути Савен, ме намери, застанала на колене и изсипваща боклука от всички кошчета, които бях подредила около себе си.

— Лейди Тьер! — изумено възкликна бившето умъртвие.

— Риате — озъбих се аз, разглаждайки на пода поредната хартийка.

Нищо! Абсолютно нищо друго! Само тези три рисунки и толкова! Всичко останало бяха детски драсканици, чернови на писма, но почеркът в тях нямаше нищо общо с рязкото, наклонено наляво „Мразя те“. В края на краищата, аз просто седнах направо на килима, объркано взирайки се в рисунката, която изобразяваше магистъра. Попивах всяка чертичка на непознатия почерк, запаметявайки маниера на изписване, ъгъла на наклона, характерните резки драскулки, стараех се да ги запомня наизуст, като схема.

— Господарке… — обади се отново Савен.

— Чия е тази стая? — откъсвайки се от листа, попитах аз.

— Във времената на управлението на Ковъна… тук се намирали възлюбените на… владетелите и най-надарените… от техните деца — със запъване ми отвърна той.

Отметнах глава, вгледах се в наместника, вече бившия наместник, всъщност. Савен, независимо от това, че на пръв поглед се държеше много уверено, при по-внимателно вглеждане, ставаше ясно, че диша странно. Дори не именно странно — някак възторжено. И всеки път, когато вдишваше, очите му леко се разширяваха.

— Свиквате да сте отново жив? — не се удържах и попитах.

— Налага се да дишам… постоянно. — В гласа му имаше толкова емоции. — И топлината чувствам, и… студа също, и умората… Отвикнал съм от всичко това.

Аз се усмихнах, Савен се усмихна в отговор и добави:

— Да съм мъртъв, все пак, е по-привично, по-добре, по-лесно, но би било глупаво на мое място, да не се радвам на тези изменения.

— Защо?

— От всичко трябва да се получава удоволствие, само в такъв случай започваш да цениш живота, включително и задгробния. — Изказването на Савен не беше лишено от логика.

Аз отново погледнах рисунката и реших да разпитам бившия наместник, тъй като нямаше никаква възможност да поговоря с лорд Тьер.

— Господин Савен, какво се е случило тук?

Той се премести от дивана на пода близо до мен, седна удобно и започна да разказва:

— Аз веднага обърнах внимание на странните и чести преходи, но лорд Алсер е в списъка на доверените лица, затова си позволих да отслабя контрола миналата нощ…

— Стоп! — Не бях свикнала да прекъсвам събеседника си така, но сега буквално изисках незабавен отговор: — Тази нощ или миналата нощ?

— Миналата нощ, последната нощ, която е отминала — поясни Савен, гледайки ме с известно недоумение.

И аз не бих повишила тон, но през нощта лорд Алсер беше с нас — с мен и с магистър Еллохар! Ние заедно хванахме брат му! Тоест, това не би могъл да бъде дори Веламар Алсер! И… Аз протегнах ръка към рисунката, на която беше изобразен синеокият лорд — като жив! Изображението беше удивително ясно, дори не се забелязваше, че това са бои.

— Извинете, продължавайте, моля ви — обърнах се към Савен.

Той не ми отказа, и независимо от това, че внимателно се взираше в мен, се върна към разказа си:

— Това се случи при изгрев-слънце, когато проверявах постовете на стражите в столицата. Отначало вдигнаха тревога духовете-хранители и аз побързах да се върна, но по това време дворецът беше вече в техни ръце, а гилдията на маговете беше пристъпила към активирането на артефактите.

— Защо именно днес? — не се сдържах аз.

— Лорд Тьер беше дал на знатните семейства срок до днес да изберат нова кралска династия и съответно, нов крал.

— А маговете какво не ги устройваше? — удивих се аз.

Поредният недоумяващ поглед от бледия нововъзкръснал и пояснение:

— Лорд Тьер, унищожавайки Ковъна, практически стана владетел, но титлата „временен“ си я присвои сам, тъй като не желаеше да се нагърбва с управлението на Третото кралство. И тъй като именно Ковъна на маговете беше извършил нападението в Тъмната империя, магистърът отказа дори да разглежда кандидатурите за мястото на нови владетели, издигнати от Ковъна, по този начин сваляйки от власт маговете. Той беше настроен много решително да предаде властта в ръцете на аристокрацията.

— А, сега разбирам, защо маговете са против. — Аз се изправих, седнах на дивана и с жест предложих на Савен да се присъедини към мен. — Тоест, Ковънът е използвал последния си шанс?

— Единственият — поправи ме бившия наместник. — Но от тяхна страна беше ужасна глупост дори да се опитват след това, което магистърът направи предишния път. И уж са наясно, че тъмните лордове на Хаос са значително по-силни от тях…

Интересна информация.

— И какво стана после?

— Нападнаха ме бойни магове, хранителите активираха защитния контур, останалите се приготвиха за появата на лорд Тьер.

— Капаните? — досетих се аз.

— Да. Аз осведомих господаря за всички и два от капаните предизвикаха любопитството му.

— М-м-м?

— Кръвен призив, господарке, това е най-лесният начин да предадеш цялата информация, с която разполагаш.

Аз се замислих. Излизаше, че Риан знаеше всичко още в момента, когато се пренасяхме и беше бесен на маговете. Но за това, че в създаването на капаните беше взимал участие и тъмен маг, магистърът все още не беше осведомен. Странно, че Савен не беше предал информацията и за честите посещения на този… лъже Алсер.

— Извинете, а лорд Алсер често ли се появяваше в Третото кралство? — предпазливо попитах аз.

— Разбира се — увери ме бившият наместник. — С избора на новата династия се занимаваше именно лорд Алсер по поръчение на императора.

Замислено гледах рисунките, които продължавах да стискам в ръце. От само себе си в мислите ми изникнаха думите на владетеля на Хаоса „Търси във втория си кръг, Тьер“. Да, някой определено знаеше, че Риан контролира двореца на Ковъна на Третото кралство и беше използвал лика на този единствен лорд, чиято поява не би предизвикала въпроси и подозрения. И възникваше още един въпрос — а кой би могъл да знае, че миналата нощ Алсер ще е зает? А той наистина беше зает, и ако съдим по думите на лорд Еллохар, едновременно с три…

Беше страшно дори да си го представя, но все пак. Възможно…

— Савен, а вие можете ли да се свържете, например с лорд Еллохар? — реших да попитам, тъй като в главата ми се роди странна мисъл.

Бившият наместник мълчаливо бръкна във вътрешния джоб на сюртука си, измъкна овална кристална пластина, разположи я на дланта си и помоли:

— Капка кръв, ако обичате… — запъна се, вдиша дълбоко, и докато шумно издишваше, произнесе: — Не, не е необходимо, аз сега си имам собствена.

И убождайки пръста си на ръба на пръстена, Савен задържа ръката си над пластината, чакайки докато капката падне отгоре й… Падна… разплува се като тънка локвичка, пламна, а в следващия миг аз чух разтревожения глас на магистъра:

— Савен?! Нещо с Риан? Какво се е случило? Какво…

— Лорд Тьер е невредим, магистър Еллохар — с равен тон отвърна бившето умъртвие. — С вас пожела да се свърже лейди Тьер…

Тишина, а след това мрачното:

— Щом с Риан всичко е наред, за каква Бездна ме тревожиш, идиот мъртвоходещ?

Без изобщо да се обиди, а напротив, усмихвайки се странно, Савен поясни:

— Вече съм живоходещ.

— И? — лениво раздразнение. — Да дойда ли да поправя това досадно недоразумение?! Савен, разкарай се в Бездната, може и в буквален смисъл. Край, разговорът е приключен. Предай моите почитания на лейди Тьер.

Мъжът го изслуша, но не се съгласи:

— Лорд Еллохар…

— Иди да се утрепеш някъде — грубо отвърна магистърът.

— Но…

— Разбрах, сам ще те утрепя.

— Лорд Еллохар! — възмути се Савен.

— Още ли искаш да си говорим? — дочу се разяреният глас. — Аз ще те…

Аз реших да не си мълча повече и решително произнесох:

— Тъмни, магистър.

Възцари се мълчание. Това не ми беше особено изгодно, затова продължих:

— Лорд Еллохар, моля да ме извините, но именно аз помолих господин Савен да се свърже с вас, имам въпрос и…

— Прелест моя, ти какво търсиш в Третото кралство?

Случва се да чуеш гласа на събеседника си и веднага да разбереш какво му струва да се сдържа, и ти се ще просто да си затвориш устата и дума да не обелиш повече.

— Риате, аз май че въпрос ти зададох! — Оказа се, че магистърът изобщо не е съгласен с мълчанието ми.

— Аз… — Гласът ми заглъхна. — Аз исках да попитам… а… вие… вие… нищо странно ли не забелязахте в спалнята на лорд Алсер снощи?

Недоумяващо мълчание, към което се присъедини и Савен.

Но след това последва ехидно-подигравателен въпрос:

— А какво именно те смути там теб, слънчице?

Увеличилите се два пъти очи на бившето умъртвие бяха незабравимо зрелище. Аз се изчервих и то силно, но все пак, моето смущение беше нещо второстепенно, като се имаха предвид събитията, свързани с Алсер. Издишах рязко и поясних:

— Вие споменахте за присъствието на три любовници едновременно и…

— И вече искрено съжалявам, че не ти позволих да се полюбуваш на най-пикантните моменти — вмъкна Еллохар.

Аз се ядосах, но все пак се опитах да се сдържа:

— Лорд Еллохар!

— Прелест моя, какво трябва да направя на твоя дроу, за да ме наречеш отново по име, а? — подигравайки се, проточи магистърът.

След подобно нещо, на мен ми оставаше само да кажа:

— Добре. Разбрах. Моля да ме извините за безпокойството, това няма да се повтори! — И вече към Савен: — Прекъснете контакта, ако обичате…

Той мълчаливо покри пластината с длан. Когато я отдръпна, върху нея вече нямаше кръв, а и шумът на отвъдното не се чуваше повече.

Скръстила ръце пред гърдите си, просто седях, взирайки се нанякъде в пространството. Беше ми неприятно, наистина неприятно, аз нищо лошо не бях направила на магистъра, а разследването и него го интересуваше. Неприятно до ужас. И обидно, много. До сълзи ми беше обидно, аз…

Странен звук изпълни пространството. Странен, принуждаващ те да потрепериш и някакъв такъв… ужасяващ.

В следния миг, посред стаята избухна син пламък. След още един миг се появи лорд Даррен Еллохар. Мрачен, облечен в черната униформа на своето учебно заведение. Небръснат, с разрошена коса и уморен поглед.

— Вземи да ревнеш сега — раздразнено произнесе магистърът.

Две сълзи се търкулнаха по бузите ми и паднаха на скръстените ръце. Аз потръпнах, припряно наведох глава и потръпнах повторно, чувайки:

— Започна се.

Намиращият се в състояние на недоумяващ шок Савен, въпреки всичко реагира адекватно на ситуацията и ми протегна кърпичка. Аз побързах да избърша мокрото си лице, станах и позволих на натрупалия се гняв да се изплиска:

— Знаете ли, познавателните екскурзии по спалните на сиятелните лордове никога не са били сред детските ми мечти! — заявих аз.

Еллохар се усмихна и полюбопитства:

— А „не познавателните“ били ли са?

Аз просто нямах думи.

— Ти си кажи, не се стеснявай. — Магистърът си придърпа стол, тръшна го на три крачки от мен, величествено седна и прехвърляйки крак върху крак, изобрази готовност да ме слуша. — Аз целият съм внимание, Риате.

Сядайки бавно отново на дивана, тихо казах:

— Започвам да разбирам Еа и отношението му към вас.

Не гледах повече към магистъра, а изключително и само ръцете си, така че, не можех да забележа реакцията му на думите си. Но мълчанието, което се възцари, ми позволи да продължа:

— По думите на господин Савен, лорд Алсер вчера през нощта е бил тук… — Еллохар отново премълча, а аз продължих: — А ние с вас знаем, че той се намираше в дома си, в компанията на три… възлюбени. Тоест, някой се е възползвал от лика на гореуказания лорд, уверен, че той е зает и…

— И ти реши, че аз може и да съм обърнал внимание на нещо странно в забавленията на Алсер вчера? — прекъсна ме магистърът. Помълча, а след това се разнесе замисленото му: — Сега, когато ти ми намекна, си спомних нещо странно — всичките три бяха чистокръвни човечки.

Аз премълчах, все още взирайки се само в ръцете си.

— Савен, къде е Тьер? — осведоми се лорд Еллохар.

— В настоящия момент решава въпросите с доверието към гилдията на маговете — последва мигновеният отговор.

— Ясно. Аз чух как Еллохар върна стола на място, как се отправи към вратата, но едва, когато чух скърцането й, се реших да попитам: — Тези човешки жени от Тъмната империя ли бяха?

Да, бях станала подозрителна, а като се имаше предвид, че именно лорд Алсер беше в тесен контакт с местното човешко население, подобен въпрос беше закономерен.

— Трудно ми е да твърдя каквото и да било, Дея, не ги разглеждах подробно — вежливо ми отговори той. — Всъщност, ако се има предвид оттенъка на кожата… Ще го изясня днес, Риате. На теб ли да съобщя резултатите?

— По-добре на Риан…

— Както пожелаеш! — Вратата беше затръшната с такава сила, че звукът на удара почти ме оглуши.

Няколко минути седях в странно вцепенение, след това набързо прегънах и трите рисунки, скрих ги в джоба си, станах и също се насочих към изхода.

— Лейди Тьер — разтревожено подвикна Савен.

— Все още съм госпожа Риате — поправих го аз и отворих вратата.

Веднага осъзнах, че съм сбъркала, защото наблизо се разнесе насмешливото от Еллохар:

— Докато ти тук им проповядваш здравословен начин на живот, твоята червенокоска установи личността на тъмния.

И пресипналото от Риан:

— Алсер? Той не е могъл, някой под лика му. Сега изяснявам кой именно.

— А-а-а… Отстъпи мястото на по-опитните.

В следващия миг аз затворих вратата. Сама. Защото след думите на Еллохар се раздаде нечовешки вой. А най-учудващото беше, че вратата великолепно изолираше всички шумове. Изчаквайки, поразмислих и отново открехнах вратата, надявайки се, че всичко е свършило. Наистина беше свършило, в смисъл, беше съвсем тихо. Изчаквайки още малко, направих внимателна крачка. Нищо не се случи. Окуражена, заобиколих масивното възвишение, на което бяха разположени троновете. Защо ли ми трябваше! В момента, когато излязох иззад тази преграда, пред погледа ми се откри същата тази огромна тронна зала, отчаяно правещите лицеви опори на пода магове и двамата магистри, които унило седяха на троновете и тихичко разговаряха помежду си.

Внезапно, от края на залата се разнесе жалостивото:

— Пощадете.

— Още сто — изкомандва Риан.

Единен стон от всички правещи лицеви опори и наказанието продължи. Магистрите също продължиха да обсъждат нещо явно занимателно, тъй като и двамата бяха много увлечени.

— Бягай, момиче — неочаквано се дочу откъм един от активно трениращите.

— З-з-защо? — учудено попитах аз мускулестия боен маг с късо подстригана коса.

Той само изръмжа и продължи упражнението си, независимо от това, че потта по лицето му течеше на струйки. Отвърна ми белобрад старец, също така активно правещ лицеви опори:

— Това са тъмни лордове, глупачке, те са опасни!

— Зная — признах си аз.

За съжаление, разговорът ни го чуха и над тронната зала се разнесе:

— Дея? Сърце мое, аз какво те помолих? — Риан стремително се изправи.

Еллохар продължи да седи, дори без да гледа към мен. Магистърът се приближи, разтревожено се вгледа в мен и едва чуто попита:

— Какво се е случило?

Нищо особено, всъщност, но едно нещо ме смущаваше.

— Риан, а ти защо устройваш общофизическа подготовка на маговете? — с шепот, така че същите тези магове да не чуят, попитах аз.

— Официалната версия е — гавря се — с усмивка отвърна магистърът, и прегръщайки ме през раменете, ме дръпна обратно към стаята зад троновете.

И ние, под неприязнените погледи на упражняващите се, отново се скрихме зад възвишението, а едва когато се озовахме в стаята и Риан затвори вратата, вече сериозно каза:

— Физическото натоварване отслабва контрола им, сърце мое. Допреди да дойде Еллохар, аз бях убеден, че появата на тъмния маг е била еднократна, но в светлината на твоето предположение… вече нямам съмнения, че този тъмен маг е посещавал Третото кралство не само веднъж, а това, в което съм сигурен, е, че без лик не се е появявал, следователно, няма никакъв смисъл да провеждам тези разпити.

Риан ми се усмихна, ласкаво ме погали по бузата и продължи:

— Докарани до пълно физическо изтощение, те не могат да се съпротивляват на магията на истината, ако реша да я използвам.

— Тя забранена ли е? — досетих се аз.

— Именно. И аз ще мога да видя и други подробности — характерни жестове, тон на гласа, неща, които биха ми помогнали да открия тази… личност.

Тъмните лордове, са си тъмни лордове. Наистина са опасни, но по-важното е, че са и много умни, и дори това, което маговете бяха възприели като банална гавра, всъщност беше… Да…

— Риан, а защо всъщност, ти ме взе със себе си? — не можах да не попитам аз.

Магистърът загадъчно се усмихна, погледна към бившето умъртвие, Савен моментално ни остави сами. И когато вратата се затвори зад гърба му, Риан се наведе, нежно ме целуна и прошепна:

— Просто ми се иска винаги да си до мен. С теб ми е хубаво, с теб ми е светло, и когато си наблизо, каквото и да се случва, ми се струва незначителна дреболия. Дори само от съзнанието, че ти си тук, на няколко крачки от мен, светът ми се променя, сърце мое.

А аз исках да се върна в академията… Усещането, че губя материал не ми харесваше изобщо.

— Аз намерих тук някои неща. — Отдръпвайки се от Риан, се приближих до масата и извадих рисунките от джоба си. Магистърът ме последва, прегърна ме, и надничайки над рамото ми, с интерес заразглежда картинките. В следващия миг Риан се вкамени. До преди секунда беше топъл, нежно ме притискаше, а изведнъж цялото му тяло се напрегна, очите потъмняха, а погледът му не се откъсваше от изображението на Алсер. Мен това ме удиви, тъй като другите две картинки, и особено портретът на самия магистър със заплашителния надпис, лично мен повече ме тревожеха.

— Това е отпечатък на аурата — мрачно произнесе Риан, протягайки ръка и взимайки изображението на лорда. — Точен, подробен, абсолютно идентичен.

— Тоест, това не е просто рисунка? — уточних аз.

— Това е много повече от рисунка — поясни магистърът. — Значително повече, това е пълен отпечатък на аурата… Аз нищо няма да измъкна от маговете, колкото и да… Бездна!

Не бях сигурна, че разбирам всичко, щях да опитам да го обмисля по-късно.

— А тези две рисунки? — Аз посочих другите две изображения.

— Нищо особено, освен това, че някой се опитва да изработи отпечатък на аурата на императора, и напразно, нищо няма да се получи, и че ненавижда мен, което изобщо не ме учудва.

Хвърлих бърз поглед към Риан, той ме прегърна по-силно и попита:

— Къде ги намери?

Мълчешком посочих към купчинката боклук.

— Да, това е последното място, на което бих потърсил нещо аз — призна си магистърът.

Печално отвърнах:

— Някой много добре те познава.

— И това все повече ме кара да се безпокоя — не скри той. А след това попита: — Може ли да ги взема?

— Защо питаш? — Затваряйки очи, се облегнах на гърдите му.

— Да не питам ли? — лукав въпрос.

— Та ти и така знаеш, че можеш да ги вземеш, каквото и да се случи.

Така ли? — шепот до челото ми. — А какво още мога да взема без да питам и каквото и да се случи?

Край, аз се разтопих от звука на гласа му, от докосванията, от това, че лорд Риан Тьер просто бе до мен, но не можах да се удържа от провокативното:

— Ще играем ли на три безусловни „да“?

— Дея — пресипнал стон, — не си играй с огъня… моля те.

„Просто никога не ме пускай, моля те“ — помислих си аз, но Риан меко се отстрани от мен, събра рисунките, скри ги във вътрешния джоб на камзола си.

— Сърце мое… — Замислен поглед към мен. — Аз ще те взема за няколко дни от академията. Какво ще кажеш?

Присядайки на ръба на масата, аз си позволих да попитам:

— А защо?

Лорд Риан Тьер без да увърта, спокойно обясни:

— Доколкото мога да съдя, тази тъмна личност планира да нанесе удара си в най-близко време, първо. Второ — независимо от това, че съм длъжен да водя това разследване, от утре трябва да съм постоянно в двореца, започват сватбените тържества. И трето… — Той отново се наведе, намери устните ми и прошепна: — Освен че считам за необходимо да те държа в полезрението си, ще ми бъде много приятно, ако ти продължиш да ми помагаш. М-м-м?

— И какво би искал да чуеш? — Аз не можах да сдържа щастливата си усмивка.

— Твоето безусловно „да“. — Риан нежно ме целуна. — Ще го кажеш ли?

— Да. — Чувствах как се топя от всяко негово докосване. — Да, и още веднъж, да.

— А след това?

— Отново ще е „да“…

И аз се разтворих в целувката му, в дъха му, в него. Докато не чух тихото:

— Между другото, аз временно взех и Юрао в екипа си, така че, отново ще работите заедно. Нали нямаш нищо против?

Просто нямах думи, отдръпвайки се леко назад, аз зяпнах магистъра и просто не ми се вярваше. Той се усмихна, целуна ме за пореден път, помогна ми да се смъкна от масата, и насочвайки се към вратата, обясни:

— Нужни са ми сведенията от Императорската банка, а никой по-добре от офицер Найтес няма да се справи с тази задача, все пак — на мен весело ми намигнаха, — той е мъничко гном.

— И кога реши за Юрао? — оправяйки косата си, попитах аз.

— Още вчера, сутринта подписах назначението.

— А за мен? — и замрях, в очакване на отговора.

— Току-що. — И погледът му леко се напрегна. След това с тежка въздишка, Риан призна: — Аз не исках да ти показвам тъмната страна на характера си, сърце мое. И продължавам да не го искам, но цялата тази ситуация предизвиква сериозни опасения, и ако ти си този единствен шанс, който би позволил да спра удара, аз съм готов да рискувам… В разумни граници.

И от всичко казано, аз разбрах само:

— И в какво се състои рискът?

Тежка въздишка и тихичко:

— Не искам да се боиш от мен. — И поглед, един такъв напрегнат и внимателен.

— Няма — искрено уверих магистъра.

— И не искам да те поставям в опасност. — Лицето му значително потъмня.

— Няма да ме поставиш. — Странно обещание, осъзнавах го, но какво още бих могла да кажа?

Веждата му се изви иронично, но той не доразви темата, а просто попита:

— А ти разбра ли къде именно ще ми помагаш?

— Къде? — поинтересува се любопитната адептка на „Академията на Проклятията“.

Риан се усмихна и ме накара да се сгромолясам в Бездната с невероятната информация:

— Службата за Безопасност на Империята, сърце мое. Временно ви взимам в щаба. Теб и Юрао.

Беше добре, че все още се опирах на масата… Аз просто нямах думи.

— Колко още ще стоиш така? Някой днес трябва и на лекции да ходи — напомни ми магистъра.

Топла усмивка, протегната ръка, и в момента, когато се приближих към него, Риан прошепна:

— Обичам те.

Изви се адски пламък.