Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (3) (Урок шести)

3

Ние напуснахме ресторацията без да ни обърнат кой знае какво внимание. На прага Юрао подсвирна, викайки Нурх, а когато кентавърът спря пред нас, ми помогна да седна в каретата, каза нещо на ухото на нашия сътрудник, а след това дълго стоя на прага, махайки ми с ръка, докато каретата все повече и повече се ускоряваше, отнасяйки ме в противоположната на „Академията на Проклятията“ посока. След като пообиколихме града, Нурх изведнъж набра някаква невъобразима скорост и се понесе по централната улица. След няколко главозамайващи минути препускане, ние се озовахме пред вратите на академията.

— Госпожа Риате, вие там как сте?

— Нурх, вие сте наистина много бърз — признах аз, чакайки да престане да ми се вие свят.

— Това ми е занаятът — весело отвърна кентавърът.

Аз се изсипах от каретата, пожелах на каруцаря „Всичко най-кошмарно“, насочих се към портата, и едва когато се хванах за халката и понечих да почукам, осъзнах, че нещо не е наред. Нещо изобщо не беше така, както трябва!

— Нурх! — възкликнах аз, обръщайки се.

Но когато се завъртях, видях пред себе си само глуха каменна стена.

— Илюзиите са първото изкуство, което овладях — разнесе се насмешливият глас на магистър Еллохар.

Аз много бавно обърнах глава в посока на гласа. Оказа се, че мястото, в което ме беше докарал Нурх дори не беше близо до академията. Ние се намирахме в южната част на Ардам, поне доколкото знаех. Цъфтящите праскови и много богатите самостоятелни къщи, които виждах наоколо, се намираха именно там. Освен това, аз осъзнах още едно нещо — вече изобщо не ми беше жал за лорд Даррен Еллохар.

— Ама вие сериозно ли? — чувствайки, че губя самообладание, подхванах аз.

Магистърът седеше до кръгла масичка, срещу него имаше празно кресло, очевидно, предвидено за мен. Масичката беше разположена под сияещо дърво, което осветяваше всичко наоколо с мека розова светлина — още едно порождение на Хаоса, което беше безумно скъпо. А освен това, на масата имаше бутилка и два бокала. И това вино… аз подобен златист цвят вече бях виждала…

— Бях те помолил да обядваш с мен — отсечено изговаряйки всяка дума, произнесе Еллохар.

Аз за миг притворих очи, тежко въздъхнах, а след това, гледайки лорда, ясно, уверено, а най-важното, вплитайки енергия във всички четири съпътстващи потока, произнесох сложното, но пределно ефективно:

— Ервено есшаа каве енторхагер!

Гласът ми се разнесе над прасковената градина и заглъхна, погълнат от пеенето на нощните птици, цикадите, ръмженето на някакви неживи в далечината. Порив на вятъра подхвана във вихър листенца от съцветията и за един приказен миг, върху нас се изсипа подобие на благоухаещ сняг… но това не ме зарадва… вече нищо не ме радваше.

— Проклятие четвърто ниво „Хлад“ — прекалено спокойно, като се има предвид ситуацията, в която се намирах, произнесох аз. — Блокира всички прояви на емоции. Аз използвах четири потока от осем, до сутринта вие няма да чувствате абсолютно нищо.

Магистърът седеше и мрачно се взираше в мен. След това насмешливо попита:

— Също като теб?

— Откат има винаги — бях принудена да призная. — Той може да бъде избегнат единствено при произнасянето на проклятия от първо ниво, но „Хлад“ не се отнася към тях.

Мен би ме учудил следващият въпрос на Еллохар, ако все още бях в състояние да се учудвам:

— И какво ще се случи, ако стане всеобщо достояние това, че адептка е използвала проклятие?

— Ще бъда изключена. — В това състояние, даже подобно нещо ми беше безразлично.

Леко повдигната вежда, а след това умореното:

— Нямаш ти съвест, Риате.

Аз пристъпих към масичката, седнах в креслото, което ме очакваше и спокойно отвърнах:

— С вас се налага да забравям за нея доста често, също както и за елементарното възпитание.

— Както когато ме заключи в кантората? — Насмешка, но като че ли най-вече над себе си.

— Да.

Проклятието беше изключително неприятно, сега мен все по-силно ме сковаваше хладно безразличие. Безразлично ми беше всичко — красотата на градината, подухващият ветрец, нощта, магистър Еллохар, дори факта, че се намирах тук… Но ми беше неприятно и студено.

— Подло е, Дея. — Еллохар скръсти ръце пред гърди. — Ти прекрасно разбираше, че няма да ми е трудно да потисна проклятието.

— Но е невъзможно да се потисне откатът — безразлично напомних аз.

— Наясно съм.

Ние помълчахме, след това, навеждайки се леко напред, Еллохар изведнъж попита:

— Ти каза: „Използвах четири от осемте потока“, а ако беше използвала всичките осем?

— Действието му щеше да продължава цяло денонощие. — Колко беше странно нищо да не чувстваш, абсолютно нищо…

— Да? Хм… а ако се използва и онази формула на закрепителя?

Аз се замислих. В моето състояние беше много леко да се размишлява, аз мислено разложих схемата на проклятието на съставните й части, пресметнах и определих потоците, и след няколко минути отвърнах:

— Повече от четири денонощия.

Еллохар се замисли, почуквайки с пръст по повърхността на масичката. Ако можех да съдя по реакциите му, той вече успешно беше потиснал проклятието. Можех само да му завиждам.

— Още един въпрос. Следи от това проклятие, могат ли да се открият у… висш лорд?

— Не — отвърнах веднага аз, а след това поясних: — Очите практически нямат влага, нереално е да се забележат други признаци, ако не знаеш какво да търсиш.

— Ето каква била работата. — С интерес ме погледнаха. — Кога ще ти се върнат емоциите?

— Към изгрев-слънце.

Проблесна усмивката на Еллохар и практически веднага избухна синият пламък.

 

 

Това беше странно място — ярко осветление, белоснежни каменни стени с вставки оникс, което означаваше, че тук е безполезно да се произнасят проклятия и поръсени с алени капки кръв с тъмна сърцевина. Всъщност, за погледа ми беше достъпна само част от стената, да видя останалото не ми позволи Еллохар, удържайки ме за раменете, за да не мога да се обърна.

— Аз помолих да не се престаравате! — прозвуча ядосаният глас на магистъра.

— Вие помолихте, но…

Изплашените оправдания Еллохар прекъсна с язвителното:

— Вие нали знаете колко обичам, когато се игнорират молбите ми. Имате минута на разположение.

Странно, на мен дори не ми беше любопитно какво именно се случваше там през тази минута. Просто стоях и равнодушно зяпах в стената.

— Такава не ми харесваш — изведнъж произнесе Еллохар.

— На мен самата ми е неприятно — безразлично отвърнах аз.

Измина определеното от магистъра време и лорд-директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ ме обърна с лице към присъстващите. В ярко осветената каменна килия присъстваха шестима адепти на смъртта, двама лордове с нашивки на тайните служби и един гол до кръста, прикован към стената лорд от човешката аристокрация.

Внезапно усетих ръцете на Еллохар на талията си, устните му, които се плъзнаха от слепоочието ми надолу, а след това чух дрезгавото:

— Когато Тьер върви по някаква следа, от него е практически невъзможно да се избяга. Ето и тази отвратителна гадина не е могла. Погледни този лорд внимателно, Дея, именно той е предал сведенията с кого именно и къде ще се среща Тьер. Помниш ли таверната, пълна с умъртвия?

Аз кимнах.

— Имаш възможността да видиш този, който е виновен за гибелта на трийсет и осем абсолютно невинни граждани на империята. Въпроси?

— Един. Вие още дълго ли ще дишате в ухото ми? Неприятно е.

Мен бавно ме пуснаха. Стана ми по-леко и аз зададох втория си въпрос:

— Вие ме доведохте тук просто, за да погледна в очите на „отвратителната гадина“, така ли?

— Риате, ти ме плашиш — тихо си призна магистърът.

— Откат — лаконично отвърнах аз. — Та защо?

— Те пренесох?

— Да.

Забавно беше, как присъстващите местеха поглед от мен към магистъра и обратно, в такт с репликите ни, все едно следваха с очи подскачащо топче.

— Проклета Бездна — измърмори магистърът. А след това към някой друг: — Кейсар, обясни й, аз с нея в такова състояние, не мога да разговарям.

Порив на вятъра зад гърба ми — Еллохар се насочи към изхода. След него се понесе сдържан въпрос:

— Доколко мога да бъда откровен?

— Абсолютно — без да се обръща, отвърна директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“. — Риате има безрезервното ми доверие, както и това на лорд Тьер.

Равнодушно добавих:

— И именно затова разбира всичко последна и изключително благодарение на собствените си старания.

Еллохар спря. Шумно въздъхна, обърна се и в изтезателната, а това беше именно такова място, прозвуча въпрос:

— Какъв е проблемът, Дея?

— Да ви направя ли пълен списък за причините за моето състояние или ще се задоволите със съкратения вариант? — безразлично попитах аз.

И магистърът остана. Мрачно ме изгледа, след това кимна на този висок, тъмнокож полудроу, когото беше нарекъл Кейсар.

— Госпожо Риате — започна той, правейки крачка към мен.

Обръщайки се към лорда, аз замислено произнесох:

— Дроу — след това добавих: — А колко на брой са любовниците ти?

Тъмната кожа на нечистокръвния тъмен елф придоби сив оттенък, но той, за мое учудване, все пак отговори:

— Девет.

— А-а-а — безстрастно проточих аз. — Заклинание за абсолютна истина.

— Да — потвърди Кейсар.

— Ще се въздържа от други лични въпроси — извини се адептката на „Академията на Проклятията“.

— Ще ви бъда изключително признателен — не излъга полудроу.

Не излъга, защото не можеше. Тук никой не можеше да лъже, освен, може би, Еллохар — в неговата кръв имаше огън, а всички останали се намирахме под въздействието на магията на „Абсолютната истина“. Но тези, които водеха разпита не се притесняваха от този факт, а колкото до разпитвания…

Аз бавно, прекосявайки цялото помещение, се приближих до този, който безразлично висеше във веригите. Безучастно, безразлично и равнодушно. Колко познато…

— Студено ли ви е? — директно попитах аз.

Лордът ме обгърна с безстрастен поглед и отвърна:

— Да.

Мен също ме тресеше. Но в района на гърдите, студът се усещаше значително по-отчетливо. Затова, пристъпвайки плътно към прикования лорд, аз протегнах ръка, поставих длан на рамото му…

— Неприятно — съобщи той.

— На мен също — равнодушно отвърнах аз.

Кожата на рамото беше прохладна. След това, докосвайки с неприязън затворника, аз наместих ръката си на гърдите му — тук кожата беше направо ледена.

Едно предположение озари съзнанието ми и аз се протегнах към дрехите на окования лорд, по-точно, към панталоните, той нямаше нищо друго отгоре си.

— Дея! — прозвуча гневният вик на Еллохар.

— Да допуснем — меланхолично отвърнах аз.

Коланът на панталоните на лорда се разкопчаваше трудно.

— Дея, прекрати незабавно! — И думите бяха последвани от звук на стремително приближаващи се крачки.

— Магистър, аз не съм ваша годеница, прекратете да се безпокоите за моя морален облик. — Думите се откъсваха с лекота от устата ми, аз практически не се замислях за значението им.

Но репликата достигна целта си — Еллохар остана там, където го свари смисълът на казаното — приблизително на шест крачки от мен.

Дръпнах по-силно колана с непослушни пръсти, но в момента, когато ми се отдаде да го разкопчая, започнах да действам доста по-предпазливо, стараейки се да не повредя това, което би могло да се намира върху него. И когато свалих широкото кожено изделие, намерих…

— Лорд Еллохар, стига сте стоял като паметник на оскърбеното достойнство, ето го потвърждението на вашата догадка.

Черна, едва забележима плесен се точеше по шева на халката на колана. И още преди да извадя увеличителния кристал, още преди лорд Кейсар да произнесе: „Спешно ни трябва проклятийник!“, аз вече знаех, че това е:

— „Изстини“.

Извадих кристала, разгледах черните спори и потвърдих:

— Да. Осмо ниво, отсрочено действие, въздейства не само на емоциите, но и на общото физическо състояние. Блокира болката, глада, физиологичните потребности.

Зад гърба ми се раздаде мрачен въпрос:

— Време на действие с формулата на катализатора?

Това беше по-сложно за пресмятане — действаха дванайсет потока.

Обръщайки се, се приближих към масата и седнах, без да искам разрешение от никого. Преместих настрана протоколите от разпита, намерих чист лист и двайсетина минути разгръщах формулата. Оказа се, че да се работи така е много леко. Дори не бях подозирала, че отсъствието на емоции позволява така бързо да се намира решението и на най-сложните задачи. В крайна сметка, аз успях да дам практически точен отговор:

— Времето на действие, имайки предвид и използването на катализатора — осем пълни денонощия. След това проклятието се налага отново. Цикълът, като минимум, се е повтарял два пъти.

Тишина. Оглушителна такава, а след това, същият онзи полудроу, озвучи едно име:

— Лорд Алсер.

Пред очите ми светна картинка от недалечното минало — личните покои на императора, синеокият лорд, стиснал в ръката си моя пръстен. Изведнъж ми стана неприятно, просто некомфортно, заради някакво несъответствие. И аз, замислено взряна в начертаната формула, уверено казах:

— Съмнявам се, че е той.

Тишина, след това отново Кейсар:

— Два пъти, с интервал от осем дни, лорд Алсер го вика за разпит. Вика го при себе си. Тук е невъзможно да бъде наложено проклятие…

— Зная. Оникс — прекъснах аз обясненията.

Приближи се магистърът, вгледа се заедно с мен в изписания лист и попита:

— Защо си толкова уверена, че не е той?

Аз си припомних тъмнокожия лорд с яркосини очи и зловеща усмивка, демонстрираща горящия в устата му огън и не ми останаха никакви съмнения.

— Прекалено голяма сила — ставайки, отвърнах на Еллохар. — Алсер не е свикнал да сдържа огъня си — да, аз сигурно никога нямаше да забравя огнената усмивка, — а при налагането на проклятията от тази група се изисква филигранно управление на потока магия. Що се отнася до „Изстини“, това правило трябва да се съблюдава много строго. Силен, особено, огнен лорд, с подобна задача просто няма да се справи.

И отново стана тихо. Толкова тихо, че ми се струваше, че чувам собственото си спокойно дишане, а след това прозвуча странното:

— Да ме прощава Тьер.

Избухна тъмносин пламък.

 

 

Ревът на огъня беше оглушителен. Пламъкът бумтеше, след това ревна три пъти по-силно, и едва огнените езици угаснаха, се чу не по-малко оглушителен рев:

— Еллохар, да те сръфа Бездната, дано, това е спалнята ми!

На мен, отново обърната с гръб към събитията, ми беше някак все едно къде се намираме и чия е тази спалня, не предизвика любопитство дори фразата:

— Три? Алсер, ти чак толкова ли се подценяваш?

И раздразнено съскане:

— Вън.

Това не беше казано на нас, тъй като ние останахме, а някой си тръгна. Последва шумолене на плат и раздразненото:

— За каква Бездна си домъкнал и човечката на Тьер?

— Ама че работа, ти даже в гръб я позна — ехидно отбеляза магистърът.

И мен ме обърнаха. Безразлично огледах оформената в златни тонове разкошна спалня, с внушително, по-голямо, отколкото това на Риан легло… Разхвърляно и изпомачкано. Около леглото в безпорядък се валяха детайли от облекло. Пред постелята стоеше самият лорд Алсер в тъмносин, дълъг халат.

— Тъмни. — Безразличието не означава липса на вежливост.

— И на вас кошмарни, очарователна лейди Риате — през зъби изсъска лордът.

Еллохар, зад гърба ми, измърмори нещо под нос и произнесе:

— Бъди по-вежлив, моята прелест току-що те спаси от обвинение в измяна, Алсер.

И изражението на лицето на лорд моментално се измени.

— Въпрос, Алсер: Кой е присъствал при разпита на Браос?

Кратко объркване и неуверен отговор:

— Брат ми.

Не зная какво беше в този момент изражението на магистъра, но Алсер побърза да уточни:

— Това е дело от държавно значение, Еллохар, нивото е такова, че се допускат само най-близките. Естествено, никой страничен не е присъствал на разпита.

Без да приема поясненията му, магистърът зададе само един въпрос:

— Къде е той?

Алсер изхъмка, неодобрително поклати глава и произнесе:

— Това е безумие, Еллохар. Бълнуване на някой безумец. Освен това, ти няма да можеш да се пренесеш в Харван, това е родов замък, само магията на рода…

Избухна тъмносин пламък.

На мен ми беше все едно какъв именно е оттенъкът му, въпреки че съвсем точно си спомнях, че пламъкът на Еллохар е небесносин. И докато на мен ми беше безразлично, цветът на огъня накара Алсер да се възмути:

— Ама за каква Бездна, Еллохар?! Та това е… това е…

Когато огънят ни обгърна, Еллохар отново ме притисна към себе си и аз чух замисленото му:

— Кажи, а според теб, по-малките братя мечтаят ли да заемат положението на наследник на рода?

— С какво е свързан въпроса? — безразлично попитах аз, гледайки лорд Алсер, който се пренасяше заедно с нас.

— Тесме няма семейство, неговата най-голяма любов са „Смъртоносните проклятия“, няма с какво да го заплашват, но те са намерили онова, което Тесме е оценил по-високо от собствената си съвест и чест, това, което е загубил. — Еллохар се усмихна горчиво. — Единствената му слабост се оказало желанието да си възвърне магията. И те използвали този коз. А с какво ли са могли да съблазнят Вел Алсер?

И аз бях принудена да призная, че по всяка вероятност, лорд Еллохар е прав. Алсер беше стигнал до същите изводи:

— Може и да е така. — Гласът му на фона на усилващия се рев на пламъка, звучеше глухо. — Северната кула, четвъртото надземно ниво — и веднага ехидно добави: — Впрочем, щом ти с такъв успех използваш магията на рода ми, можеш де ни пренесеш веднага на второто подземно.

— Без проблем — насмешливо се отзова магистърът.

Съдейки по изражението на лорд Алсер, фактът, че Еллохар използваше личната Алсерова магия, го вбесяваше значително повече от възможното предателство на собствения му брат.

— Въпрос — внезапно изръмжа лордът: — Преди две години, в градската ми къща, моята любовница…

— Не е за пред Дея — прекъсна го по средата на думата магистърът.

Но окото на лорда конвулсивно затрепери, ръцете му се свиха в юмруци, от устата заизлиза пушек…

— Ти така или иначе си завъди друга — примирително-подигравателно, — дори три. Така че, дай да оставим миналото в миналото.

— Ти…

— Алсер, не пред Дея. — Този път беше казано с леден тон.

На лорда му подейства, на мен обаче ми беше все едно, което и побързах да съобщя:

— Продължавайте, лично на мен ми е безразлично кой на кого е откраднал любовницата.

И двамата премълчаха. След това Алсер предпазливо се поинтересува:

— Какво й има?

Тъй като ми беше все едно дали питаха мен или не, взех, че отговорих:

— Последици от отката на проклятието „Хлад“. Това е четвърто ниво. Нещо подобно, но от осмо ниво, а именно проклятието „Изстини“ се предполага, че е използвал вашият брат върху разпитваната „отвратителна гадина“.

— Откат от проклятие? — учуди се потресеният Алсер.

— Да. Принудителна мярка в условията на…

Еллохар не ми позволи да се доизкажа, просто покривайки устата ми с длан.

На изумения погледна Алсер, той отвърна:

— Дреболии, да ти кажа честно. — А към мен раздразнено: — Дея, радост моя, млъкни, бъди така любезна.

Аз безразлично свих рамене. Дланта се махна от устата ми.

— Както кажете, магистър — без грам емоция произнесох аз. — Но си помислих, че на лорд Алсер ще му е интересно да узнае, че си повишавате квалификацията и сега предпочитате чуждите годеници, а не само любовниците.

Тих стон зад гърба ми.

Пошла и подла усмивчица от Алсер и тихото му:

— И кой би могъл да предположи…

— Откат от проклятие — изсъска Еллохар. — Просто откат от проклятие!

— Така ли? — безучастно се поинтересувах аз. — Тогава престанете постоянно да ме пипате. Неприятно е.

В следващия миг мен стремително ме завъртяха, магистърът се склони към лицето ми и изръмжа:

— Да премина ли към по-приятни действия, прелест моя?

Свивайки рамене, сухо отвърнах:

— На мен в този момент ми е все тая, разбира се, но ще ви прокълна.

— Какво?

— Изключително от любов към науката — И учудено осъзнах, че любовта към науката беше останала, странно…

Лорд Еллохар рязко издиша, задържа си дъха, явно опитвайки да се успокои, след това, почти умолително произнесе:

— Никога… Никога повече не използвай това проклятие, Дея!

Състоянието на абсолютно равнодушие явно не можеше да съществува заедно с навика ми да си мълча, и аз отвърнах:

— Никога… Никога повече не стоварвайте върху раменете ми тежката отговорност за вашите чувства, магистър Еллохар. На мен, първо, ми е неприятно, и второ — ще ви прокълна. — В този миг краката ми усетиха твърда повърхност, а огънят започна стремително да гасне.

— Колко ви е трудно на вас… — подигравайки се, измърмори лорд Алсер.

Игнорирайки присъствието му, Еллохар, едва сдържайки се, изсъска:

— Риате…

— Притискате ме с авторитета си, магистър — констатирах аз.

— О-о-о, започвам да разбирам симпатиите на Тьер — насмешливо ни уведоми Алсер.

На мен ми беше абсолютно безразлично дали той ги разбра или не. Изкривеното от злоба лице на лорд Еллохар също не ме притесняваше. Вълнуваше ме нещо друго:

— Защо тук присъства такъв силен трупен мирис?!

Магистърът откъсна поглед от мен и се огледа. Отчетливо помнех, че обонянието му е прекрасно — нали беше успял да улови моята миризма в къщата на Тоби, а там се разнасяха и аромати на подправки и вино.

— Това е сяра — след миг възвести той.

Сяра. Това вече беше от областта на тъмната магия, при това от най-сложната й част — Тъмното изкуство, затова аз стоях и безразлично размишлявах над самия термин „Тъмно изкуство“. И ето какво беше интересно — обучение в тази област на забранените знания преминаваха всички лордове на Тъмната империя, званието „магистър“ достигаха единици, но лорд Риан Тьер беше сред тях… Дори Еллохар беше магистър в друга област на магията, доколкото ми беше известно.

— Магистър, а къде е Риан? — след кратък размисъл попитах аз.

— Зает е — последва сух отговор.

— Интересно, с какво? — язвително се поинтересува Алсер.

Никой не му отговори. Аз не знаех, а Еллохар беше зает да стои със затворени очи. Реших да не преча и се огледах — намирахме се в подземие. Отново. Тук цареше полумрак, а източник на слабото осветление беше самотен сферичен пулсар, който от време на време потъмняваше, но неизменно се връщаше към задължението си да осветява даденото подземие, доста голямо по площ.

Веднага забелязах два странни факта — тук отдавна не бяха чистили и всички паяци бяха умъртвия. Бях сигурна, че не греша, тъй като оченцата на многокраките блестяха като червени огънчета. Отвсякъде. И това, за което нямаше място за съмнение, беше, че се готвят да нападнат.

— Духът-хранител няма да може да се намеси. — Оказа се, че Алсер също стои със затворени очи.

— Няма да е необходимо, почти го разплетох — отвърна Еллохар.

— Това е невъзможно — лордът криво се усмихна. — Всъщност, да, ти може и да успееш.

— В тази фраза звучи повече ненавист, отколкото признание на заслугите — не си замълчах аз.

Еллохар се разсмя и почти веднага съобщи:

— Готово, те са мои.

Червенооките бавно запълзяха към средата на своите паяжини, които се спускаха от тавана като парчета платно.

— Вие некромант ли сте? — поинтересувах се аз.

Магистърът се наведе към мен и ме уведоми с неприязън:

— Аз съм магистър на Смъртта, прелест моя, това е моята стихия.

Мен в този момент ме заинтересува нещо друго:

— И затова се налага да ми дишате в лицето?

Сините очи се присвиха, последва въпрос:

— Неприятно ли е?

— Да — равнодушен отговор.

Срязаха ме не по-малко равнодушно:

— Ще потърпиш.

Безразлично гледайки Еллохар, все пак си позволих да се поинтересувам:

— Вие именно това ли казвахте на всяка вещица?

Отговор не последва, някой скърцаше със зъби, а откъм Алсер се дочу:

— Каква страшна жена! Еллохар, откажи се от тази идея, да превзема крепости е прерогатив на Тьер.

— Именно — потвърдих аз.

Магистърът се изправи, взирайки се в мен с едва сдържан гняв.

— Убийствен поглед — отново моят глас. — Но не действа.

Вдишване, издишване и подчертано спокойно:

— Кога там трябваше да отмине действието на отката?

— На зазоряване — равнодушно го осведомих аз.

— Ние ще посрещнем този изгрев заедно, Дея.

— Заплашвате ли ме?

— Гарантирам ти!

Свивайки рамене, аз кимнах, а след това се роди поредния въпрос:

— Ама вие какво, нямате ли с кого другиго да посрещате изгревите?

Еллохар рязко се обърна и се насочи към очертаната в стената каменна врата. Паяците проследиха с очи всяка негова крачка, а ние с лорда го последвахме. Тогава под крака ми нещо издаде противно скърцане. Наведох се, вдигнах гривната и я повъртях в ръце, разглеждайки я.

— Какво е това? — попита магистърът.

— Гривна — безжизнено се отзовах аз.

— Зарежи я и ела насам!

Разглеждайки повторно предмета, меланхолично попитах:

— А можете ли да ми светнете. Не мога да прочета надписа.

Еллохар не отговори, лорд Алсер, приближавайки се, ми протегна плоска сребърна кутийка, а когато я взех, посъветва:

— Отместете капачето.

Отместих го. Мъничко слънчице, не по-голямо от мънисто се изтъркаля от устройството и освети всичко наоколо с ярка, почти ослепителна светлина.

— Удивително — прошепнах аз.

— Приемете го като подарък от мен — каза Алсер, и заобикаляйки ме, тръгна към Еллохар.

— Благодаря — разглеждайки гривната, отвърнах аз. След това замислено съобщих на спътниците си резултатите от огледа: — Гривната на Логер.

— Какво — не разбра магистърът.

— Това е гривната на моя съкурсник Логер — повторих аз.

— Уверена ли си?

— В „Академията на Проклятията“ се връчват гривни, на които е гравирано името на собственика. Тук ясно се чете името на Логер.

Небрежно оглеждайки роклята, в която ме бяха напъхали дамите от семейство Найтес, открих единственото джобче, замаскирано в една от многобройните елегантни гънки на полата. Напъхах вътре гривната, а сребърната кутийка с питомното слънчице, продължавах да държа на дланта си.

— Затворете обратно капачето — посъветва Алсер.

Беше достатъчно едно докосване, ослепителното мънисто се плъзна обратно в кутийката и в помещението отново стана сумрачно. Няколко секунди свиквах с полумрака, а след това се насочих към Еллохар.

Каменната врата се отвори със страшно скърцане. С отвратително, просто. Вонята, която толкова напомняше мириса на тлен, се опитваше да ни повали на пода, плесенясалите стъпала изглеждаха опасни и хлъзгави.

— Дай ръка — заповяда магистъра.

— В състояние съм да сляза — равнодушно отвърнах аз, стискайки сребърната кутийка в ръка.

Оказа се, че кутийката е топла, дори не ми се искаше да я прибирам в джоба.

— Мила… — пресипнало, без дори да се опитва да скрие яда си, изсъска Еллохар.

— Абсолютно неподходящ за състоянието ми термин.

— Дея!

Хвърлих му равнодушен поглед и отвърнах:

— Вървете напред, магистър, аз ще ви следвам.

Подхилващият се Алсер, предпазливо се поинтересува:

— Боиш ли се от него?

Погледът ми се премести върху лицето на лорда, след което, разбира се, безразлично, отвърнах:

— Вие не влизате във втория ми кръг, коригирайте формата на обръщение.

Объркано се взряха в мен, след което Алсер се поправи:

— Опасявате ли се от лорд Еллохар, лейди Риате?

— Не. — Абсолютно честен отговор. — Моето предложение е свързано изключително и само със съображения за безопасност — ако ще нападат, ще нападнат него, ние ще имаме шанс да се спасим.

След като приключих с обяснението, отново се обърнах към Еллохар.

— Никой няма да напада! — изсъска той.

— А аз така се надявах. Би било приятно. — Аз безразлично свих рамене.

Магистърът не слезе — той направо литна по стълбите надолу, едва сдържайки гнева си. Ние с лорд Алсер слязохме много по-бавно, но и това не ме вълнуваше.

Докато стигнем до долния етаж, Еллохар вече беше разчупил защитата на поредната врата и решително прекрачи в отворилия се ярко осветен проход. Влизайки след него, ние чухме язвителното:

— Тъмни дни, Веламар Алсер!

Спирайки на крачка от вратата, аз вежливо поздравих високия светлокос и тъмнокож лорд. Двамата братя си приличаха като две капки вода. Моето „кошмарни“ прозвуча почти подигравателно, като се имаше пред вид, че този индивид беше облечен само с къси червени панталони и червена панделка в косите. Панделката беше вързана на симпатична фльонга.

Лордът с фльонгата стъписано зяпна нашата компания, но да си призная, ние действително бяхме достойни за вниманието му — лорд Еллохар в черната униформа на преподавател на Смъртта, аз във вечерна рокля и с висока прическа и лорд Алсер — само по халат на голо.

Преодолявайки удивлението си, лорд Веламар се обърна, кой знае защо, към мен с думите:

— Извинете, ние не сме представени.

— Те нямат съвест — равнодушно му обясних аз.

— Да-да — объркано потвърди лорд Вел. — Така че… мога ли да чуя името ви?

— Защо ви е? — реших да попитам аз. Не че не желаех да отговоря, просто не виждах никакъв смисъл в това.

Погледът на лорда се измени, и навеждайки се леко напред, той развълнувано попита:

— Вие под проклятие ли сте?

— Откат — не излъгах аз.

Лорд Еллохар рязко издиша при думите ми. Алсер, пък, мрачно произнесе:

— Всъщност, по повод проклятията… Вел, постарай се да отговориш на един такъв въпрос: Ти налагал ли си проклятие на разпитвания лорд Браос?

На лицето на лорд Веламар се появи искрено изумление, след което той попита:

— Какво? Алар, ти за какво говориш?

Алсер и Еллохар се спогледаха.

— Какво проклятие? — продължи Веламар и панделката му смешно подскачаше. — Аз водех протокола на разпита, Алар, нищо повече!

Повтаряйки маневрата със споглеждането, магистърът мрачно произнесе:

— Той не лъже. Аз бих почувствал.

— Аз ти казах, че това е безумие — Алсер се усмихна.

Веламар разпери ръце, като че ли, за да потвърди пълната си непричастност, и попита:

— А какво се е случило?

Магистърът стоеше мълчаливо, само демонстративно скръстените на гърдите му ръце, издаваха недоумението му. Алсер пък направо гледаше Еллохар с подигравателна усмивчица, а само аз не разбирах едно нещо:

— Тоест, вие заявявате, че не сте замесен в историята с прокълнаването на разпитвания?

Лорд Вел премести погледа си върху мен и с усмивка отвърна:

— Абсолютно.

Равнодушно свивайки рамене, аз отбелязах:

— Ето това вече, наистина е безумно. — И все така безжизнено, добавих: — Вие лъжете, лорд Алсер. При това, нагло.

Не знам дали ми се стори или не, но очите на Веламар светнаха със син пламък. И все пак лордът продължаваше да е учтив и безупречен, когато произнесе:

— Извинете?

— За какво? — уточних аз. — За това че излъгахте? Вие не се опитахте да излъжете мен.

Сините очи се присвиха, но лордът продължи да разговаря все така безукорно вежливо, само дето сега тази вежливост придоби оттенък на ледено пренебрежение:

— Извинете лейди… ем-м-м… Еллохар, бъдете така любезен да ми представите своята спътница.

Заслужаваше си да се отбележи, че лорд Алар Алсер и магистърът се обръщаха един към друг на „ти“, а младшият лорд използваше тактичното „ви“. Интересно.

— И? — напомни за молбата си Веламар и скръсти ръце на голите си гърди.

Само че Еллохар не бързаше да изпълни искането, и обръщайки се към мен, тихичко попита:

— Какво те смущава, Дея?

Няколко секунди просто се взирах в магистъра, а след това се поинтересувах:

— Шегувате ли се?

Тихо ръмжене и раздразненото:

— Аз питам, прелест моя, какво те удивлява?

— Въпросът ви — равнодушно отвърнах аз. — Не мога да разбера защо ми го задавате, като имаме предвид, намерената в това подземие гривна на адепта на „Академията на Проклятията“, който, отгоре на всичкото, неотдавна беше отвлечен и държан в плен. Но в този случай не е толкова важно предполагаемото присъствие на Логер тук, колкото връзката между използването на проклятие — адепт на „Академията на Проклятията“. Само аз ли я виждам?

Намекът ми достигна целта си, лорд Еллохар го осъзна и изсъска:

— Връзката си е връзка, но той не лъже, аз бих почувствал.

Ако не бях под действието на отката, може би съмненията щяха да надделеят, но сега:

— Юрао ви излъга. Какво би могло да попречи на лорд Веламар да използва същия похват? — логично възразих аз.

Вдишване, издишване и Еллохар с раздразнение отвърна:

— Аз знаех, че остроухият лъже!

— Сигурен ли сте? — На мен ми беше все едно, просто имаше една подробност: — Вие знаехте, че той лъже, тъй като бяхте усетили миризмата ми. А сега, спомнете си още веднъж ситуацията и си задайте въпроса: Вие усетихте ли именно лъжата му? Спомнете си. И тези знания, които му предоставихте, също ги имайте предвид.

Еллохар се замисли, а след това бавно се обърна към Веламар. И ето сега, аз наистина видях какво значи убийствен поглед. След това прозвуча заплашителното:

— В лабораториите на Школата на Смъртта проговарят и немите. И аз никога повече няма да сбъркам и да позволя да се провеждат разпити извън стените на моята школа.

Лорд Веламар изслуша всичко това с непробиваемо спокойствие, горчиво се усмихна и се обърна към брат си:

— И ти ще допуснеш такова нещо?

Алсер се смути, кой знае защо, хвърли поглед към мен, а след това, бавно, като че ли с труд произнасяйки всяка дума, обеща:

— Аз ще изясня всичко сам, но… Еллохар не повдига обвинения без причина, Вел… И тази гривна…

— Забавно — прекъсна го Веламар. — Тоест, заради думите на някакво откачено девойче…

Този път магистърът не му даде да се доизкаже — светкавично движение и сграбченият за шията Веламар захърка, а Еллохар с ледено спокойствие произнесе:

— Не смей.

След това го пусна с такъв вид, като че ли беше докоснал нещо мръсно. Потривайки шията си, Веламар се отдръпна на няколко крачки, след това взе, че заобиколи дори бюрото, като че ли го остави като препятствие между себе си и магистъра и изведнъж изсъска:

— Прекалено много си позволявате, Еллохар!

В следващия миг настъпи тъмнина.

Тъй като до преди миг, помещението беше осветено доста ярко, горяха цели седем магически светилника, то абсолютният мрак беше неприятен, въпреки че не предизвикваше у мен страх.

— Веламар Алсер, неочаквано и глупаво… — Насмешливо, и в същото време някак заплашително, проточи магистърът.

— Вел, глупаво е да се съпротивляваш, и сам го разбираш — добави и самият Алсер.

Аз стоях мълчешком, въпреки че нещо ме беше накарало да застана нащрек… Тъмнина, добре, но въпросът беше: „Защо?“. Защо да гаси светлината там, където мракът ще е пречка единствено за мен, въпреки че какво бих могла да противопоставя аз на един огнен лорд на Тъмната империя? Нищо. А самите лордове прекрасно виждат в тъмното, което определено не е тайна за Веламар… но в следващия миг, аз отчетливо осъзнах защо!

— Ангое такеа…

— Даррен, светлина! — викът ми беше по-силен от произнасяното проклятие, но това не можеше да помогне. — Нужна е светлина!

И си спомних! Щракване на кутийката с питомното слънчице, рев на призования от магистъра пламък и светлината на двайсет пулсара, запалени едновременно от Алсер. За миг се освети цялото пространство! В следващия миг се раздаде страшния, пълен с отчаяние и болка крясък на лорд Веламар…

А аз, съвършено равнодушно, цитирах информацията от днешната лекция по „Смъртоносни проклятия“:

— Проклятие от седмо ниво „Светлина“. Проклятие за слепота. Задължително условие при налагането му — абсолютен мрак. Нарушаването на даденото условие води до необратими последици за проклинащия — абсолютен рикошет.

Напълно слепият лорд Веламар, ръмжейки и стенейки, раздирайки собствените си очи едва ли не до кръв, се свлече по стената на пода. Еллохар и Алсер потресено гледаха не него — мен.

— Проклятието „Светлина“ точно днес го взехме — равнодушно обясних аз. — Накарайте Веламар да спре, така ще се обезобрази.

Не ми отговориха и никой не предприе каквито и да било действия. Лорд Вел сам спря, а след това глухо и с ненавист изсъска:

— Вещица!

— Не — честно отвърнах аз и престанах да му обръщам внимание.

Заинтересува ме нещо друго — защо му беше да използва „Светлина“? Защо? И двамата лордове щяха да успеят да го потиснат. Аз — не, едва ли Алсер или магистър Еллохар притежаваха нужните знания в областта на заклинанията за противодействие, но не аз бях причината за използването на това проклятие. И въпросът „защо?“ продължаваше да е на дневен ред. За да избяга? Възможно, но за какво му бяха необходими такива мерки, би могъл да използва което и да е друго проклятие. Но Веламар беше избрал проклятието за слепота. Защо? Изводът, всъщност, се налагаше от само себе си — искал е нещо да скрие. Но какво? И защо той стоеше зад бюрото, и откатът не го настигна някъде около вратата, или например до тайния проход, който вече се беше отворил в противоположната от вратата стена?

Магистър, вие не бихте ли могъл да преместите лорд Веламар? — заинтересовано разглеждайки каменния зид, попитах аз.

Но вместо да изпълни молбата ми, Еллохар властно заповяда:

— Не смей да се доближаваш до стената.

— И да мърдаш — добави Алсер.

— Тя е човечка — изсъска Еллохар. — Чистокръвна.

— А-а-а — дълбокомислено проточи лордът, — тогава можеш.

— Да се движиш, но не и да се приближаваш до стената — уточни магистърът.

Меланхолично попитах:

— Магия?

И двамата лордове кимнаха. Свих рамене, отидох до бюрото и седнах на стола, безразлична както към застиналия до стената Веламар, така и към двамата лордове, които сега активно разплитаха поредното породено от Тъмното изкуство заклинание. Погледът ми се плъзна по бюрото и се натъкна на дебела омачкана тетрадка.

— Магистър, а…

— На бюрото няма нищо опасно. — Еллохар ме разбра с една дума.

Взимайки тетрадката, аз я отворих на първата страница и с интерес се вгледах в невероятните по значението си думи:

„Смъртта е само начало“.

А след това всичко беше зашифровано в редове, редове и редове с неясно съдържание.

— Дея… — Еллохар, който очевидно вече се беше справил с това, което не им даваше възможност да се движат, се приближи, навеждайки се над мен и разтревожено попита: — Ти как си?

— Мен ме интересува стената — прелиствайки тетрадката, отвърнах аз. — Той неслучайно се стремеше към нея.

— Да вървим — рязко и злобно изкомандва Еллохар.

Когато се приближихме до стената, лорд Веламар вече го нямаше там — беше отпълзял към вратата и явно именно там го беше настигнал брат му. Сега близнакът на лорд Алар седеше окован със сините пръти на родовата си магия.

Стената я гледахме дълго — аз, просто с интерес, магистърът, чертаейки нещо по нея със значително удължилия се нокът на показалеца на дясната си ръка. Нямах представа какво рисуваше, но когато свърши, стената частично се разруши, откривайки две ниши. В първата се намираше труп на човешки маг, потопен в стазис за да се съхрани, а във втората — мъничък черен камък.

— „Смъртта е само начало“ — цитирах аз. — Интересно, кой живее в камъчето?

— Никога пред живота си не съм чакал изгрева така, както сега — съобщи магистърът.

Приближи се Алсер, няколко секунди се взира в намерената скришница, а след това произнесе:

— Не си струва сега да се активира.

— Да — отзова се Еллохар. — Аз също подозирам, че умъртвията не ги е омагьосвал Вел. А беше направено много качествено.

Слушайки репликите им, се спомних, че в академията, за да общуваме безопасно с духовете, нас ни бяха натирили буквално в отвъдния свят. Значи опасенията на лордовете бяха обосновани. Всъщност, съвсем бях забравила:

— Сутринта трябва да ставам рано.

Ръката на Еллохар нагло обви кръста ми и самият той, не по-малко нагло заяви:

— Часът на разплатата е близък, Риате.

— До изгрев-слънце има още четири часа — отбеляза Алсер и добави: — Еллохар, а може ли и аз да присъствам?

— Третият е излишен — загадъчно отвърна магистърът.

— Ще ви прокълна — използвах аз вече омръзналата и на двама ни заплаха.

Престанаха да ме прегръщат.

 

 

Откатът от проклятието се оказа ужасно неприятно нещо — заливаше ме на вълни, ту се усилваше, ту отслабваше. Аз седях в кабинета на магистър Еллохар, взирайки се в огъня в камината. Пламъците бяха червеникави и топли, харесваше ми да ги гледам.

— Дея, седни на креслото — заповяда върналият се магистър.

— Тук е топло, приятно — отвърнах аз, обхващайки коленете си с ръце.

Еллохар се замисли, а след това седна до мен. Прегърна ме през раменете.

— Не ви ли омръзна? — равнодушно попитах аз.

— Харесва ми да те докосвам — последва замислено.

— На мен ми е неприятно — за пореден път го уведомих аз.

Избухна син пламък.

Когато се оказах седнала пред друга, много по-древна и голяма камина, на мен все още ми беше безразлично.

— Желателно е да поспиш — посъветва ме Еллохар, взимайки ме на ръце.

— Състоянието ми не предразполага към сън — съобщих аз.

Зад прозореца виеше вятър, запращайки купища пясък към самотно стоящата кула.

— Пустинята на Нахесс? — попитах аз.

— Ще се поразходим ли? — Въпрос със затаена надежда.

— Пуснете ме — сложи ме да стъпя. — Да вървим.

 

 

Вятърът биеше в лицето, сгряваше кожата, развяваше косите и подмяташе тъканта на роклята. Топъл вятър, с нотки на едва доловим вкус на морска вода… Удивително усещане. И ми се искаше да разперя ръце и да литна, отдала се на воя на вятъра… И да летя над пясъците, над огромните нахесси, над древните развалини на някога величествени замъци… Просто да летя…

— Ти се усмихваш — отбеляза магистър Еллохар.

— Удивително място. — Аз все пак се осмелих и разперих ръце срещу поредния порив на вятъра.

— Харесва ли ти? — предпазливо ме попитаха.

— Много…

Пясъкът под краката ми завибрира, принуждавайки ме да се вкопча в Еллохар, за да се задържа на крака, но не усещах и капка страх, дори когато осъзнах, че нас ни беше вдигнал огромен черен бръмбар с размерите на кораб и сега ни носеше по пясъците на пустинята.

— Нахесс — потвърди магистърът. — Той ми се подчинява.

Еллохар ме заобиколи и сега стоеше зад гърба ми, придържайки ме внимателно. А аз се носех в просторите на най-смъртоносната пустиня на Световете на Хаоса и не чувствах съвършено никакъв страх, само все по-нарастващо и завладяващо усещане за полет.

— По-бързо? — предложи магистърът.

— Да-а-а — издишах аз.

И ние практически полетяхме, носейки се по дюните, ту възнасяйки се нагоре, ту падайки, за да се възнесем отново и да посрещнем вятъра… Чист, незамътен възторг — никога не бях изпитвала нищо подобно!

И изведнъж еуфорията изчезна. Прекъсна като мелодия на най-високата си нота, заливайки ме с вълни на осъзнаване и срам, на смущение и вина. Аз трепнах, моментално осъзнала, че Еллохар практически ме прегръща, притискайки ме към себе си, че нахессът се носи към поредната пропаст, а аз… аз… какви само не бях ги свършила тази нощ, включително разсъбличането на затворника! Аз…

— Не му беше точно сега времето — печално отбеляза магистърът. — Хайде стига, да приключваме с това развлечение и да преминаваме към следващото.

Избухна син пламък.