Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (2) (Урок шести)

2

Когато обаче влязох от подземието в хола, на пътя ми се материализира Дара. Съдейки по празните коридори и пустия първи етаж на учебния корпус, лекцията вече беше започнала, така че явно ме чакаше поредната забележка и мъмрене, но вместо това, възродената мрачно се осведоми:

— И кога имаш намерение да кажеш на Тьер за домогванията на този… — Тя не уточни именно на кого, но и така си беше повече от ясно.

Рязко издишах, тъй като стълбите наистина ги бях изкачила на един дъх и сега не ми стигаше въздух, а след това честно си признах:

— Никога.

Дара укоризнено поклати глава и прошепна:

— Той така те гледаше, Дея… лош беше този поглед.

Облягайки се на вратата, аз простенах:

— Дара, аз не искам да казвам нищо на Риан, не мога да му кажа за това. Лорд Еллохар знае за чувствата ми и аз честно съм му обяснила, че той няма никакъв шанс за взаимност… и…

— Взаимност? — възмути се възродената и насмешливо добави: — Дея, взаимните чувства, както и съвестта, в цялата Тъмна империя интересуват единствено моя господар, същият онзи твой лорд-директор. И това е. На лордовете не им пука за взаимността на тези, които са привлекли вниманието им, особено, когато става дума за слаба чистокръвна човечка, която няма сили да даде достоен отпор. Тъмните похищават, затварят, превръщат в собственост — така постъпват тъмните.

Изведнъж си спомних разговора между Еллохар и Тьер-старши — какво пък, бащата на Риан беше постъпил точно така, а взаимните чувства, в този момент, наистина са били последното, което го е интересувало.

— Аз сама ще поговоря с него — изведнъж предложи Дара. — Ще му покажа твоя разговор с този блондинест измет от Хаос.

А аз си спомних думите на Еллохар, казани в пустинята, и уверено настоях:

— Не е нужно. Наистина. От това Риан само ще го заболи, съответно — мен също. А магистър Еллохар… е длъжен да разбере, че няма шансове. И той ще го разбере.

— Да… — проточи духът на смъртта. — А отношенията ви с Тьер точно започнаха да се изглаждат…

И аз неволно се усмихнах.

Това беше радостна усмивка и мен отново ме обхвана състоянието на щастие, в което изобщо нямаше място за тъга и тревоги.

— Ехо-о-о, ти, влюбената, заминавай на лекция — измърмори Дара. — Няма нищо да му казвам, надявам се… всъщност, за каква надежда може да става дума в моето състояние, но се надявам, че Еллохар ще спре да те преследва. Ти красиво го постави на място.

Откровено казано, аз даже не чувах думите на Дара, спомняйки си Риан и неговото: „Ако продължаваш да ме гледаш така, аз ще се разтопя.“ И махвайки небрежно с ръка, отпраших на лекцията по Любовни проклятия.

 

 

Денят премина бързо — учех и наваксвах пропуснатото, готвех се вечерта да изтичам до кантората и някак съвсем забравих за един голям проблем под наименованието „сватба“.

Но бях забравила аз — офицер Найтес никога не забравяше нищо. Точно в седем часа, когато лекцията на лейди Нектум почти беше приключила, в аудиторията важно-важно влезе Жловис, и слагайки ръце зад гърба си, гордо произнесе:

— Адептка Риате, помолиха да ви предам — след това отмести единия си крак и изрева: — Ти имаш ли съвест?!

Янка трепна, а аз — напротив, седнах обратно на мястото си, замислих се и меланхолично отвърнах:

— Съвест? Съвест, съвест… съвест…

Не, в това, че посланието беше от Юрао, аз изобщо не се съмнявах, но какво толкова важно бях успяла да забравя, че партньорът ми беше бесен?

— Жловис, а нищо друго ли не помолиха да ми предадеш?

Гоблинът кимна, изпъчи гърдите си, като че бе глътнал буренце и подхвана с тона на дроу и като че ли даже се опиташе да подражава на гласа му:

— Ние сватба имаме, а ти?

— Ох, Бездна — аз подскочих. — Вярно, сватбата е днес. Жловис, благодаря ти!

След мен се понесе възмутеният хор от гласовете на съкурсниците ми:

— Какво?

— Каква сватба?

— Дейка се омъжва за дроу?

— Добре се подреди нашата сервитьорка. — Последната реплика, естествено, можеше да принадлежи само на Ригра.

Но това бяха дреболии, защото насреща ми се носеше лейди Митас и тя крясна:

— Риате, стой!

Аз се заковах направо посред коридора. И ето ви я загадката — аз уж направо тичах от аудиторията насам, а Жловис, като че ли не, нали да тича беше под достойнството му, но когато спрях, гоблинът-портиер вече беше до мен, закри ме с тялото си, отново изпъчи гордо гърди, отмести крак встрани и възвести:

— Не задържайте булката, лейди Митас. Момичето бърза за сватбата си, даже е закъсняла, ако щете да знаете!

Почтената лейди хлъцна и почти без глас попита:

— Сватба? Каква сватба?

— Гно… — опитах се да обясня аз, но Жловис не ми позволи.

— Мълчи, Дейка, аз сам — откровено се правеше на важен той. И повишавайки глас, като че ли разговаряше с глухи, гоблинът обяви: — Сватбата ни е с офицер Юрао Найтес, успя, значи най-накрая да прекърши девойката.

Аз простенах, лейди Митас побеля.

— Така че, от утре няма вече да имаме адептка Риате в академията, тя ще бъде уважаемата лейди Найтес. А ти се разкарай от тук, какво се закова, храмовниците няма вас да чакат, тичай, на кого говоря! — И разнежено добави: — Пролет е, младост, венчават се, значи… Ех, къде е моята госпожа Жловис…

В този момент, почетната лейди секретар се тръшна в безсъзнание.

— Ама, Жловис! — изсъсках аз, спускайки се към бездиханната Митас.

— А какво аз? — възмути се гоблинът.

Дори не се захванах да му обяснявам — беше безсмислено.

Заради този инцидент се забавих, и когато изскочих от вратата, Юрао ме посрещна с вид на гневно ледено изваяние и с омръзналия ми вече въпрос:

— Ти съвест имаш ли?

Аз не му отговорих, отговори му Нурх:

— Няма тя съвест, няма. — И така укоризнено към мен: — Госпожа Риате, ама нали ви казах да носите лентата! Вие какво? Съвсем ли не осъзнавате опасностите?

И скромната адептка на „Академията на Проклятията“ избесня:

— Слушайте, вие… — Не, аз все пак не паднах толкова ниско, че да крещя оскърбления насред улицата.

А те чакаха.

И дори бяха готови да ме слушат. И лицата и на двамата бяха такива заинтересувани! Дори очичките им блестяха.

— Идете в Бездната! — уморено се троснах аз.

Неодобрително поклащайки глава, офицер Найтес зададе провокационен въпрос:

— Дея, ти майка ми спомняш ли си я? — Аз отворих уста, а той: — Ще си я припомниш. Ще прощаваш, партньор, но тя е единствената, която ще те облече както трябва за времето, което ни остава. Аз Ри бих помолил, но тя сега е толкова разсеяна, че и ноктите си лакира в различни цветове, така че…

И мен просто ме напъхаха в каретата.

— Можеш да нарушаваш, ще те покрия — увери кентавъра Юрао.

Нурх стартира от място с такава скорост, че се усетих сплескана назад в облегалката и даже не успях да се възмутя. Носехме се така, че пейзажът се превърна в едно размито петно!

И някак прекалено скоро Юрао каза:

— Стой. — И предвидливо ме придържа, за да не си разбия носа при рязкото спиране, но за сметка на това ме „окуражи“: — Край, пристигнахме, Дей, вече ми е жал за теб.

— Юр, това е най-обикновена сватба на гноми, какво страшно може да има там! — попитах аз.

Отивахме на сватбата на гнома Ойоко и онази същата гномка, която беше майка на поглъщащата живота Ликаси. Нямахме право да откажем, Юр се запъна, че това е много важно за репутацията на „ДеЮре“ мероприятие и че там ще се съберат най-уважаваните семейства от гномската община, така че се налагаше да отидем.

— Ще ти дам аз на тебе „обикновена сватба“ — изсъска партньорът, слизайки от каретата и помагайки и на мен да се измъкна. — Това е първата сватба, на която ни канят като представители на кантората! И ние там не сме просто Дейка и Юр, а „ДеЮре“ — професионални частни следователи, така че трябва да изглеждаме представително.

— Ти сега за какво намекваш? — реших да уточня аз.

С Юрао влязохме в двора на неговия дом, той със странно виновно и прокрадващо се движение заключи вратата, след което се обърна с лице към къщата и кой знае защо, злорадно викна:

— Мамо!

Сигурно така се чувства човек, когато насреща му се носи лавина… Лавината беше остроуха, масивна, и многобройна… Там беше не само „мама“, към нас се спуснаха още шест тъмни елфийки! Високи, жилести, широкоплещести!

— Тя ли е? — с треперещ глас попита първата от тях, златоока.

— Тя е! — тържествено възвести Юрао.

— Кой? — изумено попитах аз.

— Това е, свършено е с нея, ще я изядат — измърмори надничащият през цепнатина в оградата Нурх.

Юрао, навеждайки се към ухото ми, прошепна:

— Извинявай, Дей, аз нямах избор.

Аз още не бях осъзнала в каква Бездна ме е забъркал, докато две от тъмните елфийки не се спуснаха към мен, не ме подхванаха от двете страни и не ме поведоха към къщата, обсъждайки ме в процеса на движение:

— Слабичка е.

— И грозничка.

— Чистокръвна човечка.

— Кожата е прекалено бяла…

— И изобщо не е кой знае какво, да си кажа правичката.

— Я млък! — ревна майката на Юрао, — главното е, че има някаква! Когато синът ти е вече на двайсет и седем, дори не гледаш кого ти е довел вкъщи, важното е, че е довел някого!

И тогава аз се досетих.

Опитах се активно да се изкопча, но ме държаха здраво и неумолимо. И тогава издадох отчаян вопъл: „Ююююр!“

— Детенце — изсъскаха ми, — годежът ви е след десет минути, няма време за писъци.

— Не, вие грешите, вие… — Опитах се поне някак да се възпротивя.

— О, не-е-е! — простена майката на Юрао, — ако и тази избяга, аз няма да издържа! Ще се самоубия! Ще се тресна в стената и там на място ще остана… Какво чакате, това ни е последният шанс за сватба, а вие! Мърдайте!

След десет минути аз стоях посред гостната на семейство Найтес в елегантна тъмнолилава рокля с откровено деколте, с навита на къдрици и вдигната във висока прическа коса, гримирана така, че сама не можех да се позная в огледалото, независимо че онази от отражението изглеждаше красиво, трябва да призная. А освен това, бях и на токчета. Токчетата бяха високи, но тъмните елфийки продължаваха да са по-високи от мен, а освен това, те бяха щастливи, толкова щастливи, че изглежда бяха готови да обичат целия свят, включително и мен.

— Ето, вижте, че е красива — нареждаше майката на Юрао.

— Да, има нещо у нея — приключвайки да лакира ноктите на лявата ми ръка, се съгласи с нея най-възрастната леля на Найтес.

— Аз винаги съм казвала, че момчето има прекрасен вкус. — Това беше втората леля, тя вече беше свършила с дясната ми ръка и сега се изправяше.

— Най-накрая. — Майката на Юрао изтри сухите си очи. — Защото, момичета, аз като разбрах, че той има седем, СЕДЕМ! официални любовници, се бях отчаяла! Мислех си, че това е краят! Че докато навърши четирийсет няма да видя внуци…

След този печален коментар се отвори вратата, влезе дроу в тъмнолилав костюм, погледна си часовника и възхитено възкликна:

— Мамо, ти ме поразяваш, за десет минути се справихте.

— Ами, аз съм майка, скъпи, ти помоли, аз го направих. Къде са роднините й?

И в този момент, Юрао направи толкова изненадана физиономия, че дори аз повярвах, и невинно попита:

— Какви роднини, мамче? Та това е Дейка, моят партньор от кантората, ние закъсняваме за сватбата на гномите, та аз затова…

Лейди Найтес стана пурпурночервена, независимо от почти черната си кожа, а в следващия миг се разнесе рев:

— Това тук не е ли булката?!

— Мам! — Юрао имаше ужасно невинно-обиден вид. — Аз на самоубиец приличам ли ти? Годеникът й е от висшите лордове.

Най-възрастната леля приключи с ноктите ми, стана и предизвикателно подхвърли:

— И какво от това? Грабваш, мяташ на рамо — и в Западното кралство.

Юр се замисли, примами ме с пръст към себе си. Наложи се да тръгна към него, а когато се приближих, остроухата гадина отвори вратата с крак, побутна ме към прохода и вежливо:

— Е, това беше, всичко най-тъмно, лелчета, кошмарни, мамо… Дейка, бегом!

Когато се понесохме към изхода от дома на Найтес, след нас се разнесе възмутен и отчаян вопъл:

— Какво-о-о?! Няма ли да има годеж?! Ю-ю-юр-р-р!

След този рев, аз се затичах даже по-бързо от Юрао, първа отворих вратата на оградата и се сблъсках с Окено, който тъкмо се канеше учтиво да направи път на Риая да влезе първа. Изскочилият след мен Юрао огледа потресената от действията ни двойка, изобрази мила зъбата усмивка и съобщи:

— Нашите ги няма, заминаха при леля Нурин.

— Сериозно? — израдва се Ри и хвърли обещаващ поглед към Окено.

Той се взираше с мътен поглед в Риая и като че ли не забелязваше нищо друго, освен елфийката.

— Там, между другото остана торта, любимата ти, шоколадово-ванилова, с ликьор от карриса — лъжеше така вдъхновено Найтес, че за малко и аз самата да повярвам.

— М-м-м… — Всъщност, сега абсолютно всеки би могъл да излъже влюбената и разсеяна Ри. — Тортичка…

— Аз не бих отказал — с нисък, дрезгав глас сподели майстор старши — следователят.

Аз не успях и дума да обеля, преди Юрао гостоприемно да отвори вратата на двора пред тях. Ри се шмугна навътре първа, Окено я догони и я прегърна през талията. А наоколо всичко цъфтеше и зеленееше, птичките пееха звънко преди залез, пеперудките прехвърчаха — красота, романтика и щастливите влюбени не сваляха поглед един от друг…

— Мамо-о-о! — разнесе се викът на Юрао. — Хващай бъдещите жертви на брачни обреди!

След което, подло и коварно им отряза пътя за отстъпление, затваряйки вратата, че и заключвайки я, отгоре на всичкото, а ключа го показа на потресената Ри.

— Ще те убия! — изрева елфийката.

— Маман, по-бързо! Ще вземат да се измъкнат! — с цяло гърло крещеше Юрао.

Вратата на къщата се разтвори с трясък. Тълпата от алчни за внуци дроулели се изсипа на двора. Тъмните елфийки насочиха горящите си от жажда погледи към нещастните влюбени. Окено трепна. Риая замря и шепнешком замоли:

— Юрчик, Юрасик, миличък…

— Прости ми, Ри, аз направих всичко, което ми беше по силите — с трагичен шепот излъга Юрао. И добави на висок глас: — Ей, вие там докога ще стоите, ще избягат, бе!

Тогава се случи нещо неочаквано:

— А, защо днес да не направим два годежа, а? — невярваща в щастието си, възкликна майката на Юрао.

В същия момент, бях сграбчена за ръката и повлечена бързо нанякъде с вопъл:

— Нурх! Нурх, ще те уволня, конска муцуно!

Вратата на оградата се разтвори, четири лели се втурнаха да ни преградят пътя. А тъмните елфийки по сила изобщо не отстъпват на мъжете дроу…

За наше огромно щастие, новият работник на кантората за частни разследвания успя да пробие обкръжението на елфийските лели, Юрао — да ме напъха в каретата, да скочи сам вътре и да заповяда:

— Дим да ни няма, препускай!

И чак след като къщата започна да се смалява в далечината, Найтес се отпусна на облегалката и изтри потта от челото си:

— Размина ни се…

Защо ли му трябваше да го казва.

— Слушай, съдружник! — подхвана ядосаната адептка на „Академията на Проклятията“.

— А, да, ти ако мернеш някоя от лелите ми в града — изпарявай се веднага. Като ги гледаш, са такива мирни и добрички, а всъщност работят като охрана на главата на рода ни.

— Ох, Бездна — измърморих аз.

— Аха, не ми говори! Аз в семейството съм единственият наследник. Мама е най-малката от седем сестри, само тя има деца, останалите са с по трима любовника и не бързат да се омъжват и затова страдаме и аз, и Ри!

— В смисъл? — не разбрах аз.

— В смисъл, докато на нас не ни се родят деца, мама няма да може да се върне в Западното кралство и да получи назначение в армията — поясни Юрао.

В този момент осъзнах, че явно нищо не знам за обществото на дроу.

— Юр-р-р — без да крия подозрителността си, проточих напрегнато, — ти сега за какво намекваш?

Партньорът се попрегърби и призна:

— Лелите ми са пристигнали всички вкупом с твърдото намерение да ме оженят. Това е първото в живота им уволнение от служба и всички те в обяснителната са написали: „По неотложни семейни причини“. Нощес тайничко се промъкнали у дома, а когато тази сутрин се прибрах от работа, ме сгащиха топъл-топъл.

— Ама че… Бездна. — Нямах други думи.

Дроу окончателно посърна, тежко въздъхна и добави:

— Те… те всички са от отряда „Ловци на сенки“, за една нощ ме лишиха от всичките ми любовници…

— В какъв смисъл? — не разбрах аз, оправяйки леко разрошилата се прическа.

— В прекия. Хванали момичетата, домъкнали ги у дома, там започнали да хвърлят жребий коя от тях на сутринта ще се омъжи за мен.

— Ау…

— На тебе ти е „ау“, а на мен? — Златистите очи изглеждаха най-нещастните във всички светове. — Та всяка от тях до този момент вярваше, че ми е единствена… — тежка въздишка. — Седем плесници за една сутрин ми дойдоха малко в повече. И всички ме зарязаха… всичките седем любовници.

Да ми прости Бездната, но аз едва сдържах смеха си, а Юрао продължи:

— Така че преобличането ти за гномската сватба — това е малко отмъщение за тъжните руини, които останаха от личния ми живот.

— Какъв си ни ти отмъстителен — язвително подхвърлих аз.

— Бесен съм аз! — натърти Юрао.

Ние замълчахме, Нурх вече не препускаше толкова бързо, така че можеше и да се огледаме настрани, но аз се взирах в дроу и най-накрая реших да попитам:

— Юр, а на теб как ти стига време за всичко? Работата, кантората — изкисках се и добавих: — А също така, седем лични живота…

— Ами, аз нали съм дроу — гордо ми отвърна той.

И какво можех да кажа?!

— А, освен това, и малко гном — добавих аз с усмивка. — Между другото, помниш ли горгулията в Хаос?

— Когато ни пренесе при Еллохар? — оправяйки си яката, уточни партньорът.

— Аха.

— Помня.

— Липсваш й — съобщих аз.

— Аз съм дроу, казах ти — последва гордият отговор.

— Не съм забелязвала досега у теб това расово самосъзнание…

Юрао изстена, хвана се за главата и крясна:

— На мен от сутринта седем гърла на седем гласа ми напомнят, че съм дроу! Цялото родословно дърво ми изрецитираха и настояваха за незабавно продължение на този достоен род! — Поуспокои се и мрачно добави: — Докато една от моите възлюбени, змиерколак, между другото, не съобщи на лелите ми, че процесът за продължаването на рода ми е познат не само на теория, а и на практика, и аз нееднократно съм демонстрирал тези си познания.

— И какво?

— Лелите се хванаха за думите й, обявиха, че съм я обезчестил и настояваха аз, като порядъчен дроу, незабавно да се оженя.

— И?

— И? Ти къде си виждала порядъчни дроу? — мрачно ме попита той.

В недоумение свих рамене.

— Замая също си спомни, че това е чудо невиждано, превъплъти се и запълзя към къщи. — Юр неочаквано засия в зъбата усмивка и съобщи: — Мисля си утре да си взема почивка и да отида до „Школата за Изкуството на Смъртта“.

— Ще кандидатстваш ли? — наивно предположих аз.

— Не, да видя Ерха — честно отвърна Юрао Найтес. — Знаеш ли, не мога да престана да си мисля за нея.

Аз всичко разбирах, освен една подробност:

— Юр, а ти защо ме доведе при майка ти и при лелите? Разбирам — мъст, но…

— Дея, ама и ти си една! — възмути се партньорът. — Кой друг, освен тях би те облякъл прилично за десет минути, а?

— Да, естествено, кой, освен свиреп отряд лели-телохранителки! — изсъсках аз, осъзнавайки, че свекромонстърът не е най-страшното, което може да те сполети в живота.

— Затова пък, изглеждаш потресаващо — нагло се подмаза Юрао. — И хайде вече, вземи се в ръце, че от тази вечер зависи повече, отколкото от десет разкрити дела.

А след това вдигна ръце, протегна се, преметна крак върху крак, стеснявайки ме на седалката, между другото, и сключвайки пръсти на тила си, мечтателно произнесе:

— Виж колко добре се получи, Дей. Със сигурност Бездната е на моя страна.

Забелязал недоумяващия ми поглед, поясни:

— Гледай, лелите ме избавиха от скандали с бившите, това първо. Имам си теб, а на теб годеникът ти е самият Тьер, тоест, лелите ще решат, че аз съм безнадеждно влюбен, ще ме съжалят даже, и ето, получавам поне още една година гратис ергенски живот. А за това време все някак ще се добера до Ерха. Как ти се струва този план?

Аз оцених разсъжденията му, скръстих ръце на гърди и честно го осведомих:

— Юр, ти не си дроу.

— Не съм ли? — изуми се офицер Найтес, святкайки със златните си очи. — А какво съм?

— Гном си ти, Юр, потомствен!

И демонстративно се обърнах към прозорчето. Някой май се усети и дроу се заумилква:

— Дей, ама ти да не се обиди?

— И ти ми казваш, че аз нямам съвест, така ли? — Да, бях се обидила.

До дома на гнома майстор Ойоко аз пътувах в мълчание и гледах настрани. Юр упорито се опитваше да ми докаже, че постъпката му е била единствено вярната и само така е могъл да се спаси от неизбежна сватба.

— Дей, извинявай. — Чух това едва, когато съвсем наблизо зазвуча звънът на празничните брадви.

— А, да, освен това, проблемът не са само твоите дроулели. Жловис също реши, че ще се женим ние с теб, и се зае да го обяснява на де когото свари — добавих аз.

— Е-е-е… — проточи дроу.

Той не успя да каже нищо повече — Нурх спря и каретата бе незабавно обкръжена от зли, войнствени, натъпкани в древни доспехи гноми, които, тресейки секирите си, питаха:

— Парите или живота?

— Парите, в името на Бездната! — възкликна Юрао и излезе от каретата.

— Наш гном е! — закимаха одобрително всички наоколо и започнаха да удрят с брадвите в медните си щитове.

Звънът беше оглушителен, Нурх заудря нервно с копита, а на мен ми се наложи да се усмихвам и да се измъквам от каретата.

Все така дрънчейки и ободрявайки ни с мъдрости от типа на: „Първо преброй, а после вярвай“, „За добро дело, искай пари смело“ гномите ни изпратиха до вратата.

И смисълът на цялото това представление стана ясен, когато пред входа на къщата Юрао ми прошепна:

— Измисли нещо умно, бързо, сватбата им е по старите обичаи.

Вратите се разтвориха пред нас, две дребнички гномки, облечени в розови роклички, в които приличаха на две розички стояха на прага. Косите им бяха навити на спиралки, имаха пухкави бузки, пухкави ръчички с трапчинки на лакътчетата и скъпоценности, скъпоценности, скъпоценности — на такива мероприятия участниците се украсяваха с всички семейни скъпоценности. Украшенията бяха в изобилно количество. Прекалено изобилно.

— Ти не си омъжена, на теб не ти се полага — прошепна дроу, влизайки пред мен и дръпвайки ме да го последвам.

Ние пристъпихме под арка. От цветя, евтини мъниста, обвита със златни ленти и цветна тъкан. Арката водеше в гостната, а от там се разнасяше музика, шум от гласове, весели песни. И всичко стихна, когато ние с Юрао се появихме. В центъра на гостната, на две големи кресла седяха самият господин Ойоко, напъхан и той в ризница и броня, с бойна секира на коленете, и вече почти госпожа Ойоко, в червена рокля със сърмени гайтани. Скъпоценностите, които я обкичваха бяха не по-малко, отколкото дрънкулките, обсипващи останалите омъжени гномки, но очите й светеха едва ли не по-ярко от всички диаманти отгоре й. И тези очи се взираха с благодарност мен и в Юрао.

Стана ми леко неуютно под погледите на петдесетината гноми, които явно чакаха нещо от нас.

Както се оказа, чакаха дарове и думи.

— Почтени майстор Ойоко — подхвана Юрао, и в този момент имаше невероятно достоен вид, — древните са казали: „Две монети в кесията ги чуват всички, сто монети не ги чува никой.“ Желая ти, твоята кесия винаги да си мълчи!

Почтените гноми важно закимаха, поглаждайки брадите си, пожеланието явно много им беше харесало, и затова загледаха Юрао с още по-голямо уважение. А в мен се взираха всички почтени гномки, при това с такова очакване, че аз се стъписах. Юрао ме дръпна за ръката, намеквайки, че сега е мой ред.

Аз помислих малко и изтърсих:

— Госпожо Ойоко — гласът ми трепна, но аз все пак продължих, — древните са казали: „Домът на мъжа е целият свят, светът на жената — това е домът й“. Желая ви да споделите света на вашия мъж, а той да сподели с вас вашия и от този момент нататък, да вървите ръка за ръка по живота.

Но май че нещо сбърках. Защото гномите си бяха гноми, те искаха да чуят нещо умно за пари, печалба и за правилна финансова политика, а не за някакви си там призрачни ценности. И сега всички отново ме зяпаха. И младоженците, и обкръжаващите ги роднини и приятели, дори присъстващите тук деца святкаха със заинтересувани очички, надничайки иззад полите на майките си.

— В смисъл, делете капитала по равно — добави към пожеланието ми Юрао.

И ситуацията мигновено се измени, всички закимаха, заръкопляскаха, чуха се одобрителни коментари. Аз се почувствах толкова неудобно и неуютно, че хвърлих извиняващ се поглед към майстор Ойоко, но гномът… Гномът ми кимна, протегна ръка и леко стисна ръката на своята любима, вече почти жена. И на мен ми се стори, че той ме беше разбрал правилно.

Оказа се, че ние бяхме дошли последни, всички бяха чакали само „ДеЮре“, значи Юрао ненапразно така бързаше. И когато ни поблагодариха за пожеланията, всички гости се втурнаха към арката, строиха се, и процесията се насочи към изхода от къщата на майстор-стъкларя. Така и замарширувахме по улиците на Ардам. Отпред вървяха войнствените гноми и бойко млатеха с брадви по щитовете си, шумът беше невъобразим. След тях припкаха гномчета и гномчици, пръскайки цветя от смешни малки кошнички, след тях роднините носеха арката, а в нея, стараейки се да не нарушават общия ритъм на движение, вървяха майстор Ойоко и неговата невяста.

Ние, поканените, следвахме булката и младоженеца като плътна тълпа, и Юрао, за разлика от мен не млъкваше и за минута:

— И какво, значи никакво намаление? — престорено се учудваше някакъв непознат за мен гном.

— Какви намаления, почтени майстор Нурко? Ние и така на загуба работим — вдъхновено лъжеше Юрао.

— Хайде сега — втори гном се присъедини към разговора, — кантората ви, и тя е в самия център на Ардам.

— Да знаете само наемът какъв ни е! — продължаваше да мами офицер Найтес.

Ние никога не бяхме плащали наем. Юрао беше получил зданието от главата на клана на „Идващите в съня“ напълно безплатно, но явно това беше широко известната „правилна финансова политика“ в действие.

Отивахме към главния площад на Ардам, за да може точно по залез-слънце да започне светския обряд на бракосъчетанието по имперските закони. Според гномските обичаи, господин Ойоко беше женен от момента, в който беше подписал брачния договор.

Шумната гномска сватба зави от улица „Мъртъв обесник“ към градския площад, в направление към храма на Великата Бездна, и тогава забелязах нещо невероятно — пред самия храм се беше събрала тълпа адепти, облечени в униформата на „Академията на Проклятията“!

Смътни подозрения ме обхванаха още когато забелязах синьо-черните униформи, и колкото по-близо стигахме, толкова по-отчетливо виждах, че всичките лица в тази тълпа са познати!

А гномите вдигаха шум, звънът беше такъв, че не само враните, а и прилепите се бяха изпоплашили, разбушувалите се войни пееха войнственото „Ех, ще ги смажем!“, децата с цветенцата вече хвърляха не толкова пред краката на младоженците, колкото се замерваха едно-друго, ние с Юрао се извисявахме над тълпата гноми, а очите на адептите на „Академията на Проклятията“ се отваряха все по-широко и по-широко…

А когато гномската народна самодейност стихна пред стъпалата на храма, се раздаде познатият гоблински тембър:

— А-а-а, чия е тази сватба, а?

„Жловис“ — мислено простенах аз.

— Жени се почтеният майстор-стъклар Ойоко — с достойнство отвърна една от гномките.

Сред адептите на „Академията на Проклятията“ започнаха брожения, след това всички въпросително се вторачиха в мен. Когато в храма влязоха войните в броня, след тях тези, които носеха арката, и отзад — младоженците, дойде и нашият ред с Юрао да тръгнем нагоре по стълбите. Жловис неочаквано се втурна, затича по стълбите и попита:

— Ама как така, Дейка?!

Юрао искаше да каже нещо, но аз го изпреварих и поучително започнах:

— Вас, уважаеми господин Жловис, са ви помолили да ми предадете, че аз закъснявам за сватбата, нищо повече. Ето ви тогава една гатанка: Откъде на къде, един гоблин реши, че това е моята сватба?

— Да, уместен въпрос, между другото — добави Юрао, повеждайки ме нагоре по стълбите.

— Та това… така. — Гоблинът си почеса тила. — Дейка, а това, дето го каза лейди Митас?

На мен ми замря сърцето, ръката ми трепна и Юрао явно го забеляза. Стисна моята моментално вледенила се длан и уточни:

— А какво за лейди Митас?

Жловис се поотдръпна и измърмори:

— Ами че Дейка и… и… лорд-директорът…

Юрао избухна в смях. Весело и малко подигравателно, и така се кискаше, че дори на мен ми стана смешно. И накрая, дори гоблинът не издържа и се усмихна.

— Пролет е — успокоявайки се, но все още усмихнато, обясни офицер Найтес. — Времето, когато се активизират умъртвията и халюцинациите.

И ние влязохме в храма. А в храма на Бездната нямаше място за смях — това бе свещено място, тук дори усмивката изглеждаше кощунствена.

Храмовете на Бездната имат своя отделна история. Според легендата, те са следи от пипалата на Хаос, който покорил Тъмата. Именно богинята Тъма, Той изкопчил от пясъците на Световете на Хаоса и хвърлил всички сили, за да унищожи тази, която някога била неговата душа, въпреки че някои трактати твърдяха, че те са били съпрузи. И пленявайки я, Хаос освободил нас — човеците, гномите, дроу, елфите, върколаците, друидите, горските жители, вампирите неживите и нечистите — всички, най-общо казано, от Тъмата. А самата тя била заточена в Бездната. Но Тъмата е наша майка и всички ние, рано или късно, ще се върнем при нея, тоест, в Бездната. Въпреки че в светлината на получената от Риан и от Безсмъртните информация, смъртта е именно… светлина…

Впрочем, Тъмната империя безусловно вярваше в собствения си пантеон, и съответно, в Бездната. Първо, тя напомняше, че корените на империята бяха все пак в Световете на Хаоса, второ, даваше да се разбере, че Хаос няма как да стигне до нас и трето, това беше единствената религия, която беше успяла да обедини всички останали. И независимо от това, че елфите продължаваха да почитат и тачат своите богове, друидите и останалите горски жители имаха отделни светилища, върколаците продължаваха да вият към луната, а вампирите да плюят на каквито и да било религиозни учения, в Бездната вярваха всички, та нали тя беше реална. И затова, на главния площад на Ардам, около величествения храм на Бездната растяха като гъби след дъжд наесен най-различни други храмове, но по пътя към дома на своя бог или богове, всички влизаха в храма на Бездната, кой, за да си спомни за починалите, кой — за да се оплаче от управляващите, а някой — просто за да постои на края на пропастта и да погледа надолу в нищото.

— Хванете децата за ръце — по навик и уморено предупреди главният жрец.

Майките, които за момент бяха застинали, взирайки се в непроницаемо черната мъгла в дълбините на земната цепнатина, се сепнаха и сграбчиха любопитните гномчета за ръчички. Церемонията започна.

„Тъмни, Бездна“ — мислено приветствах аз божествената същност.

Бездната величествено си премълча. Тя винаги си траеше и продължаваше просто да бъде, да е. Огромна, бездънна, поглъщаща всяка светлина. Наистина всяка — независимо дали хвърлената в нея запалена свещ или магичен огнен коагулат — всичко гаснеше мигновено. А освен това, тя наистина нямаше дъно, тъй като звук от падане от нея никога не се разнасяше.

— Да пребъде с нас Бездната! — възвести жрецът, възнасяйки ръце към небето.

Ние всички мълчахме.

— Да приеме Бездната съюза на новобрачните!

Всички продължавахме да мълчим.

— Да погълне Бездната враговете на новобрачните!

Отново тишина.

Жрецът тежко въздъхна, махвайки с ръка към нас и излезе. Един от войнствените гноми предаде щита и секирата на съпругата си и го последва — трябваше да се запишат имената на младоженците, датата, рода. Правилата бяха строги, без тези подробности и свидетелство за брак нямаше да издадат. А ние всички останахме да стоим пред бездънната черна пропаст.

— Мамо-о-о — започна да капризничи едно от дечицата, — а може ли да се изплюя в нея?

Всички с мъка сдържаха усмивките си — да плюеш в Бездната беше затаената мечта на всеки, в детството наистина ти се иска, а като пораснеш, вече те е страх.

— Не може — изсъска, явно, същата тази мама.

— А защо-о-о — продължаваше да се глези гномчето.

Тогава Юрао, без да се обръща към никой конкретно, каза:

— А ти си представи, какво ще ти бъде, ако Бездната те наплюе в отговор.

Гномчето млъкна. Няколко минути беше тихо, а след това се раздаде предпазливото:

— Чичко, дето само изглежда като дроу, ама всъщност е гном, и когото дори тате го уважава, а ако взема и хвърля в нея монетка, Бездната ще ме замери ли със злато?

Ето сега вече, в храма стана наистина тихо.

Всички мислеха. Гномите всъщност доста алчно поглеждаха към Бездната. Бездната си траеше и никой не знаеше дали напрегнато или безразлично. А Юрао явно се напъваше да измисли какво да отвърне на детето, а и на всички останали също.

— Едва ли — в крайна сметка се откъсна от устата му. — Тъй като имам съмнения, че Бездната също е мъничко гном…

И тогава всички разбраха — няма да има никакво злато, в замяна на хвърленото, а да ти се изплюе в лицето, че и да ти се присмее за глупостта, е дори много вероятно. Затова, до завръщането на жреца, всички много дисциплинирано и мълчаливо се взираха в Бездната.

И когато жрецът възвести отново „Да пребъде с вас Бездната“, всички се обърнаха и дружно напуснаха храма. Всички, освен нас, тъй като Юрао ме задържа, а след това ме дръпна настрана, намигайки заговорнически. Придържайки полите на роклята си, аз стоях до него, недоумявайки за какво беше нужно да оставаме, и тогава забелязах — малко гномче, с накъдрени коси и в смешни къси панталонки се беше скрило зад колоната и чакаше всички да си тръгнат. И когато храмът опустя, малчуганът извади монетка, приближи се до пропастта и ловко хвърли паричката. В отговор — тишина. Гномчето постоя, тежко въздъхна и също тръгна към изхода.

— Да, все пак Бездната наистина е мъничко гном — със смях произнесе Юрао.

Детето, осъзнавайки, че представлението му е било наблюдавано, се изчерви до уши и се понесе след майка си, а Юрао повторно ме задържа, хващайки ръката ми.

— Какво? — с шепот попитах аз.

Пускайки дланта ми, офицер Найтес отиде до самия ръб на пропастта в зейналото нищо, отпусна се на едно коляно, събра длани в молитвен жест и започна да говори нещо, беззвучно мърдайки с устни. На мен ми стана даже неудобно, че наблюдавам нещо толкова лично. След това Юрао чевръсто се изправи, поклони се още веднъж на Бездната, и едва ли не с танцова стъпка, се насочи към мен.

— Юр — на изхода от храма, аз все пак се осмелих да попитам, — ти на Бездната ли се помоли?

— Какво общо има Бездната? — весело отвърна партньорът. — Аз все пак съм дроу, Дей, не го забравяй, а ние се покланяме на Изначалната Тъма.

— А-а-а… — Нищо не бях разбрала.

Наистина, в империята всички си имаха собствена религия, но това ни най-малко не ни пречеше да благоговеем пред Бездната.

Когато излязохме от храма, адептите на академията вече не се виждаха, а гномите, възобновили усърдното вдигане на невъобразим шум, се движеха в процесия към ресторацията „Златният феникс“ — да, пари за собствената си сватба, майстор Ойоко не беше пожалил.

Бях виждала и присъствала на различни сватби, но на гномска се бях оказала за първи път. И танцувах толкова много за първи път. И толкова много пиех, също за първи път. Оказа се, че на гномските сватби никой не подгъва крак до настъпването на нощта — всички танцуват. След това музиката прекъсва, гостите обкръжават масата, звучи тост, пият прави и отново танцуват.

А при гномите е прието да се пие до дъно. Така че, след третия тост, когато дойде моят ред да се изказвам (ние с Юрао бяхме вторите по важност почетни гости на сватбата), бокалът в ръката ми се накланяше, а езикът ми се заплиташе и затова реших да съм максимално лаконична:

— Бъдете щастливи! — гръмко и весело пожелах на младоженците. Гномите не го оцениха, и ми се наложи да добавя: — И богати!

Всички радостно зашумяха, пихме, набързо замезихме и Юрао ме помъкна да танцувам. Под веселата, скоклива мелодия ние се въртяхме, подскачахме, тропахме с крака и пляскахме с ръце. Младоженците в средата, а всички останали около тях в огромен крив кръг. Децата отстрани играеха на „Бездна“ — бяха я нарисували на пода с черен крем, който бяха отмъкнали от кухнята, от което се опитваха да се възмутят местните готвачи. Онова същото дребно гномче, стоеше и отмъстително плюеше, останалите, подражавайки на възрастните, скръбно стояха и дълбокомислено се взираха в изпонамазания с черно под.

След това музиката неочаквано престана да звучи, всички спряха, а Юрао, кой знае защо, ме придържаше, та нали аз и така полагах всички усилия да стоя, без да се олюлявам. Може и да имах основателни съмнения, че именно аз се клатя, но светът около мен… той да, той се държеше някак… много нестабилно. Мисълта, че съм се напила, бе решено да не бъде озвучавана и опитвайки се да стоя мирно, се огледах, в търсене на причината за прекратяването на веселието.

След това тишината се разцепи от вика:

— Ликаси!

И господин, и госпожа Ойоко се спуснаха към входа на ресторацията, а аз, проследявайки ги с очи, така и застинах… В рамката на вратата на ресторацията „Златният феникс“ се извисяваше лорд Даррен Еллохар, а съвсем близо до него забележимо пораснала и сериозна, стегната в черната униформа на адептите на смъртта, стоеше Ликаси и търпеливо го гледаше, явно очаквайки разрешение.

— Иди. — Аз не чух думите, по-скоро ги прочетох по устните на лорд Еллохар, който не сваляше поглед от мен.

И изведнъж ми стана много неудобно и за своето поведение, и за състоянието на опиянение, което не ме пускаше, и дори за това, че Юрао ме прегръщаше през раменете, а един от гномите още държеше ръката ми — ние точно преди да се появи Еллохар, играехме хоро.

А малката гномчица, получила разрешение, се хвърли към майка си и, фактически, към татко си, независимо, че господин Ойоко не й беше роден, но обичан баща. И най-важното беше, че на обичните й родители им беше все едно че малката е наполовина Поглъщаща живота, и че всичките им роднини в свещен ужас се взират в емблемата на „Школата за Изкуството на Смъртта“ — те просто бяха много, много щастливи, че дъщеря им беше успяла да дойде на сватбата им. И се прегръщаха така мило — госпожа Ойоко притискаше Ликаси, а господин Ойоко — тях двете.

— Никой не предполагаше, че Ликаси ще я пуснат — прошепна Юрао.

— Еллохар се отнася добре към своите ученици — едва чуто отвърнах аз.

— Това е така — призна дроу. — Помниш ли Загреб? Там той уж им се подиграваше, но когато ситуацията стана опасна за тях, сам встъпи в боя. Дневните стражи и до ден-днешен легенди за този бой по таверните разказват.

А аз си спомнях и друго, например, днешното „остани“.

— Колко време още ще сме тук? — завъртайки се с гръб към входа, попитах аз.

— Най-малко до даровете — съобщи дроу.

— А кога ще започнат?

— Някъде около полунощ. Дея, какво има?

Риан, разбира се, знаеше за сватбата, бях го предупредила и когато разбра, че ще съм с Юрао, ме пусна без въпроси. Но сега на мен ми се прииска да се върна у дома, да седна над учебниците и да дочакам момента, когато ще се извие адският пламък, мен внимателно ще ме прегърнат топлите силни ръце и ласкавият глас дрезгаво ще попита: „Пак ли не спиш, сърце мое?“. И устните ми сами се разтегнаха в щастлива усмивка… и така ми се прииска да се притисна към него поне за миг и да се почувствам такава мъничка и крехка, и в същото време — такава важна и любима.

Силни ръце неочаквано се плъзнаха по раменете, по ръцете ми, нежно прегърнаха талията, и изстивайки от внезапно обхваналия ме ужас, чух ядосаното:

— И на какво така се усмихваш, прелест моя?

— Нали е сватба — отговори вместо мен Юрао, небрежно отмести магистър Еллохар и добави: — Вие днес танцувате ли?

Музиката отново засвири, само че младоженците в този момент седяха зад масата, разговаряйки с Ликаси, докато активно се опитваха да я нахранят, да не кажем, да я натъпчат с храна.

— Не танцувате — заключи Юрао и без да се интересува от реакцията на Еллохар, ме повлече към новото хоро.

А след това ме измъкна от редичката и ние се завъртяхме из залата. Новобрачните ги нямаше в центъра, там бяхме ние, и в цялата тази въртележка, аз осъзнах едно — танцувах просто отвратително. Добре, че ме водеше Юрао, че ме поддържаше и ме направляваше, защото се чувствах като неумиращ дънер.

— Интересно ми е едно нещо — след два танца произнесе дроу. — Откога директорите на „Школите за Изкуството на Смъртта“ приемат покани да останат на гномска сватба?

Той спря и ме обърна с лице към епична картина: магистър Еллохар стоеше, скръстил ръце пред гърдите си, със снизходителна усмивка гледаше подскачащата и врещяща „благодаря!“ Ликаси, а сервитьорите припряно добавяха прибори на масата, която вече бяха приготвили в единия край на залата.

— Ще е най-добре да си тръгна — реших аз моментално.

— Ще обидиш младоженците — не се съгласи Юрао.

Дали да му кажех или не?

— Ние просто ще си сменим местата — изведнъж сурово произнесе партньорът ми.

— В смисъл?

— В смисъл, Дея, него го сложиха да седне до теб, така че, ще си сменим местата.

Музиката спря, последваха поредните пожелания. Ние отново обкръжихме масата, вдигнахме чашите, Юрао веднага ми протегна хрупкава баничка, а след това отпи от бокала си повече от половината и ми го подаде, взимайки моя, пълен — при гномите беше прието да се пие до дъно, за да бъде домът като пълна чаша, така че, аз не възразих.

Този път честта да се произнасят пожелания се падаше на Ликаси. На нея й донесоха стол, покатервайки се отгоре му гномчицата с двете си ръчички обхвана бокала, обля със сияещ от щастие поглед всички присъстващи, и след като се поклони на нас с Юрао, с глъхнещ от вълнение глас каза:

— Нека мамчето и татенцето да са винаги щастливи и очите им да блестят от радост като нови монетки, но сега аз искам да благодаря на истинските майстори в своята работа, на тези, които винаги изпълняват поръчките, на тези, без които този празник нямаше да се осъществи. Госпожа Риате, лорд Найтес, аз вдигам този тост, първия тост в живота ми, за вас! За вашия успех, за вашата кантора, за това, че „ДеЮре“ я има и в нея работят честни и отговорни майстори на своя занаят. За вас!

Ние с Юрао потресено се спогледахме, приятно ни беше толкова, че просто нямахме думи, и малката гномка беше толкова мила и трогателна…

— Благодаря — с искрено признание каза Юрао. — За нас с моя партньор вашите думи значат много.

Ликаси кимна, а аз, изпивайки, като всички останали, виното до дъно, изведнъж си помислих — нима гномите не забелязват, как се различава от техните дечица тази гномчица? Не, не външно, но докато другите гномки и гномчета играеха и се смееха скупчени, то дори погледът на Ликаси вече беше като на възрастна.

След това отново засвири музика и всички отново се впуснаха в танц. И пак, и пак, и пак. Ние се въртяхме на едно, на друго, на трето хоро, и независимо от това, че Юрао пиеше половината вино вместо мен, главата ми отдавна се беше замаяла, лицата на гномите — брадати и не много, се сливаха в разноцветен калейдоскоп, но на нас просто ни беше много, много весело, а след това изведнъж изпуснах ръката на Юрао. Тъй като до сега през цялото време се държах за него и танцувахме само заедно, това, че вече не усещах ръката му, ме накара да се спра объркано, опитвайки се да си подредя мислите…

— Гномските сватби определено не са подходящи за млади адептки — прозвуча насмешлив глас и мен, придържайки ме за раменете, властно ме поведоха нанякъде.

Понякога, дори само една глътка свеж въздух е живителна, така че, когато се озовахме на улицата, аз, вдигайки поглед към звездите, вдъхнах с пълни гърди, чувствайки как от прохладната, напоена с аромат на цъфтящи дървета вечер, още повече ми се завива свят. И въпреки всичко ми беше толкова хубаво. Само ако можех и да стоя здраво на крака…

— Леко, леко. — Мен отново ме придържаха. — Всъщност, на мен ми е приятно да те прегръщам.

Нещо явно не беше наред. И Юрао никакъв не се мяркаше. Защо ли? С Юрао ми беше някак по-спокойно и дори се чувствах по-уверена, и…

— А къде е Юрао? — със заплитащ се език, се поинтересувах аз.

Въпросът ми увисна във въздуха. Трескаво се замислих и реших, че щом това не е Юрао, не е и дроу, а някой друг. Кой?! И внезапно ме осени — Даррен Еллохар! А да ме е страх? Не-е-е, на мен, кой знае защо, ми беше толкова смешно, че раменете ми се разтърсваха от едва сдържан кикот. Просто аз изведнъж си спомних, че ние сме на гномска сватба, а на нея всички трябваше да танцуват. И на мен ми беше добре, аз бях с Юрао, а на лорд-директора на „Школата за Изкуството на Смъртта“, най-вероятно му се беше наложило да танцува с някоя гномка! О, и къде са ми били очите, че не бях забелязала такова нещо?!

— Дея? — разтревожен въпрос.

Избухнах в смях, неспособна да се сдържа. Аз, всъщност, и на крака не можех да се държа, а пред очите ми се въртеше нарисуваната от въображението картинка, на която Еллохар подскача и се върти из залата с гномка, която едва му стига до кръста… И докато аз се кикотех, гномката във въображението ми се превърна в гном с дълга, като на онези жреци, брада, която метеше по пода…

— Да-а-а… — проточи Еллохар, обръщайки ме с лице към себе си и прегръщайки ме, а когато аз притиснах лице към гърдите му и продължих весело да се кискам, установи: — Та ти си безобразно и съвършено пияна, Риате.

Навярно. Аз се отдръпнах, отметнах глава и погледнах отново към небето. Небето танцуваше заедно с мен… Разперих ръце и затворих очи — вятърът ме подхвана, завъртя ме, облъхвайки лицето ми. Вятърът също танцуваше с мен. Не танцуваше само Юрао и това ме смущаваше. Спирайки, се огледах — по някакъв начин се бяхме озовали в тази част на площада, където цъфтеше „Алеята на веселия покойник“, а това бяха около двеста крачки от ресторацията „Златният феникс“. За сметка на това, разбрах защо го нямаше Юрао.

— Юр ще ми се разсърди — стараейки се да говоря членоразделно, произнесох аз.

И опитвайки се да се ориентирам в пространството, се запътих към ресторацията, в която музиката гърмеше така, че дори тук се чуваше — горките прилепи.

— Леко, леко. — Аз се опитвах да вървя, но кой знае защо, не се получаваше. — Ти си пияна, Дея.

Той май нещо подобно вече беше споменал, но в този момент, не можех да си спомня какво именно. Но все пак, Еллохар ме пусна да стъпя, продължавайки да ме придържа за раменете, а аз си спомних:

— Ами, изтрезнейте ме. Вие нали умеете там няка… ик.

И обръщайки се, се взрях в магистъра. Еллохар, се усмихна тъжно, явно на някаква своя мисъл, погледът му се плъзна по яката на роклята ми, аз си спомних, че тоалетът ми не е никак скромен, и там яка като такава просто няма и смутено отстъпвайки, помолих:

— Хайде да се върнем. — Усещането за полет стремително ме напускаше, изведнъж ми стана хладно и неуютно.

Огледах се отново, обгърнала раменете си с ръце, продължаваше да ми се вие свят, но вече изобщо не ми беше весело, а ми ставаше все по-студено и по-студено.

— М-м-м, не ти го препоръчвам — прозвуча изведнъж смразяващият глас на Еллохар.

И студът отстъпи. Около мен отново беше топлата пролетна вечер, ароматът на цветята и аз се стоплих моментално, но ръцете си не отпуснах — в тази рокля, пред магистъра, се чувствах много неуютно.

— Трябва да се връщам — тихо напомних аз. — Юрао…

— Измет остроух — изведнъж изсъска лорд-директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“.

— Какво? — изумих се аз.

В отговор прозвуча раздразненото:

— Дея, никоя прилична девойка не пие от една чаша с мъж, освен ако той не й е любовник — мрачно ме просвети той.

Вярно е, че тази вечер бях пийнала, а и пролетта и ароматите ме замайваха, но някаква нелогичност в думите на магистъра ме накара да попитам:

— Прилична и с любовник? А приличните момичета имат ли си любовници?

Погледът на лорда се вледени, но нищо не беше в състояние да спре адептката на „Академията на Проклятията“ по пътя към истината:

— Ако е прилична, значи е без любовник, или е неприлична, но с любовник, или…

— Дея!

— Приличната, тя е с любимия си. — Една Бездна знае какво ме беше прихванало, но не можех да се спра. — А ако е любим, то…

Лорд Еллохар изведнъж се оказа недопустимо близо, аз се намерих притисната в ръцете му, а той простена:

— Аз не мога без теб… — Още един стон и той ме стисна толкова силно, че не можех да си поема дъх. — Не мога, Дея… — И утробно изръмжаване: — Не мога…

Замря, дишайки тежко, притискайки ме болезнено в обятията си.

— Аз обичах Василена, Дея — той отново заговори с дрезгав, глъхнещ глас, — но можех да си представя живота си без нея… Достатъчно ми беше да зная, че тя е щастлива, че е жива и живее добре, на мен това ми стигаше… А сега — не мога.

Усещайки как неистово бие сърцето му, колко тежко беше дишането му, аз се опитах да се отдръпна, но вместо да ме пусне, Еллохар отново простена:

— Отначало — просто симпатия, неясна, едва доловима и странни мисли нощем: „Защо ли си мисля за нея?“. Защо? Опитах се да те забравя още първата нощ. Почти те бях изтрил от мислите си сутринта… но когато отново дойде нощта, ми се присъниха косите ти, Дея… — Хрип, и с ръмжене: — Сънувах очите ти, Дея, и тънех в тях…

Вдигналият се вятър хвърли към нас разноцветни листчета от съцветията на дърветата, завъртя се във вихър около нас, като че играейки си, и се понесе нанякъде, а Еллохар отново простена:

— И аз знаех чия си ти… Знаех от самото начало, още тогава, когато в очите ти, при вида на Тьер, се криеше само страх. Знаех. — Глуха въздишка. — Всичко знаех… Но все по-често се улавях, че си спомням за невзрачната адептка на „Академията на Проклятията“.

Тих, злобен смях, и с горчивина и подигравка над самия себе си, прозвуча:

— Аз толкова дълго се опитвах да оправдая интереса си към теб със загриженост за годеницата на приятеля си… Пред самия себе си оправдавах… Сам себе си мамех, Дея, аз толкова старателно убеждавах себе си, но не можах да се самозалъжа.

О, Бездна, и какво трябваше да правя с всичко това? Какво трябваше да правя с това признание и с тези чувства?!

— Магистър Еллохар… — подхванах аз.

Пусна ме в същия този миг. Разтвори обятия, отдръпна се, обърна се, и сега стоеше с гръб към мен, взирайки се в тъмнината пред себе си.

Някъде там, в друг живот, в друг свят, се разнасяше звука от ударите на бойните брадви, силната музика, далечния смях. Някъде там… а тук — тишина, ледът на отчаянието му и моето безсилие да направя каквото и да било. Аз просто стоях и не знаех какво да правя… Искаше ми се да се обърна, да си тръгна и никога повече да не чувам за него, искаше ми се да забравя и да не си спомням, искаше ми се… каквото и да било друго, стига само да не ми се налага да стоя тук и да се чувствам виновна. За какво? Нямах представа…

— Знаех, че да обичаш боли, но не си бях представял колко… Тази болка ме убива, Дея, но болката е нищо в сравнение с ревността… Да зная, че ти си с него, че той те прегръща, докосва кожата ти, целува тези твои коси с цвят на зряла вишна… Да, зная го и изгарям жив, без да мога да се събудя от този кошмар… — Горчива усмивка и зло: — Но ето, ти пред очите ми се прегръщаш с дроу и делиш виното в чашата си с него! Та аз ще го убия, Дея! Аз просто няма да мога да се сдържа, ще откача и ще го убия!

И като подигравка, именно в този момент, се разнесе гласът на Юрао:

— Дея!

Еллохар бавно се обърна в посока на вика. Бавно, но във всяко негово движение прозираше заплаха и аз се изплаших за партньора си, обля ме такъв ужас, че хвърляйки се към лорд Еллохар, му преградих пътя, само и само, за да го спра. И ако можеше да има постъпки, за които да съжалявам, това беше една от тях.

— Даррен, умолявам ви — прошепнах аз.

И чух дрезгавото:

— Повтори!

Аз трепнах, опитах се да отстъпя… Вихър, удар, и както тогава, в таверната в Световете на Хаоса, аз се намерих притисната към дърво, а лорд Еллохар, навеждайки се, изръмжа:

— Повтори…

И аз повторих:

— Ще ви прокълна.

Но той просто се разсмя, и това беше един такъв зъл и подигравателен смях, и без да ми позволи дори да се опомня, Еллохар изсъска в лицето ми:

— Против всички твои проклятия, Дея, съществува един много прост метод за защита, мила, трябва просто да ти се запуши устата!

Аз със съжаление признах, че той има право, вече чувствах дъха му върху лицето си и…

— Така, Дея, на теб повече и глътка вино не давам — раздаде се съвсем наблизо наглия глас на Юрао. — Ти определено не умееш и няма да пиеш!

Замрях, благодарейки Бездната. Застина лорд Еллохар, а Юрао Найтес продължи:

— Аз и още нещо ще ти обещая, Дей, и аз самият няма да пия повече, защото, няма да ми повярваш, но аз се напих до гноми!

Не повярвах и с полузадушен шепот уточних:

— Как така?

— Ами така… — Юрао измърмори нещо под носа си. — Танцувах, танцувах уж с теб, а ти — хоп — и стана гном, при това, такъв един, брадат, да ти кажа.

Замълча за миг, а след това попита:

— Дей, аз отново имам пиянски видения или ти тук с Еллохар се целуваш?

И тъй като аз не можах и дума да обеля, а Еллохар също пазеше мълчание, Юрао продължи:

— Виж, не че аз имам нещо против… аз съм дроу, в края на краищата, при нас с верността винаги възникват проблеми, но Дей, аз те познавам, ти това никога няма да си го простиш.

В следващия миг ме пуснаха. Просто ме пуснаха.

Избухна син пламък.

Когато угаснаха огнените отблясъци, ние с Юрао останахме сами в парка, а сърцето ми биеше толкова бързо, че ми се струваше, че всички го чуват чак в ресторацията, дори през шума на музиката.

— Да — мрачно произнесе Юрао. — Това вече определено е сериозно.

А аз, така, както си стоях облегната на дървото, се плъзнах надолу, и закривайки лицето си с ръце, тихо заплаках. Просто не можах да се сдържа.

— Дей… — Юрао веднага приклекна до мен, прегърна ме през раменете. — Ти уплаши ли се, Дей?

— У-у-уплаших се — изхълцах аз през сълзи.

„Жал ми е за него“ — отвърнах на ум. И ме беше страх за себе си, и за Риан се боях и ми беше жал, жал до болка… И не знаех какво да правя…

— Не зная какво да правя, Юр — едва чуто прошепнах аз, опитвайки се да овладея хлипането си. — Не зная… аз…

— „Аз“, не „аз“, вдигай се от земята, частните следователи не са сополиви. — Той ме накара да стана, подаде ми кърпичка и сурово, почти жестоко, добави: — А сега си издухай носа и ме погледни.

Кимайки, аз продължих да хълцам, а и сълзите не спираха да текат.

— Погледни ме, ти казвам — повиши глас дроу, а когато все пак успях да овладея хлипането си, мрачно произнесе: — Хайде сега, остава ти само да започнеш да се самообвиняваш, Дей!

Аз пак изхлипах, да, обвинявах се, въпреки че не чувствах вина.

— Дея, той е възрастен, закоравял, опитен лорд! — изсъска Юрао. — Той е имал вземане-даване с жени, когато теб още не са те планирали вашите! Намерила си кого да съжаляваш и за кого да лееш сълзи!

И аз престанах да плача, дори сама не разбрах как и защо.

— Така вече е по-добре. — Юрао издърпа кърпичката от пръстите ми, собственоръчно ми избърса лицето и добави не по-малко жестоко: — Еллохар е луднал по теб, Дей. Ти не го забелязваш, но той просто те поглъща с поглед. Прекрати да го съжаляваш, просто прекрати. Поговори с Тьер, в тази ситуация. Нека мъжете сами помежду си да се разберат, стига си се опитвала да загладиш ситуацията. Както виждаш, всичко се носи към Бездната.

С тежка въздишка, тихо признах:

— Аз не мога, Юр…

Партньорът неодобрително поклати глава, а след това злобно натърти:

— Когато се натискат на моя приятелка, Дей, без значение, коя по ред от любовниците ми е, аз сам решавам проблема, винаги. Защото е моя. Защото аз съм мъж и съм в състояние да осигуря безопасността на жената, която дели леглото с мен. Леглото, Дея, дори не сърцето. Поговори с Тьер, това не е твой проблем, негов е. Защото ти си жената на живота му и той има правото да те защитава. Това не е дълг или отговорност, Дей, това е негово право.

Взимайки кърпичката от ръката му, аз избърсах очите си, постарах се да се успокоя и тихо помолих:

— Хайде да си тръгнем.

— От сватбата? — досети се Юрао и веднага отвърна: — А, не! Добре, ще те върне Нурх в академията, ще си поревеш няколко часа, докато не заспиш от изтощение, но това нима е изход?! Сега тук най-веселата част ще започне, така че, преставаме да съжаляваме жестокия сив вълк и отиваме да се веселим. В края на краищата, Дей, кога ще ни се отвори друга възможност да присъстваме на такава сватба? Дай поне бойните танци да видим!

Аз се усмихнах, усмивката излезе нещастна и жалка.

— За в бъдеще — Юр ме хвана през раменете и ме поведе към ресторацията — когато се опитват да те целуват, трябва да крещиш, Дея. Силно, отчаяно и страшно.

— А какво именно? — реших да уточня аз.

— М-м-м, какво да викаш ли? Трябва да изкрещиш нещо вдъхновено.

— Например? — Едва ли някой беше в състояние да ми обясни защо се усмихвах.

— Например: „Да ме погълне Бездната“.

— А защо мен?

— Ами-и-и… — дроу се усмихна. — Защото така твоят целувач като минимум ще се удиви най-искрено от такъв обрат на събитията.

— А като максимум?

— Като максимум, ще се позамисли дали си заслужава да те целува, такава откачена, а за теб ще е по-добре, ако сам се откаже, съгласи се.

— Съгласявам се. — Сега вече усмивката ми наистина беше искрена и широка.

Ние вече вървяхме към ресторацията, когато аз улових с ъгълчето на окото си неясно сияние и се досетих — Еллохар беше чул всичко! Първото, което усетих, беше страх за Юрао, Еллохар и така не го обичаше кой знае колко, а сега…

— Дей — партньорът ме побутна км вратите на ресторацията, — да вървим.

На сватбата се върнах в тревожно настроение, и като че ли като отражение на моите чувства, започна „Брагш“ — сватбеният танц на гнома-воин. Това изглеждаше приблизително така — под ритмичните удари на все същите бойни брадви, по все същите дрънчащи щитове, господин Ойоко започна своя танц-бой, нападайки невидим противник и нанасяйки му удари.

— Една от най-древните традиции — съобщи ми Юрао, навеждайки се и практически крещейки в ухото ми, тъй като какофонията беше невъобразима. — Танцът на съпруга и воина уж изпъжда злите духове от дома и от семейството.

— Или демонстрира на враговете какво ще им се случи ако… — добавих аз.

— Или така, да — съгласи се Юрао, и след няколко минути гледане, добави: — А бе, да ти кажа честно, ако бях на мястото на враговете му, вече щях да съм се разтреперил от страх.

— Аз и на мястото на духовете, бих си плюла на петите.

Отначало всички мълчаха, след това, някак постепенно, започнаха да пляскат и да тропат с крака в такта на мелодията. Танцът омагьосваше и увличаше със своята първична сила, със смисъла си, с някакво диво очарование, и аз самата не бях забелязала, че пляскам заедно с всички останали. А когато мелодията затихна, въздухът като че ли продължаваше да трепти от напрежение, затова пък, на мен ми беше някак по-леко и по-спокойно на душата.

Следваше танцът на невястата. Красив, с мелодична музика, спокоен и плавен, а когато той свърши, поканиха всички на масата — значи вече беше полунощ.

На масите се разполагахме според сложените пред всеки прибор картички — всеки намираше мястото си. Моето, както и беше предположил Юрао, се оказа до лорд Еллохар, и независимо от всички опити на партньора да седне между мен и магистъра, аз бях по-бърза.

— Дей, какви ги вършиш? — изсъска Юрао.

— Не съм уверена в способността на магистъра да се сдържи, що се отнася до твоя живот — наложи ми се да обясня.

Лорд Еллохар закъсня за началото на трапезата — появи се, когато всички вече вдигаха четвъртия тост. Аз усетих присъствието му като порив на вятъра зад гърба, а когато се обърнах, той вече сядаше, без да ми хвърли дори един поглед.

Но едва към мен се приближи сервитьорът, за да ми напълни чашата, като на всички останали, Еллохар произнесе с леден тон:

— Дамата не пие.

Той дори не погледна към момчето, но то веднага си тръгна.

— Сок? — невъзмутимо предложи магистърът.

— Да, благодаря — нервно отвърнах аз.

— Правило първо… — Поглед към мен и уморено подобие на усмивка. — В двореца на императора не позволявай на никого, освен на Тьер да се грижи за теб. Под „да се грижи“, имам предвид — той напълни чашата ми — всичко, което касае обезпечаването на твоя комфорт.

Юрао ме погледна, хвърли поглед и към Еллохар, но си замълча, и обръщайки се към съседа си от другата страна, гном, естествено, започна въодушевено да обсъжда някакъв седемпроцентен банков влог.

Стана един от седемте поканени старейшини, пожела благополучие и богатство на младоженците, този тост го отбелязахме със ставане на крака, а когато седнахме, магистърът продължи:

— Ти абсолютно не умееш да танцуваш. Но проблемът дори не е в умението — ти си толкова скована в движенията, че това привлича вниманието. Нуждаеш се от уроци по танци.

Поднесоха мариновано месо в гъбен сос — сигурно много вкусно, а на мен… На мен, кой знае защо, вече изобщо не ми се ядеше.

— И да — Еллохар взе подноса, собственоръчно сложи няколко парченца месо в моята чиния, — още едно правило: В двореца не позволявай на никого да се обръща към теб на „ти“, това е признак, че го допускаш във втория си кръг.

— Лорд Еллохар, аз не съм демон — тихо напомних аз.

— Това не означава, че ти си личност второ качество — мрачно ми съобщи той.

Не можех да споря по този повод.

Отново се появиха сервитьорите, наливайки в чашите на доста пийналите гости. Към мен дори не рискуваха да се приближат, а Еллохар мълчаливо ми сипа сок и когато върна каната на място, небрежно отбеляза:

— Ти си много бледа.

— Вие сте до мен — изтърсих аз.

Магистърът не отговори. Прозвуча поредният тост, в който една почтена гномка пожела на младоженците за разнообразие… благосъстояние. Донесоха ново блюдо — салата от горски треви с горски орехчета, но когато сервитьорите се отдалечиха, Еллохар изведнъж протегна ръка, сграбчи крака на моя стол и без усилие ме придърпа заедно със стола към себе си. Дори Юрао застина от такава наглост, а магистърът премести приборите ми по-наблизо и невъзмутимо попита:

— Ти разбра ли какво точно се е случило с Тесме?

Въпросът беше неочакван, но какво беше въпросът, в сравнение с поведението му?!

— Магистър, върнете стола ми обратно — нервно помолих аз.

Последва уверен отговор:

— Няма.

Юрао стана, приближи се до мен, наведе се и попита:

— Не е ли време да се прибираш в академията? Утре рано ще ставаш.

— Време е. — Без да крия облекчението си, аз скочих от мястото си.

— Чудесно. Да вървим, ще те изпратя. Пред Ойоко аз ще се извиня от твое име. — През това време, партньорът старателно фиксираше с поглед Еллохар.