Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (9) (Урок шести)

9

— Госпожо Риате, а вие защо сте толкова доволна? — приветства ме Оруг, когато излязохме през портите.

— Натри носа на годеника си, и ето я, сияе — отвърна дроу вместо мен.

— Юр-р-р — възмутих се аз.

— Хайде сега, какво толкова, всички сме наши не-хора — невъзмутимо отвърна партньорът, отваряйки вратичката на каретата. — Оруг, давай към някоя лавка за ръкавици, а след това към банката.

— А в лавката защо ще ходим? — попитах аз, намествайки се на твърдата седалка.

— Ти да нямаш намерение с този пръстен да се напъхаш в бърлогата на заговорниците? — стъписа ме въпросът. — Дей, избий си от главата мислите за Тьер, дай работа да вършим.

— Коя? — язвително се поинтересувах. — Тази с банката или делото на кентаврите?

— Кентаврите, разбира се — изобщо не се смути Юрао. — Банката никъде няма да ни избяга, а кентаврите… тук няма какво да му се мисли. Давай, давай!

Каретата стартира от място и съдейки по скоростта на носещите се зад прозореца пейзажи, Оруг отново не спазваше никакви ограничения на скоростта.

— А кентаврите какви са, наши или от Хаоса? — реших да уточня аз, тъй като разликата беше значителна.

— Разбираш ли каква е работата. — Юр протегна крака, доколкото му позволяваше тясното пространство. — Той е стъклар от Хаоса, но тя, не — тя е местна, от един не много голям табун тук, в околностите. Преди около пет години се преселили в столицата.

Нещо не разбирах. Просто, едно нещо са кентаврите от Хаос, те са всъщност хищници, ядат месо, те са избухливи, злобни, силни и много издръжливи, обикновени са с черна или кафява окраска, а съвсем друго са местните кентаври — те ядат само растителна храна, по-слаби са, никога не се захващат с превози, занимават се със занаяти, с фермерство и понякога с приложна магия, а тук излизаше…

— Той е бежанец от Хаос, тя — от империята, той я отмъкнал от табуна, всъщност…

— Те са били… двойка?! — Не можех напълно да го осъзная. — Та той е можел да я изяде!

— И кой го казва — язвително подхвърли дроу. — Ти себе си и Тьер гледай, ето кой е в състояние да изяде някого действително, и би те изял, горкият мъж, даже не знам как все още успява да се сдържа.

Аз се разстроих. Дори не знам защо, но настроението ми стремително се понесе към Бездната…

— Дей! — Юрао забеляза състоянието ми. — Дей, не обръщай внимание… Ти всичко правиш както трябва. Да, Дей!

— А къде са живеели кентаврите? — Смених аз темата.

— Те, обикновено, живеят на групички, държат се заедно, но в този случай, ти разбираш, тя се откъснала от табуна, и това не й го простили, а той не рискувал да я отведе при своите, тъй де, момичето било красиво, по думите на Оруг. А при тях в Хаос, как е — ако ти харесва, отправяш предизвикателство, пребиваш партньора й, а дали тя иска или не, никой не я пита.

— А-а-а — проточих аз.

— Ами, да, кентаврите са див народ. — Юр помълча, а след това замислено: — Така че наели къща в града. Всъщност, тях може би никой и не би ги потърсил, на нея просто й казали да не се връща, а той, тъй като не се сдружил с местните, защото те го обявили за страхливец, меко казано, просто ги забравили. Но тук такова едно нещо станало, помниш ли, аз за кентаврите в Ардам ти разказвах?

— Това, че те за „т-р-р-ру“ много се обиждат? — уточних аз.

— Аха, и с копито между очите бият веднага. — Партньорът се ухили. — И докато в Ардам те просто си присвоиха монопола върху частните превози, то в столицата няма такова нещо, тук конкуренцията е по-силна, три развъдника за гущери има, конезаводи, а бе, конкуренция… И ето че, кентаврите се събрали, посъветвали се и… отишли при гномите. — Юрао при тези си думи се усмихна едно такова самодоволно. — Гномите взели пари за идеята и им казали да направят каретите по-привлекателни, тоест, измамили ги, както ние, онази нечиста.

— В смисъл, „измамили“? — не разбрах аз.

— Виж сега — зае се да пояснява дроу, — ти идваш при мен и ми плащаш за отговор на въпроса „Как да направя по-печелившо своето предприятие“. Аз взимам парите ти и ти казвам: „Ела отново при мен, заплати ми още и аз всичко ще ти организирам както трябва“. Твоята реакция?

— Това си е направо подигравка някаква — честно отвърнах аз. — Пита се за какво си ми взел пари първия път?

— Ето, виждаш ли, кентаврите също се ядосали — Юр се разсмя. — Представи си, сто жълтици дали на гномите, а те: „Ние ще ви организираме всичко — такива прекрасни удобни нови карети, такива привлекателни фенерчета на каретите, и на всички еднакви костюмчета ще ви ушием“.

Аз се замислих. Каретата подскочи на някакъв камък на завоя и отново се усети колко твърда и неудобна е седалката.

— Знаеш ли, Юр, на мен ми се струва, че все пак, гномите са им дали добър съвет, а и предложението не е за изхвърляне. Няма да е зле, ако каретите им са по-удобни, и фенерчета да имат за да не е толкова тъмно, а и самите карети през нощта ще се виждат по-добре. А и нови костюми на кентаврите също са им нужни.

— Точно там е работата! — съгласи се Юрао. — Но кентаврите не им простили изгубените сто монети, беснели известно време и се смирили. А идеята била добра и на кентаврите им харесала, но те решили да подходят посвоему. Пребоядисали каретите, понакиприли се кой както могъл, а за фенерчета решили да се обърнат към същия този Рурун. Отишли, а него го няма! Нито него, нито жена му, в печката — казанът с вареното месо плесенясал, хазяйката на къщата казала, че наемът е платен за една година напред, а самите наематели, тя вече отдавна не ги е виждала.

— М-м-м, а каква е тази хазяйка? — попитах аз.

Юр се надвеси през прозорчето и кресна:

— Оруг, а от кого са наели квартирата?

— От една гоблинка — съобщиха в отговор.

Отпускайки се отново на седалката, Юрао повтори това, което аз и така бях чула:

— Гоблинка… — И сам се прекъсна.

Ние се спогледахме. Думи не бяха нужни, Юр за втори път се надвеси навън и викна:

— Карай ни натам.

— Накъде? — изграчи Оруг.

— В квартирата на този вашия Рурун.

Когато седна обратно, аз тихо попитах:

— Годината още не е минала, нали?

— Аха — потвърди Юрао. — И, да, щом хазяйката там е гоблинка, до края на договора, тя нищо там няма да пипне. А ти какви мисли имаш по този повод?

— Казанът с месо — замислено отвърнах аз.

— В смисъл? — не разбра намека ми дроу.

Тежко въздъхнах и повторих:

— Казан с месо, Юрао. Едва ли, след като са били лишени от поддръжката на сънародниците си, кентаврите са живеели богато, а тук изведнъж — казан с месо. Значи, те нещо са празнували, Юр. Тя явно му е готвила празнична вечеря, и не много евтина, между другото. Не знам за теб, но аз имам представа колко струва месото и какво количество е нужно, за да се напълни голям казан за пещ. А това значи, че те отнякъде са получили пари, тоест, възможно е някой да им е дал поръчка за светилници с определена форма. Кентаврите изпълнили поръчката и получили щедро възнаграждение. И ето, искали да отпразнуват…

— А междувременно, поръчителите всичко обсъдили, огледали предметите, решили, че ги устройват, но нямали намерение и занапред да плащат или да рискуват кентаврите да се разприказват — разбра мисълта ми Юрао.

— Изглежда, че е така — съгласих се аз.

Помълчахме, след това Юрао многозначително произнесе:

— Хазяйката е гоблинка.

— Значи най-вероятно всички плащания за квартирата са се правили по банков път — просто гоблините са такива, те избягват да се занимават с пари в брой. — Трябва да научим номера на сметката.

Ние се спогледахме, Юр се надвеси от прозорчето и отново подвикна:

— Оруг, давай по-бързо!

Каруцарят препусна с някаква невероятна скорост и нас ни притисна към седалката, но това не ми попречи да попитам:

— Защо кентаврите не са се обърнали към Дневната стража?

— Обърнали се. Те не намерили никакви следи от престъпление следи, а за да се обърнат към Нощните, не е имало състав на престъплението, ти знаеш, че ние работим с магия, а там нямало никакви магически следи.

— Ама че Бездна! — изругах аз.

И почти веднага полетях напред, а Юрао ме спаси, иначе просто щях да ходя с цицина на челото.

— Оруг — отваряйки вратата, крясна дроу, — давай по-леко, аз съм с момиче.

— Ще прощаваш, братче, забравих. — Кентавърът засия с усмивка, в която нямаше и капка разкаяние. — Това тук е тяхната къща.

Домът не беше голям, но просторен. Една спалня, креват, както се полагаше при кентаврите — на пода и още една стая, която беше и работилница, и кухня, и гостна. В къщата, независимо от дебелия слой прах, цареше ред — нищо не беше разхвърляно, всичко си стоеше по местата. На масата имаше заготовки за светилници — но нито една, която да напомня за кристал. Посудата беше подредена, книгите по магията на илюзиите също стояха на рафтовете в стройни редички, на прозорците — саксии с увехнали цветя.

— Те чакаха жребче — дочух разговора на Юрао с госпожа Тоси, стопанката на къщата. — Живееха мирно, не се караха, а как се галеха и милуваха — да ти е драго да гледаш. А след това — просто ги от няма и вече… девет месеца не са се появявали…

Аз осъзнах, че си сдържам сълзите, добре, че Юрао беше по-суров и веднага се захвана с делото:

— Госпожо Тоси, а те как ви плащаха за квартирата?

Дребничка, с огромни уши и две смешни плитчици, гоблинката отмести левия си крак настрани и гордо отвърна:

— Всичко както се изисква, с данъчните отчисления и със спазване на сроковете!

— Тоест, по банков път? — предпазливо, но с надежда в гласа, се поинтересува дроу.

— А как иначе! Те само заради това си отвориха сметка, а след това дойдоха да ми благодарят, на тях самите им беше влязла в работа сметката.

Не издържах и попитах:

— А номерът, вие имате ли го?

— А как иначе! — Ситнейки с крака, гоблинката припряно излезе от изоставената къща.

В момента, в който останахме сами, Юр внимателно ме погледна и намръщено попита:

— И защо очите ти като че ли в езерца плуват?

— Те жребче са чакали — прошепнах аз и сърцето ми се сви.

Юр премълча. То какво ли можеше да каже в тази ситуация… Госпожа Тоси се върна с фактура в ръка — на нея бяха отбелязани номерът на сметката на вносителя, номерът на получателя, датата и подпис… А в горния край на самата фактура се мъдреше вензел „Императорска банка“.

 

 

Още отдалеч ние се впечатлихме от високите колони пред огромното черно-златисто здание и от надписа, който го увенчаваше — „Банка на Тъмната империя“.

— Сменят названието — съобщи ни Оруг, когато се измъкнахме от каретата. — Наскоро уволнения имаше, при това масови. Спомням си, че ние след това гномите по кръчмите ги сбирахме.

Даже не му отговорихме. На мен си ми беше в характера, но явно и Юрао беше потиснат от историята с кентаврите. Аз, честно казано, с удоволствие бих използвала няколко забранени проклятия върху похитителите! А може би и всичките, които знаех — поред или заедно!

— Ти да можеш да си видиш лицето — отбеляза изведнъж Юрао. — Дей, с такава физиономия отиват народ да трепят, а не да откриват сметка. Изобрази нещо като усмивка и объркване, става ли?

Опитвайки се да се успокоя, започнах да разглеждам колоните, осъзнах, че няма да се получи да изхвърля кентаврите от главата си и си помислих за Риан. На душата ми веднага стана по-топло и по-светло, все пак, магистърът се оказа прав — той се превръщаше в най-важното за мен.

И взимайки Юрао под ръка, аз се запътих да отварям сметка на свое име за втори път в живота си. Първият, в банка „ЗлатоГор“, направо не исках да си го припомням, тогава си ме беше направо страх — аз бях сама, съвсем самичка, боях се дори да заговоря с гномите-служители, допуснах две грешки при изписването на собственото си име, и през цялото време се страхувах да не изръся на пода парите, първите свои пари, които майстор Бурдус ми беше платил за цял месец работа…

На входа вратата ни отвори чистокръвен вампир. И най-неприятното беше това, че той не принадлежеше към клана на лорд Витори. Юр просто ме погледна и ме пропусна да мина пред него.

В просторния хол на банката имаше малко народ, което беше странно. В банките от това равнище, обикновено има повече клиенти, а тук, освен нас двамата, имаше още двойка престарели гоблини, които водеха беседа с един полудроу за безлихвени вложения.

Крачейки по боядисания в златно под, ние се приближихме към черните, украсени с герба на банката гишета и аз веднага се насочих към това, на което беше написано „майстор-банкер Куртан“. Белокосият гном ни се усмихваше още отдалеч, а когато стигнахме до него, радостно плесна с ръце и веднага пристъпи към най-важното:

— Сметка ли ще откриваме?

— Тъмни — вежливо го поздравих аз, опитвайки се да освободя ръката си.

— Кошмарни. — Юрао също беше вежлив, но не пусна ръката ми, и дори я покри със своята и аз едва тогава си спомних, че ръкавици ние така и не бяхме купили, тоест, пръстенът беше пред очите на всички!

— Да, ние бихме искали да отворим сметка — потвърдих аз.

Юрао незабелязано и ловко обърна артефакта с камъка надолу, докато уж поглаждаше ръката ми. Това не беше, разбира се, най-добрият вариант, но в случая, беше повече от приемлив.

— Да, да, да! — Гномът беше самото радушие. — Да идем някъде, където не е така шумно, ще ви разкажа всичко, и дори ще ви покажа. Знаете ли, нашата банка е изключителна! Най-добрата в цялата империя!

И уж всичко беше така, както трябва, но когато произнасяше последната фраза, по лицето му за миг се плъзна тъжно изражение. Но след това гномът отново радушно се заусмихва, водейки ни към вътрешните помещения, неспирно разказваше за историята на банката, за знаменитите й клиенти и за много други неща. А ние вървяхме след него също старателно усмихнати и забелязвахме отвсякъде напрегнатите лица на гномите, подозрителните, на някакви странни вампири, както и няколко тежки, неприязнени човешки погледа.

А майстор Куртан вече ни беше препоръчал като най-удачен депозитния влог и дори беше обещал да ни покаже къде банката държи поверените й на съхранение скъпоценности и артефакти. И нас ни поведоха към стълбището, а когато започнахме да слизаме, чухме пресипналото:

— След втората площадка веднага в служебния.

— Ще забележат — измърмори гномът.

— Ще им отвлекат вниманието — отвърна невидимият глас.

И гномът отново се впусна в разкази, весело се смееше, съветваше нещо… а аз дори не го слушах, броейки стъпалата и площадките. До втората площадка, преброих двайсет и седем стъпала… в стената се отвори врата, гномът се шмугна в нея първи, след това, аз, Юрао — най-последен и затвори вратата.

— Казаха, че вие сте свои — вече сериозно измърмори гномът.

— Свои сме. — Юрао протегна ръка за ръкостискане. — Колко време имаме?

— Ще ви помогнем, вие пишете номерата на сметките, ние ще ги проследяваме. Лорд Витори нареди да ви помагаме за всичко, така че ще организираме всичко това възможно най-добре.

По служебния проход слязохме едва ли не в самото мазе и се озовахме в огромно, запълнено с шкафове помещение. Там ни чакаха девет вампири от „Клана на Нощта“ и още дванайсет гноми.

— Тъмни на всички — промърморих аз, веднага, когато влязохме.

— Кошмарни — намръщено отвърна един от вампирите. — Хайде да побързаме.

Юрао мълчаливо извади списъка на нужните ни сметки, но най-напред протегна листа със сметката на кентаврите.

И работата започна.

Юрао прочиташе номера на сметката, а гномите преглеждаха банковите операции. Най-много ни интересуваше тази сметка, от която бяха превеждали пари на Игарра Блатиста. И както се изясни, от този седемнадесетзначен депозит, пари бяха превеждани не само на нея.

— По сметка на Веламар Алсер — съобщи ми Юрао, приближавайки се за пореден път, с поредната купчина листа.

— Той вече е арестуван — съобщих аз.

— Задънена улица — ядоса се дроу.

— Не, не съвсем, на нас ни трябват и тези, на които той е превеждал пари.

Един от гномите се замисли, кимна и ни увери:

— Ще ги намерим.

— Ех, да беше тук магистърът… — измърморих аз.

— Никаква магия — отряза един от вампирите. — Тук има уникална система за безопасност — тя и на най-слабия изблик на магия ще реагира с опожаряване на цялото това помещение.

След час се изясни кой е превеждал пари на лорд Алсер-младши, а след още един, аз притежавах списъка на всички онези, на които беше плащал той.

Списъците впечатляваха. А след това се разнесе обърканото:

— Сметката е на императора?

Яз отметнах глава, видях Юрао, който беше седнал на дървена стълба, почти под самия таван, и гнома, който седеше до него на втора такава стълба. В ръцете си Юрао държеше някаква сметка.

— Неговата е, ние проверихме — потвърди гномът. — Сметката е била открита преди четиридесет години, тя е отворена от негово име като подарък на името на…

На мен просто ми прилоша… Защото изведнъж си спомних думите на Риан за това, че неотдавна е изплувал указ, който императорът не беше издавал! А сега, сметка…

— Юр, на кого са превеждали парите в него? — попитах аз.

— Парите са били предназначени за кронпринцесата — сухо отвърна дроу. — Много пари.

Аз знаех за ситуацията, Юр — не, затова се постарах да обърна всичко на шега:

— За дрехи и скъпоценности, сигурно.

— Дей, не ставай смешна, толкова пари за дрехи никой не хвърля! — Дроу заслиза по стълбата. — Ти нищо ли не искаш да ми кажеш?

— После ще ти кажа — уверих го аз и се върнах към сметките.

И гномите, и вампирите много заинтересовано ни поглеждаха, но не задаваха въпроси.

А след това се случи поне едно приятно нещо:

— Дей, намерихме! — извика Юрао. — Последният превод по сметката на кентаврите е бил от името на лорд Денелс Борган!

Сдържах се и без да вдигам глава, попитах:

— Той в столицата ли живее?

— Да. — Съдейки по звука, Юрао скочи от стълбата. — Тук има и адрес, в покрайнините е, но все пак…

В покрайнините! И не че покрайнините на столицата се свеждаха до единственото място, което аз познавах, но мен, като че ли, ме осени:

— Там случайно наблизо не е ли таверната „Драконово яйце“?

Юрао премълча, явно не знаеше. Отвърна някой от вампирите:

— Да, там е, съвсем наблизо, не повече от осемстотин крачки са, навярно.

Ръката ми трепна. Но аз отново се сдържах и продължих да преписвам: номер на сметката — име на титуляря — получена сума. Сумите бяха значителни. Лордове, основно, от висшата аристокрация.

Измина, сигурно, още около час, и ние най-накрая, приключихме. В моя списък имаше триста и деветнайсет имена. И докато гномите се опитваха да сложат всичко на място, а вампирите проверяваха дали можем безпрепятствено да напуснем банката, аз просто седях и гледах свитъка…

— Дей… — Юрао загрижено докосна рамото ми.

— Дори и да не успеем да изнесем тези записки, аз успях да ги запомня — прошепнах аз потресена.

— Това е добре — съобщи Юрао. — Мен и майстор Гутос ни предупредиха, че всички банкови хартии са омагьосани — ако се опиташ да ги изнесеш, листовете пламват.

Аз държах тънка, жълтеникава, напълно обикновена хартия, за разлика от снежнобялата, с герба и водните знаци на банката, от която преписвахме. Когато ми я бяха дали, признавам, помислих, че им е жал за хубавата хартия, а то ето в какво била работата.

Отвори се вратата, влезе един от вампирите, именно този, който като че ли беше главният тук, и произнесе:

— Да вървим.

Юр взе от ръцете ми списъка, скри го под камзола си и ми протегна ръка. И ето така, държейки се за ръце, ние напуснахме архива на императорската банка. На изхода Юр се позабави, но нищо не се случи — излязохме абсолютно спокойно, хартията не пламна.

По стълбището също тръгнахме без да бързаме, а там, все същият майстор Куртан, с невиждан ентусиазъм, продължи да разказва за депозитните сметки. Така ние се върнахме в хола, където сега, освен нас, нямаше вече никой. След това Юрао изясни всички подробности по процентите и лихвите, а аз запълних формуляра, и на мое име отвориха сметка. Моята втора банкова сметка. Опитвахме се да се държим естествено, и затова, когато се разнесе: „Ей, вие! Я стойте!“, ние спряхме точно пред вратата и се обърнахме. Висок и явно чистокръвен човек в черна мантия, стремително се приближи към нас, идвайки откъм служебния вход. Единственото, което успя да ми прошепне Юрао беше: „Не е маг“.

„Във всички случаи, вампирите на изхода не са от клана на лорд Витори, така че, това няма да ни спаси…“ — помислих си аз.

— Мога да предположа, че сте си открили сметка? — попита мъжът, приближавайки се.

Мило усмихнати, закимахме. Мъжът също ни се усмихна. Вежливо такова, а погледът му беше леден. Странни очи, хладни и зли. Като на зло куче, което признава само стопанина си, а останалия свят ненавижда.

— И в хранилището ли слизахте? — Гласът му беше вежлив, но погледът стана пробождащ.

— Да! — възкликна Юрао. — Много, много надеждна система за безопасност, знаете ли, при вас наистина има смисъл да се съхраняват скъпоценности, нали, скъпа?

А аз бях сигурна, че ще последват други уточняващи въпроси, защото хрътката беше хванала следа, а ние не бяхме слизали в хранилището, ние се бяхме ровили в архива…

— О, Бездна — промълвих аз, притискайки трескаво ръка към устата си.

Юрао разтревожено се обърна, мъжът присви очи, а аз:

— Скъпи, гади ми се… много…

— Да, парфюмът му е отвратителен. — Юрао презрително изгледа стъписаният от такова изявление служител на банката, обърна се към вампирите и заповяда: — Отворете, жена ми е бременна, а вие стоите тук като… като посетители на вертеп!

Вратата наистина я отвориха, аз припряно се приближих към изхода, старателно задишах през уста, демонстрирайки, че наистина съм зле.

— Да прощавате — възвърна си дар-словото мъжът, — ама какво си позволявате?!

— Аз ли си позволявам?! — Юрао се завъртя с лице към банкера и повиши глас: — От вас вони на два женски парфюма! Извращенец! Не знам дали с две едновременно си се забавлявал или самият ти се поливаш с такива парфюми, но във всички случаи си извратен, спор няма! И, имай предвид, перверзник такъв, ако жена ми пометне, аз и теб, и цялата ви банка ще осъдя! Ще ви разоря, направо! Ненормални…

А аз дишах през устата и зяпах вампира, който стоеше до дясното крило на вратата. Той ме гледаше мрачно и оценяващо… А на някои от вампирите им е дадено да виждат чака жената дете или не — на този, явно му беше дадено. Но в момента, когато отвори уста…

— Таека акахаа махехерее! — шепнешком произнесох аз.

Вампирите са много податливи на проклятия, този, естествено, също беше. И вместо да разкрие нашата измама, вампирът посивя, изстена и се метна към вътрешността на банката.

Да ме прости Бездната, но друг изход просто нямах.

— Миличък — викнах аз.

— Това е безотговорно! Нечувано! — закова ги Юрао за капак.

Стремително се спусна към мен, взе ме на ръце и ме понесе надолу по стъпалата, напускайки Императорската банка. И ние я напускахме, отнасяйки със себе си, практически, тайната на империята.

На последните стъпала, ние с Юрао вече се усмихвахме. Аз просто с облекчение, а Юрао не пропусна да ми намигне дяволито:

— Ти какво направи с вампира?

— Проклятие за остро разстройство — признах си аз. — Безопасно и ефективно.

Сега вече и двамата се усмихвахме весело и многозначително.

— И ти се хвана точно за началника на службата за безопасност! — възхити се Юрао.

— Защо така реши?

— Нашивките гледай следващия път, Дей — упрекна ме дроу. — А това беше същото онова проклятие, с което извади от строя троловете?

— Аха!

И ето, ние излязохме на улицата, а там, до Оруг, стояха лорд Риан Тьер и верният му демон Ултан Шейвр. А Юр радостно ме носеше на ръце.

Донесе ме, тръшна ме в ръцете на магистъра с думите:

— Дръжте, това е ваше!

А след това, обръщайки се към демона, с хитро присвиване на златистите очи:

— Слушай, както разбрах, ти си от „Сенките“?

Лицето на демона се удължи. Аз, съобразявайки, че няма да дочакаме отговор на този въпрос, погледнах към магистъра и жално се оплаках:

— Те жребче са си имали… — Сълзите сами потекоха от очите ми, а радостта от победата се смени с тревога.

 

 

В рейда на заградената частна територия, принадлежаща на лорд Денелс Борган, на мен ми забраниха да участвам. Елфа го взеха, морфа го взеха, дроу, ловецът Конор също, а аз останах да си седя сам-самичка в управлението на СБИ. Дори ми забраниха да излизам. Все пак, преди да тръгне, Юр ми прошепна къде се намира тук нужната стаичка. Аз се ядосах още повече и му изсъсках, че откат от проклятие първо ниво не съществува, проблеми не се предвиждат и засега ние ми се налага да ходя там.

Така че аз си седях самичка и преглеждах сметките, които бяхме изнесли от Императорската банка. Това не само че беше скучно, беше просто безсмислено — аз вече ги бях виждала. А ако, например, можех да се докопам до онези листове, които бяха останали в лабораторията на Риан, тогава щеше да е съвсем друго нещо… Намирах се в някакво гранично състояние между бодърстването и дрямката… Наистина ми се спеше, но аз се безпокоях за кентаврите и за жребчето. За Риан — значително по-малко — той не беше там сам и него явно не го очакваха, така че…

В крайна сметка, аз подложих ръце на бюрото, наместих удобно главата си върху тях и реших просто ей така малко да… поседя…

Внезапно, над главата ми прозвуча:

— Госпожо Риате, имате посетител.

Аз седнах изправена и удивено се огледах.

— Вашето удивление е слабо информативно. Ще приемете ли посетителя?

— А кой е това? — попитах аз празното пространство.

— Негово Императорско Височество наследният принц — съобщи гласът.

— Ами-и-и… — Аз даже не знаех какво да кажа. — Ще го приема… навярно.

Съвсем неочаквано прозвуча в отговор:

— Как?

— Какво значи „как“? — не разбрах аз.

— Как ще го приемете? — абсолютно равнодушен въпрос.

— М-м-мълчешком — запъвайки се, отговорих аз.

Стана тихо. След няколко мига, гласът се върна, съобщавайки:

— Мълчешком няма да стане. Негово Императорско Височество няма достъп до втория подземен етаж, на вас са ви забранили да се качвате на първия. Какво да предам на Негово Височество!

Какво изобщо беше това? Аз възмутено попитах:

— Вие подигравате ли ми се?

— Добре — отвърна гласът, съобщението ви ще бъде предадено.

И отново тишина.

— Ама че Бездна… — промърмори адептката на „Академията на Проклятията“.

След миг над главата ми отново се разнесе:

— Чуйте съобщението от Негово Височество: „Не, госпожо Риате, ни най-малко. Моля да ме извините за причиненото от нахлуването ми неудобство, но…“ — Внезапно гласът на Дарг прекъсна и аз бях осведомена: — Прекъсваме това съобщение, за да ви предадем приоритетно послание. Чуйте го: „Сърце мое, качи се на първо ниво. И да, с жребчето всичко е наред, родителите му също са живи. Чакам.“

Гласът на Риан не беше още отзвучал и отново се разнесе:

— Пригответе се да чуете първото съобщение…

— Не съм готова — отвърнах аз, припряно ставайки.

Документите бяха натъпкани в чекмеджетата на бюрото, а аз самата затичах към вратата. Понесох се по коридора, бързешком се качих по стълбите, и тъй като отново се затичах, едва успях да спра навреме, и да не се блъсна в Негово Височество, наследника на империята. Аз така и замръзнах на три крачки от него.

— Тъмни — промълвих потресено.

— Странно — Дарг удивено ме гледаше. — Системата съобщи, че не можете да напускате второто ниво.

— А-а-а, Риан е тук, отивам при него — не скрих аз.

Дарг не се помръдна от мястото си, но погледът му потъмня. И колкото и да ми се искаше да си тръгна, щеше да е неучтиво да го подмина ей така, затова останах да чакам поне някакви думи от него.

Дочаках:

— Дея… — Тежка въздишка и пресипналото: — Не се съгласявай да станеш негова жена…

Кой знае защо си спомних Еа и неговото „Пукни“.

— Няма да се съгласявам — тържествено обещах аз, заобикаляйки наследника.

— Наистина ли? — със затаена надежда попита той.

— Разбира се. — Обходът по дъга беше завършен. — Просто защото вече е късно, Ваше Императорско Височество. Аз отдавна съм дала съгласието си. Всичко най-тъмно.

С тези думи аз хукнах да бягам. Може и да не беше много вежливо, но честно казано, нямах никакво време да стоя посред коридора и да изслушвам наследника.

— Дея! — понесе се в гърба ми.

Аз затичах още по-бързо.

Долетях до вратата, стигнах до следващото стълбище, а там вече беше Риан, който слизаше към мен.

— Извинявай — произнесе той с усмивка. — Аз сам бих слязъл да те взема, но ме засече императорът.

Аз просто замръзнах. След това се огледах, взрях се отново в магистъра… Подозрението, което ме обзе, изобщо не ми се нравеше, но във всеки случай, сега не ми се искаше да мисля за него.

— Сърце мое, всичко ли е наред? — Риан вторачено ме фиксираше с поглед.

— Просто прекрасно. — Аз затичах към него, озовах се в нежните му прегръдки, и аз самата обвих ръце около него, притиснах се и тихо прошепнах, — всичко е наред… любими.

А той задържа дъха си, само за миг, но аз забелязах.

 

 

В имението на Денелс Борган ние се пренесохме от фоайето на двореца. Едва пламъците утихнаха, аз с известно недоумение огледах високите тавани, изрисуваните с изображения на дракони стени, огромната каменна камина, креслата, покрити с кожи на животни…

— Малкият кентавър е в двора — съобщи Риан, явно досещайки се защо изразът на лицето ми е толкова разочарован.

Аз избързах да изляза на двора, още преди той да е свършил да говори, а вратата пред мен я отвори дроу.

— О, ти вече си тук. — Юр ми протегна ръка. — Да вървим, искам да хвърлиш един поглед на нещо.

Излизайки, аз се обърнах, но Риан просто ми се усмихна и кимна, разрешавайки да се втурна в поредното разследване. По стълбището от втория етаж точно слизаше Ултан, така че аз излязох с чиста съвест.

Но когато се озовах на двора, сърцето ми се сви.

— Ти какво, да не би да не си виждала трупове? — възмути се Юрао.

Виждала бях, да, но не и прясно убити… и не нахвърляни на купчина посред двора.

Откъм къщата се разнесе рев: „Бездна! Там е Дея!“.

В следващия миг на мястото на труповете зеленееше трева… с малко по-различен оттенък от останалата пролетна зеленина. Ние с Юрао стояхме и мълчешком зяпахме цялото това безобразие.

— Следващия път, когато Окено те помъкне да инспектирате сметищата, вземи Тьер със себе си — посъветва ме дроу.

— Добра идея — не можах да не се съглася.

— М-м-м — проточи партньорът. — Май че трябваше вече да са ги махнали преди връщането на Тьер… Край, стовари му се Бездната на морфа на главата.

— Голяма и страшна?

— Влюбена и гневна — потвърди Юрао. — Давай да вървим.

И той ме поведе нанякъде, а аз старателно заобикалях тревата… всичката. Не, на мен не ми ставаше лошо при вида на трупове, но все пак, в тях нямаше и нищо приятно.

— Юр, те няма ли да станат умъртвия? — попитах аз.

— Не, Ултан вече поработи с тях — отвърна партньорът, водейки ме към дългите дървени хамбари. — Между другото, той наистина е от „Сенките“.

— А какво значи това?

Юр спря, скептично ме изгледа, намръщи се и попита:

— Дей, как може да не знаеш такива елементарни неща?

Мълчаливо свих рамене.

— „Сенките“ — това е елитен специален отряд, който е бил създаден за унищожаване и пленяване на магически обучени подразделения. Как може да не знаеш това?

И ние продължихме напред. След двайсетина крачки, аз попитах:

— Какво значи магически обучени подразделения?

Дроу изви и не пожела да отговори.

Когато стигнахме до първия хамбар, масивен, построен от прясно рендосани дъски, насреща ни излязоха Мейеск и Елгет. И елфът, и чистокръвният вампир мрачно изгледаха Юрао, а след това елфът попита:

— И какво се надяваш да намериш там?

— Отговор на един въпрос — невъзмутимо каза дроу, заобикаляйки двамата и дърпайки ме след себе си.

След нас се понесе раздразнената реплика на вампира:

— На кой?

Юрао стигна до вратата, която водеше към нещо като конюшня, и така че да чуя само аз, отвърна:

— На обикновен такъв въпрос, а именно — за каква Бездна са им изтрябвали толкова фенерчета.

И блъсна масивната желязна врата.

През взора ни се разкри под, обсипан с кристали с най-разнообразна форма и размери. Сини, червени, златисти… криви, нащърбени, полуразтопени.

— Това е брак — съобщи ми Юрао. — Но е имало и нормална продукция, нали? Та значи, за какво са им били толкова много?

Мълчаливо се взирах в блестящите купчинки и в крайна сметка, зададох свой въпрос:

— А защо не попиташ кентаврите?

Юр странно ме погледна и след това се поинтересува на свой ред:

— Тьер не ти е казал, така ли?

— Не ми е казал какво? — уточних аз напрегнато.

— Както изглежда, май нищо не ти е казал. — Дроу се намръщи. — Нямам възможност да попитам кентаврите, Дей… Те няма да отговорят.

Аз замръзнах. След това си спомних казаното от Риан: „И, да, с жребчето всичко е наред, родителите му също са живи“. Тоест, той беше казал „живи“, а не че са добре!

— Юр — изплашено си поех дъх аз.

Дроу поклати глава и уморено съобщи:

— Седем двойки артефактори, Дей. Маговете са напълно изстискани, стъкларите са с различни степени на изгаряния. И нищо страшно, ако бяха в съзнание… — пауза, след това решително: — А тях ги потопили в стазис, напъхали ги в яма и ги затрупали. Живи са всички, недей да нервничиш, Тьер вече ги пренесе при лечителите, с трима от тях сам поработи, те бяха просто на косъм. И двамата кентаври сега са в безсъзнание… Недей да нервничиш, казах, Дей!

Аз не нервничех, аз се плъзнах с гръб по стената и сега седях на земята, опряна в стената на хамбара…

— Тоест, тези изроди търсили майстори с нужните им качества, карали ги да работят до пълно изтощение, а в момента, когато работата била свършена, дори не ги убили милосърдно — изблик на такова количество енергия на смъртта е щял да бъде фиксиран от некромантите на Нощната стража и те биха наминали на проверка, а така… Потопили ги в стазис и ги натъпкали в дупка в земята… Майсторите са щели да умират един след друг, в зависимост от това, на кой колко му е силен организма, така ли?!

— Да, Дей. — Юрао приклекна до мен и ме хвана за ръката. — Сега стига си мислила за това, което би могло да се случи, и дай да поразсъждаваме за това, което може да се случи.

— В смисъл? — Аз отметнах глава и погледнах в златистите, леко дръпнати очи. — За какво му е било нужно на някого такова количество фалшиви охранителни кристали? — досетих се аз. — А на кого, Юр?!

— И аз бих искал да разбера на кого и за какво. — Той се изправи и накара и мен да стана. — Едва ли това е бил начин да се изкарат повече пари, Дей, много се съмнявам. Замисълът явно е бил съвсем друг. По-голям, по-мащабен.

— Защо реши така?

— Сама помисли — кой ще изхвърли ето така купчини дефектни изделия, ако може да ги претопи и да ги използва повторно? — Въпросът беше логичен.

Аз стоях, замислено се взирах то в Юрао, то в планината от криви лъжекристали и отново в Юрао. Забелязах идващия към нас Риан, отново погледнах искрящите стъкла… Опитвайки се да изхвърля от главата си чудовищните действия на заговорниците, това, което са били принудени да преживеят кентаврите, всичко случило се, опитвах да разсъждавам строго рационално.

— Знаеш ли, добрият хлебар суши непродадените хлябове и ги продава повторно като сухари — Юр зяпаше стъклото, — а тук… Защо тези парчета не са ги използвали повторно?

Аз също погледнах към хамбара, а след това казах:

— Стъклото е цветно, Юр. Тоест, вече боядисано…

— Аха, аз също забелязах, че тук има само сини, златисти и червени.

Приближи се магистърът, спря до нас, но не се намеси в разговора.

— Значи тези цветове не са им били нужни — предположих аз, — а някакви други, те най-вероятно са претопявали.

— Какви? — попита Юрао.

Лорд-директорът ни погледна, хвърли поглед към купчините стъкла и внесе свое предположение:

— Каквото и да са изработвали, би трябвало да има парчета от бракуваните изделия, нали така?

— Аха — в един глас потвърдихме ние.

Риан мълчаливо заобиколи хамбара, в следващия миг, ние чухме трясък. Втурнахме се към магистъра, а към нас се спуснаха и почти всички останали от екипа му в СБИ за да видим как пада на тревата задната стена на хамбара. И ето сега, под купищата цветни фенерчета, ние видяхме мънички, безцветни, наподобяващи шлифовани диаманти кристали.

— Ама че Бездна! — мрачно изруга демонът Ултан Шейвр.

— Целият дворец го излъскаха до блясък, а заради сватбата на кронпринцесата, деактивираха охранителните кристали за да ги измият. — Риан изговаряше с труд всяка дума през стиснатите си зъби. — Те са подменили цялата охранителна система на кристалите с фалшива.

Всички потресено мълчахме. И какво ли бихме могли още да кажем?

Решението го взе лорд Тьер:

— Имението да се върне в предишния му вид. — Недоумяващите погледи на заобикалящите не повлияха на магистъра и той с команден тон продължи: — Имитирайте нападение на умъртвия.

— Като че ли са излезли от ямата? — попита демонът.

— Да. — На мен лично, не ми харесваше жестоката усмивка на Риан. — Кентавърът е от Световете на Хаоса, а жителите на Ада, дори когато станат зомби, запазват част от съзнанието и спомените си, така че всичко ще е съвсем логично. Изпълнявайте.

Цялата група моментално се разпръсна по територията, останахме само ние двамата с Юрао, а аз като омаяна гледах магистъра.

— Остава въпросът — мрачно произнесе той, — къде са сега охранителните кристали?

— Би трябвало да са тук някъде — предположи Юрао.

Риан мълчаливо се приближи до разсипаните стъкла, приклекна, взе един от безцветните кристали и той пламна в ръката му…

— А вие сте прав, Найтес — отзова се магистърът, — те действително са тук. И в името на Бездната, никога не бих се досетил да разровя планини от счупени и обгорени стъкла, по-скоро, бих сканирал територията в търсене на тайни скривалища.

Тогава аз дочух цвилене. Едно такова жално. Погледнах към Риан, той посочи с глава към двора, павиран с каменни плочи и каза:

— Отивай.

Аз се втурнах бегом. Заобиколих хамбарите и масивните селскостопански бараки, стигнах до двора. Там имаше двама мага — лечители, едно изплашено жребче, което се притискаше към стената и лежаща посред двора жена-кентавър.

— Ела насам, малкия — викаше го един от маговете.

— Ела, ела, ето я майка ти.

Детето тихичко хлипаше, търкаше очи с ръчички и отказваше да се приближи, присвивайки задния си крак.

Виждайки ме, един от маговете просто попита:

— Откъде се взе пък ти?

— Аз съм с лорд Тьер. — Погледът ми се спря на кентавъра.

— Нея лорд Тьер я излекува — съобщи ми лекарят. — Но за да не прекъснем възстановителните процеси на организма, не можем да я върнем в съзнание още поне едно денонощие. Ние помолихме да я оставят тук, за да не плашим малкия още повече… И така е стреснат, той вече е на повече от един месец, а все още не говори. — Полуелфът тежко въздъхна и добави: — Бих ги убил със собствените си ръце, тези изроди!

Аз си помислих същото — бих ги убила!

Хвърлих поглед към жребчето — то ме гледаше с огромните си кафяви очи, в които бяха застинали сълзи. Приближавайки се, аз приклекнах, опрях коляно в земята, протегнах ръка към него и тихичко го повиках:

— Ела при мен… ще ти разкажа приказка…

Малчуганът трепна, неуверено пристъпи от краче на краче, а след това, накуцвайки, се втурна към мен. Малките, те са такива — винаги се боят от тези, които са по-големи и по-силни.