Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (7) (Урок шести)

7

— Тук избягвай да говориш — предупреди ме партньорът, водейки ме по тъмните коридори на управлението на Службата за Безопасност на Империята. — Всичко ще бъде чуто и записано.

— А… в онова помещение?

— В отдела на Тьер? Можеш да говориш спокойно. Всъщност, хората там са активни, групата им е хубава, но сплотена, това първо, и на нас това не ни е изгодно, това, второ. Така че да разкрием това дело и да се връщаме в Ардам, докато гномската община не ни е назначила неустойка. Имаме трийсет и четири започнати дела, Дей.

Минахме тъмните, абсолютно пусти коридори, а когато излязохме на стълбището, аз попитах:

— Тук винаги ли е така безлюдно?

— Това е илюзия, Дей. — Юрао отвори вратата, пропускайки ме на стълбището. — Просто информацията, с която работят тук е секретна, затова и този, който е влязъл в един от кабинетите, няма да бъде забелязан от друг, който излиза от съседния. И дори няма да го усети, ако се сблъскат. Секретност.

— Службата за Безопасност на Империята — възторжено въздъхнах аз.

— Партньор, намали равнището на възторга — подвикна ми Юрао. — Ти техните заплати видяла ли си ги? Да, да, аз отказвам да работя за такива пари.

— Нима на Нощните стражи им плащат повече? — поинтересувах се аз.

— Два пъти по-малко — не излъга дроу, но веднага добави: — Но службата в Ардам ми дава нещо безценно, Дей — връзки. Връзки, познанства, информация, плюс положение.

— А службата в СБИ не би ти ги дала?

— Как? Тук, освен секретност, друго няма. В по-голямата част от случаите, родната жена не е осведомена къде се труди мъжът й, когато лъже, че е при поредната си любовница. Те тук дори един на друг не си виждат очите, обикновено.

Ние се качихме по стълбището, влязохме в хола на двореца и като че ли се измъкнахме от някакво тъмно безмълвие, вливайки се в потока на разговорите, шумовете, миризмите.

— Да-а-а… — само успях да кажа аз.

— Ето, тук поне са живи, а там — полузамръзнали някакви. Може и да не ми вярваш, но аз от сутринта шест анекдота им разказах, а само моят сънародник дроу се усмихна, останалите ме гледаха с каменни муцуни. Тфу, Бездна!

Дворецът го напуснахме бързешком, но това все пак ни отне малко време — докато преминем през хола, после през вестибюла, докато се спуснем по парадното стълбище, алеята отпред… Но едва преминахме през портала на оградата, се оказа, че не е нужно да вървим повече.

— Оруг Стремителния — представи се очакващият ни кентавър.

Сред шумната и многолюдна столица, облеченият в камзол и панталони кентавър изглеждаше прилично, при нас, в Ардам, това би предизвикало известно объркване. Не, на мен и преди ми се беше случвало да виждам панталон с четири крачола, но не на краката на кентавър.

— Приятно е да знаеш, че навсякъде можеш да срещнеш свои хора. — Юрао протегна ръка. Размяната на ръкостискания премина под безучастните погледи на стражите, но след това един от тях мрачно произнесе:

— Уважаеми лорд Найтес, известно ли ви е, че Оруг Стремителния е известен в криминалния свят и е под постоянното наблюдение на Нощната стража?

Дроу демонстративно се обърна, изгледа с внимателен поглед изказалия се полувампир и доспехите, в които беше напъхан и наставнически произнесе:

— Да ви кажа, изобщо не е хубаво да се завижда.

Стражът се задави с готовите да излетят от устата му думи и в пълно изумление се вторачи в дроу. Юрао си пое въздух с пълни гърди, усмихна се и тържествено възвести:

— Ние сме в столицата, Дей!

— Селяндур! — изсъска оскърбеният полувампир, отново сливайки се с черната колона, украсена с озъбени изображения на различни нечисти.

— Надомъкнаха се — в тон с неговия се отзова и втория страж, също полувампир, влизайки в сянката и разтваряйки се в нея.

— Та накъде да ви карам? — обърна се към нас Оруг.

— Аз огладнях — неочаквано съобщи Юрао. — А ти, Дей?

— Не ми…

— Значи ти също си гладна. — Дроу ме подтикна да се приближа към кентавъра. — Така, карай към някое прилично заведение, където може да се похапне, а то Дей ще се гътне от глад, а мен ще ме изкарат за виновен.

Съдейки по тона, с който беше казано това, аз се намирах на последния стадий на изтощението, на мен дори ми се прииска да хапна, независимо, че бях закусила обилно в столовата на академията.

— Както заповядате — отзова се Оруг.

В следващия миг, към нас дотича кентавър с характерната за наемния транспорт карета, разпрегна се, поклони се на Оруг и отпраши нанякъде.

— Аз сам ще ви закарам — съобщи кентавърът, впрягайки се. — И аз ще се пораздвижа, и на вас най-интересните и хубави места ще ви покажа. Лейди Риате, заповядайте…

Аз седнах първа, Юрао — след мен и в момента, в който той се настани на седалката до мен, каруцарят с такава скорост стартира от място, че нас ни притисна към облегалките. Но беше достатъчно да се поотдалечим от двореца, и Оруг спря, търпеливо очаквайки нещо. Юрао се надвеси от прозорчето, и широко усмихвайки се, заповяда:

— Към майстор ювелира Молес.

— Охо! — Кентавърът даже подсвирна. — А вие уверени ли сте? Мол не приема непознати.

— Нас ще ни приеме — увери го дроу. — Ние сме свои.

И когато каретата отново се понесе по улиците на столицата на Тъмната империя, Юрао шепнешком започна да разказва:

— Да ти кажа, умен мъжага е този твой Тьер. В момента, когато хората му се оказаха в задънена улица с Императорската банка, вашият лорд-директор веднага ме нае. Да не си мислиш, че е случайно?

— Не зная.

— Казвам ти — Тьер е умен, веднага се досети кой би могъл да намери подход към собствениците на банката, а собствениците й са гноми. Схвана ли?

Схванах — Риан знаеше, че ние водим делата на гномската община в Ардам, а и към сметките в „ЗлатоСреброИнвестБанк“ също ние бяхме получили достъп.

— А какво отношение майстор-ювелирът има към Императорската банка?

— Молес е един от старейшините на гномската община в столицата — поясни партньорът. — И както ми намекна същият онзи Ойоко, именно той притежава най-голям процент акции на Императорската банка.

— На сватбата ли го научи? — не сдържах аз въпроса си.

— Дей, а къде другаде? Или ти си мислиш, че такива почтени гноми посещават подобни мероприятия само, за да се повеселят?! Връзки, Дея, връзки — ето какво ти дават съвместните пиршества от рода на сватбите.

Не знам, колкото празненства си спомнях в Загреб, на тях всички се веселяха, спореха, споделяха новини и толкова. Не, не можех да се проникна напълно от правилната финансова политика на Юрао Найтес, но си струваше да се опитам.

И изведнъж, внимателно стискайки ръката ми, Юрао тихо попита:

— Тогава… Еллохар ли беше?

Аз мълчешком кимнах.

— Едва ли ти е причинил вреда, прекалено силно те обича, за да престъпи чертата, но все пак, ще ми бъде много по-спокойно, ако ми кажеш, че всичко е наред.

— Всичко е наред — потвърдих аз. А след това си признах: — Но аз използвах проклятие.

— Бездна! — Мълчание, а след това загриженото: — Дея, а… Еллохар…

— Не искам да говоря за това — честно казах аз. — Не искам, на мен… даже не зная как да го обясня, на мен ми е много жал за него, аз не знам с какво съм предизвикала такова чувство… и нямам представа какво да правя с чувствата му, защото аз никога няма да съм в състояние да им отговоря.

— Заради Тьер? — досети се Юрао. След това коварно се усмихна и нагло изтърси: — Ех, ако ти беше дроу, Дей…

— Дори не искам да те слушам — рязко го прекъснах аз.

Ние известно време пътувахме в мълчание, а след това Юрао ме прегърна през раменете, и притискайки ме към себе си, каза:

— Дей, ти си ми като сестра, и дори повече — ти си ми партньор и ако имаш въпроси, не ги дръж в себе си, питай. Аз ще ти помогна, Дей, винаги ще ти помогна, най-малкото със съвет.

— Благодаря — искрено отвърнах аз.

— Аз какво имам предвид, Дей — многозначителен поглед, — ти брачния договор съставила ли си го вече?

— Какво? — Нямах думи.

— Ако се надяваш, че ще ти позволя ей така просто да се омъжиш за Тьер, ти страшно бъркаш, партньор. Ние имаме общо предприятие, Дей, и повярвай, нас ни чака успех, а следователно, ще печелим много пари, а там, където са набъркани доходи, трябва да има документ. Така че…

— Юр!

— Така че, връщаме се в Ардам и отиваме при моя адвокат.

— Юрао!

— И дори недей да спориш, това е в твоите интереси.

— Юрао Найтес!

Моето възмущение потъна в скърцането на спирачките и във вика „Закрита територия!“.

— Отиваме при почтения майстор Молес — съобщи Оруг.

— Забранено е — раздразнено отвърна басов глас.

Юрао показа главата си през прозорчето, след това, отвори вратата, изскочи, протегна ми ръка, за да ми помогне да сляза, и съобщи:

— Оттук нататък сме пеша, Дей.

И аз излязох. Насред гората. Стоейки до каретата, аз с известно объркване разглеждах високите корони на дърветата, които се губеха в облаците, огромните стволове, които и осем човека, хванати за ръце, едва ли биха могли да обхванат, тревата, която като зелен килим покриваше земята и липсваше само на оградените с камъчета пътечки.

— И защо излязохте? — полюбопитства все същият бас. — Речено ми е никого да не пускам. Хайде, давайте рачешката, рачешката и назад!

Аз вече се оглеждах, търсейки говорещия и не го намирах — дървета, гора, някъде отдалеч се чуваше шумът на града.

— Юр, а ние къде сме сега?

— В центъра — отвърна кентавърът. — Това е територията на гномите и горските, те са се сдушили, по-нататък са резиденциите на влиятелните вампирски кланове, на всички трийсет и шест, включително и градската къща на Блаед, по̀ на юг е посолството на водните, да ви кажа, те там цяло езеро са си спретнали, а на север от тук е територията на върколаците, но аз не ви прекарах по този път, там настилката е отвратителна.

Невидимият обладател на басовия глас ехидно се поинтересува:

— Може пък да взема и екскурзия да ви организирам?

— Не се съгласявайте — побърза да се намеси отново кентавърът. — Това е местният хранител, гаден тип с отвратителен характер, ще ви напъха в някое блато и ще се бълдабурка с вас, отгоре на всичкото.

Ние с Юрао се спогледахме, а басът се обиди:

— Кво-кво? Бълдабур… каква е тази дума, ругатня няква?

— А, да — Оруг тежко въздъхна. — Той, освен че е с противен характер, и хоби неприятно си има — псувни и ругатни от всички времена и народи събира.

— Ой-ой — прозвуча скептично. — То като че ли цялата столица не е наясно, че Оруг Стремителния колекционира подковички.

За първи път виждах, как кентавър се залива с червенина, не в прекия смисъл, но фактът, че се смути, беше налице, а след това започнаха заплахите:

— Слушай ти, как там те викат, ти знаеш кой съм, нали? Да знаеш, тогава, че теб ще те намерят и ще си поговорят с теб, муцуно брадата!

— Леко, леко, тпр-р-р, копитно! — Басът се гавреше с явно удоволствие. — Твоите опашати нямат мозък един брадат да намерят, а какво остава разговори да водят… И къв ше да е тоя разговор, а? „Тпр-р-р“ и „И-и-и“? Ще ме умориш!

С рязко движение, Оруг Стремителния се измъкна от тегличите на каретата, обърна се към гората и се започна:

— Ей, ти?!

— Чувам, чувам, не съм глух, я — миролюбиво каза духът. — Ама едно нещо не докарвам, ти подковите си ги сбираш щото са хубави и лъскави, или си ги мериш и тракаш с тях из къщи, като си нямаш друга работа?

Кентавърът от ярост заби с копита — със задните, започна да пръхти, раздувайки ноздри, а Юрао внимателно ме хвана под ръка и ме поведе надясно по една от пътечките.

В това време зад нас се разнасяше:

— Аз теб ще те докопам, разбра, нали? Аз така ще те докопам, че червата тъничко ще ти ги намажа на филия, а след това ще я изхвърля на бунището, казвам ти!

— Ясно, ясно, а как ще ме намериш, бе? Е-е-ех, копитно, стига си ровил с копито, тук да не си си на пасбището, що не идеш да се лекуваш или ей тук, тревичка си попаси, аз не съм стиснат…

— Аз не ям трева! — зарева кентавърът.

— То още по-хубаво, че то след такива като теб и трева не расте. Ех добиче копитно, хващай тогаз оттук по пътя, в галоп хващай, миличък.

— Какво?

— Ако в галоп не можеш, в тръс препускай, аз да не съм такова говедо като теб, че душата да ти вадя! — Откровено продължаваше да се подиграва духът.

Ние вървяхме по-нататък по пътечката, докато пътя не ни препречи огромно дърво, към което, всъщност, и водеше пътечката. Дървото беше необикновено — на равнището на лицето ми имаше обелен от кората кръг. И докато се взирах в него, недоумяваща защо и на кого е нужно подобно нещо, Юрао измъкна отнякъде молив и преспокойно се подписа. В следващия миг, подписът на дроу, от началото и до последната заврънкулка, избухна в златисто сияние и изчезна… И цялото заобикалящо ни пространство се покри с дребни вълнички, леко проблясвайки, за да изчезне картината на могъщия лес и да открие пред очите ни права широка улица, два реда спретнати къщи с високи каменни огради и масивна порта, пред която, както се оказа, стояхме.

Портата така и не се отвори, но от едната й страна скръцна малка вратичка, а след това, появилият се белобрад гном, опирайки ръце в хълбоците си, ни обгърна с внимателен поглед и без да скрива подозрителността си, попита:

— „ДеЮре“?

Аз едва не отговорих „Да“, но Юрао, който също толкова втренчено огледа гнома, ме изпревари и на свой ред попита:

— Почтеният майстор-ювелир Молес?

— А как иначе! — Гномът кимна.

Юр, дръпвайки ме за ръката, явно, за да си мълча, нагло се поинтересува:

— Как ще го докажете?

Такъв шашнат гном аз бях виждала само веднъж — когато Юрао мамеше жестоко и коварно блатната нечиста.

— Как ще го докажа?… — Майстор-ювелирът се позамисли. А след това, вдигайки пръст, съобщи: — А ето как!

И стремително измъкна бележник и молив, а след секунда на Юрао беше представен гномски подпис. С най-невъзмутима физиономия, дроу също се порови в джобовете си, извади някакъв свитък, известно време сверява двата подписа, след което величествено кимна и съобщи:

— Вярвам.

Накланяйки глава към рамото си, майстор Молес изведнъж попита:

— Слушай, дроу, ти да не би случайно да си гном?

— Гном е! — потвърдих аз. — Абсолютно истински!

Господин Молес се разтопи в щастлива усмивка и каза:

— Влизайте, заповядайте, ние на нашите хора винаги им се радваме.

След няколко минути ние седяхме в уютния дом на майстор Молес, пиехме чай с хрупкави пирожки и слушахме домакина:

— След гибелта на господин почтеният майстор-банкер Дартаз-старши, целият му пакет акции премина към по-малкия му брат. Доколкото ми е известно, резервните данни по сметките се пазят в Ррадак.

— Доста далеч — отбеляза Юрао.

— Че е далеч, далеч е, но се оказа, че е било доста предвидливо. Заклинанието „Гневът на слънцето“ направо накарало слитъците да кипнат, но какво от това, нищо не може да им стане. Дартаз-младши загубил, считайте, само брат си, служещите, а и това, което е платил за ремонта на зданието. На златото какво може да му стане? Така де, претопили слитъците, отлели нови, само животът не може да се върне… И то, провървяло им, само седмина погребали, а ако не беше успял навреме лорд Тьер… Останалите веднага ги измъкнали Нощните стражи и лекарите.

— Така значи, всички данни за сметките са се запазили? — попита Юрао.

— То аз какво ви казвам — многозначително произнесе гномът. — Само дето ще ви е трудно да поговорите както си трябва с Дартаз-младши, той знае с кого преди смъртта си е беседвал по-големият му брат. А без неговото разрешение, и в Ррадак няма да ви дадат достъп.

— А нима няма да отнесат в Ардам данните по сметките? — попитах предпазливо.

— Толкова бързо? Съмнявам се аз… — Почтеният господин Молес замислено се намръщи. Ще ги препишат и в Ардам ще изпратят копия, но всички документи да пренасят — такова никога не е ставало, а и няма да стане, Дартаз-младши винаги е бил предпазлив, по-големият брат обичаше да рискува, но рискът постоянно се оправдаваше, а този младши… — И печалното: — Ох, ще продавам акциите на тази банка, само че, на кого…

Гномът се позамисли, а Юрао започна да напипва почвата около нашата главна цел:

— Е, вие и в Императорската банка държите основния пакет акции, нали?

Почтеният господин Молес присви очи и огледа с подозрение дроу. А аз доядох пирожката, отпих от много вкусния плодов чай, върнах чашката на масата и с надежда погледнах гнома…

Молес тежко въздъхна и започна да обяснява:

— Тук ситуацията е такава — аз държа двайсет процента, а и съседът ми, който живее тук, по-надолу по улицата, има още двайсет. Още по нещичко дребно имат и други членове на общината, а главният пакет, той… — Гномът се запъна.

Ние с Юрао слушахме, затаили дъх, и навярно, само заради това, защото се съжали над нас, майстор-ювелирът продължи:

— Витори.

— Вампирският клан?! — изуми се Юрао.

— Аха, същият — потвърди гномът. — Кой го знае защо и как, но именно „Кланът на Нощта“, някъде така… преди около две години започна да изкупува всички акции на Императорската банка. Предлагаха завишена цена, така че ние, гномите, не виждахме смисъл да не изкараме някоя пара, и аз самият продадох част от акциите. Нямахме представа за какво им беше изтрябвало това, а точно по средата на зимата, те прекратиха търсенето и изкупуването на акции. Таман главата на клана се венча за човечка и прекратиха.

Юрао се облегна назад и се замисли. Аз взех още една пирожка и… я оставих настрана.

Ю-у-ур — проточих замислено, — а не беше ли точно средата на зимата, когато ние дадохме на лорд Витори същите онези вампирски гривни?

Дроу се напрегна и отвърна:

— В средата беше.

Ние се спогледахме.

Споменът за това, как изпълнихме заданието на лорд Витори, а и освен това взехме от него пари за спешна поръчка, беше още съвсем пресен, а как от своя страна вампирският лорд се беше зарадвал, че притежава артефактите, които му позволяваха да се ожени за човешко момиче…

— Стойте, стойте. — Молес отново вдигна пръст. — Та значи вие сте изкопали отнякъде реликвата на клана на нощта?

Бездна, какъв прилив на гордост ме обзе веднага!

— Ние — важно отвърна Юрао.

Почтеният майстор-ювелир Молес така си остана да седи с отворена уста и ни гледаше едно такова… жадно.

А след това предпазливичко, така, отдалеч подхвана:

— А временцето днес е пролетно, нали?

Аз не разбрах за какво точно намеква, но Юрао, явно, веднага схвана:

— Заети сме ние, майстор Молес, работим за самия император.

— М-м-м, явно и по завишени цени? — попита натъжилият се гном.

— Как иначе, седем пъти ги повиших и процент за бърза поръчка — без да мигне, излъга Юрао.

Скромничко продължих да си пия чая, хвърляйки погледи към пирожката. Гномът тежко-тежко въздъхна, погледна към вратата, към нас, към втората врата, която водеше навътре в къщата, към нас, към пирожката ми… Юр беше самата невинност, а на мен ми стана съвестно и попитах:

— Нещо лошо ли ви е сполетяло?

— И да, и не — издиша майстор Молес с такъв ентусиазъм, че аз веднага осъзнах, че напразно бях попитала. — Разбирате ли, това си е вътрешен семеен проблем, не можем да се обърнем към Дневната стража, аз си имам репутация, сами разбирате, старейшина съм. Към Нощните — също, не е точно техния профил, и аз вече не знам какво да измисля. — И без да даде възможност на Юрао, на когото явно вече много му се искаше да се обади, и дума да обели, гномът поясни: — Баджанакът ми пристигна, от Ардам, всъщност пристигна. Жена му, по-малката сестра на моята почтена госпожа Молес, се спомина преди две години, остави го него, горкичкият… Страшно се тръшкаше той по нея, направо не е за разказване, но след това се поохлади и заживя, уж както преди, само дето с цялата рода на контра застана. Но не че беше важно, нас това не ни засягаше, и взе, че пристигна баджанакът, значи. На себе си не приличаше, разправяше, че го преследват, ама кой го преследва, така и не каза. И ние, нали не сме чужди хора, взехме, че го скрихме, жена ми се грижи за него, боледува нещо той, само че…

Майсторът разсеяно ме погледна и изведнъж започна да шепти:

— Мисли си, че аз не знам, но през нощта, когато всички си легнат, от къщи излиза… И аз дори не бих се усетил, ама духът-хранител не го държим за черните му очи, всичко ми разказа както си е, а сега, сама съдете, госпожо Риате, лорд Найтес, когато са те погнали, когато молиш да не се викат стражите, защо ти е да бродиш по нощите до изгрев-слънце? А най-неприятното — когато от къщи излиза, някак отваря всички резета и ключалки, а ключове той няма!

И тогава нещо у мен като че ли избухна! Гном, който преди две години беше погребал жена си, който в началото бил толкова безутешен, а след това се изпокарал със семейството си? Някак прекалено много съвпадения. И кой знае защо, също шепнешком, аз попитах:

— Майстор Молес, извинете за въпроса, но… вашият баджанак, не е ли случайно господин почтеният майстор Дукт?

Юрао едва не подскочи, а след това все пак чинно се изправи. Уплашен от поведението му, гномът отвърна също шепнешком:

— Да…

На мен сърцето ми замря, и съвсем тихо попитах:

— А… къде е той?

Молес с недоумение ни изгледа и напрегнато промълви:

— Тук е… спи до обяд, както обикновено.

В следващия момент аз дръпнах ръкава си и стиснах амулета за призив, който ми беше дал лорд Риан Тьер.

Изви се адски пламък.

В момента, когато се появи Риан, аз продължавах да седя, стискайки възелчето. След това всичко стана много, много бързо:

— Дея! — Магистърът мълниеносно се приближи, сграбчи ме в ръце, притисна ме към себе си, след това леко се отдръпна, вгледа се в очите ми и веднага попита: — Какво се е случило?

И в този изпълнен с тревога момент, Юрао нагло се обади:

— А личните отношения по време на работа са недопустими, между другото. Дей, ти защо си траеш?

След думите на партньора, аз си спомних, че някъде тук и Молес се навърта, и че цялата ситуация е направо неотложна.

— Изясни се, че господин Дукт, този същият, в който явно чужд дух присъства, се намира в този дом. Тъй като ние с Юрао подозираме, че именно той е магът, който е активирал „Гневът на слънцето“, а и че именно той е хванал Логер и е управлявал тялото му в момента на убийството на Нора, реших, че ще е най-разумно да те извикам. Ти имаш по-богат опит в арестуването на магове. Това е.

Погледът на черните мъждукащи очи стана замислен, след това, мен внимателно ме сложиха да стъпя на пода, а самият лорд Тьер затвори очи и за миг замря. След това прозвуча като заповед:

— Майстор Молес, нужен ми е допуск за частните ви територии.

— Да, да, разбира се — простена гномът.

Неуверено стана, приближи се до мъничката, невзрачна свещичка на перваза на прозореца, запали я и тихо произнесе нещо. Ние не чухме думите, Риан, неясно защо, се усмихна.

Просветна блестящ овал и в гостната на уютната гномска къща влязоха трима от членовете на групата на Тьер — тъмният елф Кейсан Олвер, вампирът Ан Елгет и върколакът Лексан.

— Дея, Найтес, вие се връщате — изкомандва лорд-директорът и ни посочи същия този овал.

Аз направих опит да тръгна към прехода, но се намеси Юрао:

— Лорд Тьер, ще прощавате, разбира се, но как да ви кажа, ние още си имаме работа. Господин Молес, а къде точно спи вашият баджанак?

Гномът, който след думите на Юрао като че ли се почувства по-уверено, показа към вратата, която водеше към вътрешността на къщата и обясни:

— Втория етаж, четвъртата врата отдясно. — Това на появилите се лордове, при това, думите бяха произнесени така, като че ли от тях искаха просто да се отърват колкото се може по-бързо, а към дроу, майстор Молес се обърна с цялото си уважение: — Почтени лорд Найтес, не бихте ли ми отделили, заедно с госпожа Риате няколко минути от драгоценното си време?

Без да обели дума, Юр просто ме изведе от къщата на господин гнома, самият стопанин ни последва, и едва на двора каза:

— Ох, добре направих аз, дето пратих всички домашни при тъщата, като че ли чувствах нещо.

Ние стояхме в кръглото дворче, по лехите цъфтяха цветя и храстчета, дървенца връзваха, малки пейчици, детска люлка…

— Та значи, вие се познавате с баджанака ми? — подхвана разговора майстор Молес.

— Аз — задочно, но Дея го познава лично. — Юрао замислено гледаше към къщата.

Отново замълчахме, но по-странно беше това, че и от къщата не се разнасяше никакъв шум.

— А защо госпожа Риате каза нещо за някакъв маг? — предпазливо се поинтересува гномът.

Аз не се осмелих да отговоря, но Юрао обясни:

— Секретна е тази информация.

Майстор Молес постоя, поразмисли и съвсем тихо, като че уплашено попита:

— Значи, за ардамската гномска община е предвидена система от намаления?

— Акумулативна — потвърди дроу.

— Ама вие не си поплювате! — помръкна гномът.

И в този момент започна представлението. Първо се разнесе трясък! След това нещо синьо и блестящо изби прозореца, а след това… от дома на старейшината на общината излезе лорд-директорът, съпроводен от демона Ултан Шейвр. Когато се приближиха до нас, магистърът веднага ме попита:

— Вие какво правите тук?

Въпросът леко ме озадачи, тъй като, да си призная честно пред майстор Молес, че сме дошли чрез него да търсим път към банката, ми се струваше неправилно. Не че гномът не се досещаше, но все пак такива неща не ги говорят на глас. И затова аз погледнах към Юрао, дроу ми кимна и важно отвърна на Риан:

— Ние си имаме собствени методи за водене на разследването.

— Да — потвърдих аз.

— И изобщо, ние ви намерихме този лъже-Дукт — добави Юрао.

А аз отново казах:

— Именно.

— А сега ще вървим, имаме още много работа. — Юр нагло зяпна демона и ехидно добави: — Не сме намерили още всичките ви обявени за издирване.

Лорд Шейвр си премълча, но скърцането на зъбите му го чуха всички. Магистърът хвърли внимателен поглед на подчинения си и едва тогава демонът престана да скърца със зъби.

— Кога ще свършите? — Въпросът на лорд-директорът беше адресиран към Юрао.

— Ние сме на ненормиран работен ден — отвърна дроу.

Недоволно поглеждайки към партньора, аз попитах Риан:

— Нещо спешно ли е? Просто, струва ми се, ние получихме интересна информация и би ни се искало да изясним всичко… ако може.

Нежна усмивка и тихото:

— На теб всичко ти е позволено, сърце мое. — А към Юрао: — В пет на съвещание, присъствието е задължително. — И вече към гнома: — Господин Молес, благодарим за сътрудничеството. Освен това, моята лична молба е да не разгласявате случилото се.

Почтеният майстор-ювелир ниско се поклони.

Изви се адски пламък.

Когато ние тримата останахме насред дворчето, почтеният гном с хитро присвиване на очите ме погледна, и такова едно ехидно, подметна:

— „Сърце мое“.

— Изобщо не ми се мисли. — Юр тежко въздъхна. — На най-скъпото ми е хвърлил око. Най-ценните кадри ми измъкват изпод носа.

— А времето днес, все пак, е хубаво — неочаквано заяви почтеният гном.

— Ние така бързаме… — вмъкна дроу. — И, да, помолете вашият дух да не се гаври с нашия кочияш.

— Не мога. — Гномът разпери ръце, но усмивчицата му беше една такава лукава. — Той е дух, храната му е духовна, а пиперливите думички са му като за десерт, така че не мога да лишавам същество, което ми е толкова близко от прехраната му.

Не зная с какво се хранеше този дух, но в момента, когато се отдалечихме от къщата, минахме през вратата и отново се оказахме като че ли в гората, то из цялата тази гора кънтеше:

— Гвелските паразити за дръйга да те вземат, дано! Шайген да срещнеш! Да те…

Юр, чувайки чистосърдечното пожелание, с тъга простена:

— Шайгени…

— Няма ли надежда да се добереш до „Школата за Изкуството на Смъртта“? — досетих се аз.

Юр още веднъж тежко въздъхна, а след това, оставяйки ме на средата на пътечката, се запъти да успокоява разярения кентавър.

 

 

Странно усещане — от заляната със слънце столица, ние се оказахме на сумрачните, осветени от луната територии на вампирските кланове. При това, бяхме минали по обикновения път, само дето препускахме много бързо, защото Оруг беше все още бесен, но когато премина под арката с надпис: „Територия на здрача“, ние се намерихме в същия този здрач.

— Ама че е зловещо — шепнешком отбелязах аз.

Оруг, притиснал уши, препуска още известно време, а след това, изведнъж застина. При това, той спря толкова рязко, че само намесата на партньора ме спаси от близка среща с противоположната стена на каретата.

Юр изскочи първи, помогна ми да изляза и ние видяхме как един вампир, увиснал във въздуха, хипнотизира кентавъра. Двама други, стоейки на пътя, равнодушно гледаха към нас.

— Накъде — произнесе първият.

— Сте — встъпи вторият.

— Тръгнали — завърши третият.

Юрао ми хвърли изразителен поглед, намигна ми и ние отговорихме:

— Отиваме — това бях аз.

— При — Юр.

— Вампира — Да, явно моята реплика не беше много на място.

— Главният — дроу ме погледна неодобрително.

— Да молим — отмъстително добавих аз.

— Да ни изяде — мрачно завърши Юрао, а на мен изсъска: — Трябва с теб тези неща да ги репетираме предварително.

Нашето общуване го прекъсна висящият пред Оруг вампир, съобщавайки мързеливо.

— Лорд Блаед не е в града.

— Лорд Кравър се готви за поредната си смърт — сподели вторият, — не му е до кръв.

— Лорд Витори се ожени. — Третият ни обля с безразличен поглед. — И на него му стига.

— До гуша му е дошло? — попита Юрао.

Вампирите се ухилиха, демонстрирайки удължените си зъби и едно такова небрежно и неуважително:

— Раз…

— Карай…

— Те се…

Юрао се намръщи и съобщи:

— Вие разговаряте с офицер от Нощната стража!

— Раз…

— Карай…

— Те се…

Това беше оригиналният вампирски отговор.

— И със сътрудник на СБИ — леко заплашително добави Юр.

В отговор меланхоличното:

— Раз…

— Карай…

— Те се… — а третият допълни: — Нощните стражи, както и сътрудниците на имперските служби, уведомяват за посещенията си предварително. В противен случай, не се допускат на територията на клановете.

Ние с Юрао се спогледахме, дроу разпери ръце, демонстрирайки безсилието си, а аз, приемайки решение, с мила усмивка съобщих на кръвосмучещите:

— Ще ви прокълна!

От друго не знам, но от проклятия вампирите се боят, те така се впиват в аурата им, че да ги свалят само на някои магистри им е по силите, и затова и тримата реагираха моментално, озъбвайки се и излитайки на височината на моя ръст. Тогава и Юрао се включи:

— И като сътрудник на Службата за Безопасност на Империята, тя ще носи отговорност изключително пред лорд Тьер. — А след това с напълно невинен тон: — И, да, една такава мъ-ъ-ъничка подробност — отгатнете кой е годеникът й?

И тримата вампири заедно издишаха:

— Кой?

Дроу, кой знае защо, започна небрежно да си подсвирква, преструвайки се, че е много заинтересуван от околните забележителности.

 

 

След петнайсет минути ние стояхме в сумрачна зала без прозорци, с кървавочервени килими и кървавочервени мебели. Масивната черна, с позлата, врата насреща ни се отвори, пропускайки стремително влезлия, вече познат ни лорд Витори.

— „ДеЮре“! — позна ни той още от прага. — Наглият дроу и самоуверената човешка девойка! Радвам се, наистина се радвам! На какво дължа честта?! — И веднага: — Ама защо стоим прави, влизайте, ще ви запозная с жена си.

Лейди Витори действително беше човечка. На около трийсет и няколко години, черните й коси на меки вълни се спускаха по раменете, а черна рокля очертаваше женствената й фигурка. Усмивката й беше нежна и добра, но озаряваше леко уморено лице, а светлокафявите й очи имаха почти меден оттенък.

— Отдавна не съм виждала човеци — произнесе дамата, ставайки от дивана под прозореца, веднага, когато ние влязохме в светлото и просторно помещение, където в прозореца светеше слънце. — Мили, ще ни запознаеш ли?

Лордът, канейки ни да минем пред него, затвори бялата врата, украсена с изображения на цветя, стремително се приближи до съпругата си, внимателно взе ръката й, поднесе я към устните си, с нежност я докосна, без да откъсва поглед от очите на любимата си.

— Чувствам се излишен — едва чуто прошепна Юрао.

Витори откъсна устни от ръката, но не я пусна, и продължавайки да се взира изключително и само в своята възлюбена, произнесе:

— Скъпа, запознай се, лорд Найтес и госпожа Риате, онези същите частни следователи, които успяха да извършат невъзможното.

— Гривните? — Вдигна очи с учудване лейди Витори и с интерес се взря в нас.

Юрао грациозно се поклони и вежливо отвърна:

Това беше чест за нас.

А аз си помислих, че няма да е зле да понауча правилата на етикета, тъй като нямах ни най-малка представа, какво се очаква от мен да кажа в тази ситуация.

— Радвам се да се запозная с вас — искрено каза жената. — И ми е безкрайно приятно, че сте наминали да ни навестите.

И тогава изражението на вампира претърпя коренна промяна и в нас се вторачиха много напрегнатите му очи. Явно домакинът ни осъзна, че ние не се бяхме появили току-така. След това лорд Витори погледна към жена си, отново към нас, отново към жена си, нахлузи на лицето си усмивка и много ласкаво помоли:

— Погрижи се да ни приготвят обяд и задължително да се съобразят с вкусовете на нашите скъпи гости.

Дамата кимна и моментално се промени — тя сега страшно ми напомни мама, когато ни идваха гости — веднага на лицето й се отпечатваше мисълта „С какво такова нещо вкусно да ги нагостя, как да ги зарадвам“. И съпругата на главата на клана на Нощта, изобразявайки реверанс, се скри зад страничната врата.

Когато зад гърба й се затвори проходът, ръцете на лорд Витори демонстративно се скръстиха на гърдите и на нас ни беше зададен въпрос:

— И?

Юрао ме погледна и аз реших да започна първа:

— Имаме молба към вас…

— Така, слушам ви — изсъска вампирът. — Какво ви е нужно? Пари?

Доста смутена, аз усуквах маншета на ръкава си и реших да започна с времето:

— А днес е доста топло, нали?

— Значи не са пари. — Погледът на вампира стана по-заинтересуван. — Артефактите?

— Изобщо, тази година пролетта е слънчева — встъпи в разговора и Юрао.

— Не са и артефактите. — Проницателността на лорд Витори радваше. — Услуга?

Юр отново мълчеше, така че се наложи на мен:

— Разбирате ли… — Нямаше как да кажеш направо подобно нещо, а как да стигна до въпроса по заобиколен начин, не си представях: — Ако може… да получим достъп…

Отмятайки глава назад, вампирът избухна в смях, а след като се насмя до насита, подигравателно попита:

— До тялото?

Леко смутено, но решително и тихо поясних:

— До банката…

И изражението на лицето на лорд Витори се измени моментално. Не остана и сянка от дружелюбието, от доброто разположение, от симпатията, а прозираха само хладна ненавист и напрежение. След това прозвуча зададения с леден тон въпрос:

— Кой?

На мен едва не ми прилоша от това отношение, но Юрао реши да демонстрира „гномска“ честност:

— Разбирате ли — лъчезарна усмивка, — ние водим разследване по молба на гномската община на Ардам.

В светлото, пълно с цветя помещение изведнъж стана по-мрачно, а лорд Витори ни гледаше съсредоточено, уморено и вече без ненавист. След това, с тежка въздишка, произнесе:

— Последвайте ме.

В момента, в който напуснахме покоите на лейди Витори, ни обгърна здрач, някъде надалеч се разнесе вой, а освен това имах такова усещане, че галерията, по която вървяхме, се осветяваше от светлината на пълната луна… И колкото по-напред отивахме, толкова по-сумрачно ставаше…

Вратата, водеща към мрачен кабинет, се отвори още преди да стигнем до нея, а когато влязохме, със силен трясък се хлопна зад гърбовете ни. Пламнаха свещи, разпръсвайки тъмнината в мрачния черно-червен кабинет на главата на един от вампирските кланове. Самият лорд Витори се приближи към бюрото, седна, покри лицето си с ръце и ни заповяда глухо:

— Сядайте.

Юрао придърпа един от столовете за мен, а след това се настани сам.

— Преди дванайсет години обикнах човечка — с глух, безжизнен глас започна да разказва лорд Витори. — И до ден-днешен не мога да осъзная как можа да се случи нещо подобно… Марита просто вървеше по улицата, аз я видях през прозореца на ресторацията и нещо у мен трепна. Тя имаше такава лека походка, такава мила и искрена усмивка… — Конвулсивно вдишване. — Откраднах я през същата онази нощ. Няма да ви лъжа, че правех подобно нещо за първи път през живота си, само дето този път нещата бяха различни, аз не исках да го правя, не така… Но прониквайки в дома й, разбрах, че момичето се готви за сватба и… — Той потри лицето си с длани. — Марита много дълго не можа да ми прости, ненавиждаше ме, но постепенно, ден след ден, аз правех поредната крачка към сърцето й. Ние, вампирите от Първи дом се отличаваме с настойчивост…

Махайки ръцете от лицето си, лорд Витори седна по-изправен, и взирайки се в бюрото, продължи:

— Марита стана единствената, от която аз исках да имам наследници. И тя мечтаеше за дечица, но минаваха години и нищо. Аз постепенно изпадах в отчаяние, тя… плачеше, когато вярваше, че няма да я чуя. Изход, естествено, имаше — моите прадеди са бяха погрижили нищо да не позволи да се прекъсне рода, но семейните артефакти, след поредното кръвопролитно противопоставяне на клана и императора, се намираха в съкровищницата на империята. Когато аз се обърнах с молба да ми бъдат предоставени, се изясни, че са били откраднати. — Стискайки ръце в юмруци, вампирът неочаквано отметна глава, огледа ни и пресипнало попита: — Когато винаги си имал сила и власт, просто не си в състояние да понесеш осъзнаването на абсолютното си безсилие! Абсолютното! Ние търсихме дълго и настойчиво, използвайки всичките ни достъпни ресурси и начини — и нищо!

По бледото му лице премина тик, след което, лордът глухо призна:

— И тогава аз се обърнах към морските вещици. — Горчиво ухилване и почти с осъждане към себе си: — Буквално на следващия ден на вратата ми почука жена. И тя дори не ми направи предложение — постави условия. Няколко безкрайно странни условия.

— Вие започнахте да изкупувате акциите? — досетих се аз.

Лорд Витори мрачно кимна, а след това пресипнало добави:

— Акциите на императорската банка бяха първото условие. Второто… — Пауза. — Внедряването на моите войни в дворцовата охрана, третото… — Той стисна отново юмруци. — Преданост към кронпринцесата.

— Ох, Бездната да ме вземе! — изруга Юрао.

Аз просто мълчаливо се взирах във вампира, но осъзнаването… осъзнаването на всичко случило се, изведнъж стана много, ама просто страшно отчетливо. Кронпринцеса Алитерра! От самото начало — Алитерра! Още преди историята с тъмната елфийка Ллалие… аз тогава си бях помислила, че всичко случило се беше заради благосклонността на лорд Тьер, а излизаше, че…

— Простете — почти се уплаших от това, колко слаб и изплашен е гласът ми, — въпросът ми може да ви се стори странен, но… вие полагали ли сте клетва пред нейно императорско височество?

И за първи път от началото на нашата беседа, лорд Витори се усмихна, само че това беше много тъжна усмивка.

— Не — отвърна той. — Клетва за вярност аз бих могъл да положа само ако притежавам родовите артефакти. Именно поради тази причина, всъщност, те се съхраняваха в императорската съкровищница, като гаранция за моята преданост.

Юр докосна ръката ми, молейки ме явно да си мълча, и сам зададе въпрос:

— Вие как разбрахте, че гривните са в Приграничието?

Вампирът разпери ръце и поясни:

— И първото, и второто условие аз бях изпълнил, а вампирите имат прекрасен слух и достъп до постовете на охраната пред покоите на кронпринцесата. Те не бяха чули много, високородната дама е много предпазлива, но фразата „артефактите ще бъдат в Ардам“ ми даде някаква призрачна надежда. Аз не само вас бях наел, при вас се оказах съвсем случайно, табелата над вратата ви ми привлече вниманието.

Горда усмивка от Юрао и многозначителен поглед към мен.

— Да. — Лорд Витори се усмихна. — Преди да прекрача прага на „ДеЮре“, аз бях посетил вече командирите на Дневната и Нощната стража, говорил бях с наемници, с търсачи на съкровища. Но кой би могъл да предположи, че именно вие…

Чувството на гордост беше много приятно.

— За вас ми разказа лейди Аешесси, и най-важното за мен беше това, че вие се съгласихте да подпишете договор за неразгласяване. На всички останали аз бих могъл да предоставя само отпечатък на магическия печат, на вас ви оставих и графично изображение. Откровено казано, поддадох се на убеждаването от страна на главата на клана на „Идващите в съня“, тъй като вие не ми бяхте харесали кой знае колко, но искрено се радвам, че първото впечатление се оказа неправилно. — Лицето му отново стана сурово и лордът мрачно произнесе: — А сега, когато сте наясно с равнището на власт на не-хората, които са замесени в цялата тази история, позволете да ви дам елементарен съвет — не се намесвайте в тези игри.

Ние с Юрао се спогледахме, а Витори продължи:

— Кронпринцесата е крайно опасна, а всеки има слаби места… Тя намери моето и го използва. Без съмнение, аз не съм нито първият, нито последният, от тези, на когото са били поставяни условия.

Стана ми някак тягостно и страшно след тези думи, но за разлика от Юрао, аз знаех, че:

— Кронпринцесата все пак не е успяла добре да замаскира своето участие и… нея я омъжват.

— За наследника на кралството на гоблините. — Лорд Витори се усмихна. — Можете да ми вярвате, сватба няма да има. Императорът действително наказва жестоко, но Алитерра никога няма да допусне това бракосъчетание. Нейната цел е Тъмната империя, но не и някакво си там васално кралство.

Аз потресено мълчах, Юрао — също, а лордът добави:

— Аз мога да ви дам достъп до архивите на банката, но ви предупреждавам — ако Нейно Императорско Височество разбере за това, аз лично ще успея да докажа, че не знам нищо и просто съм ви помогнал в разследването в знак на благодарност, но, за съжаление, аз дори не мога да ви гарантирам, че ще напуснете живи територията на банката.

Юрао, който беше почернял като гръмоносен облак, го увери:

— Ще останем, можете да ми вярвате, аз, в края на краищата, съм Нощен страж, а Дей е под защитата на самия лорд Тьер.

И тогава се случи най-странното — лорд Витори глухо произнесе:

— Тьер също е замесен в заговора.

Юр недоверчиво се вторачи във вампира, а аз просто възмутено, заявих:

— Не е вярно!

Кимвайки, главата на клана на Нощта, с ирония произнесе:

— Ако не беше замесен Тьер, никой не би рискувал да готви заговор против императора. Засега това са само слухове, но тези слухове настойчиво твърдят, че именно лорд Риан Тьер ще стане следващият император, и че именно той ще е съпруг на кронпринцесата — а след това искрено и към мен: — Много съжалявам, госпожо Риате.

Не, аз дори за миг не се усъмних в магистъра. Дори мисъл такава не пробяга в главата ми… но една друга се роди — как Нейно Императорско Височество беше успяла да убеди всички да повярват в предателството на лорд Тьер? Как?! С какво цел — това си беше повече от ясно — те планираха да проведат ритуал и да вселят в тялото на магистъра друга душа. За това не възникваха никакви въпроси, аз разбирах мотивите им, но как ли им се беше отдало да внушат на всички убедеността, че Риан е замесен в заговора?!

— Дей — предпазливо ме откъсна от размислите ми Юрао. И тъй като аз продължих да мълча, попита: — Ти знаеш ли нещо? Освен това, че Тьер със сигурност не би се забъркал в това?

Мълчаливо кимнах, след това не издържах и добавих:

— Лорд Витори, вие знаете ли нещо за артефактите на рода Тьер?

— Аз знам практически всичко — спокойно ме увери вампирът.

— В такъв случай, вие би трябвало да сте наясно, какво означава черния камък на пръстена, надянат на пръста на годеницата.

В погледа на главата на клана на Нощта се прокрадна съмнение, след това неверие, удивление, а най-накрая, лордът тихо попита:

— Тоест, вие твърдите…

— Камъкът беше черен. — Юрао се надигна, протегна ми ръка. — А достъп до банката, все пак ни е нужен.

Напуснахме територията на вампирите някак потиснати. Отказахме се от обяда, извинявайки се и съобщавайки, че ни чака работа. Лейди Витори се разстрои, но съпругът й подкрепи решението ни, а когато ние излизахме, зад гърбовете ни се разнесе:

— Ще се свържа с вас.

Как, защо и кога, не уточни. Юр просто кимна, а аз вървях гледайки само пред краката си. Имах едно такова, неприятно предчувствие, а и мислите ми бяха безрадостни, но най-много се опасявах за Риан. Имаше и още нещо, нещо неуловимо и то ме безпокоеше ужасно силно… ех, да можех да разбера какво. Но мисълта ми се изплъзваше, без да ми дава покой.

Слязохме по черните стъпала, стигнахме до Оруг и Юр каза:

— Към двореца. Кентавърът не реагира. Дроу вдигна ръка, щракна с пръсти пред лицето на каруцаря. Оруг се разтърси с цяло тяло, отстъпи, поклати глава и весело съобщи:

— Ето, пристигнахме, вие давайте по-бързо, щото вампирите са големи шегаджии — могат да те омагьосат и да те оставят да стърчиш като стълб на площада, да умеят го.

Ние с Юрао стояхме с каменни лица и мълчаливо се взирахме в кентавъра. Оруг престана да се усмихва, посърна и уморено попита:

— Те пак го направиха, нали? — Ние кимнахме. — Сядайте, накъде да карам?

— Към двореца. — Дроу ми помогна да се кача в каретата, а след това и той се настани.

Без да бърза особено, кентавърът препусна, явно и той имаше за какво да си помисли.

Ние вече се приближавахме към каменната грамада на двореца, когато Юрао предпазливо ме откъсна от размишленията ми:

— Дей… — Аз премълчах. — Дея…

— Аз мисля — отвърнах тихо и гласът ми почти не се чу сред тропането на копитата и скърцането на колелата.

— За какво? — последва логичен въпрос. Дроу пъхна зад ухото си кичур коса, измъкнал се от високата му опашка, нервно почеса острото връхче и неочаквано каза: — В краен случай, ще те взема за втора фиктивна жена, ще се скрием в Западното кралство, ще отворим кантора, няма да умрем от глад, Дей.

Мълчаливо се взирах в него, а Юрао разпери ръце:

— Това е просто вариант, ако събитията се развият по най-лошия възможен начин.

От всичко, което беше казал, мен най-много ме заинтересуваха два момента:

— А колко фиктивни жени може да има един дроу?

— Две — просвети ме… дроу. — Ето, например, всичките ми лели са фиктивни жени, тоест, дългът пред Великата богиня да се грижат за мъж уж е изпълнен, а реално, мъжете си ги виждат веднъж в годината, на семейните празници.

Продължих да се взирам в Юрао, той тежко въздъхна и укоризнено произнесе:

— Дей, лицето ти на нищо не прилича, успокой се, чуваш ли?

— Не мога — прошепнах аз. — Не мога и това е… Не мога да осъзная всичко това. — И разтърсвайки глава като Оруг преди малко, аз попитах: — Как мислиш, наистина нещата ли са толкова зле?

Свивайки рамене, дроу тихо отвърна:

— Струва ми се, че вампирите, по принцип, за своята победа се сражават до последно, а щом са се подчинили, значи работата мирише на гарантирана разходка в Бездната.

Намръщвайки се, аз напомних:

— Те не са се подчинили, в края на краищата, не са положили клетва.

— Витори не е продал акциите си в банката, а неговите воини са в двореца — логично напомни Юрао. — Може досега да не са се подчинили, но явно не са се отказали от натрапените им условия.

Стана ми страшно… Юрао дори не знаеше за случилото се в Световете на Хаоса, а аз отчетливо си спомнях, че ако Риан се беше озовал там три дни по-късно… потръпвах дори само от мисълта за това. А ако ме нямаше мен в пълната с умъртвия таверна? Та нали проклятията са разпространени най-вече в битовата, любовната и родовата сфера, тях обикновено не ги използват против бойни магове… обикновено… А проклятията, които вадеха от арсенала си злосторниците, се отличаваха с крайна сложност и бяха редки. Те нямаше да се откажат от плановете си, въпреки че не бяха успели да се сдобият с пластината с описанието на ритуала, сега отчетливо разбирах това… Щяха да измислят нещо, та те можеха да използват няколко проклятийника, такива, като магистър Тесме и да сътворят нещо подобно, имайки предвид, че знанията на клана на Царапка вече им принадлежаха. И единственото, с което можех да им се противопоставя, беше да разруша това, което те се опитваха да представят за истина!

Когато каретата спря пред портите на двореца, Юрао ми помогна да изляза и спря да си поговори с кентавъра, а аз припряно се насочих към СБИ, слушайки с раздразнение как тракат токчетата ми по черните плочи на двора.

— Дей — извика ме Юрао.

— Ще ме настигнеш — без да се обръщам, отвърнах аз.

Аз нервно вървях, почти без да гледам пред себе си, лавирайки между чиновниците и лордовете. Обикновено, не се ориентирах много добре, но сега без усилие намерих нужната ми врата, изтичах надолу по стълбите, влязох в управлението на службата за безопасност на империята и… спрях. Защото уж не трябваше никого да виждам, а аз виждах.

— Тъмни, госпожо Риате — поздрави ме първият, почти чернокож полудемон, стегнат в черната униформа на дворцовата охрана.

— Прекрасно е, че вече се върнахте — добави вторият, също полудемон, само че оттенъкът на кожата му беше в червеникавата гама.

И двамата синхронно и някак неприязнено ми се усмихнаха.

— Чакат ви, госпожо Риате — отново първият.

— Жалко, че игнорирахте първата покана. — Вторият се ухили някак злобно.

„Свекромонстърът“ — с раздразнение си помислих аз.

— Лейди Тьер? — предпазливо се поинтересувах аз.

Сериозно и величествено ми кимнаха. Е, какво пък, това не беше толкова зле.

— Предайте на лейди Тьер, че с удоволствие ще се срещна с нея по-късно — уверено казах аз и се опитах да заобиколя лордовете.

Мълчаливо ми преградиха пътя. Аз вдигнах ръка и без да обеля дума, стиснах възелчето на амулета.

Този път Риан не се появи от огнените езици — той изникна в противоположния край на коридора и оттам мрачно се поинтересува:

— Господа?

Двамата полудемони се спогледаха, поклониха ми се и напуснаха управлението. Магистърът пък, бавно се приближи, прегърна ме през раменете и замислено произнесе:

— Баща ми го няма… да я усмири.

— Вие познавате ли тези лордове? — поинтересувах се аз.

— Те са офицери от личната охрана — произнесе Риан. — И да, ние се познаваме.

Обръщайки ме меко към себе си, магистърът се вгледа в очите ми, а след това прозвуча:

— Какво се е случило?

Поемайки си възможно най-дълбоко дъх, решително изисках:

— Върни ми пръстена!

Удивено вдигната вежда и веселото:

— Какво стремително развитие на отношенията! Направо ме е страх да си помисля, какво ще става по-нататък…

Укоризнено го изгледах, Риан се усмихна, отметна от лицето ми кичур коса, нежно ме погали по бузата, като че ли случайно докосна устните ми и твърдо, рязко и непримиримо отсече:

— Не.

— Риан!

— Аз. Казах. Не! — отчетливо и упорито отделяйки всяка дума, ме уведоми лорд Риан Тьер.

Уморено поклащайки глава, аз започнах с баналното:

— Ама ти не разбираш…

— Сигурна ли си? — Леко насмешлива усмивка. — В тази ситуация, явно ти не искаш да разбереш — аз няма да рискувам живота ти. Никога. При никакви обстоятелства. Пръстенът е у Лирран и там ще си остане до момента, в който наличието му на твоето пръстче престане да те превръща в мишена. Да вървим, имаме резултати от разпита на фалшивия Дукт.

И магистърът, хващайки ме за ръка, се опита да ме поведе към ръководения от него отдел. Аз бях решила да отстоявам до смърт намерението си, затова, преди той да направи и крачка, аз издърпах дланта си, а след това скръстих ръце пред гърди. Не си бях представяла, че ще се наложи да настоявам именно по този начин, но… по-добре би било да решим всичко още сега.

— Въпрос — с глух, почти непознат глас, произнесох аз. — Колко дълго имаш намерение да криеш от мен истинските размери на бъдещите неприятности?

Лорд-директорът тежко въздъхна, хвърли ми поглед с определено недоволство, но адептките на „Академията на Проклятията“ не се плашеха от някакви си там погледи… вече.

— Аз зададох въпрос, Риан — решително му напомних. — И чакам отговор.

Още една тежка въздишка и старателно опитвайки се да запази спокойствие, магистърът се поинтересува:

— Къде бяхте вие с дроу?

А мен изведнъж просто ме заболя главата. Притискайки слепоочията си с пръсти, постоях няколко секунди. Аз, разбира се, можех да продължа да си мълча, можех и да позволя на всесилния лорд Риан Тьер, племенника на самия император, Първия меч на империята, магистъра на Тъмното изкуство и временния владетел на Третото кралство да продължи да пази тайните си и занапред, но… Но ние се опитвахме да се противопоставим на тези, които прекрасно познаваха магистъра, познаваха го, и предвиждаха действията му, а освен това, бяха наясно с неговите възможности, затова не можех да си мълча.

— Или ние веднага се пренасяме в Лангред, или аз просто не зная какво ще направя сега — тихо, но уверено заяви… адептката на „Академията на Проклятията“.

— Сърце мое!

— Аз не се шегувам — предупредих за всеки случай. И едва след това погледнах към Риан. По-добре да не го бях правила, защото от погледа на магистъра ми стана направо зле.

— Дея — почти заплашително подхвана той, — стига…

— Стига си се отнасял към мен с пренебрежение! — побеснях аз. — Стига си ме държал на втори план! Стига! Аз не съм дете! И за твое сведение, не знам как е на юг, но в Приграничието жената и мъжът имат равни права!

На лицето на магистъра се прояви някакво удивление, а след това ми направиха предложение:

— Целувка. За всеки отговор.

Казах, че съм побесняла? Нищо подобно. Именно в този момент усетих, че губя самообладание. Известно време се взирах в самодоволната му, хитра усмивка, забелязах коварния блясък в мъждукащите му очи и се стараех да не реагирам прекалено негативно на тази ситуация, но след това…

— Вие дори представа си нямате, колко силно искам да стана ваш екзаминатор след днешните събития!

Не зная, досети ли се Риан какво именно се крие зад тези ми думи, но на мен мълчаливо ми протегнаха ръка, мълчаливо ме изведоха от управлението, помогнаха ми да се кача по стълбите и едва в хола на двореца, нас ни обгърна адският пламък.

— Може да се пренесем веднага в спалнята ми — прегръщайки ме, предложи магистърът.

— Няма значение, стига да мога да те… завържа — мрачно отвърнах аз, убеждавайки се все повече, че решенето ми е правилно.

Тих смях и замислено:

— А какво имаш намерение да правиш, след като ме завържеш? — Аз премълчах и Риан продължи: — Ще разбиваш чекмеджетата на бюрото ми, търсейки отговори на въпросите си?

Аха, значи някой дори за миг не беше повярвал в желанието ми да проведа „изпит“.

— А там нищо няма да намеря, нали? — Интонацията ми стана съвсем като тази на Юрао.

— Там — не — насмешливо отвърна магистърът.

— А къде ще намеря? — Ние, проклятийниците сме народ настойчив.

Нежно докосвайки брадичката ми, Риан ме накара да отметна глава, вгледа се в очите ми, усмихна се и заплашително съобщи:

— Аз ще водя строг отчет на всички отговори, сърце мое, и за всеки от тях… за всеки отговор, Дея, ти ще ми платиш. И имай предвид — ще ме целуваш ти.

— И какво именно му е ужасното на това? — реших да уточня предварително.

В отговор — коварно-загадъчната усмивка на лорд Риан Тьер.

Когато пламъкът угасна, ние се озовахме не в спалнята, и дори не на горните етажи на родовия замък на семейство Тьер — ние стояхме посред лабораторията на лорд Тьер-старши. Тук все така се виждаха огромно количество колби и епруветки, дъска, с описанието на някакво проклятие, но тъй като повече от половината схема беше изтрита, аз не можах да разбера какво именно, недояден обяд на масата… и никого.

— Тате. — Гласът на магистъра се разнесе в празното пространство.

И почти веднага, неясно откъде, се раздаде:

— Риан, ти си подранил…

— Не съм сам — глухо отвърна лорд-директорът.

В следния миг една от стените заблещука и през нея премина лорд Тьер-старши.

— Тъмни — вежливо поздравих аз.

— И на вас кошмарни, очарователна Дея — сдържано ми отвърнаха. — Риан, ти…

— Сърце мое, ето там. — Магистърът посочи към блещукащата и трептяща стена.

— Риан! — изсъска Тьер-старши.

— Сега ще те настигна — ласкаво ме упъти лорд-директорът, подтиквайки ме да се насоча към прохода.

— Риан, бих те помолил… — вбесено започна баща му.

— Татко, аз също бих — прекъсна го магистърът. — Дея, сега ще дойда.