Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (4) (Урок шести)

4

Това, че се озовах в просторна гостна, неясно къде, не беше най-големият проблем в живота ми. Но да се взирам в нагло хилещия се магистър Еллохар, който удобно се беше разположил срещу мен, това, да, това наистина беше огромна и тъмна Бездна.

— Дея, ти се изчервяваш — коварно ми съобщи той. — А сега пребледняваш… А-а-а, отново бузките порозовяха. Срам те е, нали?

Потиснато мълчах.

— А на мен ми е толкова приятно! — заяви магистърът.

Аз скрих лице в шепите си.

— М-м-м — подигравайки се, проточиха някои. — Никога няма да забравя момента, когато ти дърпаше до скъсване колана на Браос…

Аз изстенах.

— Зрелището беше потресаващо — продължи да се гаври лорд Еллохар. — А за следващите ти действия дори не ми се говори…

— Стига, моля ви — изстенах аз.

— Аз току-що започнах — с леден тон ми отвърнаха и ехидно добавиха: — Но наистина незабравим беше моментът, когато започна да го опипваш, прелест моя.

Само като си спомнех, че аз… пред очите на всички… О, Бездна! О, проклета Бездна! Какъв срам! Толкова се срамувах от всичко… И Веламар, и това, което бях наговорила пред лорд Алсер… Какво щяха да си помислят за мен… И Риан щеше да разбере всичко, което се беше случило! О, Бездна!

— Слушай, ама на мен изобщо не ми е толкова приятно, колкото си мечтаех, че ще ми бъде — изведнъж произнесе Еллохар. — На теб даже не мога нормално да ти отмъстя, Риате.

Аз изхлипах. Магистърът стана от креслото, приближи се, седна до мен. Няколко минути просто седяхме така, а след това Еллохар каза:

— Стига толкова, нищо особено страшно не се е случило.

Аз изхлипах още по-силно и осъзнах, че понякога съжалението наистина е нещо непоносимо.

— Дея… — Магистърът предпазливо ме погали по гърба. — Хайде да минем без сълзи, а?

Сълзите потекоха като река.

— Дея, мила — изстена Еллохар. — Дея…

О, Бездна, само не трябва сега да почне да ме съжалява, защото ще започна да рева на глас.

— Дея, хайде да погледнем ситуацията от друг ъгъл — с престорено весел глас, изведнъж произнесе магистърът.

Аз си припомних разговора му с Тесме, и стараейки се да не хлипам, все пак попитах:

— И на мен ли ще ми съобщите за демографската криза на морските вещици?!

— Какво? — стъписа се лорд Еллохар.

Поглеждайки го косо, си помислих, че няма да ми е излишна още една носна кърпичка, но магистърът, явно не разполагаше с такава.

— А може ли… кърпичка? — прошепнах аз и изведнъж ехидно добавих: — Мога, разбира се, да се опитам да си намотая сополите на юмрука, но едва ли ще ми се получи.

— Ти все още ли си под действието на отката? — подозрително полюбопитства магистърът, но ми протегна кърпичка.

И докато аз старателно триех очите и носа си, той се досети:

— А-а-а, ти имаш предвид Тесме?

Мълчешком кимнах.

— Знаеш ли, може и да те си стори странно, но аз имам подозрението, че той е бил под въздействието на проклятие, когато се е съгласил да проведе ритуала и да принесе в жертва Салмея. Разбираш ли, Тесме, той… Да кажем така, има строги принципи, дори когато става дума за възвръщането на магията. Ако това е била неговата цел, той би се занимавал с това цял живот, а така… Имаше нещо общо между твоето поведение снощи и неговото собствено в спомените, които прегледах.

Преставайки да хлипам, аз се замислих за Тесме, спомних си собствените си усещания… Жалостта в този момент отсъстваше напълно, а интересът към науката никъде не беше отишъл, дори затъмняваше всички останали желания.

— Трябва да кажем на магистър Тесме. — Аз подскочих. — Задължително.

— А какъв е смисълът? — демонстративно мързеливо се поинтересува Еллохар.

— Вие не разбирате. — Аз стремително се обърнах към магистъра. — Не всички се отнасят към собствените си грешки с вашето безразличие, граничещо с абсолютен непукизъм. Мен ме гложди това, което стана тази нощ, а магистър Тесме го разкъсва чувството за вина, разбирате ли?

— Кой съм аз, че да го разбера — без да крие сарказма си, произнесе Еллохар.

Смущавайки се, тихо казах:

— Аз не исках да ви оскърбя.

— Да-да… — Иронията му се лееше от всички пори. — Нито веднъж, аз го забелязах… нощес.

Стремително изчервявайки се, аз изведнъж разбрах, че няма повече да мълча:

— Знаете ли какво, магистър…

— Какво? — доверително се поинтересува той.

— Вие… вие… Вие трябва да ме върнете в академията!

Облягайки се назад на доста твърдия диван, Еллохар сключи пръсти на тила си, протегна крака и нагло отвърна:

— Не.

Изумена от поведението му, аз все пак попитах:

— Присмивате ли ми се?

— Да — последва невъзмутимият отговор.

Аз стоях и мълчах, стискайки кърпичката, и без да скривам възмущението си, се взирах в Еллохар.

— Ще ме прокълнеш ли? — лениво се осведоми той.

— Вие просто си го просите! — извиках, потресена от заявлението му.

— Е, добре — нагло се съгласи Еллохар. — Започвай. Може с проклятието „Вечна страст“ — Хитро ухилване и коварното: — Десето ниво.

Стремително пребледнявайки, аз си мислех само за едно: Как го беше разбрал?!

Как?

Хитра усмивка се плъзна по устните му в отговор на изплашения ми поглед, след това Еллохар благоволи да поясни:

— Брая Ардан, помниш ли една такава?

Предшественицата на Верис — да, незабравима лейди-куратор беше.

— „Ръката на Смъртта“ — ехидно продължи да ми намеква Еллохар.

Мълчаливо продължих да го гледам. Все същата, но вече значително по-нагла усмивка и проникновеното:

— Аз зная всичко за теб, Дея. Не абсолютно, толкова далеч Брая не беше навлязла, но от момента, в който си пристигнала в Ардам — всичко.

Аз не бях в състояние да стоя права дори минута повече — краката просто не ме държаха, и пристъпвайки обратно, аз уморено се свлякох на дивана. Нямах думи, а дори и да исках да кажа нещо, то не бих успяла — гърлото ми спазматично се беше свило.

— Честно казано, моята неприязън към Мерос се крие във видяното — все така лениво, леко разтягайки думите, произнесе Еллохар.

А аз не можех да повярвам. Просто не бях в състояние да го приема, и имаше защо.

— Вие… лъжете. — Да, може и да не бях напълно уверена, но беше по-лесно да се съмнявам, отколкото да повярвам. — Лейди Брая не видя нищо, тя задаваше въпроси, тя…

— Тя — да. — Еллохар се протегна с цяло тяло. — А на мен, например, ми е известно, че още в първи курс си взела дейно и непосредствено участие в прикриването на престъпление, а именно — на убийство…

Аз престанах да дишам! Удар на сърцето… втори… трети и аз зададох предпазлив въпрос:

— Прикриване?

Внимателен поглед и насмешливото:

— Не ме плаши, Риате.

Аз не го плашех, аз осъзнах друго — че, Еллохар, меко казано, не си признава всичко. Направо нищо не си казва. Ако той наистина беше прегледал моите спомени, той щеше да знае за това убийство малко повече… Значи, спомените не бяха мои. И оставаше само…

— Ако вие — аз скочих, скръстих ръце пред гърдите си и сега го гледах право в очите — сте причинил някаква вреда на Тоби…

— Не е зле — прекъсна ме Еллохар.

— Тоест, догадката ми е вярна, вие сте използвал „Ръката на Смъртта“ върху Тоби? — Чувствах как от гърлото ми се откъсва крясък.

След това осъзнах и друго, тъй като:

— Тоби не знае за проклятието… — Предположение, озарение и пореден въпрос: — Елфийката Ллалие също ли вие я разпитвахте?

Еллохар придоби леко… разстроен вид. Стоманеносините очи мрачно ме изучаваха от глава до пети, след това магистърът благоволи да каже:

— Дея, ти си чудовище.

— Аз?! — уточних аз напълно стъписана.

— Ти! — Хладен, почти отчаян глас. — Не може да си чак толкова безупречна, Дея…

Мълчаливо се взирах в магистъра, той с нескривана тъга ми се усмихна и изведнъж започна да говори:

— Ти си прекалено добра за мен, дребосъче. Прекалено правилна, прекалено добра, прекалено… безупречна… — Тих стон. — Ти така ми напомняш за мама… Моята майка. Знаеш ли — почти изръмжа той пред стиснатите си зъби, но се сдържа и продължи: — В Световете на Хаоса има толкова малко светлина… При нас не е прието да съчувстваш, жалостта е най-страшното от оскърбленията, а грижата за по-слабия — повод за смях… В моя свят съществува само Силата и правото на силата… нищо повече.

Той изведнъж разтърка лицето си с ръце, седна, почти прегърбен и продължи:

— Риш почти не я помни, тя беше само на две годинки, когато нея… престана да я има… А аз… не мога да я забравя. Добрите й ръце, усмивката, която стопляше сърцето ми, обичта й към всичко живо и неживо… И когато мама умря, аз започнах да ненавиждам своя дом, своя свят… всички тези, които не бяха съумели да я опазят, да я спасят… — И едва чуто: — Аз не можах да простя на баща ми. Така и не можах.

Мълчаливо седнах до него, стана ми толкова жал. Толкова… безкрайно жал…

— Магистър… — Аз предпазливо докоснах рамото му.

Еллохар рязко въздъхна и продължи:

— Ти просто не си за мен, малката. Не си за мен, а аз прекалено силно жадувам да видя светлина в очите жената, която ме обича, да видя усмивка, от която на душата ми става по-топло… и вярата й, вярата в това, че аз не съм толкова лош, колкото изглеждам… Аз съм жалък!

— Не — аз внимателно го погалих по гърба, — вие просто сте уморен…

— От самия себе си.

— Та вие сте добър… магистър — тихо, но убедено казах аз.

Защото каквото и да говореше Еллохар, постъпките му бяха по-красноречиви от думите, той нито веднъж не беше отказал да ми помогне, и на Юрао помогна, и на Ликаси — също.

Смях, смях, смесен с такава горчивина, смях-гавра над самия себе си, а след това — едва чутото:

— Ти и Риан сте единствените, които вярват в това.

— Всички останали вие много успешно ги убеждавате в обратното — опитах се да се пошегувам аз.

— Да, аз го мога. — Глух отговор, а след това със стон: — Не мога без теб. Винаги съм знаел, че мога да контролирам не просто мислите, емоциите си. Винаги. И когато обикнах Василена… мен ме болеше, болеше ме да я пусна да си отиде, да се върне в този неин човешки свят, където можеха да я наранят… Но я пуснах, защото разбирах прекалено ясно, че не бих могъл да понеса разочарованието в очите й. Не можех да й позволя да се разочарова в мен, в моя свят, да се разочарова от това, че ставам слаб, когато съм с нея. И аз убивах това чувство у себе си — бавно, уверено, неотвратимо. И го убих. Един ден просто осъзнах, че гледайки в очите й с цвят на синчец, изпитвам само нежна привързаност, нищо повече. Василена е много скъп за мен човек, но аз мога да живея без нея. Без теб не мога…

Аз предпазливо отдръпнах ръката си от рамото му, напрегната от опасенията, какво може да се случи след малко. Той го почувства, усмихна се, продължи да говори рязко, бързо, с леко дрезгав глъхнещ глас:

— Най-много ме боли от това, че аз имах шанс, Дея. Аз просто не разбрах себе си, своето внезапно желание да помогна… на теб. Там, в Загреб, осъзнавайки, че ти можеше да загинеш, аз се изплаших. За теб се изплаших. И запращайки те при Тьер, се опитах да забравя, да се отвлека — не успях.

Тогава аз се реших предпазливо да попитам:

— Магистър Еллохар, бихте ли ме върнал в академията?

Тежка въздишка и умореното:

— А ако не?

— Аз имам амулет за призив — напомних му аз.

Еллохар се отпусна отново назад на дивана, разпери ръце и съобщи това, което аз и така знаех:

— Това е Хаос, Дея, къде ще те захвърли в случай на използване на вещерската магия, никой не знае.

Внезапно се дочу съскане. То се усили, почти ни оглуши, а след това отново стана тихо. И тишината беше почти мъртва, докато не се разнесе яростното:

— Еллохар!

Изведнъж се усетих, че се усмихвам. Неясно на какво и неясно защо, но чувайки гласа на Риан, просто седях и се усмихвах.

— Риан — отегчено произнесе магистърът.

В следващия миг се разтвори вратата, явявайки пред очите ни стоящия на прага лорд Тьер.

Погледът на черните очи стремително се плъзна по стаята и се спря на мен. Забелязал усмивката ми, Риан едва забележимо се усмихна в отговор. Едва-едва, но така, че на душата ми веднага стана по-светло… В следващия момент усмивката му се стопи напълно, а пълният с ярост поглед беше насочен към магистър Еллохар.

— Как да разбирам това? — с леден тон се поинтересува лорд-директорът.

— Какво именно? — уморено попита Еллохар.

Погледът на магистъра окончателно потъмня. Ужасно. Припряно ставайки, аз стремително се приближих до него, но в последния момент се смутих и така и не го докоснах. Риан ме прегърна сам, нежно и покровителствено, погали ме по бузата и тихо попита:

— Умори ли се?

Кимнах, притискайки се към него, а след това попитах:

— Ти как разбра къде съм?

— М-м-м кратката версия или пълната?

— Второто — прошепнах аз, осъзнавайки, че съм готова да слушам неговия леко дрезгав глас, като минимум, винаги.

Той леко ме погали по косата, пръстите му се плъзнаха по-надолу, докоснаха шията, а след това Риан отвърна:

— Нурх заподозрял нещо нередно, когато се объркал на връщане в града. Обърнал се към един познат върколак. Той тръгнал по следата му и потвърдил подозренията на кентавъра, че те е откарал не в академията, а някъде другаде. Нурх се хвърлил да търси Юрао. Провалил даровете. Юрао веднага се понесъл в академията, извикал Дара. Дара не успяла да ме призове и се изтърсила при майка ми. Мама, естествено, се обърнала към императора. Императорът има кристал за връзка с главата на ордена на Безсмъртните. Агранр ме извика.

Докато Риан подробно отговаряше на въпроса ми, на мен ми ставаше все по-неспокойно и мрачно на душата. Отдръпвайки се леко от магистъра, аз погледнах към Еллохар, той седеше отпуснато, дори леко предизвикателно, но погледът му беше напрегнат.

— Нататък да разказвам ли? — Въпросът лорд Тьер, кой знае защо, зададе не на мен.

— Давай — съгласи се Еллохар.

— Връщам се аз в империята… — Гласът му се превърна в глухо ръмжене: — И, естествено, тъй като призивът беше от императора, прогорих пространството до неговия кабинет. И там имах чест да се срещна с Алсер… — Пауза и след това дрезгавото: — Той ми разказа много интересни неща.

— Ох, Бездна — простенах аз, светкавично изчервявайки се.

Рязко, почти болезнено движение, и хващайки ме за брадичката, Риан ме принуди да погледна в черните му, заобиколени от издути черни вени, очи. И мрачно произнесе:

— Била си длъжна да ми кажеш.

Намръщих се и предпазливо попитах:

— Дара ли разказа?

Лицето на магистъра потъмня, след това прозвуча убийственият отговор:

— Дара. Юрао. Алсер.

Ужасно лошо. Съвсем, съвсем лошо. И аз отново се чувствах виновна за случилото се, за ситуацията, за всичко.

— Риан…

— Ти беше длъжна, Дея! — Рев.

Нямаше какво да му кажа. Като се имаше предвид начина, по който Юрао ми беше описал ситуацията, аз действително трябваше да му разкажа още отдавна, само дето нямах никакво желание да заставам между тях. Абсолютно никакво. Тогава се дочу заплашителният глас на магистър Еллохар:

— Не й викай.

Аз замрях, а Риан, без да скрива яростта си, се поинтересува:

— Изключително и само заради свойственото ми чувство на любопитство, а какво би направил ти на мое място, Еллохар?

Магистърът посърна. В един-единствен миг се прегърби, отпусна глава и едва чуто отвърна:

— Аз бих те убил.

В ужас погледнах към Риан, но лорд-директорът, като че ли изобщо без да ме забелязва, и не на мен каза:

— Надявам се, че осъзнаваш какво ми струва да се сдържа точно сега.

Изви се адски пламък.

 

 

В огромната спалня, оформена в черно-бели тонове аз се озовах сама. Наистина, почти веднага, се отвори вратата и се появи Риан, яростно събличайки черната си риза. Къде беше оставил мантията си на Безсмъртен, не беше ясно.

— Как мина сватбата? — по-скоро късайки, отколкото откопчавайки копчетата, попита той.

— А-а-а в академията, аз…

— Дяволски съм уморен — прекъсна той опита ми да помоля да ме върне в стаята ми. — Ще спим тук три часа и ще се върнем за началото на занятията. Да ти помогна ли с роклята?

Мълчаливо се приближих към него, обърнах се с гръб, за да развърже корсажа. В следващия миг роклята я нямаше. Проследявайки с поглед как парцалите се свличат надолу по тялото ми и падат на пода, се обърнах. Доста обърканият Риан, виновно каза:

— Извинявай… Не очаквах, че е толкова… тънка и тъканта толкова лесно се къса.

Корсажът, който аз притисках към гърдите си, се оказа единственото оцеляло парче от роклята.

— С прическата сама ще се справя — припряно уведомих магистъра.

В отговор — уморена усмивка и тихото:

— Ще внимавам.

Стоях, облечена в оцелялата долна риза, продължавах да притискам остатъците от роклята към гърдите си, гледах Риан и осъзнавах — беше бесен. Сдържаше се с труд. Тогава реших да не мълча повече:

— Прости ми. — Думите ми едва се чуха.

Преглъщайки, магистърът пресипнало отвърна:

— Няма сега да говорим за това.

Вдишване, тежка въздишка и предпазливото:

— Аз се надявах, че той…

Стаята се завъртя около мен. Изведнъж се намерих стъпила на леглото, което ме изравняваше по височина с магистъра, сега потъмнялото лице на Риан се оказа срещу моето и той изръмжа:

— Аз сега просто ще побеснея, сърце мое.

Това не беше заплаха, по-скоро предупреждение и аз разбрах, че наистина е най-добре да отложим разговора. Риан мрачно се взираше в очите ми, докато не кимнах. Усмихна се почти жестоко, а след това тихо попита:

— Изплаших ли те?

Отрицателно поклатих глава.

— Наистина ли? — недоверчиво попита той.

Вместо отговор, попитах:

— А ти къде беше?

Уморена усмивка и тихото:

— В Бездната, буквално. А ти как прекара вечерта?

— Стоях на ръба на Бездната заедно с гномите и си мечтаех да плюя в нея. — Аз се усмихнах и го прегърнах. Оказа се, че когато сме ей така, на едно равнище, е много удобно да го прегръщам.

Риан също ме прегърна, погали ме по гърба и смеейки се, каза:

— Добре, че не сте плюли.

— Защото ти си бил там долу? — попитах развеселена.

— Аха. И бихте наплюли последния магистър на Тъмното изкуство. — Риан се разсмя.

А аз изведнъж осъзнах значението на думите му и без да скривам своята подозрителност, уточних:

— Последният?

— Да — Риан ме пусна, започна да разкопчава колана си и намръщено добави: — Досега аз бях трети… до вчерашната нощ.

Бавно смъквайки се на леглото, аз озвучих единствения останал въпрос:

— И как се предполага, че може да се спи след такова нещо?

— Мълчешком, сърце мое. — Риан изчезна зад вратата, която водеше в банята. Оттам се разнесе прекалено спокойното: — Във всеки случай, вече нищо не може да се направи, а е необходимо да се наспим, предстои ни сложен ден.

Измъквайки фуркетите от косата си, аз предпазливо попитах:

— Наистина ли нищо не можеше да се направи?

Попитах тихо, много тихо, но все пак той чу, и когато се върна мокър и в халат, уморено отвърна:

— Аз направих всичко, което беше възможно.

Това беше казано спокойно, но какво му струваше това спокойствие, направо не можех да си представя.

— Трябва да поспим. — Уверен глас. — И ти, и аз.

 

 

Когато се събудих, Риан не беше до мен. Беше останало само одеялото му, възглавницата, пазеща следите от отминалата нощ и ризата му на мен, а самият магистър го нямаше. Внимателно се измъкнах изпод одеялото и се огледах. Обърнах внимание, че вратата на спалнята е леко открехната. Тръгнах нататък, и в момента, в който се озовах в коридора, замрях, виждайки Риан, който явно идваше да ме събуди. А сега той просто спря на двайсетина крачки от мен, стоеше, усмихваше се и просто ме гледаше. И в този поглед имаше толкова нежност, че аз отново безвъзвратно потънах.

— Сънена, с разрошена коса и в моята риза — ти просто ме подлудяваш — дрезгаво произнесе магистърът.

Не можех да се смущавам, когато той така ме гледаше, всичко веднага ставаше правилно и ясно, прилично и вярно, а освен това, важно и нужно — всеки миг от него. И неговите докосвания, и звука на гласа, и желанието да бъда до него. Да бъда до него винаги и навсякъде. Само понякога в паметта ми изплуваха странните думи: „Знаеш ли какво изпепелява гордостта докрай, Дея? Мълчиш? Аз ще ти кажа, тогава — страстта. Ти се боиш от мен? Повярвай ми, много скоро ще забравиш за страха си. За страха, за гордостта, за всичко, Дея. И когато единствената ценност за теб остана аз, отново ще си поговорим за жизнените приоритети, сърце мое.“ И колкото повече се взирах в него, толкова по-отчетливо осъзнавах — лорд Риан Тьер наистина се превръщаше за мен в единствен приоритет, в това, заради което живея. Всичко останало бавно, но сигурно губеше значението си… Абсолютно всичко. И аз вече не се боях от магистъра, но тези негови думи…

— Какво има? — И вече нямаше дори и намек за усмивка в очите му.

Аз наведох поглед, разглеждайки туниката със златен пояс — ако можеше да се съди по дрехите, тази сутрин лорд Тьер беше провел в императорския дворец. А ако се съдеше по рязката смяна на настроението, там не се беше случило нищо приятно.

— Всичко е наред. — Стеснително се усмихнах. — Аз трябва в академията…

Той премълча, но когато се върнахме в спалнята, тихо каза:

— Аз съм толкова уморен от недомлъвки, Дея.

Обръщайки се, го изгледах — скръстил ръце пред гърди и облегнал рамо на рамката на вратата. Забелязах пълния с тревога, и заедно с това, такъв уморен поглед. Реших, че мълчанието със сигурност сега не е най-правилният изход и честно си признах:

— Мен просто много ме плашат думите, които ти веднъж каза, Риан.

— Кои? — напрегнат въпрос.

С тежка въздишка му напомних:

— За това, че страстта към теб ще затъмни за мен всичко останало и ти ще се превърнеш в мой главен жизнен приоритет и…

През цялото време, докато аз произнасях тази фраза, неговата усмивка ставаше все по-широка и по-широка, докато, в крайна сметка, не ме накара да замълча. Риан се усмихна, весело намигна и изтърси:

— А ти да не очакваше нещо друго?

Гледах го с известно недоумение. Магистърът затвори вратата, приближи се до мен, наведе се и ме опали с дъха си:

— Любовта — това е огън, любима. Топло нежно огънче, което сгрява душата, но много рядко любовта не е съпроводена със страст, а страстта, това вече е пожар. Бушуващ, ревящ, изгарящ всичко по пътя си. — Той нежно докосна лицето ми, отмятайки падналите кичури коса, наведе се, докосвайки полуотворените ми устни със своите. — И аз мога да ти гарантирам целия спектър на усещанията, Дея. На мен ми омръзна да горя сам. — Още една целувка и нежното: — Единственото, от което ще те опазя, това е дивата болка, която понякога носи любовта. Теб никога няма да те боли, сърце мое.

Изви се адски пламък.

 

 

Озовала се в собствената си спалня, аз известно време просто се опитвах да дойда на себе си. Сърцето ми биеше три пъти по-бързо от обичайното, а дишането ми беше като след крос под ръководството на Верис. И още едно доста странно усещане… Риан ми липсваше, и…

Рязък, противен рев на все още неопознатия от адептите инструмент — построяване. Аз тежко въздъхнах, връщайки се в реалността, а в гостната се разнесе: „Да ви погълне Бездната и да ви изплюе обратно!“ от Късметчето и съненото: „Мяу?“ от Царапка.

Припряно преобличайки се, аз изскочих в гостната, и вчесвайки окончателно оплелата се коса, вежливо поздравих:

— Тъмни.

— Аха. — Късметчето, огромна нагла котешка муцуна, сладко се прозя и се поинтересува: — Как е?

— Всичко е наред — отвърнах аз и разбрах, че се изчервявам.

Но изобщо не очаквах да чуя в отговор:

— Съвест нямаш ти, малката.

— Какво? Ама пак ли? — Нямаше край възмущението ми.

— А какво аз? — Късметчето стана, протегна се, посочи с крайчеца на опашката си малката крилата Царапка. — Къде са страданията, Дея? Къде е нажежаването на чувствата? Къде са, питам?! Ние, възродените, се храним с емоции, и колкото по-ярки, толкова по-добре! А сега, погледни я, и кажи — расте ли?

Драконите са истинско наказание по принцип, а с възродените дракони нещата стоят още по-зле. В началото аз се притеснявах, че Късметчето ще се отдалечи от мен и ще поеме по своя си път, но в момента, когато се бях върнала с Царапка в ръце, негово наглейшество се върна и отново се настани в гостната ми, като сега съвместяваше преследването на Верис с нежни грижи за Царапка.

— Тя и така е слабичка — продължаваше да буйства духът на Златния дракон, — а теб те тресе еуфорията на безоблачно щастие. Къде ти е съвестта, адептка?

— Но… Наавирр, аз…

— Ти си безсъвестна — резюмира драконът. — Даже не можеш да пострадаш както трябва заради царапкиното благо. Гледай аз как наедрях и се налях от твоите страдания, даже да ти е мило да ме гледаш, а тя — мъничка, крилатичка… — В този момент котенцето се протегна и ръмжейки радостно, се вкопчи в опашката на Късметчето, която отново я сочеше. Котаракът се намръщи, но търпеше, само дето към епитетите се добави: — И зъбатичка…

Докато котето доволно премляскаше, а Късметчето страдалчески търпеше, аз припряно сплетох косата си, а след това, обувайки се набързо, реших да попитам:

— Наавирр, а вие къде се бяхте изгубил?

— З-з-зает бях — изсъска котаракът, опитвайки се да спаси собствената си опашка от зъбите на Царапка.

— Няма да ми кажете — разбрах аз.

— Още си малка да знаеш такива неща — последва авторитетното заявление, след което котаракът го удари на молба: — Лейди Анриссия, стига толкова, дайте по-добре мишка да ви донеса.

Котето разтвори челюсти. Освободил опашката си, Късметчето скочи от дивана и с мъченически вид се насочи към вратата, оплаквайки се в движение:

— И защо аз, чистокръвният дракон, съм длъжен да ловя мишки като последен крастав котак…

— Примамете я с магия, тогава — спомняйки си как беше постъпил Риан, предложих аз.

Хвърляйки ми осъждащ поглед, Късметчето си призна:

— Скучно е. А така — треската на лова, преследване, притаяване, триумф на победата… Ти поне веднъж да беше излязла на лов за някой мъж, селянче, всичко изпускаш в този живот…

Отваряйки вратата, с труд се сдържах да придам на някои опашати допълнително ускорение, но все пак превъзмогнах себе си. И когато Късметчето излезе в коридора, аз се понесох заедно с всички, осъзнавайки, че закъснявам.

Когато обаче се озовах навън, се оказа, че нещо не е наред. Не, всички адепти се бяха построили както винаги — момичетата — с куратор Верис, адептите-мъже — с техния полувърколак, но за сметка на това, всички преподаватели от мъжки пол се бяха скупчили пред палатъчния лагер и намръщени обсъждаха нещо.

Дотичах до нашата група, и заставайки в строя, първото, което чух беше:

— Тесме се маха, представяте ли си? — Ригра, която беше споделила новината, беше забележимо разстроена.

— Ужасно — добави застаналата отпред Янка. — Казват, че той цяла нощ седял в приемната на лорд-директора и го чакал.

Сърцето ми се сви. И подреждайки приоритетите си, решително напуснах строя, независимо от това, че лейди Верис вече се беше приготвила да ни подгони около академията.

— Риате! — раздаде се гневният й вик.

Рязко променяйки траекторията на движение, аз дотичах до куратора, която напоследък беше постоянно бледа и разстроена, и честно си признах:

— Ще се опитам да убедя магистър Тесме да не напуска „Академията на Проклятията“.

Зелените очи потъмняха, устните се стиснаха, но на мен ми зададоха само един въпрос:

— Ще можеш ли?

— Той просто се обвинява за нещо, за което няма никаква вина — прошепнах аз.

— След построяването в кабинета ми — с леден тон заповяда Верис и едва чуто добави:

— Бягай.

И аз се понесох към административния корпус, изтичах нагоре по стълбището, прелетях по пустите коридори и без да чукам връхлетях в секретарската стая, стряскайки лейди Митас, която поливаше цветята.

— Риате! — възкликна почтената лейди-секретар.

Влизайки в помещението, затворих вратата и подхванах вежливо:

— Всичко най-тъмно — и завърших с взискателното: — Магистър Тесме тук ли е?

Леко шокирана от поведението ми, дамата отначало утвърдително кимна, а след това се възмути:

— Адептка Риате, какво си позволявате?!

Аз обикновено нищо такова не си позволявах, но сега беше просто наложително да спра Тесме, и затова, старателно гледайки пред краката си, аз припряно прекосих секретарската стая, нахълтах в кабинета на лорд-директора, за да чуя насмешливото:

— Аз не точно това имах предвид, когато говорех за страстта, но ако трябва да съм откровен, и така никак не е зле — Риан весело ми се усмихна.

Седящият пред директорското бюро Тесме, също ме погледна, но усмивката му беше откровено жалка.

— Аз не… — Изчервих се и ме заля удушаваща вълна неудобство под разбиращите погледи и на двамата магистри. — Аз съвсем не…

Изразително извил вежда, Риан продължи да ми се усмихва. Едно такова весело и леко покровителствено, а след това взе, че добави:

— Няма значение, във всички случаи ми харесва.

— Лорд-директор! — възмутих се аз.

Тих смях и пределно нежно:

— Сърце мое, ти си моят малък личен извор на щастие, и аз наистина винаги се радвам да те видя, душата ми се сгрява… Добре, какво се е случило?

Укоризнено поглеждайки към Риан, аз затворих вратата на секретарската, и приближавайки се към директорското бюро, вежливо поздравих Тесме:

— Кошмарни, магистър. Мога ли да поговоря с вас?

Уморен поглед и недоволно:

— Какво има, адептка?

Откъм Риан прозвуча по-спокойното:

— Седни… — След това, той с усмивка добави: — И не на пода, ако обичаш.

Столът сам се придвижи от мястото си до стената.

— А… — опита се да подхване Тесме.

— Няма значение — прекъсна го Риан и се обърна към мен: — Ние внимателно те слушаме.

Издишах рязко, седнах и започнах с нетривиалното:

— Нощес ме удари откатът от проклятието „Хлад“! — Чак след като произнесох това, осъзнах какво именно съм казала! Та мен можеха и да ме изключат за подобно нещо и аз дори не бих се учудила — използването на проклятията, които изучаваме, е строго забранено.

— Но работата не е в това — избързах да кажа, гледайки как потъмнява лицето на Тесме, — става дума за емоциите и усещанията.

— Проклятието блокира емоциите — с леден тон напомни преподавателят.

— Да — съгласих се аз. — Но остава това, което проклятието не блокира — интересът към нови знания. Интерес към проклятията. Стремеж да се докопаеш до истината. И при това, разумът е кристалночист, започваш да виждаш това, което преди това просто би минало покрай съзнанието ти без да го забележиш, а освен това, напълно отсъстват жалостта и угризенията като сдържащ фактор.

Докато говорех, Тесме ставаше все по-замислен. А когато замълчах, забелязах промяната — раменете на магистъра изведнъж се изправиха, не седеше прегърбен, както до преди малко, погледът му просветна…

— Жажда за знания — с труд промълви той. — Дивашка жажда за знания, в комбинация със съвършено пренебрежение към средствата за постигане на целта… Та… значи аз…

— Сте бил под проклятие — завърших аз мисълта му.

Магистърът замря, гледайки ме. Просто застина.

— Вие не сте виновен за смъртта на морската вещица Салмея — уверено казах аз, и го казах, защото наистина бях уверена в това, както и в следното: — Доколкото разбрах, те са ви обещали да ви върнат магическата сила? — Тесме кимна, а аз зададох резонен въпрос: — А тя за какво ви е? — И без да чакам отговор, продължих: — Вие сте единственият проклятийник с титлата „магистър“ в цялата ни академия. Вие сте единственият специалист по „Смъртоносни проклятия“ в цялата Тъмна империя и ако толкова упорито сте искал да си възвърнете магията, колкото упорито изучавате проклятията, вие вече щяхте да сте го постигнал. А това значи, че магията вече не ви е приоритет. И вие сте извършили жертвоприношението, не за да получите обещаната награда, а защото сте бил под въздействието на проклятие.

Пред очите ми, убитият от чувството за вина магистър, просто оживяваше и след миг това беше нашият предишен и суров Вилиам Тесме, взискателен, но справедлив, а сега, освен това, и обзет от трескаво любопитство:

— И как самият аз не го осъзнах? Не, с усещането за кристалночист разум аз съм свикнал — магията не дава толкова сила, колкото дават знанията, техниките за подобряване на възприятието са ми известни, но студът, който усещах… Трябваше да го осъзная още там!

— Докато се намираш под проклятие, е трудно да осъзнаваш адекватно това, което те заобикаля — напомних аз.

Тесме подскочи, мърморейки под носа си:

— Така, да си припомня точно всички усещания, да ги запиша. И не, това не е бил „Хлад“, аз бих усетил отката чак след два часа.

— Формулата на катализатора — отново напомних аз.

— Да-да. — Тесме едва се сдържаше. — Напълно е възможно, тогава времето на въздействие… Трябва ми формулата… да, трябва ми формулата и да се запише всичко, и…

И напълно забравил за нас, магистърът се отправи към вратата, пътьом размишлявайки на глас за проклятието. Лорд-директорът съобщи на гърба му:

— Аз още не съм подписал и няма да подпиша молбата ви за оставка.

Преподавателят се спря на прага, обърна се, в погледа му се промъкна осъзнаване и той искрено въздъхна:

— Благодаря.

— Няма за какво — вежливо отвърна Риан.

— Има. — Тесме преглътна. — Вие вярвахте в мен, дори тогава, когато аз самият не вярвах.

— Както вече ви казах, вие не сте от тези, които са способни на безжалостно убийство от користни подбуди. Всичко най-тъмно, магистър.

Тесме, чиято коса почти беше побеляла за това денонощие, склони глава и напусна кабинета на лорд-директора. Риан весело ми намигна и изведнъж започна да брои:

— Пет, четири, три, две-е-е, едно-о-о-о-о…

Вратата отново се отвори, явявайки пред погледите ни разгневения магистър Тесме, който насочи разгневения си поглед към мен, и именно мен, и разгневено попита:

— Адептка Риате, вие осъзнавате ли какво сте направила?!

Ох, Бездна… Риан ме гледаше и усмивката му беше една такава, многозначителна. А на мен изобщо не ми беше весело, особено като се имаше предвид, че Тесме се беше върнал в нормалното си сурово-справедливо състояние, а значи:

— Аз по-късно ще си поговоря с вас! — изсъска магистърът.

Една такава студена тревога се размърда в стомаха ми, но тогава Риан спокойно произнесе:

— Магистър, адептката е действала с мое знание и пълното ми одобрение.

На лорд-директора повторно му се поклониха, към мен хвърлиха странен поглед.

— Не е това, което си мислите — изведнъж поясни лорд Тьер. — Изобщо не е това.

Пред недоверчивия поглед на Тесме и почервенялото ми лице, съвършено спокойният лорд-директор внесе яснота в ситуацията:

— Дея беше задействана в едно разследване и се справи по възможно най-добрия начин. Впрочем, за това ще научите от лорд Баер.

И чак след това Тесме действително се оттегли, пожелавайки всичко най-тъмно на лейди Митас.

А аз останах в кабинета с явно надсмиващия се над мен последен магистър на Тъмното изкуство.

— Просто не можах да си премълча — смутено обясних аз. — Мисълта за това, че на Тесме е било наложено проклятие, ми я подхвърли вчера Еллохар. Аз мога да си представя, как се е мъчил от чувството за осъзнаване на вината си магистърът.

— Ти постъпи правилно — похвали ме Риан.

С хитричко ухилване ме похвали, явно без да си казва всичко.

— Аз имам построяване — спомних си, ставайки.

Въпреки че ме притесняваше не толкова мисълта за построяването, колкото безпокойството за Тоби…

— Дея… — обади се Риан.

Сигурно щеше да е наглост от моя страна да помоля да ме пуснат от академията за половин час… От друга страна, ако Еллохар беше използвал „Ръката на Смъртта“ върху Тоби…

— Риан — аз дори не знаех как най-правилно да го помоля, — а може ли а… ще позволиш ли… за съвсем малко, аз тук… трябва… и…

— И къде? — попита магистърът.

— При Тоби — признах си аз. — За десет минути, не повече и…

Изви се адски пламък.

— Може ли да дойда с теб? — лукаво се поинтересува лорд-директорът.

— Ами… да! — въздъхнах, удивена от сговорчивостта му.

Риан стана, заобиколи бюрото, хвана ме за ръка и ние прекрачихме в огъня.

 

 

Оказвайки се на познатата ми веранда, аз известно време с объркване гледах вратата. Тя беше нова, черна, от скъпо дърво, украсена с позлата. И изобщо не хармонираше с къщата на Тоби и с цялата околна обстановка.

— Какво не е наред? — попита магистърът, протягайки ми откъснато от дървото до къщата цъфнало алено клонче.

— Вратата е нова. — Аз пъхнах нос в цветенцата, за да усетя по-добре аромата им и осъзнах, че клончето ме радва много по-малко от факта, че ми го е подарил лорд Тьер.

— Вярно, нали предишната я направи на трески Еллохар — спомни си Риан.

Спомените ми за тези събития не бяха от най-приятните, и затова аз просто почуках, прекъсвайки започналия разговор. Никой не се отзова на звука, въпреки че аз знаех със сигурност — Тоби, по това време, би трябвало да си е още у дома.

И тогава се разнесе някъде откъм улицата:

— Дея?

И почти веднага:

— Деюшка, Деечка, Деюшечка!

Аз си завъртях и успях точно навреме да подхвана хвърлилата се към мен Сина. Момиченцето изпищя, стискайки с всичка сила ръчичките си около шията ми, и веднага започна да се жали:

— А вуйчо не ми дава сладко! Хич не ми дава, представяш ли си?! А аз си имам ново коте, рижо, и то ей такива зъби има! — Зъби, с размера, показан от детските ръчички можеше да има някой върколак, но не и малко коте. — А при нас в училище ново умъртвие мете двора! Говорещо! То на нас даже приказки ни разказва от миналия си живот! А на мен ми подариха рокля, черна, и има розови дантели. А аз…

— Сина, слез от Дея, ти си тежка — упрекна детето приближилият се Тоби.

Аз с интерес разглеждах малката, която ми се усмихваше с щърбавата си устичка.

— А на мен зъб ми падна, ето. — Сина отвори още по-широко уста. — Видя ли?

— Видях — отвърнах аз, демонстративно внимателно вглеждайки се. — И вече нов расте.

— Офтър. — Момиченцето затвори уста и отново се притисна към мен силно. — А ти имаш ли си нова рокля?

— Имам — признах си аз.

— Хубава?

— Твоята е много по-хубава — уверих я аз.

Сина засия с беззъбата си усмивка, и скачайки от ръцете ми, отпраши към двора, топуркайки с крачета.

— Съвсем се е разглезила. — Тоби се приближи и ме прегърна без да се притеснява от стоящия до мен лорд Тьер. — Ти как си?

— Добре. — Аз дори кимнах.

— А това не е ли онзи тъмен лорд, от когото дори директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ се опасява?

Тоби винаги забелязва всичко, при това улавя същността. Отстъпвайки от полуорка, аз реших да спазя изискванията на етикета:

— Лорд Тьер, позволете да ви представя Тобиас Малком, мой близък приятел. Тоби, запознай се с лорд Риан Тьер. — Аз се запънах, забелязах хитрите погледи не само на магистъра, но и на приятеля си, и вече по-уверено продължих: — Моят бъдещ съпруг.

Казах го и изведнъж осъзнах, че за първи път представям Риан като свой годеник… Чувството беше странно, вълнуващо и много… приятно. От състоянието „аз май че току-що го казах“, ме извади Тоби, който насмешливо се поинтересува:

— Ще трошим ли вратата или ще влезем мирно и тихо?

— Ние не трошим врати — весело отвърна Риан.

— Вие всички на пръв поглед сте възпитани и уж сте научени да чукате. — Тоби също се шегуваше, при това добродушно, и това се чувстваше.

— Възпитанието ни се ограничава с поднасяне на извинения след инцидента — заяви магистърът.

— Знам, знам, а освен това, вие си носите и виното със себе си. — Полуоркът се разсмя и отвори вратата с ключ, а аз…

Аз изведнъж си спомних кой обича да ходи на гости със своето вино!

— И как ти се стори бялото вино? — попитах приятеля си.

— От него глава не боли, но бели петна в паметта остават — отвърна Тоби, канейки ни да влезем пред него.

Но аз не влязох, така и замръзнах на прага, осъзнавайки, че догадката ми се беше оказала вярна.

— А освен липсващите спомени, нещо друго неприятно усещате ли? Главоболие, слабост, световъртеж? — попита изведнъж Риан.

— Не, извинете, а трябва ли? — напрегна се Тоби.

Някого другиго аз бих излъгала, но него не можех, и след като Сина прелетя покрай нас, застанали до входната врата, през кухнята и се изгуби във вътрешността на къщата, честно съобщих:

— Явно ти си разказал на Еллохар всичко, което знаеш за мен.

Хората пребледняват — полуорките придобиват сив оттенък и Тоби за секунда посивя целият.

— Аз не бих могъл, Дея — с усилие промълви той.

Някъде там, в академията, ме чакаше мъмрене от Верис, до мен стоеше Риан, мълчаливо изчаквайки развитието на събитията, но на Тоби сега явно просто му беше зле, а аз не знаех, как, в присъствието на магистъра, да обясня на приятеля си, че всъщност, всичко е наред и че аз не се притеснявам за себе си, а просто се опасявах, че той може да е пострадал. За съжаление, Риан се досети за всичко сам:

— Тоест, Еллохар, осъзнавайки, че в Ардам ти се доверяваш само на двама души, е прегледал спомените и на двамата? — произнесе той така, че да го чуя само аз.

Решавайки да разпитам магистъра по-късно, аз се усмихнах на Тобиас, взех в ръце неговата безсилно отпусната длан и се постарах да го успокоя:

— Лорд Еллохар е мой приятел, за мен не се безпокой, аз просто се уплаших, че той на теб може да ти е направил нещо лошо.

— Интересен такъв „приятел“ — изсъска полуоркът.

Тоби винаги виждаше същността на случващото се.

— Тъмен лорд — с усмивка казах аз.

— Да, това е отлично обяснение — усети иронията ми Тобиас.

— Интересно мнение имате вие за тъмните лордове — усмихна се Риан.

— Как да ви кажа, обикновено, приятелят на моя приятел е и мой приятел, а в случая се получава… че не е съвсем и не е точно приятел… — Тоби протегна ръка, щипна ме по бузата и тъжно попита: — Бързаш ли?

— Да-а-а, имам построяване — признах си аз.

Тоби поклати глава и тихичко каза:

— Наминавай, липсваш ми. И на Сина, също. Бурдус те споменава през ден, Сел просто се гордее с теб, преразказва на всички митовете и легендите за вашата „ДеЮре“. — Това на мен, а към Риан вежливото: — Радвам се, че се запознахме. — Усмихна се и добави: — До вас тя просто разцъфва.

На тясната веранда, точно пред прага, на един човек му стана съвсем неловко, а тъй като единственият човек тук бях аз…

— На мен също ми беше много приятно да се запознаем — Риан кимна на полуорка.

Изви се адски пламък.