Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (10) (Урок шести)

10

След около час напуснахме имението. В нашето управление се появиха два чувала блестящи охранителни кристали, а лекарите отнесоха спящите майка и дете във Вечния лес на елфийските територии, където живееха родителите на Лирран. Риан обеща, че ще ги върнат, когато майстор-стъкларят се възстанови дотолкова, че му се възвърне и паметта, а за това щяха да са нужни няколко седмици. Аз знаех, бях сигурна, че с това семейство всичко щеше да е наред, просто, отсега нататък, те щяха да се държат по-близо до своите, но така или иначе, ми беше някак много тежко на душата.

И когато се върнахме в управлението, аз седнах зад бюрото, зяпнах с невиждащ поглед номерата на сметките и дори не ми се говореше. А всички останали седяха и нещо трескаво обсъждаха. Вслушвайки се, разбрах, че лордовете решават как най-бързо и незабелязано да върнат кристалите на мястото им, а Юрао и морфът като че ли се надпреварваха кой от двамата ще даде най-много и най-нелепи предложения.

— Така, вие се преобличате като елфийки, отвличате вниманието на стражата, а аз слагам кристалите на място — вещаеше дроу.

— Не, не, не, ти отиваш, прекланяш коляно пред принца и му се кълнеш във вечна любов! Дарг се тръшка в безсъзнание, императорът е бесен, цялото внимание на двора е приковано към разгръщащата се пред очите на висшата аристокрация сцена на безнадеждна любов, а ние сменяме кристалите! — внесе своето предложение морфът.

Аз тихичко се разсмях — присъстващите мигновено се напрегнаха.

— Въпрос — понижи глас морфът: — Пред Дея можем ли да говорим за такива неща?

— Ти можеш, — отвърна Юрао, — ти така или иначе вече си труп.

— Защо? — възмути се Нейс.

— Заради труповете — невъзмутимо го осведоми дроу. — Между другото, Дей, ти още дълго ли ще хипнотизираш сметките? Или намери там някаква прилика между хартиите и Тьер? Даже не си мечтай, без брачен договор, никакъв Тьер!

Аз бих му казала една-две думички, но точно сега нямах желание, и погледът ми отново се върна към равните колонки. А след това, аз действително намерих прилика.

— Юр — повиках го аз напрегнато, — а тук на някои са им пращали еднакви суми.

И веднага се оказах в центъра на всеобщото внимание.

Лордовете се стълпиха около бюрото ми, сега всички се взираха в цифрите и имената.

— Четири хиляди шестстотин двайсет и една — произнесе Юрао. — И, да, много от тях са получавали именно тази сума.

Кейсар Олвер се наведе, прегледа списъка до края и съобщи:

— Четири хиляди шестстотин двайсет и една жълтици е стандартната печалба от „Черен демон“.

— Това е игра на карти — поясни ми Юрао.

— Да — встъпи в разговора демонът. — Сред придворните, тя е много разпространена в последните две-три години. — Ултан Шейвр се намръщи. — Прекалено разпространена.

И тогава аз си спомних това, което ми беше казал магистърът:

— А не всеки умее да губи с достойнство…

Разтвори се вратата и влезе Риан. Някак прекалено припряно всички се отдръпнаха от моето бюро, всички, освен Юрао, естествено. Лорд Тьер се усмихна и съобщи:

— Кристалите ще ги върнат на място вампирите от „Клана на Нощта“. Лорд Витори лично ще ги контролира. Аз ще активирам системата на изгрев-слънце. Този въпрос е решен, сега е необходимо да поработим със списъка, донесен от Императорската банка.

Демонът, в правото си на заместник на лорд Тьер, мрачно съобщи:

— Всъщност, има предположение за начина на вербуване. — За миг млъкна, под взискателния поглед на Риан, след това въздъхна и продължи: — Вече поне от три години, със старателното участие на младшите лордове, като същия този Веламар Алсер, например, в двореца много се разпространи играта на карти „Черен демон“… Стандартната печалба в нея е четири хиляди шестстотин двайсет и една жълтици и именно толкова са преведени на поне една четвърт от имената в списъка. — Ултан Шейвр ме погледна и добави: — Както правилно отбеляза вашата годеница, не всеки умее да губи с достойнство, така че в този списък нас трябва да ни интересуват тези, които не са получавали такава сума.

И отново тишина.

Риан мълчаливо се приближи, седна на мястото на Юрао, придърпа стола ми, заедно с мен, по-близо до себе си, прегърна ме с една ръка, с втората взе списъка и започна да го преглежда. Лорд Шейвр недоволно добави:

— Тази версия се потвърждава и от разпита на Браос. Лордът си призна, че информацията от канцеларията на лейди Тьер я е предал, за да покрие загубата си от игра на карти.

Риан мълчаливо ми показа името — „лорд Гае Браос — 3800 жъл.“.

— Да — тихо каза той само за мен. — Да губим ние наистина не умеем и от тази наша слабост са се възползвали.

— Толкова много пари — прошепнах аз.

— Лорд Браос беше на служба при майка ми от двайсет и седем години. Мама му вярваше. И колко евтино струва нейното доверие.

Честно казано, на мен сумата ми се струваше просто огромна, но не го споменах. След това започна работа с всяко от имената в списъка. Спечелилите бяха отметнати настрана, останалите си ги разделиха между членовете на групата и започна фактически най-скучната част — спомняха си познанствата и връзките на всеки един от лордовете, биографията, информацията, която имаха за тях в СБИ.

Аз и Юрао останахме без работа — ние никого не познавахме, по архивите и кабинетите не можехме да ходим, най-малкото, затова че имаше голяма вероятност да се заблудим в лабиринта на управлението. И затова седяхме мирно, и за да не пречим на работната атмосфера, си пишехме бележки:

„Аз, долуподписаната госпожа Дея Риате, сключвам настоящия брачен договор с долупосочения…“ — пишеше Юрао.

На друг лист аз изписвах:

„Аз, лорд-офицерът от Нощната стража Юрао Найтес, се кълна да не се намесвам в личния живот на партньора си от кантората за частни разследвания «ДеЮре» Дея Риате“.

Юр прочете, изхъмка, добави на моя лист:

„Ние, дроу, клетви не даваме даже на смъртния одър“.

Аз прочетох и дописах на листа му:

„А ние, адептките, брачни споразумения не сключваме!“.

Сега ние се гледахме един-друг, а в крайна сметка, Юрао надраска на моя лист:

„Ти ми развали бланката!“.

С мъченически вид, извади друг лист, тежко въздъхна и пак се задълбочи във формулирането на клаузите на брачния договор, съобщавайки от мое име, че:

„Сватбените подаръци, а също така и други такива, получени от Съпрузите или от един от тях по време на брака, предназначени за лично ползване на един от Съпрузите, както в периода на брака, така и в случай на неговото разтрогване, се явяват собственост на този от Съпрузите, на когото са били подарени“.

— В смисъл, всички артефакти ще си останат твои — обясни ми остроухият гном! — и това пръстенче, също.

Ако можех да пробия дупка в него с поглед, бих го направила! Приближи се магистърът, взе листа, изписан от Юрао, зачете. Измъкна перото от пръстите на дроу, написа нещо, а след това му го върна.

Естествено, аз също се приобщих към четенето.

„Имуществото, принадлежащо на всеки от Съпрузите до встъпването в брак, а също така, имуществото, получено от единия от Съпрузите по време на брака като подарък, по право на наследяване или по други безвъзмездни сделки, се явява негова лична собственост“.

Потресено погледнах Риан, той с коварна усмивка се взираше в дроу, а Юрао недоволно се намръщи и избуча:

— Така не е честно!

— Защо пък, това е стандартна клауза, която се включва в брачните договори при сключване на съюз между гноми — отвърна Риан, само че това беше казано така, че веднага ставаше ясно, че нещо тук не беше чисто.

— Аха — потвърди Юрао, — само дето гномите, по време на брачната церемония не използват формулировката: „Приеми в дар моята любов, моето сърце и моята душа“! Така че от договора следва да бъдат изключени думите: „имущество, получено от единия от Съпрузите като подарък по време на брака“.

Риан се усмихна още по-широко и сега насмешливо гледаше дроу. Юр се замисли, препрочете собствените си редове, и изругавайки глухо, се предаде:

— Бездна… Излиза, че Дея така или иначе попада под клаузата „сватбени подаръци, както и други такива, получени от Съпрузите или от някой от тях по време на брака и предназначени за лично ползване на единия от Съпрузите, както по времето на брака, така и в случай на неговото разтрогване, се явяват собственост на този от Съпрузите, на когото са били подарени“?

Магистърът погледна обезкуражения дроу и просто избухна в смях. На мен до смях хич не ми беше, тъй като формулировката: „предназначени за лично ползване на единия от Съпрузите“, на мен изобщо не ми харесваше.

— Иди в Бездната, ти и твоите договори! — изсъсках аз злобно.

Юр погледна договора, погледна мен и най-накрая се досети!

— Дей, аз артефактите имах предвид…

А всички наоколо, въпреки заетостта си, едва сдържаха смеха си.

Внезапно над главите ни се разнесе:

— Лорд Тьер, лейди Тьер моли да обърнете внимание на това, колко е часът.

Аз погледнах часовника на Юрао. Стрелките показваха единайсет вечерта.

Над главите ни отново прозвуча:

— Лорд Тьер, лейди Тьер моли да предам, че не знае какво именно ще направи с вас, но на вас със сигурност няма да ви хареса. А също така имате и съобщение: „Детето днес яло ли е поне нещо или само е гонило престъпността? И аз имам предвид Дея, ти вече си пораснал“.

— Вярно, ние даже при вампирите не успяхме да похапнем — спомни си Юрао.

— Да, жалко, че отказах — Веднага така ми се дояде.

— Всички по домовете — изкомандва лорд-директорът. — Нейс, Ан, Гил, ще се срещнем тук в полунощ.

— А аз? — изведнъж попита Юрао.

— Що не се опиташ да въплътиш в реалност плана с кронпринца, а? — подигравайки се, се поинтересува морфът.

Той изобщо се оказа най-зловредният от групата.

Но разгарящият се спор беше прекъснат от Риан с хладното:

— Моите разпореждания не се обсъждат.

И дори морфът млъкна.

 

 

Аз направо заспивах на масата. Очите ми се затваряха сами и вече дори не чувствах глад. На пробата на роклята така и не отидохме — прекалено бяхме уморени и двамата, само дето Риан все още имаше сили съсредоточено и бързо да вечеря, а аз имах предчувствието, че вечерната трапеза за мен ще завърши с лице в салатата… въпреки че не бях пийнала и капка.

— Вино? — неочаквано предложи магистърът.

— Може — съгласих се сънено аз.

Риан стана и излезе. Това доста ме учуди, тъй като освен по време на историческите ни вечери в директорската къща в академията, в останалите случаи, виното го носеха слугите. А сега — самият лорд-директор.

Но аз нямах сили да придавам значение на това.

Магистърът се върна с бутилка и с две чаши с високо, обвито със златна лозова клонка столче. Златното, искрящо вино, което той наля с някаква мрачна решителност, в тези бокали изглеждаше изумително красиво.

Заставайки на едно коляно, Риан ми подаде чашата и тихо помоли:

— Опитай го, моля те.

И аз едва сега разбрах, какво именно ме напрягаше в ситуацията — това беше същото онова елфийско вино и бутилката, която ние не бяхме допили в онази нощ. И веднага се появи такова количество въпроси, но… но аз се взирах в черните, леко блещукащи очи на магистъра и в тях имаше толкова очакване и… надежда.

Без думи, взех протегнатата ми чаша. Вдъхнах аромата — леко мускусен, с необикновен мирис, в който имаше толкова много оттенъци… щастие. Направих първата глътка… Имах усещането, че пия малки глътки слънчева светлина — топла, сладка, но не и сладникава… и този удивителен вкус, който продължавах да преглъщам, наслаждавайки се на всяка отделна глътчица, чувствайки, как топлината се разлива по тялото ми… И бях наясно, че не подобава една дама да изпие цялата чаша до дъно, но аз така и не можах да спра, докато не изпих всичко…

Риан меко взе празния бокал от пръстите ми, сложи го на масата, протегна се и нежно ме целуна… И като че ли аз отново пиех вино, но този път вкусът му беше по-ярък, а топлината се превръщаше в огън, който пробяга по вените…

— Помниш ли какво ти казах, когато го пихме за първи път? — прекъсвайки целувката, попита магистърът.

Въздъхвайки конвулсивно, си опитах да си спомня.

— Че никой друг в Ардам няма такова? — Струва ми е, че именно тези думи бяха прозвучали тогава.

Усмихвайки се, магистърът докосна бузата ми, и това докосване беше неописуемо ласкаво, след това поклати отрицателно глава и тихо отвърна:

— Аз казах, че ненапразно съм чакал толкова години, сърце мое. — И той отново завладя устните ми, въпреки че всяко движение беше толкова предпазливо, едва доловимо, а след това съобщи: — Това не е просто вино, любима, това е елфийският Сватбен нектар.

Слушах със затаен дъх.

— Капка лунна светлина, примес на кръвна магия, светлината на надеждата и частица очакване — всичко това позволява да бъде създадена Златната напитка. За всеки мъж тя може да бъде приготвена само веднъж… — Лека усмивка и тихото: — Сватбения нектар елфите от Вечния лес го пият едва след сватбата. Да бъде отворен преди бракосъчетанието — това е престъпление, за което в Лесовете се полага смърт…

Аз трепнах, Риан, склонил леко глава към лявото си рамо, съсредоточено наблюдаваше реакцията ми. Забелязал, че отново внимателно го слушам, продължи:

— Ти си моята първа и единствена любов, сърце мое, и наливайки в онази нощ това вино в чашата ти, аз знаех, че извършвам престъпление, знаех, че нямам право да свързвам животите ни… Знаех, но не бях в състояние да се спра. И аз чаках твоята първа глътка както се чака смъртна присъда или помилване… Но ето, ти притваряш очи, вдъхваш аромата и на устните ти изгрява усмивка, лека, едва забележима… Глътка, и ти спираш, за да усетиш по-пълно вкуса… а сърцето ми престава да бие… Но глътка… още една… и още… И аз на един дъх изпих чашата си. До дъно. Както и ти. От онзи момент, нашите съдби са свързани, Дея, именно в онзи момент почерня камъкът на годежния пръстен.

И поглед, внимателен поглед на черните като самото Тъмно изкуство очи. Той не молеше за прошка, той не си търсеше оправдания, той просто разказваше истината и го интересуваше само реакцията ми след чутото… А аз не знаех какво да кажа… Аз не знаех какво да мисля… Спомнях си онази нощ, гоблина в отворения портал, себе си, изплашено хвърлила се към лорд-директора, и него, прегръщащ ме така нежно и трепетно… Аз просто не знаех какво да кажа…

Той каза всичко сам:

— Аз съм тъмен лорд, Дея. Аз съм тъмен. Аз няма да се оправдавам. И няма да те лъжа. Ти си моя. Ти си моя цялата, без остатък. И за теб няма път назад, сърце мое, защото ако ти направиш крачка назад, аз ще направя две към теб.

На мен изведнъж ми стана страшно. Ужасно страшно. Усещах се като в капан, от който няма изход, защото лорд Тьер е и пред мен, и отзад, и отстрани, също е той. И накъдето и да побягна, ще попадна в обятията му. В нежните му, защитаващи, ласкави, трепетни обятия…

А най-много ме плашеше осъзнаването, че ако той ми беше разказал всичко това по-рано, аз не бих отстъпила крачка назад, бих отстъпила на стотици крачки. Бих се изплашила, бих изпаднала в паника… А сега… сега единственото, което наистина би могло да ме изплаши, беше смразяващата мисъл, че мога да го загубя.

— Това е подло — едва чуто прошепна адептката на „Академията на Проклятията“.

— Кое именно? — Лека, с привкус на победа усмивка на ясно очертаните устни.

— Всичко! — Аз нямах думи. — Това, което си направил. Това, което правиш сега. И най-подлото е, че ти отчетливо знаеш, че от теб аз се боя много по-малко, отколкото от мисълта, че мога да те загубя!

Риан просто се усмихна в отговор. Толкова сдържана усмивка и такъв ликуващ победен пламък в очите!

— Не трябва да ме гледаш така — раздразнено помолих аз.

— Трудно е да гледаш по друг начин, когато осъзнаваш, че си удържал победа в най-главната битка в собствената си история — меко отвърна магистърът.

Признание, от което сърцето може просто да спре.

— Ако бях претърпял поражение, аз просто нямаше да мога да живея повече, сърце мое. — На устните му може и да играеше усмивка, но гласът му беше плашещо искрен. — Просто не бих могъл. Аз съм прекалено уморен от необходимостта да оцелявам, така че след като усетих вкуса на живота, вкуса на ярките емоции, на страстта, нежността, ревността и надеждата, да се върна в предишното си състояние, би било стотици пъти по-лошо, отколкото да се разходя в Бездната.

Зад всяка дума, зад всяка пестелива фраза на магистър Тьер, се криеше толкова много…

— Риан… — Оказа се, че ми е много трудно да кажа каквото и да било друго. — Риан…

Ето това беше всичко, което беше в състояние да произнесе адептката на „Академията на Проклятията“, стъписана от признанията на собствения си лорд-директор.

— Имам предложение. — Той се усмихваше, но аз отчетливо виждах напрежението, промъкнало се в погледа му. — Предлагам ти да размениш всички целувки, които ми дължиш за една-единствена, моя.

Въздъхнах, замислих се и честно си признах:

— Това предложение изглежда изгодно откъдето и да го погледнеш, но в него се усеща нещо… гномско.

— По-скоро съм съгласен да призная, че притежавам някои от чертите на тъмните елфи — загадъчно усмихвайки се, отвърна Риан и коварно предложи: — Съгласявай се.

Сърцето ми изведнъж заби така бързо, гърлото ми в миг пресъхна, напълно забравих как се диша, но все пак, кой знае защо, казах:

— Съгласна съм…

Черните като самото Тъмно изкуство очи на лорд Риан Тьер, блещукащи и омайващи, изведнъж се измениха до неузнаваемост. И аз усетих, че стоя на самия ръб, точно до пропастта, над самата Бездна… И тъмнината се устреми насреща ми, само че аз вече не се боях.

И когато лицето на магистъра се озова така близко, когато ръката му се плъзна в косите ми, когато твърдите устни властно покриха моите с целувка, аз просто позволих на клепачите си да се затворят, абсолютно и напълно доверявайки се на тъмния лорд…

Една целувка може да бъде различна — нежна, търпелива и чувствена, властна, стремителна, изгаряща, състояща се от стотици бързи целувки и почти безкрайна, увличаща като най-дълбоката от всички тайни… Целувката може да е ласкава, предпазлива, изучаваща, а може да се превърне във всепоглъщаща и подлудяваща… Целувка, която завоюва душата, отнема сърцето, лишава те от остатъците самообладание… Целувка, пробуждаща нещо скътано, неочаквано, потайно, това, което се спотайва под забраните на възпитанието, традициите и даже морала, влят ти с майчиното мляко… Целувка, която стремително те променя, променя теб и света около теб…

И когато в стъклената стая, през чиито стени отчетливо се виждаше сияещият в нощта императорски дворец, лорд Риан Тьер престана да терзае устните ми, дишайки тежко и държейки ме в плена на внимателния поглед на черните като самото Тъмно изкуство очи, аз изведнъж осъзнах, че усещам всичко… по друг начин — грубоватата тъкан на роклята върху поруменялата кожа, топлината на ръката му, обвиваща талията ми, властното докосване на другата, която внимателно, но уверено стискаше косата ми, жарта на дъха му… Аз чувствах всичко това толкова отчетливо, сякаш изведнъж бях загубила и слух, и зрение и се опитвах да усетя света по нов начин, с нови сетива. И аз наистина го чувствах по-пълно, по-ярко.

— Още? — Ласкаво ироничен въпрос.

— Страх ме е — гледайки в мъждукащите дълбини на очите му, признах аз.

Нежна, и в същото време, доволна усмивка и многозначителното:

— Аз съм с теб.

Но аз въздъхнах:

— По-добре не…

Усмивката стана по-широка. Значително. А съдейки по погледа, Риан прекрасно разбираше това, което чувствах. Разбираше, знаеше и явно именно това целеше да постигне.

— Както пожелаеш. — Отпусна косата, хвана дланта ми, поднесе я към устните си, без да сваля поглед от очите ми, бавно и нежно я целуна… Аз не можех да разбера какво става с мен… Не, теоретически, аз разбирах, но как сама на себе си да обясня, че лекия допир на устните към моментално изстиналите ми пръсти, е в състояние да се откликва с все по-нарастваща топлина и пронизваща тръпка някъде дълбоко в тялото ми? А внимателно наблюдаващият и най-незначителната ми реакция магистър, просто обърна китката ми, и вече съвсем по различен начин, с безмерна чувственост долепи устни към мястото, където биеше пулса…

Стъклената стая на градската къща на Лорд Риан Тьер се огласи от стон. И аз дори не осъзнах веднага, че този стон беше мой…

А когато съобразих:

— Ма-ма… магистър! — Аз припряно скочих, столът с грохот се преобърна на килима.

— Какво? — весело се откликна Риан, като нарочно продължаваше да държи ръката ми.

Той се усмихваше, весело, доволно, всъщност, какво ти там, доволно, победоносно направо се усмихваше! А аз се задъхвах от нахлуващите чувства и усещания, с които просто не успявах да се справя. Изобщо не успявах. Беше ми срамно, че не мога да се овладея, че съм объркана и стъписана, а ръката ми все още е в неговата… Той просто държеше дланта ми, по начина, по който и преди го беше правил и доста често, но именно сега бях започнала да усещам това докосване по друг начин… Беше съвършено различно, защото този допир се беше превърнал в нещо вълнуващо и неописуемо…

— Риан, виното ли действа така? — с надежда попитах аз.

— Не. — Доволна усмивка и тържество на победата в очите.

— Магистър, вие подигравате ли ми се сега? — започвайки да се сърдя, попитах аз.

— Не. — Нагла, архинагла усмивка и аз започнах да подозирам, че и Юрао, и магистър Еллохар са много изостанали от лорд Риан Тьер във всичко, което касае наглостта.

Мълчаливо изкопчих ръката си от неговата, веднага се отдръпнах към стената, и гледайки двореца, се постарах просто да се успокоя. Но сърцето ми продължаваше да бие в невероятен темп, дишането ми беше накъсано и повърхностно, а цялото по ми тяло пълзяха и танцуваха огнени езици… И аз изведнъж осъзнах, че ако спим заедно като миналата нощ, аз няма да заспя. Да, аз просто нямаше да мога да затворя очи, знаейки, че той е толкова близо. Съвсем близо…

— Риан…

— М-м-м? — отзова се той току до мен, на един дъх разстояние зад гърба ми, а аз дори не бях чула, как се беше приближил.

— Може ли да си легна сама… В моята спалня.

Тих, коварен смях и ликуващото:

— В моята малка северна жена най-накрая се събуди чувствеността?

И може колкото си иска да твърди, че не се подиграва! Всъщност, да, не се подиграва, гаври се направо! С една дума — тъмен, при това, лорд!

— Риан!

— Може — Съгласието прозвуча с нотки на височайше позволение, но аз не рискувах да се възмутя.

Както се оказа — напразно, защото той весело произнесе:

— И да, не забравяме за фразата, която прозвуча преди малко.

— Коя именно? — подозрително се поинтересувах.

— „Аз съм с теб“ — весело ми напомни магистъра.

Не зная във връзка с какво беше споменато, но аз си легнах сама, мен дори галантно ме придружиха до вратата на спалнята ми, нежно целунаха… ръката ми, пожелаха ми кошмарни и се оттеглиха с гордата походка на завоевател. И аз действително спах сама, приблизително до два през нощта, а след това, в постелята ми се озоваха някакви собственици на родови артефакти, нежно ме прегърнаха, притискайки ме близо до себе си и с пресипнал магистърски глас, сънено се поинтересуваха:

— На теб четири хиляди осемстотин деветдесет и седем еднакви светилника трябват ли ти?

Искаше ми се веднага да кажа „не“, но правилната финансова политика беше пуснала корени и затова аз се отзовах:

— Остави ги, може да потрябват.

— Действително — съгласи се Риан. — Ще украсим нашата спалня в първата брачна нощ и ще те любя в сиянието на хиляди огньове.

И аз повече не затворих очи!

А лорд Риан Тьер, последният магистър на Тъмното изкуство, се преструваше, че спи дълбоко, а в същото време, тихичко се подсмиваше над цялото ми възмущение. След около час, на мен резонно ми напомниха:

— Сърце мое, аз съм в състояние да не спя няколко дни, но ти утре ми трябваш в адекватно състояние, защото у мен лично се събудиха известни опасения по отношение на императора, а да доверя тайна от такъв мащаб аз мога само на теб и на баща ми.

Мълчаливо се обърнах към него, и сега лежах, разглеждайки лицето му, едва различимо в полумрака. Риан отвори едното си око, усмихна се, протегна се към мен и нежно ме целуна. А аз положих длан на бузата му, вплетох пръсти в тъмните прави кичури и заспах.

 

 

Ранното утро ме посрещна с фученето на прелитащите над къщата дракони от императорския патрул, с аромата на топли кифлички с карриса и с ласкавото:

— Тъмни, любима.

— Тъмните вече са тук — усмихнах се, отговаряйки, и отворих очи.

Лорд Риан Тьер, със сплетени коси, в придворни одежди, лежеше, подпрял глава с една ръка, и нежно галеше бузата ми с другата. Кога беше успял да стане, да се облече и дори да си сплете косата, аз дори не си представях. По мои усещания, беше още съвсем ранно утро.

— Въпрос — погледът му леко потъмня: — На теб не ти ли харесва ИнСин?

Въпросът беше интересен. Аз седнах в леглото, скръстих ръце на гърдите си и се постарах да отговоря честно:

— На мен не ми харесва, когато ме принуждават за каквото и да било.

Изпитателен поглед и тихото:

— Ти опита ли се да протестираш?

— Не си премълчах.

Магистърът кимна, без да казва нищо, протегна ми ръка и ми помогна да стана от леглото. Но едва краката ми докоснаха пода, неочаквано ме сграбчи, притисна ме, стремително ме целуна, и пускайки ме, се насочи към вратата. Вече иззад вратата чух гласа му:

— Побързай, ако обичаш.

Кимнах, без да се досетя веднага, че нямаше как да види жеста ми, и бавно се отпуснах обратно на леглото. Устните ми още пареха от целувката, или аз успешно се самозалъгвах, защото просто ми се искаше да продължа да я чувствам… Не зная, беше трудно да се каже…

Разнесе се предпазливо почукване на вратата.

— А защо не влизаш? — с усмивка попитах аз, ставайки отново.

Вратата се отвори. Очакваният от мен магистър го нямаше, затова пък, влязоха две вампирки.

— Зоел — представи се първата, склонявайки глава.

— Найвъри — съобщи втората.

Аз за първи път в живота си виждах вампири-близнаци. Двете вампирки си приличаха като две капки кръв от една рана — и двете бяха високи, тъмнокоси, белокожи, с яркочервени очи и леко заострени горни кучешки зъби. Красиви, като всички вампири. Но това беше лирика, а сега мен ме интересуваше конкретен въпрос:

— Извинете, а…

— Имаме послание за вас — прекъсна ме, струва ми се, Зоел.

Спомних си, че съм само по нощница, а да приемам посетители само по нощна риза ми беше някак… неудобно. Зоел мълниеносно, като всички вампири, се приближи, протегна ми свитък. Предпазливо го поех в ръце, и счупвайки печата, го разгърнах:

„Вашата поява в банката провокира появата на една особа, която не се посвени и рискува да ме заплаши. Не търпя заплахи. Вампирските кланове се заклеха във вярност на лорд Риан Тьер, но достигнатите с него споразумения ни задължават да се придържаме към линията на поведение, натрапена ни от заговорниците“.

Осъзнах, че докато съм спала, Риан не само се е срещнал с лорд Витори, но е приел и клетвата за вярност на всички кланове. В името на Бездната, талантите на лорд-директорът понякога ме плашеха. Както ме стресна и останалата информация в посланието:

„Лейди Найвъри и Зоел Лангавер са личен подарък от мен за вас. За абсолютно всички, те са вашата нова прислуга, не ги позиционирайте другояче. Но вие трябва да знаете, че дамите са се обучавали като лична охрана за моята любима и затова знаят всичко за съхраняването на човешкия живот. И двете са заслужили личното ми доверие. Всичко най-тъмно, лейди Риате“.

Без подпис. Впрочем, подпис и не беше нужен. Аз навих отново свитъка, объркано погледнах вампирките. Те, от своя страна също се спогледаха, неочаквано весело се усмихнаха и Найвъри ме увери:

— Не се бойте, няма да ви изядем.

— Ние вече сме сити. — Зоел, съдейки по заявлението не се отличаваше с кой знае каква доброта.

Недоволно шъткайки й, Найвъри продължи:

— Повярвайте, нас са ни отучили от човешката кръв…

— Но ние, въпреки всичко, я обичаме — многозначително взирайки се в шията ми, допълни Зоел.

— Но не толкова, че да нарушаваме клетвата на рода! — по-скоро на нея, отколкото на мен, изсъска Найвъри.

— Да бе, вярно — покорно се съгласи Зоел и ехидно добави: — При това, човеците в Хаос са по-вкусни и по-сговорчиви.

Дамите се спогледаха отново, и двете някак многозначително се заусмихваха и се обърнаха към мен.

— На вас, там отвън такива тоалети са ви донесли… — съобщи Найвъри.

— Половината, аз бих ги изхвърлила на момента, а за втората половина съм готова да убия — лейди Тьер има прекрасен вкус, трябва да отбележа. — Зоел се усмихваше така, че максимално да ми покаже вампирските си зъби.

— А лорд Тьер ви чака за закуска, и знаете ли, видът му е страшно гладен, госпожо Риате. На ваше място, аз бих побързала. — Найвъри ми се усмихна много добродушно.

— Най — проточи Зоел, — ти никога не си разбирала от мъже, така че, просто повярвай на по-възрастните, гладът в очите му е от съвсем друг характер и със сигурност няма никакво отношение към закуската.

— Золя — изсъска Найвъри, — не смущавай девойчето. Тя, ако се съди по погледа, за мъжете знае зна-а-ачително по-малко от мен.

Зоел внимателно ме разгледа от глава до пети, след това умопомрачително се усмихна и изтърси:

— Там има една поразителна, тъмновишнева, съвсем мъничко по-тъмна от оттенъка на косите ви, да я донеса ли?

Мълчаливо кимнах. Вампирката като сянка изчезна зад вратата. Найвъри, която беше останала, предпазливо започна с:

— Вана?

— Аз сама! — едва не кряснах стресната.

— Добре, чакаме ви. — И такава, много мила усмивка.

Откровено казано, аз бях възмутена и от вампирките, и от лорд Витори, но когато излязох от душа, мнението ми рязко се промени. Зоел към роклята беше подбрала и всичко друго необходимо, включително тъничка черна дантелена риза с висока яка, която превръщаше тоалета в нещо почти скромно. И тя самата ми помогна да се облека. Уви, за тези дрехи беше нужна помощта на прислуга, тъй като нямаше никаква възможност човек сам да закопчае всички тези копчета на гърба си. А Найвъри, в течение на две минути, събра косата ми така, както аз не бих могла да го направя и за денонощие.

— Аз бих оставила този кичур кокетно да пада на шията — предложи застаналата до нея Зоел.

Аз просто седях, гледах отражението си в огледалото и на мен всичко много ми харесваше.

— Дея е много скромна девойка, Золя — укоризнено произнесе Найвъри. — На нея без съмнение ще й отива, но за нейното възпитание това ще бъде все едно ние да се накиприм в светлоелфийски дантели — колкото и да уговаряш себе си, че ти е добре, ако не си свикнал, да носиш такова нещо, е трудно.

— А-а-а, тогава, да — проточи сестра й.

Не се сдържах и тихо казах:

— Приятно е, че вие ме разбирате.

— Ние — да. — Зоел започна да изучава тавана с поглед.

— В края на краищата, можем леко да го пришием — миролюбиво, но не много ясно по какъв повод, каза Найвъри.

— Да пришиете какво? — попитах аз, ставайки от табуретката.

Зоел странно ме погледна, леко се намръщи и поясни:

— Очевидно, лейди Тьер страшно иска да се сдобие с внуци.

— Какво?! — не разбрах аз.

— Ужасно й се иска — потвърди Найвъри. — Аз изобщо предлагам да ви намерим друга бална рокля.

Запътих се да закусвам без да обеля и дума повече. Не предложих на вампирките — да не би случайно да ме разберат неправилно.

 

 

Още в коридора, насочвайки се към стъклената стая, която и на мен много ми харесваше, чух гласа на лейди Тьер. Свекромонстърът явно не беше в настроение, и аз, спомняйки си вчерашното й послание за „не знам какво ще направя, но със сигурност няма да ви хареса“, не чаках нищо приятно. Едва не размислих да влизам, но кой знае защо, направо ми стана жал за Риан.

Затова, блъскайки предпазливо вратата, бавно пристъпих в стаята.

Лейди Тьер стоеше с гръб към вратата и на непознат за мен диалект триеше сол на главата на сина си. Риан стоеше до срещуположната стена, и скръстил ръце пред гърди, мрачно гледаше майка си… до преди аз да се появя. В момента, когато влязох, от позата на магистъра се изпариха цялата скованост и напрежение, а усмивката, която веднага се възцари в очите му, бавно се отрази и на устните му.

— Тъмни — вежливо поздравих свекромонстъра.

Светкавично завъртане и сиятелната лейди Тьер в яркоалена разкошна рокля ме обля с оценяващ поглед.

— Тъмни, Дея — с известно напрежение проговори тя.

Под втренчения й изучаващ поглед, аз леко настръхнах, но се постарах да се държа уверено.

— Дея… — Отново повтори името ми дамата, като че ли не се решаваше да ме попита за нещо. — Дея, ти… вчера случайно виждала ли си се с Негово Височество?

Неочакван въпрос и стремително потъмняващото лице на Риан. Затваряйки вратата, аз заобиколих лейди Тьер, приближих се до магистъра, хванах го за ръката — така ми беше по-спокойно на душата. И вече, стоейки до него, честно разказах всичко:

— Негово Височество вчера помоли за среща, но ние се сблъскахме случайно в коридора, когато се качвах към Риан.

Майката и синът се спогледаха.

— Дея, а… той нищо ли не ти каза? — Разпитите не бяха силната страна на лейди Тьер.

— Каза да не се омъжвам — не се опитах да лъжа аз.

Лейди Тьер простена, съкрушено поклати глава и мрачно предупреди:

— Не сваляй поглед от нея, Риан.

— Майко, това дори не подлежи на обсъждане — с голяма доза раздразнение произнесе магистърът, прегръщайки ме и притискайки тялото ми към себе си. Тръсвайки глава, от което кичурите тъмна коса се пръснаха по породистото й аристократично лице, лейди Тьер, не по-малко раздразнено, произнесе:

— Не бъди толкова самоуверен, Риан. Дарг си има лични сметки с теб, а императорът няма да му попречи изключително и само заради желанието си да натрие носа на баща ти.

— Аз не бих бил толкова категоричен — възрази лорд-директорът.

Тъмните очи на дамата се присвиха, на устните й се плъзна горчива усмивчица, и Тангирра Тьер уверено отсече:

— Анаргар ще даде живота си за теб, Риан, но той няма да изпусне възможността да отмъсти на баща ти. Защото такива обиди не се забравят.

Риан, не по-малко уверено, отговори:

— Дарг няма да посмее.

— Ще посмее — лейди Тьер се усмихна. — Защото прекрасно знае едно — ти никога няма да го убиеш. Може да го удариш, да го нараниш, но няма да го убиеш. И още по-лошо, в случай на необходимост ще му протегнеш ръка както винаги. Защото на империята й е нужен наследник, а ти няма да се съгласиш да поемеш подобна отговорност, и това на Дарг също му е известно. Така че, ще посмее, Риан, наистина ще посмее — той си има сметки с теб, а ти за първи път имаш слабо място.

„О, да — тъжно си помислих аз, — докато магистърът прави всичко възможно да не допусне дори слухове за конфликт в императорското семейство, Негово Височество е обзет само от мисълта си за лично отмъщение. Показателно!“

— Добре, ще го приема за сведение — с леден тон произнесе Риан.

А лейди Тьер стоеше, замислено вглеждайки се в сина си, и изведнъж някак много объркано каза:

— Знаеш ли, братовчед ми винаги е мечтал ти да си негов син. — Пълна със затаена печал усмивка. — Ти винаги си бил неговата гордост, ти и Алитерра. Дарг, на фона ви, винаги бледнееше във всичко — в силата, в умението да достига поставените цели, в стремежите… във всичко. Веднъж Аран честно си призна, че ти си му по-близък от родния син. И сега, когато Алитерра така го подведе, само ти му остана, Риан. — Лека иронична усмивка, и доста по-мрачното: — Той с радост би те обявил за свой наследник, но… — Замислен поглед и тихото: — Но Дея никога няма да го устрои в качеството на бъдеща императрица…

Ръката на магистъра, обгръщаща талията ми, трепна. Аз неочаквано се почувствах зле. Лейди Тьер направо пребледня, като че ли чак сега осъзна, какво именно се е изплъзнало от устата й, и в следващия момент, местеше поглед от Риан към мен и обратно, за да внесе, в крайна сметка, нервно предложение:

— Дай да скрием Дея в Лангред! — И усмивката й стана неестествено весела.

Въпреки подозрително подобната на озъбване усмивка, която лейди Тьер се опитваше с всички сили да задържи на лицето си, на мен ми се стори, че сега тя е потисната и объркана. Просто смачкана от предположението, което сама беше изказала.

— Мамо… — спокойно се обърна към нея Риан.

— Всичко е наред. — Тя не гледаше към нас, тя със застинал поглед се взираше в гледката на императорския дворец, която се простираше зад стъклената стена. — Всичко е наред… ще е наред.

Тя затвори очи, преглътна с явно усилие, а когато ни погледна отново, очевидно полагаше всички усилия, да остане спокойна.

— Риан… — Мек, един такъв, по женски слаб глас, който ми се стори толкова нетипичен за свекромонстъра: — Поне към обяд, много те моля. И… — Лейди Тьер, кой знае защо, старателно се опитваше да не гледа към мен: — Изчакай със сватбата. Деюшка, тъмни.

Избухна златен пламък. Не бях сигурна, дали ми се е сторило или не, но в момента на прехода, лейди Тьер, като че ли закри лицето си с ръце.

— Бездна! — Само се една дума магистърът изрази отношението си към станалото.

Аз си спомних, че така и не му бях разказала една подробност:

— В Императорската банка Юр откри една сметка, от която са били превеждани пари на принцеса Алитерра. Сметката принадлежи на императора, тя е била отворена преди четирийсет години.

Аз бях длъжна да съобщя това само на него, а не на цялата група, тази информация не беше предназначена за тях, но Риан трябваше да го знае.

Магистърът нежно ме погали по бузата, пръстите му се плъзнаха към брадичката, карайки ме да отметна глава, и гледайки в очите ми, Риан тихо произнесе:

— Преди четирийсет години, на рождения й ден, аз, императорът, Алитерра и Дарг отидохме да празнуваме. Али не искаше пищни празненства, а всичко да бъде както при обикновените жители. Ние се преоблякохме в обикновени дрехи, използвахме магия на илюзиите и тръгнахме да се разхождаме. — Тежка въздишка и той продължи: — Денят се получи интересен, ние изпълнявахме всеки каприз на Алита, и в същия този ден, тя получи летящ гущер от Дарг, сметка в банката от баща си, но това, което поиска от мен, беше неприемливо, така, че завършекът на празника се провали.

— Ти сега за какво именно говориш? — без да крия подозрителността си, промълвих аз, имайки предвид желанието на принцесата.

— За това, че сметката в банката е била открита именно в този ден, и ако трябва да съм съвсем откровен, аз не мисля, че вуйчо има пръст в заговора. Да вървим да закусваме, денят ни няма да е от леките.

Не, аз, разбира се, послушно се запътих да закусвам, мълчаливо седнах, но едва Риан премести стола ми, все пак се поинтересувах:

— Ти нали разбра, какво именно имах предвид?

— Не — нагло излъга магистъра, седна срещу мен с лъчезарна усмивка.

Но, осъзнавайки, че аз продължавам да мълча и укоризнено да се взирам в него, се намръщи и рязко отговори:

— Между мен и Алитерра не е имало нищо. Никога.

И всички въпроси отпаднаха от само себе си, въпреки че едно нещо се набиваше на очи — Риан, по отношение на кронпринцесата, никога не беше допускал нито една оскърбителна забележка, независимо от всичко.

Магистърът пристъпи към закуската, аз известно време просто гледах в чашата си с чай, а след това предпазливо се поинтересувах:

— Лорд Тьер, бъдете така любезен да ми отговорите пределно честно — вие много жени ли сте имал?

Магистърът така и замръзна, с двузъбата вилица, на която имаше намерение да набоде парче от вече нарязаното месо. Хвърли ми странен поглед, отмести приборите, скръсти ръце на гърди и както винаги, се опита да се изплъзне от отговора:

— Да го кажем така… — Той внимателно подбираше думите си. — Аз дори не бих могъл да подозирам, че ще ми се наложи да се боря за любимата си жена, на първо място със самата нея. Най-малко бих могъл да подозирам, че у момичето, което ми хареса, ще предизвикам не интерес, а панически ужас. И дори в най-кошмарния сън, не би могло да ми се присъни, че в отговорна предложението си да приеме ръката и сърцето ми, тя ще отвърне нещо от сорта на „А защо не почакаме малко, лорд-директор!“. Никога няма да забравя и пасажът ти „Аз никога не съм ви обичала“. Така че, сърце мое, единствената жена с главна буква в живота ми е само една и това си ти.

Не знаех какво да отговоря на това, но определено взех решение никога повече да не го питам за жените изобщо и за неговите бивши конкретно.

— Това е последният ден — връщайки се към закуската, произнесе Риан. — Утре е сватбата. Нашата задача днес е да се опитаме да отгатнем всички възможни действия на противника.

— И да ги неутрализираме? — предположих аз, започвайки също да се храня.

— Зависи от обстоятелствата. — Лорд-директорът ядеше бързо. — Ти си длъжна да присъстваш утре на бала, да, в двореца днес ще монтират обсидианови панели, и да, сред охраната ще има проклятийници, но въпреки всичко, само ти имаш пълното ми доверие. Поне досега винаги си го оправдавала. Надявам се, дамите от „Клана на Нощта“ да са ти харесали?

— Те са възхитителни. — А в ума ми се промъкна „независимо от това, че са кръвожадни“.

— На бала има места, където дамите се уединяват — доста нервно произнесе магистърът. — И за мен е важно ти и там да си под защита. През останалото време, аз ще съм до теб практически постоянно. Във всеки случай, Еллохар също е сред поканените.

Магистърът говореше рязко, леко отривисто, практически без емоции. Усещането беше такова, че се предвижда не бал, а сражение.

— Риан — предпазливо го прекъснах аз.

Мигновено ме погледна, погледът му беше изпитателен и много нервен.

— А какво може да се случи на бала?

Той отмести вилката и ножа, тежко въздъхна и честно си призна:

— Аз не зная, сърце мое. Ние с Ултан бяхме подготвили трийсет и четири вероятни схеми на развитието на събитията. Разработихме мерки за противодействие на всяка от тях… и тогава изплува тази история с охранителните кристали. Естествено, сега се проверяват всички защитни артефакти в двореца и, разбира се, аз съм привлякъл най-добрите специалисти по безопасността, включително двама елфийски маг’ешша, но аз имам на разположение денонощие, а заговорниците са разполагали с много повече време. Какво именно можем да очакваме и как да се защитим, засега не е ясно.

Известно време аз мълчах, а след това се реших да попитам:

— А как ще танцуваме? — Честно казано, интересуваше ме всяка подробност за бала, но се престраших да попитам само това.

Нежна усмивка и загадъчното:

— Ще ти покажа.

Вече ставаше интригуващо.

— Мен ме интересува дали цялата нощ или…

— Два танца — отряза магистърът. — И това ще е всичко.

През останалото време на закуската ние мълчахме, а веднага след това тръгнахме за работа… Заедно.

 

 

Край на шести урок.