Елена Звездная
Как да надхитриш принца на Хаоса (1) (Урок шести)

1

— Адептка Риате… — Ниският чувствен глас на лорд-директора като че ли изпълваше целия кабинет. — Ако продължите още малко така загадъчно да мълчите, ще ми се наложи да прибегна до повторна проверка на знанията ви.

Великият Риан Тьер, член на Ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята, магистър на Тъмната магия и на Изкуството на Смъртта, временен повелител на Третото кралство и по съвместителство, онзи единствен, който можеше да накара сърцето ми да бие по-бързо, или просто да замре, както сега например, коварно се усмихна.

— Съвест нямате вие, лорд-директор — бях принудена да го огорча аз.

— Риате, аз даже жена си нямам. — Магистърът разпери ръце, без никакво намерение да се огорчава. — Какво остава за някаква си съвест.

— И аз си нямам мъж — закономерно възрази адептката на „Академията на Проклятията“.

— Което ни връща към въпроса, засягащ вашия морален облик. — Нагла усмивчица и проникновеното: — И аз съм готов да изслушам вашето безусловно „да“, госпожо Риате.

— Аз вече три пъти ви заявих своето безусловно „не“! — избухнах аз, скачайки от стола.

Но когато от креслото си, с подлъгващо бавно движение, стана лорд-директорът, аз бързичко се наместих отново на стола, но беше късно.

— Дея — заобикаляйки бюрото и приближавайки се до мен, проточи магистърът, — трябва да присъстваш на този бал.

— Няма — намръщвайки се, заявих аз, скръствайки ръце пред гърди.

— В качеството си на моя годеница — Риан спря пред мен.

— За нищо на света!

— И ще бъдеш представена на придворните като бъдещата лейди Тьер.

— Не!

Изведнъж на мен ми протегнаха ръка. Удивено погледнах лорд-директора, той пък с усмивка внесе предложение:

— Хайде да си поиграем на три безусловни „да“?

— Н-н-не ми се иска — измърморих аз.

— Хайде де, това е просто игра. — Привидно честният му тон изобщо не ми хареса.

Улових загадъчния поглед на черните, леко мъждукащи очи, в които аз, честно казано, отдавна и безвъзвратно бях потънала, но кой знае как, с всеки следващ път, ми се струваше, че отново тъна. И като че ли без моето съзнателно участие, тялото ми се изправи, след това се озова в обятията на лорд-директора, но активната си роля в последвалите целувки, би било нечестно да отричам.

— И така, смисълът на играта — издиша Риан, практически без да се откъсва от мен — е: аз питам, ти отговаряш. Ясни ли са правилата?

— Напълно — откровено преувеличих аз, тъй като в моето състояние беше трудно да разсъждавам трезво.

— Въпрос първи — нежна целувка: — ти обичаш ли ме?

— Да — промълвих аз без изобщо да се замислям.

— Въпрос втори — още една умопомрачително нежна целувка: — ти ще бъдеш ли с мен винаги и навсякъде?

— Да. — Беше чудесно, че той ме държеше, защото краката ми отказваха да стоят здраво на земята.

— Включително и на императорския бал?

Аз бих казала „не“, но на мен просто не ми дадоха такава възможност, а когато престанаха да ме целуват, се оказа, че вече просто не съм способна на това „не“.

— И тогава — в докосванията на Риан вече се прокрадваше значително повече страст, отколкото нежност — всички най-накрая ще разберат, че аз си имам годеница, нали, Дея?

— Да — простенах аз, обвивайки шията му с ръце.

— Каква послушна годеница си имам — прошепна доволният от получените отговори магистър на Тъмното изкуство.

— А колко е настоятелен моят годеник, просто да не говорим! — не се сдържах аз.

— Какъвто е, такъв, други няма да има — „утеши“ ме той.

Гледах черните му очи, чертите на аристократичното лице, погледът ми замираше на ясно очертаните устни на лорд-директора и аз чувствах как сърцето ми започва да бие по-бързо. И ако досега бях скована като от лед, вече се чувствах стоплена, омаяна и омагьосана от лорд Риан Тьер.

— Интересно — отдръпвайки се леко, но продължавайки да го прегръщам, подхванах аз, — ти това ли имаше предвид, когато каза: „И когато аз се превърна в твоята единствена ценност, ние ще си поговорим отново за жизнените ти приоритети, сърце мое“?

Загадъчна усмивка, коварен блясък в очите и уклончивото:

— Не съвсем.

— Така ли? — стана ми любопитно. — А какво тогава?

— М-м-м…

Риан ме подхвана на ръце, отнесе ме до прозореца, сложи ме да седна на перваза, и навеждайки се към устните ми, прошепна:

— Лейди Митас в секретарската стая ли е?

— Д-д-да, струва ми се. — И като че ли, за мой срам, дори това вече не ме тревожеше кой знае колко.

— Тогава няма да ти покажа — нагло отсече той.

Аз се усмихнах, протегнах ръка, допрях я до бузата му, Риан се усмихна в отговор… Понякога имах усещането, че зад гърба ми израстват криле и аз мога просто да се възнеса в небето от щастие. От невероятното, огромно, препълващо сърцето ми щастие…

— Ако продължиш да ме гледаш така, ще се разтопя — предупреди магистърът.

— Или ще пламнеш? — предположих аз.

— Сериозни опасения да се превърна в купчинка пепел се появяват всеки път, когато ти със стон произнасяш името ми — прошепна Риан. — А когато, ето така, възхитено и възторжено ме гледаш аз просто се топя.

— Не мога да те гледам другояче — честно си признах аз. — Колкото повече те опознавам, толкова повече ти се възхищавам и…

— Тогава сме в еднакво положение. — Комплименти в свой адрес Риан не търпеше даже от мен. — Та какво реши за бала?

Сутрешното пролетно слънце заливаше кабинета на лорд-директора с ярка светлина, през отворения прозорец се чуваше чуруликането на птиците и шумът на вятъра в почти напълно раззеленилите се клони, разнасяше се ароматът на цъфтящите алеи на Ардам. Пролетта беше любимият ми сезон. И магистър Тьер, в черен строг костюм, със събрани коси и загадъчна усмивка — най-любимият ми мъж във всички светове.

— Нали току-що се сдоби с безрезервното ми „да“ за бала! — напомних аз, закопчавайки якичката на ученическата си униформа.

— Да, сдобих се — не отрече Риан. — И от една страна, безкрайно ми харесва мисълта, че целувките ми те подлудяват, но от друга… Аз наистина имам нужда от теб там, сърце мое.

— Наистина ли?

— Дея — нежна целувка, — в противен случай, аз бих те оставил в академията, тя е непристъпна. Но като се имат предвид резултатите от разпита на Алитерра…

Той не продължи започнатата фраза, но лицето на магистъра в миг потъмня и той отмести поглед. За тъмните лордове, предателството на някой от втория им кръг, винаги е сериозен удар.

— Всичко ще е наред — прошепнах аз.

— За нас с теб — дори нямам съмнения. — Тих отговор и нервното: — Но бих искал да зная, колко още животи ще принесе в жертва тази безумна компания от проклятийник, морска вещица и поне един тъмен лорд. А като максимум, аз подозирам поне двайсетина участници.

Не знаех какво да отговоря. И затова, протягайки се, просто прегърнах любимия си.

На вратата се почука, раздаде се предпазливия глас на лейди Митас:

— Лорд-директор, тук при вас…

Аз моментално скочих от перваза, Риан оправи дрехите ми и се върна зад бюрото, за да произнесе на висок тон:

— Влезте. Риате, вие сте свободна.

Аз се шмугнах през вратата, покрай лейди Митас, която ме огледа с подозрителен поглед и едва не се сблъсках с висок, широкоплещест мъж със сламеноруси коси до раменете. Тази коса, широката брадичка и черният костюм бяха единственото, което забелязах, тъй като нямах никакво намерение да се вглеждам в посетителя на лорд-директора.

— Извинете — измърморих, без да вдигам поглед.

И понечих да го заобиколя, но той неочаквано ми прегради пътя и с тих, много странен, леко вибриращ глас, загадъчно произнесе:

— Вие не ме ли познахте?

Аз отметнах глава, удивено разглеждайки лицето му. Всъщност, смътно познати ми бяха черните, леко мъждукащи очи, но въпреки това…

— Извинете, наистина ли се познаваме? — предпазливо попитах аз.

Мъжът се усмихна и аз неволно се усмихнах в отговор, помисляйки си моментално: „инкуб“. И просветна картинката от спомените — същият този мъж лежи на легло и единствен от всички присъстващи Безсмъртни е свалил маската си от непрогледен мрак.

— Спомнихте си — досети се той. — Много се радвам да видя отново милата и скромна годеница на лорд Тьер.

Лейди Митас се тръшна на пода в безсъзнание.

— О, Бездна! — изругах аз, предчувствайки колко ще ми бъде весело от клюките, които ще плъзнат по академията.

Лейди Митас я вдигна приближилия се Риан, и независимо от масивните форми на секретарката, я отнесе с лекота до диванчето до стената, сложи я да легне и ми изкомандва:

— Вода.

И докато аз наливах от каната в чаша, между двамата Безсмъртни се състоя странен разговор.

— Сахе нкааврае? — произнесе Риан.

— Дое есшаа — отвърна инкубът и прекоси стаята.

Това, което се случи по-нататък накара чашата да се изплъзне от ръката ми! Защото едва светлокосият се приближи към магистъра, дясната му ръка започна да изпуска странна виолетово-синя светлина. Риан протегна насреща лявата си ръка… дланта на инкуба покри ръката на лорд Тьер… Светлината бавно претичаше от единия Безсмъртен в другия…

Когато инкубът се отдръпна, лорд-директорът остана да стои, затворил очи и без движение, а след това прозвуча глухото му:

— Ена ерда.

И той отвори рязко яркосини очи. А след това бавно, но неотвратимо тях започна да ги запълва тъмнина… Аз се наведох, вдигнах падналата чаша, отново налях вода и я изпих на един дъх. Забелязал реакцията ми, инкубът весело попита:

— За първи път ли виждате как се предава информацията между членовете на нашия орден?

Кимвайки, аз казах:

— И езика, на който общувате, също го чувам за първи път.

Безсмъртният се усмихна с разбиране, аз се усмихнах в отговор, въпреки че се опитвах да се сдържа. Инкубите са си инкуби. И тогава изведнъж си спомних онези две думи, значението на които все още не знаех — въпросът на Еллохар, когато ме беше видял за първи път и ме беше замерил с кинжала си: „кьехаата“, и отговорът на магистъра: „агхеера“.

— Извинете — хвърлих поглед към Риан, разбрах, че в този момент е някъде далеч от реалността, докато съзнанието му обработва получените сведения, и се престраших да попитам: — А вие не знаете ли как се превежда думата „кьехаата“?

Инкубът удивено вдигна вежда, но честно отвърна:

— Любовница.

Е, сега вече със сигурност знаех, какво беше попитал лорд Еллохар тогава!

— А „агхеера“? — и задържах дъх в очакване на отговора.

Поредната умопомрачителна усмивка на инкуба и:

— Любима.

Аз се усмихнах. Не, не на инкуба, аз с усмивка гледах в лицето на лорд Тьер, и в момента, когато погледът му стана отново осмислен, тихо казах:

— Обичам те.

На лицето му се появи известно недоумение, а аз добавих:

— Ужасно много.

— Сър-р-рце мое? — Риан явно не разбираше причината за поведението ми.

Инкубът може и да се досещаше, но аз дори не го погледнах, впрочем, лорд-директорът — също.

— И имаш безусловното ми „да“ за всички въпроси и предложения, които ти дойдат на ум. — Оставих се на милостта на победителя, след което, сипвайки вода в чашата, я отнесох на магистъра.

— Ти ме плашиш — призна си Риан, взимайки от ръцете ми средството за свестяване на лейди Митас.

— А аз ти се възхищавам — прошепнах аз, повдигнах се на пръсти и лекичко го целунах.

Нежно, но бързо, след това се обърнах и тръгнах към вратата, мимоходом подхвърляйки:

— Ще бягам на лекции. — А на инкуба: — Всичко най-тъмно.

— И на вас, кошмарни дни — отзова се Безсмъртният.

Риан нищо не каза, явно все още не беше дошъл на себе си.

 

 

Голямата аудитория в подземието, в лабораторията по „Смъртоносни проклятия“. Такава тишина, че се чува как диша седящата до мен Янка — ние всички прерисувахме от дъската схемата на проклятието „Дъх на смъртта“. И изведнъж, това абсолютно безмълвие, бе пронизано от възторжен вопъл:

— Ама не, ти това видя ли го?!

Лаборантите издадоха тежка въздишка, адептите от четвърти курс отново погледнаха към превъзбудения Тесме, после към мен, и отново се вдълбочиха в работата си.

— Не се и надявайте, че ще ви я дам — напомних за пореден път на професора, просто ей така, за всеки случай.

Магистърът недоволно изпухтя, потъвайки отново в изучаването на древните руни, за да възкликне след няколко минути отново:

— Ама, Риате, ти това чела ли си го?!

Да, със сигурност го бях чела, аз заради книгата на морските вещици две нощи не бях спала, по-голямата част от руните, заедно с точната им разшифровка, си ги бях преписала в тетрадка, просто за да не ми се налага да разчитам само на собствената си памет, а тази част, която имаше графично сходство със схематичните изображения на проклятията, не само че я бях прерисувала — бях я разчленила на съставните й изображения. Аз и трета нощ бих будувала над книгата, но Риан заплаши, че ще изпепели и ще запрати в Бездната подаръка на морските вещици, ако продължавам да не си доспивам.

— Това… това… — Тесме скочи и отпердаши нанякъде.

Върна се почти веднага със своя забранен за нас талмуд, и четвърти курс на „Академията на Проклятията“ беше напълно забравен от собствения си преподавател.

— И така — проговори лорд Нуер, старшият лаборант на катедрата, който вече достатъчно добре познаваше магистъра, за да се досети, че той няма да участва по-нататък в лекцията, — записваме следващото проклятие, адепти.

Дъската беше изтрита, в тетрадките ни, под схемата беше дръпната черта, и ние пристъпихме към изучаването на второто за тази лекция проклятие.

— Проклятие седмо ниво „Светлина“ — продиктува Нуер.

Ние послушно записахме, въпреки че названието откровено ни удиви.

— „Проклятие за слепота“ — продължи старшият лаборант. — Задължително условие при налагането му е абсолютната тъмнина. При нарушаването на това условие се стига до необратими последствия за проклинащия — абсолютен откат.

Това беше неочаквано — абсолютен откат даваха само двайсетина проклятия, отнасящи се в по-голямата си част към девето ниво.

— Особеност — не оставя следи във водата, единствено стъкловидното тяло в окото на прокълнатия запазва информацията през първите три часа. Запомнете схемата.

Лордът започна уверено да чертае символите за вливане на енергийния поток, а след това премина непосредствено към схемите на кристалите, ние мълчаливо преписвахме и пречертавахме. И така до края на занятието, а в момента, когато лекцията завърши, се раздаде разтревожения глас на Тесме.

— Риате, останете, ако обичате.

Янка, която си събираше тетрадките, ме изгледа косо, но си замълча. Дакене, пък, минавайки покрай мен демонстративно ме блъсна с рамо, но за сметка на тях, нашият полуорк не се посвени и ме попита директно:

— Дея, що за странна книга е това?

— Юрао я откри при обиска на дома на една нечиста — без да мигна, излъгах аз.

— А-а-а, госпожа частната следователка — подигравателно проточи Ригра, която все още не беше излязла. — Да-да, искрено вярваме и се възхищаваме.

За мен неочаквано се застъпи Янка:

— В „ДеЮре“, между другото, се търси секретар, аз напуснах още миналата седмица, така че защо не вземеш да идеш ти, Дакене, да поработиш поне веднъж в живота си.

Това, което изобщо не очаквах бе, че Ригра, ще ме погледне с някаква затаена надежда. Но, ако трябваше да сме честни, в предложението на Янка имаше някакво рационално зърно.

— При нас Юрао отговаря за назначаването на персонала — откровено си признах аз. — Само имайте предвид, че в последно време от кантората ни, по лични причини, по-точно, заради „влюбих се в друг“ се уволни една секретарка. — Аз укоризнено погледнах към Яна. — И най-вероятно още една ще напусне по причина „спешно трябва да си организирам сватбата“!

Тимянна загадъчно се усмихна и попита:

— Окено?

Аз естествено си замълчах, защото нямах никакво право да споделям подробности за личния живот на другите. Но Янка, както се изясни, се бе досетила за всичко сама:

— Ри винаги първо късаше бележките и писмата му, а след това трепетно залепваше парченцата и ги препрочиташе отново и отново. Радвам се за нея.

А аз отново плахо се усмихнах.

— Риате! — Викът на магистър Тесме накара всички да побързат да напуснат аудиторията.

Когато се приближих до магистъра, адептите вече се бяха изнесли, а лаборантите в тъмнобордови мантии продължиха да се мотаят точно до рева на магистъра:

— Вън!

Крясъкът изплаши не само мен, лорд Нуер се закова на място, останалите изпуснаха нещата, които държаха в ръце.

— Излезте, казах! — отново изрева Тесме.

У мен възникна желание да избягам заедно с всички, но се наложи да остана, слушайки как припряно напускат подземната аудитория потресените от събитията лаборанти. След това стана още по-весело:

— Дара!

Въздухът над нас заблещука, възроденият дух на смъртта се появи след секунда и не изглеждаше особено мило — бойната й трансформация е направо чудовищна.

— Не се плаши, просто в нормално състояние не съм способна да усилвам защитните заклинания на академията. — Това беше към мен, а след това, към магистъра: — Слушам ви.

Неочаквано и за двете ни, магистър Тесме се прегърби, като че ли просто остаря моментално, и ние чухме невероятен по същността си въпрос:

— Дара, колко пъти за последния месец… аз съм напускал „Академията на Проклятията“?

Възродената затвори очи, просветна в червено-виолетово и увисна във въздуха. След няколко дълги минути, безжизнено произнесе:

— Осем пъти.

— А аз помня само седем…

Ние в пълно изумление зяпнахме магистъра, а той обърна книгата, побутна я по-близо до нас и ни показа някаква забележка, написана на полето.

Забележка, написана от неговата ръка!

Беше невъзможно да не се познае почеркът на Тесме! И мастилото… мастилото не беше с ясни граници, значи забележката беше нанесена преди не повече от един месец.

— В името на Бездната! — измърмори Дара. — Ще съобщя на господаря!

Тя изчезна. А ние останахме — аз и изгубилият и ума и дума Тесме. Той беше просто размазан от осъзнаването на… какво всъщност?

— Бях сигурен, че виждам тази книга за първи път — промълви преподавателят. — Тя си е просто откритие! Руни! Древни! Аз напразно търся достатъчно подробна книга през последните двайсет години, откакто се сблъсках веднъж с руническите символи… и днес ти ми донесе това! Възторг, нетърпение, жажда за нови знания — не мога да ти опиша усещанията си. А след това отворих раздела с деепричастията и осъзнах, че вече съм ги виждал… — Магистърът с труд си пое дъх. — Отначало, това беше само едно такова мъгляво усещане, след това… Аз имам лошия навик с нокът да подчертавам важните, според мен, места и изречения…

Той придвижи книгата към себе си, прелисти няколко страници и посочи едва забележимите браздички. Преместих поглед от Тесме към книгата. Аз това не го бях забелязала, бях прекалено заета с разшифроването на ритуала и с търсенето на руни, който подхождат най-добре на съхранилата се в паметта ми схема.

— Не разбирам — простена Тесме. — И ми е много трудно да осъзная, че… Прекалено много знания, Дея, прекалено много възможности… Страшно ми е дори да си представя, че бих могъл да имам отношение, към онази формула на катализатора, например…

Е, какво пък, опитах се да го утеша както мога:

— Не е във вашия стил, магистър Тесме.

Преподавателят с недоумение ме погледна. Наложи се да поясня:

— Формулата е проста, по принцип използването й е по силите на всеки, а вие винаги се стараете да усложните материала, на първо място, с цел да го защитите от неподготвени или случайни личности.

Тесме се замисли, кимна и отново се върна към книгата. Прелистваше я внимателно, с видимо очакване за нещо лошо преглеждаше всяка страница. Аз се приближих още повече и сега стоях зад рамото му, също разглеждайки книгата.

— Та значи — конвулсивна въздишка, — къде казваш, че офицер Найтес е намерил тази книга?

Сега вече бях просто длъжна да споделя истината, която до този момент не бях разказала дори на професора:

— Листар.

Ръцете на Тесме забележимо се разтрепериха, и гледайки ме ужасено, уточни:

— Островът на морските вещици?

Мълчаливо кимнах. Нямаше начин да бъде описано изражението на лицето на магистъра — ужас, неверие, осъзнаване, откровен страх. Понятието „страх“ и Вилиам Тесме до този момент винаги ми бяха изглеждали несъвместими, а сега изведнъж забелязах, че магистърът всъщност вече не е толкова млад и е действително ужасно уплашен.

Изви се ален адски пламък. И почти веднага избухна и яркосин. Да, аз изобщо не очаквах появата на лорд Еллохар. За сметка на това, магистърът явно се радваше да ме види и първото, което се разнесе от устата му, когато стремително излезе от огъня, беше:

— Дея, скъпа, Еа ти предава пламенни поздрави.

— Тъмни, лорд Еллохар — смутено отвърнах аз, без да откъсвам поглед от адския пламък.

Риан се появи със закъснение и затова не чу думите на магистъра. Лорд-директорът ме погледна и каза на магистъра на Смъртта:

— Провери.

— Продължаваш да настояваш, че са му трили паметта, така ли? — Ехидният тон на лорд Еллохар изобщо не ми хареса.

— Тесме е лишен от магия, но не и от знания, него не е толкова лесно да го манипулират, това да не ти е някой гном — доста рязко отвърна лорд-директорът. — Единственият вариант е „Ръката на смъртта“, дванайсето ниво.

Неодобрително поклащайки глава, директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ бавно, и някак предизвикателно, се насочи към магистър Тесме, който обаче, гледаше не към него, а към Риан. И именно към лорд-директора се обърна с трогнатото:

— Благодаря.

— За какво? — Тонът на лорд Тьер беше леден.

— Вие нито за миг не сте се усъмнил в моята преданост — глухо отвърна Тесме, преглътна и добави: — Аз самият се усъмних в себе си, а вие — не. Това значи много за мен.

— Вие сте достоен за доверието ми — с леко кимване произнесе магистърът и се обърна към лорд Еллохар: — Давай, нямам време. Чакат ме.

Директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ разпери ръце и подигравателно уведоми:

— Не смея да те задържам.

Погледът на Риан към приятеля му беше един такъв, недоволен, този към мен — въпросителен. Аз се усмихнах в отговор и казах:

— Аз ще вървя на лекцията на лейди Орис.

Изви се адски пламък.

Явно наистина го чакаха и нямаше време. Интересно, каква информация му беше предал Безсмъртният? Много би ми се искало да узная.

— Е, всичко най-кошмарно — измърморих аз, отивайки към чина си, за да си взема нещата. Междучасието вече би трябвало да е свършило, а след него по програма имахме лекция по „Любовни проклятия“.

Но в момента, когато взех учебниците и тетрадката си, прозвуча тихото:

— Остани.

Аз направо замръзнах, без желание да вярвам в чутото. Но след това магистърът на Смъртта произнесе и:

— Моля те…

И молбата не беше само в думите — прозираше в гласа, в интонацията и дори в недоизказаното. Бавно се обърнах. Еллохар стоеше зад гърба на седящия Тесме и ме гледаше…

— Аз наистина закъснявам за лекция, магистър Еллохар — подхванах аз.

А той продължи да ме гледа. В погледа му вече нямаше молба, имаше болка, тъга и някакво бездънно отчаяние. И аз прекрасно разбирах, че след това ще съжалявам за мекосърдечието си, но ако трябваше да съм откровена, Еллохар нито веднъж не ми беше отказвал, така че и аз нямах право да му откажа…

— Имам само няколко минути — промълвих аз, прегръщайки купчинката учебници и тетрадки, приближих се към преподавателското бюро и застанах на равнището на първия чин.

Нямах представа как беше реагирал лордът на думите ми, аз не му хвърлих и поглед, а упорито продължавах да разглеждам пода под краката си, докато някакво слабо сияние не привлече вниманието ми. Вдигайки глава, видях как лорд Еллохар със светеща ръка докосва слепоочието на Тесме, който е затворил очи и се е напрегнал. Спомних си собствените си усещания от подобно заклинание и неприятна студена тръпка пробяга по гръбнака ми. Известно време в аудиторията цареше тишина, а Тесме все по-силно стискаше зъби, за да не застене.

След това магистър Еллохар произнесе:

— Тьер е прав, на вас са ви трили паметта. Веднъж, достатъчно грубо. Наслагването на реалността е доста забележимо. Като белег. Сега имаме два варианта — мога да оставя нещата както са и неприятните усещания ще се прекратят, мога и да възстановя изгубените спомени…

— Възстановявайте — изсъска Тесме.

Подхилване и доста арогантно и с превъзходство:

— На мен ми импонира вашето желание да контролирате собствената си памет, но съм длъжен да ви предупредя — процесът на възстановяване е съпроводен с непоносима болка, това — първо. И второ — на ваше място аз не бих се стремил към връщането на точно тези спомени. Нищо приятно няма в тях, магистър, повярвайте.

Но дори и аз знаех, че Тесме ще каже:

— Възстановявайте!

Лорд Еллохар уморено поклати глава, а след това, все така подигравателно произнесе:

— Когато ви писне да се наслаждавате на цялата гама от чувства — вина, съжаление и угризения на съвестта, така да бъде, аз ще се отзова на призива на Дара и отново ще ви изтрия паметта. Сега вземете тетрадката и я стиснете със зъби.

— Ще се сдържа — изръмжа магистърът.

— Или ще направите каквото ви казвам, или ще ви зарежа така — заяви ултимативно лорд Еллохар.

Тесме хвана дебелата тетрадка, ожесточено я захапа със зъби, сви юмруци… и се приготви. Виждаше се как трепери от напрежение тялото му, как по челото му се търкалят едри капки пот. Магистърът на Смъртта се усмихна, затвори очи и стисна главата на професора. Почти веднага Тесме застена отчаяно и се опита да се помръдне. След това започна да се дърпа с такава сила, че ми се стори за миг, че Еллохар няма да успее да го удържи, но лордът, усмихвайки се тъжно, продължи да възстановява паметта му… Минута след минута… Аз стоях, застинала в странно вцепенение, боейки се дори да помръдна и искрено съжалявах, че не си бях тръгнала.

И изведнъж Тесме изкрещя през стиснатите зъби. Викът излезе глух, и заради това, още по-ужасяващ, но, слава на Бездната, той беше последен… Еллохар отпусна ръце и магистърът се стовари върху бюрото, тресейки се като че от сдържани ридания. Той изплю тетрадката, а след това стисна ръце в юмруци и изстена — глухо, страшно, отчаяно…

— О, Бездна — промълвих аз, едва сдържайки сълзите си.

Лорд Еллохар чу, печално ме погледна, след това сложи ръка на рамото на стенещия от осъзнаването на нещо ужасно Тесме и тихо, но убедително произнесе:

— Аз съм последният, който ще ви осъди, магистър. Наградата, която ви бяха обещали, е прекалено изкушаваща за лишен от магия човек. На ваше място, така би постъпил практически всеки.

Не знаех какво има предвид Еллохар, но думите му никак не утешиха Тесме.

— Как съм могъл? — почти изкрещя преподавателят. — Как съм могъл…

И аз разбрах всичко! „Сагдарат“ — проклятието, за което не пишат в учебниците, но за което магистърът знаеше много! О, Бездна!

— Как съм могъл… — Още един стон, пълен с отчаяние. Тесме, изглежда не можеше да прости сам на себе си.

Еллохар ме погледна, след това отново обърна поглед към магистъра, тежко въздъхна и небрежно го потупа по рамото. Когато смазаният от осъзнаването преподавател се обърна, лордът леко се наведе и проникновено-доверително прошепна:

— Слушай, мъжки, дай да си кажем откровено — чак пък толкова разкаяние и самообвинения не са в духа на тъмните, недей да позориш империята, това първо. Да, утрепал си вещицата, да издънил си се, и какво сега? Можеш да продължиш да се опиваш от осъзнаването на собствената си вина, а можеш и да се върнеш, за да си поправиш грешката. Те там имат малък противен проблем с числеността и ще се израдват на силен и здрав мъжки екземпляр. Така че стига си се вайкал истерично, че е противно да те гледа… не-човек. Осрал си работата — бъди мъж, иди и си приеми последствията.

След тази тирада Тесме просто застина, гледайки потресено Еллохар, той отново го раздруса за рамото и добави:

— Стига толкова, намотаваш си сополите на юмрука и се взимаш в ръце. Освен това, проклятието, което си разработил за онзи, кривогледия, бързичко ми го оформяш на хартия, ще го покажа на сестричката, ще поискам професионалното й вещерско мнение. След час да е готово. Ще намина.

И директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ преспокойно се насочи към мен и ме побутна към изхода. И аз тръгнах без възражения, не ми бяха останали никакви сили за тях.

 

 

Ние излязохме от аудиторията в същия ред — аз отпред, лорд Еллохар на крачка след мен. Но в момента, когато затвори вратата, магистърът ме изпревари, принуждавайки ме да спра, докосна брадичката ми, карайки ме да го погледна и едва нашите погледи се срещнаха, тихо произнесе:

— Благодаря.

Аз свих рамене, отстъпих крачка назад и извърнах поглед. Ние постояхме така още известно време, след това Еллохар изведнъж попита:

— Как успя да уговориш Еа?

— Вие сте добър учител — без да го гледам, отвърнах аз.

И отново възцари тежка, угнетяваща тишина.

И съвсем неочакваното:

— Прости ми…

— За какво? — притискайки по-силно книгите, попитах аз.

— За поведението ми в таверната в Хаос. За това, че те изплаших. Прости ми, не го исках.

Аз смутено го погледнах, той ми отвърна с тъжна усмивка, а в очите… зверска мъка. Бездна, какво да правя сега?! Аз никога не му бях давала дори и най-малък повод и откровено си бях признала, че обичам друг, и… И аз наистина за нищо не бях виновна пред директора на „Школата за Изкуството на Смъртта“, но ми беше толкова тежко, че направо ме болеше да дишам.

— Магистър Еллохар — Аз конвулсивно си поех дъх, опитвайки се най-тактично да го кажа: — Аз не ви се сърдя, не съм ви обидена, не съм ви ядосана… В края на краищата, независимо от това, което казвате, постъпките ви говорят, че вие сте бил и си оставате истински приятел на лорд Тьер, а за мен това изкупва каквито и да било ваши изказвания… — Помислих за миг, спомних си как той умее да се хваща за всяка дума и припряно добавих: — В миналото. На мен наистина ми е много приятно, че сте счел за нужно да поискате прошка за онзи… инцидент, но сега, аз наистина трябва да вървя…

И ето, търсиш най-правилните думи, опитваш се да не го засегнеш по никакъв начин, да не му причиниш болка, а в резултат той те прекъсва по средата на думата с невероятното:

— Ще обядваш ли с мен?

Аз с объркване погледнах лорд Еллохар, той се усмихна и добави:

— Нищо предосъдително, Дея. Освен това, Тьер едва ли ще се освободи преди полунощ, така че…

— Магистър — този път аз се бях запасила с наглост и реших все пак да си кажа всичко, — ставаше дума за миналите инциденти! Колкото до настоящето и бъдещето — длъжна съм да ви напомня, че аз съм годеница на най-добрия ви приятел и имам намерение да си остана такава.

— Дея… — Очите на Еллохар, кой знае защо, се присвиха яростно.

— Магистър Еллохар — повторно прекъснах събеседника си, — аз много ви уважавам… — И кой знае защо, добавих: — Независимо от противния ви характер, безразборните ви връзки и стремежът ви да повишите числеността на населението на острова на морските вещици… — Запънах се, усетила какво точно съм казала, но все пак уверено завърших фразата: — И много би ми се искало да съхраня уважително отношение с този, когото цени бъдещия ми съпруг.

Лорд Еллохар премълча.

А аз, възползвайки се от това, бодро продължих:

— Всичко най-кошмарно. — И заобикаляйки магистъра, едва не се затичах нагоре по обикновено досадното зловредно стълбище.

Бившата домакинка сега, между другото, си траеше, даже когато случайно се спънах от поредното стъпало. И аз нито веднъж не се обърнах, въпреки че чувствах, как погледът на лорд Еллохар прогаря гърба ми. Но дори не се спрях.