Елена Звездная
Как да не объркаш древните клетви (9) (Урок пети)

9

Яркото слънце ме заслепи, топлият солен въздух моментално разроши косата ми, и затова, аз следвах магистъра, набързо правейки пораздърпана плитка и все не можех да схвана две неща. Не, за „откраднал“, аз по-нататък щях да попитам, но думите на стопанина на странноприемницата ме бяха заинтригували:

— Риан.

— М-м-м? — Магистърът ме прегърна през раменете.

— А как така ти си юнак, щом жена ти е грамотна? — Наистина ми беше интересно.

— Как да ти кажа, сърце мое, тук така е прието — ако жената е свястна, значи мъжът е юнак.

— А ако жената не я бива?

— Значи жената не я бива — със смях отвърна магистърът.

— Как така? — не разбрах аз.

— Просто. — И тъй като аз вече бях свършила да си сплитам косата, лорд-директорът ме хвана за ръка и ме поведе след себе си, ускорявайки крачка.

Известно време мълчаливо вървяхме по пустинната заради зноя улица, между дървените къщи, затворените лавки и свободно разхождащите се домашни патици, но аз все пак не издържах:

— А ако мъжът е свестен?

— То мъжът си го бива — последва веселият отговор.

— А ако мъжът е лош? — не мирясвах аз.

— Тогава жената хич не я бива, такъв юнак е съсипала. — Риан се разсмя, подхвана ме на ръце и закрачи действително бързо. — Всеки има собствени представи за брака, Дея, тук те са такива.

Недоумяващият поглед, с който се взирах в магистъра стана още по-недоумяващ, когато Риан предизвикателно попита:

— А аз свестен мъж ли съм? — И такава една хитра, лукава усмивчица.

А аз погледнах в черните, леко мъждукащи очи и разбрах, че потъвам в тях безвъзвратно и с всеки нов поглед, потъвам все по-дълбоко…

— Най-добрият — едва чуто прошепнах аз.

Магистърът спря, рязко си пое въздух, замисли се, а след това предпазливо попита:

— Наистина ли? — Аз кимнах, без да знам, че ще последва коварен въпрос: — И ти си съгласна още днес да станеш лейди Тьер?

Е, не, ако трябваше да го разглеждаме в такъв контекст…

— А защо ти се разтревожи от смъртта на влъхвицата? — Светкавично смених темата.

Такова едно опасно присвиване на очите на магистъра и определено недоволното:

— А отговорът къде е?!

— Ами отговорете де! — Аз самата не разбирах защо сега така нагло и явно в стила на дроу се усмихвам.

Магистърът възобнови движението си, при това, той крачеше стремително, след това спря, пусна ме да стъпя, хвана ме за ръката, и вървейки вече по-бавно, произнесе:

— Влъхвиците са особен народ. — Хитър поглед към мен. — Напомнят по нещо на приграничните жени.

— И по какво именно? — Аз заобиколих ято мързеливи патици, които седяха по средата на пътя и нямаха никакво намерение да стават.

— Също като тях отговарят на въпроса с въпрос — подкачи ме лорд-директорът.

— Това ние от тъмните лордове сме го научили — весело отвърнах аз. — И темата да променяме, също.

Той се усмихна в отговор, а аз… аз се хвърлих към него, прегърнах неговото, удивено от действията ми, лице, повдигнах се на пръсти и притиснах устни към неговите. Беше ми толкова хубаво и светло, радостта просто ме заливаше през глава. И когато магистърът ме хвана и ме завъртя в около себе си, аз изведнъж осъзнах, че много отдавна съм потънала в него, но не съжалявам и капка за това. А в прозорците на къщите се отразяваше илюзорна съпружеска двойка, в която двамата с нежност се гледаха в очите. Да, нашият малък празник остана незабелязан от околните, защото си беше само наш.

— А защо улиците са така безлюдни — поинтересувах се аз, когато продължихме да крачим из града.

— Обед е, всички почиват. — Той държеше ръката ми някак особено, така, че да може да гали пръстите ми със своята. — Тук живеят основно рибари, те си почиват преди да излязат за вечерния улов.

— Забавно. — Аз вървях, а ми се искаше да тичам и да подскачам, никога досега не се бях чувствала толкова щастлива. — При нас ловят риба само децата и младежите, понякога, но мъжете…

— В Приграничието няма едра риба в реките и езерата, строго се следи за това — вече по-мрачно, обясни Риан.

— Защо?

— Защото, сърце мое — усмивката му не беше особено весела, — там, където има едра риба, там се въдят и едри хищници, които се хранят с тази риба. А хищниците в Приграничието са основно…

— Неживи.

— Точно това е проблемът, затова водните строго следят и за количеството риба и за размерите й. Освен това, ние имаме договор с русалките — напомни лорд-директорът.

И докато аз размишлявах над думите му, ние стигнахме до единственото място, откъдето се разнасяше шум на търговия и пазарлък, пиперливи фразички и вопли: „Гевреци, гевреци, кой иска гевреци“.

— Искаш ли геврек? — запита ме магистърът.

— Н-н-не. — Аз отметнах глава, разглеждайки огромната скала, надвиснала над мястото, където явно се намираше пазарът.

— Меденка?

— Също не… Риан, а защо пазарът е именно тук?

— Не е толкова топло — весело отвърна той.

— То и така не е чак толкова горещо — отбелязах аз.

В следващия миг ме обля зной. Стана ми толкова горещо, че ми се прииска да сваля и сукмана и долната риза и… Температурата отново се върна към предишното положение.

— Ти нали не си мислиш, че бих те накарал да се разхождаш на това слънце без никаква защита? — Магистърът се усмихна. — А всъщност, тук наистина е страшна жега, затова и пазарът е разположен в сянката на Горига. Та какво стана с меденката?

Аз се усмихнах и моята усмивка се отрази и на неговите устни.

— Не ти е до меденка? — досети се магистърът.

Кимвайки, аз го дръпнах надолу по склона, усещането за морски въздух стана още по-осезаемо. Беше влажно, въздухът беше като спарен, като че ли влизахме в пещера. И някак незабелязано, моят порив да се спусна към приключенията, угасна сам по себе си и сега аз дори вървях след Риан.

— Аз бях тук тази сутрин — усмихвайки се сдържано, съобщи той.

— По същия начин ли се чувстваше? — кой знае защо попитах аз.

— Как? — последва въпрос.

— Зловещо е. — Описах аз емоцията си.

— Трудно ми е да възприемам света през очите ти, сърце мое — призна магистърът. — За мен зловещо — това е най-вече нещо интересно, което ще ми е любопитно да изследвам. Но тази сутрин не ми беше интересно.

— А сега? — предпазливо се поинтересувах аз.

— В светлината на откритата от теб охранителна бродерия? Безкрайно любопитно.

Моята любознателност също се ободри и аз отново почти подтичвах, опитвайки се да вървя в крак с широките крачки на магистъра.

Навярно всички пазари по света си приличат — стоят редици със сергии, хората се разхождат между тях — кой, просто така, разглежда с важен вид стоката, а друг се опитва бързичко да купи всичко необходимо и да се върне по-рано у дома. Търговците хвалят стоката си, хлебари разнасят различни печива и канят да си купиш и да хапнеш на крак, одърпана и пъстра тълпа носачи гарантира бързо да достави до дома и купувача, и покупките му. И този тук си беше най-обикновен пазар, само дето носачите бяха по-нагли, а продавачите по-лениви — рядко някой разказваше за стоката от сергията си, продавачите в по-голямата си чест седяха и си вееха с големи хартиени ветрила.

— Най-хубавите пазари са при пясъчните демони — изведнъж произнесе Риан, — задължително ще отидем.

— А какво има там? — вървейки след магистъра и разглеждайки подредените на сергията на кожар колани, пояси, катарами и жилетки, попитах аз.

— Ще видиш — последва загадъчен отговор и Риан свърна в следващия ред.

Тъкани, платове, нощници, ризи и отново тъкани. Аз вървях и замислено разглеждах, както търговците, повечето от които бяха мъже, и почти всички бяха брадати, така и стоката — основно груб лен и памучна прежда. Тук или не познаваха други видове тъкани, или не се търсеха. От готовите дрехи се продаваха основно долно бельо и избродирани с охранителна бродерия ризи. Готови рокли, костюми, наметала тук нямаше. Също така не се продаваше и облекло в черен цвят — виждаха се всички останали цветове, но черен, дори само плат, по сергиите не се намираше.

В този момент аз чух страшен, скърцащ глас:

— Зло! Зло върви по света, пълзи, разпростира се! Ще дойде и в тези земи Тъмният император, черни конници ще са предвестници на бедите, и ще погълне, ще изяде той дечицата ви, жените и щерките ви в робство ще отведе, бащите и дядовците ще отмъкне! Истинни са думите ми!

Всичко това го крещеше сгърбена старица, тресейки ръката си, с изкривени като куки пръсти, докато с другата се опираше на чепата тояжка. И погледът й беше един такъв безумен и плашещ.

— На кого сте му изтрябвали — едва чуто изсъска изведнъж магистърът, — с всичките си бащи, дядовци и дъщери!

Неволно се усмихнах и тихо попитах:

— А за какво са му наистина на императора бащите и дядовците?

Риан спря, погледна мен, след това полубезумната бабичка, около която се беше насъбрал народ, децата мълчаха и я гледаха с оцъклени от страх очи, мъжете сурово се оглеждаха и кимаха в знак на съгласие, а жените, бършейки сълзите си, идваха, оставяха до краката й кой каквото може — от пари до храна.

— Сега ще попитаме — взе неочаквано решение магистърът.

И оставяйки ме да стоя насред редицата със сергии, се отправи към старицата. Достатъчно беше да направи три крачки в страни от мен, и високият тъмен лорд изчезна, и сега вместо него, аз виждах висок и широкоплещест човек от местните — с руси къдрици, със светла кожа и даже с брада! А когато Риан се обърна, забелязах, че очите му сега са сини, а чертите на лицето по-груби и заедно с това — по-добродушни. Носът беше изгубил резките очертания, присъщи на тъмните аристократи, челото му беше по-тясно, и дори скулите не бяха неговите. Общо взето, да се разпознае великолепния лорд Риан Тьер в този могъщ жител на крайморското градче, би било направо невъзможно.

— Близко е, идва злото! — продължаваше да крещи старицата.

Гласът й може и да беше скърцащ, но беше и достатъчно силен. Впрочем, предизвестието за настъпващия ужас беше прекъснато от въпрос зададен с най-невинен тон:

— Ще прощаваш, почтена пророчице, ама дай да те питам, отговор да ми дадеш, мъдра жено. Та за какво са му на злодееца неумиращ нашите бащи и прадеди?

И старицата млъкна, прекъсвайки изпълнението си на „ще нагълта дечицата ви цели-целенички“, обърна се с цяло тяло към магистъра и впери в него неразбиращ поглед.

— Ама че то истина говори момъкът — отзова се белобрад рибар. Защо ли рибар — ами защото червените му ботуши бяха целите в полепнали рибени люспи.

— Аха, вярно бе! — Млад, широкоплещест мъж също реши да се изкаже. — То, женорята, ясно е защо са му. — Всички мъже така се разхилиха, че даже кентаврите биха засрамили, те уж бяха невъзпитани, но се смееха по-тихо и не толкова оскърбително.

— Децата да изяде, това също някак бива. — Отново младият мъж. — Ама старите дядовци за какво ще ги използва?

И всички се замислиха.

— Мъка, тежки дни настъпват! — закрещя старицата. — Зло велико земята тъпче, та я гъне, а вие?!

И тогава аз забелязах истинска коварна тъмнолордовска усмивка на простоватото лице на илюзията, прикриваща магистъра, а след това Риан уж невинно подхвърли:

— Та ти самата, почтена, вещаеш, че бащите и дедите ще зароби. Значи, кажи ни, за какво са му на императора старците. — И това беше казано така, че в тълпата веднага се разнесе:

— Да, да, нека да каже!

— Какво ще ги прави старците?

— Като се е хванала на хорото… да си каже докрай.

И още много неща в този дух, а лорд Риан Тьер меко отстъпи назад и се измъкна от тълпата, без да привлича внимание. И веднага след това, хващайки ме отново за ръка, се заслуша в предизвиканата от самия него караница.

— За кожени ремъци кожата им на живо ще дере! — завика старицата. — Бичове смъртоносни ще направи!

Но отчаяният й вопъл беше разгледан от делова гледна точка:

— Ти, това, зачакай малко — подхвана възрастен мъж с изкривени от артрит ръце, той подръпна червената си риза, поглади брадата си и продължи: — За ремъци, казваш? Не, такава кожа за нищо не я бива, скапана е направо, слушай какво ти казва Труг, кожарят.

И всички зашумяха, поддържайки мъжа.

— За месо! — издигна ново предположение вражалицата.

— На кого му е притрябвало такова месо? — обади се една от жените. — Просмукано с морска сол, завоняло от брагата, от тютюна разядено. Само да се отровиш с такова месо може!

Бабичката престана да се прегърбва, застана права, демонстрирайки горда осанка, скръсти ръце на гърдите си и ревна:

— Стига!

Всички замълчаха.

— А какво ако му трябват за тор? — възкликна някакво дете.

И се започна от начало. Предположения, опровержения, дори търговски идеи, а след това се чу:

— Тъмният не е глупак, изтрябвали са му нашите старци!

— То и градовете и селата наши хич не ги ще, самият той колко земя има, не можеш я премери!

Тихо разсмивайки се, Риан ме поведе по-нататък, а отзад шумеше човешката гълчава, правейки предположения, едно от друго по-забавни. И на мен ми беше много интересно:

— Риан?

— Да, скъпа.

— А защо при нас по площадите никой не призовава да се готвим за страшни мъки и страдания?

— Ти как мислиш, да не би гражданите да нямат с какво друго да се занимават? — весело попита магистърът. — Ти къде си видяла гном-кожар, който с умен вид ще слуша половин час откачена старица? Никъде, това е сигурно, гномите своето време ценят, както и всички останали, между другото.

След това ние завихме и се озовахме пред лавка, над която висяха няколко опънати бродирани кърпи, а входът беше закрит със завеса, също избродирана с охранителни знаци.

— Ето и мястото, откъдето купих ризата ти — съобщи Риан това, за което аз самата вече се бях досетила.

— А завесата друга майсторка я е бродирала — прошепнах аз, разглеждайки я.

— Сутринта я нямаше — съобщи магистърът.

Ние се спогледахме.

— Безопасно ли е да се влиза? — едва чуто попита Риан.

Аз, без да пускам ръката му, се приближих до завесата и се вгледах — да, рисунъка ми беше познат. Той едно към едно повтаряше схемата, която за първи път бях видяла при вещиците на Василена Владимировна — охранителната завеска беше древна, изработена качествено и много опасна.

— Лично аз виждам магията, характерна за вещиците от Седмото кралство — все така тихо ме уведоми магистърът. — Тя за мен практически не е опасна, ако не присъства едно „но“ — виждам всичко в тъмно лилаво, което значи, че не ми е ясна цялата картина. Ти какво виждаш?

Аз не че виждах кой знае какво, но едно нещо разбрах без съмнение:

— Няма да можем да влезем, докато не ни разрешат.

— За мен не е проблем да вляза, но се съмнявам, че след това обитателите на лавката ще оцелеят — пределно честно отвърна Риан. И повишавайки глас, повика: — Стопанке! Ей, почтена!

В лавката беше тихо, а след това се чу сподавеното:

— Ако с добро идеш, сложи ръка на гредата на входа, ако със зло — върви си по живо — по здраво, пътнико.

Без да му мисля много, се протегнах да докосна гредата от светло дърво, но дланта ми стремително я улови Риан, а след това ядосано изсъска:

— Ти какви ги вършиш?!

— Та нашите намерения са добри — поясних аз.

— А техните? — зададе логичен въпрос магистърът.

Да, за това не бях помислила.

— Ти си проклятийник, сърце мое, и като адепт на „Академията на проклятията“ не виждаш опасността, а аз съм маг — на мен прекрасно ми е известно, че по-голямата част от бойните заклинания се активират с допира на жертвата. За в бъдеще — никога не пипай това, в чиято безопасност не си уверена!

Аз само мълчаливо кимнах в отговор. Риан ме премести зад гърба си, и повишавайки глас, произнесе:

— Имате две възможности — махате охранителния артефакт и ние влизаме или аз разбивам защитния ви контур.

Той произнесе това с такъв тон, че даже този, който никога не беше чувал за лорд Тьер, веднага би повярвал. Те също повярваха. Трепереща женска ръка се показа иззад завесата и я свали. Пред очите ни се откри входът на лавката и червено килимче на прага.

— Махни го! — заповяда магистърът.

Жена на средна възраст с бяла риза и сив ленен сукман се наведе и махна и килима. Едва тогава Риан влезе в лавката, а аз — след него. Мястото приличаше на хиляди други подобни — тезгях, рафтове с платове и с вече готови избродирани ризи. Две изпоплашени продавачки — едната съвсем младичка, а втората — на около 45 години, явно майка и дъщеря — прекалено си приличаха погледите на сините им стреснати очи, а и носовете и на двете бяха чипи.

— И как така сутринта ме пуснахте, а по обяд ми се наложи да ви заплашвам? — с леден тон се поинтересува Риан.

Отговори по-възрастната:

— То сутринта майка ми беше тук, тя вас още при ей онези сергии ви забеляза и се зарадва, че към нас сте се запътил, сама махна всички артефакти, а след това най-строго ни нареди да не пускаме непознати и си отиде.

— Къде отиде? — последва поредният въпрос.

— Не каза…

Пауза, и магистърът продължи разпита:

— А защо така се е зарадвала, че влязох?

И някак съвсем неочаквано се раздаде тих, и също много властен женски глас:

— Защото не ми се отдава често да се отблагодаря на тъмен лорд. Исках сполай да ти кажа, на теб и на твоята избраница.

Мен веднага ме заобиколи странен, непрозрачен пламък, така че, когато се обърнах към вратата, нищо не видях, но за сметка на това, чух:

— Напразно я пазиш от мен, няма да й сторя зло.

Тъмните лордове винаги са се отличавали с недоверчивост, така че пламъкът не само, че не угасна, но дори се усили.

— Не се ли боиш, че ще я изгориш? — насмешливо подхвърли жената. — Чистокръвна ти е тя.

— Зная — спокойно отвърна магистърът. — Само че, на шията ти, влъхвице, черна примка има… И този, който те следва, е много опасен. Особено за чистокръвните човеци.

В следващия миг, огненият пръстен се разшири, и до мен се оказаха онези двете изпоплашени продавачки и една, облечена в синьо, белокоса жена.

— Тъмни — измърморих аз.

— И… на теб — отвърна влъхвицата.

Тогава се разнесе зловещ вой. По-възрастната продавачка пребледня, и би паднала в безсъзнание, но ние с дъщеря й успяхме да я подхванем, а влъхвицата, без колебание, я награди със здрава плесница и жената дойде на себе си почти веднага. А след това ние просто стояхме, споглеждахме се и се ослушвахме. Но беше тихо… много, много тихо, а всичко останало пречеше да се чуе съскането на предпазващия ни пламък.

Известно време мълчах, а след това не издържах:

— Риан! — Стори ми се, че викът ми просто се загуби в рева на огъня.

Но магистърът ме беше чул, и се раздаде спокойното му:

— Всичко е наред, сърце мое.

Кой знае защо, тези думи изобщо не ме успокоиха, магистърът явно се досети за това и добави:

— Той е опасен само за чистокръвните човеци.

Този път, вече влъхвицата се катурна в безсъзнание, а ние с младата продавачка я подхванахме почти по навик, но нея се наложи да я държим достатъчно дълго, докато огънят не стихна.

— Забавлявате ли се? — подхвърли приближилия се Риан, взе влъхвицата от ръцете ни и я отнесе към пейката под прозореца. Сложи я да легне и заповяда на продавачките: — Вода донесете.

А през това време аз гледах към пода до вратата… където неизвестно за мен същество беше свършило земния си път във вид на жалка купчинка пепел. Но аз не гледах пепелта, а черната ръка със сгърчени пръсти и остри като бръсначи, също черни, нокти.

— Извинявай, не обърнах внимание — произнесе Риан и ръката бе обхваната от огън… за да се превърне и тя в пепел.

— И какво беше това? — потръпвайки, попитах аз.

— Верух — ми отвърнаха. — Низша нежива форма.

— Нищо не разбрах, честно казано, а и названието за първи път го чувам — признах си аз.

— М-м-м, сложно е за обясняване, някой път ще ти покажа, при Еллохар в школата трябва да са останали около четирийсет, той с тях плаши първокурсниците — съобщи магистърът.

Появиха се жените, носеха вода… и двете. По-възрастната, сигурно от уплах, изля върху влъхвицата и двете канчета. А в тях имаше предостатъчно вода…

— Да ви подминават цял живот парите, дано! — изрева нещастната и вече мокра влъхвица, скачайки от пейката.

„Трябва да го запомня и да го кажа на Юрао — той такова проклятие ще оцени“ — помислих си аз.

Само че не последваха никакви други интересни изказвания, защото влъхвицата се втренчи в магистъра, а след това, с треперещ от вълнение глас, тя тихо каза:

— Вие ни спасихте… вие…

Риан се намръщи, прекъсна започващите благодарствени излияния с недоволното:

— Имам малко време и страшно много въпроси.

А аз, използвайки момента, се осмелих да попитам:

— А вие имате ли книга?

— Каква? — влъхвицата ме погледна.

— Със схемите на охранителната бродерия — използвайки това, че магистърът не се намесваше, уточних аз.

— Имам — отвърна жената и изведнъж се усмихна.

Не бяха минали и десет минути, а аз вече седях зад тезгяха с желания талмуд със сива кожена подвързия в ръце. Бяха се намерили и тетрадка и молив. Също зад тезгяха, пред чаши с чай и чиния ароматни пирожки с риба се бяха наместили и магистърът с влъхвицата, и когато двете продавачки се изнизаха от лавката, започнаха тихия си разговор.

— … Та значи веднага видяхте кой съм аз? — задаваше поредния си въпрос магистърът.

— Над вратата има амулет на истината — отвърна жената, — когато влязохте, маската падна, а когато излязохте, отново си беше на мястото. Вие не забелязахте, а на мен очите ми се отвориха.

Сърцето ми спря да бие! Отмятайки глава, аз нагло прекъснах разговора им с насъщния въпрос:

— А ако в тялото, чужда душа е скрита, амулетът на истината, ще може ли да го покаже?

Риан ме погледна в недоумение, жената, напротив — позамисли се, но отговорът й не ме зарадва:

— Ти за възродените ли питаш? Не, няма да покаже, животът е истинен, възроденият също е истинен.

— Жалко — откровено се разстроих аз и се върнах към изучаването на книгата.

А те продължиха разговора:

— Значи, вие видяхте същността ми едва в лавката, а защо тогава вашата дъщеря ми каза, че сте се зарадвала, още когато сте ме забелязала при сергиите отсреща?

Влъхвицата се смути, но отвърна честно:

— Вие сте красив, виден мъж, а че сте маг, това всеки знаещ го вижда — много сила, много енергия има във вас. — Аз се откъснах от книгата, на мен ми харесваше да слушам каквото и да било за магистъра, но, честно казано, ме учуди виновния вид на жената. А тя явно чувстваше някаква вина и последвалите думи обясниха защо: — Тя каква е работата, тъмни, внучката ми остана без годеник, много се измъчи, а вие сте хубавец, знатен, решителен такъв… На мен не би ми било трудно — силен амулет, и вие бихте обърнали внимание на Жеера, а след това, мислех, че нещата може и да се наредят…

И още един виновен поглед към мен! А аз просто не можех да намеря думи от възмущение! Риан просто мълчеше и се усмихваше, гледайки ме. И именно тази му усмивка охлади негодуванието ми.

— А когато влязохте и видях от чий род и чия кръв сте — продължи влъхвицата, — първо се обърках, но вие описахте каква риза търсите и тогава се досетих кой сте. Моята Жеера от острова на вещиците я беше спасил тъмен лорд, а с него, разправят, била човешка девойка. Тъмен лорд и човешко момиче — не можеше да има други такива, аз веднага се досетих, затова и ви дадох тази риза, тя не е обикновена, аз за внучката си я бях бродирала. Мислех си така да ви направя добро, щом с думи не мога да ви се отблагодаря, нямаше да се реша да ви кажа, че виждам истинната ви същност.

Пауза и виновното:

— Ще прощавате, почтени, но пръстена тази сутрин още го нямаше…

Риан просто й се усмихна, а на мен весело ми намигна. Стана ми ясно, че ми се присмива, и то така явно, но в този момент, съвсем друго ме вълнуваше:

— Извинете, но от острова нали си тръгнаха всички мъже — напомних аз.

— Жеера не му прости изневярата — тихо отвърна влъхвицата.

Стана ми жал за момичето, а Риан видя всичко в друга светлина:

— А как вие допуснахте такова нещо? — взискателно се поинтересува той.

— Пътуването й до острова? — уточни жената, тежко въздъхна и поясни: — Не го знаех аз. Иначе не бих я пуснала. Ама те избягаха двамата, вечна любов им се беше приискала, от вещиците осветена… доискаха я…

Аз в този момент си спомних онова рижо момиче, което беше заговорило с мен по пътя към храма и нейната злост към годеника и обещанието й да стане вещица. С това, мислите ми за случилото се, се изчерпаха и аз отново се съсредоточих върху книгата. Колкото до Риан, за него разговорът едва започваше:

— Какво се е случило с главното светилище? — Тонът беше хладен и взискателен.

Влъхвицата тежко въздъхна и започна да разказва:

— Преди около година и половина с жреците на Яреня започнаха да стават странни неща. Ние не забелязахме веднага, само дето вече не идваха при нас за амулети и охранителни артефакти, а и все по-висока ставаше оградата около храма на Яреня.

— И това не ви ли се стори странно? — язвително се поинтересува магистърът.

— Отначало не. — Жената изведнъж се прегърби. — А след това… Няма към кого да се обърнем и при кого да ходим ние… — Гласът й трепна на последната дума. — На краля е безсмислено да се плачем — не му е на него до старите култове, има си държавна вяра и това е. А ние нямаме сила в народа, не сме важни, значи, и за държавата. Към разбойните люде да се обърнем — ама няма с какво, те нас от лоши хора биха ни защитили, но не и от неясна и скрита заплаха; те и сами не биха се спасили от такова нещо… Нямаше към кого да се обърнем, тъмни, нямаше… Даже това, което подозирахме, нямаше на кого да го споделим, а когато силата на жреците нарасна, и започнаха по селата да ходят и да подбират бъдещи вещици, тогава наистина се изплашихме. Решено беше съвет да съберем… там всички и полегнаха, нито един охранен амулет не ни опази.

Аз отново вдигнах поглед от книгата и я погледнах. От страни изглеждаха странно — лорд Риан Тьер — великолепен даже в простата си бяла риза с разноцветна бродерия по ръкавите и около шията, и жената с побеляла коса и пълни със сълзи очи, прегърбена и покрусена, на която дългата с широки ръкави рокля приличаше на безформен чувал…

— Останахме само една шепа — седемнайсет само останахме.

А Риан мълчеше. Със сурово стиснати устни. Погледна ме, улови погледа ми и опита се да се усмихне. Едва тогава усетих, че и моите очи са пълни със сълзи. Магистърът тежко въздъхна и изведнъж се усмихна едно такова, изключително коварно. След това ми направи предложение:

— Сърце мое, искаш ли да направим така — ако ти намеря такава подобна книга, само че много по-древна и подробна, ти ще се омъжиш за мен до залез-слънце.

— Какво? — потресено прошепнах аз.

— Ти чу всичко много добре. — И такава една усмивка, в стила на магистър Еллохар.

Пред очите ми изникна талмуд, три пъти по-голям от този в ръцете ми, и не можех да се откъсна от съзерцаването на тази картина… докато влъхвицата не каза:

— Та то изгоря всичко, така пламтеше светилището, че едно денонощие не можехме да се приближим до него!

Без да реагира на думите й, Риан реши да ме довърши:

— Книгата на пазителката трябва да е поне четири пъти по-дебела от това пособие по бродерия, което ти явно вече мислиш как да измолиш.

Беше ми минало през ум, да.

— Любима? — А усмивката си я сдържаше с усилие.

Сърцето ми се разтуптя по-бързо, тъй като изкушението беше огромно.

— Между другото, там явно древни талисмани и амулети са описани, схемите с вплитането на енергийните потоци, също, при това, най-вероятно е използвана терминологията на проклятийниците.

— Да! — издишах аз.

— Какво да? — лорд-директорът продължаваше да се гаври с нещастната адептка.

— Да, много искам една такава книга! — признах си аз.

— А да се омъжиш не искаш ли? — проточи той.

— Не особено. — Аз посърнах. — Не днес, дори не утре и…

Без да ме слуша, въпреки че беше обещал да го прави, Риан се обърна към потресената от диалога ни влъхвица и проникновено попита:

— Вярно ли е предположението ми, че в светилището ви са се пазили трактати по древните проклятия, написани от самия маг Селиус и другите велики магове проклятийници?

Аз бях спряла да дишам! А жената, свивайки рамене, тихо отвърна:

— Да, ние пазехме свято наследството от миналото, вярвахме, че светилището е непристъпно… Древни ръкописи, летописите на отминалото величие, тайни знания и разбира се, книги, тези велики книги, които бяха успели да съхранят и изнесат през периода на завоеванията… Всичко е унищожено…

— Съмнявам се — весело произнесе магистърът. — Думите ви за това, че нито един амулет не е помогнал, ме карат да си мисля, че светилището така и е останало недостъпно за жреците. А след като добавихте „цяло денонощие не можехме да се приближим“, картината изобщо ми се изясни. Въпреки че — Риан очарователно ми се усмихна, — първата догадка се появи, когато гостилничарят ми разказа за смъртта на петдесетгодишната влъхвица. Не умират служителките на Забравения толкова рано, не умират. Освен ако смъртта не е единственият начин да скрият знанията си от хората с лоши намерения.

Аз потресено гледах магистъра, бледата жена беше толкова стъписана, че започна да мърмори молитви под носа си, а великолепният лорд Риан Тьер коварно се поинтересува:

— Е?…

Книги! Всичките! Със знанията на древните магове, а следователно и с описанието на този ритуал, за който се споменаваше на пластината, намерена в дома на убития майстор-кожар… да, много ги исках, дори само от съображения за безопасност — ако ние притежаваме тези знания, те нямаше да попаднат в ръцете на заговорниците!

— Да, съгласна съм. — Аз изобщо бих се съгласила с всичко, само и само нищо да не заплашва живота на магистъра.

— Сватбата ще е на залез-слънце… — проточи Риан.

„Книгите са мои!“ — помислих си аз.

Всичко развали влъхвицата:

— Не лягай с него с тази риза, иначе до сутринта дете ще си понесла.

Изчервих се моментално, и то така, че сигурно и ушите ми бяха станали алени, а магистърът се стараеше да поддържа суров и невъзмутим вид, но раменете му се разтърсваха от смях. Но когато забеляза погледа ми, просто се усмихна и честно си призна:

— Пошегувах се. — Стана ми по-леко да дишам, горящите от смущение бузи и уши ми се сториха незначителна дреболия. Риан добави: — За сватбата, не за книгата, тя до залез-слънце ще е в ръцете ти.

И ако я нямаше тук влъхвицата, аз със сигурност бих го разцелувала, на сега се налагаше просто да се радвам доста по-сдържано.

— На какво само не е готов един мъж, заради сияещите очи на любимата — с ирония към самия себе си, отбеляза магистърът, и ставайки, ми подаде ръка. — Да вървим, ако искаме да свършим работа, трябва да съм там преди залез-слънце.

 

 

Влъхвицата дойде с нас. Тя се примоли, а Риан, кой знае защо, не й отказа, и когато излязохме от лавката, сам наложи нов защитен контур.

И сега магистърът, в бяла риза, избродирана с червена охранителна бродерия, която също беше подарък, аз, с тетрадката и молива и самата влъхвица, с кърпичка, с която си бършеше сълзите, пътувахме към светилището. Пътувахме в открит файтон, който тресеше и подскачаше по неравния път, така че нямах възможност да пиша и ми се наложи да се възхищавам на пейзажите и на разговора.

— А вие руни никога ли не сте използвали? — разпитвах аз.

— Руническото писмо е дошло при нас отвъд морето. — Жената се стараеше вежливо да отговаря на всичките ми въпроси. — От северните народи, но не се е разпространило. То как е — една руна — една дума, така е сложно и написаното да разбереш, а и сам да се изясниш. Съвсем друго е — една черта — една буква, а от буквите колко само думи можеш да съставиш!

— Значи, вие сте ги познавали, но не сте ги използвали — уточних за всеки случай.

— Ние — не, маговете от север, понякога ги използвали в записките си… после поправяли, задрасквали…

„В писмената реч може случайно да са били използвани руни“ — надрасках с крив, заради друсането, почерк. Риан, който седеше до мен, надникна през рамото ми, прочете и се поинтересува:

— Сигурна ли си?

— Дреболия, но може и да потрябва — поясних аз. — Дукт ние така го спипахме, той пишеше по особен начин.

— Засега само това ли е? — Риан плавно ме прегърна.

— Не само. — Преместих се по-близо до него и се усмихнах, просто ми беше прекалено хубаво. — Но над останалите неща ще трябва да поразмисля, през последните дни някак не ми беше до спокойни размишления.

— А сега? — Такъв проникновен шепот.

Аз вдигнах глава, срещнах с поглед черните, леко мъждукащи очи и честно си признах:

— Не ми се получава.

Той лукаво ми се ухили, след което измъкна от ръцете ми тетрадката и молива, а след това, лявата му ръка ме прегърна през раменете, а дясната нежно държеше и двете ми длани, докато самият магистър загадъчно се взираше в далечината. А аз го гледах и не можех да се откъсна…

— Любов — усмихвайки се, каза влъхвицата.

Аз се смутих, но дори не помръднах, просто не ми се искаше да разкъсвам това докосване.

— Пролет. — В тон с репликата й, отвърна магистърът, притискайки ме малко по-силно. — А през пролетта…

— А, не, тъмни. — Жената странно се усмихна, местейки поглед от него към мен. — Когато само пролетта е виновна, това веднага се вижда, страстта си е страст, но когато е любов — тогава и погледите са различни, и дишането е в такт. И освен това, още една разлика има.

— Каква? — Стана ми много интересно.

Влъхвицата хвърли хитър поглед към Риан, леко се наведе към мен и прошепна:

— Той никога няма да те пусне.

Аз веднага погледнах към магистъра, напрегнатият му поглед в отговор не ми хареса особено… но аз днес явно реагирах неочаквано, така че просто уверих лорд-директора:

— Не, аз теб никога няма да те пусна.

— Да, да — проточи Риан, — но думата „сватба“ за миг кардинално ще промени плановете ти.

— Дори няма да го отричам — признах си аз.

Загадъчна усмивка, и пръстите на магистъра започнаха да рисуват невидими кръгове на вътрешната страна на дланите ми, на китките и отново на дланите… Беше ме леко гъдел, но много приятно, а след десетина минути, когато влъхвицата с нетърпение поглеждаше някъде отвъд хълма, Риан се наведе към ухото ми и прошепна:

— Ще спориш, Дея, имаш думата на лорд Риан Тьер.

И тогава осъзнах, че през цялото това време, затворила очи, просто съм се наслаждавала на всяко негово докосване… Рязко се изправих и хвърлих гневен поглед към магистъра. Невероятно лукава усмивка проблесна насреща ми.

Но в този момент, на хълма пред нас се показа огромна сива стена, варосана тук-там. Стената беше приблизително три човешки ръста, и явно не беше построена много отдавна, и знаците на нея…

— Ще се опитам да отгатна — жреците на Яреня са обявили случилото се за наказание на своя бог и са си присвоили територията? — осведоми се магистъра.

— Да — сдържайки с мъка сълзите си, отвърна жената.

— Просто, както и всичко гениално — мрачно отсъди Риан.

— Колко познато — подхвърлих и аз.

— Да, почеркът е все същият. — Магистърът се вгледа в пътя и предупреди: — Сега конете ще спрат.

И наистина, двете петнисти кобилки застанаха като вкаменени.

— Животните чувстват — Риан продължаваше да гледа към пътя, — а сега отново ще тръгнат напред.

Кочияшът замахна с камшика, конете сами понечиха да тръгнат напред, но не им позволиха:

— Стой! — извика магистърът и изскочи от файтона.

Прашният, изсушен от жаркото слънце път бе подложен на внимателен оглед. Риан ту отиваше напред, ту се връщаше, приклякваше и чертаеше със счупено клонче някакви знаци в прахоляка, отново се отдалечаваше към стената и се връщаше обратно. Аз можех само да правя предположения за причините за действията му, но след около час се уморих да чакам някакви резултати и се върнах към собствените си записки в подарената ми от влъхвицата тетрадка. Жената, която отначало беше въодушевена, сега просто седеше и тихо плачеше, а аз се стараех да не й преча. Кочияшът, който наблюдаваше странното поведение на магистъра, в началото се бе опитал да помогне на „болнавия“, но така му изсъскаха, че дори след цял час, мъжът седеше мирно, изправен, страхувайки се да помръдне. Общо взето, от цялата наша компания, нетърпение проявяваха май само конете.

След два часа, Риан, който сега не бродеше, а седеше и нещо чертаеше, изведнъж си спомни за мен:

— Дея, ела при мен.

Затваряйки тетрадката, аз предпазливо слязох от файтона и затичах към магистъра, за да чуя:

— Познаваш ли го? — Риан посочи един зигзаг, затворен в кръг.

Аз се вгледах, приклекнах до него, издърпах пръчката от ръцете му и разложих символа на съставните му части. Излизаше нещо странно. Ама много странно.

— Не зная — признах си аз. — Но ако съпоставим с аналога, който използват проклятийниците, то това е нещо като самоизключващо се проклятие. Тоест, енергията не върви по зигзаг, а по кръга, поглъщайки сама себе си. Празно проклятие.

— И аз така си помислих, че с магията тук е работил проклятийник. Имаш ли предложения по тази схема?

— Само от гледна точка на проклятийник.

— Казвай, каквото и да е. — Весело ми се усмихнаха.

— За заклинанието за противодействие трябва да се използва низходящ енергиен поток, който да погълне енергията на кръга, разкъсвайки го и…

— Възхищавам ти се — прекъсна ме Риан. — А сега се отдалечи на около двайсет крачки.

— До файтона? — уточних аз.

Лорд Риан Тьер стремително се изправи. В този момент изчезна и илюзията. Аз изтичах към файтона колкото се може по-бързо, и вече от там наблюдавах следващите му действия, забелязвайки с крайчеца на окото си, как кочияшът се тръшна в безсъзнание.

Отначало магистърът го обгърна мрак и тази пелена от тъмнина ставаше все по-дебела и по-плътна, като че ли огромен рой черни пчели кръжеше около Риан и някакъв странен тътен надви шума на вълните. А след това, разперил ръце, магистърът на тъмното изкуство произнесе невероятното:

— Да пребъде Хаос!

И пясъкът от файтона и до самия зид, който се намираше на около триста крачки от нас, изведнъж се вдигна във въздуха като плътна стена! Гръмна гръм… небето тутакси почерня, а след това през плътната пясъчна завеса, аз забелязах извиващия се огнен камшик! Трясък! Като че ли пространството се разкъса! Бучене… и двете кобилки се свлякоха на пътя, влъхвицата стоеше във файтона, притиснала ръце към гърди, а аз… аз чаках кога ще свърши всичко това. Така де, аз безрезервно вярвах в Риан, но бих предпочела да стоя там, близо до него.

И отново огнения камшик разсече небосклона, небето отговори с гърма на стотици мълнии, усещането беше, че въздухът закипява… а след това в лицето ми удари вятър! Той носеше пясък, мирис на приближаващ се дъжд, аромат на огън и, кой знае защо, борова гора. Вятърът разметна косите ми и се понесе надолу по пътя към самото море… А аз, изтривайки напрашеното си лице с ръкав, погледнах напред и видях… Риан. Той стоеше, скръстил ръце на гърдите си и гледаше светилището на Забравения. Цяло и невредимо, въпреки че беше оградено със стена, но до тази стена имаше не триста, а цели петстотин крачки.

— Ти добре ли си, сърце мое? — обърна се той към мен.

Отръсквайки сукмана си от пясъка, аз се приближих към магистъра, и той, заставайки зад гърба ми, ме прегърна и ме придърпа към себе си.

— Това ли е светилището? — попитах аз, въпреки че и така си беше очевидно.

— То самото — лорд-директорът посочи към пътя. — Виждаш ли?

И аз тогава забелязах, че пътят там се разделяше. Единият, вече обраснал с трева и храсталаци, водеше нагоре, а вторият, утъпкан, много плавно завиваше и водеше успоредно на морето под хълма.

— За първи път се сблъсквам с толкова качествена илюзия — призна Риан. — В Световете на Хаоса, пък и при нас в империята, потоците на реалността не са толкова стабилни като тук и е невъзможно да бъде създадено нещо подобно.

— Такава плавна извивка на пътя — отбелязах аз.

— Практически незабележима, при такъв ъгъл на завоя. Великолепна работа. Гениална. И най-интересното — това е особена смесица от магия, науката за проклятията и знанията на морските вещици.

— Същите личности, същия подход.

— Именно, сърце мое. Безупречно изпълнение, ако не знаех какво търся, никога не бих го намерил.

Аз удивено погледнах магистъра, а той невъзмутимо допълни:

— Вторият път наистина води към изгорялото светилище, от реалната обител на влъхвиците го дели стена, много набързо построена стена, но ние с теб просто бихме се поразходили по пепелището и бихме си тръгнали.

Усмихвайки се, реших да съобщя:

— А там кочияшът припадна. И конете също.

— А служителката на Забравения? — поинтересува се той.

— Зад вас стоя — чу се гласът й.

— И защо? — Настроението на лорда явно беше отлично.

— Чакам — след като се смути за миг, отвърна жената.

— Какво чакате? — Риан едва сдържаше смеха си.

Пауза, след това звук на отдалечаващи се стъпки, и влъхвицата отговори, вече по-отдалеч:

— Вие сте тъмен лорд и току-що изразходвахте огромно количество енергия, така че, сега ви е нужна кръв на невинна дева. Вашата, съдейки по това, как постоянно се изчервява, явно е невинна.

Настръхвайки, мрачно отбелязах:

— Ама че представи имат за Тъмната империя.

— Не, що се касае до настоящия момент, те не са толкова далеч от истината — подсмивайки се, съобщи Риан.

— В смисъл?! — възмутено уточних аз.

— В смисъл… — Той ме обърна с лице към себе си, наведе се към устните ми и прошепна. — На мен много, страшно, ужасно много ми е нужна невинна дева…

— За да пиете кръв? — прошепнах аз стресната.

— Предпочитам да я смесвам — весело ми отвърна той и ме награди с нежна целувка. И докато аз стоях и се опивах да осъзная какво точно искаше да каже с този намек или шега, Риан отиде до кочияша, вдигна го на крака, мъжът, от своя страна, призова конете към ред, и след минута, файтонът препусна нагоре по хълма, насочвайки се към забравеното светилище на Забравения бог.

— А той защо е забравен? — попитах аз, разглеждайки изсечения от дърво огромен лик с празни очни кухини и размити черти на лицето, който увенчаваше група от белокаменни кули.

Не ми отговори Риан, дар словото на влъхвицата отново се беше пробудило:

— Защото са го забравили — жената тръпнеше от радостно нетърпение, ръцете й се тресяха, както и брадичката, очите горяха с трескав огън.

— Напълно съм уверен, че те са живи — опита се да я успокои магистърът.

Влъхвицата изхлипа, кимна, отново си пое на пресекулки дъх, опита се да се вземе в ръце и продължи да ми обяснява:

— Навремето светилищата на Гръмовержеца се простирали от границите на Хаос до самата империя Хешисаи…

— Югът на нашата империя — поясни за мен Риан.

Хвърлих му поглед, а жената продължи:

— И ние бяхме верни служителки на справедлив бог…

— Който особено уважавал човешките жертвоприношения, заради което пък, от своя страна, народът не тачел кой знае колко култа към него и периодично разгромявал светилищата — допълни Риан.

Влъхвицата се възмути, поизправи се и изсъска:

— Това е било отдавна!

— Това е била една от причините, поради която народът застанал на страната на Тъмния император. Навярно им била омръзнала ролята на жертви на магически опити, на забравени култове, пък и изобщо да са жертви. Ако сте се захванала да разказвате, придържайте се към фактите.

Но някой се засегна и вече нямаше желание да разказва, така че се наложи Риан да завърши историята:

— Уверени в поддръжката на Черните конници, селяните започнали собствено въстание, сърце мое. И разграбвали на първо място светилищата и магическите храмове. Влъхвиците под прикритието на магическия ковън отстъпили на територията на магистрата Аквела. Когато империята била практически завоювана и те изгубили надежда да си върнат с бой предишните територии, маговете построили портал до тези земи, в Четвъртото кралство, влъхвиците, взимайки всичките си книги, избягали първи, а след тях, оцелелите магове. Такава била историята. Идвайки в крайморското кралство, служителките на Забравения се опитали да възстановят предишното величие на култа, но се сблъскали с вече съществуващия по тези места култ към Яреня. Всъщност, разликите между двете религии не били големи, само дето влъхвиците владеели магията, а жреците били просто разказвачи-самодейци. Но, колкото и да е странно, победили жреците — просто те били местни, хората били свикнали с тях. А на влъхвиците им се наложило да водят преговори със съществуващата религия. Така и живеели. Минавали векове, и дали искали или не, но служителките на Забравения все повече се смесвали с местното население, променял се мирогледът им, културата, променяла се самата вяра.

— Вярата е неизменна — не се съгласи жената.

— Така ли? — Насмешливо-ироничен въпрос. — Вашата охранителна бродерия се е просмукала в орнаментите, които използват обикновените хора, за да украсяват дрехите и домовете си. Да не би те сами да са откраднали тайните на влъхвиците?

Тя премълча.

— Вие овладявате силата си, едва след като дарите живот — продължи Риан. — А деца сте раждали от местните мъже и никакъв култ към Забравения не е можел да ви защити от чувствата, било към мъжа, на когото сте се отдавали, било към децата, родени от любовта ви. А в заповедите на Забравения това го няма, нали? И въпреки всичко, ви се е налагало да се сблъсквате и с болката от раздялата, и с отчаянието на майката, която е принудена да остави децата си във враждебния и чужд свят… Колко от вас са напускали светилището?

— Много — призна си влъхвицата.

— И нима са се връщали непроменени? — Проникновен въпрос.

— Не — едва чуто в отговор.

— И колко време не сте принасяли жертви на Забравения? — Риан се усмихна. — Аз зная отговора, но бих искал да го чуя от вас.

— Откакто се помня — нито веднъж. — Влъхвицата се прегърби. — Та нали те също са нечии деца, как бихме могли да ги възложим на олтара?

Риан й се усмихна с разбиране, и обръщайки се към мен, продължи:

— По този начин култът на влъхвиците се превърнал в нещо като почит към Майката Земя, докато жреците на Яреня изповядват поклонение към пълния с гняв бог-отец. И най-вероятно миролюбието на служителките на Забравения изиграло с тях лоша шега — те отказали да участват в новата война.

— Война? — изненадах се аз.

— Опитай се да свържеш всички данни в едно — подкани ме магистърът.

Аз не успях да последвам съвета му, ние вече бяхме стигнали до огромна, обкована с желязо порта и насреща ни излязоха повече от петдесет жреци с различна дължина на брадите. Но аз, кой знае защо, изобщо не се развълнувах, Риан също, кочияшът крадешком хвърли поглед към магистъра и явно също престана да се опасява от жреците. На конете, след всичко преживяно, изобщо от нищо не им пукаше, явно се бяха смирили с нещастната си участ.

— Обръщай каруцата! — изграчи един от чернобрадите.

— Ти, отче, недей така, не на мен, на злодееца-невумиращ там отзад, кажи — ядосано отвърна кочияшът, без дори да мисли да спира.

„Злодеецът-невумиращ“ се усмихна, но нищо не каза, въпреки че някаква реакция от негова страна очакваха всички, и като че ли даже конете, които не бяха много съгласни с перспективата да препускат по жреци.

— Обръщай по живо по здраво — вече не толкова уверено повтори жрецът.

— Абе как да обърна, те питам?! — възмути се кочияшът. — На кого разправям, че злодеец-невумиращ, цял-целеничък, карам отзад! Що не си идеш ти, отче, докато още можеш! То тука такъв Хавос призова, че целите ми крака и доселе се тресат. Иди, ти викам, отваряй портите!

Жреците се спогледаха, хвърлиха погледи към мен, към влъхвицата, към… младата рижава мома, която седеше до мен и с най-коварна усмивка, ме прегръщаше през раменете, преструвайки се, че няма нищо общо със случващото се.

— И къде е злодеецът, а? — запита един от жреците.

Кочияшът все пак спря конете и кресна:

— Ей го къде е той! — и посочи… младото червенокосо момиче, което най-невинно хлопаше с миглите на огромните си сини очи.

Последва незабравимо изражение върху брадатата му физиономия, и обръщайки се към мен, мъжът заекна:

— Слушай, моме, а злодеецът къде се дяна, а?

Под недоумяващите погледи на обкръжаващите, аз все пак се престраших да попитам шепнешком:

— Магистър… ама какво правите?

— Гавря се — пределно честно ми отговориха.

Обръщайки се към кочияша, аз разперих ръце и казах каквото можах. А можах само да промълвя:

— Няма го.

Минута мълчание, след което кочияшът подскочи на капрата и изрева:

— Ама ей сега беше тука! Тъкмо преди малко! На снага огромен, три аршина в плещите, очите — черни, ръцете — ей-таквиз. — Съдейки по демонстрацията, проведена от кочияша, магистърът беше като минимум полуорк, а може и чистокръвен орк. — И косата му — като нощ черна. Ей-тука седеше, в Яреня-отеца се кълна! А момата тука я нямаше!

В следващия миг на мястото на магистъра седеше… жрец. Брадат, при това, брадата му стигаше до пода, сериозен, достолепен, с мътни старчески очи. Но тези очи така кокетно хлопаха с мигли! Почти веднага усетих как ме вдигат на ръце и Риан скача от файтона. Пускайки ме да стъпя на земята, той се върна и взе от колата и влъхвицата. След това и двете ни поведе към портата, и всичко това в пълно мълчание. А когато се обърнах, видях, че във файтона сега удобно са седнали и двете кобилки, ние с влъхвицата — между тях, а кочияшът и дългобрадият жрец стоят впрегнати и преживят тревичка! В този момент, някой от жреците се тръшна в безсъзнание…

И точно когато исках да попитам Риан за какво му е изтрябвало цялото това представление, портите се разтвориха и излязоха още около четирийсет жреци и всички се завтекоха към файтона. А ние, незабелязани от никого, влязохме през притворената порта.

Оказа се, че дворът е огромен, широк, застлан с каменни плочи, а по средата се издигаше храм. Грамаден, дървен, явно за една година не бяха успели да построят каменен… И вратата на храма се отвори, и от него излезе…

— Алитерра — покрусено прошепна магистърът името на нашата кронпринцеса.

А аз не я бях познала веднага, а едва, когато се разнесе крайно раздразненото:

— Какво става? — Да, гласът й беше незабравим.

Тогава вече в лъчите на слънцето блеснаха червените коси, на красивото лице святкаха алените очи и устните във вишнев цвят подчертаваха оттенъка на смуглата кожа, а черните нокти потропваха по перилата. Кронпринцесата на Тъмната империя, в черна, със златни шевици, рокля, тръсна гривата си разпуснати коси и повторно настоя:

— И?!

Десетина жреци се втурнаха към нея, сгромолясаха се на колене, без да обръщат внимание на това, че брадите им метяха двора, а най-дългобрадият покаяно отговори:

— Странни неща стават, о, претъмна.

— Например? — Ленив тон, през който просто прозира отчетливо раздразнение.

— Върховният жрец с трева се занимава — отвърна един от по-задните метачи.

Кронпринцесата за миг замря, а след това по ушите ни удари пискливото и:

— Какво? С каква трева?

Жреците се затресоха, а един от предните редове избърбори:

— С обикновена…

Няколко мига Алитерра просто стоеше, след това над двора се разнесе ревът й:

— Вие се опитвате да ми кажете, че в момента, когато аз губя драгоценното си време в безполезно чакане, вашият върховен лети в света на замайващите смеси?! Къде е този стар козел?!

Треперещите жреци посочиха към вратата. Вилнеещата кронпринцеса се спусна по стълбите, прелетя през двора, изскочи през портата… Разсейвайки невидимостта, Риан я последва към огромните крила на вратата и просто ги затвори след нея. Беше страшно да го гледа човек — лицето му изглеждаше черно.

Той без думи удари с разтворена длан по вратата, огнен контур се плъзна по дървото и каменните стени. Риан известно време стоя, опрял ръце на вратата и отпуснал глава… Беше му много тежко, аз го виждах… Значи изобщо не беше очаквал нещо подобно.

— Риан — тихичко се обадих аз.

Не отговори. Аз се приближих, предпазливо го прегърнах, притиснах се към напрегнатия гръб… И тогава той трепна, обърна се, хвана ме за ръка и ме поведе към храма. Не промълви и дума, само дето очите му бяха непроницаемо черни и дори не блещукаха. За какво си мислеше в този момент лорд Риан Тьер не можех дори да си представя…

Потресените жреци, които метяха двора с брадите си, от момента, в който се беше материализирал пред очите им магистъра, дори не бяха помръднали. Струваше ми се, че бяха в шок или в полусъзнание. Във всеки случай, те много се стараеха да не привличат ничие внимание и ненапразно.

— В името на Бездната… — Някакъв тъмен лорд изскочи на прага на храма и там застина, виждайки лорд Тьер.

Гледайки този строен, явно съвсем млад лорд с огромни тъмносиви очи и отворена от изумление уста, аз изведнъж тихо го уведомих:

— И дойде за всички такава огромна и страшна Бездна…

И защо ли го казах — след тези мои думи Риан побесня.

Пускайки ръката ми, той се понесе нагоре по стълбите, сграбчи неуспелия даже да се помръдне момък и го притисна с такава сила към стената, че по зданието плъзнаха огромни, като че ли живи, пукнатини, а магистърът изсъска само една дума:

— Кой?

Тъмният лорд проблесна със зеленикаво сияние и носът му моментално беше размазан — Риан удряше яростно, точно, без да му позволява да се съсредоточи и да призове магията си, да се защити. А след това, пребитият, окървавен лорд беше запратен в отворената врата на храма, и магистърът, пристъпвайки след него, сухо ми подхвърли:

— Чакай тук.

И аз останах да чакам, трепвайки всеки път, когато в огромния храм нещо трещеше, рушейки се или се чуваше страшно хъркане. Жреците също се потрисаха, но дори не се опитваха да станат или да се помръднат. Без движение стоеше и влъхвицата… и едва тогава осъзнах, че всички те са сковани с магия.

След това се случи нещо неочаквано:

— Козлобради идиоти! — крещеше кронпринцесата — Отворете незабавно!

И вратата се разтърси от удар. Разтърси се, но устоя.

— Каква Бездна се е случила тук?! — Писъкът й предизвикваше неконтролируемото желание да си запушиш ушите. — Отваряйте! — опитваше се да заповядва принцесата.

Аз стоях, портата стоеше, жреците въртяха очи, но не можеха да помръднат… Самотна чайка прелетя над храма…

— Отворете тази проклета врата! — пищеше кронпринцесата.

В отговор — тишина.

— Ндоран! — Пореден вопъл.

Аз мълчах и останалите мълчаха.

— Бездна! — изрева монаршата особа и в следващия миг по вратата удари магия…

Контурът, същият този, който беше наложил магистърът, просветна и… вратата устоя.

Ето тогава стана тихо. Действително много тихо… а след това се раздаде изплашеният глас на Алитерра:

— Риан?! — Тя като че ли сама не вярваше на себе си.

Сякаш чул зова й, магистърът излезе на прага на храма, бършейки окървавените си ръце. Движение, едно-единствено и пестеливо, и вратата се разтвори, откривайки пред взора ни обърканата кронпринцеса и коленопреклонните жреци.

— Риан… — Алитерра изплашено отстъпи.

Лицето й стремително побледняваше, дори очите й станаха почти розови от ужас, всъщност, от този магистър аз самата се страхувах, особено като си спомнех как се спускаше от небето в Ардам…

— Боклук! — В тази единствена дума имаше толкова ярост, че потръпнахме едновременно и аз и принцесата, но му беше достатъчен един поглед към мен, и всичко останало, което му беше накипяло, магистърът не озвучи, а просто меко ми нареди: — Сърце мое, вземи влъхвицата, минете покрай храма, там служителката на Забравения сама ще се ориентира.

Аз мълчешком слязох по стълбите и се огледах — Риан дори не ме гледаше, пронизвайки с яростен поглед кронпринцесата. А аз… изведнъж си помислих:

— Риан — погледнах го през рамо, — а ние защо точно в това градче дойдохме?

Той не отговори, а и не беше нужно — на историята с влъхвиците ние се натъкнахме чисто случайно, но явно жреците на Яреня, магистърът им беше вдигнал мерника още от острова на вещиците. Само дето аз нищо не бях предположила, а лорд-директорът веднага и за войната се беше досетил и за това, че във всички тези събития чернобрадите са замесени. И затова, явно, ние бяхме тук, а не търсехме мага на име Ардаур Лейс.

— Дея — Риан с такава нежност произнесе името ми и добави: — Отивай, сърце мое.

Но аз стоях и го гледах, осъзнавайки, че той и сега не би трябвало да се намесва, императорът отново щеше да е против. Но Риан все пак се беше намесил — там, на острова, когато беше провалил жертвоприношението, и след това, въпреки явното недоволство на тъмния император, решавайки да се разправи и с жреците. Той и влъхвиците не беше длъжен да спасява, но все пак не беше подминал безучастно чуждата беда. И дори благодарности не само че не чакаше, а дори и не приемаше. И аз го погледнах — огромен, мрачен и ужасяващ и си давах сметка, че после мога и да съжалявам, но ми беше все едно:

— Риан, ако до залез-слънце ми намериш книгата, отговорът ми е „да“ — безгрижно съобщих аз, усмихвайки се, кой знае защо, на кронпринцесата.

— Да? — Последва удивен въпрос. — А ако не успея да намеря тази книга?

— Тогава ти си много лош мъж — весело отвърнах и се отправих към влъхвицата.

Магистърът мълчеше, докато аз прекосявах двора, мълчеше и когато аз докоснах жената по рамото и заклинанието за вцепенение се стопи, но когато ние вече тръгвахме, след мен се понесе почти заплашителното:

— Ще намеря книгата.

— Обичам те — прошепнах аз.

И дори не подозирах, че ще бъда чута, докато вятърът не донесе тихото:

— И аз теб…

Щастие — това е когато летиш над земята, независимо от обстоятелствата.

 

 

Зад новопостроения храм на Яреня се откриваше вид към оградената територия на светилището на Забравения. И тази територия беше цяла и невредима, дори отстрани не беше обгоряла, и когато видя това, влъхвицата се тръшна на колене и просто зарида. Освен това, тук стояха жреци, те бяха много, но стояха напразно, защото да ни виждат, ни виждаха, но не можеха да се помръднат. Силен беше магистърът на тъмното изкуство лорд Риан Тьер, даже прекалено… Впрочем, доколкото бях разбрала, жреците не владееха магията, така че всичко беше закономерно.

— М-м-м — измуча най-близкия до мен чернобрад.

— Нищо не разбрах — честно го информирах аз и побързах да отида при влъхвицата.

Не ми се отдаде веднага да я вдигна на крака, а пък да се успокоява, тя категорично не желаеше — плачеше и от радост, и от надежда, и от щастие, и от това, че просто не вярваше на очите си. Не повярва и на ушите си, когато иззад вратата, изрисувана с охранителни знаци се раздаде:

— Мамо?

И тогава ми стана ясна причината за сълзите й. И в резултат, докато се отваряха тежките врати на светилището, служителката на култа на Забравения и адептката на „Академията на проклятията“ ревяха дружно. Изтощените, отслабнали и олюляващи се влъхвици също се включиха, само дето те все още плахо ридаеха зад вратите, но сълзите не ни попречиха да влезем при тях. И там осъзнах колко плачевно беше положението на всички тях, които практически цяла година се бяха държали както могат под обсадата на жреците. Следващите ми действия можеха да бъдат обяснени само от състоянието на афект.

— А жреците са охранени. — Разглеждайки изпитите лица и хлътнали бузи, попитах. — Кой идва с мен?

Реакция на въпроса ми дойде от слабичко момиченце на около дванайсет години:

— За жреците ли?

Аз не се усетих веднага какво именно имаше предвид тя, а когато го осъзнах, вече беше късно — озлобените, прегладнели жени харесаха идеята:

— На чеверме!

— Да ги осолим!

— Сушено месо за зимата ще си приготвим!

Тъй като все още стоях на вратата, имах възможност да огледам бъдещите запаси на влъхвиците — жреците не можеха да се движат, но чуваха всичко! И по моментално побледнелите им лица потекоха капки пот от ужас. Всъщност, на мен изобщо не ми беше жал за тях, а само за нещастните жени, и затова внесох предложение:

— Месото се готви дълго, а жреците са доста стари, но тук трябва да има запаси и мазета. Кой идва с мен?

Влъхвиците се оказаха народ подозрителен и се съгласиха да пристъпят зад вратата, едва когато служителката съобщи, че няма от какво да се страхуват и че жреците не могат да се помръднат. Дори тогава, с мен се престрашиха да тръгнат само три от тях. Останалите останаха на защитената територия.

Първата работа на влъхвиците беше да раздерат с нокти физиономиите на застиналите жреци, тези, който паднаха в процеса, бяха до насита наритани, тъй като жените бият падналите, и още как! И едва след поражението на двайсет и седмия жрец, ние стигнахме до местната кухня и до склада.

На връщане, аз мъкнех огромна тенджера със супа, влъхвиците се сдобиха с по един нож, а също така и с чували с храна — основно хляб, сирене, колбаси и сушено месо. За какво им бяха изтрябвали ножовете, аз не предполагах, до момента, в който влъхвиците, след като предадоха зад вратите отмъкнатите продукти, не се върнаха, дъвчейки упорито в движение… Тяхното завръщане беше фатално за брадите на падналите в неравния бой жреци. Подобно на жътвари лятос, озлобените жени се заеха да косят наляво и надясно растителността по лицата на нещастните мъже. Аз, като отговорно лице, кой знае защо, тръгнах след тях. В края на краищата, се добрахме и до двора пред храма на Яреня, и с появата си отвлякохме вниманието на лорд Риан Тьер от беседата с бледата и разтреперана кронпринцеса.

— Дея, какво става? — забелязвайки ме, застанала зад отмъстителните жени с ножове в ръце, полюбопитства магистърът.

Аз мълчаливо свих рамене, влъхвиците ме погледнаха и се наложи аз да им разяснявам ситуацията:

— Той е от нашите — съобщих на служителките на Забравения, а на магистъра отговорих, повишавайки леко глас: — Сезонът на жътвата започна.

След думите ми, жените с ръмжене се спуснаха към все още коленопреклонните жреци.

— И кой какво жъне? — не се удържа от въпрос Риан.

— Жреците ще пожънат плодовете на своите деяния — усмихвайки се, отвърнах аз.

А след това просто стоях и го гледах, а магистърът гледаше мен, докато не прозвуча:

— Да вървим, ние свършихме.

И ние тръгнахме обратно… към склада. Там беше останал и вкусен компот, а също така и бонбони — беше се оказало, че жреците обичат сладкото, затова, сигурно, и бяха такива тлъстички.

 

 

Служителките на Забравения бяха около двеста и петдесет. Към пиршеството под огромния разклонен дъб не се присъединиха само най-старите, те бяха останали да лежат в килиите си, тъй като бяха съвсем обезсилени от глад.

— На първо време се държахме благодарение на запасите — разказваше ми Герата, която бяха избрали за главна, докато по-възрастната Върховна боледуваше. — След това минахме на жълъди и корени… на децата им беше най-тежко, но всички оцеляха, всички ги спасихме.

На мен ми беше харесало у влъхвиците — никой не се нахвърляше на храната, всичко бяха разделили, на всички бяха дали по малко, за да не им прилошее. Бонбоните бяха стигнали само за децата, но никой не се оплакваше — напротив — от време на време някой скришом триеше искрени сълзи на радост. А други все още не можеха да повярват, че всичко беше свършило.

— Герата, а защо им остригахте брадите? — Този въпрос ме глождеше още от момента на „жътвата“.

— А-а-а… — Влъхвицата коварно се усмихна. — При тези идиоти традицията каква е — колкото е по-дълга брадата, толкова по-уважаван е жрецът, а ако нямаш брада, няма и посвещението да преминеш!

Аз няколко секунди се взирах объркано в служителката на Забравения, а след това просто избухнах в смях! Да, това беше по-страшно, отколкото да ги бяха осолили или изпекли, това…

— Там зад стената има още поне четирийсет глави и са все още с бради — съобщих аз на Герата.

Жената мълчешком извади ножа.

За съжаление, още не бяхме стигнали до вратите, когато видяхме идващия насреща ни Тьер.

— Къде пак с ножове в ръце? — спирайки, се поинтересува той.

Аз подробно обясних накъде и за какво, седем влъхвици зад мен мрачно стискаха устни и ножове. Магистърът на Тъмното изкуство сви ръка в юмрук, приближи я до устата си, прошепна нещо и разтвори длан… продължавайки да стискат зъби и ножове, влъхвиците с явно разочарование проследиха с погледи как от неподвижните жреци се посипват остатъците от бради, коси… вежди… мигли…

— И повече никога няма да пораснат — мрачно обеща лорд-директорът.

Но намерението да отрежат поне нещо на някого не беше напуснало служителките на Забравения, затова, Риан добави:

— Можете да им окълцате всичко, каквото ви хареса, освен това, за което сега явно си мислите.

Кой знае защо, всички седем се изчервиха, обърнаха се и тръгнаха към склада, прибирайки ножовете. Проследявайки отстъплението им с поглед, Риан изразително погледна към слънцето, след това към мен, и с намек произнесе:

— Да вървим за книгата.

— А… кронпринцесата? — предпазливо се поинтересувах аз.

— Този разговор ще го продължим насаме в замъка ми. — Лицето на магистъра забележимо потъмня.

— А къде е тя сега? — В края на краищата, аз имах право да знам.

С тежка въздишка, Риан съобщи:

— Чака ни във файтона.

— И-и-и… защо там? — Нямах никакво желание да пътешествам с кронпринцесата.

Хващайки ме за ръка, магистърът първо поднесе дланта ми към устните си, нежно я целуна, и обясни:

— Ние сме в човешките кралства, това е стабилен свят, да се прогаря пространството тук може да бъде доста опасно, затова ние използваме или проверени и нанесени на картата изходни точки, като тази, от която аз се възползвах, за да ни пренеса насам, или пречупванията на измеренията над водните простори. Алитерра се е пренесла по водния път на острова на вещиците, а оттам — с портал в храма на Яреня. Само че аз унищожих портала, а на нея няма да й стигнат силите, за да създаде нов. Като маг, Алитерра не може да стъпи и на малкото пръстче на брат си, което винаги безкрайно разстройваше императора. Много жалко, че със силата на Терра, поводите да се разстройва не се изчерпват…

Колко жалко, че щеше да ни се наложи да пътешестваме в един екипаж!

Но аз, естествено не го споделих на глас.

В този момент, се разтвориха вратите и се показаха две влъхвици — Тега, с която бяхме дошли до тук, и още една, много немощна, която с мъка се държеше на крака, и с не по-малко усилие, държеше в ръце вързоп от плътна тъкан.

— Дея — повика ме Тега.

Аз припряно се приближих, опасявайки се за здравето на старицата на първо място. И ненапразно — веднага щом се приближих, влъхвицата ми предаде тежкия вързоп, той наистина беше много тежък, и със слаб, сипкав глас, почти прошепна:

— С добро към доброто, в името на светлината, в името на правото дело, да ти донесе радост нашия дар, Дея от Ада. Да бъдат благословени годините ти живот, и да е светъл друмът ти… И нека жаждата за знания със светлината на истината, да огрява пътя ти, дете…

Аз направо замръзнах, притиснала към гърдите си обемния пакет, а старицата ми се усмихна, протегна ръка, докосна дланта ми и добави:

— И каквото и да те сполети, помни — в светилището на Забравения за теб винаги ще има място и в сърцата и в дома ни…

— Благодаря — прошепнах аз потресена.

— Това е подло — изведнъж произнесе Риан. — И аз бих казал, даже жестоко.

Аз не разбрах какво точно имаше предвид той, докато не зърнах коварната усмивка на Тега. Такава една лукава и много доволна. И тогава осъзнах — във вързопа имаше книга! Същата онази, а може би и не само една. И да ме прости Бездната, но аз също се усмихнах коварничко, надявайки се, че магистърът няма да забележи.

 

 

Когато напускахме храма на жреците на Яреня, в двора точно влизаха градските стражари и мустакатият им десетник, слизайки от кафявия си кон, високо извика:

— Радомир, радвам се да те видя!

Всъщност, да, би трябвало да се досетя, че магистърът не е за първи път тук.

— Всички блага, Пантелеймон — весело отвърна лорд Тьер. — Получи ли вестта ми?

— Получих я, как да не я получа. — Мъжът се приближи към нас и те си стиснаха ръцете. — Ама да ви намерим не беше лесно. То каква е тая работа, Радомир, мога ли да вярвам на очите си?

— Някой път си заслужава и да повярваш. — Риан взе от ръцете ми тежкия вързоп. — За влъхвиците е нужно да се погрижите, тях от миналото лято в плен са ги държали, а онез, дето са плешиви — тях ги наказвай строго.

— Комай за жреците иде реч? — намръщи се десетника на стражарите.

— Какви жреци са те, разбойният народ, и той повече съвест има от тях — мрачно произнесе Риан и се обърна към мен: — Сърце мое, изчакай ме в каруцата.

— „Сърце мое“ — повтори Пантелеймон. — Невяста ли ти е?

— Годеница — поправи го магистърът.

Аз хвърлих поглед към Риан, след това се усмихнах мило на стражаря и се закрачих към файтона.

 

 

Още отдалеч се забелязваше кралската осанка на кронпринцесата. Във файтона, тя седеше под илюзията на влъхвица, но гордо вдигнатата й глава и правият гръб не можеха да не направят впечатление. Приближавайки се, аз веднага произнесох вежливо:

— Тъмни.

Кронпринцесата не отвърна. Едва след като се вгледах, забелязах защо — Риан беше сковал носителката на императорската кръв точно така, както преди това беше обездвижил жреците.

— Явно няма да можем да си побъбрим — измърморих аз и се качих в екипажа.

Сядайки срещу принцесата, извадих тетрадката и дума по дума записах напътствието на старшата служителка на Забравения — думите ме бяха трогнали, особено ми беше харесало „И нека жаждата за знания със светлината на истината, да огрява пътя ти“.

Риан се появи, когато аз вече дописвах, свести кочияша и почти веднага поехме обратно към крайморското градче.

— Взимаме котето ти и се връщаме в империята — съобщи ми Риан, подавайки ми вързопа с книги.

Аз не го отворих пред кронпринцесата. Известно време пътувахме мълчаливо, а след това, намествайки книгите на седалката, аз седнах по-близо до Риан, хванах го за ръка и тихо казах:

— Ами… книгата е у мен…

— Хм… — Риан прехвърли ръка през раменете ми, наведе се до самото ми ухо и прошепна: — Сърце мое, знаеш ли как реагират лордовете на Тъмната империя на всяка проява на съжаление?

Моментално си спомних Еллохар и разрушената от удара му стена в таверната…

— Щом не, значи не — миролюбиво се съгласих аз. — В такъв случай, вие — във вашия непристъпен Лангред, а аз — в академията. — И най-трудното в този момент беше да не се усмихна.

— М-м-м — проточи той, докосвайки с устни косата ми. — Ти се отказваш от възможността да прекараш нощта в обятията ми?

Не разбрах защо, по тялото ми сякаш премина вълна и ми стана така горещо, сякаш магистърът отново беше махнал защитата, и…

— Ти ме съблазняваш! — отмятайки глава и взирайки се в черните, леко мъждукащи очи, възкликнах аз.

— Дори няма да го отричам — върна ми Риан собствените ми думи.

От възмущение просто загубих дар слово, а магистърът, навеждайки се към устните ми, прошепна:

— И ти се поддаваш, топиш се, Дея, бавно, но сигурно.

Топя се? Честно казано, не беше останало нищо за топене, аз вече се бях разтопила така, че не бях в състояние да усещам нищо друго, освен неговото присъствие и неговите докосвания.

— Обичам те — прошепна Риан, целувайки ме нежно.