Елена Звездная
Как да не объркаш древните клетви (7) (Урок пети)

7

Най-доброто лекарство от сън си оставаше ледената вода! Именно в нея се пльоснах от доста високо, и затова много силно се ударих. И стремейки се нагоре, към светлината, аз вече успях да отворя очи и напълно да се взема в ръце.

Лошото беше друго — в момента, в който изплувах на повърхността, осъзнах ужасяващото — аз се намирах в океан. Насред огромния океан. Сама! И колкото и да се оглеждах, навсякъде виждах само вода, вода и вода…

— О, Бездна! — Пресипналият от плач глас звучеше глухо. — О Бездна!

И аз, ужасена, разбрах какво се беше случило! Световете на Хаоса бяха реагирали на магията своеобразно, запращайки ме Бездната знае къде!

— Тихо, Дея, тихо — започнах да уговарям сама себе си, стараейки се да се държа на повърхността, което никак не беше лесно, като се имаше предвид, че мократа рокля ме дърпаше надолу. — О, Бездна!

И да се уговарях, и да не се уговарях, нещо трябваше да направя! Водата беше пронизващо ледена и недвусмислено намекваше за деликатния и беззащитен човешки живот, а освен това ми се струваше, че от там, откъм тъмните дълбини към мен плуват чудовищни риби… Колко беше страшно и безнадеждно… И, струва ми се, че Бездната се промъкваше все по-близо и по-близо…

— Мамо — простенах аз, напипвайки възелчето, като при това полагах всички усилия, да се задържа на повърхността.

Но дори когато го стиснах втори, трети и четвърти път — нищо… абсолютно нищо… И ставаше все по-студено, точно така, както, когато с Еллохар стояхме на скалистия остров…

— Еа! — изкрещях изведнъж аз, взимайки решение още преди даже да съм го осъзнала. — Еа, та това са Световете на Хаоса, ти трябва да си тук! Еа!

Чувствах как солените сълзи текат по мокрите ми бузи.

— Еа! — гласът ми съвсем прегракна. — Еа, моля те… Еа!

Изведнъж нещо докосна крака ми, и отново… досетих се, че явно е голяма риба, но това, естествено не ми донесе радост… Искаше ми се да изскоча от водата, да изскоча веднага, а нямаше накъде! И в порив на отчаяние, отново изкрещях:

— Еа, страхливец си ти!

Отново докосване… почувствах как крака ми го одраска перка… но почти не усетих болка — беше прекалено студено… Беше ми невероятно студено и аз започнах да разбирам, че май…

— Издъхваш ли? — печално ме попитаха.

— Да. — Гласът ми се разтрепера, сълзите станаха по-обилни. — Само че при нас казват, ще се разходиш в Бездната…

Казах го и разбрах, че не говоря сама със себе си!

— Неправилно казват… Ей, ти, махай се от тук. — Аз усетих струя вода и рибата престана да докосва тялото ми. — Отиде си. Та, значи, неправилно казват, Бездната — това е само начало, а не край.

— Може би — прошепнах аз, усещайки, че роклята ме дърпа все по-силно надолу, а водата покрива главата ми…

— Ще пукнеш ли? — поинтересува се гласът.

И аз се отблъснах, устремих се нагоре, изплувайки отново на повърхността.

— Няма да пукнеш… — резюмира странният бог на морските дълбини.

— Еа… — Гласът ми хриптеше. — Еа, пренеси ме при лорд Риан Тьер… Моля те… Аз…

— Ще пукнеш?

— Да! — Дрезгавият ми вик се разнесе над вълните.

— Честно? — Недоверчив въпрос.

— Да, кълна се. — Аз си спомних Юрао и неговото „в какво там да се закълна, дето не ми е жал“. — Кълна се… кълна се… — На Юрао не му беше жал за моята академия, а на мен, да! Много… и аз дори не знаех за какво не бих съжалявала, а всъщност: — Кълна се в тази твар, която уби Нора! — изкрещях аз. — И в този маг, който активира „Гнева на слънцето“!

Еа известно време мълча, а след това удивено попита:

— Честна дума?

— Да! — От студ не усещах нито ръцете, нито краката си. — Честна дума, Еа…

И тишина. Дълга, ледена, смразяваща тишина… и аз разбрах, че потъвам, наистина потъвам, че вече не мога да се държа на повърхността на водата… И че ме тегли надолу все по-силно и по-силно, а последният ми дъх е съвсем кратък… А когато над главата ми заплиска водата, аз се опитах да се отблъсна отново нагоре…

И се разтвори Бездната!

Мен ме блъсна надолу с потоците вода, завъртя ме, заудря ме по камъни, провлачи ме по фунията, но аз се държах. С последни сили, знаейки, че след това ще ми се наложи да направя последното, най-важното движение… И когато потокът ме изхвърли със струя черна вода в странно сияещо езеро, аз се отблъснах от дъното и заплувах нагоре.

Първото вдишване. Болезнено, дращещо, разкъсващо дробовете, но спасително и живително! А след това, още веднъж, и пак… В главата ми престана да бучи, слабостта ме обливаше на вълни, но какво беше слабостта, в сравнение с възможността да остана жива!

Успокоявайки дишането си, аз се огледах — езерото беше подземно. От тавана висяха сталактити, от тях капеше вода, напълвайки всичко наоколо със звука си, а освен това, водата беше топла и плитка, и кой знае защо, светеше. Оглеждайки се, аз забелязах на другия бряг площадка, която явно имаше изкуствен произход. Изхлузвайки ботушите и чорапите си, предпазливо заплувах към нея, ослушвайки се старателно — Еа би трябвало да ме е пренесъл при Риан, но сега и най-слаба представа къде да търся моя магистър. Когато ми се отдаде да се измъкна от водата, аз припряно изстисках роклята си, без да я свалям, и отново се огледах. Оказа се, че езерото не е никак лош източник на светлина, сиянието му беше достатъчно, за да разгледам огромната пещера, от която нагоре водеха тесни, поочукани стълби. И аз тръгнах към нея, охлузвайки краката си до кръв върху острите камъни, докато не забелязах пътечката, заобикаляща по-големите скали. А след това, постоянно хлъзгайки се по плесенясалите стъпала, се заизкачвах нагоре, докато не стигнах до тясна врата със зарешетено прозорче. И, о Бездна, тя не беше затворена!

Открехнах вратата много предпазливо, така, че старите панти да не скръцнат. Почти се получи. Аз стъпих беззвучно в дългия, осветен от факли коридор. Само дето сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо, но това беше незначителна подробност. Абсолютна дреболия, в сравнение с цокащият звук, който се раздаваше някъде отпред…

И шмугвайки се отново зад вратата, аз внимателно я притворих, за да се отпусна на колене и да надникна през оставения процеп. Звукът на цокащи по пода копита все повече нарастваше, и почти веднага аз видях демон… Крилат демон. И, колкото и да беше странно, аз именно този демон го познавах!

— Черни пясъци! — Той се спря на няколко крачки от мен. — Откъде се е взела тук миризмата на човешка кръв?!

Може и да беше странно, но аз плахо се обадих и съобщих:

— О драскотините по краката ми…

— Кошмарни, неведома „ти“ — меланхолично произнесе Хардар. — Силно ли си ги издраскала?

Аз отворих вратата, пускайки в скришницата си светлината на факлите, погледнах краката си и констатирах доста неприятен факт:

— Силно.

Крилатият беше явно удивен от моята поява, но независимо от това, се приближи, приклекна, взе единия ми крайник, внимателно го огледа и загрижено промърмори:

— И откъде сега да ти намеря специалист по човеците, а?

— Не ми трябва лечител — правилно го разбрах аз. — Нужен ми е лорд Риан Тьер.

— Ама че желания имате, девойче! — Демонът зъбато се усмихна. А след това вече сериозно попита: — Как се озова тук, Дея? — Не очаквах той да помни името ми. — А? Даррен не би те пренесъл, на него му е забранено да се вясва насам, защото след последната му пиянска издънка, магията в двореца не работи. Та, значи, как?

— Еа — честно отвърнах аз.

— А, на Хаос братото. — Демонът ме взе на ръце и стана. — Той би могъл. Само дето единствено Рен знае как да го подхване, останалите Еа или ги игнорира, или ги изпраща лично до Бездната. Та, значи, ти какво търсиш тук?

Шум на криле, тих вой, шумолене… и пред нас изведнъж изникнаха шестима вампири. Истинските кръвопийци, вечно гладните вампири на Хаоса!

— Кръв — съобщи първият.

— Човешка! — добави вторият.

— Женска — това беше третият.

— Не е местна — четвъртият.

— Не може да бъде! — искрено се изуми Хардар.

Вампирите, с пламнали очи се втренчиха в мен. След това — в крилатия. Отново в мен.

— Честно? Кръв? — продължи да се гаври Хардар.

— А-а-а — проточиха вампирите.

— Къде? — нагло полюбопитства демонът, а след това примами с пръст единия от двамата премълчали си кръвосмучещи. Когато дой долетя, най-безцеремонно ме стовари в ръцете му, и последва нещо невероятно:

— Аз — с трагичен рев подхвана грамадният крилат демон, на когото аз бих стигнала до кръста, само ако подскочех, — си вървя по долния проход, спокоен, уверен в своята безопасност, беззащитен, в края на краищата…

Вампирите дружно зяпнаха колана на демона, на който, всъщност, самия колан не се виждаше, но за сметка на това, оръжие имаше в изобилие, без да споменаваме за това, че крилатите сами по себе си, са непобедимо оръжие.

— И какво си мислите? — продължи демонът.

— Какво? — издишаха заедно всички вампири и направиха крачка назад.

А Хардар, навеждайки се напред, като викна!

— Нападнаха ме! — От рева му угаснаха няколко факела. — Беззащитният мен, уверен в това, че дворецът е под достойна охрана!

Вампирите като един ме погледнаха… Да, аз също се съмнявах, че бих могла да нападна крилатия демон, дори той да беше без оръжие и уверен в собствената си безопасност. Но демонът реши да докаже на всички, че все пак съм извършила подобна безумно смела постъпка.

— Три смени извън графика! — кресна той. — А най-добре, четири, орки кръвосмучещи! Нахесси безмозъчни! Урки нещастни! Аз вас в задника на дра… — Поглед към мен. — Аз на вас цялата анатомия на люспестите ще ви демонстрирам! — И към вампира: — Дай ми девойчето. — Вампирът безропотно ме предаде, а след това застана в строя на безмозъчните нахесси, готов да приеме порицанието от, най-вероятно, началството. — Да се отцепи двореца, да се проверят всички подстъпи! Да ви се сплеска зад… да ви покрие анатомията на дракон, дано, василиски тревопасни!

Вампирите като че ли хала ги издуха. Аз се боях дори да помръдна, а Хардар продължи напред и лениво се поинтересува:

— Та с каква цел дойде тук, мила?

— Лорд Риан Тьер — прошепнах аз.

— Със сигурност не е тук — Хардар се разсмя. — Аристократите на Тъмната империя при нас са редки и не особено желани гости. Така че, сбъркала сте вие, девойко.

— Ама как… — Аз се понадигнах. — Еа, той…

И Хардар спря. Погледът на тъмните очи известно време ме изучаваше замислено лицето ми, а после, демонът произнесе:

— Еа не греши.

В следващия миг лицето му се освети от странно бяло сияние, поглеждайки надолу, видях очертанията на бял, блестящ кръг. Демонът се насочи към него и застана отгоре му и с двете си копита. Усещането беше такова, като че ли демонът беше скочил от някоя скала — даже косата ми се развя, като че ли вдигната от вятър. И почти веднага всичко свърши. Само че сега стояхме не насред тъмния коридор, а в огромна зала, в която по пода се стелеше сива мъгла. Зловеща и като че ли жива. И по стените имаше мъгла, и по тавана… само пет широки прозореца показваха, че това е зала, а не илюзия или блато.

— И? — дочу се хладно-безжизнен въпрос.

— Мой повелителю — демонът склони глава. — Възникна доста странна ситуация…

Тих смях, и въпреки него също толкова безжизнено:

— Твоята ситуация е чистокръвна човечка.

Хардар ме погледна и спокойно отвърна:

— Аз, например, веднага го разбрах, но Рен все още не го е осъзнал напълно.

Мъглата се издигна, запълни цялото пространство и изчезна. Но по-добре да си беше останала зловещата мъгла, за да скрива огромния яркочервен крилат демон, с черни татуировки по целите голи гърди и гръб, с черни вити рога, огнени очи и зъбата паст.

И това чудовище, по-високо на ръст от Хардар, стремително се приближи, и то така, че от ударите на копитата му се тресеше всичко наоколо, и скръбно се втренчи в мен. Наистина скръбно.

— Ето „това“ ли? — печално попита висшият демон.

— Това, същото — също толкова печално отвърна Хардар.

— Даже няма какво да се види — простена огненочервеният.

— И дори не е вещица — продължавайки обсъждането, подметна крилатият.

— Това отмъщение на Страст ли е? — разглеждайки свилата се мен, питаше демонът. — Със сигурност ги е прокълнала, защото как е възможно — Риш избяга и в резултат, не само че се омъжи за вампир, а и стана вещица, а Рен… Ето, кажи ми, какво е намерил в тази човешка немощ?

Беше ми много страшно, но като се имат предвид обстоятелствата, не можех да мълча повече:

— Тъмни — вежливо поздравих аз огненочервения.

— От империята — заключи демонът.

— Адептка на „Академията на проклятията“ — подсказа Хардар.

— Защо те така постъпват с мен? — без да се обръща към никой, попита огненочервеният.

„Все за нещо ще да е“ — помислих си, спомняйки си, че не толкова отдавна, към мен със същия въпрос се беше обърнал лорд Еллохар. Но по-нататък да се мълчи щеше да е глупаво, така че попитах:

— Извинете — не се опитвах да сляза от ръцете на Хардар, осъзнавайки, че тогава щеше да ми се наложи да крещя, за да ме чуят, — на мен много спешно ми е необходимо да намеря лорд Риан Тьер.

Муцуната на крилатия се изкриви, и той допълни:

— А, забравих да ви кажа, тя не отвръща с взаимност на Рен.

— О, пак ли?! — възмути се огненочервеният.

И двата демона ме зяпнаха. Хардар — снизходително, но пък вторият…

— И от кога обикновено човечка си позволява да отказва на тъмен лорд?! — неумолимо побеснявайки, ми кресна вторият.

Аз, разбира се, се стреснах, но все някак промълвих:

— При нас в империята има равноправие на расите…

Известно време и двата демона ме гледаха, а след това се чу:

— Сложи я на пода, излекувах й раните.

Мен наистина внимателно ме сложиха да стъпя на черния каменен под. В следващия миг огромният огненочервен демон стремително се смали и сега пред мен стоеше висок, приблизително колкото магистър Еллохар, много строен мъж, облечен в бял халат със странна кройка и червена бродерия. Той можеше да мине за тъмен лорд, ако не бяха невероятните му очи — огненочервени, с три, разположени като триъгълник зеници.

Знакът на Хаос! И едва в този момент, аз разбрах с кого си бях позволила да се държа дръзко!

— О, Бездна… — Думите сами се откъснаха.

— Арвиел — просто се представи повелителят на Ада, тоест, на всички Светове на Хаоса!

— М-м-мама — пресипнало измънках аз.

— Неочаквано име. — Висшият демон едва забележимо се усмихна и лицето му отново се превърна в ледена маска.

Просто стоях и с ужас се взирах в повелителя на Ада, тоест, на всички Светове на Хаоса! В Повелителя на Хаоса! Този, който беше унищожил бога! В…

— Тя има намерение да се тръшне в безсъзнание — уморено произнесе самият повелител на Ада.

— Дея? Не я познавате добре.

— Аз изобщо не я познавам. — Ледена насмешка в гласа. — Остарявам… преди време синът на рода, най-малкото, запознаваше избраницата си със семейството, а сега… Сега в традициите ни цари Хаос, тфу, да не го споменаваме преди изгрев.

И в този момент, аз си спомних от какво се боя повече, отколкото от повелителя на Ада — аз се страхувах за Риан. И думите се заизливаха сами:

— Хаос! Те искат да възродят Хаос в тялото на Риан Тьер! Тук, в замъка… навярно. Мен Еа ме пренесе и…

Черните зеници на повелителя се завъртяха около общата им ос и аз млъкнах.

— Невъзможно е да бъде възкресен Хаос, момиченце — бавно произнесе повелителят на Ада. — И лорд Тьер не е тук и не го е имало. — Замислен поглед, въздишка и пак насмешливо: — Но Еа те е изпратил при мен неслучайно. Аз съм единственият, който е в състояние да гледа през пясъците на Хаоса.

И властителят на Световете на Хаоса протегна ръка към най-близкия прозорец. Порив на вятъра последва движението му, за да се върне като ручейче от пясък. Миг, и тъмният пясък нахлу през перваза, покри пода с дебел слой, а след това, на струя, като че ли се сипеше отдолу нагоре се проточи към дланта на повелителя… Известно време Арвиел Дакреа стоеше, гледайки струящия се през пръстите му пясък, а след това стисна юмрук, като че ли беше уловил нещо друго, а не сипещия се пясък.

— ДарХамен — мрачно произнесе той.

И почти веднага пясъкът ни засмука! Целите! Без да успея дори да извикам започнах да потъвам в него и след миг се оказах погребана под дебел слой черен пясък!

 

 

Тъма. Непроницаема. Наистина, радвах се, че с гърба си усещам крака на Хардар, но все пак си беше страшно. И тогава, на не повече от четирийсет крачки от нас мракът беше раздран от огнен камшик! Ярък, бърз и… смъртоносен. Хриповете и стоновете на умиращите надвиваха шума на свистящия вятър.

— Аз виждам двайсетина полудемони, една тъмна лейди… ранена, Тьер, наистина е тук, и Даррен. Като че ли е трезвен, а какво пак го е прихванало? — произнесе Хардар.

— Аз виждам замъка на клана ХатарГжен, пълен с умъртвия и вече мъртви, разрушената колба на душите, изгорените книги на рода, умиращата за пореден път лейди Анриссия ХатарГжен, която в този момент се вселява в ново тяло, Рен, който вече забеляза нашата поява, а също така, разяреният Тьер, доубиващ полудемоните… Нерегистрирани, между другото, и неинициирани. Откъде ли са се взели?

— Демоните са любвеобилни, мой повелителю — отвърна Хардар.

— Възможно е и да си прав — замислено произнесе Арвиел. — Но тогава възниква друг въпрос — за какво на някого са му изтрябвали полудемони?

— Държавен преврат? — предположи крилатият.

— В Ада? Невъзможно.

— Тъмната империя? — подхвърлих аз.

— Най-вероятно — съгласи се повелителят на Световете на Хаоса.

Огненият бич отново изплющя, осветявайки пространството с червена светлина, почти веднага се появи втори и сега огненият им танц стана два пъти по-смъртоносен. И в светлината на двата огнени камшика, аз отчетливо видях полуоблеченият лорд Риан Тьер — спокоен, уверен, съсредоточен, с черни издути вени на лицето. До него, също толкова уверено се сражаваше лорд Еллохар, само дето сиянието на сините му огнени мечове не беше толкова забележимо на фона на ярките проблясъци на огнените камшици.

— Силен е — възторжено проточи Хардар.

— Умен е — замислено измърмори повелителят на Ада. — Бичовете са чиста сила и такава форма му позволява да държи полудемоните на разстояние. На Рен му е по-леко — магията на Хаоса е на негова страна.

— Ще се намесим ли? — предпазливо попита крилатият.

Аз с надежда погледнах към повелителя, едва различим в светлината на далечните огнени отблясъци, но дори, виждайки пълния ми с надежда поглед, властителят на Ада само отрицателно поклати глава. След това поясни:

— Красиво е.

— К-к-красиво? — стъписано повторих аз.

Не получих отговор — повелителят на Хаоса отново наблюдаваше сражението. И аз вече се готвех унизително да се моля, когато изведнъж демонът произнесе:

— Ти виждаш ли?

— Какво? — заинтересовано уточни Хардар.

— Ръбовете на отраженията. — Повелителят с интерес се взираше, кой знае защо, в полуразрушения замък. — Това е бил капан, филигранен и мощен, но ръбовете на отраженията… не са ги укрепили. Тьер се е появил прекалено рано. И не сам.

И тогава ме заля осъзнаването! Та нали Риан веднага си помисли за ДарХамен, веднага, когато стана дума за ритуалите на възраждане! Моментално. И той, и Царапка. И тъй като винаги е най-добре да се търси информация от първоизточника, то появата на Риан тук беше закономерна и предвидима. И някой е предизвикал това! Знаел е… и какво? Те какво са се опитвали да направят? Да подхвърлят информация за ритуалите на възраждане, за да накарат Риан да дойде тук? Между другото, въпрос:

— А кога би трябвало да дойде?

— За завършването на ръбовете са щели да са им нужни още три дни най-малко — спокойно отвърна властителя на Хаоса. — Но това, което в дадената ситуация не ми харесва лично на мен, е, че обвинението за причинена вреда на лорд на Тъмната империя би легнало върху мен.

За момент пясъкът на мястото на сражението се покри със синкаво сияние, изви се нагоре и скова фигурите на полудемоните. Риан мигновено сви и двата бича, а Еллохар угаси мечовете. След това, синхронно, двамата тъмни лордове заедно се отпуснаха на дясното си коляно. Това беше разбираемо, те, за разлика от мен, веднага осъзнаха с кой си имат работа, но това, което аз изобщо не очаквах беше, че пясъкът под краката ни ще се вкамени, както и че тази странна платформа ще се издигне и ще заплува във въздуха! Стресната, аз се хванах за крака на Хардар и продължавах да се държа за него, докато пясъчният диск не се приземи пред коленопреклонните магистри.

— Лорд Риан Тьер — враждебно изръмжа повелителят на Световете на Хаоса. — Защо ми се струва, че аз лично ти бях забранил да се появяваш на моите територии?

— Виновен съм — сухо отвърна Риан с такъв тон, сякаш виновен за всичко беше именно повелителят.

Във въздуха се сгъсти нещо заплашително.

— Та защо си тук? — прекалено спокойно се поинтересува Арвиел Дакреа.

Риан продължаваше да стои на едно коляно, но изражението на лицето му…

— Липсвахте ми — язвително произнесе магистърът.

Той искаше да каже още нещо, но вдигна глава, плъзна поглед по Хардар, видя ме и замря. А аз просто затаих дъх, оглеждайки го… дългите неравни драскотини по могъщия торс, толкова забележими сега, в светлината на сияещия пясък, дясната ръка, по която се стичаше тъмна гъста кръв…

— Риан — простенах аз уплашена.

— Втори кръг — констатира Хардар.

— А, не, цели се по-високо, гарантирам, че е трети. — Арвиел с насмешка ме измери с поглед от височината на ръста си. А след това, отново обръщайки се към Риан, провлачи: — Много мило девойче, Тьер, сигурно ще я оставя за себе си…

Лорд-директорът бавно стана, скръсти ръце на могъщата си гръд и дрезгаво се поинтересува:

— За дълго ли?

На мен изведнъж ми стана зле, даже много зле, а повелителят на Ада със сладникаво вежлив тон отвърна:

— Както пожелае най-силният от всички тъмни.

Аз предпазливо се опитах да направя крачка към магистъра, но Хардар ме удържа с огромната си ръка, и аз осъзнах, че са ме взели в плен или съм се превърнала в заложница. А Риан тежко въздъхна и зададе неочакван въпрос:

— Какво ви трябва?

Тих смях се разнесе откъм повелителя на Световете на Хаоса, а след това и умореното:

— Да, Тьер, теб направо те разкъсва отвътре. Добре, да кажем така — трябва ми посланик в Даррант, а ти си искаш момичето и, както предполагам, информация. Девойчето можеш да си го вземеш още сега, с информация ще мога да помогна само частично. Книгите в хранилището на рода всички ли са изгорели?

Магистърът кимна.

— Губиш си хватката. — Арвиел разпери ръце. — Аз какво съм те учил, Тьер?! Информация, информация и още веднъж, информация, а ти?

Само аз ли стоях в шок и с отворена уста? Оглеждайки се, разбрах, че съм само аз. За останалите, подобни беседи, явно си бяха в реда на нещата. А се оказа, че това е било само началото:

— Риан, Рен, вие осъзнавате ли как ви провървя, че девойчето попадна при мен, при това, попадна навреме?! — Аз престанах да хълцам, отметнах глава и срещнах сияещия поглед на черните очи. А повелителят добави: — Риан, надявам се, че си разбрал, че именно ти си им на мушката, при това, ловецът е някой, който отлично познава теб и начините ти на действие.

Магистърът сухо отвърна:

— Да, вече разбрах… Но аз се явих по-рано от предвиденото.

— Провървя ти. — Тонът на повелителя стана леден. — Наистина ти провървя, Риан. Разбери, твоят враг е много близо и знае всяка твоя крачка. Търси във втория си кръг, Тьер.

Тишина. И окаменялото лице на лорд Риан Тьер.

— В Даррант кога? — след минута уморено попита лорд-директорът.

— Ще го обсъдим насаме — коварно отвърна повелителят на всички Светове на Хаоса и стъпи на пясъка, заповядвайки: — Дръж момичето, тя е боса.

— Абе разбрах аз, разбрах — отзова се крилатият, а аз се досетих защо не ми бяха позволили да изтичам при Риан.

Арвиел, през това време, премина сияещия участък от пясъка и се отпусна на колене до лежащо на пясъка тяло. „Царапка!“ — със закъснение си спомних аз.

И тогава пясъкът завибрира. Осезаемо и мощно. В следващия момент, повелителят на Хаоса пламна с алено сияние и то се разплиска в кръг, оставяйки на пясъка алени символи, които бавно гаснеха, когато сиянието разширявайки се, изчезна зад хоризонта…

— Гъ… анатомия на дракон — потресено произнесе Хардар.

— Бездна! — изруга Риан.

— Вонящ гоблин! — Гласът на Еллохар беше пресипнал и съскащ.

Отнякъде се донесе смях и веселият глас на повелителя:

— А вие да не би да решихте, че аз дойдох при вас само за да си поговорим за времето, идиоти малолетни? И то бива Тьер, той е още млад и зелен, но ти, Рен, ти!

Двамата магистри се спогледаха.

— Ти не си проверил ръбовете на отраженията — изсъска Риан.

— Родова магия, активираща се със смъртта на последния представител — това не може да бъде видяно! — Еллохар практически хриптеше.

— Сега ми става ясно. — Черните вени се появиха на лицето на магистъра.

— Защо всички атаки бяха насочени към Анрис ли?

— Да… — Риан уморено въздъхна.

А аз бавно се отпуснах на вкаменилия се пясък, чувствайки, как по бузите ми текат сълзи. Разбрах страшното — Царапка вече я нямаше. И когато пред властителя на Световете на Хаоса проблесна ярък, поглъщащ тялото й огън, аз изхлипах, без да откъсвам поглед о погребението.

— Дея… — Магистърът се приближи, накара ме да стана и ме прегърна.

— За съжаление, не бях в състояние да съхраня живота й в това тяло, така че нека да почакаме кога ще долети при нас сама. — Гласът на Арвиел го чувах много отдалеч.

— Да долети? — повторих аз.

— В замъка имаше феникс — започна да обяснява Риан.

— Ясно — тихо казах аз.

Сега вече разбирах, защо повелителят на Ада беше направил тази клада. Само че все още ми беше тъжно — на Царапка й харесваше да е котка и да живее в Загреб, да играе с децата… а феникса…

Веднага ми секна дъха!

— Риан! — Рязко отмятайки глава, срещнах напрегнатия поглед на магистъра, който също беше заподозрял нещо. — Риан, защо им е бил феникс?! Защо?!

Още не бях доизговорила думите си, когато всички нас ни погълнаха пясъците на Хаоса — Арвиел първи осъзна това, което имах предвид.

 

 

Седях на висока пясъчна дюна, на самия й връх, опитвах се да съпоставя всичко и, кой знае защо, ми беше по-лесно да мисля на глас. Никой не ми пречеше, напротив, слушаха ме.

— Фениксът е самовъзраждаща се същност, изгаряйки в огъня, се появява отново… Доколкото си спомням, фениксите ги опитомяват отново след всяко самоизгаряне, и можем да предположим, че в огъня изгарят и спомените за миналото.

Малкото, зъбато и крилато коте престана да си играе с пясъка и се зае да мачка с лапички тъканта на роклята ми. Котетата в Хаос започват да се движат нормално няколко минути след раждането, могат да литнат след час, а кръв им трябва… да, веднага.

— Дея, не… — започна магистърът.

Но аз вече бях протегнала ръка на котето и то с ръмжене се впи в палеца ми. Радвах се само, че кръв щеше да му е нужна само през първото денонощие, а след това щеше да започне да яде месо. Забавното животинче, обхванало с лапички цялата ми длан, миличко смучеше и се наместваше по-удобно, явно опитвайки се да заспи. Аз неволно се усмихнах и не се сдържах да не попитам:

— Вие как толкова бързо се досетихте?

— Ти зададе много правилен въпрос — отвърна ми повелителят на Ада.

Да, всъщност, „защо?“ се оказа ключов въпрос. Това, че Риан в това полуразрушено здание го чакаха, аз се досетих почти веднага, всъщност, ние всички го бяхме разбрали. В това, че той ще дойде с Царапка, заговорниците нямаха съмнение, кой друг би показал пътя до съкровищницата на клана ХатарГжен, ако не неговата последна представителка? Правилно, никой. Значи те знаеха за Царапка, знаеха! И това можеше да означава само едно — или това беше някой от хрътките, или, както беше казал повелителят на Хаоса — втория кръг, тези, за които Риан беше готов да даде живота си. Но сега ставаше дума за друго — за феникса. Защо им беше изтрябвало да държат в замъка това единствено същество, в което е толкова просто да се всели дух — та нали фениксите не ценят живота. И не беше за учудване, че изборът на Анриссия беше паднал на това изпепеляващо се и възраждащо се създание, жалко беше само, че тя не беше разбрала най-важното — ако се беше възродила в него, нямаше да помни себе си. А това значеше:

— Анрис знае нещо, което те се опитват да скрият — тихо, но уверено казах аз. — Лангред е непристъпен, значи там не са могли да стигнат до нея, а от знанията й са се опасявали.

— В това тяло тя ще е в състояние да говори само след няколко дни — произнесе Арвиел.

Той беше невероятно умен демон — нищо чудно, че се беше справил с цял бог. Все пак, само за миг да осъзнаеш подозрението, което даже аз не бях си изяснила напълно… това значеше, че самият ти трябва да си почти бог. Навярно той и беше такъв, та нали беше взел енергията на душата на Царапка и я беше преселил в тялото на новородено коте, което кой знае откъде беше донесъл. Крилатото създание беше все още мокро, тоест, наистина току-що се беше родило и майка му дори не беше успала да го излиже. Котето широко се прозя, намести се на отворената ми длан и спусна крачета надолу. След това, без много да му мисли, пак впи зъбки и така заспа, пухтейки тихичко.

Аз погледнах в далечината, нататък, накъдето гледаха и всички останали, в очакване на тези, които задължително трябваше да се появят — главните кукловоди!

Ние затова и останахме тук, на хълма, покрити с контур за невидимост, създаден от повелителя.

— Имам съмнения, че чакаме напразно — наруши мълчанието Еллохар.

— На моята поява със сигурност не са разчитали. — Повелителят на Световете на Хаоса мрачно се усмихна.

— И все пак, от тяхна страна би било много неразумно. — Риан често ме поглеждаше, и ето сега, очите ни отново се срещнаха, аз се усмихнах, той — едва забележимо, също.

— Риан, колкото и да е умен твоят противник, на него при всички случаи му е присъщо едно толкова разпространено чувство като любопитството. И той ще иска да провери дали се е осъществил замисълът му. — Арвиел леко притвори странните си очи. — М-м-м, а ето ги и нашите гости.

Двама тъмни лордове и един демон мълчаливо се вглеждаха в сивата мъгла — беше почти утро, а Хардар, напротив, беше затворил очи и вдишваше дълбоко. Той първи и произнесе:

— Жена. Човечка. Сама.

Аз, както и да се вглеждах, нищо не успявах да различа и затова жадно слушах дали пък нямаше да кажат още нещо. Казаха:

— Сама? — Еллохар се усмихна и добави: — Невъзможно.

— Ти озвучи нашите мисли — замислено произнесе господарят на Световете на Хаоса.

— И все пак, това е чистокръвна човечка — очите на Риан за момент ги заля огън, а когато възвърнаха предишния си вид, магистърът добави: — Не е маг.

— Нонсенс — промърмори Еллохар, — дори не е вещица.

Хардар, който до този момент само се вслушваше, изведнъж подхвърли:

— Мирише на море… И на кръв… А освен това на банички, пресни, току-що изпечени… М-м-м, бих си хапнал.

— Банички? — предположих аз.

В мен рязко се втренчиха трима — Риан, магистър Еллохар и самият Хардар, невъзмутим остана само повелителят на Ада, който каза:

— Тьер, ти напразно се безпокоиш, никой няма да каже нищо излишно пред твоето умно момиче. А ти, Рен, изобщо престани да се боиш! — В обръщението му към внука прозвуча неприкрито недоволство.

Останалите отново се загледаха към развалините на замъка, а ние с магистър Тьер се гледахме. И изведнъж си спомних за мага Ардаур Лейс, който беше успял да съхрани брачната гривна на рода Тьер… И който, положително, се намираше в един от крайбрежните градове на човешките кралства.

— Сърце мое, как си? — глухо попита магистърът.

— Желанието ми да разгледам някой от човешките градове никъде не се е дянало — пределно честно отвърнах аз.

Повелителят на Световете на Хаоса, без да откъсва очи от едва забележимата, предпазливо крачеща по пясъците фигура, тихо заповяда:

— Приближи се.

Магистърът се приближи към него, коленичи и наведе глава.

— Простен си, лорд Риан Тьер. — Величественият глас на великия демон разкъса тишината на утрото. — И ти давам правото да се придвижваш из Световете на Хаоса и подвластните им територии…

Пясъкът под Риан засвети с червено сияние, разтопи се, стана огнена лава. Приличен на десетки огнени змии, оплете ръцете и тялото на магистъра, изпълзя нагоре, докосвайки челото… и моментално угасна. Със затаен дъх проследих как вече най-обикновен пясък струи по тялото на Риан, по съвършено здравото тяло, на него не беше останала дори драскотина.

— Побързайте — продължи Арвиел. — Аз разбрах какъв е отговорът, тя носи амулет.

— Бяла магия? — изправяйки се, уточни Риан.

— Без съмнение.

— Жрица — отсъди Еллохар.

— На мен… — предпазливо започна Хардар.

— А-му-лет — отчетливо, сричка по сричка, произнесе властителят на Ада. — Тя е марионетка и само марионетка. Какъв е смисълът да я взимаме в плен? Нека да се върне, да съобщи за спасението на Тьер, но и за това, че лейди Анриссия е унищожена. Този партия са я започнали те, но ще я доиграем ние. Ще поиграем на най-любимата ми игра…

— Без правила? — уточни Риан.

— Именно. — Тънките устни на Арвиел се разтегнаха в предвкусваща усмивка. — Взимай си девойчето и изчезни в човешките кралства, без да се мяркаш в Тъмната империя… Нека надеждата да разпери криле в душите им.

— За колко време? — Съдейки по всичко, Риан вярваше на властителя на Хаоса много повече, отколкото на собствения си вуйчо император, и това страшно ме учуди.

— Ден-два… Аз ще изпратя Рен.

Лорд-директорът мълчаливо склони глава в знак на съгласие, след това се приближи към мен и протегна ръка. Придържайки котето, побързах да се изправя.

Изви се адски пламък.

 

 

Бум! Бум! Трак-к-к…

— По-о-огледни-и-и — крещеше някой със страшен, но в същото време мързелив глас.

Бум! Бум! Трак-к-к…

Наблизо залаяха кучета, но странно, лаеха без да вият… топъл, наистина топъл вятър развя косата ми, но Риан внимателно ги отметна от лицето ми, след това отново ме прегърна през раменете и тихо произнесе:

— Ние сме в Рибне, западното крайбрежно кралство. Ще пренощуваме в градчето, а утре ще се отправим покрай морето. Сърце мое, можеш ли да вървиш?

— Разбира се — потвърдих аз, с интерес разглеждайки нощния човешки град.

Но след малко интересът ми донякъде угасна и аз недоверчиво попитах:

— А къде ще пренощуваме?

В светлината на ярката луна, забелязах загадъчната му усмивка и чух лукавото:

— Не е важно къде, Дея, важното е, че ще сме заедно.

На мен изведнъж ми стана доста страшно.

— И, да, най-добре е да те нося — със смях произнесе Риан, подхващайки ме на ръце.

И наистина ме понесе, крачейки уверено по тъмните, толкова лошо осветени улици. Но най-странното дори не беше това — когато преминавахме покрай витрината на една ювелирна лавка, аз отчетливо видях нашето отражение. И то показваше висок широкоплещест рус момък и пристъпваща до него червенокоса девойка, с коте в ръцете. Котето беше без крила.

— Но… — удивено започнах аз.

— Тук не е прието да се носят на ръце жените, освен ако те не се отнасят към… Ти към подобни, във всеки случай, не се отнасяш, и не заслужаваш да те гледат укоризнено, дори непознати.

Можеше просто да го помоля да ме пусне и да вървя сама, но като се има предвид, че ботушите ми бяха останали в двореца на властителя на Световете на Хаоса, а улицата не се отличаваше с особена чистота, предпочитах да съм в ръцете на магистъра. Въпреки че най-вероятно, на мен просто ми харесваше, много ми харесваше да съм така близо до него.

— Знаеш ли какво ме радва най-много, сърце мое? — с усмивка попита лорд-директорът.

— Та нали ти сам ще ми кажеш — бях уверена в това.

— Разбира се — потвърди магистърът. — Безкрайно ме радва „крайната необходимост“ да ви проведа още един изпит, адептка Риате.

— Какво?! — не повярвах на ушите си.

— Дея, Дея, аз имам толкова въпроси, а нощта тук току-що е започнала, между другото.

— Та аз и така всичко ще ви разкажа! — възкликнах аз.

— На „вас“? — уточни Риан.

Спря просто насред улицата, приповдигна ме, леко ме целуна, и продължавайки да докосва устните ми с устни, едва чуто прошепна:

— Ще спим, сърце мое, просто ще спим. Аз съм много уморен, ти си просто съсипана от събитията на днешния ден — и едва се бях успокоила, загадъчно добави: — Но утре сутринта…

Аз престанах да дишам.

— Сутринта, ще тръгнем край брега — весело завърши фразата си магистърът, поглеждайки ме коварно.

Въздъхнах, погалих прозяващото се коте, осъзнах, че наистина ми се вие свят от умора, денят наистина се беше получил много наситен, но пък утре сутринта:

— Сутринта имам лекции!

— Каза адептката, която периодично се скатава от тях — язвително се обади лорд-директорът.

— Аз не бягам от лекции толкова често…

— … колкото би ми се искало — прекъсвайки ме, завърши вместо мен Риан.

— Магистър! — възмутих се аз.

— Ще те нацелувам — премина към заплахите уважаемият лорд Риан Тьер.

Адепката Риате счете за по-мъдро просто да премълчи засега.

Вероятно магистърът и преди беше идвал по тези места, защото премина с уверена крачка по тъмните улици на спящото крайбрежно градче и се оказа пред ниска, независимо от това, че беше двуетажна, сграда с надпис „Трите лещанки“ по фронтона. И едва на прага на това здание, мен ме пуснаха, но в странноприемницата Риан влезе първи.

— Стопанино! — Викът заглъхна в тишината на спящата сграда, но все пак разбуди собственика.

Когато последвах магистъра и влязох, към нас вече се тътреше огромният стопанин на странноприемницата, с нощна шапка на главата, дълга риза и широк, развързан халат, на който хем се опитваше да придаде по-спретнат вид, хем се стараеше да не изпусне свещта от ръката си.

— На нас със съпругата ми ни трябва стая за през нощта, уважаеми — веднага заповяда магистърът.

Именно заповяда, и то така, че човекът застина с вдигнат за следващата крачка крак, нещо обмисли, и прегракнало предложи:

— А искате ли и софра да ви сложа, да вечеряте?

— Няма да откажем — с леден тон отвърна Риан.

Мъжът припряно се обърна и почти бегом се скри навътре в къщата. А аз заобиколих лорд-директора и все пак уточних:

— Със съпругата?

— Имаш ли желание да нощуваш в отделна стая? — полюбопитства Риан и веднага добави: — Вратите тук се затварят отвратително, духове-хранители няма, крадците са повече от нечистите в Ардамската гора след залез-слънце. Та как, адептка Риате?

Адептката Риате за втори път реши да си премълчи.

— Освен това… — Риан плавно ме заобиколи на свой ред, прегърна ме, притискайки към гърдите си и навеждайки се, прошепна: — Само си представи… нощ… тишина… и ти… в обятията ми…

— Магистър! — изсъсках аз.

— Ти, в обятията ми, без нощна риза — натърти той. Помисли и добави: — Между другото, аз също.

— Съгласна съм на отделна стая със счупена ключалка, крадци и всички нечисти от Ардамската гора, заедно с умъртвията! — изсъсках аз.

— Уви — престорено се разстрои Риан. — В човешките кралства разводите не са приети, така че… Да идем да седнем.

Със закъснение си спомних, че на него фактически току-що, му се беше наложило да издържи доста напрегната схватка, и затова го последвах, без да встъпвам повече в полемика. И наистина, когато лорд-директорът седна, аз забелязах колко му е било трудно да се държи на крака.

— Риан… — Аз седнах, преместих се по-близо до него и така замрях, без да зная какво друго да кажа.

— Просто съм уморен. — Той предпазливо ме прегърна през раменете. А след това ехидно добави: — Използвам възможността да си почина, тъй като пред нас е цялата нощ, а ти… си без нощница.

Слагайки глава на рамото му, аз премълчах.

— Да ти намеря ли нощница? — с неохота попита магистърът.

Аз се разсмях и се притиснах по-силно към него, осъзнавайки, че като че ли мен наистина се опитват да ме чуят, но след това тихо отвърнах:

— Не, не е нужно.

Той ме прегърна по-силно и леко целуна косата ми, моментът не ми развали даже котето, което отново беше огладняло.

Когато се появи стопанинът, съпругата му и две прислужници, котето отново спеше, но този път поне беше извадило зъби от пръста ми. За сметка на това, беше прегърнало с всичка сила с четирите лапички любимата си вече длан. И докато застилаха масата пред нас с бяла покривка и подреждаха храната, аз се опитах внимателно да сложа котето на скамейката до себе си, но то ръмжеше и се съпротивляваше, докато Риан не му изсъска:

— Стига.

И четирите лапи се отпуснаха, а недоволното коте се задоволи да се свие на коленете ми на кълбо и отмъстително да се впие в роклята с нокти и зъби, демонстрирайки, че от там вече никой няма да може да го откопчи. А аз да можех да си измия ръцете преди ядене…

— Искаш ли да отидеш до някъде? — поинтересува се магистърът.

Мълчешком му показах дланите си, а на мен мълчешком ми посочиха широките купи с вода, поставени пред мен и пред него.

— Това са човешките кралства, няма водни духове, и огнени също, а за хранители изобщо не са и чували, сърце мое. Така че няма кранове с вода, тоалетните са на двора. Да те придружа ли?

Поклащайки отрицателно глава, аз се постарах да измия ръцете си, без да капя вода върху спящото коте. Справих се, огледах се, търсейки кърпа, а развеселено наблюдаващият ме магистър, посочи с очи към покривката. Тогава чух и шепотът на една от прислужниците:

— Мъж й, виден, такъв, внимателен, а тя като че в гората е раснала, даже не знае как да се държи на масата.

Да умееш да се държиш на масата тук значеше да си бършеш ръцете от покривката?!

— Сърце мое — магистърът нежно ме целуна, — всеки народ има свои понятия за култура.

Мълчаливо изтрих ръцете си от покривката… баба за подобно нещо с черпака по челото би ме млатнала, мама — още по-зле, би ме накарала купчина кърпи да изпера… Общо-взето, чувствах се не на място… дори не ми се ядеше повече. А Риан беше гладен, много. Запечена току-що, явно на въглени, риба, кашата, поднесена направо с тенджерката, явно също я бяха подгрели на жарта, брага, с миризма, от която сълзи ми изскочиха на очите и хляб — огромен, пухкав, за който не ни донесоха нож.

— Стопанино — забелязал изражението на лицето ми, повика магистърът, — топло мляко за съпругата ми.

Когато прислужниците се скриха в кухнята, аз се поинтересувах:

— А млякото тук какво е?

Въпросът не беше напразен, в Тъмната империя разнообразието от млечни продукти беше огромно.

— Ще ти хареса — увери ме Риан и отчупвайки къшей хляб го сложи на чинията пред мен.

Когато донесоха чаша с кафеникаво мляко, не ми се искаше да го пия, но едва до носа ми стигна ароматът…

— Бледна ви е женичката. — Стопанинът на странноприемницата, който ми беше донесъл млякото, беше останал до масата и с умиление ме гледаше. — Да не би пък попълнение да чакате?

Аз се задавих, започнах да кашлям, а Риан:

— Чакаме, как да не чакаме, то такова нещо е все в радост.

Адептката на „Академията на проклятията“ мълчаливо допи млякото и дояде хляба, защото наистина беше вкусен, на пръв поглед — като че ли нищо особено, дори подправки не се усещаха, но ми хареса. И млякото беше чудесно, и на него не му трябваше нищо допълнително, беше хубаво такова, каквото е. Не ми хареса нещо друго:

— А на вашта госпожа вана ли да приготвим или леген ще стигне, за вас, то е ясно, вана ще трябва, не сте от село вие, вижда се.

— Ваната, уважаеми, за съпругата ми, на мен ми стига и леген с вода. И побързайте, че нощта към средата си върви, не ни е до разговори! — След това ме погледна и ехидно добави: — А съпругата ми, тя е от столицата, да ви кажа, там за ръцете, кърпи бродирани дават, тя тук при вас даже се стъписа от местните обичаи.

Стопанинът се изпари. Към края на вечерята, пред нас отново поставиха купи с вода, а пред мен, освен водата, внимателно сложиха и кърпа с избродирани цветя и двете прислужнички ме зяпнаха с някакво благоговение.

Аз, от своя страна, с приблизително същия израз гледах магистъра, а Риан просто загадъчно се усмихваше, бавно отпивайки от брагата. Но тогава аз не предполагах все още, че най-голямото потресение ме чака в стаята на странноприемницата.