Елена Звездная
Как да не объркаш древните клетви (6) (Урок пети)

6

Изви се адски пламък. В следващия миг в помещението останахме само ние двамата с чудовището… което с явно любопитство ме разглеждаше. При това, не само то, а и тези стотици змии, които се извиваха върху главата му. Бездна от ужас, просто! И тогава страшилището леко хъхрейки, съобщи:

— Младият господар няма да одобри постъпката ми, мъничка Дея, но в замъка се намира една личност, която ще се радва много да ви види… Мога ли да я осведомя за вашето присъствие?

— К-к-кого? — заеквайки, попитах аз.

— Лейди Анриссия — поясни той.

Аз не познавах такава, затова първо отрицателно поклатих глава.

— Жалко — огорчи се Унар. — Тя много би искала да ви види, изглежда, че много й липсвате.

И тогава аз си спомних за Царапка. Та нали тя трябваше да е в замъка на Риан, но името ми беше съвършено непознато.

— Става дума за възроден дух, така ли? — с надежда се поинтересувах аз.

— Разбира се — любезно потвърди чудовището.

— Искам, разбира се. — Аз подскочих. — Просто не се досетих веднага за кого говорите.

— А сега? — покровителствено се поинтересува Унар.

— Сега ми се струва, че се зная.

В следващия миг аз отново се намерих в обятията на креслото, защото страшилището започна да се смее, а това беше ужасяващо зрелище. А след това, от главата по ръката му запълзя една от змиите. Унар я пусна на килима и ми съобщи:

— Ще ви придружат, лейди Тьер.

— Какво? — Не повярвах на ушите си.

— Ще ви покажат пътя — Усмивката на чудовището беше… чудовищна.

— Това именно аз го разбрах — стараейки се да не треперя, поясних на Унар. — Но защо ме нарекохте „лейди Тьер“?

Монстърът повторно избухна в смях и дружелюбно изрече:

— А на мен ми харесва чувството ви за хумор, Лейди Тьер. Уверен съм, че с вас в Лангред отново ще се върне усещането за празник… Това именно не ми достига в последно време.

Унар се наведе, вдигна изкривената от Риан гривна, дъхна отгоре й… И украшението плавно възвърна предишните си очертания. Ярка светкавица, и в следващия миг, като напомняне за Унар, на килима остана само мъничко черно змийче, което се взираше в мен с червените си оченца.

И ето, стоим ние двете със змийчето и се гледаме, аз — него, а то — мен.

След това гъвкавото нещо изведнъж се огъна във вид на въпросителен знак!

— Какво? — попитах аз.

Въпросителният знак се смени със стрелка… сочеща вратата. И най-важното беше, че всичко веднага стана ясно. Ставайки от креслото, аз предпазливо тръгнах към вратата, отворих, черната лента се плъзна между краката ми напред, и когато се оказахме в светъл хол, отново изобрази стрелка. Аз с усмивка последвах указанията й, а когато се озовахме пред следващата врата, змията повтори маневрата. В крайна сметка, аз попитах:

— А… на вас… така удобно ли ви е, може да…

Не успях да договоря — червеноокото влечуго, приело думите ми за покана, за миг изпълзя по роклята ми на лявата китка, обви се около нея и посочи с муцунка нужната посока. Известно време аз просто стоях, поразена най-вече от това, че успях да се сдържа и не огласих сводовете на древния замък с див вик на ужас, но тогава змийчето възмутено ме погледна. Ама наистина възмутено.

— Тръгвам, тръгвам — продължавайки да стоя на място, отвърнах аз.

Змийчето отново наподоби указател.

А аз в този миг планирах как по-деликатно да помоля обитателя на Унаровата глава да се махне от ръката ми… змийчето тежко въздъхна, ама наистина издаде въздишка, обърна се към мен и отново изобрази въпросителен знак.

— Страх ме е — неочаквано си признах аз.

Въпросителният знак стана още по-въпросителен.

— То наистина си е страшно!

Опашката на змийчето, отмотавайки се от китката ми, посочи към себе си — май че някой се беше досетил какъв е проблемът.

— Да, от вас ме е страх — не отрекох очевидното.

Опашката се върна в състоянието „обвита около китката“, а въпросителният знак се трансформира в… усмивка! Една такава нагла усмивка, след което змийчето ми намигна с червеното си оченце и отново стана указател за движение. А на мен ми стана интересно, да не би пък наглостта да беше отличителна черта на всички, които по някакъв начин са свързани с рода Тьер?!

Без да се поддавам на обаянието на малкото същество, аз внимателно го хванах с два пръста и освободих ръката си. Червеноокото змийче по време на цялата тази процедура се взираше печално в мен и накрая издаде такава печална въздишка, а и този поглед, такъв… нещастен. Победи змийчето.

И беше толкова доволно от този факт, че най-нагло се извиваше и танцуваше на дланта ми, но толкова възторжено, че още докато слизах по стълбите, започнах да го гледам с усмивка. В този състав ние стигнахме до централния вход, където отчетливо се чуваха гласовете на два броя лордове Тьер и на един брой Еллохар, но змийчето показа в противоположно на шума направление и аз забързах нататък.

Преминавайки през хола, който беше просто грамаден, стигнах до невзрачна врата… а когато я отворих, замрях на прага, вдишвайки аромата на сладка карриса. Змийчето пък, внимателно се плъзна по ръката ми, увисна и се пльосна на пътечката, покрита с нещо, което много напомняше планински кристал и запердаши напред. Аз предпазливо го последвах.

Тук градината беше… необикновена. Плодова. А когато се огледах, видях дори зеленчуци и всичко това, във всички цветове на дъгата. Плодовете наистина бяха разноцветни — видях, че на един от храстите растяха кръгли зеленчуци и цветът им варираше от оранжево до тъмновиолетово. И цялата тази пъстра картина се издигаше от самата земя — от горските плодове и стигаше до огромните дървета. И всичко буйно цъфтеше, връзваше, зрееше и разнасяше наоколо вълшебен аромат, но все пак мирисът на карриса доминираше над всички останали.

И докато още стоях, стъписана от гледката, чух нещо още по-странно:

— Каес, какво има?

Тишина.

— Девойка?

Отново тишина.

— Красива девойка? Не? А какво?

Гласът ми беше напълно непознат.

— Човешка девойка? — отново попита непознатата.

— Дея?! — Пауза и радостно, така че се разнесе по цялата градина: — Дея!

Аз разбирах, че виждам Царапка, и дори се досетих, че се е въплътила в истинския си образ, а не в този на котка, но чак такава разлика… На блестящата пътечка беше изскочила дама. Тъмна лейди. С почти черна кожа, с котешки разрез на очите, дълъг тънък нос и въздълги кучешки зъби, които добре се забелязваха, защото дамата ги беше оголила в радостна усмивка. А освен това, тя трескаво сваляше ръкавиците си, демонстрирайки ръцете си с черни, леко извити нокти, увенчаващи тънките й пръсти.

— Дея! — тя беше толкова доволна да ме види.

А аз донякъде се смутих, и то най-вече защото това беше някаква непозната, а не моята малка Царапка. Но нея това ни най-малко не я притесни — тъмната лейди ме връхлетя, стисна ме в обятията си, подхвана ме и ме завъртя, показвайки значителна сила. Но почти веднага ме пусна на земята, обхвана с длани лицето ми, взря се в очите ми и подхвана:

— А очичките — помръкнали, Деюшка! Бузките, и те хлътнали, а и лицето — бледно! Изсушили са те от учене тези ироди академически, направо силите ти са изпили! А то и този злодей ще да е взел да те поучава, така ли е?

Гласът, разбира се, не го познавах, но думичките бяха все като на баба и тогава аз наистина повярвах.

— Царапка — простенах аз и прегърнах едно от най-милите ми още от детството същества.

— Деюшка… — Тя накъсано си пое въздух, като че ли от душата и току-що камък се смъкна. — Позна ме, най-накрая.

— Познах те. — Аз се отдръпнах, надзърнах в тъмнозелените котешки очи и попитах: — А защо ти преди… беше котка?

Зъбатата усмивка би могла да ме изплаши, ако това не беше усмивката на Царапка, така че, аз радостно се ухилих в отговор.

Ние седнахме на тревата насред тази странна градина, обкръжени от зрели, сочни плодове карриса със син цвят, и аз, слушайки Царапка, ги късах направо от храста, но преди да ги пъхна в устата си, предварително ги стисках, така, че да се появи капка сок и да падне в отворената уста на змийчето, което също остана с нас.

— Аз съм родена в ДарХамен — започна Царапка. Тя седеше, подгънала крака, и освен че беседваше с мен, пращаше зеленикава светлина към земята, моделирайки някакъв кълн, ту махайки, ту добавяйки към него третото и четвъртото листенце.

— Това цвете — съобщи ми лейди Анриссия. — Отдавна исках да го създам, но ще ми е нужна капчица от твоята кръв. — Весел поглед на зелените очи и тихото: — Ще му дам твоето име, дребосъче.

Удивено загледах Царапка, забравяйки за змийчето. Наглото дребно чудовище нямаше никакво намерение са се примирява с такова положение на нещата и делово погъделичка китката ми с опашка.

— Гъдел ме е! — възмутих се аз.

Змийчето кимна, демонстрирайки пълно съгласие с думите ми и отново отвори уста. Аз реших да се разсърдя, и тогава устата се затвори, а мен много жално ме погледнаха… Ама толкова жално и обидено…

— На! — Аз се примирих с пълното си поражение. — Чудовище!

Умилително въртейки опашка, змийчето отново отвори уста, проблясвайки на слънцето с острите си бели зъбки.

— Ох, Деюшка. — Царапка се разсмя. — Освен теб в този замък вече никой не се поддава на обаянието на тази малка шантажистка. Впрочем, тя и на никой така не се гали.

Змийчето, сякаш в потвърждение, потърка муцунка в дланта ми и отново нагло разчекна уста, готова да лови всяка капчица сок.

— Лейди Анриссия, а тази градина…

— Анрис, и на ти — поправи ме тъмната, пъхвайки кичур коса зад двуострото си ухо, а ухото, при това, помръдна като на котка.

Сдържайки усмивката си, повторих въпроса:

— Анрис, а тази градина, ти ли си я създала?

— Аха — продължавайки да моделира кълна, отвърна тъмната лейди. — Лейди Тьер ми позволи да разпарчетосам градината й… А аз й се посветих напълно, та да се отвлека от печалните мисли за собственото си съществуване… Освен това, ми липсва Загреб, Дея… Тъгувам по децата, по баба ти, баща ти, гората… Тъжно ми е Деюшка, и безнадеждно…

На мен също ми липсваха близките, но тъга нямаше. Историята на детството ми и договорът с лорд Градак не даваха и лъч надежда, че бих могла да остана със семейството си. А когато избягах в Ардам, знаех със сигурност, че те биха предпочели да не ме виждат, но да знаят, че с мен всичко е наред, отколкото да ме срещат в пазарен ден в Загреб като робиня на Градак. Така че си бях забранила да тъжа още тогава, преди четири години.

— И да ти кажа честно, никога не бих предполагала, че ще ме мъчи носталгия по живота на село в тялото на най-обикновена котка. — Анриссия отново тежко въздъхна и пак се посвети на растението, продължавайки да разказва: — Родена съм в ДарХамен, това е в южната част на Световете на Хаоса. Великолепна тъмна лейди, дъщеря на приближен на дарая демон, първа красавица на домейна, а и със съпруга ми си бяхме лика-прилика — наследник на ДарХамен беше… — Още една тежка въздишка. — Да, аз бях омъжена, когато за първи път го видях… Арвиел Дакреа, дараят на ДарГарайския домейн, надареният с безсмъртие, победилият самия бог Хаос, този, който със силна ръка обединяваше домейните на Световете на Хаоса…

Аз мълчаливо слушах, а Царапка продължи:

— Първата ми грешка, мъничка Дея — аз обикнах този, който не ми принадлежеше… Но аз го обичах… И това чувство като пламък ме изгаряше отвътре и изпепеляваше всичко в мен — и предаността към семейството, дълга пред съпруга ми, разума, честта… всичко. Аз горях в този огън, правейки грешка след грешка, забравяйки и гордост, и чест… Арвиел и единствено Арвиел беше за мен и въздух, и живот… Беше всичко за мен… Но той, също толкова неистово обичаше друга… светла, която беше убедена, че е тъмна!

Цветенцето, което едва се беше показало изпод земята, беше смачкано в ноктестите й ръце… Но почти веднага Царапка се овладя и напълвайки обезобразеното кълнче със зелена светлина, го възроди, и продължавайки да го кара да расте, се върна към разказа:

— Най-огромното щастие във всички светове, това е взаимната любов, а най-страшното от наказанията — безнадеждното чувство без отговор. На мен ми се наложи да изпитам тази изгаряща болка два пъти… Приспана за векове от Арвиел, властелина на Световете на Хаоса, аз се пробудих от докосването на Анаргар…

— Императорът? — попитах потресено аз.

Тъмната лейди тъжно се усмихна и прошепна:

— Аз толкова подло постъпих по отношение на властелина на Хаоса, но Арвиел винаги е бил благороден и вместо да ме осъди на безславна екзекуция, която аз заслужавах, беше заповядал сред ледените скали да бъде издигнат мавзолей… Постелята ми беше в леден ковчег, а сънят замени жестоката смърт… Много векове аз сънувах сънища за света, много години безметежно спах, докато един юноша, запленен от търсенето на загадки, не се докосна до устните ми с гореща целувка… — В зелените очи проблесна печал. — Те бяха двама приятели, които обичаха да разгадават загадки — Анаргар, сегашният император и най-добрият му приятел — лорд Тьер — Поглед към мен и пояснение: — Старши.

Аз не можех и дума да обеля, а Царапка продължи:

— По-късно разбрах, че докато вървели сред скалите, забелязали нишка на силата, тръгнали по нея и стигнали до гробницата ми. Отваряйки я, намерили замръзнала красавица — мен, и решили да ме сгреят. Анаргар решил, та нали вътре в него винаги се плиска огън. И тази целувка ме пробуди и пробуди и любовта ми… И известно време тя беше взаимна… Ето така се озовах в двореца на императора на Тъмната империя.

Аз се бях заслушала, но най-странното беше, че змийчето, също и сега ние и двете гледахме Царапка, която забила нокти в земята, продължи:

— Ти все още си дете, Деюшка, така че няма да ти разказвам всичко. Само това, че когато беше убита втората съпруга на императора, обвиниха мен… Ревността беше приета за достатъчен мотив, а Анаргар никога не се е отличавал със снизхождение към тези, които посягат на членовете на втория му кръг… Но на мен ми се удаде да избягам и използвайки един древен обред, тайната на който владееше моят род, да се преродя… За съжаление, по следите ми беше пратен лорд Риан Тьер, а той прекалено бързо осъзна, че мъртвото ми тяло не е задължително доказателство за моята гибел… Императорските хрътки възобновиха търсенето и ме принудиха да изпълня обреда повторно… Но аз, знаейки за преследването, избързах и наруших потоците на енергията, като вложих цялата си сила неправилно, но все пак успях отново да се преродя… — Лейди Анриссия ми се усмихна и завърши разказа си с пълното с нежност: — Мен, малкото изплашено коте, ме приюти също такова малко момиченце. Ти сподели с мен топлината на сърцето си, Дея.

С пълни със сълзи очи я погледнах, но нямаше какво да кажа.

— Няколко години се мъчих да си възвърна силата, търсех начини — продължи тя. — А след това… Заради какво? Веднъж аз просто си зададох този въпрос и разбрах, че не ми е нужно. Че изобщо не искам. На мен ми беше толкова добре във вашето дружно семейство, толкова топло и уютно. Мен ме обичаха, най-накрая. Мен ме галеха, прегръщаха ме и споделяха с мен даже най-съкровените си тайни, разказваха ми за своите преживявания — аз бях член на вашето семейство! — Царапка се наведе напред и прошепна: — Това беше най-щастливото време от живота ми, Деюшка… А след това… — Тя въздъхна тежко: — Ех, ако можех тогава да говоря… Само ако можех да кажа нещо, то в онази зимна нощ, аз бих спряла баща ти, мъниче… Но аз не можех, в онази вечер аз осъзнах, че наистина съм само котка. И Орон отиде… А след това аз… — От дръпнатите котешки очи потекоха сълзи. — Когато го донесоха, ти изпита такава мъка, Дея… А аз се задъхах от сила! Тя започна да се възвръща към мен стремително! Жалко, че не го разбрах веднага… Толкова е жалко… Но когато най-накрая дойдох на себе си, майка ти вече беше успяла да подпише договора с лорд Градак, а аз… — Царапка хвана дланта ми, стисна я и прошепна: — Майка ти е много добра жена, Дея. Прекалено добра, тя дори не можеше да си представи, на какви забавления понякога се отдават лордовете… А аз видях жадния му поглед… към теб!

На мен изобщо не ми се искаше да си спомням този ужас, този отвратителен ужас.

— Аз се втурнах след теб тогава, но не стигнах навреме — видях само момента, когато Градак вече си тръгваше, а ти стоеше вцепенена и с болезнено отвращение триеше устните си.

Отчетливо помнех, как след това, скрила се от всички и прегърнала Царапка, аз дълго плаках… а котката все се опитваше да ме утеши.

— В този ден ми се възвърна и дар словото. — Лейди Анриссия отпусна ръката ми. — Но не можах да заговоря веднага, трябваха ми още няколко години. А след това, аз намерих начин…

— „Академията на проклятията“ — прошепнах аз и се усмихнах.

— Съжалявах ужасно, че не мога да тръгна с теб — също шепнешком каза Царапка. — Но щеше да е прекалено опасно — първият срещнат Нощен страж можеше да забележи, че пред него е възроден дух, та нали моята аура не приличаше на аурата на котка, а условията на вселяване в ново тяло не ми го позволяваха да го скрия.

— Стой! — извиках, без самата аз да съм сигурна защо. Подскочих, замрях, а след това осъзнах! И отпускайки се отново на тревата, аз със замиращо сърце, попитах:

— Анрис, а може ли да бъде открит възродения дух, ако бъде вселен в тялото по всички правила, тоест, при пълното съблюдаване на ритуала?

Царапка замислено изви вежда, отново зарови нокти в земята и отвърна:

— М-м-м… Домейнът, в който съм родена, ДарХамен, е разположен прекалено близо до териториите на независимите човешки поселения… Тези човешки княжества се простираха между владенията на тъмните и светлите елфи и сред хората живееха много нечистокръвни. Красиви, силни, надарени със зачатъци на магия, а в ДарХамен от векове се водеха жестоки войни между висшите родове и много често и най-силните представители на този или онзи род, се оказваха на смъртния одър… И тогава, довеждаха някой от тези метиси и духът от умиращото тяло се преселваше в ново…

В течение на година аурата на полуелфите се потискаше напълно, а артефактите обезпечаваха предаването на свойствата на кръвта и елфът ставаше истински Тъмен лорд за около две-три години. И… именно артефактите на рода позволяваха да бъде потисната напълно аурата на нечистокръвния. Така че, ако се проведе ритуала изцяло и се подкрепи с родови артефакти — няма начин да се установи подмяната дори с магически средства.

Аз се разстроих. След това обмислих чутото и ме осени:

— Така, чакай, а какво ще стане, ако в тялото на тъмен лорд бъде вселен друг дух, но при това, артефактите ще са на същия този тъмен лорд? Какво ще стане в този случай?

Тъмната се замисли. Легна на тревата, започна да си играе с тревичките, без дори да забелязва, как острите й нокти ги режат, а след известно време произнесе:

— Никога дори не бих могла да предположа нещо подобно, но… Но, ако го разглеждаме само като предположение, то… аурата ще принадлежи изцяло и напълно на тялото на тъмния лорд…

— А душата? — упорствах аз.

— Душата? М-м-м… душата… зависи. Зависи от духа, той би трябвало да обладава огромна сила и енергиен потенциал, за да се всели в толкова силно тяло… но — Царапка ме погледна, — дори да вселим дух в тялото на Тъмен лорд, той няма да получи пълен контрол. Ще стане втори разум. Особено ако имаме артефакти, обезпечаващи основните наследствени признаци — чистотата на кръвта. Тогава само като втори разум или…

— Или? — бях забравила как се диша.

— Краткосрочна смърт. — Царапка се усмихна и добави: — Аз никога не съм се интересувала особено от тези въпроси, мъниче, това са древните забранени знания на висшите родове на ДарХамен, но ако това е толкова важно за теб…

— Много!

Леко кимване и едно такова добро:

— Добре, аз ще намеря пълната информация. Мисля, че лорд Еллохар ще се съгласи да ме съпроводи до Световете на Хаоса.

— Благодаря — откъсна се от мен много искрено, а след това изведнъж попитах: — Ти познаваш лорд Еллохар?

— О-о-о! — Царапка се разсмя. — Та кой не знае най-колоритната личност в Световете на Хаоса! Все пак е бивш…

— Да, да, аз винаги съм бивш — лениво се отзова самият лорд Еллохар.

Змийчето изписка и моментално се покатери върху дланта ми, треперейки от страх, а аз погледнах към блестящата пътечка и видях стоящите недалеч от нас директор на „Школата за изкуството на смъртта“ и лорд Тьер-старши.

— Постоянството никога не е било ваш приоритет — любезно отвърна лейди Анриссия, но аз забелязах, как внезапно удължилите се нокти се впиха в тревата.

Решавайки да не се задълбочавам в подробности, аз попитах:

— А къде е Риан?

Отвърна ми бащата на магистъра, гледайки ме със загадъчна усмивка:

— Горе, теб търси.

За миг се замислих дали да не побягна обратно, но след това осъзнах, че той е в състояние да ме намери по-бързо, отколкото аз да стигна до стълбището. И погалвайки змийчето, останах да седя на тревата. Но това, което съвсем не очаквах да видя, беше изплашеният поглед, който това създание местеше от Еллохар към своя господар и обратно.

— Унар — тихо повика Тьер-старши.

Ужасяващото създание изникна като изпод земята и втренчи червените си очи в лорда.

— Не искаш ли да ми обясниш? — Тьер-старши кимна към змийчето, което припряно се напъха в ръкава ми.

Не се наложи нищо да се обяснява — изви се адски пламък и се появи Риан. Хвърли бърз поглед към Унар, след това ми се усмихна и се обърна към баща си:

— Пренеси Лирран във Вечния лес. Сега.

Лорд Тьер-старши кимна и изчезна в езици ален пламък.

Междувременно магистърът изкомандва на Еллохар:

— Вземи лейди Анриссия и тръгвайте веднага.

Еллохар изпухтя и произнесе:

— Аз бих предпочел Дея.

Погледът на магистъра потъмня, на лицето му се очертаха черните вени и Риан прекалено спокойно произнесе:

— Търпението ми не е безгранично, Еллохар.

Лордът скръсти дългите си ръце на гърдите, наведе се леко напред и със силен шепот, поизнесе:

— Дея, за твое сведение, е стигнала до същите изводи като теб. И в тази мила компания току-що обсъждаха увеселително пътешествие до ДарХамен.

Някъде сред клоните запя авлига. Дълго и протяжно. Аз отметнах глава, подлагайки лицето си под слънчевата светлина и долавяйки лекия порив на вятъра, стиснах очи и дълбоко въздъхнах — от сладкия аромат на карриса леко ми се виеше свят и беше така мирно и безметежно… И ми се искаше просто да прегърна целия свят, да се притисна към някого или да потичам по тревата, намокряйки краката си със сутрешна роса… пролет. Вълшебна, сладка, пълна с радостни очаквания — на пролетта й се радват и хората, и не-хората, гномите сключват брачни съюзи, елфите се стараят да дадат живот именно през пролетта, върколаците през пролетта броят малките, драконите създават двойки и политат към южните планини, за да се гмуркат заедно в облаците. А вампирите, неживите и тъмните лордове не се радват на пролетта, на тях им е по-присърце есента… И има нещо правилно и в това!

— Риан… — Аз отворих очи, улових загадъчно мъждукащия му поглед. — Но все пак, някакви черти от вселилия дух трябва да присъстват. Същият този господин Дукт се изпокарал с цялата си рода, въпреки че за гномите това изобщо не е типично, а какво би било…

Той разбра, аз видях това в погледа му, по бръчицата, появила се между веждите, разбра и кимна — за всичко останало можех и да не споменавам. Риан вече знаеше в какво направление да се движи.

А в света все пак беше пролет, и това беше чудесно.

В този момент змийчето се плъзна по ръката ми, погалвайки ме с опашка за довиждане, а магистърът се приближи и ми подаде ръка, помогна да стана първо на мен, после и на Царапка.

Изви се адски пламък.

Когато пламъците утихнаха, топлите ръце на магистъра ме прегърнаха през раменете, явно, за да не закрещя от ужас, въпреки че много ми се искаше.

— И? — Разнесе се недоволният глас на магистъра.

— А на мен и тук не ми е зле — нагло отвърна Еллохар. — Прохлада, ветрец подухва, и компанията е чудесна.

Аз откъснах изплашения си поглед от пробуждащото се гробище, насред което се бяхме озовали, от ковчезите, които скърцаха с отварящите се капаци, мъртъвците, които се измъкваха навън с неестествено резки движения, и погледнах лорд-директора на „Школата за изкуството на смъртта“. Еллохар изобразяваше свещена невинност и докато с една ръка прегръщаше през раменете бледата Царапка, с другата обгърна с демонстративен жест обкръжаващия ни мъртвешки пейзаж и радостно провъзгласи:

— А те на вас могат и внуци да са ви, скъпа!

Лейди Анриссия се потресе.

— Сладури са, нали? — продължи гаврата си Еллохар. — И вижте как само ни се радват!

Тройка умъртвия се готвеше за нисък старт…

— Разбира се, че се радват, кости при костите, както се казва — изсъска Царапка. — Рибар — рибаря… и така нататък. И защо не тичате в радушните обятия на съратниците си, лорд Еллохар?!

— Лоша сте вие, лейди Анрис — изобщо не се обиди магистърът. — Лоша и жестока, а сред тях, между другото има и ваши по-млади роднини.

— Ама какво говорите, любезни лорд Еллохар, за какви роднини може да става дума? Родството на душите, това е истинската връзка. Ето, например, те нямат души и вие сте бездушна гадина.

Директорът на „Школата за изкуството на смъртта“ откъсна поглед от пробуждащия се пейзаж, насочи го към ядосаната Царапка и се поинтересува:

— Заяждаме ли се?

— Не, какво говорите. — Лейди Анриссия се усмихна. — Това е просто сарказъм.

Тогава прозвуча гласът на магистър Тьер:

— Вашите общи роднини сега ли да ги изпратя в Огнената Бездна или да изчакам още малко, за да определите степента на родството?

Еллохар се наведе към Царапка и доверително, със силен шепот съобщи:

— А аз все чаках да разбера доколко ще му стигне търпението. Преди, той би избухнал още при първата ни обмяна на любезности, но сега тук е Дея.

Избухна син пламък.

Признавам си, при прехода затворих очи, и обръщайки се, се притиснах към гърдите на магистъра. И колкото и силно да ревеше разкъсващият пространството огън, мен не ме беше грижа, аз се вслушвах в равномерния звук на биещото сърце на лорд Риан Тьер, криейки даже от самата себе си глупавата си щастлива усмивка. И когато силните пръсти погалиха нежно бузата ми, аз само се притиснах по-близо, а той ме прегърна по-силно.

Когато огънят угасна, нас ни оглуши воят на вятъра. Духаше с такава сила, че аз се удържах на крака само благодарение на поддръжката на магистъра, а очите си даже не отворих, чувствайки как пясъкът бие по кожата.

— Пясъчна буря. — Раздаде се викът на Еллохар.

— Сложи заслон. — От Риан.

— В ДарХамен?! Не, Тьер, повярвай ми, това ще е просто страшна глупост.

— Съгласна съм — отзова се Царапка. — Прикрийте Дея с наметалото и се постарайте да не прибягвате към магия — сега бурята се усилва и на каквато и да е външна енергия може да реагира със смерч.

— Който изсмуква каквато и да било енергия до капка — добави Еллохар. — Това са Световете на Хаоса, Тьер.

Риан не му отговори, но в следващия миг, мен просто ме взеха на ръце и ме понесоха напред. И аз му бях много благодарна за това — за мен, чистокръвният човек, да вървя, затъвайки до глезени в пясък, а и под натиска на ураганния вятър, щеше да е много, много трудно.

А след това вятърът стихна. Не, той ревеше и виеше даже, но аз него чувствах повече, и отваряйки предпазливо очи, разбрах, че сега се намираме под прикритието на черна, полуразрушена крепостна стена.

— От тук нататък аз мога и сама да вървя — предпазливо се обадих аз.

Риан реагира с нежна усмивка, притисна ме по-силно, и ние продължихме да се движим под прикритието на крепостната стена. Наложи се да вървим дълго, но нас ни водеше Царапка, а на нея нито един от лордовете не се реши да й каже нещо. И тъмната крачеше, без да откъсва ръка от черните, споени с нещо тъмносиво камъни, докато изведнъж ноктите й не се озариха от сноп искри. Лейди Анриссия спря, за да произнесе с глух глас:

— В замъка има човек… и маг… и морска вещица…

Риан внимателно ме сложи да стъпя на пясъка, съвсем близо до Еллохар, след това стремително се приближи до Царапка, покривайки с длан очите й. Неговите собствени изведнъж се превърнаха в огнени процепи. В същия момент лорд Еллохар ме прегърна през раменете, след това се наведе и ми прошепна:

— Прости ми, прелест моя, но нямам никакво намерение да рискувам живота ти.

Син огън се разплиска около нас, отрязвайки ни и от Царапка, и от Риан, аз се дръпнах, опитвайки се да се изкопча, и извиках:

— Ами те?!

И насмешлив шепот:

— Те? Те решиха да се поразходят до Бездната, мила.

Погълна ме тъмнина, отнасяйки нанякъде… страшна, ужасяваща, неотвратима тъмнина…

 

 

Събудих се от това, че плачех. Плачех горчиво и безутешно, преглъщайки виковете си. Опитвах се да се изкопча, а мен продължаваха да ме държат внимателно, но силно, без да ми дават възможност дори да помръдна… Мен ме тресеше, тресеше ме цялата и с всеки миг все по-силно.

— Дея, Дея, мила, недей така. — Тих, с нотки на отчаяние, глас. — Дея…

— Вие не можете! — крещях ридаейки, крещях с всичка сила. — Вие не можете да ги изоставите!

И пълен с тъга отговор:

— Не мога да рискувам живота ти.

Каква болка! Какво страдание, аз просто умирах, но кой знае защо се опитвах да отхвърля одеялото на тази тъма. Тя ме заливаше, проникваше в мен, опитвайки се да ме отнесе в безметежното небитие, а аз не можех, не биваше да потъвам в сън, не исках да преставам да мисля за Риан и за Царапка… не исках!

Звук от стъпки, припряно тракане на токчета, скърцане на отваряща си врата и тих въпрос:

— Ти просто си полудял! — Гласът на Благодат Никаноровна го познах моментално.

— Погрижи се за нея. — Дългите ръце престанаха да ме притискат.

— Тук?! — Възмутен вик.

— Единственото безопасно място сега е тук. — Ръмженето на Еллохар.

— Какво става, Рен?

И дрезгаво в отговор:

— Би трябвало да се досетя по-рано, сестричке… Трябваше да се досетя по-рано… — Накъсана въздишка и стон: — Те искат да възродят Хаос.

За какво ставаше дума? Те за какво изобщо говореха?! А аз продължавах да се вкопчвам в черната мъгла, в надеждата да се измъкна на повърхността, опитвайки се да отворя очи, да направя каквото и да било… Бездна или не, а аз исках да бъда заедно с Риан! Дори сега! Не можех без него, аз…

— Тьер? — изплашено възкликна Благодат Никаноровна.

— Ето, виждаш ли ти каква си ми досетлива, а аз не разбрах веднага… А бях длъжен да предположа! От самото начало би трябвало да се досетя!

— Рен? — Тих стон.

— Да, да — уморено отвърна магистърът. — Хайде, ще ида и аз да се разходя до Бездната… отдавна не съм бил, трябва да си освежа паметта. Ще се погрижиш за момичето, нали?

— Какво й е?

— Сънно заклинание, нищо по-безопасно не знам.

— Тя е в истерика, Рен, заклинанието не е помогнало, тя се мята на границата на съзнанието и… Тя наистина е в паника.

— Не ми е по-леко от това — озъби се магистърът. — Виж какво можеш да направиш, за да й помогнеш, Риш, аз трябва да се върна при Тьер, съмнявам се, че този път ще успее да се справи сам.

— Иди при дядо! — изсъска вещицата.

— И какво да му кажа? — изръмжа Еллохар. — Че независимо от неговата забрана, съм домъкнал Тьер в Световете на Хаоса? Или че група заговорници се опитва да оживи това, което и така си е живо? Нямам време за това, Риш, в самия дворец няма как да се пренеса, там магията е блокирана, докато се кача, докато го намеря — с Тьер ще е свършено. Пази Дея, Риш, моля те. Аз…

Изрева пламък.

— Внимавай — прошепна вещицата, въпреки че той явно вече не можеше да я чуе.

А аз, хлипайки тихо, продължавах да лежа, все още безсилна да отворя очи, да се измъкна от тъмнината, която се опитваше да ме потопи в сън.

Звук на стъпки, прохладна длан покри челото ми, и тежко въздъхвайки, вещицата тъжно каза:

— Какво да правя с теб, малката?

— Там е Риан — простенах аз. — И Царапка, и…

— И Рен също е там. — Благодат Никаноровна внимателно ласкаво ме погали по косата. — А къде е това там?

— ДарХамен. — Беше ми невероятно трудно да говоря.

— В замъка… — Аз се запънах, в кой замък аз не знаех.

— В кой замък? — Предпазлив въпрос.

— В разрушен… — Аз изхлипах. — Не зная кой именно.

— Та половината ДарХамен е в руини след въстанието. — Тежка въздишка. — И аз няма да мога да помогна, за да прелетя над целия домейн ще са ми нужни поне девет часа. Да пратя съобщение на дядо? Не, Еллохар е прав, просто няма време… Остава ни само да чакаме, Дея. В този момент, ние нищо друго не можем да направим. При всички случаи, ако Рен пострада, дядо ще разбере за това първи.

— А ако пострада Риан? — тихо попитах аз.

В отговор — тишина. И осъзнах, че на Риан няма да му помогне никой. Нито на Риан, нито на Царапка… Те можеха просто да загинат. А аз в този момент щях да съм тук, в безопасност, под крилото на вещицата. За какво ми беше такава безопасност?!

— Ти полежи засега, а аз ще ида да взема успокоителна отвара, че теб цялата те тресе. Полежи, малката, аз сега, веднага.

Вещицата стана и излезе от стаята, а аз… Да се използва магия в Световете на Хаоса беше опасно, аз го знаех и прекрасно разбирах какво количество сила е било нужно на Еллохар, за да ме пренесе. Но сега исках просто да се окажа до Риан! Каквото и да се случеше, каквото и да ме чакаше там, аз бях длъжна да съм с него, и никаква безопасност без него не ми трябваше. Без него нищо не ми беше нужно, колкото и да ме беше страх да си го призная, дори пред себе си. И пръстите ми се пъхнаха под ръкава, напипвайки конеца-амулет и стискайки възелчето…

Падайки в нищото, аз си мислех само за едно, как да сваля сънното заклинание?!