Елена Звездная
Как да не объркаш древните клетви (3) (Урок пети)

3

Никога не бях виждала океана. Бях чувала, дори бях чела за него, понякога при пътуването до вкъщи мислено бях сравнявала безкрайните бели, през зимата и зелени през лятото, простори с водната стихия, но да го видя…

— Това е ДарЕнейският океан — магистърът стоеше зад мен. Толкова близко, че аз не можех да определя какво ме вълнува повече — близостта на мъжкото тяло, което не ме докосваше, но се усещаше отчетливо или океанът, който виждах за първи път.

— Лорд-директор, а вие…

— Няма да се отдръпна — с коварен шепот ми съобщи той. А след това вече съвсем сериозно, добави: — Казах ти, ние сме на територията на ДарЕнейския океан, а трябва да се пренесем на територията на Седемте морета. Повярвай, ще плуваме стремително, без мен няма да се удържиш на крака. Впрочем, може да отидем в каютата и да прекараме плаването там. Само че аз няма да остана с теб долу. Тук ще е просто вълнуващо.

С тежка въздишка, аз се вкопчих по-здраво в перилата и потръпнах, когато Риан предпазливо, но крепко ме прегърна, притискайки ме към себе си… Грамадният черен кораб с искрящи мълнии вместо платна, с екипаж от свирепи водни неживи, ревящият водовъртеж, който възникна и главоломно се разрасна в доскоро съвсем спокойните солени води — всичко това бавно губеше значение. Аз долавях вятъра, който размяташе косите ми, но чувствах само топлината на дланите на магистъра, които ме държаха силно и уверено.

— Да не измръзнеш? — попита той, навеждайки се и шептейки, докато докосваше устни косата ми.

— Няма — също така шепнешком отвърнах аз.

— Сърцето ти тупти все по-бързо и по-бързо… Боиш ли се?

— Не… — Май трябваше да излъжа.

— Това ме радва — омайващ шепот с доволни нотки.

Корабът се разтърси и рухна от ръба във водовъртежа…

Аз разбирах, че това, вероятно, е същият такъв преходен портал, като огнените, но беше откровено ужасяващо първо да плуваш с всички опънати призрачни платна към края на огромна фуния, а след това да се сгромолясваш във все по-ускоряващия се водовъртеж, да се носиш практически към Бездната…

— Не се плаши, така трябва да бъде — спокойният глас по странен начин заглуши рева на вятъра и водата и топлата длан ме притисна малко по-силно.

Аз се държах до секундата, в която корабът започна да потъва в ревящата зейнала пустота на пропастта в центъра на фунията. Да наблюдавам как се стоварваме в Бездната се оказа прекалено… зловещо за мен. И завъртайки се, аз се притиснах към Риан, зажумях и си помислих, че не искам никога повече да плувам така…

Свободно падане и рев на бушуващите стихии… Гръм… Взрив… Трясък на електрическите разряди на бучащите от напрежение мълнии…

И изведнъж всичко стихна… аз чух крясъка на някаква птица, шума на вълните, а топъл порив на вятъра развя косите ми.

— Това е всичко — нежно ме погалиха по гърба, — а ти се страхуваше.

Отдръпнах се и се огледах. Намирахме се на кораб, на светъл кораб, тоест, от светло дърво. Белоснежните платна бяха издути от вятъра, по палубата сновяха съвсем обикновени хора… В същите странни одежди, като тези на магистъра. Капитанът — доскоро безносо умъртвие с горящи с алена светлина очни кухини, сега изглеждаше като набит жилест мъж, с гъсти пшениченоруси коси. Забелязал моя объркан и потресен поглед, весело ми махна с ръка, а аз жалко се усмихнах в отговор. Все още бях стъписана, независимо, че наоколо светеше лятно топло слънце и тичаха насам-натам очовечените членове на екипажа на кораба.

— Това илюзия ли е? — с шепот попитах аз.

— Корабът ли? Частично — ведро отвърна лорд-директорът, гледайки ме с усмивка. След това се обърна към капитана и извика:

— Нерхус, ще стигнем ли навреме?

— Във всеки случай не е желателно да използвате магия, лорд Тьер — отвърна той. — Пренесохме се точно на границата, тук всеки поток се засича.

— Сериозно? — стори ми се, че долових учудване. — Вещиците най-накрая са се съюзили с водните?

— То преди седем дни ВелисИн сам помоли за мир. И както разправят, вещиците получили достъп до морските потоци.

Риан кимна, но независимо от усмивката, която все още играеше върху твърдите му, ясно очертани устни, погледът потъмня.

— Нещо не е ли наред? — с шепот попитах аз.

— Не е просто „нещо“. — Магистърът сега се взираше в тъмносините морски простори. — Преди седем дни, този не отличаващ се с кой знае какъв ум, ковън на маговете от Третото кралство беше нанесъл два удара. Първият — „Гневът на слънцето“, вторият, аз не го взех под внимание, въпреки че остатъчната следа я видях ясно. А сега разбирам, че съм сбъркал… ВелисИн не е владетел, който просто така ще преотстъпи на някого правото да се разпорежда на собствените му територии. Не ми харесва всичко това. Изобщо. Имам усещането, че нещо съм пропуснал.

Известно време мълчах, надявайки се, че магистърът ще продължи, но не, той не обели и дума повече. Тогава се реших аз да попитам:

— Сагдарат — Риан ме погледна. — Просто не мога да разбера…

— Да разбереш какво? — уточни лорд-директорът.

— Как се предава с кръвта — честно отвърнах аз. — Не разбирам. Та нали кръвта не се предава от баща към син в буквалния смисъл, тоест, съставът на закрепителя също не може да се предаде, това изобщо не е възможно при родовите проклятия.

Магистърът се усмихна, заобиколи ме, и настанявайки се удобно на кърмата, ме хвана за ръка, карайки ме да пристъпя по-близо, и без да пуска дланта ми, каза:

— Те също така си мислили.

— Великите лордове? — уточних аз.

— М-м-м, Еллохар, както разбирам, е успял доста неща да ти разкаже. — Горчивина в думите и отново пълен с гняв поглед.

— За родовото проклятие аз сама се досетих — опитах се да се измъкна от неприятната тема. — Просто съпоставих броя на великите родове, които започнали завоюването на териториите на Тъмната империя с количеството на тези, които са оцелели до ден-днешен. Само три рода — доста малко, не намирате ли?

В този момент, Риан практически повтори дословно фразата на магистър Еллохар:

— Ама че работа, на тях им трябваше много повече време, за да го осъзнаят…

Отново дръпвайки ме за ръката, лорд-директорът ме накара да се приближа толкова близко, така че аз сега се опирах в коленете му и с намек прошепна:

— Артефактите, Дея…

И всичко си дойде на мястото! Родовите артефакти! Тези същите, които осигуряват стабилна наследственост! Единство на кръвта!

— И дошла голяма и злобна Бездна… — измърморих аз потресена.

И трепнах, когато по лицето на магистъра пробяга също толкова потресено изражение, а след това прозвуча въпросът:

— Ти познаваш Иллин? Това са нейните любими думички!

И мислите ми в миг смениха посоката си от артефактите и заговорите към отношенията ми с лорд-директора.

— Вие нищо не бяхте казали на майка си!

Нито капка разкайване, но пък гневно:

— Ама че… Бездна. Аз заповядах на ИнСин да приготви роклята до обяд, а тя… Бездна! — А след това въпрос: — И колко бяха?

— Мен ме помолиха да не виждам никого — отвърнах ядосана аз.

Черните очи загадъчно се усмихваха. Самият магистър — не, но в погледа му имаше нещо загадъчно — весело.

— И благодаря ви, че ме запознахте с племенницата си! — Не можех да разбера защо това толкова ме ядосва.

— Не те запознах. — Сега вече ясно се виждаше наглата усмивка. — Не успях. Прекалено бързо бягаш.

Щеше ми се такива да му ги наговоря, но… годежът го бях развалила аз и да предявявам обвинения, както и да поставям изисквания, просто нямах никакво право. Магистърът внимателно следеше всяко мое движение, и когато наведох поглед, тихо каза:

— Лирран е много силен маг. Тя владее две стихии — огън и вода, а и са я обучавали най-добрите от Стражите на Леса. Тя е практически неуязвима, гордост на семейството и моя лична гордост. И в създалата се ситуация, е единствената, която без да къса връзките, може да се противопостави. Имаме една кръв, пръстенът няма да й навреди, и в същото време това е идеален капан. Искрено съчувствам на тези, които биха се опитали да отнемат артефакта от Лирран.

Аз преглътнах, просто не бях в състояние да гледам към лорд-директора, затова взирайки се в безкрайния син хоризонт, тихо попитах:

— А защо… камъкът е ален?

— Цветът на кръвта — спокойно ми поясни той.

Артефакти… артефакти… и отново артефакти… Нещо ме тормозеше, напрягаше ме, и аз се опитвах да разбера какво именно. Родовото проклятие, както вече се бях убедила, се предаваше с помощта на родовите артефакти, които и обезпечаваха постоянството на свойствата на кръвта… и в същото време, аз си спомних думите на магистъра, че е в състояние да потисне всяко проклятие. Той беше способен, а другите?! И все така, отправила взор над вълните, аз неуверено попитах:

— Магистър, а… при вашето… ем… артефакти използвани ли са?

— „Ем“? — Не въпрос, а чиста подигравка.

Аз се смутих и се отказах да питам каквото и да било. Лорд-директорът също мълчеше, но при това не сваляше поглед от мен.

А в този момент, аз видях в далечината нещо като облаче, но колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно ставаше, че това е:

— Остров!

— Листар — поправи ме магистърът. — Или Островът на Седемте морета, хората го знаят и като Островът на вещиците. Интересно място. Дея, погледни ме.

Аз се подчиних, но съжалих за това в момента, когато се взрях в черните, блещукащи очи. Риан се усмихна, протегна ръка, леко ме погали по бузата и подхвана:

— Ще слезем на централното пристанище, трябва да ме наричаш по име и по никакъв друг начин, не си заслужава да привличаме ненужно внимание. Разбра ли? — Наложи се да кимна. — Така, продължаваме, до храма ще вървим заедно. Не се отдалечавай и на крачка от мен — тълпата понякога е по-убийствена и от суровия Хаос. Но аз няма да вляза с теб в храма…

— Защо? — Изведнъж ми стана страшно.

— Как да ти кажа… — Магистърът се наклони напред и доверително обясни: — Не приличам аз кой знае колко на човешка девственица. А и на нечовешка също. И да си кажа честно, аз отдавна нямам нищо общо с девствениците… ако не броим теб.

Светкавично се изчервих.

— Нататък… — Риан усмихнато ме гледаше. — Аз говорих с Василена Владимировна — ти не притежаваш нужният за посвещение резерв, така че не рискуваме нищо, следователно ти, заедно с другите момичета, влизаш в храма. Там ще проверят способностите ви, проверката я прави стара вещица, теб няма да те пуснат по-нататък, и след като почакате да проверят всички, вас ще ви пуснат да си вървите. Сега, за задачата ти: докато трае проверката, трябва да изследваш капките морска вода в храма, нужно ми е да знам дали там са се използвали артефакти от Тъмната империя.

— Да търся ли нещо специално? — попитах аз.

— Да, схема, почти напълно идентична с проклятието Сагдарат.

Стиснах очи, припомних си строежа на нужните кристали, кимнах и уточних:

— Предполагате, че последната гривна се намира там?

— Практически съм уверен — със загадъчна полуусмивка отвърна магистърът.

Аз си припомних как медальонът на рода Тьер пълзеше към мен като змия и потръпнах!

— Пръстенът е на ръката на Лирран, така че артефактът няма да реагира на теб, дори все още да е някъде там. — Правилно се досети за посоката на мислите ми той.

— Простете, а защо не взехте някого, който познава по-добре от мен това проклятие? — осмелих се да се поинтересувам аз.

Риан избухна в смях. Отметна глава назад и се смя дълго и явно на думите ми. Моряците, които и до този момент ни хвърляха заинтересувани погледи, сега вече открито ни зяпаха. Стана ми неудобно, че стоя близко, допирайки се до магистъра и отстъпих предпазливо встрани. Лорд-директорът престана да се смее, наведе се отново към мен и прошепна:

— Виж, сърце мое, магистър Тесме също не прилича на човешка девственица.

Вече ми беше омръзнало да се изчервявам, имах усещането, че горят и бузите, и ушите и…

— Но магистър, а…

— Лейди Орис също не е вариант. — Риан безгрижно сви рамене. — В края на краищата в теб съм сигурен, сърце мое.

— Че съм девственица? — възмутих се аз.

— Че си човешка — отвърна той, сдържайки нова порция смях.

Единственото, което ме радваше, беше, че моряците все пак бяха неживи — те не са толкова любопитни, че да продължават да се вглеждат в една почервеняла адептка и подиграващия й се магистър.

А междувременно бяхме почти доплували до острова и вече отчетливо можех да видя пристанището. Поне тридесетте кораба бяха пуснали котва в залива и се виждаха сините роби на жените, които посрещаха гостите.

— М-м-м това ли са вещиците?

— Не ги бъркай с Василена и нейните възпитанички. — Магистърът се изправи. — Морските прекалено много ценят властта, за да се посветят в служба на човечеството. — А след това повишавайки глас, извика: — Нерхус, за какво си говорихме миналия път?

Капитанът на кораба се замисли за миг, а след това кресна:

— Всички да говорят! Зъбете се! Тук неми няма!

Неживите по природа не са особено разговорчиви, морските — още по-малко, но всички едновременно започнаха да бъбрят и да мърморят унило и недоволно.

Но почти веднага на кораба възцари глъчка от човешки гласове, и колкото по-близо стигахме до острова, толкова по-ясно се чуваше, че и на останалите кораби цари същия шум. Жив шум.

Не можах да се сдържа и попитах:

— А какво е станало предишния път?

Риан нежно ме обви с ръце, наведе се и прошепна:

— Прегърни ме.

Стоях и с негодувание се взирах в магистъра.

— Прегърни ме, Демяна — повтори лорд Тьер.

И тогава осъзнах — така трябваше. Повдигайки се на пръсти, обвих шията му с ръце и горещ шепот опали ухото ми:

— Вече ни наблюдават, не говори нищо излишно, любима.

— Разбрах — отвърнах и аз шепнешком и отмъстително добавих. — Вуйчо!

Видях как се присвиха очите му. Не сдържах победоносната си усмивка — да, аз също бях ядосана. Риан не свали поглед от очите ми за няколко дълги секунди, но аз издържах, не отместих очи. И на устните на магистъра се плъзна коварна усмивка, а след това:

— Драгоценна… племеннице. — Пръстите на лорд-директора докоснаха брадичката ми, карайки ме да отметна глава, палецът му бавно очерта контура на устните ми. — Принуден съм да ви съобщя — Риан се усмихна, — че чувствата ми към вас се различават диаметрално… от родствените.

И пускайки брадичката ми, ръката на лорда бавно се спусна по шията ми, още по-надолу… до самия край на много дълбокото деколте.

— Лорд-директор! — изсъсках аз.

— Да, да… — Но пръстите му не се помръднаха от мястото, на което се бяха спрели.

— Риан! — Ръката плавно се отпусна на талията ми, като че ли целомъдрие беше второто й име.

И отново навеждайки се към мен, магистърът прошепна:

— Аз съм твой годеник. Девойките до острова може да ги придружава баща им или годеникът, без изключения. Бащата — в надежда на посвещение, годеникът — за благословия. Сред хората се носят легенди, че такива жени са верни до смъртта си. Така че, годеник, Дея и само годеник.

Много ми се искаше да изтърся нещо обидно, но да нарека магистъра „татко“, езикът не ми се обръщаше. Приемайки поражението ми за лична победа, лорд Тьер завърза лентите на наметалото ми, и хващайки ме за ръка, ме поведе към стълбата. Слизането по въжената стълба от поклащащия се на вълните кораб, щях да запомня за дълго! На последните пречки, кракът ми, обут в неудобна пантофка, която вървеше заедно с роклята, се плъзна, и аз без съмнение щях да падна… Но магистърът, който се спускаше първи, светкавично се спусна към мен, хвана ме през кръста, и държейки ме практически с една ръка във въздуха, ме сложи да стъпя в лодката. Усещането за защитеност беше странно, но приятно. Аз все пак никога не се бях съмнявала, че ще ме задържи и няма да ми даде да падна. Когато се настанихме в лодката, вече не ми се и искаше да се отдръпвам от магистъра, който беше седнал до мен и ме придържаше през раменете.

— Изплаши ли се? — тихо попита Риан.

— Малко. — Всъщност, изобщо, но… не ми се искаше да му го казвам.

— Напразно. — Топла усмивка, от която аз бавно се разтапях. — Във всеки случай бих те удържал.

„Зная…“

Но на глас:

— Дълго ле ще сме на острова?

— Не повече от час — разсеяно отвърна магистърът и погледът му се устреми към кея.

И докато лодката, управлявана от двама гребци не стигна до брега, ние не разговаряхме повече.

В момента, в който бордът на лодката се удари в кея, единият от моряците се изправи, върза въже към спускащата се до самата вода дървена стълба. Риан стана първи, подаде ми ръка, а аз я сграбчих с две ръце, тъй като да се стои в клатушкащата се лодка се оказа много трудно.

— Не се бой, Демяна — уверен и спокоен глас, — няма да паднем.

Съдейки по това, как се разлюля лодката, когато магистърът прекрачи към стълбата, имах всички основания да се съмнявам в обещанието му. Но той просто постави крак на първото стъпало и като че ли задържа цялата лодка, след това ме придърпа към стълбата и подхвана края на полата ми, помагайки ми да не я настъпя. И ние така се изкачихме — аз и държащият ме готов всеки момент да ме подхване, магистър. А на кея ни чакаше… вещица. Аз още докато се качвах, с интерес разглеждах свободната й тъмно синя рокля, която по нещо напомняше одеждите на Селиус, а стигайки догоре, откровено я зяпнах. Тя обаче изобщо не ми отдели и един поглед, изцяло и напълно посветила вниманието си на лорд-директора. Жената на средна възраст, с дълги до бедрата коси, на пресекулки издиша, когато главата на Риан се показа откъм стълбата, задържа дъха си, едва зърнала раменете, и едва не простена, когато целият лорд Тьер стъпи на кея. В сините огромни очи на вещицата имаше толкова възхищение, че аз усетих някакво странно и кой знае защо, неприятно безпокойство.

— Добре дошли на Листар. — Вещицата пристъпи към магистъра. Към магистъра с ясни светлосини очи!

— О, благодаря. — Вежлива усмивка. — Радвам се, че запознанството ми с острова на Седемте морета започва с… — Той обгърна вещицата с възхитен поглед и добави: — Прекрасното.

Нямах представа какво значи ревност! Именно до този момент.

— Милана. — Вещицата протегна ръка със сини, украсени с позлата нокти.

— Радомир. — Риан не целуна ръката й, въпреки че явно това очакваха от него. И още по-зле — обръщайки ясния си светъл поглед към мен, реши да ме представи: — Моята годеница, Де…

— Такъв мъж като вас и вече е решил да сложи кръст на живота си? — лукаво, а най-важното, кокетно се поинтересува вещицата.

А след това, мен просто ме отместиха, и при това не особено внимателно и вещицата сграбчи лакътя на лорд Тьер, продължавайки да чурулика като славейче над умъртвие:

— Какви силни ръце! Ах, вие навярно сте пират, Радомир.

— Навярно. — При това, лукав поглед към мен.

Лично мен, погледът не ме впечатли, но за сметка на това, няколко особено коварни проклятия, вече бяха готови да се изплъзнат от устата ми.

— И войн — галейки предизвикалите възторга й мускули, продължаваше да кокетничи вещицата.

— О, какво говорите — отвърна й магистърът, без да отмества поглед от мен. — Аз съм просто прост орач.

— На морските простори? — изказа предположение вещицата.

— Това, както Боговете решат — уклончиво измърмори магистърът.

— Или както карта покаже? — Ръката на вещицата предпазливо се плъзна в разгърдената риза на лорд Тьер.

— Или не покаже. — Риан притисна ръката и със своята, карайки я да спре, след това меко, но решително отстрани жената от себе си и тихо каза: — Моето плаване, прелестна Милана, вече свърши в тихо пристанище.

И ми протегна ръка. Под святкащия от откровена ненавист поглед на вещицата, аз скромно се усмихнах, приближих се и му позволих да ме отведе по дървения кей към твърдата земя на острова. В гърба ми полетяха няколко широко разпространени проклятия първо ниво… Шепнешком прочетох заклинанията за противодействие и се усмихнах…

И едва, когато се отдалечихме достатъчно, раздразнено отбелязах:

— С вас… Радомир е опасно човек да се появява на подобни места. Или ще го прокълнат, или ще го убият, само и само да заемат мястото до вас.

— А с вас, мила Демяна, е опасно да запознаваш приятелите си, но аз не ви обвинявам в това.

Поглеждайки към магистъра, улових напрегнатия му, абсолютно не съответстващ на шеговития тон поглед. И кой знае защо отвърнах:

— На мен ми е много жал за него…

Риан спря с окаменял израз на лицето, със стиснати устни и присвити очи. А след това, магистърът изведнъж напълно се успокои, и усмихвайки се, измърмори:

— Да, на мен вече също.

И, удивена от думите му, ме поведе по-нататък.

По дървения кей ние стигнахме до скалистата част на острова. Павираната с шлифован камък пътека ни отведе до основния, извиващ се като змия път, водещ нагоре и навътре в острова. На него, ние се вляхме в човешкия поток, където имаше много, облечени също като мен момичета, също с разпуснати коси, и мъже, подобно на Риан, превързали дългите си коси с ремъци приз челото. Но това, което ме порази, беше присъствието на голямо количество мъже с дълги, понякога почти до пояса, а и по-надолу, бради. И тези бради бяха сплетени по особен начин и почернени към края…

— Жреци — прошепна ми магистърът.

— А…

— Всичко, после.

Мълчаливо кимнах, продължавайки да разглеждам пъплещата нагоре по пътя тълпа. А тя, тълпата, ставаше все по-плътна и безмилостна. В един момент, магистърът се премести зад мен и аз не разбрах веднага защо. След това видях паднал мъж… и останалите продължаваха да вървят покрай него, блъскайки го, докато той се опитваше да стане, прекрачвайки го и дори стъпвайки върху него, без да му позволят да стане…

— Поверие — с шепот съобщи Риан. — Не може да се спира. Това са човеци, Демяна, тъмен народ.

Докато стигнахме до горе падна не един човек, няколко момичета, също. И аз няколко пъти се спъвах, но всеки път Риан ме придържаше, а когато се уморих, тръгна по-бавно, игнорирайки възмутения ропот на обкръжаващите. И аз бях много благодарна и на него, и на лейди Верис, която безпощадно ни гонкаше по тренировъчното поле. И въпреки това, когато стръмнината свърши, аз, заедно с всички останали изпуснах пълен с облекчение стон и този звук синхронно се разнесе сред тълпата. Хората са си хора.

— Сега да вървим по-бързо — магистърът отново ме хвана за ръка и ме поведе след себе си.

И той удивително ловко заобикаляше всички, но когато някой друг се опитваше да направи същото, отвсякъде се разнасяха възмутени гласове, докато на лорд Тьер никой не посмя да каже и дума. Хората се отдръпваха встрани, пропускайки го да мине, практически без да забелязват мен, и съвсем скоро, ние стигнахме до огромна порта, стилизирана като разтворената паст на морско чудовище.

Оградата, също така солидна, с височина не по-малка от три човешки ръста, се оказа боядисана със синя боя и имитираше люспи.

Народът не се блъскаше пред портата, а стоеше в търпеливо очакване. Ние също застанахме в редицата и мен леко ме тресеше от очакването на… нещо, не знаех точно какво. Риан почти привично ме прегърна, притегляйки ме към себе си и веднага ми стана по-леко от неговата увереност, от спокойствието му и от силата. Някак безметежно и сигурно, приятно усещане. Но в следващия миг дланите на магистъра се спуснаха от талията надолу, очертавайки бедрата, след това плавно се плъзнаха нагоре, игнорирайки нагло правилата на приличието.

— Р-р-р… Радомир! — възмутено прошепнах аз.

— Не можах да се сдържа — нахално ми отвърна той.

След това магистърът се наведе, ръцете му обгръщаха плътно кръста ми, главата му се намести на рамото ми и той прошепна:

— Погледни над вратата, виждаш ли? Вгледай се, сърце мое, трябва да си в състояние да го забележиш.

За съжаление, заради предишните му действия, с ясното възприемане на обкръжаващия ме свят бяха възникнали проблеми… прекалено ме вълнуваше усещането за тялото му, топлината на ръцете му, изгарящия му дъх… Но аз се постарах, и разглеждайки горния ръб на оградата, отчетливо забелязах, че някои фрагменти се размазват, а след това отново стават ярки и ясни. Като че ли там бродеше изпълнено с енергия привидение!

— Да, това вече не е изобщо радостно — прошепна Риан. — Дея, сърце мое, ако за мен ми възникнат проблеми, ти тихо и мирно се връщаш на кея, там ще те посрещнат, ще те отведат на кораба и ще отплувате.

— Но…

— Без „но“. Разбра ли всичко?

Аз се завъртях в обръча на ръцете му, разтревожено надзърнах в сега сините му очи и прошепнах:

— Не мисля, че съм в състояние да те зарежа тук… Радомир.

— Така ли? — Хитра усмивка, а след това едната длан на магистъра се спусна от кръста ми надолу, спирайки върху това място… откъдето на кентаврите им расте опашката. — Ами така?

— Да те погълне Бе… — аз се прекъснах сама, не можах да се реша да споменавам Бездната тук.

— Ето че се разбрахме — весело си направи извод Риан и отново ме обърна с пламналото лице към портата.

Какъв беше той, все пак… но каквото и да се случеше, нямаше да го оставя тук сам. На мен ми беше достатъчна и историята в пълната с умъртвия таверна, а ако магистър Еллохар беше прав, то и в кантората аз с право не го бях пуснала да влезе тогава. Вече бях разбрала, че си заслужава да се доверявам на интуицията си, а тя в момента ми казваше, че… Че ръцете на Риан нежно и много предпазливо ме галят, под прикритието на напълно целомъдрени обятия, и по този начин не оставяха поле за действие на интуицията ми.

— Знаете ли, Радомир, струва ми се, че ще е по-добре да се отдръпнете — прошепнах аз.

— Добра идея — отново накланяйки глава към мен, прошепна магистърът. — Но закъсняла, те вече знаят, че си с мен.

Портите се разтвориха със страшен рев… Много момичета в тълпата заплакаха. Това беше странно — всички съсредоточено вървяха по пътя от пристанището до тук в някакво радостно очакване и благоговение, а сега — сълзи. И плачеха основно тези, които ги съпровождаха дългобрадите жреци.

— А ето това хич не е на добро — прошепна Риан.

И аз усетих как се напрегнаха мускулите му, как се промени дишането.

След това магистърът замислено произнесе:

— Променят събитията, създават случайности, които не са случайни… На мен не ми харесва тази ситуация.

— Артефактът? — едва чуто попитах аз.

— Не би трябвало да реагира на присъствието ти, пръстенът е у Лирран, но… — Напрегнат шепот, — тръгваме си.

И той внимателно ме дръпна настрани, с намерението да ме измъкне от тълпата. Лошото беше друго — аз не исках да си тръгвам. Изобщо. Но, честно казано, нямах никакви аргументи, за да споря с магистъра. Всичко се реши от само себе си — ние просто не успяхме. Когато вратите се разтвориха докрай, всички се завтекоха навътре, мен случайно ме блъснаха, аз се спънах и подхваналият ме Риан, беше принуден да влезе заедно с всички. Все пак, когато се оказахме в ограденото пространство, той, все така държейки ме на ръце, ме изнесе от тълпата и ме пусна до някакво ниско дръвче.

— Сега всички ще отминат и ние просто ще си тръгнем — мрачно ме уведоми той.

— Може пък да не си заслужава да привличаме вниманието? — предположих аз.

Риан не отговори, той ставаше все по-мрачен, и в един момент очите му отново станаха черни, за да върнат почти веднага ведрия си син цвят.

— Какво става? — прошепнах аз.

— Вещиците завземат контрола над морските силови потоци. — Гласът му стана дрезгав. — Каквото и да се случва, ясно е, че са го планирали дълго време, и ако мога да съдя по това, което усещам, момичетата не посвещение ги чака, а… — Поглед към една от ридаещите девойки с пшениченоруси коси. — Сърце мое, почакай ме тук.

Аз кимнах, Риан ми се усмихна и се насочи към същото това момиче, на което гневно му се караше за нещо един от дългобрадите. И не просто му се караше — той направо беше почервенял от гняв и даже брадата му се тресеше. В този момент леко и непринудено, магистърът стигна до тях и мимоходом протегна ръка за ръкостискане на дългобрадия и потупа по рамото момичето. Завърза се разговор. Риан-Радомир се усмихваше, няколко пъти, уж отмятайки светлите си кичури, хвърляше погледи към мен, явно, за да се увери, че стоя и покорно го чакам. След това още веднъж стисна широката длан на мъжа и тръгна към мен.

И ето, той върви, весело се усмихва, а в очите му — лед на кристали!

Аз с нетърпение чаках, да се приближи, гледайки го с ням въпрос. Свивайки незабележимо рамене, лорд-директорът намръщено изсъска:

— Жертвоприношение.

— Какво? — не повярвах аз.

Пълна с ярост усмивка. Риан застана до мен, прегърна ме през раменете и внимателно се взря в тълпата. Внимателно, оценяващо и съсредоточено. След това едва чуто произнесе:

— Не мога да повярвам.

— В какво именно? — Ставаше ми все по-тревожно.

Но Риан мълчеше, самовглъбено и ядосано. И погледът му все повече и повече се вледеняваше…

Когато земята затрепери, аз дори не се изплаших, мен в този момент ме ужасяваше единствено и само лорд Тьер. Това заплашително спокойствие аз вече добре го познавах, приблизително със същото изражение той беше заповядал „Разруши до основи мъжкото общежитие!“.

— Радомир — предпазливо се обадих аз.

— Чакам да отмине тълпата и тогава спокойно ще си тръгнеш — небрежно произнесе магистърът.

— А… ти?

— Оставам — Гласът беше толкова спокоен, че чак безжизнен.

— Ри… Радомир, аз няма да те оставя! — изсъсках аз отчаяна.

— Така ли? — И нахалното: — В такъв случай се връщаме на кораба заедно и аз правя с теб всичко, което си поискам. Как ти се струва подобен вариант?

Стоях и мълчаливо го гледах. Лорд-директорът откъсна взор от тълпата, вгледа се в очите ми и повтори:

— Не се шегувам, сърце мое. Вече отправих призив, ще те чакат пред портите. И ти се връщаш на кораба. Сама. А ако не, аз ти гарантирам въплъщаването в реалност на всичките ми очаквания от деня, в който имах намерение да ти предложа да ми станеш любовница.

Много ефективна заплаха… щеше да бъде, ако на карта не стоеше животът му! А на мен ми стигаше и историята с кантората!

— Добре — аз въздъхнах на пресекулки, — връщаме се.

Ето сега вече, спечелих цялото внимание на могъщия лорд Риан Тьер. Недоумение, почти злост, а след това гневното:

— Аз няма да се спра на целувките, скъпа…

— Осъзнавам го. — Не отместих поглед дори за миг.

Ние стояхме, взрени един в друг. Няколко дълги и в същото време кратки мига. А след това Риан прошепна:

— Та ти ме обичаш, Дея… — Беше казано като утвърждение, а в очите му се криеше въпрос.

— Нагла лъжа. — Аз неволно се усмихнах. — Просто… ще ми е жал да се лишим от толкова активен и справедлив лорд-директор. Освен това, ако не бяхте вие, досега поне два пъти да са ме изключили.

Погледът му потъмня, но Риан все пак едва забележимо се усмихна и им изкомандва:

— Излизай през вратата. Вече всички отминаха.

Аз изплашено се огледах — всички действително бяха влезли на територията на храма, но аз нямах намерение да си тръгвам сама!

— Радомир…

— Към вратата, Дея! — изсъска магистърът.

И тонът му беше такъв, че си беше просто страшно дори да си представи човек, какво би му се случило ако не се подчини. А да изпълня заповедта му ме беше още по̀ страх. И аз постъпих така, както постъпвах винаги:

— Добре — покорно се съгласих.

И без да се оглеждам, бавно тръгнах към разтворената паст на морското чудовище. Но колкото и бавно да вървях, настъпи моментът, когато бях почти до вратата. Обърнах се, забелязах, че Риан напрегнато следи всяко мое движение и само с устни повтаря: „Върви“. Кимнах, направих още една крачка, забелязах зад вратата трима очакващи ме моряци от нашия кораб, направих още една крачка. Огледах се. Лорд Тьер, забелязвайки своите неживи, които бяха готови да ме отведат на кораба, им кимна, намигна ми и се сля с тълпата, която се движеше към храма в далечината.

Аз също погледнах моряците, усмихнах им се, даже им махнах с ръка и се затичах след отдалечаващата се към храма навалица. Сбъркахте вие с мен, лорд Тьер, защото северните жени не изоставят любимите си. Никога.

Странна работа, вървейки сред хората преди, аз не усещах нито блъсвания, нито докосвания дори, нищо. А сега мен няколко пъти ме побутнаха, два пъти едва не паднах и нямаше кой да ме поддържа. Появи се някакво неясно чувство на раздразнение от хората — в Тъмната империя, дори в тълпата жителите се държаха с по-голямо уважение един към друг. И беше разбираемо. Като се имаше пред вид опашатостта на някои, и опасността, която представляваха най-вече именно тези, опашатите, искаш — не искаш се научаваш да си гледаш пред краката, но все пак…

— Ти с къна ли така? — неочаквано ме попита рижаво девойче и тръгна редом с мен.

— Какво? — не разбрах аз.

— Косата. — Тя докосна разпуснатите ми кичури. — Красив цвят.

— Благодаря, ти също имаш много красиви коси — вежливо й отвърнах.

— А защо вървиш сама?

— М-м-м… — Забелязах, че се вслушват в разговора ни, явно заради акцента ми. — Моят годеник, той…

— Заряза ли те? — предположи девойката. — Вещиците, нали? Моят също го отмъкнаха. Харесват им на тях красивите млади мъже. Но нищо, няма значение, като премина посвещението и стана вещица, ще му направя много гадна магия!

Рижото момиче имаше много решителен вид, а в очите и съхнеха сълзи. Толкова ми стана жал за нея…

— А ако не го минеш? — предпазливо попитах аз.

— Все тая, той рано или късна ще се върне на село, и тогава ще го прокълна!

Усмихнах се, кой знае защо си спомних Василена Владимировна и нейното отношение към домовиците, сестрата на магистър Еллохар и си направих извода, че вещиците със сигурност никого не проклинат.

През това време се бяхме приближили към храма, и докато момичетата започнаха да се изкачват по стълбите, мъжете оставаха да стоят пред древното съоръжение.

— Какъв е краси-и-ив, и насам гледа — изведнъж проточи моята случайна спътница. — И очите му са такива сини… или не, черни. А, не, какви ги говоря, сини са, какво ми става на очите?

— Ой! — При осъзнаването на извършеното леко се… обезкуражих. — А ти на кой кораб дойде?

— На вещерския, как на кой, с всички останали — безгрижно се отзова тя.

— А свободно място при вас дали няма да се намери? — Не че особено се надявах да успея да се възползвам от възможността дори при положителен отговор, просто… би ми било приятно да знам, че имам поне някакъв път за отстъпление.

— Да, как да не се намери, нали няма да се върнат всички! — изуми се девойката.

— А, да, естествено — промърморих аз.

На прага се показаха вещици, девет на брой, застанаха пред входа на храма, взирайки се внимателно към качващите се към тях момичета. Вещиците изглеждаха… неестествено. Всички с огромни сини очи, дълги коси, с развявани от вятъра, какъвто всъщност нямаше, дълги сини рокли, украсени с блестящи на слънцето скъпоценни камъни. И всички бяха с дълги нокти, тъмносини, изписани със злато и леко огънати на върховете. Но външността не беше от такова значение, откровено ме плашеха погледите им, изпълнени с хладна решителност. Момичетата преминаваха по една през шпалира от вещици, много от тях трепереха, а някои дори хлипаха или просто плачеха безмълвно.

— Някак по друг начин ми бяха разказвали за това — отбеляза рижото момиче.

На мен също изобщо не ми харесваше случващото се. В този момент дойде и нашият ред да поемем нагоре по стълбите, издялани явно от морски камък. А там стоеше лорд Риан Тьер. Аз виждах могъщата му фигура, но ме беше страх да го погледна в очите.

Но ситуацията се разви къде-къде по-зле. В момента, в който се изравних с магистъра, той направи крачка напред, дребните камъчета под краката му жално изскърцаха, хвана ме за ръката и ме дръпна към себе си.

— От една страна, аз съм бесен — изсъска Риан, когато аз практически се врязах в него и магистърът се наведе към изплашената мен. — А от друга се радвам. А знаеш ли защо?

— Н-н-не — прошепнах аз.

— Ако оцелея, а сега, можеш да ми вярваш, че със сигурност ще оцелея, ме чака страхотно възнаграждение! Аз в Бездната ти се кълна, плаването ще е мно-о-ого дълго!

Ето сега вече наистина се ужасих. И от перспективите, и от неговото „Ако оцелея“. Всъщност, от последното ме беше много по̀ страх.

И тогава се разнесе гласът на една от вещиците:

— Поклонницата е длъжна да продължи пътя си! Пуснете девойката!

Риан се потресе от ярост и с шепот ми заповяда:

— Когато се започне, бъди близо до входа. Ако ти се стори, че те тегли нанякъде — не ходи! В краен случай, използвай амулета за призив, каквото и да се случи, аз ще се намеся.

И той ме пусна. С безумна тревога в очите. С бездна отчаяние в сините, тъмно сини очи, които толкова бяха потъмнели сега, че изглеждаха почти черни.

— Време е, дете мое. — Една от вещиците слезе по стълбите, болезнено стисна ръката ми и ме повлече нагоре към храма.

Ето така адептката на „Академията на проклятията“, изпъчвайки гърди, се помъкна да става морска вещица.

 

 

В храма се оказа сумрачно, но аз въпреки това успях да забележа полукръговете на бъдещите синини, оставени на китката ми от пръстите на морската вещица. Неслучайно толкова ме беше заболяло. Потривайки ръката си се приближих към момичетата, забелязвайки, че съм последна. Моята позната червенокоса веднага се озова до мен, явно в този тревожен момент търсеше поне някаква поддръжка.

И тогава се започна.

Светлина, тъмносиня, озари целия храм и аз видях, че всички момичета в бели рокли бяхме строени до стената отдясно на входа, и се бяхме скупчили, изплашено притискайки се една към друга. В центъра на огромното светилище се намираше кръгъл басейн, при това тази призрачна синя светлина се излъчваше от стените му. Водата по края се оказа синьо-зелена и прозрачна, а в центъра зееше с мастилената чернота на морските дълбини. Срещу входа, през който бяхме влезли, се намираше още един, явно вътрешен, и от него все излизаха и излизаха морски вещици. Те бяха значително повече на брой от девойките в бели одежди, поне три пъти повече. Сърцето ми затупка по-бързо и аз започнах да се оглеждам, търсейки…

Всъщност, почти веднага намерих търсеното — няколко капки вода, застинали на стената, съвсем близо до мен и отчетливо виждащи се във все по-ярката светлина. Предпазливо се придвижих по-близо до стената, приповдигнах ръкава си и извадих увеличителния кристал от гривната… Вгледах се…

— За каква Бездна! — неволният ми вик се разнесе из целия храм.

Живата смърт! Същото онова проклятие, което някой беше използвал в пълната с умъртвия таверна, го забелязах практически веднага. Имаше и още нещо, но аз нямах време да гледам. Спуснах се към изхода от храма, придържайки полите на роклята си, и навреме!

Не зная към какво се стремеше магистърът, но сега той стоеше на стъпалата, с черни коси и очи, а морските вещици, същите онези, които бяха излезли да посрещат поклонничките на прага, вдигнали ръце в призивен заклинателен жест, бавно се приближаваха към него…

Аз не разбрах веднага какво се беше случило — досетих се едва когато забелязах, че всички мъже — поклонници се валяха в безпорядък по каменните плочи пред храма.

Значи, те бяха паднали, а Риан — не.

— Сърце мое — прозвуча напрегнатият, но все пак ехиден глас на зърналия ме магистър, — нещо случило ли се е?

И всичко това високо и доста предизвикателно.

— Да — аз стоях, изплашена, дишах на пресекулки и притисках ръка към гърдите си, — никаква магия!

Магистърът престана да се усмихва. А вещиците не пожелаха да се смирят с моята инициатива и две от тях се обърнаха към мен. В следващия миг, в ръцете на Риан се появиха два огнени меча и той ми подвикна отново иронично:

— Мила, не стой тук… да не вземеш вещица да станеш.

Не се помръднах и продължих изплашено да го гледам, ужасено мислейки си какво бих могла да направя!?

— Махни се от тук, тичай през портата! — изрева магистърът, рязко парирайки с меча нещо тъмно, което бе долетяло откъм една от вещиците, но при това, лорд-директорът не бързаше да атакува. На него да не би да му беше неудобно да убива пред мен?!

— Дея! — Още един рев, който разтърси дори колоните на светилището.

А аз не можех да го изоставя! Но пък и на себе си в тази ситуация не можех особено да разчитам — в края на краищата, аз едва ли можех да противопоставя нещо дори само на една-единствена вещица, какво ли оставаше за цял остров, натъпкан с вещици. И отчетливо осъзнавайки това, аз вдигнах ръкава си, откривайки двата амулета за призив… надявах се, че магистър Еллохар ще ми отговори. В този момент най-важното беше да се отдалеча на петстотин крачки, колкото беше радиусът на проклятието. И аз се втурнах презглава. Никога през живота си не бях тичала толкова бързо! И когато се озовах зад оградата и преброих не петстотин, а цели седемстотин крачки, с все сила стиснах възелчето.

В следващия миг ме погълна Бездната.

 

 

Воня на бъчва. Миризма, която не можеше да се сбърка с никоя друга… И не само, че нямаше съмнения на какво мирише, вонята на бъчва беше просто убийствена. Аз си запуших носа, още преди да си отворя очите. А когато ги отворих…

— Риате, аз сбърках — Печалният глас на смъртно пияния лорд Еллохар. — Ти си по-лоша и от Тьер, ти даже съвест нямаш.

Все същата таверна в Хаос. Все същите лица и муцуни… не, не точно същите, сега те бяха повече и изглеждаха по-нещастни.

— А дроу къде е? — печално се осведоми горгулията.

— Тъмни — нервно поздравих аз.

— И на теб кошмарни, безсъвестна. Та къде е дроу?

— Няма го…

— Жалко — тъжно се намеси вампирката с прехапаната устна, в която беше промушила две халки в дупките от собствените си зъби.

Тоест, отново всички пиеха.

— Магистър Еллохар — Прескачайки през краката на тези, които вече бяха приключили с пиенето, през опашките на хъркащите по масите и привеждайки се под висящите във въздуха вампири, аз се добрах до познатата ми маса и всичко това под втренчения унил поглед на лорда. — Магистър Еллохар, там Риан е в опасност!

— Кой? Тьер? — безразлично уточни Еллохар. — Прелест моя, просто ми повярвай, те са в опасност, а не Тьер. Седни да пийнем за упокой.

— На кого?!

— На тези, които сега са в опасност — поясни все същият крилат демон, който беше тук и предишния път.

И до мен изникна кръчмарят, пред очите ми накапа вино в чаша с вода и ми подаде слабо алкохолната напитка. Това буквално преля чашата.

— СТИГА С ТОВА ПИЕНЕ! — изкрещях аз.

Всички, освен Еллохар се втренчиха странно в мен. А магистърът злобно произнесе:

— Тьер ще го рендосваш така, прелест моя.

Знаех си, че е по-добре да си мълча. Винаги. Абсолютно.

— Отлично. — Аз вече не крещях, бях съвършено спокойна. — Това е ваше. — Нишката на амулета беше дръпната от ръката и когато се скъса, остави червена болезнена следа на китката ми. — Сега ме върнете обратно, по-добре да загина заедно с Риан на острова на морските вещици, отколкото да стоя тук и да гледам как вие, Даррен, за пореден път се натрясквате от самосъжаление!

Никога не се бях съмнявала в това, че директорът на „Школата за изкуството на смъртта“ е страшна личност… но не можех да предположа, че е чак толкова…

Масата отхвръкна в момента, когато магистърът скочи на крака. Крилатият демон се опита да го спре и беше пометен заедно с част от стената на таверната… Всички, които седяха от тази страна с викове изхвръкнаха и те, заедно със стената… Започвах да разбирам, защо жителите на Хаоса гаврътваха съдържанието на чашите си дружно и в принудителен порядък, стига само да прозвучеше: „Еллохар каза да пиете!“. А освен това, отчетливо осъзнах, че за мен, като чистокръвен човек, подобни изблици на ярост биха завършили с разходка в Бездната. Впрочем, опасен беше не само силовият удар.

— Самосъжаление?! — Съвършено пияният и абсолютно бесен Еллохар пристъпи към мен. — Значи „самосъжаление“!

Аз неволно направих крачка назад и това се оказа голяма грешка — в миг, събаряйки по пътя няколко висящи във въздуха вампири, се намерих притисната към стената от Еллохар, който ме беше сграбчил за гърлото.

— Да ти покажа ли какво е това жалост в Световете на Хаоса, прелест моя? — Аз вече се боях да дишам, а той продължи: — Миличка рокля, да ти кажа честно. Между другото, един въпрос, а под него има ли нещо?

Аз престанах да се боя — ядосах се ужасно.

— Има. — Оказа се, че да се говори, когато те стискат за шията, не е много лесно.

— И какво? — Втората ръка на магистъра бавно се плъзна от гърдите към бедрата ми.

Взирайки се втренчено в неговите все по-заинтригувани от откритията очи, тихо, но решително отвърнах:

— Аз! И, между другото, след това не се оплаквайте, че не съм ви предупредила!

— За какво? — Дрезгав шепот и още по-безсрамни действия.

— Дакреа едгаме таркаем!

Проклятието четвърто ниво опари и мен с рикошета, но по кожата на магистъра цъфнаха отчетливи червени петна от изгаряния.

Еллохар се отдръпна, а аз добавих формулата на закрепителя:

— Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри!

Когато, хъркайки от болка, лорд Еллохар започна припряно да произнася заклинанието за противодействие, аз просто стоях, потривайки шията си. Беше ми приятно. И дори и капка не съжалявах. Моята кожа също гореше, но това бяха дреболии, освен това, аз осъзнавах какво рискувам.

Еллохар завърши със заклинанието, изправи се и сега ме прогаряше с пълен с ненавист поглед. Светлината на Хаос, която свободно проникваше в полуразрушената таверна, отчетливо очертаваше неговата висока фигура, потъмнелите му очи и стиснатите юмруци.

— Ако се опитате още веднъж — ще ви прокълна по-лошо — уверено натъртих аз.

Изхъркване, изръмжаване, а след това пресипнало:

— И по теб ще удари!

— Адептите на „Академията на проклятията“ са осведомени за последиците от използването на проклятията — спокойно поясних аз.

Няколко мига Еллохар мълчаливо се взираше в мен, а след това попита:

— Тьер къде е?

Най-накрая!

— На Острова на вещиците — Стараех се да повишавам глас, въпреки че ми се искаше да го изкрещя или просто да се разплача. — Там не може да се използва магия, на цялата територия на храма е наложено заклинание, там…

— Недей да ревеш — намръщено избоботи той.

— Не рева. — Гласът ми се изгуби в изхлипване. — Аз много се боя… много… — Като че ли все пак щях да се разрева. — Поне ме върнете обратно.

— С ревматизъм ли ще ги благословиш? — насмешливо попита Еллохар, но веднага добави сериозно: — Не е толкова просто да се доберем до там, Риате… Нищо, ей сега нещо ще измисля.

Избухна син пламък. Като се имаше предвид, че цялата ми кожа и така гореше, то топлината му беше просто непоносима. Но аз не се оплаквах.

— А под роклята наистина ли нямаш нищо? — попита изведнъж лорд Еллохар и пристъпи към мен.

Не успях да се възмутя, когато пропаднахме в прехода.