— Аз бих се разходила — замислено отвърнах, преглеждайки дело номер две, същото онова, в което майстор Шутан, собственик на кулинарен магазин и чайна, съобщаваше за заселилото се в дома му привидение. — Юр, а какво стана с разпита на Логер?

Всичко, което ние бяхме узнали след невероятното спасение на адепта беше, че преди го бяха държали в друго мазе, а след това, изведнъж, два дни преди да го намерим, го бяха преместили под жилището на Игарра Блатиста и дори бяха престанали да го хранят. И още тогава в разказа му нещо не ми беше харесало, но и тогава, както и сега, не можех да разбера какво точно.

— Логер не можа да разкаже нищо конкретно. — Юрао седна на края на бюрото ми, издърпа от ръцете ми дело номер две, и се зачете. — Не помни нищо от времето на първото си пленяване, за убийството има крайно смътна представа, за зародиша — изобщо никакви спомени. Дея, какво не е наред?

— И аз все се чудя. — Всъщност, пиеше ми се чай, но Ри я нямаше, така че реших да не мисля за чая. — Значи, слушай, Гневът на слънцето е способен да унищожава артефакти, а значи и стабилни магически заклинания също, нали?

От нас двамата именно Юрао беше маг, така че отговорът му беше от значение:

— Значи така. — Той се намръщи. — Гневът на слънцето е особено заклинание, досега предполагах, че най-високата му степен е пета, свръхстепен — седма.

— А ние си имахме работа с девета — спомних си аз думите на Късметчето.

— Да, Наавирр ми каза, но работата е в това, че ти може и да си права, защото даже мизерната пета степен прогаря практически всеки магически щит.

— Бялата магия изобщо е крайно опасна. — Аз въздъхнах, и протягайки се, си взех обратно папката с дело номер две.

— Не бих казал. — Юр по-удобно се намести върху плота на бюрото ми. — Бялата изисква много външна енергия. Ние използваме своята собствена или жив източник, те — повече силата на природата. Та какво те тревожи?

— Логер. — Аз отново се вгледах в папката. — Разбираш ли, ако вярваме на Късметчето, те удара са го подготвяли предварително, нали?

— Да — съгласи се партньорът.

— Гледай сега… Гневът на слънцето първоначално имали намерение да го насочат към „ДеЮре“, тоест, фактически към центъра на града.

— И? — Той все още не разбираше.

— И този удар би разрушил всички стабилни магически заклинания в радиуса на поражение, нали?

— Да.

— А Логер взели и го преместили един ден преди това, преди удара, Юр. — Аз изведнъж ясно осъзнах какво именно не ми беше харесало в цялата тази история.

— М-м-м… — Юрао се надигна, започна да обикаля в кръг по кабинета, след това спря и замислено произнесе: — Логер го са го преместили едно денонощие преди удара, значи преди това се е намирал в някое мазе, което е попадало в зоната на поражение.

— Именно! — И аз казах това, за което ми беше много неприятно дори да си мисля: — Логер са го държали в мазето на някоя от сградите, разположени в центъра на Ардам, в най-хубавия район. Тук няма нелегални нечисти. Тук всички са свои и всички се познават. Тоест, магът, който е активирал Гневът на слънцето е сред най-уважаваните жители на града!

Юрао се приближи, отново седна на бюрото, и взимайки папката, зачете:

— „Почтеният майстор Шутан. Задача: Да се проведе разговор с привидението, да се изясни дали има роднини, тъй като невероятно полезното проявление, (води цялото счетоводство на гнома), ридае нощем и тежко въздиша“… — Прекъсвайки четенето, Юрао започна да размишлява: — Да, аз доскоро бих предположил, че се касае за незавършено дело, за роднините се притеснява. Но като се има предвид току-що възникналите подозрения, дай да си обмислим нещо друго: В какъв случай астралната проява се занимава с работа и след смъртта си?

Мълчаливо разперих ръце — ние такова нещо не бяхме учили.

— Ще ти кажа, Дея, само когато през живота си е бил много богат гном!

Никога нямаше да мога да разбера гномската логика.

— Излиза, че богатите гноми работят повече от всички? — дръзнах да уточня аз.

— Не, просто те най-малко от всички искат да умират. Представи си, работиш, работиш, и едва преди смъртта си осъзнаваш, че си забравил да живееш!

Аз отначало се разсмях, след това погледнах дроу, а накрая реших предпазливо да попитам:

— А при гномите, които само по дух са гноми, същото ли е?

— Стига, Дея. — Юрао скочи от бюрото. — Аз съм още млад, това първо, изобщо не съм богат, това второ, и да тръгваме към Шутан, а на връщане ще минем и през кожаря — трето. Хайде, хайде, ставай, работата не чака.

И той се втурна към вратата. Без да казвам нищо, демонстративно не помръднах от място. Може и на някого да му е все тая, но аз не можех да забравя седемнайсетте загинали сред развалините на „ЗлатоСреброИнвестБанк“ гноми.

Партньорът осъзна, че не тичам след него при първо подсвиркване, чак когато отвори входната врата. Удивено се огледа, хвърли ми недоумяващ поглед.

— Стига ми толкова — започнах аз възпитателната си реч.

— Ние още не сме започнали! — възмути се той.

— Ние няма да търсим мага! — продължих аз.

— Естествено, че няма, нали никой няма да ни плати за това — реши да ме утеши Юрао. — Да вървим, Дей.

И той стоеше на вратата, целият в черно, както обикновено, със знака на Нощната стража на гърдите, със златна коса, събрана във висока опашка, която откриваше острите му уши и ме гледаше със златните си очи… Както винаги!

— Дей, няма да се пъхаме повече между шамарите. — И бях сигурна, че лъже, при това най-нагло.

Мълчаливо и укоризнено го изгледах.

— Да върви в Бездната този маг, Дей! Кълна се е-е-е… — Той се позамисли. — Така, за какво не ми е жал? А, ето кълна се в твоята академия!

Продължих да си седя.

— Дей, наистина ли не ти се иска да откриеш тази гадина, заради която толкова народ си отиде, а и колко още можеха да ритнат камбаната? — реши да смени тактиката партньорът. — И какво, така и ще си живеем, знаейки, че ние на тази мърша едва ли не всеки ден й желаем „тъмни“?

Да, ако се погледнеше от тази страна, то Юрао имаше право за някои неща…

В този момент звънна звънчето на входната врата. Партньорът ми се обърна, за да види кой влиза и замря…

— Какво, остроухи, не очакваше да ме видиш, а? — дочу се насмешливият глас на магистър Еллохар. — Между другото, ти с плешива тиква повече ми харесваше. Дея къде е?

Юр се прокашля, явно загубил дар слово от чутото, и изтърси:

— Благодаря.

С известно учудване се вторачих в Юрао, който явно се беше засегнал — ушите на дроу са тема, която не е за обсъждане, но и не беше отвърнал на обидата.

— Хайде сега — приближавайки се подхвърли магистърът. — Да считаме, че това е моето изискано отмъщение на… този вашия… бледен такъв, а, да, Мерос.

И Еллохар изникна на вратата на кабинета ми, не особено вежливо отстранявайки Юрао от пътя си. Оказа се, че магистърът е облечен странно — в черна, обтегната като втора кожа риза, черни тесни панталони, необикновени, много високи, напомнящи чорапи, ботуши от мека кожа. И никакви опознавателни знаци. Косата изобщо му беше сплетена на плитка и преметната през лявото рамо.

— Е, тъмни, Дея — от прага заяви магистърът.

— И на вас кошмарни, лорд Еллохар — едва чуто отвърнах аз, опитвайки се да отгатна причината за посещението.

Сияеща усмивка и стряскащ въпрос:

— И как ти се стори на ръба на Бездната? Хареса ли ти? — Усмивката му стана откровено заплашителна.

Чувствах се почти така, както когато Риан се спускаше от небето — не толкова ужасена, наистина, но ми беше също толкова неприятно.

— Всичко е наред, магистър Еллохар. — Опитах се да се усмихна. — Не знаех, че и вие сте в течение на случилото се…

— Какво говориш, мила. — Той влезе в кабинета, застана пред бюрото ми, опря се в него с юмруци, и навеждайки се, произнесе: — Аз нали казах на Найтес да ме чака тук след час. Явих се в уговореното време и всичко… разбрах.

И такъв поглед, като че ли за случилото се бях виновна изключително и само аз…

Да, бях виновна, но…

— Магистър Еллохар — аз станах, — вие да не би да ме обвинявате в нещо?

Усмихнаха ми се и изкомандваха: „Сядай!“ с такъв тон, че аз седнах, преди изобщо да се усетя, че съм го направила.

— Слушайте… — опита се да се намеси Юрао.

— Що не си затвориш устата, клепоухи — без да се обръща му изръмжа Еллохар, след това приближи още повече лицето си към моето и изсъска: — Аз бях ли ти казал да не се пъхаш в тази работа!? Аз в прав текст ти обясних — играят най-силните, вас просто ще ви глътнат и няма дори да се задавят! Казвах ли ти? Хайде, Дея, стига си ме зяпала така уплашено! Казвах ли ти или не?!

— Да — прошепнах в отговор.

— И защо тогава се навря в тази каша?! — Гласът на магистъра стана пресипнал и зъл. — За какво, Риате?! Приключения ли ти се приискаха? Омръзна ти да бъдеш сервитьорка, реши да разкриеш интригата на века и да се прославиш?!

Много, много жестоко. И аз чувствах, че очите ми са пълни със сълзи, а устните съм ги изхапала до кръв, но в казаното имаше зрънце истина, на мен наистина ми беше омръзнало да бъда невзрачна сервитьорка и ми харесваше това, че сега поне ме забелязват.

— Стига. — Това беше молба, но граничеше със заповед.

— Стига?! — язвително уточни Еллохар. — Радост моя, та аз дори още не съм започнал!

И защо ли не бях учудена? Хвърлих поглед към Юрао, той стоеше бледен и също не знаеше как да прекрати всичко това.

— Към мен гледай! — Поредната заповед, на която се подчиняваш практически против волята си. — А сега да продължим! — Сиво-сините очи изведнъж помътняха и засияха. — Какво знаеш за Сагдарат?

Не разбирах какво точно правеха с мен очите на магистъра, но отвърнах бързо точно и уверено:

— Нищо.

Лявата му вежда леко трепна и последва втори въпрос:

— Даентерра?

— Нищо — като курдисана отвърнах аз.

Юрао потръпна и разгневено се опита да протестира:

— Дайте да се разберем, магията на „Изключителната истина“ е забранена!

Коварна усмивка плъзна по устните на магистъра и последва съвсем неочакван въпрос:

— Ти все още ли си годеница на лорд Риан Тьер?

Аз изтръпнах, постарах се да произнеса нещо като „това е моя лична работа“, но кой знае защо казах:

— Не…

Очите на лорд Еллохар престанаха да сияят моментално, но за сметка на това на лицето му цъфна широка сияеща усмивка.

— Риате, ти днес просто ме радваш! — ехидно подхвърли магистърът. — И на „стига“ се реши, и до истината не си се добрала, и даже си отказала на най-завидния ерген в Тъмната империя.

И той се изправи, тръгна към бюрото на Юрао, взе стола, постави го пред бюрото ми, седна, и качвайки крака на плота, нахално изкомандва:

— Разказвай!

Мълчешком, но откровено злобно, го погледнах. Пращайки ми очарователна усмивка, Еллохар съобщи:

— За разследването и за това, как сте се замесили в историята с „Гнева на слънцето“, можеш да пропуснеш. Тези неща аз и така частично ги знам, а и след това, със сигурност ще ми разкажеш всичко в подробности. А сега изключително ме интересува, как скромната адептка се е осмелила да откаже на великия лорд Тьер. Аз горя от нетърпение, Дея, не ме провокирай да използвам повторно забранена магия, не въвеждай твоя дроу в изкушението отново да къта истината от собственото си началство.

Аз нямах никакво намерение да разказвам каквото и да било, нито на Еллохар, нито на когото и да било другиго. Това си беше моят личен живот, и никога не бих се захванала да го обсъждам. В краен случай, можех да ида при Тоби и без да разказвам всичко, да помоля за съвет. Но да си признавам всичко ей така, особено пред този, когото Риан счита за свой приятел…

— Това е дълъг разговор, магистър Еллохар — подхванах предпазливо.

— Няма страшно, Риате — весело се отзова той. — Аз тъкмо имам и свободно време, и съм се наместил много удобно. Разказвай!

Явно щеше да се наложи да прибегна до крайни мерки:

— Даррен… — Аз все пак го произнесох с усмивка, и когато нахалното изражение на магистъра се смени с удивено, попитах: — Чай ще пиете ли?

Сваляйки краката си от бюрото, Еллохар пробарабани с пръсти по облегалката и неохотно произнесе:

— Давай.

Бавно се изправих и помолих:

— Юр, ще ми помогнеш ли?

Дроу явно се зачуди, за какво ли й е помощ при приготвянето на чая на бивша сервитьорка, но кимна, стана и излезе след мен, затваряйки вратата, и чак едва след това изобрази недоумение в погледа си.

— Дело номер четири — с шепот произнесох аз и на пръсти се изнизах през приемната към изхода. — Майстора-кожар Рут и така нататък.

— Ти… — Юр се огледа към вратата. — Абе, давай по-бързо!

Вратата на кантората ние я заключихме, когато се оказахме отвън, а след миг Нурх вече препускаше към мястото на поредното ни разследване.

Каретата спря пред имение на улица „Горски неживи“, която беше на седем минути пеша от нашата кантора, и първото, което ни порази, беше лъскавият, направо параден, вид на зданието. Блестеше всичко — стъклата, перилата, стените, облицовката и даже гипсовите корнизи, които украсяваха входа.

— Духът-хранител явно е женски, и сигурно от гоблините — замислено произнесе Юрао.

— Да, да поддържат цяло имение в такъв идеален ред са способни само те. — Аз си спомних госпожа Жловис. — А сега, обясни ми, как в дом, с такъв дух-хранител, би могъл да се завъди домовик?

Отговори ми не партньорът, в разговора реши да се намеси Нурх:

— Как „как“? Всички знаят — кобилите са жалостиво племе.

— Аз бих внесъл корекция във формулировката „кобили“, но за нещо си прав — отвърна му Юрао. След това ме погледна, захили се и добави: — А за други неща — не.

— Той сам си е виновен — разбирайки прекрасно намека, се троснах аз. — Аз не съм маг и не съм демоница, че да рискувам да споря с него, така че можех да избирам само от един вариант — да усуквам и да избягам от разговора.

— В буквален смисъл — поддържа ме дроу. — Ама защо се спряхме, времето тече, Дей. Нурх, чакай ни при майстор Шутан.

И хващайки ме за ръка, партньорът ме задърпа след себе си, както винаги.

Къщата светеше от чистота и отвътре. Никога не бях виждал нещо подобно. Усещането беше такова, че тук никога не беше съществувал прах, а въздухът е кристалночист. Идеално излъскано тук беше всичко, освен… стопанина.

— Заповядайте, влезте. — Майстор-кожарят, в работни ботуши, мръсна риза и панталони с лекета, бършейки ръцете си с изпомачканата ленена престилка, се оказа много радушен човек. — Какво да ви почерпя? Моята госпожа Рут току-що изпече пирожки с гъби! А нейните пирожки са невероятни, да ви кажа. От пекарната на самия Мелоуин идваха да й искат рецептата!

Съчетанието „пирожки“ и „Мелоуин“ ни развалиха мигновено и на двамата апетита и затова Юрао вежливо се отказа:

— Моля да ме извините, уважаеми господин Рут, но ние сме тук по работа, а имаме и още няколко отворени дела…

— Разбирам, разбирам — веднага запелтечи нашият любезен стопанин, — да вървим, той спи! И хърка даже!

И гномът забърза напред, показвайки ни пътя. А аз, дръпвайки Юрао за ръкава, му посочих нещо просто невиждано — ботушите на майстор Рут бяха мръсни, следите от тях, съответно също, но гномът вървеше, а отпечатъците зад гърба му бавно се топяха и подът отново ставаше идеално чист. Но в това изтриване имаше нещо плашещо, да не кажа, зловещо.

— Майстор Рут — обадих се аз, — у вас винаги ли е така чисто?

— Какво? А-а-а, ами да — безгрижно се отзова той.

И ние продължихме напред. През идеално чистия дом стигнахме до задната врата, преминахме през засадения с цветя, идеално чист двор, в който вече царуваше пролетта и влязохме в лавката на майстор-кожаря…

— Аз тук правя специални неща — обясняваше гномът. — Поръчки на лордове и лейди, а и изделия, които са ми поръчали като подарък за почтени гноми, само най-сложните заявки приемам.

— Работилницата и лавката му са на „Засмъртна“ — обясни ми Юрао.

— Аха — потвърди майстор-кожарят. — А тази работилница тук е така, за лично ползване, е и чираците тук ги обучавам… ги обучавах…

Не знаех кой преди е работил тук, но сега цареше само страшен безпорядък, и то такъв, че и Хаос би могъл да му завиди. И сред разхвърляните парченца кожа и намотани конци, се валяха не само някакви изпотрошени столове, но и се разнасяше могъщо хъркане.

— Спи, безделникът — оплака се гномът, — спи и… мръсно ми прави, за една нощ цели три рула кожа ми унищожи!

Ние с Юрао се спогледахме. Не знам как той, но у мен веднага се бяха появили подозрения, а сега те станаха още по-определени.

— Майстор Рут — лично аз бях застанала на прага на работилницата и така си стоях, — а може ли да направите чай за мен и офицер Найтес?

Рижавият гном веднага радостно кимна и побърза да прекоси идеално чистото дворче, за да се върне в къщата.

— И какво, ще бягаме ли оттук? — ехидно се поинтересува Юрао.

— Съмнявам се, че ще се наложи — не се обидих на шегата. — Юр, дай да съпоставим фактите.

— Хайде — съгласи се партньорът.

В дворчето беше много приятно, особено радваха окото черните рози, които обрамчваха пътечката и от двете страни, но ние и нямахме никакво желание да оставаме в работилницата — там беше мръсно, претрупано, а освен това, там оглушително хъркаше пияният домовик, тровейки въздуха с отвратителна миризма на бъчва. А правиш крачка навън — и ето — чистота, красота, благоухание на цветя.

— И как госпожа Рут търпи мъжа си? — Юрао се приближи към една от саксиите с цветя. — Гледай, и тук има парчета кожа. — Той внимателно почисти растението от боклуците. — А тук е красиво.

— И аз това си помислих. — Минавайки под дървото, се наместих седнала на ниска пейчица.

— За какво? — Юр подозрително ме погледна.

— Сам виж, домът сияе, а това значи, че духът-хранител е бил чистоплътна гоблинка, или самата стопанка е съумяла да се разбере с духа.

— А за това е нужна магия — разбра намека ми Юрао. — И цветята тук — той посочи с ръка към саксиите, — са разцъфнали прекалено бързо. Навсякъде само пръвоцветите са се разтворили, а тук — вече и розите са целите отрупани с цветове. И за това е нужна…

— Магия — завърших вместо него мисълта.

— Магия, магия… — Дроу се замисли. — Между другото, за да примамиш домовик в необитавана и явно не много отдавна построената работилница, също е нужна магия.

— Това не го знам, не мога нищо да кажа, не съм маг.

— Аз съм маг, и ти казвам в прав текст — домовикът така просто не можеш да го примамиш. И се съмнявам, че пирожките, за които са идвали да питат рецептата от самия Мелоуин, също са били приготвени без магия.

И тогава се чу:

— Пирожките ми са без магия! Аз просто обичам да ги пека!

Аз подскочих, Юр стремително се обърна и пред погледа ни се появи много… обемната госпожа Рут. Съдейки по размерите й, тя наистина много обичаше пирожките си.

— Тъмни! — Юрао обаятелно се усмихна. — Та значи, предположенията ни за магията са верни?

Госпожа Рут неохотно кимна, а след това, опирайки юмруци в пищните си хълбоци, тихо, но много прочувствено започна да разказва:

— Да, аз призовах домовика! — И дори хъркането в работилницата се прекрати. — А той, защо точно тук си направи тази работилница? Половината от градината ми уби! Просто я унищожи! А колко мръсотия! Боклуци!

Юрао, който с умен вид кимаше след всяка нейна дума, вмъкна:

— Значи това е с възпитателна цел?

Войнствеността на госпожа Рут се изпари моментално и гномката тъжно кимна. В този момент от къщата излезе почтеният майстор-кожар, огласяйки двора с виковете си:

— Румити, Румити, почтена госпожа Рут, къде си?

Госпожа Рут с молба погледна Юрао. Не знам какво точно беше вложила в този поглед, но дроу сурово каза:

— Всичко ще бъде изпълнено по най-добрия начин.

Ние с гномката се спогледахме и осъзнахме, че много се съмняваме в това, но Юрао беше настроен решително, и когато гномът се приближи, офицер Найтес скръсти ръце на гърди и възвести:

— Домовикът пази къщата ви от нечисти!

Лицата ни синхронно се удължиха, а на прозореца се показа обидената муцунка на домовика, явно оскърбен от подобно заявление до дъното на душата си. Стана ясно, че никой не му повярва.

Но дроу такива дреболии никога не го бяха смущавали и този път не стана изключение:

— Обикновено домовиците помагат в домакинството — продължи той, и ние всички закимахме, а най-усърдно — самият домовик. Юрао добави: — Но вашият така се уморява от борбата с нечистите, че няма сили за нищо друго!

— А вонята на бъчва? — вмъкна ошашавеният от изражението на обида върху лицето на домовика, гном.

— А вие някога с нечисти борил ли сте се? — изви вежда въпросително офицерът на Нощната стража, и получил отрицателно поклащане на глава, с тежка въздишка произнесе: — След такова нещо се пропиват, почтени майстор Рут…

Гномът избърса самотната съчувствена сълза и жално погледна към домовика. На домовика явно също му дожаля за себе си, а освен това, като че ли започна да вярва в героичните си подвизи.

— Горкичкият — с трагичен глас продължи Юрао, — във вашата работилница само дето змии не са плъзнали… А може и да са плъзвали, но този домовик — герой… — домовикът вече оплакваше на глас съдбата си, — ви спасява нощ след нощ!

Почтеният майстор-кожар се тръшна на земята, огорчено се вгледа в прозорците на работилницата си, а коварният офицер Найтес, тайничко на ухото го уведоми:

— Нечисти не се завъждат там, където е чисто.

— Вярно ли? — изуми се гномът.

— Честна дума на офицер от Нощната стража — потвърди дроу. — Спасете домовика, ще вземе да се гътне. Един ден ще влезете през вратата, а там — мъничкият героичен труп на загиналия без време от юнашка смърт домовик!

Гномът вече кимаше като омаян и явно планираше генерално почистване на цялата работилница.

— Аз вярвам във вас. — Никога не бих могла да си представя, че Юрао може да бъде такъв — сурово-сдържано-патетичен. — Вие ще спасите домовика! — И веднага към мен: — Дея, време е.

И когато аз се приближих, ме хвана за ръка и ние тръгнахме обратно към къщата.

Госпожа Рут ни догони, когато вече бяхме прекосили идеално чистия дом. Закръглената гномка ни препречи пътя, и дишайки тежко, съобщи:

— Чисти! — изохка, опитвайки се да си поеме дъх. — Сам чисти! Една Бездна знае колко пъти съм го молила, заплашвала, а сега — сам…

— Трябва да си възпитавате по-добре мъжа, госпожо Рут, — сурово каза Юрао.

— Да, трябва — гномката тежко въздъхна. — Аз си знаех, че е жалостив, но реших да му покажа какво е като е мръсно. Домовикът цапаше и разбутваше от сутрин до вечер, със сълзи на очите, и пиеше, горкият, от мъка пиеше, не им е това в природата на домовиците, но го правеше!

Започвах да се подозирам, че сълзите на домовика май са били искрени, труден е възпитателният процес.

— Аз… — започна госпожа Рут, смути се и изчервена продължи, — освен това, дантели плета… С магия.

Когато ние си тръгнахме от къщата на почтения майстор-кожар, Юр старателно се опитваше да не се кикоти, а аз се радвах, че униформената куртка е достатъчно дълга и затворена…

— Дей, отива ти, честно — реши да ме ободри дроу.

Хвърляйки му мръщав поглед, още по-плътно загърнах реверите.

— А Ри, например, щеше да е във възторг — започна да ме убеждава Юрао. — Красива е, белоснежна, като че ли за твоето телце е правена, как може да не ти харесва?

Мълчаливо забързах крачка. В ръцете на дроу се намираше пакетът с моята синя ученическа риза, аз просто не се осмелих да кажа на госпожа Рут, която беше създала дантеленото изделие, че искам да се преоблека отново в униформената си риза.

— Дея, наистина изглежда много красиво. Вижда се само дантелената якичка, а всичко останало ти скри под камзола — все още се опитваше да ме утеши партньорът.

— Като се върнем в кантората, ще се преоблека! — отсякох аз.

— В кантората ни чакат чая и Еллохар. — Юрао също се намръщи.

Настроението ми съвсем се развали — изобщо не ми се искаше да се връщам в академията в този вид.

— При Шутан ще се преоблечеш — успокои ме Юрао. — Той там има отделни сепарета.

Чайната „До гората“ се намираше недалеч от нашата кантора и чаят им беше наистина великолепен, също както сбитена, брагата и даже танинът — ароматната ободряваща напитка с вкус на шоколад. Мястото беше известно, обичано от гражданите и много уютно. И затова дори не се изненадах, когато с влизането ни стана ясно, че има доста клиенти, и дори всички масички бяха заети. Единственото, което ме учуди, беше това, че вече ни чакаха:

— Офицер Найтес, госпожо Риате, а вие закъсняхте! — възкликна почтеният майстор Шутан, застанал зад тезгяха.

— Ами… — проточи Юрао, — тъмни.

— И на вас кошмарни! — Гномът само дето не светеше от щастие.

— Ще ни трябва отделен кабинет за малко — продължи партньорът ми.

— Разбира се, как иначе. — Майстор Шутан енергично закима. — Отделният ви кабинет е готов!

И той избърза пред нас. Юрао ме поведе след него, прошепвайки ми на ухото:

— Нещо тук не е чисто, той е прекалено доволен. Значи така, Дей, ти сега се преобличаш, а аз ще се опитам да разбера каква е работата.

Аз утвърдително кимнах, чувствайки се много неудобно в дантелената блузка.

Почтеният гном ни доведе до първия от частните кабинети, но Юрао не му даде да отвори вратата, открехвайки я първи. Аз се вмъкнах в полутъмното помещение, сграбчих пакета с ризата, който ми подхвърлиха с думите:

— Дея, побързай.

Вратата се отвори, а аз се заслушах в разговора, който Юрао започна с нахалното:

— Майсторе, какво става?

Гномът започна да обяснява пространно, подробно, засукано и тихо. Продължавайки да се вслушвам, аз припряно разкопчах куртката, преметнах я на стола и в момента, когато се заех да си свалям ризата, някой се опита да отвори вратата, дърпайки дръжката яростно… Вратата не се отвори! Разбрах какво става в момента, в който почувствах, че не съм сама в кабинета! В следващия миг потръпнах, защото нечии длани се плъзнаха по талията ми, прегръщайки и притискайки ме към определено мъжки гърди, а след това се разнесе хриплив шепот:

— Ти, честно казано, доста дълго се забави с чая, но тъй като се върна облечена в това… — Многозначителна пауза. — Риате, аз съм готов да ти простя.

Предпазливо, но много решително се опитах да се измъкна от обятията, а Юрао от другата страна на вратата също така решително се опитваше да влезе. В този момент всичко наоколо избухна в син пламък и аз разбрах, че се пренасяме, напускайки чайната и Юрао, който вече като че ли беше успял да отвори вратата.

Огънят пламтеше отвсякъде. Аз чаках, кога пламъците ще стихнат, защото в центъра на тази клада беше страшно дори да се диша, но магистър Еллохар все така продължаваше да ме прегръща!

Без да помръдне, без да казва нищо, но тежкото му, развълнувано дишане, говореше за най-лошото… за мен.

— Сърчицето ти бие невероятно бързо — до самото ми ухо прошепна магистърът. — Толкова ли те е страх?

Страшно си беше. Да стоя до него си беше страшно. А и да се отдръпна се боях — крачка встрани, и щеше да ме унищожи бушуващият огън.

— М-м-м, мила, мога да твърдя само едно нещо с пълна увереност — никой няма намерение да те убива.

Страхът ми прерасна в ужас.

— М-м-магистър — опитах се да произнеса аз.

— Даррен — сладко ми прошепна на ухото.

Ужасът бавно, но безвъзвратно се стремеше да се превърне в паника. Не можех да не се досетя какво искат от мен, да си тръгна нямаше никакъв шанс — обкръжаващият ни пламък само се усилваше и неговият рев почти заглушаваше шумното дишане на лорд Еллохар…

— Моля ви, стига — промълвих аз.

— Наречи ме по име — прошепна магистърът, докосвайки лицето ми с устни. — Моля те, наречи ме по име, Дея…

В тази молба определено имаше нещо повече, отколкото простото желание да чуе името си от устата ми. Отначало на обръщане по име настояваше лорд Тьер, сега и Еллохар…

— А защо за вас това е толкова важно? — тихо попитах.

Прегръдката стана още по-силна за миг, а след това огънят, който ни заобикаляше като плътна стена, се разслои. И сега аз отчетливо виждах първия кръг от пламъци, в който стояхме ние. Тук огънят беше най-интензивен, вторият кръг, който ни обкръжаваше с по-слаб огън се простираше на три крачки от първия, а третият, най-широкият, обвиваше първите два с непроницаема стена от пламък.

— Лордовете на Тъмната империя, Дея, се различават и от демоните на Световете на Хаоса, и от маговете на човешките кралства. Ние сме и демони и магове, мила, затова сме много избирателни към тези, които допускаме в първия си кръг на общуване.

Границата на най-големия от кръговете ярко пламна, като че ли нагледно демонстрираше за кой именно кръг става дума.

— Тези, които ние допускаме в първия си кръг, за нас са от значение, животът на всички останали не е важен.

Това беше суровата истина за аристократите от Тъмната империя, впрочем, и самият факт беше общодостъпен.

— Но има и втори кръг, Дея. — Шепотът на магистъра омайваше. — Кръгът на тези, които ние наричаме по име.

И средният огнен пръстен проблесна.

— Това са най-вече приятелите, роднините, близкият кръг на общуване — продължаваше Еллохар. — И не дай Бездна, да ни нарече по име някой от тези, които не са в него. Смърт, мигновена — не наказание, а възмездие.

Усетих, че съм започнала да треперя с цяло тяло и не мога да контролирам тази проява на откровен ужас.

— Да, Дея, и ние стигнахме до последния кръг, виждаш ли колко малък е той в сравнение с предишния?

Аз кимнах, оказа се, че не бях в състояние да промълвя и дума.

— Кръгът на принадлежността. — Шепотът стана отново хрипкав. — Кръгът, в който се проявява нашето истинско демонично „Мое!“. В него си ти самият и тази единствена, която става по-важна от самия теб. Наистина по-важна, Дея. Животът на тези, които са във втория кръг се приравнява към живота на лорда, но за третия, ситуацията е напълно различна. „Мое“ — и кръвта на демоните, която ни позволява да управляваме огъня, започва да пламти във вените ни, жигосвайки ни с мъките на ревността и страха от загубата. Изгарящият ужас да загубиш това, което е по-важно от живота е най-страшното нещо, което може да се изпита на тази земя и под нея.

Огънят, разплискал се по трите пламтящи пръстена, като вълна се надигна към нас и сега отново се превърна в монолитен огнен кръг.

— Да, едва не забравих. — Устните на магистъра се плъзнаха от слепоочието и отново прошепнаха до самото ми ухо: — преходът на избраната в третия кръг не може да се осъществи, докато тя не нарече лорда по име. Сега разбираш ли къде се намираш?

— Не си струваше да ви наричам по име? — тихо попитах аз.

— Не си струваше — насмешливо се съгласи лорд Еллохар.

— Но самият вие настоявахте!

— Естествено. — Тих смях. — За разлика от теб аз знаех за последствията.

Големите му тесни длани се плъзнаха нагоре и аз моментално скръстих ръце пред гърди, възпрепятствайки магистъра да премине границата на допустимото, въпреки че и така вече я беше преминал и отминал.

— Аз съм ви благодарна за доверието — опитах се да говоря уверено. — Но сега, магистър Еллохар, бъдете така добър да ме върнете в чайната!

И закономерния отговор:

— Не, Дея… — А след това с коварен шепот: — Не обичам малки лъжкини.

— Аз съм пълнолетна!

— Не обичам малки пълнолетни лъжкини — покорно се поправи Еллохар. — А освен това никога и никой не се е осмелявал така нагло да ме лъже в очите! А също така, можеш да ми вярваш, никой, през целия ми дълъг живот, не се е осмелявал да ме заключва!

— Аз не заключих вас. — Това си беше почти истина, така де. — Аз заключих кантората, а вие, както всички знаят, преспокойно се придвижвате чрез огъня!

Подсмиване, а след това с рязко движение, магистърът ме обърна с лице към себе си, а след това ме накара да го погледна в очите и мрачно се поинтересува:

— Как отказа на лорд Риан Тьер? Мен ме интересува главния аргумент, Дея!

Рязко издишах, задържах дъх за момент, а след това честно отвърнах:

— У нас, в Приграничието, магистър, хората не са лордове, разбира се, но уважаващите себе си човеци не правят публично достояние от това, което се случва в… третия кръг. Аз уважавам себе си, и не планирам да го споделям нито с вас, нито с когото и да било!

Реакция на думите ми стана леко вдигнатата вежда, а след това Еллохар ласкаво уточни:

— Тоест, ти, като уважаваща себе си личност, няма да разкажеш на никого това, което се е случило в третия кръг?

И като че ли просто беше перифразирал моя израз, но нещо в думите му изобщо не ми се понрави, и дори ме накара да застана нащрек.

— Колко ме радваш ти днес! — щастлив и доволен произнесе лордът. В следващия миг магистърът започна бавно, без да отмества поглед да се навежда към мен… И аз прекрасно разбирах защо го прави и какво ще последва, но едната му ръка, прегръщайки ме през кръста, ме удържаше на място, втората, плъзвайки се по шията ми, стисна косата на тила, отнемайки ми възможността поне да отместя глава настрани и да избегна неизбежното. След това, то като че ли само се изговори:

— Магистър, ще ви прокълна така, че следващия път три пъти ще си помислите преди да вкарвате без да питате когото и да било в близкия си кръг!

И лорд Еллохар престана да се навежда към мен, изправи се, изгледа ме от височината на своя ръст и положение, а след това меланхолично се поинтересува:

— На Тьер същото ли му обеща?

— Не!

— Така си и помислих — мрачна усмивка и почти заплашителното: — Иначе вече щеше да си наясно как лордовете на Тъмната империя реагират на заплахи… — пауза и действително плашещото: — Те ни вбесяват!

Не знам какво ме уплаши повече — ревът на пламъка, почти оглушителен, думите на магистъра, или тази нежност, с която той ме целуна. Нежността, навярно, повече от всичко. И нежността, и предпазливостта и трепета, с който ме докосваха устните му. Прекалено много ми разказа за магистъра целувката му, прекалено… тежко се оказа да приема, че действително чувства нещо към мен. И аз престанах да се съпротивлявам, напълно.

Почти веднага прекрати да ме целува и магистърът, започна бавно да угасва обкръжаващия ни пламък. След това неохотно, като че ли с усилие, Еллохар разкъса това докосване и ме погледна с очакване, със затаена надежда, която аз този път видях… Досега не я бях забелязвала. И най-добре щеше да бъде да не я бях забелязвала изобщо никога.

— Ти ме гледаш с жалост — изведнъж изръмжа лорд Еллохар.

— На мен наистина ми е много жал за вас — прошепнах в отговор. — Жал ми е до сълзи… Жалко, че онези домовички се оказаха прави и вие изпитвате влечение към мен. Наистина съжалявам, магистър, но аз никога не бих могла да ви отвърна с взаимност.

Погледът на лорд Еллохар започна бавно да тъмнее, като че ли някъде гаснеше огън…

— Много съжалявам — едва чуто повторих аз. — Но дали го искам или не, сърцето ми бие само за лорд Риан Тьер. И това е по-силно от мен.

Сиво-сините очи проблеснаха, погледът стана осезаемо зъл и магистърът изсъска:

— Ти развали годежа, Дея!

И ми се наложи тихо да призная:

— Аз не исках, аз до последно не исках… Риан просто не ми остави избор.

Тъжна усмивка на устните и с явна досада, магистърът произнесе:

— Да, ти наистина си чистокръвна, Дея. Само човеците умеят така да си усложняват живота. И с какво не ти угоди брилянтният лорд Тьер?

Нещо в тази фраза ме удиви и аз се престраших все пак да попитам:

— Нечистокръвните по нещо различават ли се? Освен по това, че нас е много по-лесно да ни убият, за което Нурх постоянно ми напомня.

Скланяйки леко глава към лявото рамо, Еллохар се усмихна и посърнало отвърна:

— Нечистокръвните обикновено по друг начин реагират на една целувка и в реакцията им не може и дума да става за жалост.

— Извинете. — Кой знае защо ми стана съвестно.

— Да опитаме ли пак? — Ентусиазмът на магистъра ми се стори леко преигран.

Аз мълчешком се отдръпнах на крачка — огънят около нас сега не ревеше и не бушуваше, просто сияеше като синя стена. Магистърът направи някакво плавно движение и отново ме прегърна. И всичко това, взирайки се втренчено в очите ми.

— Може ли да задам един въпрос — решително попитах без да правя опити отново да се отдръпна.

В погледа на Еллохар проблесна интерес и той снизходително ми кимна.

— Какво е Сагдарат? — Този въпрос не ми даваше мира откакто магистърът ми беше организирал разпита в кантората.

— Хм… — По тънките устни се плъзна странна усмивка. — Тьер винаги е разбирал от жени, но чак пък толкова… — И лорд Еллохар отново се наведе над мен, за да издиша в лицето ми: — Отговорът го знаем аз, Тьер и императора. Тьер за тази информация ще отнеме свободата ти, а ти я цениш, малка бивша сервитьорке. Императорът също би ти отговорил, но след това няма да живееш още дълго. И само аз ще поискам най-ниската цена… Да ти я кажа ли?

Моят отговор беше решителен:

— Не!

— Не ти ли е интересно? — Изкусителен шепот.

— Не.

— Ама хич?

Той се опита да ме целуне отново, но аз отстъпих на две крачки и сега нас с магистъра ни разделяше стена син пламък. Аз постоях, взирайки се в огнените езици и в магистъра, който се виждаше от време на време между тях, обмислих въпроса му, и все пак попитах:

— Кажете.

Огънят се устреми нагоре с рев, стълб от пламък ме обкръжи и през синьото сияние видях магистър Еллохар, който пристъпи към мен. И потръпнах с цяло тяло, когато той ме хвана под мишниците, вдигна ме на височината на своя ръст и произнесе:

— Ще се разходиш с мен из Световете на Хаоса.

Аз се бях стреснала само в първия момент, но след това уточних:

— И това е единственото условие?

— Да. — Магистърът продължаваше да ме държи и явно това беше неудобно само за мен.

— А… защо?

И мен внимателно ме свалиха на пода, а след това чух предизвикателното:

— А защо ти трябва да го знаеш, мила? Теб така или иначе те интересува отговора на друг въпрос. Та какво решаваш?

— Не — уверено отвърнах аз.

Еллохар беше скръстил ръце на гърди и сега стоеше загадъчно усмихнат. А следващият му въпрос ме озадачи напълно:

— На теб наистина ли изобщо не ти е интересно? — провокационно се поинтересува магистърът.

— Интересно ми е, но…

— Понякога си струва да отхвърлиш всички съмнения и да се довериш на интуицията, Дея. — Протегна ми ръка. — Ти си само на крачка от тайната… Хайде, адептка, решавай! — И осъзнал, че нямам намерение никъде да ходя, добави: — Обещавам да не те докосвам. Изобщо.

Мълчаливо стоях в нерешителност под насмешливия поглед на магистъра.

— Обещавам да ти разкажа всичко, което самият аз знам — добави Еллохар.

И аз сложих треперещата си ръка върху дланта му.

В Световете на Хаоса бушуваше пясъчна буря. Планини от пясък, вдигнати в изпепеляващо горещия въздух от неистовия вятър, на вълни връхлитаха застиналия в очакване град и се разбиваха в невидима стена, обсипвайки с блестящи водопади крайните къщи…

— Красиво е, нали? — поинтересува се магистърът.

— Да — издишах аз.

— Тогава, съветвам те да си затвориш устичката, защото следващата вълна ще стигне и до нас.

Затваряйки отворената от изумление уста, аз намръщено погледнах към Еллохар. Магистърът като че ли не ме гледаше, отделяйки цялото си внимание на буйството на природната стихия. Аз се огледах — намирахме се на стотина крачки от началото на градските постройки, практически в пустинята, а по-точно, до тази невидима бариера, която като прозрачна стена стоеше на пътя на пясъчните вълни.

— Тьер изобщо никога не е изпадал в немилост — изведнъж започна да разказва магистърът. — Всички тези слухове се разпространяваха нарочно. Ще седнем ли?

И лорд Еллохар спокойно се разположи на пясъка. Аз предпазливо приседнах до него — пясъкът беше топъл, въздухът — сух и горещ, прахът не стигаше до нас.

— Вино? — предложи Еллохар, и когато аз отрицателно поклатих глава, продължи: — Ти никога ли не си се интересувала от историята на Тъмната империя, мила? От истинската история? От друга страна, откъде би могла да знаеш, че има такава… Така да бъде, ще ти разкажа накратко: Когато в Световете на Хаоса започнала борба за власт, част от великите родове си събрала багажа и напуснала историческата си родина. Родовете били девет и за глава не избрали, а направо назначили най-възрастния от рода Анаргат. Разбираш ли?

Анаргат е императорският род, това го знаеха всички. Но за това, как се е възцарил, аз никога не се бях замисляла.

— Когато започнало завоюването на нови територии, Тъмните лордове осъзнали, че тях може да ги спаси само единството. Преследвал ги разгневеният повелител на целия Хаос, а пред тях били готовите да се бият до последно за своята власт магове. И тогава, представителите на най-силните родове — Анге, Хейт, Рогет, Алсер, Тьер Нгрем, Енхато и Ноерх се заклели във вярност към старейшината на рода Анаргат. — Еллохар изведнъж се разсмя. — Клетва за вярност… мило определение за родово проклятие от десето ниво, което се задейства в момента, когато който и да е представител на далият обет род, реши да се противопостави, да предаде или да свали от власт главата на рода Анаргат.

Потресено се взирах в магистъра, опитвайки се да осъзная чутото, а в крайна сметка, унесено произнесох:

— Но сега… по-голямата част от тези родове…

— Така, така? — насмешливо ме подтикна да продължа Еллохар.

— Но сега са останали само… само три рода — Алсер, Ноерх и Тьер, останалите… Аз предполагах някакво родово проклятие, но…

Еллохар се пресегна, одобрително ме потупа по бузата и възторжено произнесе:

— Браво, отличен, Риате! Сериозно, на тях им трябвало много повече време, за да го осъзнаят.

Без да реагирам на подигравателната реплика, аз замислено гледах към магистъра. Така, ето какво бях разбрала — императорът задължил всички висши родове да му служат, а в случай на неподчинение, ги унищожавал дори не собственоръчно, задействало се проклятието на рода с отсрочено действие. Добре, но тогава не ми бяха много ясни думите на Риан „Аз съм в състояние да потисна което и да е проклятие“. Тоест… тоест, можеше ли да предположим, че и представителите на другите два рода — Алсер и Ноерх също имат такива способности?

— Какво се намръщи? — осведоми се Еллохар.

— Тоест, вие предполагате, че Алсер или Ноерх кроят заговор против императора? — предпазливо попитах аз.

Одобрителен поглед и спокойно:

— Нито в човешките кралства, нито в Световете на Хаоса в законите не е заложено равенство на всички същества, а в Тъмната империя всички имат равни права, с изключение на някои от най-опасните раси на Хаос. И всички жители носят еднаква отговорност за нарушаването на законите, отново с единствено изключение — висшата аристокрация. Но тях ги съди самият император и ги съди жестоко, можеш да ми вярваш. И като приближен към двореца лорд, мога да ти открия една малка тайна — да свалят императора от власт мечтаят абсолютно всички. Свобода — това е тази призрачна цел, към която се стремят лордовете на Тъмната империя.

— Нима аристократите не са свободни? — искрено се учудих аз.

— Как да ти кажа… — Еллохар гребна с шепата си пясък, вдигна ръка и черните пясъци на Хаоса се устремиха надолу в тънка блестяща струйка. — В Световете на Хаоса, дори да унищожи цяло човешко село, на лорда ще му бъде наложена глоба за плащане, а в човешките кралства, например, в същото онова Трето, аристократът ще бъде принуден да изслуша гневна тирада от повелителя, а е възможно инцидентът дори да не бъде разгледан. В Тъмната империя, лорд Градак, прикриващ своята извратена любов към човешките момиченца с дългово робство беше… Напомни ми, ако обичаш?

— Изпратен на каторга в каменоломните — глухо отвърнах аз, размишлявайки над не особено приятния въпрос, откъде му беше известно на лорд Еллохар за това.

— И лишен от цялото си имущество — добави магистъра. — И това не е единичен случай, Дея. В Тъмната империя даже висшата аристокрация не е напълно безконтролна, а това толкова им се иска. — И насмешливо: — Много от тях все още си спомнят времето, когато всеки лорд е бил наместник на бог Хаос в своя домейн, тоест, фактически сам е бил бог. А сега, те имат законен император, който жестоко наказва за нарушенията на закона. В империята, Дея, има почти седемстотин велики рода, но само три се ползват с абсолютно доверие.

— А каква е историята… с родовото проклятие? — Не ми се струваше правилно да спомена пред Еллохар за способностите на Риан.

— Тези, които са се осмелили да пристъпят клетвата и да предадат Анаргат, сами са се наказали жестоко. — Магистърът беше навел глава напред и с интерес ме наблюдаваше: — нещо тревожи ли те?

— Да. — Аз също започнах да чертая с пръст линии по пясъка. — Вие разказвахте за това, че лорд Тьер всъщност не е бил в немилост.

— О, да, стигаме до най-интересното. — Еллохар притвори очи и подложи лицето си на поредния порив на вятъра. — Не толкова отдавна, в Даррант, независимата империя на юг от Хаоса, която е населена изключително от демони, те не приемат други раси на територията си, се случи нещо, което постави под заплаха много държави. „Венецът на Всевластието“, много мощен артефакт, който всъщност и позволява на Повелителя да държи в подчинение демоните бе откраднат.

И аз изведнъж осъзнах, че са ми интересни всички истории, свързани с артефакти.

— Охо, на някого му блеснаха очичките. — Лорд Еллохар, който явно отново ме наблюдаваше, се усмихна и продължи: — Артефактът го бяха задигнали при много странни обстоятелства и замесени в кражбата се оказаха две враждуващи помежду си и с човешките кралства групировки — Заклинателите и Отстъпниците, а също така някой… — Пауза и доста злобно: — от Тъмната империя.

— А от Световете на Хаоса? — не сдържах любопитството си аз.

— В Хаос не се използват артефакти с такава сила, Дея, прекалено е опасно. За Световете на Хаоса са характерни родовите артефакти, чиято главна задача е да обезпечат стабилност. Стабилност на определени наследствени качества, стабилно съхранение на магията на членовете на рода. Ти вече си се сблъсквала с артефактите на рода Тьер.

— Да — бях принудена да призная аз. — Защитата и обезпечаването на продължението на рода са техните приоритетни задачи. Та какво там с „Венеца на Всевластието“?

Магистърът се усмихна на някакви свои мисли, вгледа се в почернелия заради бурята хоризонт и продължи:

— На територията на Тъмната империя пространствените премествания са два вида — тунели, такива, каквито използва, например, Нощната стража и прогарянето на материята, което владеят лордовете. Всички останали са принудени да се друсат дни наред по пътищата. Ето защо една вещица и един млад демон били принудени да се придвижват по територията на империята практически пеша.

— А кентаврите? — Беше ми сложно да разбера за какво изобщо сега говореше магистърът, но не виждах логика в постъпките на тези двамата.

— М-м-м, твоята идея ми харесва. — Еллохар даже кимна — Ако не беше едно „но“ — по следите им вървяла императорската гвардия, а на всички офицери на Нощната стража била дадена една заповед — „Да се намерят и задържат!“.

— И колко бързо ги хванали? — зададох аз закономерен въпрос.

— Работата е там, че не успели да ги хванат. — Магистърът весело намигна, виждайки изумлението ми. — Демонът може и да бил млад, но се оказал достатъчно находчив. А освен това бил пробуден, от древните — практически непобедим, а освен това и като маг далеч, ама далеч, не бил слаб.

— И-и-и? — нетърпеливо го подтикнах аз.

— И императорът пратил по следите им най-силното си оръжие — Тьер.

Заинтересувано слушах по-нататък, преставайки да рисувам по пясъка.

— Тьер не е демон — продължи магистър Еллохар. — Тьер е маг, а онзи, с пробудената си сила, можел да съперничи с който и да е от демоните на Хаос и дори да победи. Силно се оказало момчето и умно, много умно. Позорна страница в аналите на императорските хрътки — те три пъти губили следата, а на четвъртия, се оказали заточени в магически контур.

— И какво направил Риан? — Да, позорът на императорската гвардия изобщо не ме трогна.

— Тьер-р-р… — Еллохар загадъчно се усмихна. — Тьер е умен, Дея. Прекалено. И опитен, а демонът не можел да му съперничи именно в това. И Тьер умее да чака, а момчето все пак било по-нетърпеливо. И като резултат, древният пробуден демон, имайки на разположение вещица, тоест, практически неизчерпаем енергиен ресурс, влязъл в старателно приготвения капан.

— И магистърът получил „Венеца на Всевластието“? — нетърпеливо попитах аз.

— И им го върнал обратно.

Еллохар умееше да озадачава.

— Защо? — За мен беше абсолютно неразбираемо.

— Защото той винаги е умеел правилно да задава въпроси, Дея.

Аз си спомних разпита на Заклинателя и потръпнах от ужас.

— Какво има? — поинтересува се магистърът.

— Какви въпроси? — не отговорих аз.

— Например — Еллохар легна настрани, чувствайки се на пясъка съвсем удобно, — кой, освен лордовете на Тъмната империя, е имал възможност да пренесе този артефакт и неговите похитители на територията на същата тази империя? Защото едно нещо са бежанците от Световете на Хаоса, те навсякъде намират пролуки в търсене на по-добър живот, а съвсем друго — границата с човешките кралства. Там нито един нежив не минава незабелязан, какво остава за живите.

— Тоест, някой от великите лордове се е постарал да получи този артефакт и е започнал борба за власт? — резюмирах аз.

— Риате, ти все повече и повече ме радваш. — Независимо от съдържанието, тонът на изказването си беше чиста гавра. — И вторият въпрос, който заинтересувал Тьер бил: а знае ли императорът какво именно представлява този артефакт? Самият Тьер, в момента, в който осъзнал на какво е способен той, приел единствено вярното за съхранението на империята решение — той пренесъл демона и вещицата до границата, а след това ги придружил до Даррант. По този начин, опасният артефакт бе върнат на собственика, а бесният Тьер се върна в столицата, напълно закономерно предполагайки, че сред лордовете от висшата аристокрация на империята, а никой, освен тях не би успял да прогори пространството, зрее заговор.

— И?

Еллохар премълча.

— Кой е пренесъл артефакта? — аз горях от нетърпение.

Магистърът се усмихна.

— Кажете!?

Усмивката стана загадъчна.

— Лорд Еллохар! Кой, все пак е участвал в заговора?!

Навеждайки се леко към мен, директорът на „Школата за изкуството на смъртта“, изтърси:

— А това, радост моя, е именно тази тайна, която великият и непобедим лорд Риан Тьер така и не успя да разгадае.

Аз внимателно се отдръпнах, гледайки леко объркано лорд Еллохар, а той продължи:

— Играчите се затаиха. Осъзнавайки, че планът им се е провалил, те, както и преди много години, просто се свряха в миша дупка. И тогава Тьер прие трудно решение — за всички неговото отпътуване от столицата беше обяснено като изпадане в немилост пред императора, поради неизпълнение на височайша заповед. А всъщност, беше организирано с една-единствена цел — Риан се надяваше, че заговорниците, уверени в неговото отстраняване, ще излязат на светло.

Еллохар млъкна, замислено гледайки към линията на хоризонта, а аз внимателно попитах:

— И какво се случи след това?

— Ти — спокойно отвърна магистърът. — След това се случи ти, Дея.

Аз обгърнах раменете си с ръце, изплашено взряна в магистъра, а Еллохар леко насмешливо продължи:

— Мъничката песъчинка понякога накланя везните на съдбата, а малката адептка измени приоритетите на лорд Риан Тьер. Но не си мисли, че срещайки те, Тьер е забравил за интересите и добруването на империята. Той не е от тези, които забравят каквото и да било, и уреждайки личния си живот, той съзнателно допускаше грешки, надявайки се, че по този начин ще приспи бдителността на враговете си.

— Тоест… — Аз, потресена, не свалях поглед от Еллохар. — Тоест… Ето защо Риан беше толкова против…

— Ти да се месиш в разследването? Да, Дея. Именно затова. На него му беше необходимо заговорниците да повярват в своята безнаказаност и да започнат да действат.

Просто не можех да повярвам. Аз просто не можех изобщо да повярвам… аз…

— М-м-м, Риате, преди да започнеш да се тръшкаш и да се самоизтезаваш от чувството на вина, позволи ми да споделя с теб една малка, но важна подробност. — Аз с плувнали в сълзи очи, погледнах магистъра. Еллохар се усмихна и ме осведоми: — Имам всички основания да вярвам, че ако ти тогава беше пуснала напиращия да влезе в кантората Тьер, в империята щеше да има един Безсмъртен по-малко.

— В какъв смисъл? — не разбрах аз.

— Схемата, която ти предаде на вещиците, помниш ли, ти надраска една такава разкривена…

— Помня аз!

— Та така. — Протягайки ръка, мен пак ме потупаха по бузата. — Те казаха, че Тьер наистина е можел да загине. Ти беше права тогава, мила, и добре направи, че го спря. Именно това исках да ти кажа днес.

— Наистина ли? — Гласът ми се разтрепера.

Надигайки се, Еллохар се премести и седна до мен, прегърна ме през раменете и прошепна:

— Наистина, мила. Мога да те отведа при вещиците, те ще потвърдят. — А след това нахално-мързеливо продължи: — Работата е там, че Тьер можеше и да „не забелязва“ дори покушенията върху самия себе си, но когато нещата опряха до твоята безопасност, всичко се преобърна надолу с главата. А след това започна абсолютно нелогичната история с артефактите. Те вкупом се устремиха към теб, променяйки събитията и настройвайки случайностите. Но това… е отделна история.

— Ще ми я разкажете ли? — помолих аз, внимателно отдръпвайки се от магистъра.

Загадъчно усмихнат, той тихо настоя:

— Защо развали годежа, Дея?

Мълчаливо го гледах.

— Просто умът ми не го побира. — Дръпване, и аз се оказах легнала на пясъка, а лорд Еллохар, надвесен отгоре ми, стисна китките ми и повтори въпроса: — Ти защо развали годежа, Дея? Кажи ми причината.

Зажумявайки, аз рязко издишах и честно си признах:

— В един момент, аз с ужас осъзнах, че започвам да се боя от него повече, отколкото го обичам.

За мен това беше повече от признание, аз самата не очаквах, че ще произнеса на глас това, за което дори се боях да мисля… за което просто се стараех да не мисля. И аз до болка стиснах очи, стараейки се да не се разплача, щеше да е просто срамно.

— А когато ти се страхуваш, ти отстъпваш, нали, Дея? Именно така, както постъпи и днес — просто избяга от мен и от кантората. — Аз отворих очи и объркана се вторачих в Еллохар. Магистърът замислено призна: — И знаеш ли, като се има предвид, че си чистокръвна човешка девойка, това хич не е лоша стратегия за оцеляване.

— Пуснете ме — решително казах аз.

— Пак ли ще ми го демонстрираш? — поинтересува се Еллохар, но почти веднага усмивката на устните му стана много тъжна и гледайки в очите ми, много тихо прошепна: — Аз бих могъл да отправя предизвикателство на Тьер и просто да не те върна. Това е толкова изкушаваща мисъл — да те оставя за себе си… — Почувствах как сърцето ми замря, а и магистърът не би могъл да не го усети. Усмихна се, наведе се току до самите ми устни и почти изстена: — Колко е болезнено да осъзнавам, че това сърце бие за друг, Дея… колко е болезнено…

Избухна син пламък.

Когато огънят угасна, се оказа, че седя в кресло в същата тази чайна на майстор Шутан. Сама. Разтревоженият Юрао стремително връхлетя миг след моята поява и се закова на вратата. А аз докоснах устните си — те горяха.

— Дори няма да питам с какво сте се занимавали там. — Дроу иронизираше, отчаяно криейки тревогата си.

— Недей — едва чуто отвърнах аз.

— Да ти донеса ли лед? — Юрао се приближи, премести ниската масичка за чай и приклекна пред мен, взирайки се напрегнато в лицето ми.

— Всичко е наред. — Опитът ми да се усмихна сигурно излезе жалък.

— То се вижда. — В златните очи блестеше тревога. — Ние можем и просто да си тръгнем сега, ще се поразходим, ти ще си кажеш всичко и ще ти олекне.

— По-добре лед — помолих аз. — И дай да разберем какъв е проблемът с това привидение, а след това да се захващаме с мага!

— Разярената Дея тръгва на бой? — Юр накрая спокойно се усмихна.

— Та какво стана с предложения ми лед? — Устните ми все още бяха подути.

Леда ми го донесе самият майстор Шутан, докато ние с Юрао беседвахме с привидението, което при нашето влизане се беше откъснало от счетоводните книги на уважаемия гном. И сега Юрао водеше разпита, а аз притисках към устните си кърпа с натрошен лед. И седейки до партньора, аз все си мислех за казаното от магистър Еллохар и за това, което ми се беше отдало да разбера преди това. За мен, като адепт на „Академията на проклятията“, историята с артефактите беше по-ясна от обърканите и сложни политически заговори. Но връзка… тук имаше връзка между артефактите и заговора. Имаше без съмнение нещо общо между тях, но какво?

— Дей — опита се да привлече вниманието ми Юрао.

— А Късметчето мяркал ли се е? — попитах аз, игнорирайки напълно изразителния му поглед.

Дроу ме разбра и завърши беседата с възпитаното:

— Ние ще се върнем към разговора утре, ако не възразявате.

— Да, да, разбира се — измърмори привидението, връщайки се към сметките.

То и така нямаше никакво желание да се откъсва от работата си и с явно облекчение се отнесе към прекъсването на разпита. И когато тъмната безформена субстанция се върна зад бюрото си и стисна с пръсти перото, изведнъж обърнах внимание на едно несъответствие. Замрях, гледайки как привидението вписва равни колонки от цифри в бланката. И нещо беше неправилно.

— Какво? — попита Юрао. — Дей, нещо не е ли наред?

— Не зная — отзовах се аз. — Той пише някак… неправилно… и аз това вече някъде съм го виждала.

Обръщайки се, офицер Найтес също втренчено зяпна привидението. Жителят на отвъдния свят удивено ни погледна.

— Левичар — отбеляза Юрао. — Но ти си права, държи перото някак странно.

Сега призрачната ръка я зяпахме всички — и аз, и Юрао, и майстор Шутан, и даже призракът. И не виждахме нищо.

— А бихте ли продължили да пишете, моля — промълвих аз.

Призракът сви рамене и се върна към работата си. А ние продължавахме да гледаме, но аз все не успявах да хвана изплъзващата ми се мисъл. Не се получаваше. А след това Юрао каза:

— Той държи перото между средния и безименния пръст.

И аз си спомних! Спомних си, приближих се към сметките, издърпах бланката изпод ръката на призрака и замрях — аз познавах този почерк, със сигурност го познавах! И, например, тази заврънкулка над началото на всеки ред я бях виждала много пъти, защото:

— Почтеният господин Дукт! — Осъзнаването ме млатна по главата.

— Собственикът на най-голямата лавка за подправки в цял Ардам? — Майстор Шутан потресено гледаше призрака.

— И доставчик на подправки в сладкарската мрежа на Мелоуин — добави Юрао. А след това намръщено попита: — Напомнете ми, ако обичате, майстор Шутан, от колко време призракът обитава в къщата ви?

Бледият разтреперан гном, бавно свличайки се на пейката, прошепна невероятното:

— Вече втора година мина…

Аз отидох и седнах до него. Трепереха ми ръцете…

Само през тази есен, аз поне дузина пъти бях претичвала до лавката му за подправки. И майстор Дукт лично ми попълваше бланката, винаги ме пощипваше по бузата и питаше „Как е там старият Бурдус?“.

Сам! А перото той винаги го държеше така, по особен начин, защото показалецът му беше чупен, не го бяха наместили правилно и не можеше да го движи. А пръстът Дукт си го беше счупил още в младостта…

Аз бях говорила с него тази есен!

— Виждах се с него преди не повече от пет дни — потресено разказа Шутан, — а в банката все се шегуват „Ти да не си наел самия Дукт да ти попълва сметките?“, а аз… Срещнах го аз! Преди пет дни! Пихме по една сливовица!

Отмятайки глава, погледнах Юрао и прошепнах:

— А ти се оказа прав, ние на тази твар всеки ден „тъмни“ й желаем…

— Викам нашите — намръщено произнесе дроу. — Ще трябва да се направи обиск. Нурх ще те откара в Академията.

— А не може ли аз с вас…? — попитах предпазливо.

Юрао ме хвана за ръка, изведе ме навън, и там, докато стояхме и гледахме как Нурх препуска към нас колкото му държат краката, шепнешком поясни:

— Този фалшив Дукт явно е вярвал, че къщата му ще я изпепели Гневът на слънцето. Лавката му, между другото, също попада в радиуса на поражение. Така че се съмнявам, че ще намерим нещо интересно и важно. А освен това… — Юрао напрегнато кимна в посока на близкия безистен. — Не знам за теб, но аз отчетливо виждам две императорски хрътки, които те следят. Явно Тьер се е презастраховал.

Колкото и да се взирах, не видях никого.

— Юр, може и…

— А може аз да искам с очите си да видя бърлогата на мага, който е успял две години да се преструва на гном, Дей. Аз самият, а не да стоя настрана, докато там се подвизават негово императорско височество и любимата му императорска гвардия.

— Ясно. — На мен изведнъж ми стана тъжно.

— Ти отивай в академията — изкомандва Юрао. — Когато заминеш, аз ще извикам Мерос. Вярвам, че ще успеем да огледаме всичко, преди да изникнат хрътките с вечното им „Делото е под наша юрисдикция“. Това е, Дей, тъмни.

Аз се напъхах в каретата, хвърлих леко обезсърчен поглед към дроу и Нурх се понесе към академията. В посочения безистен се метнаха във въздуха парчета хартия — наистина някой ме следеше.

В академията се върнах, разсъждавайки печално за случилото се. Никак не можех да се отърва от зловещата мисъл — господин почтеният гном Дукт се беше оказал… Дори не знаех какво именно се беше оказало, че е той. Не себе си, това със сигурност, но кой, какво?

— Тъмни, госпожо Риате — весело се сбогува Нурх.

— И на вас кошмарни. — Аз скочих от последното стъпало.

— И да се пазите — продължаваше кентавърът. — А, ето, аз имам подарък за вас.

Аз с удивление проследих с поглед как Нурх бръкна в джоба си и извади малък, завързан с блестяща лентичка, пакет.

— Благодаря — прошепнах аз, приемайки подаръка.

— А, няма за какво — ведро се отзова кентавърът. — Хайде де, отваряйте го вече.

С глупава усмивка разгънах хартията… отвътре се показа лента! Червена, с черен кант! И с охранителен знак от Световете на Хаоса. А освен това, на лентата имаше надпис: „Пази човека!“.

— Харесва ви, нали? — радостно и нетърпеливо попита Нурх. — На мен направо от Дар Гарай ми я донесоха, да знаете. И най-добре да си я носите и да не я сваляте, госпожо Риате.

На мен много ми се искаше да изтърся нещо гадничко в отговор. А две-три допустими проклятия просто ми се въртяха на езика. Но черните очи на Нурх просто светеха от искрено желание да помогне, и ставаше ясно, че подаръкът не е тънка подигравка, а изключително и само проява на загриженост…

— Благодаря — сдържано отвърнах аз. — Ще я пазя добре и от време на време ще си я изваждам, за да я препрочета!

— А няма ли да я носите? — На кентавъра даже ушите му посърнаха.

— Няма! — не се сдържах аз. — Тук законите са други, Нурх!

— Ама вие дори не знаете колко бежанци има тук, госпожо Риате! Носете я, ви казвам, по-добре ще е за вас!

— Благодаря! — Нямаше как да му обясня. Аз, например, не му подарявам подкови! — Всичко най-тъмно, Нурх.

— И на вас, госпожо Риате. И най-добре веднага си я сложете.

Не бях подарявала никога подкови, но сега вече със сигурност щях да го направя!

В академията се върнах ядосана. Мълчаливо минах покрай Жловис, който, само като ми хвърли поглед, разбра, че сега е най-добре да мине без гатанки и намръщена се насочих към женското общежитие. Мина ми през ум, че май вървя прекалено дълго и звуците от брадвите на заигралите се на строители адепти, кой знае защо звучи все по-слабо и по-слабо, а би трябвало да е наопаки, но като се имаше пред вид всичко случило се днес, аз не се задълбочих кой знае колко в тези мисли.

Качих се по удивително късото стълбище — със сигурност знаех, че пред входа имаме девет стъпала, а сега отброих само седем… но се успокоих с мисълта, че лорд-директорът навярно пак е беседвал с духа-хранител.

За това си мислех, докато вървях по стълбите, отварях вратата и влизах… И уж влязох в женското общежитие, а се оказах в…

— Дея, колко се радвам да те видя — прозвуча гласът на магистъра.

Кой би могъл да ми обясни какво правя в дома на лорд-директора?!

Илюзията окончателно се стопи, разстилайки се като мъгла по пода и откривайки пред очите ми застаналия на вратата, водеща в гостната, лорд Риан Тьер. Само по панталони и с ботуши, без никаква друга дреха и с влажна коса, разсипана по раменете.

Сърцето ми пропусна удар, след това заби три пъти по-бързо, краката ми се вкопаха в пода. Погледът, много смутен от обстоятелствата, следваше да бъде наведен, но кой знае защо, упорито беше застинал в района на гърдите на магистъра и отказваше да си промени дислокацията.

— Дея — гласът на лорд-директора беше прокрадващо се омагьосващ, — какво ти е?

Да, наистина, лорд Риан Тьер умееше да задава правилни въпроси. Само че аз нямах отговор на този конкретен въпрос. Плавно движение, и магистърът изведнъж се озова на крачка от мен. След това предпазливо докосна брадичката ми, карайки ме да откъсна окончателно смутения си поглед от голите му мускулести гърди и омаяна да потъна в черните, леко мъждукащи очи. И аз осъзнах, че наистина започвам да се задъхвам… и от това загадъчно блещукане, и от доволната му полуусмивка, и от близостта на мъжкото тяло…

— Та какво ти е, Дея? — Дрезгав хипнотизиращ шепот.

Нервно преглътнах и се опитах да отговоря… Разбрах, че няма да мога. Само сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо.

— Мислех си, че разходката ви с Окено ще свърши по-рано — спокойно, дори леко небрежно, произнесе лорд-директорът, пускайки брадичката ми. След това магистърът се приближи до закачалката, свали от нея белоснежна риза, с едно движение я облече и се обърна към мен, оправяйки си яката.

— Как мина практическото занятие? — Вежливо-подигравателен въпрос.

С ужас осъзнах, че все още не съм в състояние да отговоря. Даже дъхът си бях задържала.

— М-м-м — проточи лорд-директорът. — Вода?

— Да, ако може. — Дар словото ми неочаквано се върна.

Много бавно и като че ли дори… с някакво предизвикателство, Риан отново се приближи към мен, наведе се леко и прошепна:

— В гостната.

И спокойно, сякаш мен тук ме нямаше, се насочи през коридора към спалнята. Аз продължих да стоя още известно време, опитвайки се да дойда на себе си. След това, пристъпвайки плахо, аз надникнах в гостната през притворената врата. Там имаше маса… Сервирана за двама… Стоях и гледах, без да разбирам какво става.

Потропване на токчета, разтворена зад гърба ми врата и радостен вик, огласил цялата къща:

— Риан!

Бавно се обърнах и се вгледах в момичето, което се беше заковало на място, виждайки ме. Много красиво, с тъмни леко къдрави коси, чипо носле и огромни зелени очи в рамка от черни мигли.

— Тъмни! — весело заяви това удивително красиво създание.

— И на вас. — Постарах се дори да се усмихна.

— Съвсем забравих, вратата е отворена. — Младата дама стремително се завъртя, замахна с лявата си ръка и вратата се затвори… сама. Но аз не гледах към вратата — взирах се в тънкото безименно пръстче на непознатото момиче. Нея не я познавах, но пръстена на ръката й — прекалено добре…

В сърцето ми нещо бавно умираше.

— А вие… — непознатата заинтересувано ме гледаше.

— Риате — Глухо отвърнах аз. — Адептка Риате.

— А, вие учите тук — досети се тя. — О, Риан сигурно е много строг директор, нали?

Аз загивах безвъзвратно, но кой знае как, все още вежливо се усмихвах и дори успях да кажа:

— Да, много е строг. Но справедлив… — Гласът ми все пак прегракна.

— Риан, той си е такъв — в гласа й имаше толкова радостен възторг.

Откъм вътрешната част на къщата се чуха крачки, след това на вратата се показа и самият магистър — в черен костюм, със същата белоснежна риза. Косата му беше събрана на опашка, а на устните му имаше много радостна усмивка.

— Лирран, колко си прекрасна — с възхищение произнесе той, гледайки изчервилата се от смущение девойка. И веднага добави: — И какво, още дълго ли ще стоиш там?

Весел смях, тя се спусна към него и се озова в обятията на лорд Риан Тьер. Краката ми, които до този момент бяха като от памук, изведнъж си възвърнаха способността да се движат. Не, аз не побягнах, въпреки че много ми се искаше. Тихо минах през хола, през коридора, придържах вратата, спомняйки си, че тя има навика да скърца в най-неподходящия момент и внимателно я затворих зад гърба си. А от верандата към общежитието имах намерение да тичам презглава. И най-добре щеше да бъде да ме изключат.

Вратата зад гърба ми се отвори още преди да успея са сляза по стълбите. И аз спрях, но нямах сили да се обърна.

— Ето сега например, ми е много интересно, какво точно си е втълпила госпожа частният следовател?!

Все пак се обърнах, много бавно, и си заповядах да погледна в черните, леко присвити от яд, очи и тихо отвърнах:

— Нищо, лорд-директор… — Гласът ми отново предателски пресипна, а след това дори затрепери, но аз отговорих: — Пръстенът на ръката й се оказа по-красноречив от каквито и да било „догадки“. Както и да е, желая щастие на вас… и на вашата очарователна избраница.

Лорд Риан Тьер продължи втренчено да се взира в мен няколко дълги секунди. Просто стоеше и ме гледаше. А аз нямах сили да стоя повече тук.

— Тъмни, лорд-директор — все пак успях да произнеса.

Очите на магистъра изведнъж избухнаха. В огън. А след това той зададе съвършено неочакван въпрос:

— Как върху теб се е оказала защитата на Еллохар?! — И гласът му се превърна в рев.

Аз трепнах. А пред очите ми беше все още сцената, в която очарователната девойка със сияещи от щастие зелени очи се хвърля в обятията на магистъра… И сама не знам защо, му отвърнах:

— Аз го помолих…

И си тръгнах без да се обръщам. Спънах се няколко пъти, но все пак се удържах и не паднах. Просто си тръгнах, усещайки, че с всеки миг сърцето ме боли все повече и повече.

Не се бях чувствала толкова зле от много отдавна. Струваше ми се, че с всяка крачка душата ми потъва все по-надолу в Бездната, а тялото се сковава от болка. Аз бях престанала да плача и просто вървях…

Надалеч от „Академията на проклятията“, по страничните улици, встрани от суетата на Ардам… И когато стигнах до познатия ми праг, просто седнах на последното стъпало, свих се и обгърнах коленете си с ръце. Тежки стъпки по стълбите, предпазливо открехната врата и учуденото:

— Дея? — и след това разтревожено: — Дея, какво се е случило?

— Тоби — усетих, че отново ще се разплача, — толкова ми е зле, Тоби…

Чашата топло мляко грееше дланите ми, аз самата, загърната в топло одеяло, седях с подгънати крака на стола, Тоби се беше наместил отсреща и ме гледаше с внимателни, пълни със съчувствие очи.

— Толкова боли… — прошепнах. — Дори ми е трудно да дишам…

Отвън се чуха нечии викове. Тоби тромаво стана, хвърли поглед през прозореца и замислено произнесе:

— Стража. Търсят някого. Дейка, малко вино?

— Не мога да понасям вино — тихо простенах аз. — Просто го ненавиждам…

— Слушай какво ти казвам — чаша горещо вино и в леглото! Ръцете ти се тресат, Дея!

Не само ръцете ми трепереха, аз с мъка говорех, хлипайки непрестанно. Тоби отвори хладилния шкаф, извади обикновена бутилка, наля в канче червено вино и го сложи на огъня. След това в съдинката потече гъст сироп с карамелен оттенък, парченца замразени плодове, пипер, подправки… След няколко минути, измъквайки от ръцете ми чашата с недокоснатото мляко, Тоби ми връчи друга, от която през аромата на подправки и плодове, се усещаше и миризма на спирт.

— Давай, Дейка, на големи глътки и бързо. Поне ще престанеш да трепериш.

Първата глътка ме накара да се намръщя, но послушно направих още една, след третата наистина като че ли ми стана по-леко… И помня, че май чашата от безсилните ми пръсти, я взе Тоби.

Разбуди ме разговор на висок тон. Някой спореше, при това се чуваше и някакъв рев, който ми се стори странно познат.

— Лорд Тьер. — Гласът явно принадлежеше на Юрао. — Вие нали сте в състояние да отличите истината от лъжата. Ето, аз честно и открито ви заявявам — Дея не е тук!

Аз седнах. Главата ми се въртеше, спалнята на Тоби, също. А освен това бях много жадна. И ми се искаше да уточня, защо се намирах в спалнята на полуорка, чак на третия етаж, под самия покрив, а не в гостната на дивана. Няколкото пъти, когато бях оставала да нощувам у Тоби, той ми постилаше там.

А след това до съзнанието ми достигна друго — Риан беше тук! Аз подскочих от леглото…

— Слушай, остроухи — звука на гласа на лорд Еллохар ме накара да седна отново тихо и предпазливо, — похвално е, че си се научил така нагло да лъжеш, но… ти, Найтес, не взимаш предвид, че ето този тресящ се полуорк не умее. И аз най-отговорно ти заявявам — той лъже. Следователно — ти също!

О, Бездна, какво ставаше тук?!

— Да, може и да лъжа — откровено нахално и с предизвикателство произнесе Юрао. — Само че, имайте предвид, лорд Еллохар, че аз още много най-разнообразни „лъжи“ мога да разкажа на лорд Тьер. Какво мислите по въпроса?

Искаше ми се да умра и да ме погълне Бездната… Просто исках да умра…

— Бездна, а полуоркът наистина може просто да е изплашен — внезапно замислено измърмори лорд Еллохар. — Трябва, за всеки случай, да огледаме и останалата част на града. В края на краищата, тя може да е отишла… например, в чайната.

Мълчаливо продължих да се вслушвам, защото просто не можех да повярвам в чутото! Седях и броях ударите на сърцето си.

— Малко ще е да те убия! — пресипнало изръмжа Риан.

— Извинявай. — Разкайващият се глас на лорд Еллохар. — Аз и не подозирах, че защитата ми ще скрие Дея от издирващите заклинания. Съжалявам, Тьер, аз…

Звук на стремителни крачки, след това се тресна входната врата и в гостната се възцари тишина. След малко дочух разговор шепнешком, явно общуваха Тоби и Юрао.

Предпазливо станах, и загръщайки се в одеялото, излязох от спалнята. Стълбите бяха стръмни, затова слизайки, се придържах за стената. Така бавно и внимателно, защото в главата ми още биеха камбани, влязох в гостната.

— Събудиха те тези двамата — разстроено се обади Тоби.

— То с такива вопли… — Юрао се изправи, хвана ме през раменете, отведе ме до дивана, властно ме сложи да седна и се настани до мен. И започна с въпросите: — Вино?

Изхлипвайки, честно си признах:

— На мен и така ми е зле.

— Ей сегичка. — Тоби стана, отиде до кухнята, а когато се върна, ми протегна нещо светло зелено и също с миризма на спирт. — Пий, ще ти олекне.

Изпих го до дъно без да гледам. Наистина ми стана по-леко — престана да ми се вие свят, вече не ме мъчеше жажда, но слабостта в цялото тяло си остана.

— Юр… — тихо подхванах аз.

— Как те намерих ли? — досети се дроу. — Нищо по-лесно от това. В момента, в който Тьер връхлетя с рев в кантората, разбрах, че си загазила. След това се изтърси и Еллохар, с виновен вид, съобщавайки на Тьер, че също не е в състояние да те открие. Две… нека да са празноглави умъртвия! Оказва се, че сега си се сдобила с две защити и всяка от тях блокира издирващите заклинания на другата. Разбираш ли?

Мълчешком кимнах, а след това неуверено добавих:

— Не…

— М-м-м, там нещо като наслагване се е получило, Дея. Защитата на Тьер блокира търсещите заклинания на Еллохар, защитата на Еллохар прави същото нещо със заклинанията на Тьер.

В главата ми имаше някаква звъняща пустота, но един въпрос продължаваше да ме интересува:

— А ти…

— А къде другаде би могла да отидеш, Дея? — Юрао се усмихна. — В този град, изглежда, имаш само един приятел.

— Двама — прошепнах аз.

Юрао разтърси рамото ми и ме прегърна по-силно.

— Та какво се е случило? — меко попита Тоби.

Дроу мълчеше и също очаквателно ме гледаше. Вдишах, издишах и думите се откъснаха от гърлото ми заедно с ридание:

— Той си има друга… годеница…

И не можах да кажа нищо друго. Замълчах, взирайки се в рисунъка на килима и отчаяно се опитвах да се сдържа. Тоби първи разбра всичко:

— Дея няма да каже нищо повече. Тя умее да споделя радостта, но мъката си я крие дълбоко вътре.

— Ти я познаваш по-дълго време от мен. — Юрао тежко въздъхна. След това добави: — Абе, що не вземе да иде този лорд на развлекателно пътешествие в Бездната! Дей, стига, знаеш ли колко такива като него има?

Въпросително го погледнах.

— Един-двама и стига толкова, слава на Бездната! — весело подметна той. — Ако бяха повече, щеше да е по-зле!

И аз се усмихнах. Не можеше да се спори с аргументите на Юрао.

— Ето, така е по-добре. — Дроу се ухили насреща ми.

— Дръж — Тоби ми подаде кърпичка.

— Благодаря. — Аз изтрих мокрите си очи и се постарах да задържа усмивката върху лицето си. Не ми се получи.

— Между другото, Тоб, ти познаваш ли Дукт?

Полуоркът се намести по-удобно, замисли се, и също така замислено отвърна:

— Знаеш ли, виждах го… м-м-м… абе, вчера го срещнах. Дукт намина при Бурдус да пита… Да, за теб питаше, Дея. Интересуваше се защо не ходиш вече при него за подправки.

Сълзите сами изсъхнаха и сега не само Юрао се взираше в Тоби с жаден поглед.

— Какво? — учуди се той.

— Тоби — аз по-плътно се омотах в одеялото, — а ти не си ли забелязал никакви изменения в почтения господин Дукт?

Полуоркът имаше една особеност — много неща забелязваше у клиентите, той действително много често виждаше същината.

— То как да не се измени? — замислено въртейки лъжичката в ръце, произнесе Тоби. — Откакто жена му, почтената госпожа Дукт се спомина, оттогава и стана особен. То няма какво да се чуди човек, разправят, цялата му рода все по петите му ходела, бояли се, че може на живота си да посегне. Той затова и ги разгонил всичките, даже големите си синове лишил от наследство. А след това отново се хванал за занаята си.

— Така-така… — Юрао дори се беше навел напред, а тъй като продължаваше да ме държи през раменете, аз също седях прегъната на две — Тоест, значи самоубийство! И явно са разбрали за това. А да се засели маг в тялото на самоубиец е много по-лесно! Този, на който не му се живее, е слаб духом…

— А изгоненият дух не намира покой — добавих аз.

— Трябва да спрете да пиете. Ти, Юрао, със сигурност — направи си изводи Тоби.

— А аз сега бих си пийнал, Тоб. — Дроу беше обзет от някаква нервна възбуда. — Как само бих се натряскал точно сега! Та това значи, че в града могат да са не един и двама!

На мен изведнъж ми стана страшно. Той беше прав, наистина можеха да са много. И усещането беше едно такова…

— Накъдето и да се обърнеш — врагове — трагично прошепна Юрао. — Какво става тук, Бездната да го вземе?!

— Това е страшно и зловещо, Юр… — прошепнах аз.

— Ей, като ви слушам, и аз взех да се стряскам — изведнъж си призна Тоби. — Вие изобщо за какво говорите?!

Наистина усещането беше плашещо…

Силен удар изби вратата на къщата на Тоби. Аз изкрещях от ужас, Тоби подскочи, насочвайки напред, кой знае защо, вилицата, а Юрао ни надмина, млатвайки по вратата с някакво бойно заклинание. Когато димът от заклинанието се разнесе, ние дружно видяхме стоящия на вратата и леко димящ магистър Еллохар.

— Да ви призове Бездната, дано! — изсъска лордът.

— Научете се да чукате — досаден се изказа Юрао.

— Вратата си беше хубава — печално отбеляза Тоби.

Аз просто мълчах, макар че също ми беше жал за вратата. Магистърът се приближи, седна в креслото, премести го по-близо до нашата топла компания и подхвана с грубото:

— Ей, ти, остроухия, ти изобщо наясно ли си кого се опита да шантажираш?

— Не се опитах — нагло му върна грубостта Юрао, — а шантажирах. И забележете, успешно. Между другото, къде е Тьер?

Свивайки рамене с безразличие, Еллохар съобщи:

— Пренесе се веднага, след като излязохме. Не беше в настроение. Трудно е да се каже къде е сега. Може да се юрнал за Верис. Тьер, за разлика от мен, има слабо обоняние, така че твоята миризма, Риате, със сигурност не я усети.

В този момент, стълбището, тъмното, същото онова, по което аз бях слязла в гостната, се озари от мътно-червена светлина, откривайки пред очите ни, седящия на стъпалата магистър Тьер.

— Да, Еллохар — мрачно потвърди лорд-директорът. — Аз не притежавам твоето обоняние, но да отлича лъжата на този, когото считах за приятел, съм напълно в състояние.

Страшната мисъл „Той е чул всичко“ се оказа още по-плашеща от осъзнаването, че по Ардам се разхождат вселили се в телата на гражданите магове.

— Риан — ставайки, произнесе лорд Еллохар.

Магистърът го прекъсна с глухото:

— Лорд Тьер.

И като че ли в уютната гостна стана по-хладно, като че ли студен въздух се стелеше по пода и пълзеше нагоре.

— Махай се — мрачно, почти заплашително произнесе Риан. — Тук аз съм по-силен. Сред пясъците на Хаоса ти може и да имаш шанс.

Скръствайки ръце на гърдите си, Еллохар дрезгаво избълва:

— Аз няма да приема предизвикателството!

Магистърът бавно се изправи. Спокойно прекоси гостната, спря пред Еллохар и гледайки в очите му, провокативно попита:

— За подлост ти стигна смелостта, а да приемеш предизвикателство — не?

Еллохар трепна и с ледена ненавист произнесе:

— Анкорра, Третото кралство.

— Както пожелаеш. — Насмешка в гласа, направо като плесница.

Аз не се сдържах и тихо прошепнах:

— Бездна, от това се боях…

Еллохар светкавично обърна глава и ме погледна. А след това тихо и решително процеди през зъби:

— Аз няма да приема предизвикателството, Тьер. Свободен си да си правиш каквито искаш изводи.

Избухна син пламък. Когато отблясъците угаснаха, магистърът вече не беше с нас. А лорд Риан Тьер, скръствайки ръце на гърди, мълчаливо ме гледаше. Мълчаливо и много гневно.

— Аз не искам да се връщам в „Академията на проклятията“ — изведнъж изтърсих аз.

Изви се адски пламък.

Когато той угасна, се оказа, че седя на леглото в собствената си стая в общежитието.

Губеше ми се времето, което бях прекарала, седнал на перваза, дойдох на себе си, едва когато осъзнах, че слънцето залязва. От тъжните мисли ме откъсна предпазливо почукване по вратата… на спалнята, не на входа. Аз не казах нищо. С тихо поскърцване, вратата се отвори. Съзирайки лорд-директора, аз даже не помръднах. И това не беше проява на неуважение. Аз просто не бях в състояние.

— Номерата на сметките, които ти възстанови, сочат към двама представители на рода Алсер. Главата на рода ти видя, именно той провери пръстена — спокойно, дори някак разсеяно произнесе лорд-директорът.

Аз не проговорих. Той също замълча за малко, а след това чух почти невероятните му думи:

— Това разследване… ще бъда много благодарен, ако го продължиш.

Стъписана погледнах към магистъра, лорд Тьер стоеше с каменно лице, само в очите му мъждукаше едва сдържана ярост.

— Та вие изобщо не искате това — досетих се аз.

— Не искам. — Глух, дрезгав глас. — Но би било глупаво да отричам, че ти си великолепен следовател, Дея. Ти забелязваш неща, на които аз не обръщам внимание. Ти изказваш предположения, които, за съжаление, аз дори не взимам предвид.

Той искаше да каже още нещо, но реши да си замълчи. На мен ми мина през ум да кажа „не“, но… Но тихо казах:

— Добре, лорд-директор.

— Прекрасно — Гласът му стана съвсем дрезгав.

Аз продължавах да седя на перваза, прегърнала коленете си с ръце, които стисках с все сила — само и само да не треперят, само и само да можех да се сдържа. А той продължаваше да стои и да ме гледа… мълчаливо.

— Аз повярвах в това, че ти не ме обичаш, — внезапно произнесе Риан. — Сега отчетливо виждам — това е лъжа.

Недей за това, моля те… само не за това, само не точно сега…

— Мълчиш. — Не въпрос, констатация. — Ти веднъж ми каза, че животът ти се е изменил, в момента, в който си престанала да си мълчиш… И ето, ти отново не казваш нищо!

Стига, престани, моля те, просто престани…

Без да бърза, магистърът се приближи към мен, аз се свих още по-силно. Дръпване, накара ме да разделя ръцете си, стисна дланта ми. Нямаше начин да не забележи как трепери ръката ми. Забеляза го. Усмихна се почти жестоко, наведе се, и издиша, докосвайки слепоочието ми с устни:

— Знаеш ли какво изпепелява гордостта, Дея? Мълчиш? Тогава аз ще ти кажа — страстта. Ти се боиш от мен? Можеш да ми вярваш, ти много бързо ще забравиш за страха си. За страха, за гордостта, за всичко друго, Дея. И когато единствената ценност за теб остана аз, ние пак ще си поговорим за жизнените приоритети, сърце мое.

Ръцете ми престанах да треперят. У мен бавно, но мощно се надигаше ярост. Защото:

— Вие отново решавате всичко за мен, лорд-директор! — почти изкрещях аз.

— Така ли? — Весел поглед и наглото: — А кой, ако не аз?

И обръщайки се, магистърът си тръгна. В гърба му се понесе моето:

— Вие си имате годеница!

— Така ли? — Той се обърна на прага. — Сигурна ли си в това?

— Да!

— Това ме радва. — Насмешката прозвуча отчетливо. — До утре, сърце мое.

Изви се адски пламък.

Беше странно — уж се намирах в аудиторията, послушно записвах всяка дума на магистър Тесме, а в същото време мислех… за лорд-директора. Да, аз си бях забранила да го наричам Риан дори мислено — думите на магистър Еллохар бяха променили отношението ми към имената. Ако можеше и той да престане да ме нарича…

— Адептка Риате! — кресна Тесме. — Бързо, формулата на проклятието „Кархео“?!

— Отсъства — отвърнах аз, още преди напълно да осъзная въпроса. Бях чела учебника до среднощ, забравяйки даже за вечерята.

— Правилно. Дакене, по каква причина?

Ригра се изправи, започна нещо неясно да пелтечи и си получи заслуженото:

— Слаб. Ургат? — Одептът също не можа да отговори. Тесме започваше да се озлобява: — Арвас?

Тимянна се наведе към ухото ми и прошепна:

— Това всичко е заради твоя говорещ котарак… Ние награбихме учебници, а в тях — такива интересни неща… Аз след дванайсет чак успях да се откъсна от една христоматия — „Битовите проклятия в Хаос“. Представяш ли си, там даже проклятие първо ниво може да въздейства на разума на прокълнатия, ако е било произнесено на глас! И там имаше една история — чистокръвен бил прокълнат с простото „да изгориш, дано“, той отишъл, нахвърлил се върху един от лордовете и… Изгорял! Представяш ли си? Наистина се превърнал в пепел!

Прекрасно си представях, как някой може да се превърне в пепел, даже повече от прекрасно.

— Риате! — Аз подскочих. — Я сега, адептка, обяснете на вашите забравили да си научат урока колеги, защо не разполагаме с налична формула на „Кархео“?

Аз си представих страницата на учебника и заучено произнесох:

— „Кархео“ се отнася към Бялата магия, използвано е по времето на войната за независимост на Тъмната империя. Никой не е успял да определи формулата. Действието му е сходно с това на „Черната гнилица“, но заразените участъци не са по тялото на жертвата, а върху почвата. Заразяването става при допир към огнището на заразяване.

Тесме скръстил ръце зад гърба си, кимаше при всяка моя дума. След това чух странното:

— Великолепно, Риате, премести се на първия чин, Дакене, ти — на последния!

Едва седнах най-отпред, Тесме излезе от аудиторията и след секунди се върна, носейки ръкописната си черна книга.

— Страница хиляда двеста и осем — намествайки фолианта пред мен, произнесе той. — Изучавай.

И след това се зае с любимото си дело — дресурата на провинилите се адепти. А аз, със замиращо от възторг сърце, отворих книгата на хиляда двеста и осма страница и се втрещих…

Сагдарат!

Пред очите ми се мярна втренчения поглед на магистър Еллохар и неговото лукаво: „какво знаеш за Сагдарат?“.

— Магистър Тесме? — Просто не разбирах откъде и защо, и…

Преподавателят спря за миг да жули присъстващите, приближи се и едва чуто прошепна:

— По лична молба на лорд-директора, Риате.

Сега всичко ми стана ясно и опитвайки се да се откъсна от обкръжаващото, зачетох внимателно.

„Сагдарат — родово проклятие от висше, тринайсето ниво, внася се в кръвта…“

Прочитайки последната фраза, се замислих — внася се в кръвта, значи трябва да има механично въздействие, тоест, използваше се не само магия, но и състав — закрепител… И като че ли всичко беше ясно, подобна практика се използваше често, по простата причина че по този начин се избягваше рикошета към проклинащия, но! Родовите проклятия не се внасяха в кръвта. Практически нямаше възможност да се предаде каквото и да било от бащата към детето по кръвен път! Нямаше начин… дори да предположехме, че полагайки клетва пред императора, представителите на всеки род се подписват с кръв, би било възможно да се внесе закрепителя в кръвта на един представител на рода, не на всички. Не разбирах как! И с чувство на неудовлетворение, продължих нататък:

„Проклятието е с отсрочено действие, активира се от предварително зададени параметри…“

Най-откаченото проклятие, за което някога бях чувала! Нарушаваше всички закони на логиката, да не говорим за правилата на всички смъртоносни проклятия. Това просто не беше възможно! Не, аз бих могла да си представя, че когато се активира внесеното в кръвта проклятие, загива един определен човек, но целият род?! Не ми беше ясно, изобщо не разбирах… Това можеше да означава единствено, че разполагах с прекалено малко данни. И трябваше да намеря някой, който да ми обясни.

Така че аз просто си направих извадки с описанието на проклятието и прерисувах кристалната структура. В края си записах и въпросите:

Да се определи закрепителя.

Да се изясни начина за предаване по кръвен път.

Да се определи активатора.

В края на лекцията при мен дойде Тесме, погледна записките ми и без да дочака всички да излязат от аудиторията, замислено произнесе:

— Навремето аз посветих доста време на изучаването именно на това проклятие. Най-забавното е, че то е почти идентично с кръвната клетва Даентерра. Приликата е просто потресаваща.

„Даентерра“ — това беше вторият термин, използван от магистър Еллохар.

— А какво ви е известно за тази клетва? — стараейки се гласът ми да звучи безразлично, попитах аз.

— Древна е. — Тесме безстрастно сви рамене. — Можеш да хвърлиш един поглед и в справочника по История на проклятията.

— Аха, ще погледна — съгласих се аз и започнах да си събирам учебните принадлежности.

— Риате, ти реши ли каква ще е темата на дипломната ти работа? — Тесме отиде към катедрата и отвори дневника. — И за специализацията определи ли се със сигурност? Защото на твое място, адептка Риате, аз бих сменил специализацията.

— Благодаря ви, но вече съм направила избор — съобщих на магистъра и напуснах аудиторията.

А в коридора ме чакаше Дара със съобщението:

— Изменения в програмата, Дея.

— Какви? — не разбрах аз.

— Значителни. — Едновременно с думите й се отвори порталът на прехода. — Учебниците със себе си ли ще ги вземеш?

Аз мълчешком пристъпих към светлината.

В момента, когато излизах от прехода се намръщих — мирисът на скъп парфюм не беше точно това, което очаквах. Радостното „Дея“ от вече бившия свекромонстър — също.

— Тъмни — уморено измърморих аз и отворих очи.

Бях се озовала в същата онази гостна, на същите онези покои, в които планираше да ме настани лорд Тьер. Но не това беше най-неприятното в ситуацията — на наличните три тесни диванчета се бяха разположили лейди Тьер, русалката ИнСин, странна дама, чиято прическа беше увенчана с два извити рога, една малка елфийка с рядко смугла кожа и черни коси и още една дама, която страшно приличаше на свекромонстъра. И завършващият щрих в тази и така неприятна картина, беше същата онази девойка, която вчера беше в дома на лорд-директора… Като яркоалена капка проблесна на пръстчето й годежният пръстен на семейство Тьер.

— Да, да, това е тя! — радостно възкликна момичето, след това се обърна към свекромонстъра и аз чух невероятното: — Бабо, значи вуйчо Риан наистина ще се жени?

Учебникът, тетрадките, кутията с перата и моливите, индигото за прерисуване на схемите на кристалите — всичко просто се изплъзна от внезапно отслабналите ми ръце! И всички моментално се обърнаха към мен, заинтересувано разглеждайки ме. А аз просто нямах думи, емоции — също липсваха, но за сметка на това желанията просто напираха отвътре… желанието да използвам проклятието за ревматизъм, просто ми изгаряше езика!

— Дея — свекромонстърът внушително се надигна, — ти…

— Развалих годежа със сина ви, лейди Тьер! — разгневено я осведомих аз, приклекнах и започнах да събирам нещата си.

Свекромонстърът така и застина, гледайки ме объркано и обезсърчено. Малката, на не повече от десет годинки, елфийка припна към мен и започна да събира пръсналите се моливи.

— Благодаря — прошепнах аз, поемайки от детските ръчички писмените принадлежности.

— Благодарностите са излишни, цвят от дървото на моя род — изтънчено изговори момиченцето, издавайки дългото си пребиваване сред синовете на лесовете. Но веднага след това весело се ухили и шепнешком попита: — Вуйчо Риан наистина ли се жени? Честно-пречестно?

И аз, кой знае защо се усмихнах, беше невъзможно да не се усмихнеш на тези сияещи детски очи, и честно отвърнах:

— Не, не се жени…

— Жа-а-алко — проточи дребосъчето.

В този момент лейди Тьер си възвърна дар словото и тя изсъска:

— Какво значи „развалих годежа“?!

Момиченцето ме изгледа със съчувствие и прошепна:

— И ще те сполети голяма и злобна Бездна.

Ето какво се случваше, когато децата растат в междурасови семейства. Аз се усмихнах на детето, изправих се и положих всички усилия да издържа изпепеляващия поглед на лейди Тьер. Не беше лесно, но успях. И свекромонстърът изведнъж загуби всичката си ярост и гняв, тежко се отпусна обратно на дивана и тъжно прошепна:

— И защо ли се учудвам… той е зрял мъж, ти си съвсем младо момиче. Ти просто не си дорасла до неговите желания…

— Лейди Тьер, най-малко от всичко, бих искала да обсъждам това — вежливо, но решително отрязах аз. Свекромонстърът ме награди с много мрачен поглед. Мен това не ме спря, и все така вежливо, но с осезаемо раздразнение продължих: — И ако е възможно, осведомете ме за причината, поради която магистър Тьер е организирал тази среща? — Въпросът не беше напразен, аз действително много исках да разбера.

Но вместо отговор на въпроса ми, зад вратата се чуха решителни стъпки, след това — предпазливо почукване и прозвуча въпрос:

— Дея, преоблече ли се вече?

Неочаквано забелязах известно смущение по лицата на присъстващите, а момиченцето се закиска тихичко и прошепна:

— А сега голямата и злобна Бездна дойде при нас…

— Дея — свекромонстърът, кой знае защо също шепнеше, а освен това, припряно отвори огнен преход, — не си ни виждала.

От удивление, очите ми сигурно бяха станали кръгли като на дроу. Но дамите, бързешком напускащи гостната, със сигурност не обърнаха никакво внимание на това. И след миг останала сам-самичка, потресено се взирах в мястото, където току-що беше угаснал златистият пламък.

Повторно почукване на вратата и вече по-високо:

— Дея?

— Да, лорд-директор — ядосано отвърнах аз.

— Преоблече ли се? — Достатъчно учуден тон. — Мога ли да вляза?

— Сега вече, да! — Получи се почти като крясък.

Вратата се отвори. Като бясно зомби се обърнах към влезлия магистър… и целият ми яд някъде се изпари напълно. Лорд Тьер беше облечен странно — ленена риза с тесни маншети, разгърдена отпред, черни панталони, високи ботуши и коса, стегната през челото с плетено кожено ремъче. Дрехи, дотолкова нетипични за Тъмната империя, че аз се стъписах. И дори не толкова кройката беше странна, колкото самата груба тъкан. Но не дрехите ме накараха да забравя резките думи, които висяха на края на езика ми.

— Тъмни, адептка — поздрави ме магистърът.

— И на вас кошмарни, лорд-директор — отвърнах аз, с усилие отмествайки поглед от разтворената на гърдите риза.

— Време е — напомни Риан. — Ин Син помогна ли ти с роклята?

Без думи, поклатих отрицателно глава. Намръщвайки се леко, магистърът глухо произнесе:

— Така, това после ще го изяснявам.

И минавайки през гостната, той с широка крачка влезе в спалнята, и след секунда оттам се разнесе:

— Роклята е тук.

Оставих учебника и тетрадките на масичката, която и сега беше затрупана с вестници, и влязох в спалнята. На белоснежното покривало на леглото, в което бях провела вече една нощ, видях белоснежна ленена рокля, лятна и достатъчно отворена, че да мога с чиста съвест да се възпротивя:

— Аз това няма да го облека!

Магистърът неочаквано се озова съвсем близо, наведе се и право в лицето ми изстреля насмешливото:

— Но ще ти се наложи.

Той се отдръпна преди аз да успея да кажа каквото и да било в отговор, врътна се на токове и излезе. И вече от гостната, се разнесе бодрото:

— Днес е денят на пролетното равноденствие. Единственият ден в годината, когато на острова на Седемте морета всички желаещи могат да посетят светилището на морските вещици. Имаш ли намерение още да се дърпаш или ще облечеш тази рокля?

Роклята не я исках, но имах огромното желание да вляза в храма на вещицата, която имаше пръст в това, което се беше случило неотдавна…

— И да, никакво бельо. — Не бях сигурна, че не ми се причува, но като че ли той тихичко се подсмиваше. — Ще изобразяваш човешка девственица.

— З-з-защо? — изумено издишах аз.

— Те са единствените, на които е позволено да стъпят в храма. — И дори в тази фраза ми се стори, че чувам насмешка.

Когато излязох от спалнята, усещанията не бяха никак приятни, а закачливият поглед на лорд-директора не ми помагаше да убедя себе си, че съм взела правилно решение.

— Белият цвят ти стои удивително добре — с усмивка, но вече много, много добра, произнесе магистърът.

Без да отговарям, го заобиколих и влязох в гардеробната, спирайки пред огледалото. Роклята не прозираше, което безкрайно ме зарадва, но откритите рамене и дълбокото деколте на гърдите… Дрехата приличаше по нещо на нощна риза, но дори и за в спалнята беше… прекалено откровена.

При това тя имаше дълги ръкави, които се разширяваха към китките като лалета, както и полата.

Магистърът се приближи леко, почти безшумно и спря зад гърба ми, с интерес разглеждайки отражението ми в огледалото. След това замислено произнесе:

— Косата трябва да се разпусне, доколкото си спомням.

— Доколкото си спомняте? — уточних аз.

— М-м-м, да. — Погледът му се плъзгаше по отражението ми. — На острова на морските вещици съм бил само веднъж, когато Еллохар — магистърът едва забележимо стисна зъби за миг, — ме примами на весел рейд за безплатни акумулатори на сила. Аз тогава не се досетих веднага какво точно имаше предвид. — Пауза, и след това увереното: — Определено, косите на вещиците бяха разпуснати.

И той внимателно започна да разплита косата ми. И сигурно си струваше да се възмутя, но кой знае защо, не можах. Стоях, едва дишайки, гледах в огледалото и все си мислех за това, коя се оказа онази девойка…

„Вуйчо Риан…“

— Аз и сама мога — решително се отдръпнах от магистъра, но ме прекъснаха с лукавото:

— А освен това има и сиво наметало.

— Къде?

Изви се адски пламък, очевидно вместо отговор.

Към следващата част или към съдържанието

Елена Звездная Как да не объркаш древните клетви (2) (Урок пети)

Метаданни

Данни

Как да не объркаш древните клетви

Информация

История

Сваляне / Връзки

2

Елена Звездная
Как да не объркаш древните клетви (2) (Урок пети)