Елена Звездная
Как да не объркаш древните клетви (8) (Урок пети)

8

— Какво е това? — стоейки на прага на ниската, но доста просторна стая, се поинтересувах аз, сочейки огромната… каца, назместена между вратата и леглото.

— Това е вана, сърце мое. — Риан внимателно ме побутна напред, а когато аз влязох, затвори вратата зад гърба ни, отрязвайки ни от стопанина и жена му, които явно желаеха да ни съпроводят.

— Това е вана? — уточних аз.

От кацата, между другото, се вдигаше пара.

— Дори е пълна с вода. Топла — невъзмутимо ми съобщи магистърът, и сядайки на леглото, свали ботушите си. А след това, посягайки към колана на панталоните си, полюбопитства: — Нещо не е ли наред?

Нещо? Аз стоях, притиснала спящото коте до гърдите си и мълчаливо гледах лорд-директора.

— Ние нали сме съпрузи — нагло ми съобщи той, разкопчавайки колана.

— А… — На мен ми секна дъхът. — А може ли аз в друга, а…

— Не. — Магистърът стана, преметна колана през таблата на леглото и пристъпи към мен. Още преди да осъзная как съм се отдръпнала, изведнъж се намерих до вратата.

— Дея, от какво така се боиш?

Риан се приближи, взе котето от ръцете ми, пусна го на пода, а след това примами с пръст нещо… От ъгъла, призована с магия, претича мишка. Съненото коте моментално се хвърли в атака. И почти веднага победи, а побеждавайки, засмука телцето, отмъкна го в ъгъла и там се намести да спи, смучейки жертвата си и мъркайки от удоволствие.

А аз останах сам-самичка пред лицето на магистъра и ваната.

— Дея… — Нисък, вълнуващ глас, а след това весело: — Аз мога просто да се обърна с гръб.

— А да излезете?

— Гаврите със собствения лорд-директор са забранени от законите на Тъмната империя — отвърнаха ми още по-нагло.

— А лорд-директорите могат да се гаврят с адептките, така ли? — попитах аз, гледайки голата му гръд, защото бях убедена, че ще е много по-лошо, ако погледна в блещукащите му черни очи — имаше опасност да потъна.

— Даже трябва да го правят. — Ръката му докосна бузата ми, леко я погали. — Това прави учебния процес… по интересен.

А аз просто затворих очи… И когато той докосна устните ми, дъхът ми секна. Но нищо не се случи. Поглеждайки към магистъра изпод мигли, забелязах и лукавата му усмивка, и внимателния му поглед.

— Дея, Дея… — Дланта му отново нежно докосна бузата ми. — Ето, аз те чух, а ти кога ще започнеш да ме чуваш?

— Какво? — сподавено попитах аз.

Загадъчната усмивка стана още по-коварна, и навеждайки се отново към мен, Риан прошепна:

— Ти ми преподаде много жесток урок, сърце мое. Прекалено жесток, но и ме накара да си припомня, че е невъзможно да накараш жената да направи нещо против волята си… И затова, аз няма да те принуждавам за нищо. — Усмивка и предизвикателното: — Ти сама ще пожелаеш. Всичко. Това ти го гарантирам.

Преглъщайки, все пак се осмелих да попитам:

— И на какво са основани гаранциите?

Силните пръсти се плъзнаха по лицето ми, очертаха контура на устните ми, спуснаха се по шията и спряха на гърдите, там, където все по-силно биеше сърцето ми. Отговорът се оказа прекалено красноречив.

— Погледът беше твоята грешка, сърце мое — с усмивка произнесе Риан. Ръката му се плъзна още по-надолу, хвана дланта ми, и поднасяйки треперещите ми пръсти към устните си, магистърът на Тъмното изкуство, без да откъсва поглед от удивените ми очи, внимателно, нежно и невероятно чувствено целуна всеки от тях… И аз изведнъж усетих, че краката не ме държат, че главата ми се върти така, като че ли целият свят танцуваше в безумен вихър наоколо ни, и аз потъвам, просто потъвам в черните, леко мъждукащи очи на лорд Риан Тьер.

— В очите ти се отразяват всички Светове на Хаоса — притискайки ръката ми към гърдите си, се усмихна магистърът.

— А-а-а… — Така и не успях да проговоря.

— Да ти помогна ли с роклята? — провокативно предложи лорд-директорът.

— Вие се миете първи — решително заявих аз, и заобикаляйки Риан, припряно се отправих към прозореца.

Слагайки длани на стъклото, дълго стоях, без да се обръщам, въпреки че плясъкът на водата се превръщаше в изпитание за любопитството ми. И все пак, в един момент, поддавайки се на изкушението, се огледах крадешком.

И веднага се обърнах, изчервена до крайчеца на ушите си, тъй като в момента, когато се бях престрашила да хвърля поглед, магистърът стоеше вече обут с панталон и триеше с кърпата ръцете си. И да, точно в този момент, гледаше право към мен!

— Адептка, адептка — подигравателно проточи той. — Направо не очаквах такова нещо от вас!

И най-важното, гласът му беше такъв… доволен и щастлив!

— Ама аз… не… и… — С това, речта ми свърши.

Риан избухна в смях, и то така весело и заразително, че аз също неволно се усмихнах, а той, успокоявайки се, каза:

— Побързай, любима, нощта не е безкрайна, а е по-добре да се наспим.

— Лягай — все така, гледайки в прозореца, отвърнах аз.

Постоях, докато не чух, че креватът скръцна, а когато се обърнах, Риан вече спеше — с гръб към ваната, тоест, демонстративно и нагледно заявяваше, че няма намерение да надзърта.

Не, аз не отидох да се къпя веднага, независимо, че от солената морска вода косата я усещах странна, а и желанието да измия солта от кожата си все нарастваше. Все пак, първо заобиколих ваната, с вече едва топла вода, след това видях, че двете големи кърпи магистърът е оставил за мен, използвайки само тази, която беше предназначена за лицето.

Премествайки кърпите по-близо до водата, още веднъж внимателно се взрях в магистъра — Риан спеше. Гърдите му равномерно се повдигаха, нищо друго не се движеше и това беше разбираемо, магистърът беше се уморил ужасно днес. Започнах предпазливо да развързвам деколтето на роклята, а след това пристъпих към разкопчаването. Магистърът продължаваше да спи. С рязко движение изхлузих роклята, припряно свалих бельото си и вече имах намерение да се напъхам във ваната, когато се разнесе невероятното:

— Внимателно, дъното им обикновено е хлъзгаво.

Аз се пльоснах във водата, подхлъзнах се и изпръсках всичко наоколо! Потопих се до шия, и обръщайки глава, погледнах към Риан — магистърът спеше! Равномерно се повдигаха гърдите… в смисъл, аз виждах само рамото, но то се повдигаше, защото се повдигаха гърдите… навярно.

— Риан — предпазливо повиках аз.

В отговор — тишина.

„Явно просто е чул плясъка на водата“ — помислих си аз и взимайки сапуна, започнах да мия косата си. Да се къпя така, във вана, която по размери беше по-подходяща за лорд-директора, не беше много удобно, но аз се справих бързо. От водата се измъквах внимателно, постоянно взирайки се в голия гръб на магистъра, Риан спеше.

Бързичко се прикрих с кърпата и излязох от ваната. Не се реших да се изтривам, просто се омотах в кърпата. С втората подсуших косата си и едва след това си спомних, че нямам гребен. Разчесвайки косата си с пръсти, доколкото това беше възможно, крадешком се насочих към леглото, все така взирайки се в спящия Риан. След това, обръщайки се с гръб към него, под звука на скърцащото от действията ми легло, затворих очи и разбрах, че ще заспя моментално, толкова уморителен се беше оказал денят.

В следващия миг мен внимателно ме прегърнаха, придърпаха ме по-близо и ме наместиха удобно. Аз се усмихнах, нямах сили да кажа каквото и да било, пък и не ми се искаше. Харесваше ми да усещам как бие сърцето на Риан, да чувствам топлината на ръцете, на гърдите му…

Усмихвайки се с някаква глупаво-щастлива усмивка, почти потънах в пясъците на съня, когато изведнъж…

— Вие не се бяхте обърнал с гръб! — възкликнах аз, приповдигайки се.

— М-м-м? — удивено ме попитаха.

Аз се обърнах към магистъра и леглото скръцна! Скръцна! Точно така, както тогава, когато той си легна! Той… той…

— Вие сте лежал през цялото време с лице към мен! — възмутих се аз.

Нагла, коварно-ехидна усмивка и много весело:

— Сърце мое, ние ще спим ли най-накрая?

— Вие… вие… това беше илюзия, нали? Това, че лежите с гръб към ваната!

Риан даже не се опита да отрича, усмихна се още по-нагло и свивайки рамене, отвърна:

— Ти също ме гледаше.

— Аз? — Нямах думи. — Аз само веднъж се обърнах!

— Така ли? — Риан със сила ме сложи да легна отново, зави ме, отново ме прегърна и съобщи: — Аз също само един път се обърнах. Просто след това не мръднах. Кошмарни, сърце мое.

Лежах свита под одеялото и вече изобщо не ми се спеше.

— Дея… — Магистърът ме притисна към себе си по-силно и прошепна, докосвайки с устни рамото ми. — Спах аз, спах. Така съм уморен, че дори да погледам любимото си момиче, докато се къпе, не са ми останали сили, просто се притеснявах, че можеш да се подхлъзнеш. Спи.

Известно време лежах и подръпвах с пръсти крайчеца на чаршафа, а след това тихо попитах:

— Наистина ли?

— Почти — с дрезгав от съня глас, отвърна лорд-директорът.

Аз въздъхнах, достатъчно възмутено, и вече исках да кажа какво мисля по повод на това „почти“, когато магистърът тихо попита:

— Защо си такава?

— Каква? — удивено попитах аз.

— Скована — Риан предпазливо ме погали по ръката. — Като река през зимата — цялата окована в лед.

Аз се замислих и едва чуто прошепнах:

— Не зная, просто съм такава… северна…

— Пригранична. — Той преплете пръстите ни.

— Пригранична — съгласих се аз.

— Но нали и в Приграничието, след зимата, идват пролет, лято, есен…

— Идват — гласът му ме караше да се унасям.

— А защо ти си все така ледена?

Аз нямах отговор на въпроса му, просто не знаех.

— Веднъж — Риан докосна с устни рамото ми, — едно малко момиче намери в себе си сили да прокълне собствения си директор. Очите ти горяха в този миг, в тях пламтеше огън тогава, огънят на надеждата, огънят на вярата, огънят на силата… Твоята сила, сърце мое. И в последната нощ на зимата в очите ти пламтеше огънят на решителността и вярата, вярата в собствените ти възможности. И аз осъзнах, че нямам никакво право да угася този огън — твоят огън. Бих могъл, но никога няма да си го простя.

— Ти си се съжалил над мен?

— Аз над себе си се съжалих, Дея, най-вече над себе си. Аз наистина никога не бих си го простил.

И тишина запълни малката стая в странноприемницата на малкия крайбрежен град. Такава една, безкрайно топла и задушевна тишина, която може да съществува само между много близки хора… И тогава аз си признах:

— След това, което се случи с тате, след отвратителната постъпка на лорд Градак, аз… се чувствах виновна. И омърсена… и слаба, аз бях отвратителна сама на себе си… — Магистърът премълча и аз му бях благодарна за това, и именно мълчанието му ми позволи да продължа: — Аз растях, забранявайки си дори да мисля за любов… Сестрите и братовчедките ми, приятелките всяка пролет разцъфваха като цветя, а аз… забранявах си да бягам с тях по поляните, да се хващам на хорото, а и поглед не вдигах от земята, за да погледна младежите… И едва когато успях да вляза в „Академията на проклятията“, когато и с работата всичко се нареди, аз си позволих да мечтая понякога. Рядко, когато в таверната вечер оставаха малко посетители, аз мечтаех в живота ми да се появи някой силен, който да ме забележи, да ме чуе, на когото няма да съм безразлична… Лорд Шейдер Мерос ми изглеждаше именно такъв. И аз мечтаех, че в един прекрасен ден, той ще дойде с мен в Загреб, с един поглед ще накара Градак да се откаже от претенциите си, ще затвори устата на леля Руи, и когато той ще е до мен, тате ще престане… Тате ще се успокои и ще продължи да живее, а не…

Беше ми тежко да говоря за това, винаги е тежко, когато мечтите се разбиват, но все пак аз продължих:

— В онова утро, когато лорд Мерос предложи да ме изпрати, аз вървях до него и… И изобщо не исках и той да се окаже такъв, като лорд Градак… Но той постъпи по същия начин… а аз, независимо от това, че вече живеех в Ардам и учех в „Академията на проклятията“, се свих, също като онова изплашено момиченце от преди години, и дори не можах да кажа „не“. Мен просто много ме заболя…

Преглътнах с мъка и признах пред самата себе си:

— Аз те обичам… Обичам те толкова, че ако нещо се случи с теб, няма да мога да живея повече. — Риан стисна ръката ми, протестиращо я стисна, но аз продължих: — Не искам да бъда омърсена, неправилна, порочна в очите ти… Особено в твоите очи…

Ето, аз казах това, което можах, и както можах, и едва дишайки, чаках… Поне нещо. Това, което обаче изобщо не очаквах, бяха почти беззвучните думи на магистъра:

— Дея, Дея… — А след това той стремително се надвеси над мен, обърна ме, накара ме да легна по гръб и когато погледне ни се срещнаха, попита: — Ти ме обичаш?

Бавно се изчервих, и уж току-що му го бях казала, но да го повторя още веднъж, ей така, гледайки в черните, мъждукащи очи… И все пак:

— Да — прошепнах аз.

— А какъв ме обичаш? — зададе неочакван въпрос магистърът.

Аз го погледнах с известно недоумение, но Риан не се задоволи с мълчанието ми:

— Какъв, Дея? — И такъв един, взискателен поглед.

— Какъв? — повторих аз. — Не зная… въпросът „какъв“ никога не съм си го задавала… всякакъв… какъвто и да е… просто такъв, какъвто си…

Магистърът нежно се усмихна и уверено произнесе:

— Ето, виждаш ли, и аз те обичам такава, каквато си. Всякаква. Опитай се да съпоставиш думите си, които каза за чувствата си към мен със собствените си опасения и ще разбереш, че са безпочвени. Напълно. Аз няма да престана да те обичам или да ти се възхищавам, ако ти отвърнеш на целувките ми — напротив, това за мен е малко, но признание за чувствата ти. И на мен ми харесва да те гледам всякаква, различна — с дрехи или без, когато се усмихваш или когато в очите ти блестят сълзи… Ти си моя дотолкова, че това понякога ме плаши, но ти си част от мен, от сърцето ми, от моята душа и дори от желанията ми. И ти винаги си чиста, правилна и най-добрата за мен. — Той се усмихна и лукаво добави: — Дори когато най-нагло лъжеш.

Аз се смутих окончателно.

— Обичам те — прошепна Риан, накланяйки се към устните ми.

Аз отвърнах „обичам те“ с целувка…

 

 

Чук. Чук. Чук.

Прозявайки се, аз сладко се протегнах, усетих как се плъзва чаршафът и моментално си спомних всичко!

Чук. Чук. Чук.

Наистина не знаех какво звучеше по-силно — туптенето на сърцето ми или чукането по вратата. А дори все още не бях отворила очи!

Чук. Чук. Чук.

Аз се свих под тънкото одеяло.

— Госпожа, ама вие ще ставате ли? — раздаде се басов глас иззад вратата.

„Не“ — помислих си аз и отворих очи. Първият ми поглед беше към леглото — Риан не беше там. В недоумение огледах цялата стая и осъзнах, че го няма никъде. Изобщо. Звук от стъпки на стълбището и аз чух спокойният и властен глас на магистъра:

— Аз заповядах да не я будите.

— Ама, то навън вече е комай пладне — заоправдава се все същата жена с басовия глас.

— Какво точно не ви беше ясно в заповедта ми?

Даже на мен ми стана зле от ледения тон, а жената просто отпердаши нанякъде.

В следващия миг се отвори вратата. Без да се замислям, издърпах одеялото до шията си, и осъзнах жеста, едва, когато видях веселата усмивка на магистъра.

— Добро утро — произнесе Риан, влизайки и затваряйки вратата.

— Добро? — уточних аз.

— Тук е прието да се пожелава добро утро, но аз съм готов да ти пожелая днес и най-тъмни и най-кошмарни.

— И на теб всичко най-кошмарно — неволно усмихвайки се, отвърнах аз.

Отивайки до масата, Риан стовари отгоре й десетина пакета с различна големина, от тази грамада избра четири, и вече с тях в ръце, се приближи до мен.

— Кошмарни. — Ласкава усмивка и невероятно нежна целувка.

— Тъмни — отвърнах аз, когато той спря, за да си поеме дъх.

— И представяш ли си, така всяка сутрин?

Аз, кой знае защо, по-добре си представях, как всяка нощ заспивам в обятията му, чувствайки топлия му дъх на рамото си.

— Ти се изчерви. — Магистърът се разсмя и ласкаво добави: — А на мен това много ми харесва.

А след това бръкна във вътрешния джоб на платнената си риза, извади нещо от там, стисна го в юмрука си и предпазливо попита:

— Госпожо Дея Риате, а сега вече мога ли да ви нарека своя годеница?

Омотавайки се в одеялото до брадичката, аз се замислих, след това отрицателно поклатих глава и напомних:

— Вие, лорд Риан Тьер, вече съпруга ме нарекохте.

Риан коварно се усмихна, а след това прозвуча:

— Ти сама го каза, любима.

В следващия миг, безименния пръст на дясната ми ръка беше украсен с тънка златна халка.

— Да ви е честито бракосъчетанието — ухилвайки се, ме поздрави той, целувайки дланта ми.

А аз си помислих за вчерашното представяне пред стопанина на странноприемницата, хората и човешките обичаи и си позволих да предположа:

— Тук съпрузите носят ли такива пръстени?

— Аха — не отрече магистърът. — На мен ще ми го сложиш ли?

И ми протегна същата златна халка, но по-голяма по размер. Внимателно взех пръстенчето, повъртях го, гледайки Риан, който с труд сдържаше смеха си, явно очаквайки думите ми. Аз реших да не оставам по-назад от лорд-директора и с най-сериозно изражение на лицето, попитах:

— Лорд Риан Тьер, ще се съгласите ли да станете мой мъж?

— О-о-о — закачливо проточи той. — Аз не само че съм съгласен, аз практически жадувам това. — И нагло добави: — Да ти продемонстрирам ли?

— А къде е отговорът на въпроса ми? — Не се поддадох аз на провокацията.

Черните очи проблеснаха, само че магистърът сдържа усмивката си и с най-сериозно изражение на лицето започна да… се шегува:

— Ох, адептка Риате, това е толкова… неочаквано. Знаете ли, предполагам, че ще трябва да си помисля… — Ухили се. — За моралния облик на своите подопечни, които, как да ви кажа, бягат от лекции в най-съмнителна компания…

— Вие в себе си ли се съмнявате? — Просто не можах да си премълча аз.

Широка усмивка и ласкаво:

— Възхищавам ти се, сърце мое.

Почувствах как се изчервявам от смущение и в същото време ми беше така приятно да видя как светят от нежност към мен, очите му.

— Пръстенът — напомни Риан.

Аз внимателно хванах голямата му, широка длан, а след това бавно сложих халката на безименния му пръст. Усещането беше странно, състоянието вълнуващо, не ми се искаше да пускам ръката му, а да я разглеждам и да я галя ми беше много приятно.

— Ти ме подлудяваш — прошепна Риан, стремително и нежно целувайки ме, след това рязко се изправи и съобщи: — Обличай се и слизай долу, чакам те за закуска.

И излезе, също много стремително.

 

 

Човешките дрехи се различаваха значително от приетите в Тъмната империя. При нас, за такива шевове, гномите биха осъдили шивачите да платят грамадни компенсации, та дори и цялото им имущество, но това бяха дреболии. Но самото одеяние представляваше риза, избродирана с червен орнамент и рокля с широки презрамки до земята, също избродирана. Но докато по роклята имаше просто листенца и цветя, то ризата… В първия момент аз просто реших, че ми се привижда, но вглеждайки се в равните бодове на бродерията, с удивление осъзнах, че това са същите орнаменти от охранителната магия на вещиците! Всяко бодче, всяка линия и орнамент по ръкавите, около шията и по полата образуваха единна охранителна схема! Трябваше ми хартия, спешно! И нещо за писане, впрочем, елементите можех и просто да ги запомня. И аз изгубих представа за времето, усещане за пространството и всички мисли, освен една — това беше охранителна бродерия! Аз подобно нещо преди килима на вещиците, не бях виждала, а тук, явно широко се използваше. И докато разглеждах акуратните бодове, сравнявайки ги мислено с онези, които вече познавах, аз ясно различих защита от зли духове, от лоши очи, от гибел от природни стихии, дори от безплодие! А освен това, от рани и от нараняване, почти еднакви, но едната на вътрешния поток, тоест за усилване на вътрешните сили на тялото, за да зарасте по-бързо, а втората — на външния, за да отклони ножа. И това, което беше най-интересно — тук нямаше и капка магия — само знания и умение, и…

— Сърце мое, ти в какво така си се задълбочила? — Топлите ръце се плъзнаха по голите ми рамене.

Ето така осъзнаваш, че стоиш сгъната на две до прозореца, омотана в чаршаф и изучаваш в светлината на слънцето бродерията на ризата.

— Дея… — Прехвърляйки косата от гърба върху рамото, Риан започна с упоение да целува голата ми кожа, така нежно и толкова приятно. — Какво се е случило?

— Охранителна бродерия! — Аз се обърнах в ръцете му и показвайки ризата, полюбопитствах: — Откъде я взе?

Удивен поглед към мен и замислено:

— Купих я на пазара. Нещо не е ли наред?

— А защо именно тази? — с въпрос на въпроса му отвърнах аз.

Риан се усмихна загадъчно, ръцете му отново се плъзнаха по раменете ми и вълнуващият му глас тихо обясни:

— Ти имаш много нежна кожа, любима, а тук платното е грубо, аз просто избрах риза от тънък лен. — А когато произнесе това, отново спокойно се поинтересува: — Та какво не й е наред?

— Това е охранителна бродерия! — повторих аз.

Съдейки по изражението, магистърът не разбра за какво става дума.

— Охранителна. — Аз седнах на перваза, така бях малко по-висока. — Като у вещиците, разбираш ли? — Той отрицателно поклати глава. — Тези символи — отново посочих орнамента — са схема, като на заклинанията за защита!

Риан мълчаливо взе ризата, разгледа бродерията и произнесе:

— Орнаментът не е лишен от естетически качества, затова и е популярен сред местното население, в такива ризи ходят практически всички, виж и моята.

Аз сграбчих магистъра за ръката, взирайки се в бродерията на неговата дреха. Бяха използвани три цвята — син, защита от стихиите, правилно, нали градчето се намираше до морето, откъдето и защита от бури и наводнения, зелен — от наранявания, при това от случайни защитата беше по-силна, и черен — пътеводен орнамент — явно, за да намират рибарите пътя и да се връщат безпрепятствено и лесно на родния бряг. Но! Едно голямо „но“ — тук основните елементи на защитата присъстваха, само че бяха изпълнени по-скоро подражателно и предаваха същността само в общи линии, така че, такава риза не предпазваше собственика си, а моята — да!

— Виж! — Аз обърнах ръкава, посочвайки не много чистите бодове, на възлите и скъсаните нишки. — Това, което е на теб е просто рисунък, орнамент, със смисъл, но без охранителни свойства, а сега сравни с моята!

И аз обърнах ръкава на ризата, която Риан беше донесъл за мен:

— Бодовете са гладки, просто преливат един в друг, тоест, съхранява се изплетения контур! Разбираш ли?

Известно време лорд-директорът сравнява двете бродерии, а след това намръщено произнесе:

— Обличай се, да вървим да закусваме.

— Да закусваме? — Аз скочих от перваза. — Каква закуска?! Да вървим в тази лавка, откъдето е купена ризата! Щам тази майсторка е успяла да избродира такъв охранителен амулет, значи тя притежава древни знания, разбираш ли?! Даже вещиците ги нямат, а тя ги е съхранила! Трябва до лавката да отидем!

Магистърът тежко въздъхна, а след това с едно рязко движение, дръпна чаршафа ми. Аз изписках, по-скоро от изумление, отколкото от уплах, а Риан се наведе към устните ми и заплашително произнесе:

— Разбирам, сърце мое, но и ти се опитай да ме разбереш — аз съм гладен. Много. Във всеки смисъл. Обличай се.

Но ризата ми я навлече сам през глава, след това демонстративно се отдалечи към прозореца, и скръстил ръце пред гърди, ме зачака.

— А ти… — Но след това реших, че да се изкажа по повод неговото поведение, ще имам възможност и по-късно.

И припряно обличайки сукмана с широки презрамки, аз разсъждавах на глас:

— Всъщност, тази риза е безценна. — Риан косо ме изгледа, усмихна се само с крайчетата на устните си и отново се обърна към прозореца. — Аз не се шегувам! Тя и от нож може да те опази, и от проклятие и даже от безплодие.

— На мен вече ми харесва — ехидно подхвърли магистърът.

Осъзнавайки какво съм казала, аз се изчервих, но дори смущението не успя да спре застаналата на пътя на истинното знание адептка на „Академията на проклятията“.

— Но това, което ме порази, е, че тя само предпазва. — Аз седнах на леглото и започнах да обувам чорапите си. — Тоест, амулетът на вещиците имаше ясна периодичност на орнамента и той включваше и символи за унищожение, тъй като всеки стъпил на килима със зли намерения просто би изгорял за миг. — Сега ме погледнаха с определена заинтересованост. — Именно това периодично повтарящо се преплитане аз начертах в кантората и именно то унищожи каррага!

Риан дочака да благоволя да се обуя, а след това стремително се приближи, подхвана ме на ръце и ме понесе несресана надолу.

Аз изписках, когато ме вдигнаха от леглото, но след това продължих мисълта си:

— Разбираш ли, тази бродерия донякъде е подобна на нашето изкуство за налагане на проклятия, има наистина много общо и… — замълчавайки за миг, когато Риан започна да слиза по стълбите, след това с шепот продължих: — Имам предположение, че това е свързано с наследството, останало от тези древни магове, които са живеели на тези територии педи тъмните да ги завоюват.

— Наследство или наследници? — поинтересува се магистърът, пускайки ме на крака.

— В първото съм уверена, второто ще го изясним!

Разсмивайки се тихо, Риан ме поведе към вече подредената маса и замислено произнесе:

— Колко ми напомняш за самия мен… преди около петнайсет години.

— Така ли? — Но тази информация беше забравена моментално. — Трябва да намерим жената, която е избродирала ризата, просто е необходимо! Съмнявам се, че тя по памет е бродирала охранителните схеми, по-вероятно е да съществуват книги, които предават знанията от поколение на поколение.

— А ако няма книги? И знанията са се предавали от майка към дъщеря? — Магистърът властно ме намести на пейката зад масата, накара ме да взема чашката с чай в едната ръка, а някаква кифличка в другата, след което изкомандва: — Яж!

— Ама какво ти ядене! — възмутих се аз. — И между другото, книга със сигурност има! Ти просто не разбираш, подобни знания е невъзможно да се предават само устно! Та това са схеми! По-точно, за да се обясни същността и действието на това, което изглежда като схема от един ред, ще е нужен писан текст на три страници най-малко! И…

В този момент към нашата маса се приближи стопанинът на странноприемницата, с поклон предаде нещо на магистъра и се обърна към мен с благоговение:

— Добрутро, почтена госпожо.

— Тъм… — започнах аз, след това се прекъснах и веднага се поправих: — И на вас добро утро, уважаеми.

Уважаемият си тръгна, гледайки ме странно. А аз, някак забравила, къде се намираме, започнах да се оглеждам любопитно, закусвайки междувременно. В светлината на деня, обедната зала изглеждаше съвсем различна. Постройката беше дървена, с дебели, избелели греди, връзки лук, чесън, сушени гъби и ябълки служеха за своеобразна украса. На прозорците се белееха къси перденца с вече познатия ми орнамент — да, тук определено охранителните бродерии бяха на почит. Забравяйки за закуската, аз припряно отидох до най-близкия прозорец и се вгледах — от уроки, от безпаричие и от крадци и разбойници. И интересното беше, че тази завеска, например, също беше изработена майсторски, със съблюдаването на всички потоци на вплитаната енергия, и…

— Скъпа!

— Идвам, ей сегичка — отвърнах аз, без дори да помръдна от мястото си, тъй като един от символите просто не успях да го разчета, и сега прокарвах пръсти по него, опитвайки се поне да отгатна значението му.

Странен символ, преди не бях виждала подобен.

— Госпожа, ти, тва, да не би ръкоделието да те влече? — Гостилничарят, усмихвайки се радушно, се приближи към мен.

Аз едва сега го отгледах, до този момент не му бях хвърлила дори и разсеян поглед, и видях на шията му медальон със същия този знак, който не бях успяла да определя върху бродерията на перденцата. Той и тук беше избродиран, и опънат в средата на меден пръстен с размера на монета. Нишката, с която беше избродиран беше червена, а самата мед — грубо обработена, за разлика от филигранната точност на символа.

— Какъв красив медальон носите — отбелязах аз.

— Талисманът ли? — Мъжът ласкаво погали украшението, без да се допира до нишката, а само по медния кант.

— Да. — Аз продължавах с интерес да разглеждам изделието. — А той нещо означава ли?

— А, това ли? Ами то е, за да не се свършват парите вкъщи, за да ти влизат сами в ръцете, а от ръцете ти да не се разпиляват.

Пари! Не можех да повярвам, а аз все за нещо по-възвишено си мислих, а се оказа просто талисман за пари. Може би си заслужаваше по-добре да го разгледам, но чувствах, че няма да позволи, няма да му хареса. Те даже гномите са суеверни за всичко, което касае паричните въпроси, а пък за човеците, изобщо да не говорим.

— И къде може да се купи нещо подобно? — реших аз да продължа разговора.

— О-о-о, тука, госпожа, работата е такава… — Стопанинът ме подкани с ръка да се върна на нашата маса, демонстрирайки, че там ще поговорим.

Наложи ми се да се смиря, да отида до масата под недоволния поглед на Риан, да седна на мястото си и жадно да чакам, докато гостилничарят реши някакъв въпрос с двама други посетители в полупразната зала, и дойде при нас. Когато най-накрая се приближи, взе стол и седна срещу мен, започвайки да разказва:

— Тука работата е такава, госпожа, колкото до талисманите — тях може и да ги купиш, ама ще те пазят ли, друг е въпросът.

Аз разбиращо се усмихнах.

— Така де — продължи мъжът, поглаждайки брадата си. — Силни са талисманите на жреците на Яреня.

— Богът на слънцето — поясни за мен Риан.

Аз кимнах и на двамата, а стопанинът на странноприемницата продължи:

— Но не ги правят те сами, трябва влъхвиците на Забравения да търсите.

— Не питай — вмъкна магистърът.

Отново кимнах и бях готова да попивам още информация, а на мъжа явно му беше приятно да разказва:

— А те пари не взимат, на тях трябва най-драгото си да дадеш — дете или човек обичан, понякога и коса взимат, ако в дома има женска рожба. Но това не си е работа, не е читаво — днеска ще дадеш кичур коса, а детенцето ти като поотрасне, при тях ще отиде.

— А… — потресено измърморих аз.

— Аз нищо не съм давал. — Стопанинът доволно присви очи. — Взех аз от тях, любимата си жена взех, такива ми ти работи. А тъщата заради мен се постара, и талисман на сватбата ми подари, завески за раждането на първото дете, а и както се полага — на всички дечица полезни дарове, талисмани за рождените дни и празниците. Да, жалко само, че се спомина миналото лято. — И такава печал се промъкна в погледа му. — Добра тъща беше — продължи той с тежка въздишка. — Когато и да идеш при нея за съвет, всичко знатно ти нареждаше, на ум и разум те учеше, ако ли пък с жената се сдърпаме, никога не се намесваше, все казваше — сами сте си го направили, сами ще си го сърбате…

Магистърът по време на разговора ядеше каша с рибна подливка, но в този момент, остави настрана лъжицата и намръщено попита:

— Споминала се? Влъхвицата? То ти не си стар, а жена ти ще да е…

— По-млада от мене е — обясни стопанинът.

— Така, по-млада. — Риан се позамисли и добави: — Влъхвиците, както и морските вещици встъпват в силата си с раждането на дете, та затова и се стараят колкото се може по-рано да свършат тая работа, значи, тя е родила на около осемнайсет, едва ли по-късно. Жена ти на колко е?

— Двайсет и девет лета ще направи.

— Значи и петдесет не е имала. — На мен изобщо не ми хареса изражението на лицето на магистъра. — Влъхвиците, те и по сто — сто и двайсет години живеят и добруват, болестите не си им страшни, направо ги заобикалят, та как така е станало?

Свивайки рамене, мъжът с неохота проговори:

— А то кой го знае как. Разправят, че жреците на Яреня измолили, наказание някакво, мор им пратили, но когато светилището изгоря, тъщата не беше там, у нас гостуваше, та така, при нас тука и издъхна, тихичко, като че ли дъхът й беше свършил.

Известно време седяхме и потресено мълчахме. Аз — прехвърляйки поглед от стопанина на странноприемницата към магистъра, стопанинът — крадешком триейки оскъдните мъжки сълзи, магистърът — стискащ медната чаша… И тя се огъваше. Риан се опомни едва, когато по ръката му потече чай.

— Дея, трябва да вървим. — Той моментално стана.

Припряно сграбчих една бисквита, бързичко си гризнах от нея, изпих си чая на един дъх, и с все същата бисквита в ръка, скочих от скамейката.

— Дояж си — изсъска магистърът.

Седнах, доядох я, дори от млякото пийнах, а стопанинът на странноприемницата плахо попита:

— Абе, ти, господине, да не си случайно от разбойните люде?

Аз се задавих, Риан просто погледна удивено мъжа.

— Че така за влъхвиците се кахъриш, че то кой не знае, как те на морските разбойници, срещу водните нечисти помагат… А и нощеска без кесия довтаса, а тая сутрин със злато си плати, пък и думите ти не се делят от делата, а и ей го на, какъв си юнак — такава невяста си си взел, на грамота обучена, че и от столицата даже. Ще да си я откраднал, момата, а?

Весело намигайки ми, Риан с най-сериозно изражение на лицето потвърди:

— Откраднах я, няма да си кривя душата.

— Кога това? — не се сдържах аз.

— Като пораснеш, ще разбереш — подхилвайки се, каза стопанинът и също стана. — Ти, господине, като си затръгваш, не те съветвам по море да хващаш, през залива, карраги много са се наплодили, направо корабите нападат, и именно разбойническите първи ги потопяват. По пътя е по-сигурно.

— Сполайти за добрия съвет, почтени. За богатата маса и за топлия покрив.

— Винаги се радваме на добри гости. — Мъжът се поклони.

— В стаята котенцето ни остана. — Риан заобиколи масата, хвана ме за ръка. — То ни е малко плашливо, така че, нареди в стаята ни да не влизат.

И ние напуснахме странноприемницата.