Елена Звездная
Как да не объркаш древните клетви (5) (Урок пети)

5

Когато се пренесохме, аз известно време стоях със затворени очи, скрила лице на гърдите на магистъра, опитвайки се да свикна с тишината. Никога не бих могла да си помисля, че след грохота на вълните, безмълвието би могло да ми се стори толкова непривично.

— Дея, не ме въвеждай в изкушение — с нежност произнесе Риан.

Поех си дъх на пресекулки и се отдръпнах. Огледах се и моментално отново се вкопчих в лорд-директора! Намирахме се на скала! На самия край на пропаст, наистина на самия край — скалата се спускаше отвесно точно зад токчетата на ботушите ми!

— Аз съм с теб, сърце мое — Риан тихо се разсмя. — Каквото и да става, ще те удържа, повярвай. А сега бавничко се завърти, искам да ти покажа Лангред.

Отметнах глава и погледнах не към замъка — към магистъра. Какво достойнство, каква гордост имаше дори само в самото название — Лангред. И предпазливо, продължавайки да се държа за Риан, се обърнах… За да се влюбя от пръв поглед и завинаги в прекрасния бял замък, почти розов в лъчите на залязващото слънце.

— Колко е красиво — въздъхнах аз.

— Само не гледай надолу — предупреди Риан.

Естествено, погледнах тутакси — по скалата, практически отвесната скала, към нас пълзяха огромни сиви змии… Беззвучно пълзяха.

— Колко си послушна — без да скрива сарказма си, произнесе магистъра.

— Трябваше веднага да ми кажеш, че там змии пълзят, и аз нямаше да гледам! — не скрих възмущението си.

— Добре — спокойно се съгласи Риан. — Тогава, сърце мое, не гледай към гората, там сега рвар разкъсва мечка.

Естествено, аз и към гората веднага погледнах.

— Ти се възхитителна — усмихна се магистърът, докато аз безуспешно се опитвах да намеря с поглед рвара.

Изви се адски пламък.

Когато огънят угасна, се оказа, че стоим сред овален двор и отвсякъде ни гледат любопитни очи. В по-голямата си част — човешки.

— Скъпа, ние сме у дома — прегръщайки ме през раменете, възвести лорд-директорът.

Аз с мъка се удържах на крака, а след това погледнах магистъра. Много изразително го погледнах. Лорд Тьер, на когото определението „невинен“ подхождаше най-малко от всичко, много невинно ме гледаше, старателно сдържайки коварната си усмивка, която а-ха, да разтегне ъгълчетата на устата му.

— Може ли да ви задам един въпрос? — вежливо попитах.

— На теб всичко ти е позволено, сърце мое — нагло ми отвърна той.

— Радвам се — сдържах се с усилие. — А ето и въпроса: Вие наистина ли вярвате, че ще се откажа от думите, които ви казах в Последната нощ на зимата?!

Недоумяващото изражение на лицето на лорд Безсмъртния, но аз нямах намерение да отстъпвам:

— Моето решение тогава, лорд-директор, не беше каприз или следствие на истерия. То беше обмислено и претеглено, също както бягството ми от къщи и решението да вляза в „Академията на проклятията“.

Черни вени бавно, но много отчетливо започнаха да прозират на мъжественото лице.

— Не е нужно да се гневите, моля ви — тихо помолих аз. — Просто не знам за вас, но на мен ужасно ми е омръзнало, че за мен всичко, винаги и всички други решават. Постарайте се да ме чуете… моля ви.

Риан премълча, а след това с леден тон се поинтересува:

— Това ли е всичко?

Аз мълчаливо кимнах.

Портата на замъка се отвори, към нас забърза висок мъж с побеляла коса, хвърляйки поглед към него, магистърът отново ме попита:

— Още нещо, адептка Риате?

— Да. — Тъй като посрещачът ни почти беше стигнал до нас, аз говорех тихо: — Ние не сме при морските вещици, и на мен не би ми се искало, в родовия си замък, да афиширате по същия начин отношението си към мен.

Забелязал мрачното изражение на лицето на лорд-директора, бързащият към нас човек значително намали скоростта си, и се приближаваше вече по-скоро предпазливо, отколкото радостно.

— Лорд Тьер, вие толкова неочаквано и…

— Да, това съм аз. — Магистърът хвърли поглед към мен. — А това е адептка Риате, която по никакъв начин, изобщо, даже хич не е моя годеница и не е вашата бъдеща господарка. Придружете дамата до нейните покои, да, да, същите онези, които я чакат вече трети месец! — И обръщайки се към мен, Риан коварно се усмихна и се поинтересува: — Нали точно така искаше, сърце мое?!

Изви се адски пламък.

Когато пламъците стихнаха останахме аз… и любопитно взиращите се в мен хора, които бяха не по-малко от петдесет! И на мен ми беше полкова неловко и така неудобно под тези кръстосани погледи, че едва не изгорях от срам.

В този момент в рамката на отворената врата на замъка се показа лорд Тьер-старши и аз чух искреното:

— Дея, колко се радвам да ви видя.

— Тъмни, лорд Тьер — унило се отзовах аз.

— И защо стоите там? — Лордът направи няколко крачки и ми протегна ръка. — Елате, Риан помоли да завършим разшифровката колкото се може по-бързо.

Много ми се искаше просто да се обърна и да си тръгна. И повече никога да не виждам нито този замък, нито тези хора, нито даже лорд Тьер… младши. Старшият постоя на прага, гледайки ме с разбираща усмивка, след това насмешливо склони глава на една страна и произнесе истински вълшебни думи:

— Между другото, няма да повярвате, Дея, но се оказа, че тази пластина има двойно дъно.

Сама не забелязах как изприпках нагоре по стълбите към входа, а лорд Тьер се разсмя, и пропускайки ме пред себе си, не се удържа от забележката:

— Вие с Риан наистина сте си лика-прилика.

Аз бих оспорила това твърдение, но нямах желание. Просто сега, нямах желание. Засега. Но в момента, в който престъпих прага на замъка и вратата бе затворена, избухна златен пламък. След миг сред огромния хол с камина във вид на уста на дракон, стоеше лейди Тьер в разкошно златно одеяние. Свекромонстърът хвърли поглед към съпруга си, но някак виновно, а след това посвети цялото си внимание на мен. За пореден път се появи желанието да избягам колкото се може по-надалеч.

— Дея — подмазващият се глас на лейди Тьер закънтя из хола, — бих искала да поговоря с теб…

И къде е магистърът, когато ми е толкова нужен?! Именно сега ми е нужен!

— Мно-о-ого с-с-силно исках-х-х — излишно съскащо настоя свекромонстърът.

И аз, кой знае защо, уплашено погледнах лорд Тьер. Лордът ми намигна весело и с най-невинен вид попита:

— Тангирра, а ти не си ли виждала Риан? Той искаше да поговори с теб, доколкото си спомням.

Лейди Тьер се намръщи, подари на съпруга си мръщав поглед и мрачно възвести:

— Риан е у императора. И да, ти си прав, сега точно не ми се ще да се срещам с нашия син.

— По-точно, изобщо не искаш да му се мяркаш пред очите — весело добави лорд Тьер.

— Опр-р-ределено — раздразнено се съгласи свекромонстъра и с усмивчица допълни: — Но в този момент Риан се намира при императора, там разговорът е много важен, доколкото схванах.

— А-а-а — проточи лорд Тьер. — И ти реши да се възползваш от ситуацията. Напълно в твой дух, радост моя.

Очите на свекромонстъра светнаха в златно и дамата, без да крие гнева си, възкликна:

— Това е моят единствен и любим син!

— Това е нашият син, живот мой. Нашият. И позволи на нашия син сам да решава проблемите си, той досега винаги се е справял добре, ще се справи и този път.

Мили семейни взаимоотношения, но аз тук се чувствах определено излишна. А лейди Тьер, стремително преодолявайки разстоянието, което ни разделяше, се приближи към съпруга си и се започна:

— Той не се справя, любими. Не се справя, можеш да ми вярваш. На мен Лирран ми описа в подробности какво се е случило в онази проклета от Бездната академия. Та значи, твоят самостоятелен син не успял да запознае Дея с племенницата си, и Дея, тълкувайки погрешно ситуацията, скъсала с него! И аз я разбирам! Ако бях на нейното място, аз бих го претрепала на място!

Лорд Тьер от височината на ръста си, ми хвърли развеселен поглед, а след това бодро отвърна на съпругата си:

— Живот мой, навремето ние с теб извършвахме собствени грешки — ти едва не се омъжи за друг, аз те похитих направо от сватбата и те затворих в Лангред, за което ти се кълнеше да ме убиеш. Но както виждаш, ние успяхме да се разберем сами. Без никой от страни да ни се меси. И аз настоятелно те съветвам да оставиш и на тях възможност сами да поправят собствените си грешки. В края на краищата, това сближава — много мъдро и сериозно произнесе лорд Тьер, а след това нагло се усмихна и провокативно добави: — Никога няма да забравя, как ти, в сватбена рокля, беснееш в спалнята и не можеш да избягаш.

В ужас се взирах в лорд Тьер и си мислех за древната истина, която баба често обичаше да повтаря: „Магарешкият бодил, дори и да падне от храста, то надалеч не отива.“, в смисъл, какъвто бащата — такъв и синът! А лейди Тьер също стоеше с гневна физиономия и се опитваше да убие с поглед мъжа си, а след това на устните и цъфна усмивка, една такава, от щастлива, по-щастлива…

— Обожавам те — тихо прошепна тя.

И мен изведнъж много ме заинтригува историята на отношенията им.

— А аз теб — с нежност отвърна лорд Тьер, прегръщайки съпругата си през кръста. — Ти ще се бавиш ли днес?

— Предстои представянето на Алитерра пред сестрите на бъдещия й съпруг — ти знаеш, гоблините имат особени традиции.

— Досещам се. — Лукава усмивка. — Женско парти ли ще има?

— М-м-м… не, това е изключително официално събитие.

— Така ли? — насмешливо вдигната вежда. — А кой е наел елфийските танцьори?

Лейди Тьер направо избухна, опита се да се изтръгне от обятията му, а когато не се получи, се възмути:

— Твоите хрътки ме следят?!

— Както винаги, любима — весело отвърна лорд Тьер.

— Ненавиждам те! — изсъска разгневената дама.

Тази нагла, широка и много хлапашка усмивка изобщо не се връзваше с образа на достолепния лорд с посребрени слепоочия.

— А сега да повторим въпроса: Ти ще се бавиш ли днес?

Намръщена и в непримиримо негодувание скръстила ръце пред гърди, лейди Тьер се поинтересува:

— А ако се забавя, то какво?

— Не знам — безгрижно подхвърли лордът. — Не съм измислил още. Но няколко идеи ми се въртят в главата… Какво би казала за разбеснели се паяци? Такива, много красиви и много космати?

— Ще се прибера навреме — изсъска сразеният и обиден свекромонстър. — А сега въпрос: Пиявиците в басейна твое дело ли бяха?

Невинна усмивка, коварен блясък в очите и тишина в отговор.

— Ама ти… ама ти си…

— Толкова те обичам — нежно усмихвайки се, отвърна лорд Тьер. — А, да, май Риан се връща.

Избухна златен пламък и след миг, ние с лорд Тьер останахме сами.

— Всъщност не — провокативно усмихвайки се, поизнесе той. — Аз май се обърках. И какво, опърничава „изобщо, ама хич не годеница“, да вървим да вечеряме, докато нашите любими строяват императора, заедно с цялата му империя. Доколкото съм чувал, при вас не ядат много люто?

— Не — прошепнах шашната.

— Жалко, тогава няма да го оцениш. Впрочем, ако започнеш по мъничко… Между другото, лейди „все още Риате“, как ще се отнесете към предложението да вечеряме не в столовата, на нас двамата там няма да ни е много весело, а в лабораторията?

— Да, добре… — отвърнах аз и мен ме поведоха към входа в подземието.

И докато слизахме по стълбите, и лорд Тьер ми разказваше за това, какви редки и хубави вина има тук, аз си мислех за две неща — историята с похищението на свекромонстъра и за… всъщност — за виното.

— Ще позволите ли да ви запитам, лорд Тьер — започнах аз, когато бяхме някъде към средата на доста внушителното стълбище, — какви свойства има Златистото елфийско вино?

И тогава осъзнах колко в действителност са коварни мъжете от рода Тьер.

Спирайки, бащата на Риан ме огледа, ухили се и произнесе убийственото:

— Отличен опит, Дея, но си сгрешила събеседника, скъпа. Риан задължително ще ти разкаже всичко. Сам. Тогава, когато ще сте готови за това и двамата — той, да те приеме такава, каквато си, а ти — да го обичаш с всичките му недостатъци.

Аз не се сдържах и сприхаво отвърнах:

— Юрао ви трябва на вас, да ви покаже!

— О, да — весело се съгласи лорд Тьер. — Той е такъв забележителен млад дроу.

 

 

Никога досега не бях яла така — без дори да забелязвам какво набождам на вилицата. Просто защото беше невъзможно да се откъсна от това, което говореше и чертаеше лорд Тьер.

— И така, какво имаме — тринайсет артефакта и един носител на кръвта — вещаеше той, завършвайки чертежа на схемата на огромна дъска. Между другото, бащата на Риан изглеждаше много забавно — в едната ръка — сандвич, а в другата — тебешир.

— Наследник на кръвта — поправих го аз, сдъвквайки нещо все пак люто, без значение, че за мен бяха готвили отделно.

— Наследник… — лорд Тьер замислено отхапа от сандвича и се захвана замислено да дъвче. А след като преглътна, добави: — В такъв случай, да, само Риан. Ама че Бездна!

— И аз, когато разбрах, че руните не означават характеристика на обекта, а името му, с усилие се сдържах — признах си аз. — И все пак не мога да разбера, защо за възраждането не се използват императорските артефакти.

— А те не съществуват — лорд Тьер отхапа наведнъж повече от половината сандвич. — Те фа унифтофени.

— Какво? — не разбрах аз. Протегнах ръка към чашата с вода, защото в устата ми всичко гореше.

— Унищожени са, казвам — поясни Тьер-старши.

Допивайки чашата до дъно, аз си помислих, че ще е добре да поискам още вода, но това можеше и да почака, а жаждата за знания — не.

— Лорд Тьер, а как могат да бъдат унищожени подобни артефакти?

Тъмните очи, толкова приличащи на тези на магистъра, ме изгледаха весело. Лордът изтри изцапаните си с тебешир пръсти, приближи се до масата, намести се на мястото си и дояждайки сандвича си, неочаквано попита:

— Дея, ти наистина ли си развалила годежа? Не мога да престана да мисля за това, просто не ми се вярва, откровено казано. Кажи наистина ли си го развалила?

Аз подишах с отворена уста, защото езикът ми просто гореше, а след това ехидно отвърнах:

— Отличен опит, лорд Тьер, а със събеседника сте сбъркал, уважаеми. Риан със сигурност сам ще ви разкаже всичко. Тогава, когато ще сте готови и двамата — той да го сподели с вас, а вие — да го изслушате.

Няколко секунди бащата на Риан се взираше в мен в пълно изумление, а след това избухна във весел смях, произнасяйки през него:

— Да-а-а, Дея, не го очаквах!

Аз смутено се усмихнах и протегнах ръка към блюдото с черна, сладка, току-що откъсната карриса. Обаче имаше един проблем — вкусът на плодовете, кой знае защо, ясно го асоциирах с магистъра…

— И все пак — след като се насмя, се върна към разговора лорд Тьер, — Риан не би приел отказ. Просто не би го приел. Аз познавам себе си, а моят син не е по-слаб.

Свих рамене и премълчах.

— Не, така няма да я бъде. — Лорд Тьер ме гледаше, присвил хитро очи. — Между другото, ще пийнеш ли вино? Имам превъзходно бяло…

— Не! — прекалено припряно отвърнах аз.

Очите си останаха присвити, но веселието в тях се смени с някаква подозрителност.

— Пила си вино с Еллохар?! — моментално се досети бащата на Риан.

— Вашата съпруга, кой знае защо, ми зададе неотдавна същия въпрос — мило усмихната, отвърнах аз.

— А-а-а, значи ти тази история вече я знаеш? — лорд Тьер се усмихна. — Да, лошо се получи тогава.

Мълчах, въпреки че ми беше много любопитно да чуя какво се е случило, и за щастие на любопитството ми, лордът продължи:

— И най-важното, Еллохар, да го нагълта Бездната дано, сам си го пие преспокойно, амулетите си траят, духът хранител даже не трепва, тече ти в гърлото тази гадост като чист нектар… но с последствия!

Не се удържах и се поинтересувах:

— А какви последствия?

— М-м-м? — Той остави бокала си, усмихна се, и за моя радост, започна да разказва: — Когато Риан, след „Академията на Тъмното Изкуство“, изрази желание да постъпи в „Школата за изкуството на смъртта“, ние не възразихме. Синът ни и наследник не ще все още да се жени, а предпочита да повиши качеството на образованието си? Отлично! Ние се съгласихме и това си беше грешка. Първите тревожни звънчета прозвучаха, когато Риан заяви, че иска да прекара ваканцията си не у дома, а в Световете на Хаоса… Младият лорд си търси развлечения? Ние отново не възразихме. Само че оттам той вече се върна друг.

На мен ми секна дъхът, а лорд Тьер мълчеше и изпитателно ме гледаше.

— Какъв друг? — попитах аз.

Отвърна ми лорд Тьер… но не точно този:

— Самостоятелен — прозвуча откъм вратата на лабораторията. — Независим и способен да приема решения, а не да чака авторитетното родителско мнение.

Тьер-старши изхъмка и изказа своята версия:

— Инатлив, движещ се към целта си без да забелязва нищо друго и откровено пращащ в Бездната същото онова авторитетно родителско мнение.

Риан, който се беше появил в традиционната придворна туника, влезе, спря пред масата, хвърли ми бърз поглед, но аз бях му прекалено сърдита, за да реагирам както и да било на това. Пък и ме интересуваше разговора с лорд Тьер-старши:

— И какво стана след това?

— След това? — Бащата хвърли развеселен поглед към сина си. — След това, Риан заряза кариерата си в Императорската гвардия и за цели шест години се затри в „Орден на Безсмъртните“.

Магистърът премълча, гледайки родителя си с насмешка. Явно тази история така и си беше останала ябълка на раздора в това семейство.

— И какво общо има тук виното? — Все пак ми беше безкрайно интересно.

— Виното? — Тьер-старши тежко въздъхна. — Ами че той, този плешив гоблин, аз Еллохар имам пред вид, когато разбра, че ние сме блокирали Риан в Лангред, забранявайки му да встъпва в „Орден на Безсмъртните“, се яви със своето… вино!

Изпод мигли хвърлих поглед към магистъра, той гледаше баща си и загадъчно се усмихваше. За сметка на това на лорд Тьер-старши не му беше никак весело, той гневно продължи:

— И то каква беше работата, Дея. Седяхме с тоя русоляв… с него, де, той се усмихваше, кимаше, въпроси умни задаваше… А след това осъзнах, че съм успял да издам всички кодове от охранителните заклинания и родният ми син вече е извън пределите на досегаемост. А този — седи и се хили!

С тежка въздишка лорд-директорът уморено произнесе:

— Нямах никакви съмнения, че ще разкажеш точно тази история на моята… изобщо не годеница.

Аз се съсредоточих върху яденето на карриса.

— Сине, с нея ще е по-трудно, отколкото с майка ти — изведнъж заяви лорд Тьер-старши. — Когато аз започнах да оправям отношенията си с Тангирра, тя вече се беше преситила от личната си свобода, а Дея съвсем неотдавна е започнала да усеща вкуса на живота. Вкусна ли е каррисата, скъпа?

Не ми се ядеше повече карриса, и една не можех в уста да сложа. Намръщено поглеждайки бащата на Риан, аз все пак се престраших да кажа това, което мисля:

— Не е особено приятно, когато те обсъждат в твое присъствие.

— Е — лордът разпери ръце, — и това се случва, прости стария човек.

— Прощавам — с неохота казах аз.

Разсмивайки се, лорд Тьер отбеляза:

— А ето това не е много разумно, Дея, в нашите кръгове. Не е прието да прощаваш на когото и да било. Наследство от времената на Хаоса, да ти кажа…

Като че за момент ми замря сърцето… Спря, а след това заби три пъти по-бързо… Като че ли… нишка, като части от верижка, като осъзнаване…

И пред очите ми пламнаха картинки:

… тъмната елфийка — свързващото проклятие…

… кронпринцесата — ненавист към магистъра, а и тя знаеше за проклятията — и за свързващото и за това на страстта…

… артефактите, които се бяха пробудили, и с верига от уж случайни събития, се бяха намесили в живота ми…

Но все пак някой ги беше откраднал! Някой, който знаеше за какво именно могат да потрябват! И пластината с ритуала, също! И ето…

— Лорд Тьер, аз имам въпрос. — Той кимна и аз продължих: — Каква точно е тази история с похищаването на артефактите на рода Тьер?

В този момент забелязах еднакво изкривените лица на двамата магове. И стана ясно, че нито един от тях не би искал да говори за това. Е, нямаше значение, аз преминах към втория въпрос:

— Добре, допускам, че не ви се обсъжда това, кой и защо ги е откраднал от Лангред, който вие считате за непристъпен. — Два чифта очи неодобрително светнаха към мен, но аз още не бях задала въпроса, така че продължих: — На мен не ми е ясно друго, кой и защо изобщо ги е откраднал от императорската съкровищница?

Аз с нетърпение чаках отговора и, струва ми се, лорд Тьер-старши дори имаше намерение да ми каже, но се случи нещо непредвидено.

— Лорд Даррен Еллохар — произнесе нечий безжизнен глас.

Баща и син се спогледаха, магистърът мрачно произнесе: „Да влезе“, а баща му сухо предупреди:

— Майка ти рядко греши, що се отнася до лордовете и техните… интереси. Риан, струва ми се, че си заслужава да се вслушаш в мнението й в тази ситуация.

Подсмихвайки се под мустак, директорът се съгласи:

— Добре, ще изслушам резултатите от разпита на морската вещица извън стените на Лангред.

— М-м-м, толкова отдавна не съм виждал тази русолява муцуна — радушно проточи Тьер-старши и повишавайки глас: — Допуск на долното ниво.

Избухна син пламък.

Магистър Еллохар се появи на прага на лабораторията и няколко секунди примигва, свиквайки с полумрака, който цареше тук, след това се обърна грациозно към нас и възкликна:

— Лорд Тьер, колко се радвам да ви видя! — И не знам какво присъстваше повече в това изказване — сарказъм или ехидство. — Стареем, а уважаеми? Вие на границата на замъка две минути ме държахте.

— Лорд Еллохар, приятелю… — А например, в думите на Тьер-старши веднага се усещаше, че просто се подиграва. — Хайде сега, за каква старост можем да говорим, а ти, обаче, защо се спря на прехода? Започваш да се опасяваш, по предпазлив си станал, а Еллохар? Старееш, приятелю.

Магистърът удържа усмивката на лицето си и продължи гаврата:

— Винаги съм обичал умните, внимателни и най-важното, достойни, събеседници… Ех, ама защо все за мен, та за мен говорим?! Ти как си, Тьер? Не изглеждаш кай знае колко добре, но за старец, може и да мине. Как е животът, как е здравето?

— По-здрав от това няма накъде — едва сдържайки смеха си, отвърна бащата на Риан. — А за теб, например, колкото и да си внимателен и достоен събеседник, разправят, че си започнал да се пропиваш…

Отчетливо забелязах как се присвиват черните очи на лорд Тьер, но на мен и така ми беше ясно, че в думите му има дебел намек. И той продължи да развива темата:

— И казват още, че предпочиташ да пиеш в Световете на Хаоса… Жалко само, че компания си избираш… неподходяща.

Намекът просто престана да е намек. И не знам лорд Еллохар, но аз изобщо не исках да обсъждам тази тема.

— Какво да се прави, като огневодка има само в Световете на Хаоса, лорд Тьер. — Старателно се усмихнах. — А както всички знаем, тя е любимата напитка на лордовете на Тъмната империя.

— Така-а-а ли? — Тьер-старши насочи погледа на леко присвитите си очи към мен. — А освен това казват, че от известно време в Световете на Хаоса са започнали да се появяват… дроу, при това съпроводени от…

Аз пребледнях, но реших, че е глупаво да мълча в тази ситуация:

— Казват и други неща — че не си заслужава да си пъха чов… тъмен носа в чуждите работи — намекнах аз.

Но Тьер-старши нямаше намерение да отстъпва:

— Предполагаш ли, че не е моя работа?

— Именно — потвърдих аз.

И сега вече стояхме и се взирахме един в друг. Лорд Тьер явно не искаше да се предава, а аз с всички сили се стремях да не допусна конфликт, защото буквално днес Еллохар беше рискувал, спасявайки магистъра и това беше постъпка на приятел. Истински. И аз нямах никакво право да заставам между тях и да разрушавам дружбата им. Аз просто не бих си го простила.

В този момент прозвуча зададеният със сдържан, но хладен глас, въпрос на Риан:

— Какво става?

Това, аз, за съжаление не го очаквах, както и не очаквах думите на Тьер-старши:

— А става това, сине, че твоят „най-добър приятел“ полага всички усилия да ти отнеме твоята „изобщо не годеница“. И се страхувам, че само с тези усилия „приятелят“ ти няма да се задоволи.

Тишината, която възцари в лабораторията беше заплашителна.

Аз тихо простенах и не се сдържах, вдигайки глава към Тьер-старши:

— Защо?

Удивено вдигайки вежда, той уточни:

— „Защо“ какво, Дея?

— Защо правите това, лорд Тьер? — Чувствах, че започвам основателно да се гневя.

Но и бащата на Риан отвърна раздразнено:

— Защото аз бих могъл да си затворя очите за много неща, но не и когато се опитват да измамят сина ми зад гърба му. И то кой? Тези двамата, които се ползват с безграничното му доверие!

Не зная как реагира Риан на това, защото продължавах да фиксирам с поглед Тьер-старши, на него и казах:

— „Да измамят“?! За каква измама говорите? А не ви ли е идвало на ум, че аз просто може да не искам да довеждам ситуацията до конфликт? Да, на мен не ми хареса поведението на магистър Еллохар, и той го знае, както знае и това, че никога не бих му отвърнала с взаимност. Това е всичко. Край. Нищо не се е случило и няма да се случи.

В погледа на лорд Тьер-старши проблесна нещо странно, а след това той тъжно произнесе:

— Ти си мислиш така, Дея, но аз, за разлика от теб живея доста по-дълго, и повярвай, лордовете на Тъмната империя ценят две неща — своето удоволствие и своите чувства. От чувствата не се отказват. И в този момент вече няма значение кой е съперникът — приятел или враг.

— Каза същият този лорд, който открадна невястата не само на най-добрия си приятел, но и на собствения си император — нагло добави магистър Еллохар.

След това съвсем спокойно се приближи до масата и седна на един от столовете, с вид на абсолютно честен маг, който няма какво да крие. После скръсти ръце на гърдите си, преспокойно и даже леко предизвикателно погледна Риан и произнесе:

— Да, влюбих се в Дея. Признавам си, виновен съм за това престъпление. Ти самият, между другото, се влюби в нея, така че си напълно способен да ме разбереш.

— Да, но той беше пръв — възрази Тьер-старши.

— А аз изобщо съм роден преди него, така че, можем и да поспорим за това, кой е първи.

И бащата на Риан избухна:

— Да, разбира се, аз знам, че съвестта в Тъмната империя не е приоритет, но чак пък до такава степен!

— Световете на Хаоса са ми роден дом, ти и това добре го знаеш — парира Еллохар и веднага нанесе удар: — И в сравнение с теб, аз съм просто невинно кърмаче, да ти кажа.

— Тангирра ме обикна! — губейки самообладание, изрева Тьер-старши.

— И ти това кога го разбра? Когато тя пред целия двор се опита да те убие, или когато ти я отмъкна няколко минути преди сватбата й със собствения ти приятел, същия този, между другото, с когото заедно сте израснали? А дали пък осъзнаването не те е връхлетяло цели два месеца, след като я беше заточил в Лангред? Слушай, Тьер, та това е идея, аз също бих могъл с чиста съвест да твърдя, че Дея ще ме „обикне“… в най-близко обозримо бъдеще.

Тьер-старши седеше с каменно лице и се взираше в Еллохар с пълен с ненавист поглед. Директорът на „Школата за изкуството на смъртта“ се усмихна и тъжно, вече без сарказъм, продължи:

— Дружбата не е така важна, когато става дума за любов. Истинският приятел е само част от сърцето, любимата — по-голямата му половина. Така че единственият приоритет в този случай е решението на възлюбената. Аз искрено съжалявам, че то не се оказа в моя полза. Нетърпимо ме боли от това осъзнаване. За съжаление, Дея не е Тангирра, и дори да я бях похитил, това нямаше да доведе до нищо. На теб ти провървя, Тьер и аз ти завиждам, наистина. На мен — не, аз загубих… Още въпроси?

Тишина. Но аз, например, имах няколко въпроса:

— Та какво се разбра от разпита на морската вещица? Изяснихте ли кой е бил този проклятийник?

Не беше никак лесно да говоря така, като че ли нищо такова важно не е прозвучало току-що, но нямаше друг изход:

— Лорд Еллохар, вие чухте ли въпроса?

Погледът на директора на „Школата за изкуството на смъртта“ беше странен — нещо средно между неверие и пълно изумление, но той все пак отначало кимна, след това, без да откъсва очи от мен, бавно и леко разтягайки думите, отвърна:

— Маг от Третото кралство, тя не каза имена… Риате, ти ме плашиш.

— Ще си премълча за собствените си страхове — доста нервно отговорих аз и се върнах към предишната тема: — И вещицата не спомена за никой друг?

С крайчеца на окото си забелязах, че Риан седна до мен и сега просто раздразнено потропва с пръсти по масата.

— Не, нищо друго — отвърна Еллохар. — Съмняваш ли се в нейната искреност, Дея? Мажеш да ми вярваш, тя разказа всичко, което знаеше.

Аз хвърлих поглед към Риан и отново посветих вниманието си на лорд Еллохар, честно казвайки:

— Вие ми повярвайте, това не би могъл да бъде маг от Третото кралство. Проклятието Сагдарат изисква вливане на собствена енергия в невъобразими количества. Бялата магия не е способна на това. Дори тъмните магове не са способни да наложат това проклятие, само лордовете на Тъмната империя или лордовете на Хаоса.

В лабораторията стана съвсем тихо, след което магистърът замислено произнесе:

— И това ни връща към сметките…

— И рода Алсер — добави Еллохар.

— Тяхното предателство е възможно само в един случай — Алсер са способни да потискат Сагдарат — подхвърли лорд Тьер-старши.

А аз отново се замислих. Кой знае защо, ми се струваше, че изводите на лордовете не са верни или не са напълно верни. Липсваше ми Юрао — с него мислех по-добре и по-лесно, пък и да изказвам предположения не се стеснявах. Все пак се престраших да попитам:

— А достъп до банковите сметки на семейство Алсер можем ли да получим?

— А какъв е смисълът? — отзова се Еллохар.

— Вие не сте гном — отвърнах и неволно се усмихнах.

— Утре ще проверим. — Риан предпазливо докосна брадичката ми, накара ме да го погледна и се поинтересува: — Имаш ли някакви подозрения?

Имах, но и чувствах как потъвам в черните му очи. Потъвам, без значение, че му бях ядосана, независимо, че единственото ми желание беше да се махна от тук… и все пак сърцето ми замираше от този поглед, един такъв, загадъчно мъждукащ…

Но, и още веднъж, но…

— Има детайли, дребни несъответствия — признах аз и дръпвайки глава, се избавих от докосването му. — Колкото до лорд Алсер, няма да е трудно да се провери — достатъчно е да се използва което и да е проклятие от десето ниво нагоре.

— М-м-м… — Магистърът се намръщи. — А ти уверена ли си, че те са замесени?

— Не съм напълно уверена, не… — В крайна сметка, едно е да говориш всичко, което ти мине през ум пред Юрао, друго — в тази доста особена компания.

Изви се адски пламък. Около мен се изви, а след това изрева. Когато пламъците стихнаха, се оказа, че съм седнала във високо, много меко кресло до прозореца, а насреща ми, в точно такова кресло се беше разположил лорд Тьер с купчинка листове, изписани с моя почерк. Оглеждайки се, отбелязах равните рафтове с книги по цялата стена, работното бюро…

— Тук сме сами — кой знае защо, поясни магистърът. — И сега, когато сме сами, аз бих искал да чуя… — Пауза. — Не, това, което бих искал да чуя, ще ми разкажеш после, а сега по делото. — Откъсвайки поглед от хартията, Риан внимателно ме изгледа. — И така, твоите мисли по този случай. Всички. Колкото и да ти се струват странни, всичко, което ти дойде в главата.

Аз мълчах, неподготвена за нещо подобно. Риан тежко въздъхна, приведе се към мен и с тих, раздразнен глас произнесе:

— Имам усещането, че отговорът е пред носа ми, Дея. Но аз не го виждам. Мисля за това постоянно, но не го виждам. Някой прекалено добре ме познава… и, всъщност, не само мен. Този някой, вероятно, прекалено дълго е бил в системата и е прекрасно осведомен както за тактиката на императорските хрътки, така и за моите способности. — Той преглътна, и облягайки се назад в креслото, продължи: — Току-що бях при императора — вуйчо е много недоволен от случилото се на острова на морските вещици.

— Защо? — тихо попитах аз.

— Аз се издадох. — Риан се усмихна. — По мнението на императора, е трябвало да позволя да принесат поклонниците в жертва и да проследя линиите на силата. И в тази ситуация, той има право.

Точно с това аз не бях съгласна:

— Но това бяха живи хора!

Скептична усмивка и думи, в които самият магистър изобщо не вярваше:

— Те не са граждани на империята, така че, тяхното благополучие не се отнася към задачите на лорд на Тъмната империя.

Официалната политика наистина беше такава, ценяха се само животите на гражданите.

— И все пак… — Аз се престраших, наведох се, разкопчах ботушките си и се наместих на креслото с подгънати крака. — Ако вие, магистър, бяхте позволил да се извърши жертвоприношението, то някой, който е доста решително настроен срещу империята, би получил значителен прилив на магическа енергия, това първо, и второ — вие не позволихте да се пробудят маговете, които явно също се отнасят към враговете на Тъмната империя.

Риан от самото начало на речта ми ме гледаше с усмивка.

— Та аз съм права! — Не се съмнявах в това и за миг. — Ако използваме най-простото сравнение, може да се каже, че е по-добре да унищожиш острието преди да бъде хвърлено, отколкото да изследваш трупа, в чиито гърди ножът е влязъл до дръжката.

— Жалко, че не те взех със себе си на аудиенцията — все така усмихнат, произнесе магистърът.

Наложи се да си призная:

— Там аз бих стояла мълчаливо.

— Досещам се. — Внимателен поглед на блещукащите очи. — Та, казвай, какви предположения имаме?

Протегнах се и издърпах от ръцете му няколко празни листа. Писалката директорът ми я подаде сам и аз започнах, записвайки, да изброявам:

— Първо, в делото по убийствата на девойките и покушението срещу вас, беше замесена тъмна елфийка, нали?

— М-м-м… да.

— И по странно стечение на обстоятелствата, гномът-кожар Рутта, този същият, който по всяка вероятност е бил причастен към кражбата на артефактите от императорската съкровищница и пазеше пластината с описанието на ритуала, беше убит с много интересно оръжие — сорг.

— Ритуалният нож на дроу — замислено произнесе Риан.

— Именно — потвърдих аз. — Така че ние можем да предположим, че в заговора участва някой от представителите на тъмните елфи. Тук се проследява връзката артефакт — тъмни елфи. Да продължим нататък — нападението на Заклинателите на станцията в Загреб — и тя беше опит да се открадне артефакт. Тоест, имаме и връзка артефакт — скаени.

— Така, давай нататък. — Риан отново ме гледаше с усмивка, но имаше в нея и нещо… възторжено.

— Не, чакай. — Аз се замислих. — Първият артефакт, който ми го подари Арисио Нкер…

— Троловете ги беше наел дракон. — Магистърът леко се намръщи. — Връзка дракон — артефакт.

— След това — морската вещица — напомних аз, а също така и проклятийник. Но зад всички тях стои…

— Умен, не, гениален организатор. — Риан кимна. — Със слабост към простите решения.

— Което не е свойствено за Тъмните лордове.

Ние замълчахме, взирайки се един в друг.

— И аз имам усещането, че това е жена — изведнъж казах аз.

— Защо? — Риан наведе глава към лявото си рамо.

— Не зная…

— Знаеш — не можеше да се отрече, че лорд Тьер е проницателен, — но не искаш да говориш, нали?

Той най-вероятно беше прав, впрочем:

— Може да ви се стори, че това е глупаво, но… какво се знае за съпругата на мага Селиус?

Риан присви очи, явно припомняйки си за кого става дума, а после отвърна:

— Ще разбера. — А след попита: — Но все пак, откъде идва това толкова неочаквано предположение?

И аз разказах:

— Късметчето… тоест, лорд Наавирр…

— А, имаш пред вид, краставия дракон. — Риан се усмихна.

— Да. — Аз също с усилие сдържах подхилването си. — Та значи, когато видя мага Селиус, Късметчето съобщи, че Селиус е бил глава на „Ордена на Тъмния огън“, който, когато ги взели в плен, убил жена си. Удушил я със собствените си ръце, пред очите на Черните Конници, а след това я изпепелил. А тя била морска вещица.

Лорд-директор се взираше в мен, замислено барабанейки с пръсти по облегалката на креслото. След известно време отбеляза:

— Ако това е била тя.

— В смисъл? — не разбрах аз.

— Артефактът на метаморфите, същият този, който ти свали от ръката на кронпринцесата, някога е принадлежал на главата на „Ордена на Тъмния огън“… — Пауза, и насмешливо: — Ето я и следващата връзка.

Аз се усмихнах и бях готова да развия темата, когато Риан зададе неочакван въпрос:

— Защо не ми каза за Еллохар?!

Погледнах към лорд Тьер, със златен пояс върху черната туника, която така силно подчертаваше мрака, който сега се кълбеше в очите му, потръпнах и премълчах.

— Просто ми отговори — простена лорд-директорът. — Ти току-що съвсем свободно разговаряше с мен, защо сега мълчиш?

— Аз не искам да разрушавам дружбата ви — едва чуто отговорих аз.

— Дея, ти си абсолютно непоследователна. — Насмешливо-ироничен тон. — Не се боиш да разрушиш целия ми живот с отказа си, а се опасяваш да повредиш толкова ефимерно понятие като дружбата. Къде е логиката, сърце мое?

Аз свих колене към брадичката си, обгърнах ги с ръце… и не можах да накарам себе си да погледна магистъра в очите. Както и да дам обяснение, което не бях намерила, дори за самата себе си.

— Дея… — проточи Риан. — Аз отново мога да стана твой екзаминатор, искаш ли? — Пауза и лукаво: — И може тогава да си изясним, защо една млада адептка в Последната нощ на Смъртта на зимата, ясно и уверено произнасяйки всяка дума, каза: „Аз не ви обичам, лорд-директор, и никога не съм ви обичала, това беше просто обикновено възхищение и влюбеност, но нищо повече“. Дея, аз дословно ли повторих, нищо не обърках, нали?

Чувствах как сълзи парят очите ми и разбирах, че не мога повече да се сдържам…

— Знаеш ли защо повярвах? — продължи Риан. — Защото дълбоко в душата си винаги съм го знаел.

Аз отметнах глава и недоверчиво го погледнах през сълзи. Но магистърът не лъжеше и в отговор на поглед ами, той само горчиво се усмихна.

— Ние вярваме само в това, с което някъде дълбоко вътре в себе си, сме напълно съгласни, сърце мое. — Усмивката му стана почти печална. — Аз направих всичко възможно, за да те привържа към себе си. Абсолютно всичко. Понякога, играейки с чувствата ти, понякога подтиквайки гордостта ти. Аз бях готов на всичко, само и само да бъдеш до мен. И ми се струваше, че съм успял, че съм победил, но… Но всеки път, когато аз едва ти показвах истинската си същност, ти се затваряше в себе си. Аз много ли съм страшен, Дея?

И аз едва чуто прошепнах:

— Да…

Блещукането в черните очи бавно гаснеше, превръщайки погледа на лорд Тьер в отражение на непроницаемата Бездна. Толкова бавно и толкова ужасяващо…

А аз не знаех какво да му кажа, просто имах усещането, че в този момент умирам заедно с него… Думите се откъснаха сами:

— Аз просто не можех повече така. Ти ми даде увереност в себе си, увереност в утрешния ден, вяра в себе си и надежда за бъдещето… — Сълзите ме задушаваха, но аз все пак реших да кажа всичко до край. — Аз нямах нищо, Риан… Нищо, освен цел и упоритост, за да я достигна… Разкъсвах се между работата, ученето и уважението към себе си, а пред себе си, в най-добрия случай, виждах унилия живот на държавен служител с оскъдна държавна заплата… И ето че се появи ти. — Аз избърсах сълзите си, погледнах в черните очи и се накарах да продължа: — Ти ми даде възможността да се почувствам човек, важен и значим човек. Някой, чието мнение е важно и другите искат да го чуят… Мен никой никога не ме беше слушал, Риан. Ти сигурно си свикнал с това, че когато започваш да говориш, всички наоколо замлъкват, а мен винаги са ме учили „Мълчи, Дея“. Винаги. Даже в собственото си семейство, аз винаги бях длъжна да мълча и да слушам по-възрастните, от моето мнение никой не се интересуваше. Та мен не биха ме чули, дори и да се опитах да кажа нещо… Но всичко това се измени. Измени се благодарение на теб. Ти ми даде възможността най-накрая да бъда чута… А след това, ти се опита всичко това да ми го отнемеш, Риан!

Той премълча, но аз повече не можех да мълча:

— Защо ме научи да ценя себе си, ако в крайна сметка всяко твое действие, всяка постъпка говорят само за едно — моето мнение за теб е без значение! И аз знам, че ти си страшен, винаги съм го знаела, Риан, но аз не се боя от теб, на мен ми се иска да крещя от ужас, защото ти си в състояние да ми отнемеш крилата, които сам ми даде…

Той мълчеше, а аз, чувствайки как едва сдържаните ридания ме разтърсват, тихо простенах:

— Да, аз излъгах… Но какво ми оставаше да направя, след като единствените думи, които ти беше готов да чуеш, бяха за чувствата ми към теб?

Все пак, аз чаках отговор. Какъвто и да е… поне една дума… но Риан мълчеше. Черните очи едва забележимо блещукаха, огънят вече не гаснеше… за него, но не за мен… На мен с всяка секунда ми ставаше все по-ясно, че той не ме беше чул… отново. Той просто не ме чуваше. И когато магистърът заговори, аз бях уверена, че знам, какво ще прозвучи:

— Аз не мога да ти дам това, което ти така отчаяно желаеш, Дея.

И сълзите потекоха по лицето ми… аз продължавах да седя и да гледам Риан през тази пелена от солена вода, а той все така мълчаливо се взираше в мен със съжаление.

— Не мога, сърце мое — тихо повтори магистърът. — Но в силите ми е да ти дам повече.

Аз замрях, опитвайки се да разбера, какво, според него означава „повече“, а Риан стана, приближи се, внимателно хвана ръката ми, дръпна нагоре ръкава… Брачната гривна на рода Тьер с тихо изщракване освободи китката ми. И със златното украшение в ръка, магистърът се обърна, отново седна в креслото си, разглеждайки изящния артефакт. И Риан, взирайки се в гривната, а не в мен, каза:

— Това ли искаше така отчаяно да получиш? — Той все пак вдигна глава, настойчиво търсейки нещо в очите ми.

Поклатих глава отрицателно. Магистърът се усмихна. С такава топла, пълна с нежност усмивка, а в очите му — мъка. Аз така ясно я виждах…

— Прости ми за лъжата — прошепнах аз.

Усмивката стана тъжна.

— И за проклятието, прости. — Гласът ми придоби увереност.

Погледът му продължаваше да е напрегнат.

— И прости, но аз не искам отново да бъда онази покорна и мълчалива Дея, която бях преди…

И светът наоколо отново потъна в мъглата на сълзите, а сърцето ми се сви от болка…

Магистърът мълчеше и погледът му и сега беше насочен към гривната, а аз просто не бях в състояние да кажа нищо повече.

— Дея… — Тих, тъжен глас. — Дея…

Как можех да разбера какво искаше да каже, след като магистърът не произнесе нищо друго, освен името ми? Просто седеше, въртеше в пръстите си венчалната гривна и мълчеше. А след това стисна украшението, и то така, че то се огъна под силните му пръсти, насочи почти безмилостен поглед към мен и твърдо произнесе:

— Обещавам да те слушам.

Наистина ли? Наистина ли би могъл? Навярно, съмнението се отрази върху лицето ми, защото Риан раздразнено ме упрекна:

— Аз държа на думата си, Дея.

Все още не вярвах, но следващите думи ме поразиха:

— И единственото, за което ще те помоля, сърце мое, е — просто бъди честна с мен. За мен това е важно. — Тежка въздишка и тихото: — Разбрахме ли се?

Потресена от чутото, аз просто кимнах. Той се усмихна, приемайки отговора ми и погледът му отново се върна към огънатата гривна. И сигурно щеше да е по-добре да си премълча, но нещо не ми даваше мира и аз все пак се осмелих да попитам:

— Ти каза, че всеки път, когато си ми показвал истинската си същност, аз съм се затваряла в себе си. А сега, също ли я криеш?

— По-скоро, я сдържам — без да ме гледа, отвърна Риан.

— Сега… също? — Предпазлив въпрос.

— Особено сега. — Втренчен поглед към мен.

Поемайки си въздух на пресекулки, реших откровено да попитам:

— Сърдиш ли се?

Усмивка, но някаква такава, без капка веселие в нея, и въпрос:

— Искаш ли да знаеш какво чувствам сега? — В погледа на черните очи се появи познатото ми блещукане.

И аз, като омагьосана просто кимнах в отговор.

— Разрешаваш ли ми да бъда откровен? — Усмивката стана провокативна.

Появи се определено и упорито желание да кажа „не“, но имайки пред вид разговора от преди минута, аз, все пак се престраших:

— Да…

Магистърът недоверчиво ме изгледа, след това с рязко движение отхвърли гривната настрани и предпазливо, като че ли се боеше да не ме изплаши, ме примами към себе си. Сърцето ми замря, а дъхът ми секна, но черните очи така омайно мъждукаха, че аз бавно плъзнах крака на пода, усещайки как стъпалата ми потъват в мекия килим… две неловки крачки… Той не ми позволи да направя трета, оказвайки се за миг толкова близо. И затваряйки очи, аз невероятно ярко усетих как силните му ръце се плъзнаха по краката нагоре, спряха се на талията, обхванаха я и внимателно ме притиснаха към гърдите на магистъра. Ние стояхме така прегърнати и на мен ми беше толкова хубаво, просто, защото той беше до мен.

— Колко ми харесва да те държа в прегръдките си. — Магистърът едва доловимо докосна с устни косата ми.

Отметнах глава, срещнах нежния му поглед и осъзнах, че потъвам. В него потъвам, разтваряйки се в очите му, в ръцете, в звука на гласа му… И когато магистърът се наведе към устните ми, аз обвих шията му с ръце и се устремих да срещна устните му, за да се изгубя окончателно в океана от нежност, с името лорд Риан Тьер.

И аз потънах, разтворих се, загубих представа за времето, отдавайки цялата себе си на настойчивите му устни, на нежните докосвания, дрезгавите стонове и едва чутото „моята Дея!“… И щастливата ми усмивка под властните му целувки…

— Караш ме да губя разсъдък — простена Риан и сложи край на това безумие.

Навреме го сложи, на четвъртото копче. Но на мен ми беше все едно, и когато Риан ме сложи да седна на коленете му, аз просто го прегърнах и скрих лице в рамото му. Сърцето ми биеше неистово, дишах така, като че ли бях претичала по всички етажи на академията, а в душата ми беше топло и толкова радостно. Беше, защото след това си спомних за най-важното:

— Ние не изяснихме главното, Риан!

— Ти сега за какво? — Магистърът с усмивка ме гледаше, галейки леко с пръсти участъка от шията до гърдите, който сам беше освободил от копчетата.

— Кого именно искаха да пробудят морските вещици? — аз неловко се отдръпнах и, ставайки, започнах да закопчавам роклята си. — Спряхме ги, да, това е прекрасно. Но ние така и не разбрахме кого готвеха за пробуждане.

Магистърът замислено кимна, кой знае защо, взирайки се в ръцете ми, които закопчаваха и се опитваха да разгладят дрехите. След това разтърси глава, като че ли прогонвайки някакви мисли, напрегнато се взря в очите ми и помоли:

— Още веднъж, ясно и подробно.

Аз се усмихнах, неясно защо, върнах се в креслото си, и обувайки ботушките си, се опитах да обясня как точно виждам ситуацията:

— Имам усещането, че същите тези магове, които са били убити при завземането на териториите от императора, сега искат да се възродят и да си върнат властта.

С покровителствена усмивка, магистърът произнесе:

— Те нямат никакъв шанс, сърце мое.

— Защо решихте така? — Въпросът, между другото, наистина беше интересен.

— Риан се наведе леко напред и съобщи:

— Първият закон на магията, сърце мое — тялото се явява акумулатор, хранилище на енергията. Духът, сам по себе си е доста ограничен, не може почти нищо, дори да успее да се възроди.

— А например Дара и Късметчето? — напълно резонно се поинтересувах аз.

— Дара не е способна и на една стотна част от нещата, които е можела да прави преди, а Духът на Златния дракон — той е именно дух — много силна енергийна същност, проживяла до разходката си в Бездната повече от хиляда години.

Охо! Но все пак:

— Тоест, ако същият този Селиус се възроди…

— За него ще е достъпна магията до трето ниво, не повече.

— Да? — Аз приключих с ботушите, дръпнах полата и скръствайки ръце на гърдите си, започнах да доказвам теорията си: — А какво би било, ако се възроди проклятийник? Та нали ние практически не използваме магия, тогава как ще е? И още един вариант, ами ако духът се възроди в тялото на някой от тъмните лордове?

Риан ме слушаше без да ме прекъсва, много внимателно и именно затова аз се реших да продължа и да обясня до край цялата си безумна идея:

— Баща ти каза, че сред лордовете не е прието да се прощава, и аз разбрах, че това се касае дори и за най-дребни оскърбления, а сега си представи какво чувстват тези, които са били лишени от власт, сила и дори живот.

Погледът на черните като самото Тъмно Изкуство очи, като че ли потъмня още повече, магистърът се облегна назад, скръсти ръце пред гърди и се замисли… Известно време той просто мълча, продължавайки втренчено да се взира в мен, след това подхвана:

— Ако си права… — Пауза. — Ако си права, значи не е имало измяна като такава, просто изключваме тази възможност… — Отново пауза и то наелектризирана. — Аз не съм задавал правилните въпроси!

— Какво имаш пред вид? — не разбрах аз.

— Лъжата, Дея, аз, също като твоя Юрао, я чувствам, и след неразборията с указа на императора, който вуйчо не беше издавал, проведох серия разпити на всички онези, които биха могли да имат пръст в това. Но аз търсех факти за държавна измяна, а ако ти си права, е трябвало да търся доказателства за проведена диверсия.

Пред мен като наяве изплува картинката, на която лорд Риан Тьер разпитваше Заклинателя в лабораторията на Тесме… веднага ми стана някак зле. Магистърът забеляза реакцията ми на думите му и стана забележимо по-мрачен.

— Струва ми се, че това е заговор. — Опитах се да загладя ситуацията. — И като имаме предвид това, което ми разказа магистър Еллохар, заговорът е с цел да се свали императора…

— А ритуалът на възраждането, в който ще използват мен в качеството на главна жертва, дава възможност да бъде възроден маг в моето тяло — добави Риан.

Аз замрях, дори задържах дъх, но магистърът продължи:

— Ето го и мотивът… ето за какво беше този капан в таверната край столицата — в умъртвие не е сложно да се всели дух, щяха да са им нужни само два артефакта, а не всички. И вече е напълно ясно за какво им беше притрябвала твоята смърт… — Риан се прекъсна сам насред думата. Но аз и така всичко разбрах — достатъчно ми беше да си спомня за господин Дукт. Гномът беше погребал жена си, не беше успял да се смири със смъртта й и беше загубил желание да живее… И от това се бяха възползвали. Сега в тялото на почтения гном се ширеше някой друг. Съвсем друг. И същото нещо искаха да направят и с момичетата на острова на морските вещици.

— А аз казах ли ти, че ние с Юрао открихме, че някой се е вселил в тялото на един гном? — спокойно се поинтересувах аз.

— Какво? — реакцията на магистъра беше невероятна. — Как?

Намествайки се по-удобно, аз подробно заразказвах за поръчката на майстор Шутан, за привидението, за това как го бяхме разпознали и бяхме разкрили тайната.

— Никой, абсолютно никой не беше заподозрял нищо — завърших аз. — Разбираш ли, аз много пъти съм разговаряла с господин Дукт — той се държеше като гном. Той говореше като гном, пазареше се като гном, въртеше лавката си много правилно, и ако не беше това привидение… Ние до момента, в който го разпознахме, имахме просто едно предположение, че магът, който беше активирал „Гневът на слънцето“, един ден предварително беше преместил Логер в мазето на същата онази Игарра Блатиста, тъй като се е готвел удар в центъра на Ардам. И тогава се роди и подозрението, че същият този маг е някой от почтените и богатите жители на Ардам, та нали бежанците не наемат мазета в центъра на града — това е прекалено хубав район.

— Аз не бях помислил за това — пресипнало произнесе Риан. — Ние бяхме усилили проверките и охраната на всички входове към Ардам, затворихме границите, но и през ум не ни беше минало да търсим сред… гражданите на империята.

— Ако не беше привидението в чайната на господин почтения гном Шутан, ние също не бихме се сетили — признах си аз.

— Това е друг въпрос. Сега аз имам предвид, че магът, който е активирал едно от най-мощните заклинания на Бялата магия е жител на империята. А това вече е… лошо. Защото и братята от ордена, и императорските хрътки търсеха именно бял маг и не го намериха. А проблемът дори не е само в това…

Той отново млъкна по средата на мисълта си. Аз отново си спомних, как Риан беше тръгнал по следата на морската вещица… вървял, вървял и не беше успял да я открие. А ако същата тази морска вещица също беше просто дух, възроден в чуждо тяло?

— Ние сме търсили не това, което трябва, и не там, където трябва — мрачно произнесе лорд-директорът. — И след историята с „Венеца на всевластието“, и след покушението на лорд-харг Норг, и дори сега, когато се разбра за фалшивия императорски указ…

Тогава аз зададох въпроса, който се въртеше в главата ми още от момента, в който бяхме разкрили фалшивия Дукт:

— А как може да се определи дали в някого има вселен дух или не?

И абсолютно нетипичен за Риан отговор:

— Не зная… — След това мрачното. — А е необходимо да разберем. Да разберем и да го използваме, защото те са се добрали до самия връх, Дея. И това е или императорското семейство, или най-близкото обкръжение… — Тих стон и уморено: — Най-отвратителните ми очаквания, съдейки по всичко, се оправдават.

Аз се усмихнах:

— И какво ще правим?

Риан ми хвърли кос поглед, ухили се и произнесе:

— Правим? — И почти веднага, като че на себе си: — Ще правим, а всъщност, защо не, с твоя талант към частните разследвания… Сърце мое — вдигна глава и ме погледна, — ще те представяме в двореца.

— Като каква? — предпазливо се поинтересувах аз.

Лукава усмивка и изразителен поглед.

— Н-н-не — подхванах аз.

— Не съм решил още — прекъсна ме Риан. — Сега главната ми задача е лично да разпитам морската вещица.

— За това душите на кого именно са искали да вселят ли? — прекъснах го аз и добавих: — Между другото, аз тук си помислих… те би трябвало да имат такива черни камъни с души, нали?

— Аз направих всичко възможно да ги намеря, без да използвам магия, но не открих нищо.

— А с магия би ли се получило? — Просто не можех да не полюбопитствам.

Риан се разсмя, но забелязвайки, че аз се мръщя, гледайки го, поясни:

— Морските вещици не са така безобидни, както би могло да ти се стори, Дея. За разлика от Василена и нейните вещички, тези умеят да обединяват силите си в кръг не от тринайсет, а при сливането на повече от триста едновременно. За мен подобен удар е на границите на оцеляването.

Мисълта за това, колко безразсъдно беше рискувал магистъра, изобщо не ме зарадва.

— Така че на повторен обиск на острова на вещиците е безсмислено да се разчита — продължи лорд-директорът. — Вещиците няма да ни позволят да се разпореждаме в дома им. Уверен съм, те вече са намерили начин да свалят проклятието „Жива смърт“, така че ръцете им ще са развързани и съпротивата им ще е доста… активна.

Аз се замислих. Знанията ми за морските вещици бяха откъслечни и имаха най-вече енциклопедичен характер. Бях сигурна, че всички вещици са чернокоси, тези, които живеят сред хората си боядисват косите, а на морските, те от ритуала им почерняват. Беше известно, че морските пазят океана и всичките му обитатели, освен разумните — например водниците там са напълно самостоятелни и даже враждуват с вещиците. Знаех също, че морските вещици се хранят с водорасли и създават нови форми на живот… И това беше всичко. Въпреки че имаше още един интересен въпрос:

— Риан, аз все не мога да разбера, по каква причина майстор-кожарят и Арсио Нкер, същият онзи артефактор са се престрашили да откраднат артефактите от императорската съкровищница?

— Струва ми се, че мотивите са доста прозрачни — с насмешка ми отвърна магистърът.

Поклатих отрицателно глава и се опитах да мотивирам съмненията си:

— Те не са ги продали, Риан, даже не са се опитвали, както изглежда. Аз имам усещането, че те просто са ги… скрили. А от кого, ако наистина са ги крили, то защо?

Известно време лорд-директорът мълчеше, съсредоточено взирайки се в мен, а после неохотно произнесе:

— Лорд Нкер мога да го разпитам не по-рано от утре. Гномът-кожар е отдавна погребан и то погребан по обичаите на гномите, там нищо не мога да направя. Но… но, струва ми се, че ти си напълно права, сърце мое, ще се заема с това.

И неясно от какво, на душата ми стана толкова радостно, а усмивката не ме напускаше. И бях безспорно поласкана. А Риан склони глава към рамото си, усмихна се и произнесе:

— Безкрайно ти се възхищавам, Дея.

Аз се смутих, но след това, спомняйки си нападението на скаените в Загреб, и преставайки да се смущавам, веднага попитах:

— А този маг, от когото лорд Еллохар взе мъжката брачна гривна на рода Тьер, маг… — не можех да си спомня името му.

— Ардаур Лейс — подсказа Риан. — В този момент той е извън пределите на Тъмната империя и доколкото ми е известно, за последно е бил забелязан на крайбрежието на едно от човешките кралства.

„Доколкото ми е известно“… аз изведнъж се замислих за това, че на лорд Тьер наистина са му известни ужасно много неща.

— Ще поговориш ли с него… Утре? — поинтересувах се аз.

Магистърът загадъчно се усмихна и проникновено попита:

— Искаш ли да разгледаш някой от човешките градове?

А аз въздъхнах с възторженото:

— Да.

Лъчезарна усмивка и щастливото:

— Утре ще те взема от лекции; ще донеса и човешки дрехи.

Напомнянето чий подарък нося в този момент беше напълно излишно и аз посърнах, но както казах, на лорд-директорът не му липсваше проницателност, така че следващите думи на Риан бяха:

— Ще идем в „Зеления клен“ и ще ми избереш риза.

Магазинът с това название ми беше познат, но един въпрос все пак исках да задам:

— Само риза?

Намекът беше двусмислен, Риан го осъзна, намръщи се и повтори:

— Р-р-риза.

— А… ем… — започнах аз.

— „Ем“ само след нашата „ем“ — също с доста двусмислен намек отвърна магистърът.

— Да, но ти…

— Проблемът с „ем“ не е в мен — насмешливо ме прекъсна лорд-директорът. — Така че риза максимум, сърце мое.

Аз реших да постъпя както винаги — да премълча сега и да направя посвоему след това.

— В академията? — предложи магистърът.

Аз кимнах, взимайки книгата с руните и саморъчно направените схеми. Но не успяхме да станем — нито той, нито аз, ослепително ярко ни обля светлина, а когато сиянието угасна, аз, потрисайки се с цяло тяло, буквално се опитах да се напъхам в облегалката на креслото, в ужас гледайки мастиленочерното чудовище с три чифта криви ръце и с бодли по черната опашка. Но това бяха дреболии — косите на чудовището се извиваха като стотици черни малки змии… черни, с яркочервени оченца.

— Унар, изплаши моята любима — с недоволство произнесе Риан.

— Простете, млади господарю, аз не исках да ви прекъсвам, но ситуацията е критична — с поклон произнесе чудовището.

— М-м-м, баща ми и Еллохар? — отегчено попита магистърът и безстрастно добави: — Оцеляха предишния път, ще оцелеят и сега.

— Те — да — съгласи се това ужасяващо създание. — Само че моят резерв не е безкраен, млади господарю, а благоразумието на лордовете напълно е атрофирало.