Елена Звездная
Как да не объркаш древните клетви (4) (Урок пети)

4

На скалистия остров насред бушуващото мастиленочерно море беше студено, мокро и хлъзгаво. Намокрилата се за секунда рокля се оказа по-прозрачна и от дантелената риза, но и това бяха дреболии, а и за сметка на това кожата не гореше толкова силно.

— Чиста гавра с моята нестабилна психика — изсъска Еллохар и в следващия миг, смъквайки камзола си от раменете, припряно го омота около моите. — Така, сега ми кажи, ти в храма влезе ли?

— Д-д-да — зъбите ми тракаха от студ.

— Това е добре. А басейнът там беше пълен с вода или не?

— С-с-с вода — Аз толкова бях измръзнала, че се тресях цялата.

— Направо прекрасно. Сега, слушай ме внимателно, прелест моя, аз говоря, ти си траеш, бива ли? — И втренчен настоятелен поглед.

Мълчешком кимнах.

И тогава лорд Еллохар се обърна към бушуващата стихия и изкрещя:

— Еа! — Гласът му се разнесе над водата и океанът притихна.

Сега той беше все така тъмен, и кой знае защо, изглеждаше още по-опасен.

— Еа, на твое място, бих се отзовал — отново извика Еллохар.

Тишина.

— Да-а-а, ти винаги си бил много по-страхлив от Хаос — реши да премине към насмешките магистърът.

И водата закипя. Аз трепнах, но помнейки казаното, стоях без да казвам нищо. Треперех, и май не само от студ.

— Еа е пъзльо! — продължи да се гаври с океана Еллохар. Някак по детски да се гаври. Но подейства. Водата закипя още по-силно, вдигна се огромна вълна, понесе се към нашия остров, и когато а-ха, да се стовари отгоре ни, застина. Почти веднага в мастилената стена се очертаха горящи с огън очи и аз чух:

— Кога най-накрая ще пукнеш?

— И аз все това се питам — иронично отвърна Еллохар. — Слушай, Еа, тук има една такава работа, в която без теб, няма начин…

— Пукни — отзова се вълната.

Аз потръпнах, магистърът виновно разпери ръце и се оплака:

— Какво да правя, още не са ме убили.

— А сам? — В гласа на вълната се промъкна заинтересованост.

— Мързи ме — отзова се Еллохар.

— Жалко — печално измърмори мастиленочерната вода.

— Не мога да се съглася. Та за тази работа…

— Тя коя е? — Внезапно прояви любопитство към мен вълната.

— Тая тук? — Еллохар се обърна, погледна побелялата от ужас мен. — А, превъртя се по пътя.

— Нека пукне — предложи водата.

Аз престанах да се боя и планирах да започна да се възмущавам.

— Може да го обмислим — подчертано сериозно произнесе Еллохар.

— Честно? — с надежда попита вълната.

— Да не би някога да съм те лъгал?! — възмути се магистърът. — Сега за оная работа, трябва спешно да стигнем до Листар.

— Защо? — прояви отново любопитство стихията.

— Искаме да пукнем — искрено отвърна Еллохар.

А-а-а. — Под острова се образува фуния. — Да пукнете мъчително дано!

— А-а-а, аха. — Магистърът се обърна, подхвана ме на ръце и пристъпи към отвесния бряг, пожелавайки за довиждане: — Не тъгувай.

— Пукни — печално отвърна стихията.

Аз едва не изпищях, когато директорът на „Школата за изкуството на смъртта“ направи крачка към мастиленочерната Бездна.

 

 

Все пак пътят, по който ме беше превел Риан ми беше харесал много повече — на кораба не ни лашкаше на всички страни, не ни заливаше с вода и мълнии не ни изгаряха с разрядите си! Но дори това не беше най-страшното!

— Задръж си дъха — прошепна Еллохар и водата ни погълна.

Стремителен поток ни понесе нагоре, все по-бързо и по-бързо, а аз чувствах как се задушавам, и в момента, когато над главата ни се показа светлина, бях готова да загубя съзнание. Затова, когато изплувахме, единственото, за което можех да си мисля, беше „въздух!“. За щастие, за всичко останало се погрижи Еллохар, така че, първото, което чух след съвета му да си задържа дъха, беше:

— Светли простори, момичета! Радвате ли ми се? А аз само колко съм доволен да ви видя! Наистина ми липсвахте, честна дума!

Все още дишах с хрипове, опитвайки се да дойда на себе си, но успях да чуя:

— Ти? — От някоя от вещиците.

— Аз! — весело се съгласи Еллохар.

— Ти-и-и! — изрева вещицата. — След теб тук се пръкнаха девет деца!

Тази информация ме накара моментално да дойда на себе си, аз отметнах глава и погледнах обезкуражения Еллохар, който седейки на ръба на басейна, нещо усилено пресмяташе. Пресметна, хвърли поглед към вещицата, в чиито коси вече проблясваха електрически разряди, и учудено попита:

— Само девет? А какво е станало с останалите три?

Преместих поглед към вещицата. Тя също се замисли, започна нещо да смята на пръсти, големият й остър нос подсмръкна, очите и се съсредоточиха и вещицата изръмжа:

— Родиха се!

— А-а-а, браво на мен! — похвали самия себе си магистърът. — А защо веднага не каза за всичките, а само за девет?

— Те… трите са тъмнокоси…

— Случва се — магистърът стана, скочи от ръба на басейна, подаде ми ръка, помагайки ми да се измъкна от водата. — Децата, Инригана, невинаги приличат на бащите, нали все нещо и от майката трябва да получат, освен майчиното мляко.

Мокра, в прилепналата по краката рокля, аз внимателно скочих на пода и се огледах тревожно. В храма нищо не се беше променило — момичетата все така се притискаха към стената и една към друга, а вещиците стояха по периметъра. Но на двора се чуваха звуци от сражение, въздухът тътнеше от напрежение…

— Ще те убия, демон! — Изсъска в този момент вещицата, и отгоре на всичкото, тъй като май че беше върховната… заплахата й не беше за пренебрегване.

— Ужас. — Еллохар стоеше спокойно, усмихваше се и изобщо не беше впечатлен от думите й, — аз им вдигам числеността на населението на острова, отдавам се практически целият, а те… Никаква благодарност към мен, такъв прекрасен и забележителен. И, между другото, Инригана, аз не съм демон, колко пъти да ти казвам?

И тогава вещицата отново подсмръкна с нос и възмутено:

— Но, дъщеря ми…

— А-а-а, значи онази, тъмничката беше дъщеря ти? — престори се на изумен Еллохар.

— Те тук всички са тъмнички! — изсъска вещицата.

— Тази, с големия нос? — продължи гаврата магистърът.

Вещицата стана пурпурночервена от гняв.

— Дето краката й са криви? — Толкова нагла подигравка още не бях чувала от него.

— Да пукнеш дано! — в ярост изкрещя вещицата.

Еллохар се обърна към мен и се оплака:

— И защо те с мен така, а, Дея?

— Не знам точно, лорд Еллохар. — Аз даже свих рамене. — Но все за нещо ще да е.

Той правилно разбра погледа ми и едва чуто прошепна:

— Довери ми се.

Аз му вярвах… почти. Но там, отвън, явно продължаваше сражението и там беше Ран, а магистър Еллохар се забавляваше със светски разговори.

— Инригана. — Еллохар тръсна мокрите си коси и… за миг изсъхна целият. — Аз какво исках да ти кажа…

Той прескочи някакви каменни знаци, които преграждаха пътя към басейна, и стремително приближавайки се към вещицата, нагло я прегърна през раменете, докато тя се вцепени от подобно нахалство:

— Та какво говорех, имаме си проблем, рибке моя!

Върховната вещица, чиято възраст, поне външно, превишаваше възрастта на Еллохар, се опита с достойнство да го отблъсне. Обаче не успя — магистърът я удържа без усилие и все така доверително продължи:

— И проблемът ти е в това, че аз реших по-често да посещавам острова ви.

Опитите й да се измъкне секнаха моментално, а самата вещица започна бавно, но сигурно да пребледнява.

— И на теб ли ти харесва идеята ми? Така си и мислех. Разбираш ли, започвам да остарявам, свеж морски въздух ми е нужен, казват, че да се ядат риба и морепродукти е полезно за здравето, а и млади вещички при теб винаги се намират за всеки вкус… Така, като се замисля, що да не взема изобщо при вас да се преместя?!

Сега най-нещастната в храма не бях аз, и дори изпоплашените момичета не можеха да съставят конкуренция на вещицата.

— А? Какво ще кажеш? — свойски се наведе към нея Еллохар.

— Не! — избълва тя.

На лицето на магистъра цъфна пълна с коварство усмивка и той, вече със стоманени нотки в гласа, студено попита:

— Да не би да си мислиш, че сериозно се интересувам от твоето мнение? — Вещицата отметна глава като от плесница. Еллохар отново се наведе и прошепна току до ухото й: — Инригана, аз усещам потоци чужда магия, рибке моя. Сама ли ще си признаеш, или да се захвана с вашия остров така, както аз си знам?

И той уж го прошепна, но в храма всеки звук се разнасяше надалеч. И го чуха всички. Както и тихото изхлипване на вещицата, и почти беззвучно произнесеното:

— Те контролират острова…

— Кои те? — почти ласкаво попита Еллохар.

— Възродените…

Сърцето ми замря. Кой знае защо, си спомних онзи същия гном Дукт, който от две години, всъщност изобщо не беше гном. Еллохар, след чутото, престана да прегръща вещицата, скръсти ръце на гърдите си и дрезгаво заповяда:

— Разказвай. Доколкото разбирам, именно те се сражават с Тьер?

— За останалите магията е смъртоносна — прошепна вещицата. — А аз не знаех, изобщо не подозирах, че тези, които приемах за мои сестри, ще се окажат други… В тях живеят чужди души…

— Колко?! — Дрезгав зъл въпрос.

— Девет — Инригана потръпна и добави: — Засега, девет…

И аз внезапно си спомних, че на стъпалата новите момичета ги посрещаха именно девет вещици.

— А тези — Еллохар кимна към девойките, — са за възраждането на останалите?

— Не всички. — Гласът на вещицата се сниши до шепот. — Духът може да се всели само в тялото на този, който не иска да живее повече… част от тях биха станали вещици, а останалите…

— Останалите щяхте да ги накарате да възжелаят смъртта като спасение, така ли? — изръмжа магистърът.

Вещицата не отвърна нищо, но аз и така всичко разбрах — неслучайно първият им удар беше по мъжете отвън — покажи на влюбена девойка как умира любимият й, и на никоя няма да й се живее повече!

В този миг стихна шумът от сражението. И тъй като аз жадно се вслушвах във всеки донасящ се от двора звук, долових отчетливо как по стъпалата изтича лорд Тьер. Бях сигурна, че е той — не можех да сбъркам с нищо уверените му крачки. В следващия момент, Риан царствено влезе в храма! С черна коса, в разпорена окървавена риза, с кръв по ръцете и панталона и с два огнени меча в ръцете. Но най-главното — жив, и струва ми се, даже напълно невредим. С глух стон, аз се свлякох на края на басейна, неспособна повече да се държа на крака. Риан ме забеляза веднага, той явно ме търсеше с поглед от момента, в който беше влязъл в храма, и когато погледите ни се кръстосаха… аз ясно видях, как на лицето на магистъра се очертават зловещите черни вени… Със закъснение си спомних, че съм загърната в камизола на лорд Еллохар. Но независимо от реакцията на лорд-директора, нямах никакво намерение да го свалям — мокрият лен прозира и то силно. Впрочем, за външния си вид аз в момента се притеснявах много по-малко, отколкото за отношението на Риан към присъствието на Еллохар. И веднага си спомних думите на Юрао за това, колко е важна за всеки мъж вярата на любимата жена в него.

— Аз помня за кораба! — ставайки, казах аз. — И за твоето обещание също… честна дума…

— Искаш да кажеш, „за заплахата“? — Дрезгав, злобен тон. — Радвам се да го чуя, сърце мое.

Присъстващите в храма вещици се напрегнаха. Искри заиграха по косите им, но магистърът реагира със спокойното:

— Съмнявам се, че някой друг, освен тези девет, които вече се разхождат в Бездната, ще се осмели да използва магия тук!

И вещиците отстъпиха — те определено знаеха за проклятието.

А лорд Риан Тьер устреми черния си поглед си към Еллохар. Няколко напрегнати секунди и към директора на „Школата за изкуството на смъртта“ полетя един от огнените мечове. Аз се стреснах и едва не изкрещях, но Еллохар с лекота улови оръжието за ръкохватката, прехвърли го в другата си ръка и произнесе:

— Те не биха се решили да ме атакуват.

— Тук вече не командват вещиците — злобно отвърна магистърът.

Еллохар замислено кимна. Риан се обърна към мен и заповяда:

— Дея, нужен ми е списък на всички проклятия, които са били използвани тук. Еллохар, контролираш вътрешния вход. Аз съм на външния. Който помръдне — веднага го премахвай, не призовавай мечовете си, моите са призовани извън територията на храма.

— Разбрах, Дея ме предупреди за магията. — Лордът стремително се насочи към вътрешния вход, същият този, през който бяха влезли вещиците, и застана, държейки пламтящия меч в готовност.

И аз побързах да се заема със задачата, промуших ръцете си в дългите ръкави на еллохаровия камизол, измъкнах кристала-увеличител и се запътих да изследвам храма. Тъй като не знаех с колко време разполагаме, започнах веднага от основното:

— Тук проклятия са използвани постоянно повече от година — такава плесен е характерна за тъмните ритуали с жертвоприношения.

Риан просто кимна, явно очаквайки от мен още „по-радостно“ продължение. Еллохар реагира с откровено заплашителното:

— Инригана, ако дори само едно от моите деца е пострадало…

Вещицата потръпна и заеквайки отвърна:

— Ние знаем как се отнасяте към потомството си, демон Еллохар. Те дори не са преминали посвещение в морските води…

Но магистърът не се успокои:

— И тези трите, тъмнокосите?!

— П-п-посветихме ги, но са живи всичките и…

С удивление забелязах, как черните кичури коса на вещицата започват да побеляват от слепоочията надолу и хвърлих изплашен поглед към Еллохар. Той стискаше челюсти.

— А откога ти си върховна тук, Инригана? — зададе явно неочакван въпрос лорд Тьер. — И къде е Салмея?

За първи път виждах как на някой му побелява косата за секунди! Вече цялата коса на вещицата неотвратимо придобиваше бял цвят!

— А някой тук се преструваше на жертва на обстоятелствата — заплашително проточи лорд Еллохар. — А Салмея наистина ти имаше доверие…

Вещиците, които до този момент бяха застинали като каменни изваяния, започнаха възмутено да роптаят, да си шушукат, а после все по-силно, и все по-силно да надигат глас…

— За вселяване в чуждо тяло е нужно жертвоприношение. — Риан се усмихна и попита: — Така значи, първата жертва е била Салмея? Така де, силата на най-могъщата от морските вещици би трябвало да стигне за възраждането и на деветимата… — И много спокойно: — Това действително е основателен повод да рискувам да наруша границите, Инригана.

Тишина, а след това — вик, отчаян и пълен с ненавист:

— Как можа?! — крещеше младичка вещица. Тя се опитваше да се добере до вече побелялата Инригана, но две други я държаха. А вещицата се дърпаше и не се успокояваше: — Ти си убила майка ми! Ти! Не водниците! Това си била ти, Инригана!

На мен ми стана толкова жал за нея…

— Дея! — Властният глас на магистъра ме накара да изтрия сълзите си с пръсти и да се върна към работата. Защото на Риан, за да изследва храма, щеше да му е нужна магия, а мен ме бяха учили да се справям и без нея. И вглеждайки се отново в увеличителния кристал, аз продължих да търся проклятия. Изводите не бяха утешителни:

— Онзи катализатор и закрепител, който определихме с Тесме и тук присъства.

— Аз вече се досетих, че това е работа на нашия стар познат — разгневено отвърна Риан.

Кимвайки, продължих нататък. И изведнъж вниманието ми привлече с блясъка си капчица на отсрещната стена…

Придържайки края на роклята си, аз пресякох помещението, и едва стигнала до заинтересувалата ме част от стената, с проблясването си, ме накара да й обърна внимание втора капка, а след това… аз се приближих към нея с някакво радостно нетърпение…

— Дея! — викът прозвуча някак много отдалеч.

Сега просветваха едновременно поне десет капки, загадъчно блещукаха, точно като очите на магистъра… И аз забързах към тях, чувствайки се като пеперуда, която лети към светлината. Но аз не можех да се спра! И не исках да спирам… стъпка, аз докоснах капките и като че ли пропаднах в тъмнина… Мъждукаща, като очите на Риан…

— Дея! Дея, стой, не отивай! — Такъв далечен-далечен вик.

И тогава се запитах, а защо е далечен? Нещо не беше както трябва. Риан беше на не повече от сто крачки от мен, но нима това е далече? А и храмът, както се бях убедила, предаваше звуците много отчетливо…

И аз спрях. Замислих се още веднъж. Осъзнах, че се случва нещо странно и се обърнах… Зад мен имаше глуха каменна стена!

Без да вярвам на очите си, я докоснах с ръка, после и с другата… ударих, опитах се да я отместя, но на каменната стена изобщо не и беше до някаква си проста адептка! А отпред нещо продължаваше да мъждука, да проблясва и да ме зове!

Аз бавно се свлякох по стената, седнах, обхванах главата си с ръце, тихо простенах… Не се боях за себе си, опасявах се, че магистърът ще използва магия, за да ми дойде на помощ. А тук не биваше да се правят заклинания! Изобщо никакви! Такова проклятие дори лорд Тьер не би могъл да потисне… Нямаше начин! И този страх, страхът за Риан просто ме убиваше!

— Така, само да не заплачем… няма да плачем… — Звукът на собствения ми глас ме отрезви. — Да, стена, пътят назад е затворен, но все бих могла да вървя напред, и това е по-добре, отколкото просто да седя и да чакам.

И аз станах и тръгнах натам, накъдето ме зовеше светлината. Оказа се, че в коридора е много студено и аз вече почти треперех, но продължавах да се движа напред. Упорито и решително. Подземието плавно се спускаше по спирала надолу. Влажно, мрачно, а звуците на капките, които от време на време се откъсваха от тавана и стените, ме караше всеки път нервно да трепвам. Но аз вървях напред и кой знае защо, изобщо не се страхувах… за себе си. Тази странна увереност в собствената ми безопасност би била разбираема, ако редом с мен вървеше Риан. Но него го нямаше, а странно защо, страх за собствения ми живот също не се появяваше. Необяснимо усещане. Плашещо и успокояващо едновременно…

И аз вървях по спирала, спускайки се все по-надолу. И по-надолу и по… А някъде там под краката ми, в глъбините на подземието се чуваше шумът на морето…

А след това видях светлина. Ярка синя светлина. И сега, когато вече не се опасявах да се препъна в някой от камъните, с които беше осеян пода, ускорих крачка. Почти се затичах. За да спра рязко, когато се озовах в огромна блестяща пещера!

Действително огромна, не по-малко от петстотин крачки на ширина, с просветващи в синьо стени! И когато се вгледах, осъзнах, че проблясваха някакви кръгли, като топчета хайвер, мехури, пълни със синя вода! И именно те излъчваха светлина! Различни по размер — от най-малките, до внушителни кълба, в които плуваха фантастично огромни риби.

Взирах се в откриващата се картина на зараждането и съхранението на живота в морето, разбирах, че именно това бе особената магия и способност на морските вещици, и в същото време не успявах напълно да го осъзная. Въртейки се в кръг, аз изумена разглеждах мехурчетата хайвер и зародишите на тези създания, които дишаха, живееха и се развиваха изключително благодарение на магията!

Бах! Като че ли нещо се спука. Аз се обърнах към звука и застинах — на височина от поне четири човешки боя се стичаше вода от поредния мехур. Стичаше се на ручейче, но не по стената, а по въздуха. И тази струя, като летяща змия, преплува над главата ми, като че ли за да ми даде възможността да видя хилядите малки попови лъжички, които съдържаше, а след това се устреми към морските простори… имах усещането, че присъствам на раждането на нещо прекрасно! Възторжено, пълно с ликуване усещане!

Тряс! Обърнах се надясно и видях как поредната водна лента отнася в морето още едно котило мънички златни рибки… това беше прекрасно…

Шумолене!

Погледът ми се метна в посоката на новия звук и аз трепнах, чувайки повторно почти същото шумолене. Но този път звукът беше по-силен и ехото му се разнесе из цялата пещера. И аз не можах веднага да разбера, че нещо се стреми да се измъкне от земята, омотана със светеща паяжина… Но отново чух неприятния звук, нишките на паяжината се разкъсаха и на повърхността се появи нещо не много голямо, мръсно и, като че ли, кръгло.

Аз заинтересовано го фиксирах с очи, докато то не се затъркаля към мен! Но още преди да успея да се уплаша както трябва, бях направила само две-три крачки назад, от това мръсно, кръгло нещо започнаха да се отлепват парчета пръст… и след малко към мен се търкаляше гривна… златна, но много изцапана. И аз нямах съмнения каква точно е тази гривна.

— Кажете ми, на какво прилича това?! — попитах изпоцапания с пръст артефакт, прикляквайки и протягайки ръка към него. — Та аз даже развалих годежа. А вие… И на кого ли говоря аз?

Гривната, без да обръща внимание на моите терзания, с делови вид се дотъркаля, преобърна се върху дланта ми, игнорира най-пренебрежително опитите ми да я изтрия и, плъзвайки се под ръкава, с чувство на изпълнен дълг щракна на китката ми. Артефактът беше мръсен, хлъзгав и студен — нищо приятно. С тежка въздишка, аз дръпнах ръкава нагоре, подхванах подгъва на роклята — също вече оплескан и влажен и започнах внимателно да бърша гривната. Дори не направих опит да я сваля — прекалено пресни бяха спомените ми за същия този медальон Емма, който като змия пълзеше към мен и по мен, а след това отказваше да се разкопчава.

Но артефактът си беше артефакт, а аз трябваше все някак да се измъкна от тук. Вариантите бяха два — да се върна по същия път, откъдето бях дошла, а той навярно беше единствен, или да се опитам да изляза от тук с плуване.

Аз плувах добре — детството, прекарано в компанията на русалките не беше толкова далеч в миналото, така че мисълта ми харесваше. Притесняваше ме друга — не бях уверена, че в морето, още повече на изхода от пещерата, плуват само миролюбиви същества. В крайна сметка, реших да се върна по спираловидния коридор, а ако не се получи, тогава да се опитам да изплувам в морето.

Но точно, когато се приближих до подземния ход, видях нещо невероятно… Напълно естествено ми се беше сторило беше да видя в мехурите с вода морски риби и животни, но в този момент, аз стоях и гледах два от тях, пълни не със синя морска вода, а с леко зеленикава, в които свити лежаха деца… човешки деца. И това вече изобщо не ми хареса. По прехода аз почти тичах, а когато се добрах до стената, дори не осъзнах веднага, че тя започва да се отмества встрани, откривайки пред очите ми продължението на коридора. След това се досетих, че явно механизмът й беше такъв — отваряше се, когато някоя от вещиците се приближаваше към нея. Но защо тогава не се беше отворила първия път, за мен си остана загадка.

Очите ми още не бяха успели да се адаптират към светлината, когато силни ръце ме стиснаха в не по-малко силни обятия. Имаше обаче едно не особено приятно „но“:

— Магистър Еллохар, от първия път не ви се получи, но сега имате намерението да се възползвате от втория удобен случай и да ме удушите окончателно?

Лорд-директорът на „Школата за изкуството на смъртта“ отстъпи крачка назад, а аз, без дори да го погледна, влязох в храма. Риан го нямаше.

— А къде е магистърът? — объркано попитах аз, обръщайки се към лорд Еллохар.

— Тьер? — той странно ме гледаше. — Взе върховната и тръгна след теб. По всяка вероятност, скоро ще дойдат. Аз погледнах в черния проход. И след малко, там действително затрептя светлината на факел, след това се показа треперещата и напълно побеляла вещица, а след нея…

— Артефактът? — веднага се досети магистърът.

Без да казвам нищо, запретнах ръкава, показах доволно проблясващата гривна. Суровият лорд Тьер изведнъж се ухили. И в този израз имаше не само облекчение, но и нещо такова, загадъчно-коварно, някаква поредна тайна, в която май нямаха намерение да ме посвещават.

— Какво значи това? — без да скривам подозрителността си, попитах аз.

Магистърът побутна вещицата напред, явно й нямаше доверие и се стараеше да я държи под око, и когато тя отмина, се приближи към мен, силната му ръка обгърна талията ми, и навеждайки се, Риан измърка:

— Плаването ни ще бъде дълго, сърце мое — и още преди да успея да реагирам по какъвто и да било начин, добави: — Нужна ми е схемата на използваните проклятия. На всички. Ще се справиш ли?

Кимнах, с известно удивление.

— Хартия? — последва въпрос.

Аз отново кимнах.

— Но първо ще се преоблечеш. — Това вече не беше молба, а фактически заповед. Да, лорд Риан Тьер беше суров директор.

След час, вече в тъмносиня рокля, седях и старателно чертаех схемите върху купчинка равни, бели листове. Две от по-младите вещици се занимаваха с разшифроването на тези от тях, които познаваха. А пренесените с помощта на матросите от кораба ни хора, ги пробуждаше Еллохар, който беше на пристанището, и те се отправяха към домовете си, заедно с момичетата. При това отпътуваха всички девойки — лорд Тьер забрани провеждането на обреда по посвещаването, произнасяйки с леден тон „Първо се заемете с прочистването на редовете си, и чак след това ги попълвайте“. Вещиците, лишени от върховната си, не рискуваха да възразяват. Не, ако имаха възможност да използват магия, морските вещици толкова лесно не биха се предали, но точно в това беше проблемът — в храма всяка магия ставаше смъртоносна. Когато аз почти бях свършила, Риан и Еллохар се върнаха в храма. Магистърът се приближи, няколко минути погледа как работя, кимна и се върна към директора на „Школата за изкуството на смъртта“, който стоеше до завързаната при ритуалния басейн Инригана. Върховната вещица на морските седеше, отпуснала беловласата си глава, напълно безучастна към случващото се.

— Тьер, дай ми я на мен. — Предложението на магистъра, независимо от привидно ведрото му изражение, прозвуча заплашително.

— Аз трябва да я разпитам, а не да подлагам на мъчения — спокойно отвърна Риан.

— То има ли разлика? — недоумяваше Еллохар. — Мъртва, тя на теб нищо няма да ти разкаже, на мен — всичко. — Гласът му беше дрезгав и гневен.

Понякога неволно забравях, че пред мен са самият велик лорд Тьер и ужасяващият лорд Еллохар, но когато прозвучаваше нещо подобно, не можеше да не те прониже едно такова зловещо осъзнаване.

— Странно — изведнъж прошепна една от вещиците. — Символ на смъртта в ритуала на възраждането…

Аз вдигнах глава, вглеждайки се в символа, който едната показваше на другата.

— Да — съгласи се втората. — Не е логично.

Аз се изправих, наведох се през масата и попитах:

— Къде?

Първата посочи със синия си нокът знака — кръг с изображението на символа на живота.

— Живот — уверено казах аз.

— Не — възрази първата вещица с леко чипо носле. — Това не е символиката на Хаоса, това са руни. Нашите древни човешки руни. И този знак означава смърт.

И тогава бях потресена от страшно предположение — ами ако аз неправилно бях изобразила символа?! Ако просто, виждайки го, го бях съотнесла с вече познатия ми и го бях изкопирала невярно! Ръцете ми потрепериха — нямах право на грешка, значи трябваше да проверя всичко отново. Всичко.

И аз отместих встрани всичките дванайсет изписани листа и взех нова купчинка. Наистина, имаше и още един момент…

— А вие разполагате ли с някакво графично изображение на руните?

Втората вещица стана, а когато се върна, домъкна огромна, на места плесенясала, тъмнозелена книга.

— Тези са древни. — Вещицата седна, отвори книгата и прелисти. — Ето, виж.

Разгръщайки талмуда, се вгледах в изображението. И се олюлях. Защото това, което с Юрао бяхме приели за древния език на човешките магове, се оказваше, в по-голямата си част, руническо писмо! Стремително, без да щадя книгата, започнах да прелиствам страница след страница, отбелязвайки тези руни, които вече ми бяха познати. Аз ги бях виждала — на същата онази дървена пластина, която с Юрао бяхме дали на лорд Тьер-старши. А аз, като проклятийник, бях запомнила схемата на символите напълно несъзнателно, тя просто се беше отпечатала в паметта ми. И сега аз стремително попълвах тези пропуски, които не бяхме успели да попълним с партньора, независимо от напрегнатото търсене във всички достъпни речници на човешкия език. И съставях своя собствена мислена схема, разшифровайки знанието, което толкова старателно се бяха опитали да скрият през вековете!

Не бях чула стъпките на магистъра, дори не бях усетила присъствието му, докато топлите му длани не легнаха на раменете ми, нежно и успокояващо.

— Дея — прошепна той, — какво не е наред?

Какво? Тук нищо не беше наред. И тези руни, и черно-зеленикавата плесен върху книгата. Нея я бяха използвали. Много и често. Бяха я използвали, за да зашифроват известните схеми със знаци, носещи друг смисъл.

— Дали ще мога да взема книгата за няколко дни? — стараейки се гласът ми да не трепери, попитах вещиците.

Магистърът, чийто въпрос игнорирах, с рязко движение сграбчи книгата, затвори я, хвърли поглед на заглавието… А аз не се осмелих да го погледна в този момент. Бях ужасена. Бях потресена от догадката, от зловещото осъзнаване, кръвта бавно изстиваше в жилите ми, тъй като разбрах за какво именно им беше нужна онази древна дървена пластина… Ах, защо гномът-кожар просто не я беше изгорил!?

— Не, не можеш да вземеш книгата. — Лорд-директорът я метна през цялата маса към възторжено взиращите се в него вещици. И добави: — На годеницата си, аз не бих могъл да откажа, но на адептката, съм принуден да кажа „не“.

Отметнах глава, забелязах хитрото присвиване на очите му и усмивката, една такава лукава и коварна. И без значение, че на китката на дясната ми ръка се мъдреше родовата гривна на семейството му, аз покорно се съгласих с решението и отвърнах:

— Както кажете, лорд-директор.

Леко недоумение в погледа, и аз, неспособна да сдържа наглата си усмивка, тихо продължих:

— Така или иначе, вече видях всичко, което ми трябваше. А с моята памет няма да е трудно да възстановя информацията, и никой не го знае по-добре от вас.

Завъртях гръб на магистъра и забелязах пълните с изумление погледи на вещиците, които ту възторжено зяпаха лорд Тьер, ту недоумяващо — мен. Известно време магистърът продължи да стои зад мен, след това ръцете му се опряха в плота на масата, и аз се озовах в капана, на име „Риан Тьер“.

— Дея — дрезгав шепот до самото ми ухо, — аз дори бих ти повярвал, Дея, ако не беше онзи един-единствен поглед в кабинета ми. И вече ти казах — този поглед беше твоята грешка, а всички мои действия са само последица от него. Няма да има пощада, сърце мое, просто го имай предвид.

Странна работа — уж би трябвало да ме е страх, а аз седях и се усмихвах.

— М-м-м, не ми ли вярваш? — поинтересува се Риан, плъзгайки устни по бузата ми.

— Не. — Сигурно Бездната ме дръпна за езика, а си знаех, че би било по-добре да си премълча.

— Напразно — прошепна магистърът и ме пусна, връщайки се при Еллохар, който беседваше за нещо с една доста възрастна вещица.

Аз търпеливо дочаках той да се отдалечи и да се присъедини към разговора им, за да се върна към молбата си:

— И? Може ли да взема книгата?

Не знам какво им беше станало на вещиците, но първата просто без думи ми протегна талмуда. Поемайки книгата в ръце, аз я прикрих с камзола на магистър Еллохар, решила, че ако я понеса открито, подобна откровена наглост от моя страна няма да зарадва лорд-директора, и се върнах към схемите на проклятията.

Не ми се искаше да започвам отначало работата, която ми беше отнела повече от два часа, по̀ ми се искаше друго — лорд-директорът, например, просто ей така, да дойде и да постои до мен.

Но работата си беше работа и аз, пренастройвайки кристала-увеличител, отново се съсредоточих върху изучаването на водата — най-доброто вещество за съхраняване на информацията.

Отначало едва ли не насила си налагах да се концентрирам, а след това се увлякох. Бях намерила четири несъответствия, а всичко останало така или иначе, го бях начертала вярно. Тесме би могъл да се гордее с мен. А, например, Окено — не. Старши следователят настояваше винаги да се търси мотива, но аз сега никакъв, даже мъгляв и приблизителен мотив, не виждах. Колкото до проклятията — тук бяха използвали само Сагдарат, формулата на катализатора и Живата смърт. Това беше.

За заклинанията ми бяха помогнали вещиците и ние бяхме успели да докажем активацията на ритуала „Аракендор“ — възкресение, преди него — „Зова на смъртта“, тоест — жертвоприношение. Опитът да се проследи една логическа нишка, доведе отново до извода, че върховната вещица Салмея е била принесена в жертва, предварително свързана от Инригана с клетвата за вярност „Сагдарат“, стабилизирана с катализатора. Да, тъй като тук не бяха използвали артефакти, проклятието-закрепител се беше оказало необходимо. Така че нямаше кой знае с какво да зарадвам магистъра. Той мен — също.

— Дея, време е — подвикна ми лорд Тьер, стоейки на прага на храма. Смътно си спомних, че той се беше приближавал няколко пъти към мен и се беше отдалечавал, изяснявайки нещо с вещиците. Но ако Риан излизаше навън, то в храма оставаше Еллохар и обратното. Явно и двамата не се доверяваха на върховната и на другите морски вещици и ме охраняваха постоянно. Впрочем, не зная какво биха могли да противопоставят слабите жени на Първия меч на Тъмната империя и лорд-директора на „Школата за изкуството на смъртта“. Според мен, щом Заклинателите не бяха могли, то едва ли вещиците можеха да ни заплашват с нещо.

Изправяйки се, аз подравних и двете купчинки изписани листове, навих ги на руло и ги стегнах с канап. Вещиците, които ми бяха помагали, вече ги нямаше — на тях просто не им беше достигнало търпение да дочакат да приключа начертаването на схемите. Но за сметка на това, всички млади вещици явно разполагаха с внушителни резерви търпение за възторжено и мълчаливо взиране в магистъра.

— Дея, побързай, най-добре ще е да отплуваме преди залез-слънце.

— А след залез какво ще се случи? — подхващайки камзола на Еллохар и книгата, заедно с него, попитах аз.

— През нощта океанът е с цял порядък по-бурен — със странна усмивка, без да откъсва очи от мен, каза Риан.

— А това опасно ли е? — Аз внимателно заобикалях каменните символи, които по някакъв начин бяха запоени в излетия каменен под, мимоходом опитвайки се да предположа как ли са могли изобщо да направят нещо подобно.

— Как да ти обясня… — проточи лорд-директорът. — Да кажем така — конкретно за теб, любима колкото е по-слабо вълнението, толкова по-добре.

И аз се натъжих, че всички човешки кораби вече бяха отплували.

— От друга страна, ако не се лъжа, Селиус ви е снабдил с много ефикасно заклинание против повръщане.

А, значи ставаше дума за морска болест, а аз вече си бях наизмислила…

Когато излязохме от храма, стана ясно, че слънцето вече залязва. А залезът на фона на морската шир е нещо приказно, вълшебно, когато огромното яркоалено слънце бавно се потапя в морето. Толкова красиво…

По-голямата част от вещиците бяха излезли да ни съпроводят, и аз бях предположила, че това е нещо като проява на вежливост, докато магистър Еллохар, вече до самата порта, не се обърна и не произнесе с много ласкав глас:

— Момичета, искрено ви съветвам, не ме провокирайте, защото иначе следващите учения на адептите на Смъртта ще се проведат на вашия остров.

Вещиците се спогледаха и моментално всички се върнаха обратно в храма. Риан не каза нищо за това. Но когато се озовахме зад огромната порта, той предаде вече бившата Върховна вещица на матросите от нашия кораб, властно ме хвана за ръка и със знак подкани Еллохар да ни следва. Вече напълно побелялата вещица и двайсетина моряци ни следваха. Мина ми през ум, че лорд Тьер ги беше оставил като бариера между нас и храма. И наистина, когато вече се бяхме поотдалечили от леговището на морските вещици, небето засвятка. Грохотът беше такъв, като че ли небесата се бяха взривили. Аз изкрещях, Риан моментално ме прегърна и успокояващо ме погали по раменете. А когато всичко свърши, язвително се поинтересува:

— „Школата за изкуството на смъртта“ май се сдоби с нов полигон за учения…

— О, да. — Еллохар дори не се огледа. — Момичета страшно се издъниха.

Аз погледнах към храма и едва сега осъзнах какво именно се беше случило. Те бяха убили бившата Върховна. Просто я бяха изгорили. И сега вятърът размяташе белите коси на овъгления от удара на мълнията труп. Моряците също бяха пострадали… по-точно илюзиите им. Самите умъртвия стояха и се зъбеха доволно на надничащите изпоплашени вещици.

— Глупаво беше от тяхна страна да си мислят, че бих взел със себе си на острова живи хора — мрачно коментира магистърът.

— Глупаво беше и да си мислят, че ще им позволиш така лесно да премахнат важен свидетел — добави Еллохар. — Но те определено си заслужиха наказанието.

— Без съмнение — потвърди Риан и те продължиха напред.

Мен магистърът просто ме повлече след себе си, без да ми позволи да догледам, как умъртвията, заедно с маскираните като хора моряци, ни следват, изоставяйки останките на нещастната вещица. Много ми се искаше да му задам няколко въпроса, но един поглед към подчертано спокойното лице на Риан, ме накара да сдържа любопитството си.

Ние слизахме по вече познатия ми път и докато вървяхме, аз се вглеждах в постепенно губещите се зад хоризонта човешки кораби. Когато стигнахме до кея, всички се настанихме в лодките. В мълчание доплувахме до кораба. Риан, без даже да ми позволи да опитам да се изкача сама, ме сграбчи с една ръка през кръста и с лекота се изкатери на палубата. Там внимателно ме постави на крака и просто ме стъписа със заповедта:

— Отведете я в трюма. Не сваляйте очи от нея! Тя ми трябва жива.

За един-единствен миг си помислих, че се отнася за мен! Но две умъртвия, кимвайки в знак, че са приели заповедта, подхванаха стоящия между тях розовобузест моряк със застинал поглед, и го помъкнаха по трапа към трюма.

— Това… това… — заекнах аз.

— Да, точно така, правилно си разбрала. — Магистърът се усмихна.

Аз просто нямах думи! А двамата лордове на Тъмната империя се спогледаха, едва сдържайки коварните си усмивки. Да, те наистина бяха измамили морските вещици най-виртуозно.

Докато корабът се готвеше за отплуване, аз слязох в каютата, оставих там свитъка със схемите и изпросената от морските вещици книга, а след това се върнах на палубата. Лорд Тьер и лорд Еллохар тихичко разговаряха за нещо, и съдейки по скованите им движения, разговорът беше доста неприятен. Умъртвията сновяха по кораба, извършвайки непонятни за мен, но явно нужни за плаването действия, а аз реших да си отдъхна. Стигайки до носа на кораба, придърпах едно от празните бурета, удобно се наместих отгоре му и се приготвих… за плаването! За плаването към залеза, към огромното слънце, което потъваше в морето, разсичайки вятъра, просто носейки се по вълните. И когато вдигнахме котва и корабът потръпна, за да полети в следващия миг с издути платна, аз изпитах удивително чувство на възторжено ликуване! А вятърът биеше в лицето, солен и прохладен, пръските солена вода и…

— Тук не е безопасно. — Топло наметало обгърна раменете ми, сгрявайки ме моментално. — Ако толкова ти харесва, можеш да останеш докато пресечем границата, но когато започнем прехода, ще слезеш в каютата.

— А защо, когато се пренасяхме насам, аз…

— Океанът беше спокоен — без да дочака да завърша въпроса си, поясни Риан, — а сега в Световете на Хаоса има буря.

Обърнах се и с известно недоумение се взрях в магистъра. Лорд-директорът поясни:

— Дори да съумея да те удържа и поредния порив на вятъра не те помете от палубата, все пак ударите на ледените вълни не са удоволствие, което си заслужава да изпиташ. Нощ е, Дея, а ние ще се пренесем на територията на северния океан. Там през нощта всичко замръзва.

И магистърът се отдалечи отново към лорд Еллохар, явно беседата им беше важна.

Загръщайки се по-плътно в наметалото, аз се взрях в синия хоризонт. Жално кряскаха чайките, някъде тръбеше морски кон, поскърцвайки, пореше вълните корабът…

Откровено казано, аз се опасявах, че по време на обратния път, магистърът ще си спомни за всичките си обещания, но колкото по-надалеч отплувахме, толкова по-спокойно ми ставаше на душата. И аз практически задрямах, приспана от шума на вълните, когато дочух:

— Дея, слез в каютата.

Станах, вдигнах ръце, протегнах се и прозявайки се запътих… да спя, честно казано.

Корабът започна да се олющва от илюзията почти веднага след границата на владенията на морските вещици и въпреки че бях поела надолу по светла дървена стълба, в края й стъпих на черен каменен под. Огледах се, проследявайки с поглед, как с проблясваща гранична линия, истинският облик изтрива илюзията. И не знаех кой от двата кораба ми харесваше повече — човешкият или този кораб — призрак. Тъмният ми беше някак по-близък и привичен, а човешкият — по-топъл и уютен. Но докато се чудех, осъзнах, че най-много ми се иска да поспя.

По тъмния, осветен от мъртвешки бледа светлина коридор, стигнах до капитанската каюта. Вдигнах от пода наметалото, което бях изпуснала още когато се бяхме пренесли с магистъра на кораба от дома му и се приближих към илюминатора. Там, зад тъмното стъкло бучеше и се разрастваше водовъртеж — огромен, ревящ и зловещ. Досетих се, че докато бях вървяла към каютата, корабът беше доплувал до ръба на спускащата се в Бездната фуния и реших да не гледам повече навън — беше просто ужасяващо.

Стигайки до тясното легло, свалих мокрите пантофки, легнах, завих се с наметалото и почти веднага потънах в сън.

С края на съзнанието си усещах, че нещо силно подхвърля и удря кораба от всички страни, че дори тук прониква воят на вятъра, че тътнат гръмотевици и като че ли бучи от напрежение самият въздух зад стъклото. Но, кой знае защо, вече не ме беше страх, и аз отново задрямвах, трепвайки от време на време, когато гърмеше прекалено силно, но не се събуждах напълно.

Но в един момент, все пак, сънят ми се прекъсна. Отворих очи и погледнах към илюминатора — там се издигаха огромни черни вълни, отчетливо забележими в светлината на проблясващите мълнии. От една страна картината беше плашеща, а от друга — магистърът ме беше предупредил, така че…

— Събуди ли се? — Веселият, и доста нагъл глас на лорд Тьер ми напомни за нещо друго, не по-малко плашещо от бурята зад прозореца. — Честно казано, аз нямах намерение да те будя, сърце мое, но след като ти сама се събуди…

Бавно ме погълна осъзнаването на ситуацията! И като ехо в главата ми прозвуча заплахата му: „И ти се връщаш на кораба. Сама. А ако не, тогава аз ти гарантирам въплъщаването в реалност на всичките ми очаквания от деня, когато исках да ти предложа да ми станеш любовница.“

Може би щеше да е най-добре да се престоря, че още спя?

— Дея, Дея, ти изобщо не умееш да се преструваш. Та аз видях, че ти се събуди.

Да, идеята определено не беше лоша, но бях закъсняла.

Почти безшумни стъпки и аз по-скоро усетих, отколкото чух, че магистърът спря току до съвсем тясното легло. И сега просто стоеше без да мърда и аз не чувах дори дишането му, и ми беше толкова страшно…

— Дея-я-я…

А в главата ми се въртеше само една мисъл: „Аз няма да се спра на целувките, сърце мое…“ А всички знаят, че лорд Риан Тьер винаги държи на думата си…

— Така не е честно. — Аз вдигнах глава, но решителността ми стигна само колкото да хвърля бърз поглед на весело ухиления магистър. — И между другото…

— Между другото, или не, това си беше изключително твое решение.

Аз отново зарових лице в твърдата възглавница, чувствайки едновременно страх и… страх.

— Дея-я-я… — Звучеше почти подигравателно. — Имаме два варианта — или ти ставаш, или аз лягам.

Перспективите бяха впечатляващи. Аз се поколебах и предпазливо… седнах. Сега вече можех ясно да видя тъмния панталон на магистъра и бялата му, стегната с широк колан, риза. И кога ли беше успял да се преоблече?

— Аз те помолих да станеш, Дея. — Не се задоволи с половинчати мерки лорд-директорът.

И аз се накарах да погледна в смеещите се тъмни, леко блещукащи очи и тихо, с надежда и вяра в доброто, да попитам:

— Вие сега се шегувате, нали?

На мен мълчаливо ми протегнаха ръка. И защо, в името на Бездната, не бях продължила да спя?! Защо?

Упорито останах да си седя и старателно се преструвах, че не забелязвам протегнатата ръка. Тогава прозвуча насмешливото:

— Аз умея да съм много настоятелен, Дея.

И това беше отговорът на въпроса ми? Много весело… И аз навярно не бих се притеснявала толкова, ако отново и отново не се въртяха в мислите ми думите: „Аз няма да се спра на целувките, сърце мое…“ Въздъхнах на пресекулки и сложих дланта си върху неговата. Силните пръсти бавно се свиха, стискайки ръката ми властно и уверено. И също толкова властно и уверено, магистърът ме накара да се изправя. Когато краката ми докоснаха пода, отгоре ми с цялата си тежест се стовари осъзнаването, че под роклята, нищо че този път беше синя, също нямам нищо. Усещането за собствената ми беззащитност просто ме побъркваше.

— Страх ли те е? — коварно прошепна лорд-директорът.

Недоверчиво го погледнах и изведнъж си помислих, че наистина се шегува. Просто се шегува и аз напразно съм си въобразила какво ли не. Ние сега просто щяхме да се пренесем в академията и…

— Рано е още да се боиш. — Дългите му пръсти докоснаха косата ми, отмятайки кичур от лицето. — А сега вече можеш да започваш.

— Да започвам какво? — не разбрах, тъй като гледах като омагьосана в черните му, блещукащи очи.

— Да се страхуваш, Дея. — Той бавно, като че ли нарочно плашейки ме, карайки ме да изтръпвам с това бавно, но неумолимо движение, се наведе към устните ми и добави. — Достатъчно ли си уплашена вече, сърце мое?

И не ми даде възможност нито да преценя, нито да отговоря, целувайки ме внимателно, но в същото време така властно… И аз замрях, боейки се да си поема въздух, боейки се да помръдна и да му напомня, че всъщност, той няма вече никакво право да постъпва така, вече няма… Въпреки че си струваше да му го напомня.

— М-м-м — простенах аз, безсилна да кажа нещо по-разумно.

Още едно нежно докосване, и магистърът се поотдръпна, гледайки ме въпросително и насмешливо.

— С-с-стига — прошепнах аз. — Вие, вие… вие вече не сте ми годеник и…

Бавно потъмняващ поглед и почти заплашителното:

— Не си струваше да ми го напомняш… Повярвай, в тази ситуация беше напълно излишно да ме ядосваш, сърце мое.

И аз не успях да кажа нищо, когато лорд Тьер, хващайки ме за китката, стремително ме дръпна към илюминатора, зад който бушуваше стихията. Може би за да ми стане още по-страшно?! Явно беше така, защото в следващия момент, магистърът вдигна и двете ми ръце и ги прилепи с длани към стъклото, малко над нивото на главата ми… Стъклото се затопли, изведнъж омекна, стана като меласа, прониквайки между пръстите ми, взимайки в плен треперещите ми ръце… И почти веднага застина, удържайки ме в капана на лорд Тьер. И едва тогава Риан пусна китките ми, плъзгайки ръце по ръцете, гърдите, талията ми и се притисна толкова близо, че аз с целия си гръб усещах жарта на тялото му.

— Бурята се засилва, Дея. — Дрезгав шепот до самото ми ухо. — Страх ли те е?

— Ма… мо… — прошепнах аз.

— Приемам го за положителен отговор. — Той се отдръпна, но следващото нещо, което усетих, беше как разкопчава най-горното копче на роклята ми. — А сега, адептка Риате, нас двамата ни чака увлекателен изпит… по честност. Според вас, ще си го вземете ли?

Гръмна гръм! Звукът беше оглушителен, като че ли небето се беше разцепило на парчета. И почти веднага след гърма, а може би и заедно с него, на няколко крачки от кораба удари ярка, ослепително бяла мълния. Водата се запени и огромна черна вълна се понесе към нас…

— Обичам стихията — прошепна магистърът, премятайки косата ми от гърба през рамото. — Много я обичам…

Ръцете му стиснаха кръста ми, устните му бавно, заплашително бавно се докоснаха до шията ми, за да се спуснат с едва доловими целувки по гърба, до това пространство, което сам беше освободил от дрехата и… до следващото копче.

— И така, да се върнем към изпита, адептка. — Аз с кожата си усещах дъха му. — Първи въпрос: Как руните могат да променят смисъла на ритуала?

Трепвайки, даже се обърнах, стъписана, че в такъв момент би могъл да прозвучи подобен въпрос!

— А, да. — Риан престана да сгрява с дъха си гърба ми и аз усетих топлина на шията си. — Съвсем забравих — за неправилен отговор ще се наказваме… с поредното разкопчано копче, а те тук не са толкова много, адептка. Но за мълчание, Дея, те чака двойно наказание!

И за потвърждение на думите му, две от копчетата на роклята престанаха да изпълняват основната си роля — да стоят закопчани.

— Руните са способни кардинално да променят както заклинанията, така и ритуалите — със спаднал глас отвърнах аз. — А сега закопчайте ме обратно!

Тих смях, горещ дъх върху оголената кожа и насмешливо-ироничното:

— Правилата ги установявам аз, сърце мое.

Да не би от това да ми стана по-леко?! Не! Аз треперех, стъклата дрънчаха заради усилващия се ураган зад прозореца, корабът се разтърсваше от ударите на гигантските вълни… а лорд Тьер премина към следващия въпрос:

— Ритуалът „Възраждане“, същият този, който ти откри с Дроу… Успя ли да го разшифроваш?

Аз конвулсивно се дръпнах и премълчах. Откопчаването на две копчета стана моментално потвърждение на това, колко пагубно може да бъде мълчанието.

— И все пак аз ще повторя въпроса. — Топлата длан на магистъра се спусна по гърба ми, демонстрирайки, че роклята се държи на не повече от две копчета. — Ти успя ли да разшифроваш заклинанието, гравирано на пластината?

Отново потръпнах и рискувах да излъжа:

— Не. — След това отмъстително добавих: — Магистър!

В отговор прозвуча подигравателното:

— М-м-м, адептка, а аз поставих ли ви в известност за мерките, които се приемат при опит за измама на собствения си лорд-директор?

Той не откопча копче… това просто не беше нужно, като се има предвид, че полуразтворената на гърба дреха и така предоставяше простор за маневри. Жалко, че аз осъзнах това, едва когато горещата длан на магистъра, плъзвайки се по гърба ми се премести не надолу, а наляво и пръстите му властно покриха…

— Лорд Тьер! — възкликнах аз, в момента, в който до съзнанието ми достигна какво именно се случва.

Дрезгав смях и той не просто не махна ръката си от гърдите ми, а и започна с упоение да ги гали.

— Това беше за опита да ме излъжеш. — А гласът му беше пресипнал, но много доволен. — Да продължим, адептка. И така: ти успя ли да разгадаеш шифъра на заклинанието, издълбано на пластината?

Аз се дръпнах, стиснала зъби, но ръцете ми бяха плътно притиснати и то така, че изобщо не можех да ги помръдна, а всичко останало, с лекота и явно наслаждение, удържаше лорд Тьер. И той измърка:

— Наказанието за мълчание, Дея.

Двете останали копчета оставиха гърба ми съвършено открит. И сега, едната длан на магистъра се наслаждаваше на забранените докосвания, а другата пътешестваше от горе на долу, галейки треперещото ми тяло.

— И така? — Още един насмешливо ироничен въпрос. — Сърце мое, ти отново мълчиш?

Аз просто хапех устни, без да обръщам никакво внимание на беснеещия зад стъклото ураган, и гръмотевиците, които досега ме караха да потръпвам всеки път. Само че една подробност не можах да оставя без коментар:

— А копчетата свършиха, магистър!

Отново тих и много доволен смях, но той отдръпна ръката си от гърдите ми, а след това отстъпи крачка назад. Направо не ми се мислеше, как изглеждам в гръб с разкопчана рокля! Отново се опитах да изкопча ръцете си от плена на стъклото, дори увереността, че това е невъзможно, вече не можеше да ме спре… спря ме нещо друго!

— Дея, Дея, фактът, че са свършили копчетата, по никой начин не може да ме затрудни… по-скоро, той би трябвало да плаши теб, сърце мое.

И магистърът ме прегърна, позволявайки ми в пълна степен да осъзная един друг факт — че е съблякъл ризата си.

— О, Бездна — простенах аз, чувствайки, как сега и двете му длани властно докосват гърдите ми.

— Напълно съм съгласен с теб. — И целувайки рамото ми, лорд-директорът прошепна: — Ти нямаш дори бледа идея колко силно желаех… — Ухилване. — … да стана твой личен екзаминатор.

Близостта на тялото му, горещината на кожата и напълно лишените от целомъдрие докосвания допълваха все още звучащото като набат в главата ми: „Аз няма да се спра на целувките, сърце мое…“.

— Дея — настойчивите устни ласкаеха шията ми, — аз все още чакам отговор на зададения въпрос.

Дясната длан на магистъра, оставяйки гърдите ми на мира, бавно и предпазливо се плъзна надолу… И аз не издържах:

— Да, разшифровах я…

Той не спря дори за миг, а само произнесе:

— И?

Мен ме разтресе, а ръката му продължи пътешествието си.

— Там се говори за начина на възраждане на отдавна отишъл си, използвайки ритуал на кръвта… Това е всичко, магистър… — Гласът ми секна, когато пръстите му стигнаха до корема ми и властно го покриха с цяла длан. — Риан, моля те…

— М-м-м… — Тих и ироничен глас. — Ти даже си спомни името ми, сърце мое. Това е приятно. — Ръката му неумолимо продължи надолу. — Неприятно ми е друго, — ти отново ме излъга, Дея.

Аз едва не изкрещях, когато пръстите му се промъкнаха там, където нямаха никакво право да ме докосват. Изобщо! Още един конвулсивен опит да се изкопча и реших да му кажа всичко, което мисля за поведението му, но като че ли досетил се за това, Риан просто покри устата ми с другата си ръка и прошепна:

— Ще задам въпроса за последен път, Дея. И няма да имаш втори шанс да се изплъзнеш от отговора, скъпа. Имай предвид, че аз съм прекрасно осведомен, че там е описан конкретен ритуал на жертвоприношение. За една конкретна жертва. Така че не си заслужава да ме лъжеш.

И той ми позволи да говоря, но пък ръката му отново се върна на гърдите ми, като че ли, за да напомни, че нямам повече никакво право не неверен отговор. Корабът се разтърси от поредния гръмовен трясък, океанът не ревеше, той виеше в безумието на урагана, а аз…

— „Ритуалът на кръвта“, той се нарича така, всъщност, да, нали се явява жертвоприношение… — Имах усещането, че съм на границата да изгубя съзнание. — Тринадесет артефакта и жертва…

Не исках да казвам нищо друго. Трябваше да проверя всичко сама още веднъж, можех и да бъркам, аз не бях изучила добре руните, аз…

— Коя е жертвата, Дея? — И напомни за докосването си там, в най-недопустимото място. Напомни властно и в същото време така… вълнуващо. — Името, адептка. — Шепот, който напомняше раздирането на плътна хартия, и аз с гърба си усетих колко тежко диша.

Гръм, аз се свих, стиснах очи и от устата ми, заедно с тежка въздишка се изплъзна ужасяващото:

— Ти…

Нов тътен на бурята ме накара за пореден път да потръпна, но не и магистъра. Лорд Риан Тьер сега дишаше спокойно и равномерно, прекалено спокойно… и в този момент аз действително се ужасих…

— Отново трепериш — констатира лорд-директорът, прекратявайки недопустимите докосвания и просто прегръщайки ме нежно. — Трябва да ти призная, че баща ми разшифрова всичко по друг начин. Излизаше, че им е нужна смъртта на наследника на кръвта на императора и аз разкарах Дарг от столицата, напъхвайки го в не особено нежните, но безопасни обятия на императорската гвардия.

Стъклото отново се нагря, освобождавайки ръцете ми от плена си. Аз разтрих пръстите си, раздвижих ги, а след това ги отпуснах върху ръцете на магистъра… Риан просто ме прегърна по-силно и сега и двамата се взирахме през прозореца, към беснеещия океан, а след това аз попитах:

— Тоест, историята с Нора…

— Използвах я като повод — спокойно потвърди възникналите у мен съмнения магистърът. — Дворецът изкривява магията, а в Ардам, в обкръжението на хрътките, за Дарг е по-безопасно. А с разследването, естествено, аз се заех сам.

И тогава си спомних въпроса на лорд Еллохар: „Ти наистина ли си мислиш, че която и да била постъпка, моя или на Тьер, може да е необмислена?“. Какво пък, колкото по-нататък отивах, толкова повече се убеждавах, че лордовете обмислят всичко, до най-незначителните нюанс.

Корабът се разклати по-силно. Нещо в каютата падна, разнесе звъна на счупени парчета. Аз също не бих се удържала на крака, но мен ме прегръщаше магистърът, а той самият стоеше като вкопан. Просто продължаваше да стои и да се взира в илюминатора. Точно по същия начин той стоеше и гледаше как снегът покрива Ардам, когато му бях казала, че искам да разваля годежа. И тази мисъл моментално ме върна към случилото се. Аз отдръпнах ръцете си, които така уютно се чувстваха върху дланите на магистъра и предпазливо се отдръпнах от него, а когато той с явно съжаление ме пусна, отстъпих на няколко крачки. Оглеждайки се, забелязах, че Риан внимателно следи всяко мое движение, и усмивката му с всеки миг става все по-очевидна.

Отстъпвайки в страни, придържах с ръце роклята, която заплашваше да се смъкне от тялото ми. Усмивката на лорд Тьер стана значително по-широка, а погледът му неумолимо ме следваше. Тогава се реших да изкажа цялото си възмущение от случилото се:

— Изобщо не ме гледайте така… — Към края на фразата, гласът ми заглъхна до уплашен шепот, а гневно възмущение изобщо не се получи.

Лявата вежда на магистъра бавно се вдигна нагоре, придавайки на лицето му насмешливо-иронично изражение. Но той премълча.

— И така също недейте! — вече значително по-уверено възнегодувах аз.

Широка нагла усмивка в отговор.

— И този ваш изпит… — Аз притиснах смъкващата се рокля към гърдите си, и поемайки си дълбоко въздух, ясно, уверено и решително заявих: — Вашето поведение е във висша степен недостойно, лорд-директор! А сега бъдете така добър да ме върнете в…

— Два важни момента, Дея — Отново ниският, чувствен, прегракнал глас, който караше нещо вътре в мен да трепери. — Когато аз те гледам „така“, най-благоразумно е да премълчиш. И второ — плавна, заплашително-спокойна крачка към мен, — трябва да те поставя в известност, че отдавна имах намерение да ти покажа действително „недостойно поведение“.

Аз мигом скръстих ръце пред гърди, демонстрирайки, че никакви стъкла повече няма да пипам. Магистърът коварно се усмихна… Крачка към мен… аз направих две назад, отчаяно придържайки роклята. Магистърът пристъпи отново.

— Знаете ли, това преминава всички граници, лорд-директор!

Крачка и в момента, в който се опитах да отстъпя, разбрах, че върху подгъва на роклята се е разположило стъпалото на магистъра, здраво удържайки тъканта, и съответно — мен. Вдигнах очи към него — Риан се усмихваше коварно, така, че ставаше ясно — беше настъпил роклята напълно съзнателно.

— Магистър!

— Да, сърце мое — и такава сияеща усмивка.

— Роклята ми!

— Тя не е твоя — парира Риан. — Твоята вече я донесох и я преметнах през облегалката на стола.

Потърсих с поглед и забелязах нещо тъмно на стола. Мисълта, че магистърът се е погрижил за мен, беше приятна, току-що протеклият разпит — не.

— Благодаря. — Реших да съм учтива поне в началото. — Но бих ли могла да изкажа една молба, лорд-директор?

— Слушам. — Но така и не махна крака си от полата.

Аз рискувах, да се приближа, правейки крачка към него, дръпнах роклята… той отстъпи, а след това, отметнала глава и гледайки в черните, леко мъждукащи очи, честно си признах:

— Единственото, което не ме устройваше, а и продължава да не ме устройва в нашите отношения, лорд Тьер, е това, че вие абсолютно не се съобразявате с моето мнение!

Усмивката на смуглото лице започна да помръква.

— Какъв беше този разпит? — Възмущението ми си намери отдушник и сега се лееше като река. — Ами ако аз бях постъпила така с вас, щеше ли да ви хареса?

В следващия миг лорд Тьер просто се обърна и излезе от каютата. Гръмкият му смях го чух даже през воя на вятъра и грохота на заливащите кораба вълни. А след това се разнесе веселото:

— Преобличай се, сърце мое.

И отново смях. На него наистина му беше весело, а на мен — не особено.

За оставените ми дрехи, можеше да се каже само едно — свекромонстърът се беше постарала. Тук имаше всичко необходимо, и в същото време — нищо прекалено отворено, така че, закопчавайки високата яка на роклята, аз бях много благодарна на лейди Тьер. И за меките високи ботушки, и особено, за удобното, красиво бельо.

На вратата се почука и магистърът възпитано се осведоми:

— Мога ли да вляза?

— Влезте — неохотно отвърнах аз.

Риан решително блъсна вратата, постоя на прага, разглеждайки ме, и замислено произнесе:

— Не съм сбъркал размера.

А аз стоях и си мислех за бельото… мой размер, и се досещах, че изобщо не го беше избирала лейди Тьер.

— А…

— Не ти ли хареса? — иронично вдигайки вежда, се поинтересува магистърът. — Добре, по-късно ще свалиш роклята и ще ми покажеш какво именно не ти е станало — само на думи едва ли ще разбера. Да вървим, сърце мое, чакат ни. И, да, не забравяй книгата.