Елена Звездная
Как да не объркаш древните клетви (1) (Урок пети)

1

— Адептка Риате… — Зъл, раздразнен и уморен глас, в който се усещаше такъв гняв, че ми се искаше просто да затворя очи, да се скрия и никога повече да не го чувам. — Вие два пъти без разрешение сте напуснала „Академията на проклятията“ по време на учебни занятия.

Магистърът на Тъмното изкуство, членът на „Ордена на Безсмъртните“, временният повелител на Третото кралство, лорд-директорът Риан Тьер втренчено ме гледаше с черните си, непроницаемо черните си очи… С такова огорчение, с такова недоумение, с такава ярост.

— Вие още дълго ли ще мълчите? — взискателно се поинтересува магистърът.

Дори да знаех какво да кажа, просто нямаше да съм в състояние и дума да обеля. Знаех със сигурност, че ако само се опитам да кажа нещо, просто веднага щях да ревна.

— Нямате ли какво да ми кажете?

И аз реших да рискувам и честно да отвърна:

— Не… — И наведох поглед.

Известно време в кабинета на лорд-директора цареше тежка, потискаща тишина. Струваше ми се, че даже въздухът на това сумрачно помещение ме задушава.

— Аз просто съм длъжен да те изключа, Дея — с глух и направо тътнещ от ярост глас, произнесе магистър Тьер. — Но за пореден път се оказвам пред неприятния избор между личната си привързаност към теб и задълженията ми на директор на тази академия.

Главата ми се наведе още по-ниско, а аз отчаяно се молех само за едно — да не се разплача.

— Раменете ти потръпват — неочаквано възнегодува Риан.

Само дето в гласа му нямаше нито съчувствие, нито нежност — само яд, непримирима студена ярост и бездушен мрак. Магистърът на Тъмното изкуство, племенникът на императора, Първият меч на империята, лорд Риан Тьер просто не беше успял да прости отказа на нищожната адептка. И нямаше да го прости.

Мисълта за изключването от „Академията на проклятията“ изведнъж ми се стори интригуваща и привлекателна. На мен повече нямаше да ми се налага да го виждам, на него — да ме ненавижда.

— Адептка Риате. — Почти изръмжаване.

Аз трепнах и едва чуто отвърнах:

— Нямам какво да ви кажа, лорд-директор. Наистина съм виновна.

Виновна съм за всичко… Като започнем от онази история с проклятието, до това, че не издържах, че се предадох и се отказах от своята любов.

Защото Риан може и да ме ненавиждаше, но аз продължавах да го обичам.

— Вън! — Тиха, пълна с едва сдържана ярост, заповед.

Ставайки бавно, хвърлих поглед към лорд-директора и потръпнах с цяло тяло — той не сваляше поглед от мен и този поглед беше пронизващ, тежък и непроницаемо черен. От такъв поглед всеки би се втурнал да бяга презглава към Бездната, но аз някак се сдържах. Приближавайки се към бюрото, извадих от джоба си свитъка, над който бях работила цяла нощ, и го протегнах на магистъра. Лорд-директорът бавно, като че ли с нежелание, откъсна поглед от мен, взря се в свитъка, а след това отново ме прикова с очи и с леден тон зададе въпрос:

— Какво е това?

Така ми се искаше просто да се обърна и да си тръгна! Само и само да не чувствам, как от тона на гласа му, всичко се разкъсва в гърдите ми.

— Това са номера на сметки, лорд-директор. — Аз не издържах, извърнах се към прозореца и продължих да говоря с очи, вперени в късчето ярко, светло небе. — Когато ние с Юрао бяхме в банката, покойният майстор Дартаз-старши, освен че ни изплати дължимото по договора, ни даде и възможност да погледнем сметката на госпожа Игарра Блатиста.

— Така — прекъсна ме магистърът. — Разбрах. Знам. Но всички документи на банката бяха унищожени с първата вълна на Гнева на слънцето. Номерата на сметките, преписани от офицер Юрао Найтес изгоряха заедно с дрехите и косата му. Откъде вие, адептка Риате — и толкова сарказъм имаше в тази фраза, — имате тази информация?

Все така с поглед към прозореца, тихо отвърнах:

— Аз съм адептка на „Академията на проклятията“, да запомняме схеми от пръв поглед е навик, който тук довеждат до автоматизъм.

Подсмихвайки се, лорд Тьер взе свитъка от все още протегнатата ми ръка, разгърна го, погледна и се поинтересува:

— И колко време на вас, адептка Риате, ви отне да възстановите номерата на дадените сметки?

— Два дни и една нощ — откровено си признах аз.

Наистина ми се беше наложило да се потрудя, но успях да си спомня и да запиша не само номера на сметката, от която се превеждаха парите, но и тези на сметките в Третото кралство.

— Забавно — злобно процеди лорд Тьер.

Аз крадешком го погледнах, докато той се взираше в колонките цифри и на душата ми стана малко по-топло. Аз знаех, че без него ще ми бъде зле, но не предполагах, че ще е чак толкова…

Риан стремително вдигна глава, пресрещна погледа ми, а аз моментално отместих очи.

— Знаеш ли на кого принадлежи тази сметка? — спокойно и вече без яд, попита Риан.

Приближавайки се, се наведох през бюрото, погледнах към реда върху хартията, който сочеше магистърът, и честно отговорих:

— Господин Дартаз-старши беше разпоредил да се проучи всичко възможно именно за тази сметка от седемнадесет цифри, но служителите на банката съобщиха, че това е сметка в Императорската банка, където те нямат достъп. Така че, не, не зная.

Аз се изправих и отново се загледах през прозореца.

— Така, а ето тази сметка?

Свитъкът се беше получил много дълъг, доста по-голям от този на гномите в банката, просто заради това, че моят почерк е по-едър, и разгънат, той заемаше половината бюро. А пръстът на магистъра сочеше един от редовете цифри, които бяха в най-долния край, точно пред самия него. Тоест, на мен или щеше да ми се наложи да се просна на бюрото, или да извадя увеличителния кристал.

— Заобиколи бюрото, ти няма да го видиш от там — заповяда лорд-директорът.

Неуверено погледнах магистъра, но той беше напълно погълнат от свитъка и дори не беше вдигнал очи към мен. Независимо от това, да се приближавам към него си ме беше откровено страх. И аз извадих кристала от гривната.

— Според мен, тук има някаква грешка — някак разтревожено възкликна Риан.

— Къде? — Аз припряно заобиколих бюрото, заставайки до креслото на магистъра, и се наведох да видя какво именно съм сбъркала при преписването. Та нали го бях проверила, в стаята ми беше черновата на този списък и всичко съвпадаше.

— Каква грешка?

Магистърът дръпна ръката си, показвайки ми шест цифри от номера на една сметка, но там абсолютно сигурно, не можеше да има грешка.

— Не — възразих аз. — Няколко пъти проверих всичко, не може да съм сбъркала.

— Така ли? — с насмешливо-ироничен тон.

Внезапно магистърът стана и аз се оказах между него и бюрото. Отмятайки косата ми от лявото рамо, Риан се наведе, за да прошепне жлъчно, почти докосвайки с устни ухото ми:

— Погледът ти беше грешка. Този един-единствен поглед. Ти се издаде, Дея.

Аз замръзнах. Риан се разсмя, прегръщайки ме с една ръка, с другата събра свитъка, а след това отново прошепна:

— Всичко най-тъмно, адептка.

И пускайки ме, излезе от кабинета, бодро размахвайки хартията. И вече от кабинета на лейди Митас, аз дочух високото му:

— И да, дори не се надявай да те изключа, скъпа.

А аз със сигурност знаех, че там седи лейди Митас! И май че не само тя.

На излизане от кабинета на директора, аз можех да конкурирам по цвят аления килим на пода, но честно казано, независимо от ужасното смущение и яда, ми беше станало много по-леко и вече не ме разкъсваха сдържаните ридания. И причината определено не беше в това, че нямаше да ме изключат.

Не ми беше леко да мина покрай лейди Митас, която, явно след гръмогласното заявление на лорд-директора, беше изпуснала перото от ръката си и сега на някакъв, явно важен документ, се ширеше огромно мастилено петно. И дори да предположим, че секретарката беше свикнала с всякакви странности, до вратата стоеше и лейди Орис и именно нейния поглед аз щях да помня още дълго време.

— Тъмни — промърморих аз и се изсулих от приемната.

В коридора стоях дълго и се опитвах да дойда на себе си. След това бавно тръгнах към изхода от административната сграда, и когато прекрачих прага, отново спрях, подлагайки лицето си на лъчите на яркото пролетно слънце.

Пролет!

Беше третият й ден, склоновете на хълмовете вече се бяха покрили със зелена трева, храстите, току-що отърсили се от снега, бяха разцъфнали, а първите, най-нежни цветенца, вече плахо пробиваха разкиснатите от разтопилия се сняг миналогодишни листа. И колко беше красиво! И приказно вълшебно, не бях успяла още да свикна. Загреб е доста по̀ на север от Ардам и при нас Пролетта сменя зимата за шест-седем дни, а тук това се случваше само за три. И празникът на Смъртта на зимата наистина беше сбогуване със снежната красавица, защото колкото и сняг да натрупаше през последната нощ, на сутринта, с първите лъчи на вече пролетно топлото слънце, всичко се стопяваше. И заради това Смъртта на зимата се празнуваше до самия изгрев. Приграничието е суров край. При нас казват: „С последния сняг кат се умиеш, всички болежки убиваш“.

— Равно дръж, вдигай! — раздаде се викът на магистър Тесме.

— Не я пускай! — крещеше Седр.

— По-плавно, давай — повтаряше след тях Ружен.

Стараех се да не се усмихвам. Беше трудно, разбира се, но по-добре да се постараех да не се ухиля, отколкото да получа проклятие в отговор на усмивката си. А работата беше в това, че след отминалия празник на Смъртта на зимата, лорд-директорът беше бесен. Бесен на мен, на себе си, на целия свят. За това знаехме само аз и той, даже на Юрао не бях казала и дума за развалянето на годежа. Обаче точно тогава, в първия ден на пролетта, преподавателите от мъжки пол, които страстно завиждаха на женската половина и на обновеното женско общежитие, бяха решили повторно да се опитат да намекнат на лорд-директора за плачевното състояние на своите жилища. Лорд Тьер осъзна намека и заповяда всички адепти и преподаватели от мъжки пол да го чакат на двора на академията.

Ние, женската половина, бяхме останали сами по време на построяването, и докато изпълнявахме леки упражнения, с интерес поглеждахме към случващото се. Упражненията бяха леки, именно защото и Верис също с интерес чакаше да види как ще се развият събитията.

А „събитията“ ние ги чакахме с известно недоволство и ревност — по-голямата част от зимата, именно нашето общежитие беше по-хубаво, и никак не ни се искаше да отстъпваме позициите по комфорт и удобство на мъжете.

Та значи, подредени в редички, и чакайки лорд-директора, ние бавно се разтягахме и правехме прикляквания. Мъжката половина обзета от радостно нетърпение ни гледаше високомерно, а Седр направо потриваше ръце…

Отвори се вратата, ядосаният, и поради тази причина убийствено спокоен, лорд-директор излезе на прага. Хвърли поглед към мен.

Приклекнах припряно, извън такта на останалите, но пък за сметка на това, зад гърба на Янка ми се беше сторило по-безопасно.

Не зная колко дълго магистърът се взира в мен, но докато той тръгне по тренировъчното поле към чакащите чудо, Тимянна вече също беше започнала да прикляква безразборно и извън такт.

Лорд-директорът стигна почти до мъжкото общежитие и ние чухме произнесеното с леден тон:

— Колко още трябва да чакам?

Оказа се, че вече никой не се опасяваше от духа-хранител, но за сметка на това, всички се ужасяваха от лорд Тьер, а освен това си пролича, че мъжкия колектив, кой знае защо, престана да се надява на желаното чудо.

— Ами че то план… няма, лорд-директор — гласът от отвъдното звучеше почтително. Подмазващ се дух-хранител — просто чудо невиждано. Мъжкият колектив отстъпи дружно крачка назад. Те вече нищо не искаха, те просто с ужас се взираха в окаменялото лице на лорд Тьер и се готвеха за най-лошото.

— План не е нужен — с все същия леден тон отсече магистърът.

Ние престанахме да правим упражнения и сега, затаили дъх, следяхме развитието на събитията.

— Ще прощавате — такъв извиняващ се задгробен глас всички чувахме за първи път. До скоро беше нереално дори да предположим, че нашият дух-хранител би могъл да говори така, — а… какво да направя тогава?

Действително, какво би могло да се направи без план?! Как изобщо се строи без чертежи и изчисления? Но лорд-директорът имаше свой вариант.

— Разрушете до основи мъжкото общежитие — най-спокойно заповяда той.

— Какво? — духът от удивление дори се показа на повърхността на тренировъчното поле, измъквайки от земята призрачната си глава, която по размер напомняше голяма бъчва.

— Съмнявам се, че страдате от проблеми със слуха — безжизнено произнесе магистър Тьер.

В следващия миг затрепери земята, в отчаяние си заскубаха косите адептите от мъжки пол, простенаха преподавателите, а мъжкото общежитие безмълвно го погълна земята. След още един миг, на мястото на стабилната сграда се виждаше само пусто поле. Едно такова, зелено. И дори ранни цветенца бяха наболи тук-там… Но чувството беше такова, като че ли виеше вятър и се чуваха крясъците на гробищни гарвани.

— Лорд-директор! — потресено възнегодува магистър Тесме.

Риан, с ръце зад гърба, хладнокръвно се обърна към представителите на силния пол:

— В учебния план за настоящата година е предвидена практика в полеви условия. Пристъпвайте към построяването на палатъчен лагер. До края на учебната година ще живеете в него, господа. Имате две денонощия за изграждането му, необходимите материали ще бъдат доставени до един час. Личните си вещи ще получите, когато приключите със строителството. Всичко най-тъмно, господа. И, да, честита пролет!

В пълно мълчание лорд-директорът напусна колектива на повереното му учебно заведение, без дори да се огледа назад, за да види умоляващите погледи, с които го изпращаше цялата мъжка половина.

И абсолютно никой не очакваше да чуе от духа-хранител съкрушеното:

— Ех, мъжаги, какво сте му направили, че така да ви… — тежка въздишка, и с явно съчувствие: — А вие поне палатки умеете ли да опъвате?

Адептите и преподавателите, откъсвайки умоляващите си погледи от вратата, която беше хлопнала зад гърба на лорд-директора, ги насочиха с надежда към духа-хранител.

— Е, какво да ви кажа… дайте поне бани да ви построя и столова — предложи хранителят.

Потресените лица отразяваха пълното ни изумление — духът-хранител да предложи нещо?

— Тоалетни също, ако може — простена Седр.

— И не ви ли се намира план на конструкцията на палатка, обикновена? — вежливо се поинтересува магистър Тесме.

 

 

До късна нощ адептите и преподавателите старателно опъваха палатки в лагера, при това духът-хранител, с планове и инструменти, се навърташе постоянно около тях! А ние, от душа намразени от целия мъжки състав, половината нощ не можахме да заспим от звуците на чуковете и брадвите. Но ние не се оплаквахме, напротив, съчувствено гледахме нашите палаткостроители през прозорците и им пишехме домашните.

А на сутринта ни стана съвсем жал за тях!

Рогът на черния еднорог, който със зловещ звук ни събираше за построяване, ни накара и да осъзнаем и готовността на палатъчния лагер. Мъжката половина — изпомачкана, сънена, несресана, на места — окъсана и просто олюляваща се от умора, в горд строй се изпъчи пред новото си местожителство. Лорд-директорът излезе на прага на административния корпус. Скръствайки ръце на гърди, огледа построените през нощта шатри и се поинтересува:

— Това е градче от палатки или пример на тролското архитектурно творчество?

Троловете, между другото, в полеви условия нощуваха без каквито и да било подобия на жилищни помещения.

Адептите се намръщиха, преподавателите се притесниха, духът-хранител реши да рискува и се обади:

— Какво му има? Нещо не ви ли харесва?

— На мен? — с такъв тон попита лорд-директорът, че духът започна бавно да се закопава в земята. — На мен всичко ми харесва — лорд Тьер се усмихна, — но не съм уверен, че качеството на построените жилища ще устрои вас, господа.

В следващия миг започна пороен дъжд. Странен такъв порой, който се изсипваше изключително и само върху прясно построената обител на адептите и преподавателите от мъжки пол. Няколко палатки се разглобиха веднага, повечето останаха да се червят под небето само с поразклатения си дървен каркас, една-две устояха… Дъждът секна.

— Имате още едно денонощие — с леден тон напомни лорд-директорът, — и благоволете да използвате доставените вчера строителни материали, защото, повярвайте ми, за стабилни палатки се изисква специална тъкан, а не тази, която толкова грижливо ви е подарил духът-хранител, преобразувайки старите пердета. Захващайте се!

Вечерта, когато свършиха лекциите, а те не жалеха никого и си вървяха по програма, цялата женска част се присъедини към строителството. Работите сега ги надзираваше Жловис, който беше успял да се забърка и във военни действия, и по време на войната се беше научил на сложното дело по опъването на палатки. Първата палатка бе построена за Тесме. Когато съоръжението придоби приличен вид, Жловис пристъпи към проверка на качеството. Конструкцията беше подложена на разтърсване, на изливане отгоре й на дванайсет кофи вода, а духът-хранител устрои малко земетресение. Палатката не помръдна. Вдъхновени от успеха, адептите вече се бяха приготвили да създават по образ и подобие, когато госпожа Жловис благоволи да се поинтересува:

— И къде е планът на лагера? Да не планирате тук хаос да ми създавате?

Отначало й зашъткаха, но след това осъзнаха, че мисълта не е лишена от рационално зърно. Планът на градчето беше начертан с общи усилия на голям лист непромокаема хартия, аз лично изобразих цели три палатки от лявата страна, беше разгледан на общо събрание на бъдещите обитатели и одобрен от духа-хранител. Той разчерта директно на земята местоположението на всяка отделна палатка в архитектурния комплекс и строителството започна.

До късна нощ ние обшивахме ръбовете на вече готовите палатки, закрепяйки плата, а силната половина на академията се сдобиваше с трудови мазоли по ръцете, докато гордо си осигуряваше жилищна площ. След това нас ни натириха да спим, а те самите, неясно как, домъкнаха алкохол от града, запалиха огньове от остатъците на строителните материали и втората половина на нощта женското общежитие беше принудено да слуша пиянски песнопения за суровата мъжка съдба. Сутринта ние вече ридаехме, но не от съчувствие към тях, а от жалост към самите себе си.

Ето така, в утрото на третия пролетен ден завърши издигането на новия жилищен сектор на „Академията на проклятията“. Лорд-директорът, след небрежна инспекция, одобри обекта и разреши на духа-хранител да върне на вече достатъчно окъсаните и омърляни адепти техните лични вещи. А те, какво? Осъзнали задоволството, което носи създаването на най-простите архитектурни съоръжения, постановиха, че ще бъде създадена зала за общи събрания, а също така, ще бъде изработена табела, която да демонстрира, че именно тук се намира „Мъжки палатъчен лагер“. За това велико, според тях, дело, господата използваха обедната почивка.

— Ето-о-о, по-внимателно, адепт Гровас, казах, по внимателно! — буйстваше Тесме.

Пред очите ни табелата беше прикована към два високи стълба и вдигната. След това се заеха да трамбоват земята около пилоните, на които се крепеше това произведение на изкуството.

Странна работа, за първи път виждах Тесме толкова щастлив, според мен лопатата имаше шанс да се превърне в негов любим инструмент. А и вечно суровият ни Седр, стоеше с ескиза в ръце и сверяваше готовата табела със собственоръчния си проект. И съдейки по всичко, беше доста доволен.

— Дея! — Викът на Тимянна ме отвлече от съзерцаването на действията на преподавателите. — Дея, ела при нас!

Янка и още шест адептки от нашата група, включително и мирналата се в последно време Ригра, играеха с магически вестител. Играта беше много проста — трябваше да хване вестителя и да се познае думата — ако се досетиш — измисляш следващата, ако не — вестителят ставаше прозрачен и изчезваше, а след това се появяваше на три крачки от изгубилия.

— Дей!

— Не мога — повишавайки леко глас, викнах в отговор. — Аз избягах от лекцията на Окено и сега ме чака разплата…

— И колко време? — Янка улови вестителя, прошепна думата… Сбърка, защото облачето с две очарователни черни крилца се изпари, за да се появи пред Ригра. Тя подскочи, хвана го, прошепна… облачето почервеня, доволната Дакене прошепна ново и съобщи на играещите:

— „Смъртоносно проклятие“, шесто ниво, мигновено действие!

И играта започна отново.

Докато наблюдавах момичетата, изобщо не бях забелязала, че по пътечката към мен се приближава Жловис. Но за това, че идва към мен, нямах никакви съмнения:

— Дейка — закрещя гоблинът, — ето ти гатанка: злобно, съскащо, плюе отрова?

— Майстор Окено в истински ипостас — с усмивка отвърнах аз, тъй като, така или иначе, чаках кога ще ме повика.

— А ти откъде знаеш? — изуми се гоблинът.

— Знам аз, знам — заслизах по стълбите. — Имам проверка на контролната.

Същата онази, която не бях писала аз. Как старши следователят се беше досетил, аз лично изобщо не можех да си представя, от друга страна, той неслучайно беше старши следовател.

— А защо е в ипостас? — любопитстваше Жловис, когато аз се приближих към него и се насочих към портала.

— В ипостас е — аз тежко въздъхнах, — защото ние сега ще идем „да се помотаем по сметищата и да потърсим трупове“ — повторих аз думите на майстор Окено. — А там на него в нормални дрехи не му се ходи.

— А на теб? — удиви се Жловис.

— А аз си нямам друг ипостас — измърморих в отговор, без изобщо да съм вдъхновена от перспективата за предстоящата разходка.

Портиерът известно време мълчаливо ситнеше до мен, а след това проникновено попита:

— А за какво така те гонка?

— Има си причина, Жловис — честно си признах. — Издъних се.

И се усмихнах на слънцето и на вятъра, и изобщо на пролетта. Просто заради това, че настроението ми беше прекрасно — Риан вече не ме гледаше със студена ненавист в очите, а с всичко останало аз можех да се справя.

 

 

Напразно така си мислех.

— Добрият следовател не позволява на другите да вършат неговата работа — поучаваше ме Окено, пълзейки по пътя с такава скорост, че на мен ми се налагаше да тичам след него.

И как беше успял да разбере, че контролната не я бях писала аз? Как?

Когато отминахме оживената част на Ардам и свърнахме към някакви пустеещи полета, аз изтичах по-напред и все пак се поинтересувах:

— Майстор старши следовател Окено, а вие как стигнахте до извода, че дадената контролна работа не съм я писала аз?

Когато василискът се закова насред пътя, стана ясно, че изобщо не се е запъхтял. Той се втренчено ме гледаше, докато аз, задъхана, не си възстанових дишането, а след това подигравателно отбеляза:

— Как да ти кажа, Риате, контролната работа беше превъзходна, а и почеркът, ама направо твоят, но… — Пауза, и облизвайки устни с раздвоения си език, Окено тържествуващо добави. — Ти, абсолютно съм сигурен, би отминала една толкова деликатна тема, като гниенето на женските млечни жлези!

Изчервявайки се, отмъстително си помислих: „Ах, Юрао!“

— Между другото, Найтес навремето писа при мен курсова работа точно по същата тема — ненатрапчиво намекна Окено.

Честно казано, не ми се искаше да научавам нищо повече по въпроса. Както и не ми се искаше да търся и да разглеждам трупове.

— Ти, Риате — поучително подхвана Окено, — не разбираш най-важното — понякога трупът може да ти разкаже повече, отколкото на… на твоя лорд Безсмъртен.

— Той не е мой — тихо отвърнах аз.

Едно е, когато Окено втренчено се взира в теб, но когато василиск присвива очи насреща ти, усещането е съвсем различно. Дори той да не използва магия, ти усещаш, как се вкаменяваш.

— Твой е — спокойно утвърди старши следователят. — Моето обоняние е по-добро от това на вълците, Риате.

Аз не се захванах да споря, защото да доказвам каквото и да било на майстора, нямаше никакъв смисъл. И ние се навряхме в крайпътните храсталаци — василискът, който почти не се различаваше от огромна змия, само дето опашката му беше по-дебела, и аз, жвакащата с обувки по разкиснатата земя, нещастна адептка. Разтопилият се сняг беше оголил планини от боклуци, изгнили остатъци от храна и трупове, разбира се. По-голямата част от тях бяха умъртвия, приближили се към града в търсене на някого, годен за ядене, и така и заспали по време на силните студове. Сега те още не бяха излезли от летаргията, но едва ли някога щяха да се събудят — Нощната стража напролет тези „граждани“ ги пращаше на окончателна разходка в Бездната.

Наистина, дори знаейки, че мъртвите нямаше да станат, да бродя сред тях не ми доставяше никакво удоволствие. Но нямах кой знае какъв избор.

И изведнъж се случи почти чудо.

— Дея — викът на Риая прозвуча по-омайно и от вампирски хор. — Дея, ти какво правиш в храстите, излизай!

И тъмната елфийка, в прекрасна лилава рокля, се спусна стремително към мен. Златистите коси в разкошни букли се стелеха по раменете й, златистите очи блестяха по-ярко от слънцето, лицето беше поруменяло — Ри беше просто прекрасна. И забравяйки за необходимостта от издирване на трупове в различна степен на разлагане, веднага излязох от храсталаците и се озовах в обятията й.

— Дей! — възкликна Риая, стискайки ме така, че ребрата ми едва не затрещяха.

— Ей, стига, ще я убиеш така — Юрао също изникна неясно от къде, въпреки че можеше да се предположи, че Риая досега просто го затъмняваше със своя блясък. — Пусни партньора ми.

Ри ме пусна, облъчвайки брат си с намръщен поглед, аз просто се усмихнах на дроу. Той весело ми намигна в отговор и с ненужно висок глас се осведоми:

— А какво правиш тук в учебно време, Дея?

И видът му беше един такъв невинно-учуден…

— А… ние с майстор Окено… — започнах аз и тутакси си прехапах езика, виждайки как, при споменаването на старши следователя, пребледня и дори отстъпи крачка назад Ри.

Но нямаше накъде да отстъпва! Храстите зашумоляха, на павирания път стъпи майстор Окено. С крак стъпи. Обут в обувка крак. И вторият крак се появи веднага след първия. Както и целият майстор, облечен в безупречен тъмен костюм и при това с лилава риза. Точно с оттенъка на роклята на, в миг осъзналата всичко, Риая.

— Майстор старши следовател! — Юрао беше самото удивление. — Това сте вие, и сте тук! Каква приятна изненада!

Окено хвърли забележимо недоволен поглед към дроу, но къде можеше да се мери следователят с разгневено-възмутената Ри — тя просто изпепеляваше брат си с мрачно-златист поглед.

— Между другото, ти сега извършваш благо дело — не отрече коварните си замисли Юр, но и явно нямаше никакво намерение да се разкайва за тях. — Та ти спасяваш Дея!

Старши следователят изпухтя. Много гневно. Юрао нахално продължи да я увещава:

— И ако ти ей сега не го замъкнеш нанякъде, Дей до късно ще се мотае по сметището в търсене на разложени трупове. А на нея и така не й е леко, тя се е разделила с любимия.

Тогава и аз се присъединих към заплашителните погледи, насочени към Юрао. Риая, преставайки да дупчи с очи брат си, удивено се взря в мен. Аз си замълчах. Юрао — не.

— А ти какво, нищо ли не разбра? Или не забеляза как на Празника на смъртта на Зимата Дея почти целия сняг изразходва? Да не би да си мислеше, че иска от болести да се избави?

— Юр-р-р, а ти крастави дроу виждал ли си? — с намек изсъсках аз.

Партньорът очарователно ми се усмихна и нагло отбеляза:

— Не, на мен ми стигна и краставия дракон.

— Драконите лови ли ги краста? — изуми се Окено.

— И такива работи се случват — Юрао весело се усмихваше. — Като докарат до кипене адептките на „Академията на проклятията“, и още по-странни неща може да им се случат. А всъщност, ние какво все за болести и трупове говорим, гледайте денят какъв е хубав, топъл, слънцето припича, тревичката зеленее… Аз предлагам да се разходим, какво ще кажете?

Всички искаха да кажат нещо. Ри, явно искаше да каже какво мисли за брат си, но й беше жал за мен. Окено явно също не би си замълчал, ако не му харесваше толкова Риая. Аз изобщо бях свикнала да си трая, но освен това, на мен изобщо не ми харесваха труповете, дори ако те можеха да разкажат на всеки добър следовател повече, отколкото на лош некромант.

Така че, Юрао ми протегна ръка, а Окено повтори същата маневра с Ри. Аз с благодарност хванах ноктестата лапа на Юрао, Ри, мърморейки хвана Окено под ръка и ние тръгнахме да се разхождаме. Старши следователят и Риая напред — те бяха наистина много хармонична двойка, аз и Юрао отзад. Ние вървяхме малко по-бавно, за да можем да поговорим.

— Ти как си? — подхвана партньорът.

— По-добре — без увъртане отвърнах аз. — А ти как се досети, че на Празника на смъртта на Зимата нещо се е случило? Аз се стараех да се усмихвам, та никой да не забележи.

— Никой не забеляза — дроу леко стисна дланта ми. — Само ние с Наавирр. Ние по-добре те познаваме.

Аз повървях мълчешком известно време, гледайки напред, където Окено изведнъж беше спрял, за да откъсне клонче, обсипано с белоснежни цветове, и да го подаде на Риая. Независимо от подчертано неприязненото си отношение към старши следователя, тъмната елфийка забележимо се смути и взе цветенцата така… Така не ги взимат от човек, който ти е неприятен. Топла, доволна усмивка озари лицето на майстор Окено. Ри изобщо наведе глава, прикривайки смущението си с опит да помирише цветенцата. Полувасилискът беше готов да разцъфти като всичко наоколо.

— Най-накрая и той загря — подсмихвайки се, прошепна Юрао.

— Какво е загрял? — попитах аз, впрочем, имайки предвид това, че Ри позволи да я хванат за ръка, тук наистина всичко беше ясно.

— Разбираш ли — започна да разказва партньорът, — Ри винаги го е харесвала. Да, тя се мусеше, сипваше му пипер в чая, пирони в леглото и счукана сол в сапуна за миене. Всичко, което смяташе за нужно, за да й обърне Окено най-накрая внимание. Аз бях на шестнайсет, тя на четиринайсет, следователят й обръщаше внимание, как да не й обърне, след такива пакости, но не като на млада девойка. А когато Ри стана на двайсет, вече тя самата не искаше да го вижда. Ние, дроу, сме отмъстителни.

Аз с усмивка наблюдавах как една много отмъстителна дроу, обръщайки се през рамо, гледа към брат си. Юрао весело й махна с ръка за довиждане, а Окено едва ли забеляза, че го бяха повели към най-безлюдната част от парка.

— Много отмъстителни — повтори Юрао. — Ето сега, той сбърка, че тръгна с нея!

— Защо да е сбъркал? Може би е дошло време да останат насаме? — аз много се радвах за Ри.

— Защото тя все още му е сърдита. — Юр разтревожено се взираше в посоката, в която се бяха отдалечили Ри и Окено.

— Колкото и да му се сърди, ако го обича, ще му прости абсолютно всичко — аз сдържах тежката си въздишка.

— Така ли? — Юрао насмешливо ме изгледа, вдигнал едната си златна вежда. — Ти може и да си в състояние да простиш, но колкото до Ри, там е съвсем друга работа.

В този момент над целия парк се разнесе:

— Не смей с огледалото!!! — Ревът излезе юнашки, изпоплашените птички вкупом си плюха на петите от съседните дървета, прилепите, напротив — натръшкаха се поголовно по тревата.

Ние с дроу стояхме и се вслушвахме в случващото се. Дочакахме поредния възмутен вик:

— Риая Найтес!!!

Подсмивайки се, Юрао меланхолично се поинтересува:

— Аз казвал ли съм ти, че Окено преподаваше при нас?

— Ри е учила в академията на стражите? — не повярвах аз.

— Естествено — Юрао весело ми намигна, — всичките шест години. Иначе, как, според теб, можеше да спретва всички тези номера на Окено? Той, между другото, именно след нашия випуск се премести в Ардам, колкото се може по-далеч.

— По-далече от Ри? — зяпнах аз партньора.

Юр отиде до близкото дърво, откъсна и на мен цъфнало клонче, подаде ми го, и когато аз го взех, поясни:

— По-надалеч от нашата профилна академия — озъби се иронично и продължи: — Представи си изражението на лицето му, когато приемаше длъжността на старши следовател и при представянето на личния състав чу: „офицер Юрао Найтес“.

— И какво направи той? — изведнъж у мен възникна странно подозрение.

— Разстрои се — Юрао се прокашля, — и започна да върти глава, търсейки Ри. Не я намери. Така си стоя разстроен цяла вечер.

Аз вдъхнах сладкия, дори прекалено, аромат на съцветията и се огледах.

Бяхме спрели на удивително прекрасно място насред парка — отдясно се простираше алея от дървета, целите разцъфтели в розово, а отляво — с тъмно сини цветове. Под дърветата, сякаш засипани с пухкав сняг, бясно цъфтяха храстите и се виеше каменната пътечка сред вече раззеленилата се трева. Красиво. И даже беше трудно да повярваш, че съвсем близо до това прекрасно място, при желание, можеш да откриеш трупове…

— Чакай, чакай — вдъхвайки приятния аромат, избърборих аз, — значи Окено си е мислил, че вие ще бъдете в ардамската Тъмна крепост?

— Той не си го мислеше, той го знаеше. — Юрао хитро се усмихна. — Аз какво, напразно ли му носих три пъти за подпис документите си за назначение! А това, което той не знаеше, беше, че никой няма да пусне Ри да работи в Нощната стража.

— Горкият майстор старши следовател — промърморих аз.

— Да, горкичкият. Искаш ли да видим как вървят там при тях нещата? — с пакостлива усмивка, зад която прозираше безпокойство, попита Юрао.

Но аз реших да проявя частноследователските си качества и способности:

— Юр, ти Ри виждаш ли я?

— М-м-м, не — учуден поглед към мен.

— Та нали тя, ако нещо му беше направила, вече щеше да е тук — логично отбелязах аз.

— А-а-а — Юрао накрая се досети. — Тогава още по-добре, да идем да видим! Та това е примирието на века!

И може това да не беше много правилно, но… ние отидохме да шпионираме.

Отначало бързо и тихичко претичахме по алеята към пътечката, която завиваше надясно, и по която Ри беше отвела несъпротивляващата се жертва на отмъщението на истинските злопаметни дроу. И по тази пътечка, ние вече се прокрадвахме, Юрао отпред, аз след него. И стъпвайки безшумно, навеждайки се под клоните, защото територията като че ли беше изоставена и обрасла с диви дървета и храсти, ние се прокраднахме и видяхме стена.

Тук някога беше съществувал градски район, но след нападението на скаените преди седемдесет години беше напълно разрушен — духовете-хранители не бяха успели сами да възстановят сградите, но и не бяха позволили на това място да се строи каквото и да било. И като резултат, в центъра на Ардам си имахме парк с живописни развалини. А именно до една от тези руини, ние видяхме невероятна картина! Окено решително беше притиснал отчаяно съпротивляващата се тъмна елфийка към някаква стена, двете й ръце бяха вдигнати над главата и старши следователят удържаше и двете й тънки китки с една ръка. Втората му длан беше обгърнала личицето на дърпащата се на всички страни девойка, а всички гореизброени действия имаха една-единствена цел — страстна и уверена целувка. Която в момента на нашата поява беше в разгара си.

— Ето, и какво се полага да направя сега? — прошепна подсмивайки се Юрао. — Като брат, аз съм длъжен да се намеся, а мъжката солидарност изисква от мен да пазя никой да не им попречи. Какво ще правим?

— Дори не знам — прошепнах аз, гледайки, как едната от ръцете на Ри се отпуска, за да обвие шията на майстор Окено.

— И аз така…

В това време, и втората ръка на тъмната елфийка прегърна старши следователя, който нямаше никакво намерение да прекъсва целувката.

— Ние, мъжете, сме все така — подхвана Юрао, внимателно дърпайки ме след себе си обратно към пътеката, така, че целуващите се да не ни забележат. — Когато обичаш, само я гледаш и се боиш да дишаш отгоре й. Стесняваш се, изчервяваш се от всяка дума, от всеки поглед, като момче. А вие копнеете за решителност и настойчивост.

Откъм стената се раздаде стон. Ние с Юрао едновременно погледнахме към влюбените и забелязахме промяната в дислокацията на ръцете на майстор Окено — те благополучно бяха заели място на тънката талия на Ри.

— Аз още веднага му казах — продължаваше да се тръшка дроу. — Хващаш я, премяташ я през рамо, крясваш й „моя си“ и не й даваш дори да писне. Защото жените обичат силните и решителните. А той, какво?

— Какво той? — на мен просто ми беше интересно.

Юр не ми отговори, и ние, привеждайки се, напуснахме гнездото на помирилите се възлюбени. Излязохме от другата страна на парка, вече на градската улица, и Юрао, доволен и примижаващ от яркото слънце, предложи:

— Хайде да поработим.

Отмъстителността на дроу изобщо не можеше да се сравнява с тяхната наглост! Ама хич!

— Какво? — искрено се изуми той. — Аз теб от срещата с голямо количество вонящи трупове избавих ли те? Избавих те! Сега е твой ред да ме спасиш от гномите. И между другото, на нас ни предстои и на сватба да идем. И не се опитвай да се откажеш, такива мероприятия са полезни за репутацията на кантората, така че, не възразявай! И изобщо, къде е Нурх?! Ще го уволня заедно с конската му муцуна!

Аз се разсмях. Настроението ми стана просто прекрасно, но все пак:

— Юр, мен едва не ме изключиха и повярвай…

— Вярвам. — Мен ме побутнаха към каретата на току-що пристигналия Нурх, — но не се съмнявам, че точно сега Окено не ще да му се мяркаш пред очите. Стига, Дей, не се вайкай, имаме толкова работа днес, че само в Бездната ще можем да си отдъхнем. Окено при всички случаи ще ни прикрие.

След кратък размисъл, аз свих рамене и се наместих в каретата под приветствените думи на Нурх:

— Госпожо Риате, толкова се радвам да ви видя. Да ви се чуди кентавър, че сте още жива! Кажете, ама човеците при вас как оцеляват без охрана?

— Мълчешком — безгрижно отвърнах аз.