Елена Звездная
Как да преметнеш нечисти с пари (6) (Урок четвърти)

6

Навън стремително се стъмваше, ръсеше студен дребен дъжд, смесен с мокър сняг, улиците опустяваха, а ние с Юрао без да бързаме се връщахме в кантората.

— Значи, ние се качваме по стълбището, пред нас е майстор Ойоко… — Измисляхме щателно всички подробности. — Второто стъпало изскърцва…

— Това е парченце стъкло под крака ти, ти си блъснала една от статуетките и тя се е счупила — напомни партньорът ми.

Да, ние бяхме натрошили статуетките, нямахме друг избор.

— Ние се качваме още по-нагоре — продължих аз, притискайки се към Юрао, защото той вървеше от подветрената страна и до него не беше толкова студено.

— От кухнята се разнася викът на госпожа Ниита и майстор Ойоко ни оставя сами, махвайки с ръка в посока на спалнята на покойната си жена… Знаеш ли, така не е зле, като че ли и не е съвсем лъжа, защото детайлите съвпадат с реалността. — Юрао ме загърна с наметалото си. — Проверката ни е вдругиден, ще мога да повярвам в нашия вариант на събитията.

Ние се спряхме. Дори не разбрахме веднага защо, докато следващият порив на вятъра не донесе отново аромат на прясно изпечени пайове и сладкиши.

— Пай с месо и гъби — мечтателно прошепна Юрао.

— А аз съм гладна — спомних си аз, че обядът не беше особено засищащ, тъй като просто не успях да го доям.

— Обичаш ти да пръскаш пари — опита се да ме укори партньорът, но към лавката на Мелоуин закрачи по-бодро и от мен.

В пекарната беше пълно с народ, пред тезгяха се тълпеше опашка, но Юрао, оглеждайки се, пъргаво ме дръпна след себе си, покрай всички чакащи, направо към служебния вход, който водеше към кухнята.

— Ние сме свои — прошепна ми Юрао, — така че…

Кухнята на най-скъпата пекарна в Ардам ни ослепи със светлини, с белите престилки на готвачите, с равните редички на готовите да бъдат пъхнати в пещта сладкиши и недоумяващите погледи на присъстващите.

— Пет пая с гъби и бяло месо, четири с карриса и може бисквити от пясъчно тесто с ванилов крем — поръча офицер Найтес.

Огромен дебел елф, подобни габарити изобщо не са свойствени за елфите, бавно и заплашително тръгна към нас, удряйки с точилката по разтворената си длан с такъв вид, като че ли следващият удар щеше да бъде по главите ни.

— И какво друго ще пожелае почтеният? — подигра се със заплашителен вид този кулинар.

Отвори се вратата от задната страна на помещението, към нас припряно заситни закръглен гном, пътьом разпервайки ръце за радостна прегръдка. И ако можех да съдя по лицето му, радваше ни се като на роднини, които отдавна не беше виждал, но това веднага накара дроу да застане нащрек и той намръщено заяви:

— Не по-рано от другата седмица!

Гномът посърна, след това отново засия и продължи да излъчва радушие:

— Офицер Найтес, госпожо Риате, колко се радвам! Страшно се радвам!

И аз веднага усетих, че наистина ни се радваха, а пък дали ние ще се радваме след малко, беше съвсем отделен въпрос.

Без да обръща внимание на възраженията ни, управляващият на пекарната Мелоуин ни отведе, тоест фактически ни наблъска в кабинета си, където веднага се появи чайник с ароматен чай, чашки, торта и пайове. И ние вече не можехме веднага да си тръгнем, а коварният гном разточително сипеше комплименти, докато не унищожихме и тортата и пайовете, а ние, сити и благожелателни, не се облегнахме назад в креслата, готови да чуем какво точно искаха от нас.

И тогава гномът премина към деловите въпроси:

— А на нас каррисата ни свърши.

Юрао меланхолично вдигна вежди.

— Уж чакахме търговски керван, а него… — Пауза, тежка въздишка, която би трябвало да предизвика съчувствие и съвсем печалното: — Са го задържали за проверка.

Съдружникът ми веднага се поизправи в креслото, учудено изгледа гнома и попита:

— Кой го е задържал?!

Аз погледнах Юрао и попитах:

— А няма ли да е по-правилно да попитаме „Защо са го задържали“?

— Не, Дей. — Партньорът ми продължи да се взира в гнома. — Въпросът е именно „кой“, защото обозите на пекарските корпорации се проверяват в столицата, пак там веднага се запечатват магически, за да се запазят пресни продуктите и едва след това се отправят на път. Така че няма никаква причина да се задържа вече проверената стока, а освен това се знае точно колко време би отнел пътя и ако срокът се превиши, продуктите се считат за неизползваеми.

— Срокът утре ще изтече — майстор Мелоуин изхлипа. — Ако не свалим печата до обяд — край!

— Магическият печат, когато се превиши срока на съхранение, просто изпепелява развалената стока — отново поясни за мен Юрао.

И сега ние дружно не сваляхме поглед от майстор Мелоуин, очаквайки думите му. Почтеният гном нямаше намерение да изпитва търпението ни и с трагичен шепот съобщи:

— Императорската гвардия…

— Ама че Бездна! — изруга Юрао.

— Там дори няма с кого да се говори — не се сдържах аз.

Гномът измъкна необятна носна кърпичка и изтри не престорените, а съвсем истински сълзи. И сигурно точно това ни накара да направим поне опит да помогнем. Това, а не фактът, че гномската община разчиташе на нас.

 

 

Отдавна бях разбрала, че след вкусна храна и топъл чай никакъв студ не може да ме уплаши, в душата е светло и хубаво, а всички трудности ти се струват решими. Само дето Юрао не беше съгласен с мен:

— И какво ще му кажем? Императорската гвардия постъпва стандартно — изолира града. Това е обичайната практика.

— Ние ще обясним каква е ситуацията — настоях аз.

— Мислиш ли, че наследният принц се вълнува заради някакъв си обоз? — ехидно се поинтересува партньорът. — А ти, например, определено го вълнуваш. Явно иска да си отмъсти на Тьер.

От какви предпоставки Юрао си беше направил такива изводи, аз даже не попитах, важното беше, че са правилни. Само че, в краен случай, аз имах начин да накарам негово височество да обърне внимание на молбата на търговците.

— Ти защо си такава намръщена? — обезпокои се Юрао.

— Мисля — отвърнах сдържано.

— А аз вече измислих — въодушевено подхвана дроу. — Действаме така — молим принца за аудиенция, влизаме, аз те целувам, появява се Тьер, ние се измъкваме тихичко, а Тьер изяснява ситуацията с наследника! Как ти се струва?

Възмутено се взирах в Юрао и сама не разбрах, как стана така, че независимо от възмущението си, започнах да се усмихвам.

— Значи си съгласна, така ли? — прие усмивката ми за отговор дроу. — Прекрасно! Така и ще направим!

— Юр! — възкликнах аз.

Каруцарят, който пъргаво караше файтона по вече съвсем тъмните улици на Ардам, изведнъж рязко спря, обърна се и крясна:

— Какво-о-о?!

— Тя каза „Юр“, а не „Т-р-р“ — обясни му дроу. — Уважаеми, бързаме.

Недоволният кентавър ми хвърли суров поглед, но продължи по зададеното направление.

— На каруцарите в последно време им се е обострило рязко чувството за собствено достойнство — оплака ми се Юрао. — Те само преди някоя и друга година изтласкаха конете от градските маршрути, но откакто това стана, не дай Бездна, някой клиент да забрави и по навик да викне нещо като „Т-р-р“…

Рязко спиране, искри по паважа и с озлобена муцуна, каруцарят като разярено умъртвие се обърна към нас.

— Ти кво каза, бе?! — изсъска разгневеният кентавър.

Но нещастният превозвач не знаеше с кого си има работа.

— Аз разказвах на партньора си, че вие побеснявате, когато някой забрави и ви каже „Т-р-р“ — Каруцарят замига с огромните си очища. — Давайте, че бързаме, бъдете така любезен — отново му напомни дроу.

Потрепвайки ту с едното, ту с другото ухо, каруцарят, вече значително по-бавно продължи напред. Ние помълчахме известно време, а след това Юрао се върна към разговора:

— Може и да не ти се вярва, но само през тази зима имахме седем случая, когато кентаври пребили от бой собствените си клиенти. А самите каруцари отговарят на това с: „Те оскърбиха нашата чест и достойнство!“. Представяш ли си?

Аз кимнах, поглеждайки към любопитно изправените уши на кентавъра.

— И неволно се замисляш, дали пък, въпреки че бяха много по-бавни, с конете не ни беше по-спокойно и по-безопасно, ако не друго, то със сигурност никой кон никога не е трясвал с копито между очите за оскърбление. А тези… виждате ли, тях до дъното на душата ги обижда простото „т-р-р“!

И защо ли му трябваше да го казва?

Първо изпищяха спирачките на колелата на каретата, след това кентавърът се запъна с копитата, избивайки отново снопове искри от мокрия паваж, а след това, освобождавайки се от тегличите и отхвърляйки ги настрана, докато ние седяхме стъписани, се обърна и заръмжа, напомняйки ни, че по-голямата част от кентаврите от Хаоса изобщо даже не са тревоядни.

— Ти — изфуча каруцарят, — ще пукнеш, изрод остроух!

И Юрао се обиди. Та нали всички знаят, че ушите за дроу са нещо, което дори на думи е неприкосновено, така че Юрао се обиди много и изсъска:

— Повтори!

Кентавърът се озъби така, че гледайки зъбите му, веднага ставаше ясно, че от тревопасните му предшественици го делят поколения плътоядни роднини, и се тросна:

— Остроух!

— Кривокопитен — не остана длъжен партньорът ми.

— Ще те закопая, дроу — засъска отново кентавърът, карайки ме отново да се замисля за състава на кръвта му, по-точно за това, какви именно същества фигурират в родословието му.

— Повтори! — Юрао започна демонстративно да си навива ръкавите.

— Ще те претрепя, изрод остроух! — с готовност повтори кентавърът.

— Браво, точно така — доволно и радостно произнесе Юрао, дърпайки надолу ръкавите си. — Дей, ти нали всичко чу?

Мълчаливо кимнах.

— Отлично, ще бъдеш свидетел — зарадва ме дроу и обръщайки се към кентавъра, се представи: — Юрао Найтес, офицер от Нощната стража на Ардам. Поздравления, вие току-що имахте глупостта да оскърбите представител на правовия ред!

Кентавърът в уплахата си започна да отстъпва назад, но Юрао не го устройваше подобно развитие на събитията:

— Вие имате поръчка, уважаеми. Нарушенията на правовия ред ще ги разглежда Дневната стража, а сега бихте ли благоволил да продължите към местоназначението? — с леден тон произнесе моят партньор, а след това се обърна към мен, и като че ли между другото отбеляза: — Те имат право на само още три предупреждения, считай, че едното сега си замина. А след това ще се върнат кончетата — мечтателно завърши той.

Нямах какво да отговоря, доскоро, за да икономисвам, аз изобщо не се возех в карети.

— А какво им е лошото на кентаврите? — поинтересувах се аз, когато възобновихме движението.

— Конски са им муцуните — оплака се офицер Найтес, а каруцарят, а-ха, да се спъне.

— Юр! — укорих го аз.

— Какво веднага „Юр“ — скръствайки ръце, капризно проточи той: — Муцуните са им конски, аурата е една за цялото стадо, нелегално се промъкват през границата, работят без документи, а и отгоре на всичкото, бият клиентите. А сега си представи, как може да се търси виновника за поредното изясняване на въпроса „на кого муцуната е по-крива“! Тези бежанци от Хаоса само едно знаят — ако нещо не им се нрави — с копитото между очите. Първо удрят, а след това мислят. И ако имаме късмет, клиентите са орки или нечистокръвни, че иначе те човеците с един удар ги трепят. Веднъж и завинаги.

Кентавърът, който и така не тичаше много бързо, в движение се обърна и се оплака:

— А кой да ги разбере, дали са хора или не! При нас човеците със специални ленти на ръкавите ходят, охраняват се със закон, а тук свободно се разхождат, и даже без охрана. И как да се досетиш човек ли е той или вампир, а то може и върколак да е!

— Бежанец! — направи неутешителен извод Юрао.

— Х-р-р-р — потвърди каруцарят и бегом започна да разказва: — При нас в стадото как е — водачът е един и всички момичета са негови, а ако искаш някоя, плащай! Ето ти, например, офицер, да не си мислиш, че от хубав живот препускам из вашата империя? Аз семейство искам, своя полянка, навес, качествен, а те, какво? Плащай за жената, значи! И с какво да плащам?

— То нали уж преди се сражавахте за любимата кобила — напомних му аз.

— Е, това преди беше, х-р-р, а сега водачът иска сребърни подкови, душ под навеса, и то такъв, с няколко режима, а за да не се бием помежду си и да не го тревожим, охрана си е наел — седемте най-силни жребци. Няма как да го предизвикаш на двубой, лейди, няма начин!

— Добре де, работете, кой е против, но защо трябва да осакатявате клиентите? — с право се поинтересува Юрао. — Като че ли някой преди имаше нещо против вас — возите бързо, адресите веднага наизуст ги запомняте, а и цените ви са три пъти по-ниски от тези на каруците с коне. А това, че от време на време ви викат „Тр-р-р“, няма страшно, те, гражданите, още от конете не са отвикнали и в това е цялата работа.

Каруцарят се затича по-бързо и известно време се возихме в тишина. Кентаврите можеха да се придвижват и още по-бързо, но ограниченията на скоростта в града не го позволяваха. След това, той отново спря. Не толкова рязко, колкото преди, но все пак…

— Аз ето какво си помислих, господин офицер — с мазен глас започна каруцарят.

— Лорд — поправи го Юрао.

— Лорд офицер, аз тук си помислих… аз отстъпка ще ви направя, а вие що не вземете да забравите за оскърблението на офицера на Нощната стража?

Минута мълчание и едно такова снизходително:

— Безплатен превоз за всички работници на кантората за частни разследвания „ДеЮре“ по всяко време на деня и нощта и аз съм готов не само да забравя за този инцидент, но и да водя вашите дела в бъдеще.

Аз изстенах по-силно и от възмутения кентавър и ние поехме отново по пътя. След известно време, обръщайки се в движение, кентавърът се поинтересува:

— Дроу, ти случайно да не си гном?

— Случайно, не — отвърна доволният от себе си Юрао. — Аз съм наследствен и потомствен гном, по дух, така да се каже.

— Утре ще накарам главния да дойде при вас — предаде се каруцарят.

Юрао целият просто светеше целият, шепнешком ми обясни:

— А аз все се чудех как да намалим транспортните разходи. Ри постоянно се размотава насам-натам, а след това иска да й осребрявам разписките.

— Ох — само успях да кажа аз.

— Не се впрягай, Дея — успокои ме Юрао. — И изобщо, недей да нервничиш, предстои ти среща с разярения Тьер, така че, давай, настройвай се морално.

— Никакви целувки! — решително заявих аз. — Достатъчен ми беше офицер Дарген!

Партньорът ми коварно се усмихна, настани се по-удобно на облегалката и се направи, че изобщо го няма тук, и че нищо не е чул.

— Казах, не! — повиших глас, така че със сигурност да чуе.

— Виж какво, Дея — лениво подхвана Юрао. — Да си кажем правичката, императорското семейство хич не го е грижа за трудностите на някакви си там дребни търговци, няма да се трогнат от нещо толкова тривиално. На императорската гвардия изобщо за нищо по принцип не й пука, те всички от поне триста години са покойници, така че имаме само един изход — да вкараме Тьер в играта.

Не че не бях съгласна с него, но все пак:

— Дай първо да опитаме да решим проблема сами…

Внезапно каруцарят отново рязко спря. А до портите оставаше още съвсем малко — някакви си стотина крачки, не повече…

— Уважаеми — започна Юрао, но веднага млъкна.

И ние тримата с нарастващ ужас следяхме с очи как пясъчна следа се приближава по пътя към нас. Там като че ли се движеше нещо, което в съчетание с поривите на вятъра създаваше невероятното усещане, че пясъкът дими и струи по пътя.

„Пустинника“ — изведнъж ми мина през ум.

Странното явление се дойде плътно до нас, посипа с пясък застиналия почти без да диша кентавър, без да бърза, заобиколи каретата… В следващия миг покривът на нашето превозно средство се откъсна от силен порив на вятъра и се изгуби в черното нощно небе.

— Императорската гвардия — мрачно предупреди Юрао и се отпусна.

Опитах се да не треперя, но не ми се получаваше — беше зловещо всичко това, много зловещо, и гласът, който внезапно заскърца над главите ни, също беше зловещ:

— Бежанец без разрешителна грамота, господин офицер от Нощната стража и… бъдещата лейди Тьер — със задгробен глас резюмира гласът. — Нарушаването на охранявания от Императорската стража периметър е наказуемо престъпление, лейди и господа.

Аз потрепвах при всяка дума, но Юрао беше по-скоро ядосан, отколкото уплашен от случващото се:

— Лорд офицер от Нощната стража! — нагло поправи гласа дроу.

— Госпожа Риате — реших да се присъединя към корекциите.

Каруцарят, който до този момент си беше мълчал, също благоволи да се възмути:

— Имам си аз документи!

Пясъкът за миг престана да се вие по земята, а след това с доловимо възмущение прозвуча:

— Добре, „лорд-офицер от Нощната стража“ и „госпожа Риате“, но каруцарят лъже!

— Необосновано заявление — гледайки в празното пространство така, сякаш виждаше нещо, се намеси Юрао. — Господин каруцарят е приет на работа в частната кантора за разследвания „ДеЮре“ и неговите документи са на стадий на оформяне.

Кентавърът изглеждаше не по-малко изненадан от мен, така че, гласът си позволи да се усъмни:

— А вие… уверен ли сте в това?

— Повече от уверен. — Юрао демонстративно извади лист хартия и молив, след което се обърна към каруцаря: — Как ти викат?

— Нурх Бързия — бързо отвърна той, толкова бързо, че представителя на императорската гвардия успя да се разгневи доста по-късно.

— Какъв е този фарс?! — изсъска той.

— Няма никакъв фарс. — Юрао делово дописваше. — Аз и моят партньор се явяваме собственици на кантората за частни разследвания „ДеЮре“ и ние току-що… Дей, подпиши се — на мен ми подадоха листа, — приехме на работа господин Нурх Бързия. Всичко е в съответствие с действащото законодателство.

Аз припряно се подписах и Юрао протегна някъде в пространството прясно съчинения акт за приемане на работа.

Когато листът беше взет, на жълтеникавата му повърхност ясно се отпечата ръката на този, който сега четеше редовете. Страшен, кокалест, избразден с черни пукнатини жълт крайник.

— Юр — прошепнах аз, — а ти него целия ли го виждаш?

— Не съвсем. — Партньорът се стараеше да се държи уверено. — Той е скрит от нещо като пясъчен вихър.

„Пустинника“ отново си помислих аз.

А след това се престраших да попитам:

— Извинете, уважаеми… — Листът бе наведен надолу, явно бяха готови да ме слушат. — Простете… а вие да не би да сте Пустинника?

Юрао странно ме изгледа, а в това време, каруцарят се протегна и внимателно издърпа от пръстите на хрътката листа, поглади го едва ли не с любов, сгъна го и го скри в нагръдния си джоб. Изглежда, че някой беше много доволен от такъв обрат на събитията.

— Откъде знаете? — Страшният, подобен на дращене по стъкло, глас на хрътката, проникваше до костите.

— Наистина, откъде? — язвително се осведоми и Юрао.

— Лорд Тьер го спомена… — с усилие измънках аз, без сама да разбирам защо изобщо ми трябваше да питам.

В следващия миг се случи нещо странно — пясъкът, който до този момент се виеше само по земята се метна нагоре, за да се усуче във вихър и да се посипе, откривайки високия сух силует на отдавна отишлия си, облечен в окъсани, пясъчни на цвят дрипи. На хрътката живи изглеждаха само очите, святкащи на черната кожа и ръцете, неочаквано жълти на цвят. И ето това страшно създание, скръствайки ръце пред хлътналите си гърди, замислено произнесе:

— Тьер, значи!

— Ей! — подскочи Юрао, като че ли, за да ме заслони от хрътката. — Хайде да минем без разпити.

Започнах да разбирам, защо се изпуснах за лорд-директора.

— Седни — със скрибуцащ до такава степен глас, че ти се приискваше да запушиш уши с ръце, изкомандва Пустинника.

И съдружникът ми се свлече на седалката, съдейки по оцъклените му очи, явно без да очаква от себе си подобно нещо.

— Та значи, все пак Тьер — проговори чудовището в развяващи се без вятър призрачни дрипи.

А след това обърна глава към мен и вече с много по-приятен глас, Пустинника попита:

— С каква цел се бяхте запътили към негово императорско височество, госпожо Риате?

Аз изплашено хвърлих поглед към Юрао, а дроу ме посъветва тихо:

— Разказвай.

И аз разказах за обоза на веригата пекарни и сладкарници Мелоуин, и за това, че задържането му грози гномите със значителни финансови загуби, и даже за това, че по принцип вече са се обърнали с молба, но тях даже не са благоволили да ги изслушат докрай… Мен ме прекъснаха със странен въпрос:

— Какво отношение вие, госпожо Риате, имате към дадените обози?

Отново поглеждайки Юрао, честно отвърнах:

— Кантората за частни разследвания „ДеЮре“ води делата на гномската община и…

— Достатъчно. — Пясъкът отново започна обвива ужасяващата фигура на Пустинника. — Аз схванах главното — това е важно за вас, госпожо Риате, значи молбата ви ще бъде удовлетворена.

И край. Даже пясъкът, който се виеше по земята изчезна.

А след това, докато ние, вцепенени, продължавахме да седим в каретата без покрив, засипвани от мокрия сняг, се отвори главната порта и по пътя се заточиха запечатаните обози с търговската марка „Мелоуин“ отстрани на бързоходните каруци. А след тях, колите на рибния ресторант „Остер“, на корпорацията „ЖелезноГор“ и още, и още…

— Забеляза ли кое е най-странното? — напрегнато попита Юрао.

Мълчешком отрицателно поклатих глава.

— Пропуснаха само обозите, принадлежащи на гномската община… — съобщи партньорът ми.

 

 

В кантората се връщахме в сияеща от магия карета, тъй като Юрао, окончателно измокрен, все пак реши да наруши закона и опъна над изтърбушената карета магически навес. Не ми се искаше дори да обсъждам каквото и да било, просто се бях изцедила през деня.

— Аз съм и на служба тази нощ — тъжно си припомни Юрао.

— А аз имам да пиша домашна — не по-малко тъжно се отзовах аз.

— Ех, да можех да поспя след една хубава топла вана. — Дроу се протегна. — А ние с теб днес сме просто шампиони!

— Да. — Аз се прозях широко.

Поглеждайки ме хитро, Юрао проникновено ме попита:

— Та какво става между теб и Тьер?

— А между теб и Ерха? — със същия тон му отвърнах аз.

— Не питай. — Лицето на дроу моментално се помрачи.

— Е, същата работа. — И едно такова усещане, че ми става десет пъти по-студено.

Аз зиморничаво обгърнах раменете си с ръце, гледайки заспиващия град, тихо и меко покриван от бял пухкав сняг.

— Знаеш ли, струва ми се, че той се сърди — неочаквано замислено произнесе Юрао. — Не, наистина, сърди се, ядосан ти е за онзи случай пред кантората, когато ти не го пусна да влезе. Знаеш ли, за всеки мъж е много е важно да бъде силен, да е герой в очите на любимото момиче, а ти се държа като майка, която трепери над синчето си. Не, аз не те осъждам, една Бездна знае какво имаше там в тези символи, но за него, това сигурно е бил удар под пояса. Та как така, всесилният лорд Тьер, ти самата чу, неговото име го произнасят с по-голямо уважение от императорското, а ти, онази единствена, чието мнение го интересува, не вярваш в него, в неговите сили и способности!

Потресено се взирах в Юрао, а той продължи:

— Аз не те упреквам, Дея, аз съм последният човек, който ще те осъди, защото бях там, срещата с каррага и за мен беше потресение, аз абсолютно нищо не можех да направя, а Тьер сам два такива беше утрепал. Той има навика да се захваща с неща, които всички останали считат за невъзможни и винаги се справя. Просто започни да му вярваш, Дей, човекът си го е заслужил.

Засвири вятърът, започваше виелица и пухкавите снежни парцали се превърнаха в милиарди ситни бодливи снежинки — последните дни на зимата са едни от най-суровите в Приграничието. Не обичах виелиците.

— Знаеш ли, баща ми е ловец — кой знае защо започнах да разказвам. — Един от най-добрите в Загреб. Откакто го помня, той е все такъв — силен, самостоятелен… Той, за да се ожени за мама, се махнал от Вилра и се опълчил срещу волята на рода. А в Приграничието това е много сериозно, Юр. Нашето семейство не е малко, то е сплотено и единно, единици са тези, които се противопоставят на рода. А тате се възпротивил. Мама и татко се заселили в Загреб и за мен от дете беше нещо като природен закон, като основно правило — тате е силен човек. Най-силният човек на света. А се случи така, че в една също такава зимна нощ, Нощните стражи отвориха вратата и внесоха тате… окървавен и полумъртъв. Така че, даже силните, много силните могат да загинат, Юрао.

Ние вече почти бяхме стигнали до кантората и сигурно затова дроу, който явно искаше да каже нещо, си замълча. И аз му бях много благодарна за това — и така ми беше трудно да си разкривам душата пред хората. Тежко ми беше да говоря за своите чувства и опасения. Приграничието е суров край, при нас за чувствата не говорят, а ги показват с дела. А освен това, Приграничието е и край, където се ширят суеверия, където казват, че страхът вика бедата и затова ние никога не говорим за опасенията си. А аз се боях за Риан, много се боях, особено след това, което бях чула от устата на наследния принц. Но в същото време, осъзнавах, че Юрао беше прав за много неща, та нали и мен по време на обяда ме беше обидило именно неговото недоверие в моите сили, в това, че аз бих се справила и сама…

— Юр — аз се надигнах и погледнах през прозорчето, — откарай ме до Мелоуин, а след това — към академията.

— Какво си замислила? — поинтересува се партньорът, посочвайки на каруцаря накъде да кара. — Ще идеш ли да се сдобряваш с него?

— Сигурно… Да! — Настроението ми изведнъж стана просто великолепно. — Юр, а какво вино да взема?

Известно време ме гледаха с недоумение, а след това офицер Найтес се намръщи и строго каза:

— Ти искаш да се помириш с него или си замислила еротично приключение?! Какво вино, Дея? Той и така те гледа с прегладнели очи, а ти искаш и вино да му отнесеш! Жено, съвест нямаш ти.

Намръщих се.

— А, какво пък, купи ликьор от карриса. — Изведнъж започна сам да си противоречи Юрао. — И е вкусен, и ще ви сгрее, и… от грешки, лично теб, ще те опази. Сериозно, Дей.

И ние стигнахме до Мелоуин.

 

 

А пък пари в сладкарницата не ни взеха. Майстор-сладкарят Моуи, зяпайки ни влюбено, лично отиде в кухнята, след като чу поръчката ми, и домъкна огромен пакет, в който със сигурност имаше много повече неща от тези, които бях поискала. И бутилка ликьор от карриса също ми подари, при това, явно я беше извадил от собствените си запаси. А след това, аз оставих Юрао да изслушва благодарствените речи и препуснах към академията. И нито студа, нито пронизващият вятър в лицето, нито кишата под колелата на каретата ме дразнеха.

Каруцарят ми помогна да сляза и да подхвана удобно тежкия пакет, и дори услужливо почука на вратата. И през цялото това време, господин Нурх радостно се усмихваше… Но сигурно моята усмивка беше по-щастлива. И когато Жловис отвори портичката, дори не се опита да задава гатанки. Затова пък, когато се оказах на територията на академията и той сложи резето, нашият уважаем гоблин застана с разкрачени крака и с ръце на кръста се опита да каже нещо, но аз го изпреварих:

— И ето ви една такава загадка, уважаеми господин Жловис, какво прави по улиците на Ардам зимъска, карета без покрив?

Гоблинът премигна, замисли се и се стрелна обратно към портата, в стремежа си да разгледа по-внимателно каретата. А аз също толкова стремително се спуснах към къщата на лорд-директора, докато главният клюкар на „Академията на проклятията“ беше зает.

Придържайки палтото си и опитвайки се да не се подхлъзна на тясната, кишава пътека, аз тичах през стария парк, стараейки се да се пазя от най-упоритите клони, които се бяха протягаха да ми препречат пътя. Усмивката ми стана още по-широка, когато забелязах светлина в прозореца на първия етаж на директорския дом.

Качих се по стъпалата на верандата, отворих вратата, припряно стигнах до дивана в антрето, стоварих отгоре му тежкия пакет със сладкишите и бутилката, върнах се към входа, събух се, свалих си горната дреха и шала и тръгнах да търся Риан.

Светеше в малката гостна, така че аз не се учудих, когато намерих лорд-директора седнал в едно от креслата пред същата онази камина с муцуната на дракон. Учуди се той. Но удивлението се отрази само в мъждукащите му очи и в неуверения му опит да стане. А аз, забравила за всичките свои обиди и дори съмненията си, подхванах края на полата си, спуснах се към него, хвърлих се в обятията му и обвивайки шията му с ръце и притискайки се към него много силно, тихо прошепнах:

— Прости ми.

Казах го и веднага ми стана по-леко. Едно такова леко и спокойно, а освен това — топло и хубаво. А когато той ме притисна в обятията си, ми се прииска никога повече да не ме пуска.

Но всичко развали скърцащ, като пясък по стъкло, глас:

— Е, аз трябва да си вървя.

Отдръпвайки се от магистъра, едва сега забелязах пясъчните завихряния на пода. Не бях и допуснала, че магистърът може и да не е сам тук… И едва сега осъзнавах грешката си.

Топлите широки длани се отпуснаха на раменете ми, притискайки ме към Риан, и прегръщайки ме, той спокойно се обърна към невидимия си събеседник:

— Добре. Аз чух думите ти — загадъчно промълви лорд-директорът.

— Тъмни, лорд Тьер — изскрибуца Пустинника. — Всичко най-кошмарно, бъдеща лейди Тьер. — Това беше предназначена явно за мен.

— Всичко най-ужасно и на вас — почтително отвърнах, гледайки как се стеле, движи и тече по килима пясъчното завихряне.

— Пази се — кой знае защо, му каза Риан.

Именно за това „пази се“ аз си мислех, докато се отваряше вратата, за да се затвори почти веднага зад гърба на нощния гост на магистъра, на когото нищо не му струваше да мине и през стената, но аз разбирах, че това е просто проява на уважение към лорд-директора. И все пак, не можех да разбера, какво беше това „пази се“, казано на отдавна отишъл си, а сега изпълнен със силата на императорска хрътка, член на гвардията?! Не разбирах!

Затвори се входната врата, напомняйки, че сме останали сами.

И в същия миг, Риан седна в креслото, дърпайки ме, и толкова бързо ме сложи да седна на коленете му, че аз просто не успях да кажа нищо. След това също не успях, задържайки дъх, когато устните ми опари силна, почти груба и такава властна целувка…

— Дишай — шепнешком заповяда Риан и стана безкрайно нежен…

А аз не можех. Просто не можех да дишам, разтваряйки се във всяко негово докосване, чувствайки как в сърцето ми се разгаря нещо и в същото време, свивайки се дори само от мисълта, че седя на коленете му.

— Дея… — Магистърът изведнъж спря, погледна в изпоплашените ми очи, — просто ми се довери, става ли?

Аз кимнах и затворих очи.

— И дишай — напомни ми той.

Опитах се да последвам съвета му, но отново задържах дъх, в мига, когато устните му докоснаха моите.

— Аз ужасно силно те обичам… Дишай, Дея! — Но той отново започна да ме целува и аз забравих за всичко, даже моето собствено име звучеше като чуждо. — Аз наистина с ужас осъзнавам, че те обичам повече от живота си и ти си ми необходима толкова, че това направо ме плаши. Дишай, сърце мое… — И още една безкрайно нежна целувка, такава, че милвайки ме с устни, почти да простене: — Ти си всичко за мен, Дея. И да ме погълне Бездната, но няма да те дам на никого! Дори на самата теб.

И аз започнах да дишам. А след това, отваряйки широко очи, стъписано погледнах към Риан. „Безупречно-прекрасен, вълнуващо-привлекателен, пленително-опасен“ — беше казала преди време Янка за лорд-директора. Смисълът на израза „пленително-опасен“ изведнъж и едва сега, ми стана пределно ясен.

— Риан, ти ме плашиш — честно си признах аз.

— Връщаме се там, откъдето тръгнахме? — погалвайки ме по бузата, иронично ме попита той.

— Наистина ме плашиш — прошепнах аз, гледайки в черните, едва мъждукащи очи.

— Извинявай. — Лека и такава тъжна усмивка на устните. — С теб е много трудно да бъда откровен в желанията си.

Въпросително го погледнах. Риан, усмихвайки се, попита:

— Как мина деня ти? — Мълчах, опитвайки се да разбера какво точно имаше пред вид. — Да ти разкажа ли за моя ден?

— Давай — съгласих се аз, и изведнъж стената помежду ни се стопи.

Все пак, когато се опитах да стана, Риан само ме намести по-удобно на коленете си, прегърна ме и започна да разказва:

— От желанието да разкъсам нещо на хиляди малки парченца, след като те върнах в академията, ме откъсна едно странно послание. — Аз затаих дъх, а Риан, хвърляйки ми хитър поглед, продължи: — Оказа се, че това е съобщение от един столичен маг, в което се говореше, че с таен указ на императора е наредено да се конфискуват всички тъмни камъни душехранители. — И тъй като аз не разбрах добре, магистърът поясни: — Същите онези, в които се съхраняват същностите на отдавна загиналите човешки магове.

— Такива като Селиус? — уточних аз.

— И още нещо… — Риан се усмихна. — Подозирам, че именно камъкът със Селиус е обектът на търсене. А сега, искаш ли да чуеш най-забавното?

— Искам — възкликнах аз.

Магистърът се разсмя, наведе се към устните ми, и подарявайки ми нежна целувка, продължи:

— Най-забавното е, че императорът изобщо не е издавал подобен указ. — Усмивката на Риан изведнъж стана жестока. — И аз съм повече от сигурен, че и Дарг не знае нищо по въпроса. Просто защото на Дарг изобщо не му е до човешките магове, като се има предвид как стоят нещата в момента.

— Тогава кой? — изумено прошепнах аз.

— Добър въпрос. — Риан ме погали по бузата, след това пръстите му внимателно се плъзнаха по шията ми. — И на мен явно ми предстои да намеря отговора. Защото, който и да е нашият таен враг, този път той мина границата. Така че, през останалата част от деня аз се занимавах с разпити на всички свързани с разпространението на тайния указ и още по-странното е, че никой от тях не можа да ми посочи първоизточника на дадената доста странна хартийка. Бардак в канцеларията на императора, откровено казано. И ще ми се наложи да се заема с това, независимо от желанието ми да не се намесвам в работите на императорското семейство… — Тежка въздишка и замислено: — А как мина твоят ден?

— Като в мъгла — признах си честно. — Струва ми се, че дори не слушах лекциите… а след това отидох в кантората, а там Юрао… И сняг такъв мек беше натрупал… И когато видях, че към мен лети първата снежна топка, веднага престанах да се сърдя.

— То пък да имаше за какво да се сърдиш. — Риан дяволито ме гризна по самия връх на носа. — Аз просто се притеснявах за теб. Разбери, Тесме е изключително взискателен преподавател, а ти отгоре на всичкото, работиш в тази ваша кантора. Не се съмнявам, че планираш да седиш до среднощ над учебниците, за да докажеш на Тесме, а и на мен, на какво си способна. Аз разбирам всичко, Дея, но бих искал през нощта да спиш, а не да ми доказваш каква невероятна годеница си имам.

— А аз се разстроих, защото си мислех, че ти не вярваш… в мен. — Признанието ми се отдаде с мъка.

И едва когато го казах, напрегнато вдигнах очи към лицето на Риан. Магистърът се усмихваше загадъчно и даже леко снизходително, а когато забеляза погледа ми, тихо попита:

— Ти наистина ли си мислиш, че мога да „не вярвам“ в момичето, което е избягало от къщи, и без да умее дори да чете и да пише както трябва, е успяло да влезе в „Академията на проклятията“? Или предполагаш, че аз не разбирам колко трябва да си силна за да успееш, независимо от постоянното недоспиване и насмешките на адептите, да учиш и да работиш в продължение на четири години? Дея, та аз ти се възхищавам, сърце мое! Възхищавам се на твърдостта ти, на чистотата ти, и на това, че независимо от всичко, си съхранила себе си такава светла и съчувстваща, а не си се озлобила на целия свят… както аз някога.

Дори не знаех какво да кажа след подобни думи, след подобно признание, но Риан явно не чакаше отговор, защото попита:

— Разкажи ми какво става в кантората.

И аз започнах да разказвам, запънах се на появата на Еллохар, описвайки срещата с огромната усмихната снежна топка, пропускайки думите на Еллохар за Риан. А след това отново спрях да разказвам, когато стигнах до делото със скъпоценностите. От една страна ми се искаше да разкажа всичко, а от друга, си спомних за предупреждението на директора на „Школата за Изкуството на Смъртта“, и в същото време… наистина, отвътре ме глождеше да си кажа всичко. И аз започнах с предпазливото:

— А в Ардам вече девет години живее поглъщаща живота…

Риан отреагира със спокойното:

— Малко е вероятно. Нечистокръвна, може би, това е Приграничието, а жителите на Световете на Хаоса са много изобретателни, но все пак да се промъкне чистокръвен поглъщащ — това е невъзможно.

— Нечистокръвен… — потвърдих аз.

След кратък размисъл, магистърът произнесе:

— Заслужава си да разкажем на Еллохар. В неговата школа детето ще е в безопасност, там вече се обучават трима поглъщащи, а в Ардам, той рано или късно ще се издаде, а официалната политика по отношение представителите на такива опасни раси е унищожаване на място.

Аз на миг замрях, възторжено гледайки Риан, след това, в плен на емоциите, се протегнах към него, леко го целунах, моментално се изчервих, когато се усетих какво правя и радостно заявих:

— Е, в такъв случай, мога да разказвам всичко!

— А това вече е интересно! — Риан се намръщи. — Тоест, ти нямаше намерение да ми разкажеш всичко?

— Аз се страхувах, че ти се придържаш към „официалната политика“…

Мен ме изгледаха с такъв укор, че…

— Но ти, все пак, си племенник на императора — опитах се да обясня аз. — Освен това, аз вече знаех, че у лорд Еллохар се учат забранените шайгени, а за това, как ти се отнасяш към това, нямах никаква представа…

— Ще те нацелувам — реши да ме заплаши Риан.

А аз се усмихнах, и навеждайки се, го целунах първа. И в душата ми отново се разля такова топло чувство, когато той нежно-нежно и много предпазливо ме целуна в отговор. Но след това се случи закономерна неприятност — аз рязко се отдръпнах от магистъра, завъртях глава и оглушително:

— Апчхи!

Съпоставих това „апчхи“ с пътуването в каретата без покрив и разбрах, че спешно трябва да пия чай.

— Така-а-а — заплашително проточи Риан. — И къде успяхме да се простудим днес?

— Сега ще ти разкажа — ставайки от коленете на лорд-директора, обещах аз. — Да вървим да пием чай, аз съм донесла цяла кутия вкуснотии от Мелоуин.

В отговор на моето предложение, Риан се усмихна и със заповеден тон изкомандва:

— Събличай се!

 

 

Има нещо вълшебно в това да се озовеш мигновено от зима в топла лятна вечер. Ние седяхме в топлата вода на същото онова елфийско езеро. В небето сияеха звезди, а по клоните на храстите около езерото имаше светулки, които кръжаха и около нас, и създаваха усещането, че се къпем в звездното небе.

— Колко е красиво! — прошепнах аз и протегнах ръка към три светулки, които като че ли играеха на гоненица.

Те уплашено отлетяха настрани, но след това отново се приближиха, разглеждайки с интерес нещото, което за тях явно беше ново и необичайно.

— Ти си най-красивата тук. — Риан разплете косата ми и когато тя се разсипа по раменете ми, предпазливо ме прегърна и ме притисна по-близо до себе си.

— Риан… — Не ми се искаше даже да се съпротивлявам, независимо от това, че да се притискам към голите гърди на магистъра ме беше някак срам, като че ли. — Знаеш ли, сигурно ще е по-добре да седна… по настрани.

— Всичко е наред — прошепна той, едва докосвайки с устни косата ми до слепоочието, а дланите му се плъзнаха на кръста ми, притискайки ме още по-силно. — Още съвсем малко и ще се връщаме. Ти трябва и да учиш тази вечер.

Кимнах мълчаливо, напрегнато усещайки всяко негово докосване.

И изведнъж пространството над езерото заблещука, а в следващия момент, пред нас изникна възмутената Дара, която не по-малко възмутено заяви:

— Такава наглост просто и в Бездната няма!

Тежко въздъхвайки, Риан уморено попита:

— Кой е изнаглял така?

— Мачокът! — изгуби напълно самообладание Дара.

Май че Късметчето се беше престарал.

— Та какво за него? — с глухо раздразнение се поинтересува магистърът.

Дара се разтвори във въздуха, разливайки се в синкаво сияние и пред очите ни се появиха стените в коридора на женското общежитие, на които със златна боя беше надраскана ода в чест на лейди Верис. Цяла ода в стихотворна форма, а над вратата на куратора се кипреше златно сърце.

— Ето! — Дара отново се материализира, а интериорът на общежитието се размаза и изчезна. — И какво да правим с това?!

Чувайки подхилване, се обърнах и се убедих, че Риан тихо се смее над ситуацията и над възмутения възроден дух. А забелязвайки моя поглед, магистърът поясни:

— Не си казва всичко, обзалагам се.

Погледнах отново Дара, цветът й бавно премина по спектъра от червено към виолетово, а след това изфуча недоволно и просъска:

— Почти същото нещо го има и в света на мъртвите.

— Няма ли да ни покажеш? — провокативно попита Риан.

Картинката от отвъдното беше по-бледа и с разпокъсани краища, но това не ми попречи да забележа същата ода, написана със същата боя на стените, улиците и даже на скалите, до които се беше сгушила почти незабележима къщичка, само че тук беше използвано името „Дара“.

— Това е отмъщение! — изрева вбесеният възроден дух. — Това е просто подла и коварна мъст! Той ме опозори пред целия отвъден свят!

Заровил лице в рамото ми, Риан избухна в смях, вече без дори да прави опити да се сдържи. На Дара това изобщо не й хареса.

— На мен не ми е смешно! — избълва тя. — И на Верис също не й е смешно!

И смехът на лорд-директорът стана просто гръмогласен. И аз самата, кой знае защо, също се усмихнах и престанах да се смущавам. А след това Риан, стараейки се да говори строго, заяви:

— Това наистина е отмъщение, Дара. Просто си помисли за какво.

Възроденият дух на смъртта, един от дванайсетте приближени до тъмния престол, изфуча като вбесена котка, и се тросна:

— Господарю, за мен е чест да ви служа, но да съм прицел за подигравките на това… котарачище… Аз си имам репутация, два легиона са ми в подчинение! Аз не…

— Вземи го научи на маниери, тогава — спокойно произнесе магистърът. — Аз разрешавам.

Дара отвори уста, затвори я, присви очи и се поинтересува:

— А ако той в отговор…

— Аз ще се намеся. — На мен изобщо не ми хареса с какъв спокоен тон беше изречено това.

Просиявайки, Дара леко се поклони и изчезна.

И тогава аз полюбопитствах:

— А какво ще стане, ако ти се намесиш?

Риан гъвкаво се плъзна от камъка, на който седяхме, заобиколи го, доплува до мен, и притискайки ме с тялото си, прошепна направо в устните ми:

— Всичко…

— Какво всичко? — Най-притеснителното беше, че нямаше накъде да отстъпвам в това положение.

— Абсолютно всичко. — Риан загадъчно се усмихна.

— Съвсем всичко? — Аз се наведох назад.

— Да — опирайки се в камъка с ръце и надвесвайки се над мен, изрече магистърът и спря, взирайки се в мен с леко блещукащите си, непроницаемо черни очи. И неясно защо, аз отново задържах дъха си, омагьосана от погледа му.

— Дишай — прошепна магистърът.

Когато направо във водата се извива адски пламък — в първия момент е ужасяващо. Но в следващия миг ме прегърнаха внимателно, подхванаха ме на ръце и ние излязохме…

— Да те изтрия ли? — поинтересува се Риан, пускайки ме да стъпя на пода на моята собствена баня.

— Аз сама. — Светкавично се загърнах в моментално намокрилата се от долната риза кърпа.

— Скромното ми момиче — усмихвайки се, ме подкачи магистърът.

Изви се адски пламък.

 

 

Когато аз, облечена в халат и с все още влажна коса, излязох от спалнята, се оказа, че Риан ме чака, вече облечен и суров, седейки в учебния ми кабинет с купчина различни документи.

На масичката стоеше чайник с отчупена дръжка, две, сложени една върху друга, чашки, бутилката ликьор от карриса и пакета от Мелоуин.

— Нямаш нищо против моята компания, нали? — откъсвайки се от преглеждането на патинирания със сребро лист, се поинтересува магистърът.

— М-м-м, аз ей сега… — промърморих аз и хукнах да се обличам.

Оказа се, че това не е толкова просто. Отваряйки шкафа, аз си спомних, че повечето от моите рокли бяха изчезнали безследно, а гардероба, който ми беше натрапила любезно свекромонстърът, аз още не бях разгледала както трябва. Затова сега, хвърляйки недоволен поглед към трите останали топли кафяви вълнени рокли, бях принудена да отворя пакетите от бъдещата свекърва, които до този момент се въргаляха на дъното на шкафа. Рокля, топла и вълнена се намери в третия пакет. Разгънах я и се зарадвах — дълга, не много прилепнала, дори деколтето беше скромно, за разлика от другите подарени неща. В опаковката заедно с роклята имаше и долна риза, така че, аз бързичко намъкнах първо нея, а след това и роклята, но приближавайки се към огледалото, за да си оправя косата, искрено и злобно споменах Бездната.

— Дея, още дълго ли… — на вратата предпазливо почукаха, но се оказа, че това е просто от вежливост, защото след това тя просто се отвори и магистърът влезе.

Известно време Риан, както и аз, гледа стъписано и раздразнено роклята, а след това с глух глас ми заповяда:

— Преоблечи се.

Унило кимнах и се насочих обратно към шкафа. Защото роклята, независимо от простата си кройка, подчертаваше всичко, което можеше да се подчертае, включително и дантеления рисунък на долната риза.

— Искаш ли да ти донеса моя пуловер? — неочаквано предложи магистърът.

— Не си струва. — Аз отново се зарових в шкафа, опитвайки се да разгледам дрехите, подарени от свекромонстъра. — Не разбирам, наистина ли в двореца носят подобни неща?

— Носят. — Риан дойде по-близо и сега ме гледаше, облегнал рамо на вратата на шкафа. — Това, което майка ми е избрала за теб, дори са доста скромни тоалети. Просто… това е жестоко от нейна страна.

— По отношение към мен? — уточних аз.

— По-скоро, това си е чиста гавра с мен. — И усмихвайки се тъжно, Риан отново предложи: — Пуловер?

И в този момент, аз открих един много дълъг пуловер сред нещата. Тъмно сив, доста тънък, а за мен, израснала в Приграничието и свикнала с пуловери с дебела многослойна плетка, това изобщо изглеждаше ненормално, но от друга страна, беше поне прилично.

— Туника — обясни ми Риан, — към нея трябва да има и тънки панталони.

Панталоните се намериха, и веднага щом останах сама, отново много бързо се преоблякох. А след това, стоейки пред огледалото, разсеяно си помислих, че вкусът на лейди Тьер действително е великолепен. За мен, севернячката, тези дрехи бяха непривични, у нас изобщо не носят панталони, аз самата за първи път ги облякох, когато постъпих в академията, но туниката стигаше почти до коленете и всичко изглеждаше скромно и за учудване, красиво. Дългите ръкави, които закриваха пръстите до средата, и оголеното наполовина рамо — съвсем малко, но някак елегантно, и цвета, и кройката — всичко ми харесваше. И оставяйки косата си разпусната, аз се запътих да слагам масата, тъй като на Риан, очевидно, не му се получаваше.

Магистърът не каза и дума при появата ми, но независимо от това, не сваляше поглед от мен дори за миг, и изглежда, че напълно беше забравил за документа в ръцете си, който четеше. И на мен това толкова ми харесваше да чувствам погледа му, докато изваждам покривката, постилам я, премествайки всички документи на коленете на Риан, подреждам пайовете, разделяйки ги на сладки и тези, които бяха с месо и гъби. И дори когато вече сипвах чай, обвила с кърпа чайника без дръжка, лорд-директорът все така продължаваше да ме гледа.

— На мен, разбира се, ми е приятно — дори не се опитах да възразявам, — но дай по-добре да пием чая, преди да е изстинал.

— М… хайде — след няколко секунди мълчание, отвърна магистърът.

Атмосферата беше така изпълнена с щастие, че сърцето ми просто се топеше от нежност. У дома, тате винаги така гледаше мама, докато тя слагаше масата, суетеше се в кухнята или готвеше нещо.

Усмихвайки се, седнах и се престраших да попитам.

— А какво се е случило с чайника?

Магистърът отмести поглед от мен, недоволно поглеждайки чайника и намръщено произнесе:

— Некачествен излезе.

— Елфийски порцелан, и да излезе некачествен? — изумих се аз.

— Случва се — нагло излъга Риан. И веднага смени темата на разговора: — Каква е тази история с каруцаря?

— М-м-м… — Аз взех баничка с карисса и се поинтересувах: — А ти откъде знаеш?

Както и очаквах, Риан си избра пай с месо, и отпивайки от чая, съвсем загадъчно произнесе:

— Духовете ми нашепнаха.

— Пясъчните? — Май че за първи път в живота си кокетничех.

— Пустинните… — Явно на магистъра подобно поведение не му беше чуждо.

— М-м-м… — проточих аз, отпивайки глътка чай, без изобщо да чувствам вкуса му. — И какво ти изпя незабравимия пустинен дух?

— М-м-м… — Риан изяде първия пай, взе си втори, и гледайки ме с укор, отговори: — Че една бъдеща лейди Тьер се вози насам-натам гушната с неженен дроу, небрежно и мимоходом докарвайки един нещастен бежанец до сърдечен удар. И това не е нищо, мен крайната цел на пътешествието ви не ме зарадва.

Замисляйки се над казаното, аз все пак отговорих:

— Струва ми се, че не сме се гушкали.

— Само ти се струва? — с гневен тон се поинтересува Риан, но очите му се смееха.

— Май че не. — Аз се разсмях, хвърлих поглед към усмихнатия магистър и небрежно подхвърлих: — Добре де, за да сме сигурни, утре задължително ще го прегърна.

— Става, тогава аз утре ще го удуша, можеш да си сигурна — също толкова небрежно се отзова Риан, и също с усмивка.

— Ай-ай-ай! — Обвиняващо поклатих глава. — А между другото, Юрао е единственият, който ми каза: „Просто почни да му вярваш, Дей!“

И всичко уж беше на шега, но в този момент Риан сложи чашката и недоядения пай настрана и намръщено попита:

— В името на Бездната, и кой е този неединствен, който ти е казал нещо друго за мен?

Проницателността на лорд-директорът му правеше чест, само дето аз нямах правото да му кажа истината за лорд Еллохар. Наведох очи и помълчах няколко секунди, а след това с молба погледнах Риан и прошепнах:

— Хайде да не говорим за това. Ти и за мен беше чувал много лоши неща, но не им повярва, нали? Ето, аз също няма да вярвам на никого.

Лорд-директорът, облягайки се на стола и скръствайки ръце пред гърдите си, дълго се взира в мен, а след това мрачно произнесе:

— Еллохар.

Мълчешком продължих да пия чай.

— Няма кой друг. — Не се подлъга от моето спокойствие Риан. — Той прекрасно знае, че ти ще си мълчиш, защото не искаш да заставаш между нас. Какво пък, явно ще ми се наложи да му обясня по-достъпно моето отношение към всичко това.

С тих звън сложих чашката на масата и решително се възпротивих на намерението му:

— Магистърът не е направил нищо, достойно за осъждане, а то си му е в природата да говори гадости. Между другото, Юрао си го отнася повече от всички. И ти си прав, аз наистина не искам да заставам между вас и да съм причина за враждата ви. Изобщо не искам, Риан.

Магистърът намръщено отново взе чашата с и с чай. Аз също, но настроението ни вече се беше развалило и даже и двамата нямахме вече апетит. Просто пиехме чая си на малки глътки.

След малко се изправих, заобиколих масата, предпазливо сложих ръце на напрегнатите му плещи и тихо казах:

— Между другото, храната изстива.

— Да ги нагрея ли? — отчуждено предложи Риан.

— Ще ги изпържиш или ще ги овъглиш? — Да, все още не можех да забравя „затопления“ до черно чайник.

— Този път внимателно. — Беше трудно да не забележа глухото раздразнение.

Подносът плавно се издигна във въздуха, а под него затрептя малко алено пламъче. Такова едно плахо и предпазливо, леко облизваше желязното блюдо.

— Колко е красиво — прошепнах аз, прегръщайки Риан. В същия миг се озовах в ръцете на магистъра, целувка опари устните ми, а някъде там ревеше огън… Аз избухнах в смях, преди миризмата на опърлено да стане нетърпима. Заровила лице в рамото на напрегнатия Риан, който явно беше недоволен от поведението ми, просто се кисках, защото пайовете бяха „стоплени“ до състояние „това вече не е храна, това е въглен“.

— Единственото, което спасява тази ситуация е твоят неудържим смях — топло промълви Риан, пъхайки кичур коса зад ухото ми.

— А аз се радвам, че поне сладкишите останаха читави — през смях отвърнах аз, но се опитах да се успокоя.

— И не се сърдиш? — погалвайки ме по бузата, се поинтересува магистърът.

— Аз не съм гоблин. — И спомняйки си случката с прехвърлянето на мръсните чинии в спалнята на наследника на гоблинската империя, аз отново се разсмях.

Благодарение на тези неразбории, аз някак съвсем бях забравила, че практически лежа на коленете на магистъра, и може би нямаше и да си го спомня, ако той не беше започнал да покрива лицето ми с леки целувки. Мен ме бяха възпитавали строго, а в Приграничието, да не говорим пък за Загреб, да се седи на коленете на мъж се считаше за недостойно, просто за връх на неприличието. Когато бях започнала да работя в „Зъб на дракон“, бях виждала много достъпни жени, дори без да питат, да се наместват на коленете на непознати мъже и искрено се учудвах как можеха да си позволят толкова разпуснато поведение. След това се стараех просто да не обръщам внимание. В Ардам с морала беше доста по-просто, отколкото в нашето село. Но ето сега, аз едва дишах в обятията на Риан и съвсем не ми се искаше да се замислям за това, колко недопустимо се държа. Беше ми просто прекалено хубаво с него, тук и сега.

И изведнъж магистъра прекрати целувките, вдигна глава и погледна към вратата. Не издържах и попитах:

— Какво има там?

— Нищо, просто чакам — опитвайки се да сдържи усмивката си, отвърна Риан.

— Какво? — Аз се поизправих.

— Каквото и да било — с тон на човек, смирил се с неизбежното, отвърна магистърът. — Да се почука на вратата, нещо да изгърми или ти да изгубиш съзнание… Но да не се случи нищо по време на нашата целувка — в това просто не мога да повярвам.

И едва когато забелязах как хитро ме поглежда, осъзнах, че Риан просто се шегува с мен. А след това, вече съвсем сериозно, въпреки че май сдържаше една лека усмивка, предложи:

— Продължаваме ли?

И аз не можах да кажа „не“.

 

 

Понякога е точно така — заспиваш с мисълта за него и се събуждаш със същата мисъл. Аз разбирах, че съм се влюбила окончателно. Не, аз си давах сметка за чувствата си и досега, но осъзнаването, че съм потънала напълно в тези усещания и в същото време летя от щастие, дойде едва сега. И аз седях на перваза, държейки в ръце чашката с изстиналия още вчера чай и гледах хипнотизиращия танц на лорд Тьер, който в разреждащия се нощен сумрак се упражняваше с огнените остриета. И аз надничах, скътала се зад пердето, че да не би той, не дай Бездна, да ме види, и с усмивка си припомнях вчерашната вечер. Неговите нежни докосвания, това, че после припряно допивахме изстиналия чай, а аз още по-припряно си писах домашните, а Риан почти мълниеносно прочиташе писмата, служебните бележки, и недоволно присвил очи, се взираше в учебния план за следващата година, за да ми съобщи почти веднага: „Трудно ми е да се съсредоточа, когато ме гледаш така.“ И едва тогава бях разбрала, че за пети път чета едно и също изречение в учебника. В крайна сметка си легнах да спя след полунощ, след нежна целувка и пожелания за кошмарни сънища, а се събудих преди изгрев — просто прекалено силно исках да го видя.

Магистърът вдигна ръце нагоре и двата меча моментално угаснаха. Изви се адски пламък, поглъщайки лорд Риан Тьер.

Въздъхнах тежко, скочих от перваза, протегнах се и осъзнах, че изобщо не ми се спи повече.

Набързо си взех душ, преоблякох се в униформата на академията, събрах си косата и реших още веднъж да препрочета главата по Заклинанията за противодействие, която ни беше дал маг Селиус.

Но щом излязох от спалнята, мислите за учебника веднага излетяха от главата ми напълно. Защото на масичката в гостната стоеше огромен букет черни като самата нощ рози, а в кабинета, който ние още вчера бяхме използвали като столова, тихо дрънчейки с чашките и за пореден път споменавайки Бездната, се опитваше да сервира масата магистър Тьер.

Прокрадвайки се към вратата, вежливо попитах:

— Да помогна ли?

— Ти защо не спиш? — Риан внимателно сложи чинийките и вече слагаше чашките в тях.

Посудата беше елфийска, почти сияещ порцелан, и дори не ми се искаше да се замислям за това, колко струва. Защото имах предчувствието, че сервизът няма да остане цял още дълго време. И практически познах!

Заблещука въздухът, след миг се появи Дара със странен, обкръжен със сияние свитък. Усмивката бавно изчезна от лицето на Риан, погледът потъмня.

— Току-що го донесоха — съобщи Дара, протягайки му свитъка и без да сваля поглед от мен.

И чашката, красива, със златни цветенца, се пръсна в ръцете на магистъра, а парченцата с мелодичен звън се посипаха на пода. Нервно отърсвайки ръката си от остатъците на чашката, Риан с рязко движение издърпа от ръката на Дара свитъка, разчупи печата, разкъса връзките и разгъна пергамента. Няколко минути мрачно чете написаното, а след това почти изръмжа:

— Започвам тихо и упорито да ненавиждам императора!

Вълшебното ми настроение започна бавно да се изпарява, оставяйки след себе си потискащото чувство… на самота. Защото не бях забравила това, което беше споменал магистър Еллохар: „Конфликтът с нападението на лорд-харг Норг е почти урегулиран, преговорите по брачния договор са възобновени, предполагам, че след два дни Тьер отново ще бъде практически постоянно в двореца“. И ето, между другото, беше минал само един ден. Само един.

— От утре отново пристъпвам към изпълнение на задълженията си в двореца — глухо съобщи Риан.

Еллохар се оказа прав. Което изобщо не ме зарадва.

— И това не е най-неприятната новина. — Магистърът върна свитъка на Дара и възроденият дух с явно нежелание се изпари. — Дея — Риан се приближи, взе внезапно изстиналите ми ръце, — желателно е ти да ме съпровождаш на сватбеното тържество.

Настроението ми окончателно се сгромоляса в Бездната.

— Да… — Аз се опитах да се усмихна. — Добре…

Изглежда, че това щеше да бъде по-страшно и от изпита по Смъртоносни проклятия.

— Погледът ти стана такъв стреснат и уплашен. — Риан се наведе и леко ме целуна. — Скъпа, не си заслужава така да се притесняваш.

Така или иначе, щях да се притеснявам. И за него, и за себе си, и за Юрао също — на него изобщо утре му се очертаваше тежък ден.

Закуската ни мина не много весело. Риан беше напрегнат и държейки в лявата си ръка чашката, с дясната правеше списък на задачите си за днес. Аз ядях палачинки с плодов джем и дори не чувствах вкуса, въпреки че бях убедена — вкусът им би трябвало да е възхитителен.

— М-м-м, напомни ми — Риан се откъсна за миг от списъка — по кое време ще ти е по-удобно да се занимаваш със Селиус?

— В девет. — Аз тъжно се усмихнах на мисълта, че да се занимавам с магистър Тьер би ми харесало много повече.

— Не е ли късно? — Черните очи втренчено ме гледаха, при това в тях се промъкваше някакво неясно чувство, май че осъждане.

— Аз тъкмо ще съм си написала домашните… — започнах аз.

— И ще си се върнала от кантората — иронично довърши той. — Добре, на първо време, нека да е така, след това ще видим и ще реша, как ще е най-добре.

— Ти ще решиш? — уточних аз, колкото и да не ми се искаше да започвам.

— Аз — потвърди Риан и добави: — Като глава на даденото учебно заведение и твой непосредствен ръководител, имам пълното право да решавам въпросите, които касаят обучението ти, нали?

А аз си спомних още една реплика на магистър Еллохар: „Не ядосвай Тьер. Той може да отстъпи веднъж, два и дори три пъти, но след това ще ти го върне с тъпкано.“ Тежко въздъхвайки, аз покорно произнесох:

— Добре. Щом за теб е така важно да наложиш волята си, аз ще се постарая да ти направя удоволствие и ще се съглася.

Четирите години като безправна сервитьорка ме бяха научили да отстъпвам красиво.

— Дея — магистърът остави чашката, — работата не е в това, че ми се иска да наложа мнението си. Просто за теб така ще е по-добре, сърце мое.

Аз кимнах, съгласявайки се с думите му, и държейки топлата чашка с чай в двете си ръце, започнах да разсъждавам на глас:

— Аз предпочитам да прекарвам свободното си от теб и от уроците време в кантората, защото там се чувствам нужна, важна, и откровено казано, много ми харесва да водя разследвания с Юрао, но… Ако за теб е така важно да се връщам в седем и да седя тук… Ще направя така, както искаш ти.

Лорд Тьер, племенникът на самия император, членът на ордена на Безсмъртните и Първи меч на империята с глух звук сложи чашата на масата, без дори да се опитва да уцели чинийката, скръсти ръце на гърди и мрачно произнесе:

— Отлично, адептка Риате. Приемете моите най-искрени комплименти… — А след това вече без патос. — Добре, в девет.

Аз се усмихнах, вече без да скривам победоносната си усмивка, а след това си спомних, че Риан нямаше да го има и се разстроих просто до сълзи.

— Дея? — предпазливо се обърна към мен магистърът.

А, да вървят в Бездната тъжните мисли! И реших да мина към по-насъщните проблеми:

— Щом ти ще си в двореца, негово височество, заедно с императорската гвардия също ли ще напусне Ардам?

— Не — Риан замислено ме фиксираше. — Дарг е длъжен да присъства на официалните мероприятия, а сега ще се състои само втората серия от преговорите… да вървят в Бездната!

— Преговорите по брачния договор?

— Не само. — Магистърът отмести своя списък и придърпа по-близо до себе си чинията с пирожки с месо. — Има и много спорни въпроси по териториалните претенции на империята, ще се уточняват и условията на военното сътрудничество… Много неща.

Разнесе се вече ненавистния за всички рязък и крайно неприятен звук.

Неволно трепвайки, аз тъжно съобщих:

— Построяване.

Риан кимна, гледайки ме не по-малко тъжно.

— Интересно ми е — ставайки и закопчавайки куртката си, започнах аз, — каква е тази тръба?

— Рог от черен еднорог. — Магистърът проследи как закопчавах копче след копче. — Откраднах от Еллохар идеята за събуждането на адептите.

— А… не може ли да се смени? — запътвайки се към вратата, попитах аз.

— Не виждам смисъл. Ти ще се върнеш ли след построяването?

— Да, разбира се… — Искаше ми се да попитам, дали ще го намеря тук, когато се върна, но не се реших.

— Ще те почакам — отново взимайки писалката, съобщи магистърът.

С възможно най-щастливата усмивка на лице, аз се затичах да се построявам.

 

 

Не успях да стигна далеч. Веднага след като се оказах в коридора, на пътя ми се изпречи Дара и тържествено произнесе:

— Риате, към… стаята на куратор Верис!

— В кабинета? — уточних аз?

— В стаята — не се съгласи Дара. — И бързо.

Предчувствайки неприятности с Късметчето, аз се понесох в посока обратна на изхода, почуках на познатата ми врата, и получила разрешение, влязох. И разбрах, че съм сбъркала, когато Дара затвори вратата зад гърба ми и заповяда:

— Разказвай!

Верис, на крак и в униформа, скръсти ръце на гърди и повтори наглата команда:

— Разказвай, Риате!

— Аха. — Дара направи вираж около мен и увисна във въздуха до Верис и проникновено настоя: — Та какво става между вас с Тьер?

— А мен повече ме вълнува какво става между вас с Еллохар?! — Кураторът ме гледаше доста злобничко. — Знаеш ли, Дея, нямам нищо против да помъчиш Тьер, даже съм за. Но що се касае до магистър Еллохар — дори не си и помисляй за Еллохар, на когото и да е ще му прегриза гърлото!

От удивление, а и от възмущение, не успях и дума да обеля. Но в този момент се случи истинско чудо:

— Деечка — се раздаде иззад вратата, — дребосъче, ти там ли си?

Започвах страшно да обичам Късметчето.

— Да, тук съм — отвърнах аз, повишавайки глас и вече уверено отговорих и на двете шантажистки: — Що се отнася до лорд Тьер, Дара, ние сами ще се разберем! А по повод магистър Еллохар, куратор Верис, нямам какво да ви кажа — аз направих своя избор, а никога не съм била вятърничава!

Вратата се отвори. Наглата котешка муцуна се промуши, продемонстрира истинска драконова усмивка, а след това целият котарак се плъзна в стаята на лейди Верис. Дори само фактът, че духът на Златния дракон ей така просто влезе без разрешение и без да обърне дори внимание на охранителните заклинания, накара Дара да смени ипостаса си, а Верис просто отвори уста от удивление.

— Р-р-радвам се да ви видя. — Късметчето небрежно се приближи и седна до краката ми. — Хлапе, ти вече знаеш ли?

— Какво да зная? — заинтригувана, прошепнах аз.

— Тя не ме обича! — огорчено и обвиняващо възвести Късметчето. — Моята сладка писанка окончателно и неотвратимо съхне по твоя Еллохар!

Този път аз вдигнах поглед към бавно изчервяващата се лейди Верис.

— А ти така и не разбра, защо се е заяла с теб? — безгрижно се поинтересува котаракът. — Моментът, в който Еллохар се хвърли да те защити ще остане навеки в паметта, ми най-вече с незабравимото изражение на безсилна злоба на лицето на моята очарователна писанка.

— Стига! — изсъска кураторът.

— Шаена?! — Дара, както се оказа, също дори не подозираше. — Еллохар?! Та той е чудовище!

— Иди да се видиш в огледалото — изфуча дамата със стремително изострящ се маникюр. А към мен: — Риате, на построяване!

Но се виждаше, че Верис с мъка сдържа сълзите си и ние се постарахме да си тръгнем възможно най-бързо, разбирайки, че тя със сигурност няма желание да демонстрира слабостта си.

А в коридора Късметчето се затича и скочи в ръцете ми и замърка от удоволствие.

— Нямаш съвест ти — казах аз, почесвайки го зад ушенцето.

— Продължавай — милостиво ми разреши той.

— И си нагъл!

— Да-а-а, такъв съм си аз, мър-р-р. — Късметчето хитро присви очи и полюбопитства: — Как мина нощта?

— Бързо. — Наистина, много бързо.

— Ти, малката, не разбираш най-важното — аз се храня с емоциите ти, а те от вчера нахлуват на топли вълни. На мен даже крилата ми израснаха. Как иначе щях да се измъкна от клетката?

— От коя клетка? — не разбрах аз.

— А, Дара, този метежен дух е решила да се заеме с възпитанието ми. — Независимо от лениво-безразличния тон, крайчеца на опашката на Късметчето започна да се мърда нервно. — Аз нощес си спомних едва ли не всички уроци от драконовата школа, за да се освободя, и без резултат. А по изгрев започнаха да ми растат крилата и ето — свободен съм! А Дара я чака много, много, много весел ден…

— Късметче — мрачно подхванах аз, — магистърът пред мен каза на Дара, че ако ти там нещо направиш, той сам ще се заеме с теб.

Опашката бавно се отпусна, а котаракът унило се поинтересува:

— Така точно ли каза?

— Каза: „Аз ще се намеся“ — честно уведомих възродения дух.

— Ех, че Бездна, а всичко така добре се очертаваше! — съкрушено възкликна Късметчето и скочи от ръцете ми. — Иди Дейка, учи. Аз изпълних основната си задача — отмъстих за теб на тези клюкарки и на цялата ти група.

Ама че дух-отмъстител! Даже думи нямах.