Елена Звездная
Как да преметнеш нечисти с пари (4) (Урок четвърти)

4

Едва приключи лекцията по „Битови проклятия“, когато вратата бавно се открехна и в процепа се мярна котешка опашка. Само опашка. И същата тази опашка, възползвайки се от това, че лейди Нектум стоеше с гръб към вратата и диктуваше домашното, провокативно ни подмами след себе си.

След като записахме задачите, ние се сбогувахме с преподавателката и напуснахме аудиторията, за да забележим котешката опашка, която ни махаше подканващо, но вече от края на коридора.

— Риате, ама че е нагъл котаракът ти — обвинително отбеляза Дакене.

Все по-добре разбирах магистъра, дори повече, осъзнавах напълно, защо Риан за нищо на света не иска да го пуска в замъка си. И все пак, ние мълчешком последвахме опашката и видяхме как тя изчезна зад една от малките, почти незабележими врати за персонала на академията. И всичко щеше да е наред, ако вратата не водеше в тесен малък проход, който беше предназначен за гоблини, а не за адепти.

— Хвърлихме си парите на вятъра — отново се обади Ригра.

Но първа последва котешката опашка. Останалите, прегърбени я последваха и само аз, кой знае защо, не можах да тръгна след групата. Отначало дори не разбрах защо, а след това осъзнах, че на пътя ми се е появила въздушна стена, а след като и последният адепт, сгънат на четири изчезна зад вратата, мен неочаквано нежно ме прегърнаха. И се раздаде тихото:

— Ние имахме съвместен обяд по план, ако не сте забравила, уважаема адептка Риате.

Вратата в неизвестното се хлопна. Решила, че и после мога да попитам за прохода Янка, се обърнах към лорд Тьер и се усмихнах веднага, когато погледът ми се срещна с черните мъждукащи очи.

— И къде възроденият дух поведе новопридобитите си последователи? — весело се поинтересува магистърът.

— М-м-м… — Даже не знаех какво да отговоря. В крайна сметка, казах почти истината: — Да удовлетворяват жаждата си за знания.

— Така ли? — Риан насмешливо вдигна вежда. — Това е ново определение на остарялото „да крадат книги“?

Чувствах, че започвам да се изчервявам.

— Ето го пагубното влияние, което ти оказваш върху колегите си — продължаваше да ме подкача Риан.

— Не ни стигнаха книгите в библиотеката — опитах се да се оправдая за случилото се.

— Сериозно? — Пак ме гледаха с лукаво присвити очи. — А ти днес ходи ли до библиотеката? Пита ли библиотекарите за учебници?

— Н-н-не съвсем. — Ние просто бяхме видели празните рафтове, бяхме се впечатлили и бяхме отишли да търсим помощта на котарака.

— Жалко. — Магистърът шеговито се усмихна. — Тази сутрин докараха нови учебници, отпечатани в съответствие с измененията в програмата ви. А старите — от шеговита, усмивката се превърна в коварна — ги пренесоха в хранилището.

Късметчето щеше да си го получи!

Мислено стоварих върху главата на котака няколко злобни проклятия и уж небрежно се поинтересувах:

— А може ли аз…

— Да предупредиш вашите? — завърши въпроса ми Риан. И почти откровено подигравателно: — Не. Не може, сърце мое. Нека се наслаждават. Между другото, за да намерят нужната им информация, ще им се наложи да прочетат три пъти повече материал, отколкото ако използват новите учебници, които са достатъчно на брой за всички адепти в академията. Затова пък, ще им бъде като обица на ухото за в бъдеще. Няма вече да се втурват в грабителски нашествия по библиотеките. Защото ти, това все някак се търпеше, но Логер вече ми дойде в повече. И затова сега просто ще отучим от този навик всички останали.

Укоризнено гледах магистъра — та нашите не бяха виновни за нищо!

— Не. — Не се поддаде той на мълчаливата ми молба. — Така и ще разберат, че не бива да търсят леки пътища в обучението и да разчитат, че могат да си купят помощ винаги и навсякъде.

И това беше казано така, че веднага ми стана ясно — моето мнение по въпроса изобщо няма да се вземе предвид. Съдейки по всичко, лорд-директорът беше решил да се заеме с възпитанието на адептите, използвайки методи, по-жестоки и от досегашните.

— Не трябваше ли да обядваме? — напомни Риан.

— Къде? — неохотно попитах аз, чувствайки се предателка по отношение на цялата група.

— М-м-м, не тук — замислено разглеждайки изражението на лицето ми, отвърна магистърът.

Изви се адски пламък.

 

 

Беше ми странно, че се чувствах почти като у дома си в дома на лорд Тьер. В момента, когато се появихме в стаята със стъклените стени, аз претичах до прозорците, разглеждайки огромния град, който се простираше под нас като на длан.

— А ти се усмихваш — неочаквано подхвърли Риан.

Аз възторжено проследих полета на три млади черни дракона, които профучаха над нас във формация „клин“, след това се разпръснаха и отново се събраха, като за малко не докоснаха с криле покривите на сградите.

— Готвят се за парада. — Приближавайки се към мен, магистърът застана толкова близко, че почти ме докосваше, но все пак не ме прегърна. — Репетират си полета.

Аз лекичко се наклоних назад, опирайки се с гръб в гърдите му, магистърът веднага нежно ме обгърна с ръце и вече всички думи станаха излишни. Ние просто стояхме и гледахме течението на живота в столицата иззад дебелото стъкло, тъмните потоци на гражданите по улиците, плискащите се пламъци над покрива на магическия колеж, златистото сияние над двореца и летящите над града гущери. На мен ми беше толкова хубаво така — просто стоейки рамо до рамо с него.

— Обяд… — Риан с предвкусване произнесе тази дума. — Имаш ли някакви претенции към менюто?

— Не — тихо отвърнах, покривайки с длани ръцете му, които ме прегръщаха през кръста.

И магистърът задържа дъха си, само сърцето му започна да бие три пъти по-бързо. А аз внимателно погалих изведнъж напрегналите се длани и сама се удивих от собствената си смелост и от обзелия ме порив.

— Дея — тихо ме повика лорд-директорът.

Моментално спрях, смутих се страшно и сега и моето сърце започна да бие също толкова бързо като неговото. Опитвайки се да се престоря, че нищо не се е случило, аз припряно се отдръпнах и без да гледам към Риан, попитах:

— А защо вие предадохте делото по убийството на Нора на императорските хрътки?

Едва след въпроса се осмелих да погледна Риан. Магистърът, без да сваля леко развеселения си поглед от мен, мълчаливо скръсти ръце и иронично повдигна вежда, интересувайки се:

— Това ли е всичко, което те вълнува в този момент, сърце мое?

Гледах го и чувствах как се сгрява душата ми. Това ме накара да се чувствам така добре и спокойно, че дори вече не ме интересуваше дали той ще ми отговори или не. Риан се усмихна загадъчно и пристъпи към мен. Крачка, още една и още една мъничка предпазлива крачка, след която между нас не остана разстояние. И продължавайки да държи ръцете си скръстени на гърдите, магистърът се наведе към мен, също толкова бавно и предпазливо. А аз като омагьосана следях всяко негово движение със затаен дъх, а когато устните му нежно се докоснаха до моите, изведнъж почувствах, че се замайвам…

— Аз почуках! — Нагъл, висок и леко язвителен глас разтроши на парченца това вълшебно състояние, в което бях изпаднала. — Тьер, две думи само!

Силните длани на магистъра нежно се плъзнаха по раменете ми, привличайки ме към гърдите му и скривайки смутеното ми лице от очите на нечакания посетител, а след това чух прегракналото му:

— Вън.

Явно никой никога не беше разговарял така с наследния принц. Дарг се възмути:

— Какво?!

— Вън! — вече без да крие гнева си, процеди лорд-директорът.

Вой на вятър, звук от треснала се врата и тихото от магистъра:

— Та какво стана с пожеланията ти за обедното меню?

С усилие си поех дъх и едва чуто отговорих:

— Нещо по ваш избор…

След като ми се усмихна разбиращо, Риан кимна и излезе, хвърляйки ми още един поглед от вратата. А аз останах на място, опитвайки се да осъзная, защо продължавам да се усмихвам. Все по-широко и щастливо, и не мога да се спра. Просто плувах в такова едно огромно и безгранично щастие, от което ми беше толкова сладко и топло на душата, точно до мига, в който градската къща на лорд Тьер не се разтърси от рев:

— Върви в Бездната, Тьер!

Да, да се усмихвам престанах. Отвори се вратата, появиха се прислужници, почтително ми се поклониха преди да започнат да сервират масата. А аз, аз, вместо да остана в стаята и да дочакам Риан, бавно тръгнах към звука на гласовете, които обсъждаха с повишен тон някакви задължения. Аз минах по широкия коридор, слязох по черна вита стълба. Да се подслушва, е лошо, знам, но в хола, обзаведен в черно-бяла гама, като светло петно се открояваше открехнатата врата и зад нея, явно в малка гостна, се разгаряше скандал.

— Разследвания от този тип не влизат в моите задължения — спокойният, леденостуден глас на магистъра.

— Аз нямам намерение да си губя времето с подобни съмнителни развлечения! — отново изгуби самообладание наследният принца.

— Не съм аз този, който трябва да ви напомни, че длъжността командир на подразделението на императорските хрътки ви е поверена от момента на вашето пълнолетие — с някаква подигравателна учтивост натърти Риан.

Тишина, а след това тихо:

— Те… не ми се подчиняват.

И безразличното:

— Хрътките уважават само силата, ваше височество.

Няколко напрегнати секунди тишина, а след това пресипнало и уморено:

— Аз не се справям, Риан.

Тежка въздишка и с осезаема нотка на раздразнение:

— Аз ти казах да не сменяш хилядника. Ти не си толкова силен, че да ги удържиш без Пустинника. Но теб гордостта те удари в главата и как стоят сега нещата?

Нещата явно бяха скръбни, тъй като Дарг прехвърли темата, молейки:

— Риан, заеми се ти с това, моля те.

И отговора на лорд-директора, който ме порази:

— Не мо-га! — разделяйки сричките произнесе магистърът. — Аз, наследник на императорската власт, не се явявам.

— Бездна! — изруга този, който именно се явяваше наследник.

Аз внимателно започнах да се качвам обратно по стълбите. Най-малко от всичко ми се искаше да ме сгащят на местопрестъплението, когато чух думите на Риан:

— Върни Пустинника. Сам се заеми с издирването, магът действа грубо, оставя следи, уверен съм, той е от смъртните. Когато хванеш следата, насъскай хрътките, за четири дни ще се справиш и нека тази мръсна история да се превърне в поредната тайна на империята.

— А какво става с вещицата? — глухо попита принцът.

— Търсим — злостно процеди Риан.

— М-м-м, ти си хванал следа и не си я намерил? — Учудване, смесено с доста ирония и арогантност.

— Аз не съм хрътка. — Гласът на лорд Тьер изстина, но си остана учтив.

— Та тази твар теб те е погнала! — като че ли му напомни негово височество.

Застинала на стълбите, се вслушах със затаен дъх. И чух:

— Да, осведомен съм по въпроса.

— Нима? — Недоверчив въпрос. — И вместо да хвърлиш всички сили в издирването, ти се забавляваш в онази скапана академия?

Стоях на осмото стъпало отдолу нагоре и мрачно слушах по-нататък.

— Скапана? — Подигравателно-ироничен тон. — Дарг, опресни си знанията по история, и може би тогава ще благоволиш да си спомниш, че „Академията на проклятията“ е била основана с указ на твоя дядо. И то, защото страшно са ни били нужни специалисти от това направление.

— Били са ни нужни. — Наследният принц натърти на първата дума. — А сега това е изгнил древен труп.

— Дарг-Дарг… — Съдейки по звука на стъпки, някой от двамата се беше насочил към изхода. — Ти казваше същото и за Северния Предел, а сега това е най-силната крепост на границата. Аз бих казал — непревземаема. И можеш да ми вярваш, няма да мине и година, и „Академията на проклятията“ ще се превърне в едно от най-добрите учебни заведения на империята. Защото аз, за разлика от теб, не се отказвам по средата на пътя. Върни Пустинника и разбери най-после, че оскърблението на наследника на империята не е повод за заточение в Бездната.

Аз се втурнах нагоре секунда преди да се отвори вратата и се затичах обратно към стаята, тъй като… Е, неудобно ми беше. И едва когато се озовах до подредената вече маса, се успокоих и се постарах да си нормализирам дишането. Не успях, магистърът се появи почти веднага.

Влезе суров и съсредоточен, със стиснати устни и напрегнато изражение на лицето, спря на вратата, погледна ме, усмихна се и дори погледът му просветля. И усмивката му ставаше все по-широка, докато с доволен вид, Риан не произнесе:

— Бързо бягаш.

Аз се изчервих, чувствайки как се задушавам от изгарящата вълна, която плъзна по тялото ми, но не се заех да изяснявам причините за твърдението, прехвърляйки разговора на друга тема:

— Една от хрътките се опита да ме разпита. — Просто, никак не ми харесваше, че наследният принц ще се занимава с разследването, с тази негова любов към наказателните изпълнения.

Но отговорът на Риан се оказа неочакван:

— Целият ли изгоря или само частично?

— Р-р-ръката — със заекване, признах аз.

— А, значи е действал предпазливо. Но в това няма нищо странно, хрътките би трябвало да чувстват магията. — Усмивката му стана много загадъчна, и пристъпвайки към мен, магистърът продължи: — Та какво успяхме да чуем там?

Бузите ми просто горяха, оправданията се заклещиха в гърлото и аз не успях да кажа нищо, преди Риан да направи още една плавна крачка. А аз останах на мястото си, гледайки го в захлас и даже престанах да се изчервявам от смущение, забравяйки всичко за миг.

Още една крачка и черните очи така тайнствено проблеснаха, че аз вече не бях в състояние да откъсна поглед от магистъра, а и да се помръдна, също. Още една крачка, която намали разстоянието помежду ни наполовина и аз разбрах, че отново съм задържала дъх. И още една стъпка, бавна, без да откъсва поглед от мен, със загадъчно-щастлива усмивка на рязко очертаните устни…

— Аз никога повече няма да подслушвам — едва чуто въздъхнах аз.

Крачка, и топлите ръце предпазливо обхващат талията ми, а магистърът се навежда над мен, усмихва се и прошепва:

— Честна дума?

— Да — затваряйки очи и чувствайки дъха му върху устните си, отвърнах аз.

— Сериозно? — Провокативен въпрос, явно за нещо съвсем различно.

— Да — без да зная с какво се съгласявам, въздъхнах аз.

Лорд Тьер докосна внимателно устните ми със своите и почти веднага промълви тихо:

— И дишай, става ли?

А не се получаваше, аз се боях даже да трепна, като че ли едно примигване, или глътка въздух, можеха да разрушат това чувство на щастие, което ме обхвана в обятията на магистъра.

— Започвам да разбирам, защо тогава припадна. — Риан решително прекъсна целувката, притисна ме към гърдите си, обгърна ме с ръце и заравяйки лице в косата ми, едва чуто призна: — Не мога да ти се наситя.

Отмятайки глава, отново затаих дъх и се вгледах в светналите черни очи на лорд Риан Тьер и си поех въздух едва, когато той решително покри устните ми с гореща, почти изгаряща целувка.

На вратата се почука!

Аз трепнах и се откъснах от магистъра, Риан ме удържа и недоволно прониза с поглед абсолютно невинната врата, зад която се разнесе неувереното:

— Господарю, да носим ли второто?

— Бездна! — с изненадващо пресипнал глас изруга лорд Тьер.

Свивайки рамене, предпазливо се отдалечих от него, стигнах до масата, седнах и напомних:

— Времето за обяд в академията е не повече от час.

Риан посърнало заповяда да поднесат всичко каквото има, приближи стола ми до масата, а след това и той седна. Известно време, с разфокусиран поглед гледа вторачено масата, след това тръсна глава, като че ли прогонвайки неприятни мисли, и усмихвайки ми се, зададе вече традиционния си въпрос:

— Вино?

— Аз съм в средата на учебния ден — напомних на лорд-директора. — Вечерта имам и работа в кантората.

Лукава усмивка и неочакван въпрос:

— А през нощта? — и такъв един, втренчен поглед.

Двамата прислужници, които бяха донесли други ястия, след този въпрос, дружно ме погледнаха. Пак се изчервих, този път, по-скоро от смущение. Риан забеляза реакцията ми, недоволно погледна към полугномите. След миг оставахме сами.

— Извинявай — меко прошепна лорд Тьер.

— Всичко е наред — излъгах аз и наведох поглед.

Може и да беше последица от възпитанието ми, но така или иначе, ми беше неприятно. И ние пристъпихме мълчаливо към обяда. Риан ядеше месо в тъмно зелен сос от някакви ароматни треви, а аз имах възможността отново да се насладя на поредния шедьовър на Кулинарната магия, явно донесен от знаменитата ресторация. След известно време магистърът попита:

— Какви писмени работи трябва да готвиш?

Обезкуражено въздъхнах и изброих:

— Дипломна по „Смъртоносни проклятия“, курсова по „Битови“ и, сигурно, първата част от дипломната при майстор Окено.

— В смисъл „първата част“? — уточни Риан, отпивайки глътка от тъмно аленото вино.

— Специалността ми е следовател-криминалист, тоест, профилирам се по предмета на майстор старшия следовател Окено, значи по една курсова на семестър и всяка от тях ще е съставна част на предстоящата дипломна.

И спокойният въпрос на лорд-директора:

— Ще се справиш ли?

Изненадано го прогледнах, с недоумение кимнах, изпитвайки… да, обида, ако трябваше да съм откровена.

— Не се сърди — Риан се усмихна и поясни: — Ти започна нормално да учиш едва през зимата, когато престана да работиш в таверната и аз се съмнявам, че натоварването по усилената ми програма ще ти е по силите.

Мрачно мълчах и го гледах, мачкайки салфетката в скута си.

— Помолих те, да не се сърдиш. — Затаена усмивка в очите. — Зададох ти този въпрос, само за да разбера дали не ти трябва частен учител или ще се справиш сама?

Това странно напрежение около обедната маса изобщо не ми харесваше и в първия момент ми се прииска гордо да се откажа от предложението, а след това честно казах:

— Със смъртоносните проклятия ще е сложно, но аз ще се справя, наистина ще се справя.

— Пак ще ги вземеш от седмия път? — иронично прояви любопитство лорд-директорът.

— Но ще ги взема! — Наистина започвах да се ядосвам.

— „Важен е резултатът“? — цитира ме той.

— Важното е… — Рязко издишах, опитвайки се да не нервнича и вече спокойно продължих: — По криминалистика ще ми помогне Юрао, със Смъртоносните ще се справя сама. Наистина.

Опитвайки се да скрие лукавата си усмивка, Риан съгласно ми закима, подчертано сериозно приемайки моето заявление. След това, магистърът продължи да яде съвсем леко запеченото си месо. Но в момента, когато аз някак успях да се успокоя и да се взема в ръце, спокойно заяви:

— Маг Селиус ще свърши работа. Толкова ми е задължен, че никога не би ти причинил вреда, а може да те научи на много неща. Ще се занимавате ежедневно по един час след залез-слънце.

Стискайки и така вече смачканата салфетка, аз отрязах:

— Не. Ще се справя сама.

Главозамайваща усмивка и изключително мекото:

— Не подлежи на обсъждане.

— Слушайте, лорд-директор… — възмутих се аз.

— Слушам ви внимателно, адептка Риате. — Риан продължаваше да се усмихва и устните му потръпваха.

Окончателно намачквайки салфетката, я запратих на масата.

— Вино? — попита магистърът и веднага услужливо ми напълни чашата.

Скръствайки ръце на гърдите, аз все пак попитах:

— Теб моето мнение изобщо интересува ли те?

Усмивката на лорд-директора стана просто ослепителна, след това той тихо се разсмя, намести чашата с вино пред мен и произнесе:

— Постоянно си задавам същия въпрос по отношение на теб.

Прекрасно, просто нямах думи.

— Аз тогава не те пуснах в кантората, защото се безпокоях за теб! — раздразнено измърморих аз.

— А нима ти си мислиш, че зад моето предложение за частния учител има някакви други причини, освен че се безпокоя за теб? — ясно изговаряйки всяка дума, попита лорд-директорът.

Аз не намерих какво да отвърна.

— Гордостта, любима, е неуместна в личните отношения — доста рязко ме укори Риан.

Загубих окончателно апетит. Стиснах длани на коленете си и просто продължих да седя, мълчаливо гледайки в пространството. Известно време си седяхме така, а после магистърът с галещ тон промълви:

— Дея…

Аз продължих да си мълча. И не защото се правех на обидена, по-скоро бях толкова разстроена, че просто нямах сили да отговоря.

— Дея.

— Обедната почивка вече е свършила сигурно. — Аз станах, припряно отпих малко вино от чашата и все така, без да гледам към Риан, помолих: — Върни ме обратно, ако обичаш. Аз трябва да ида и за учебници и…

Изви се адски пламък.

Без да гледам, пристъпих в огнените езици и след миг се озовах в същия този коридор, от който бях изчезнала. Нервно бръсвайки с пръсти сълзите си, забързах към седемдесет и четвърта аудитория.

На кроса финиширах последна. Нововъведените „Основи на ръкопашния бой“, които за сега бяха само на теория, ги слушах през дума. „Любовните проклятия“ и „Схемите за налагане“ ми минаха като в мъгла. За сметка на това пък, с какво наслаждение, след края на занятията, разясних на всички ситуацията с учебниците и напуснах „Академията на проклятията“.