Елена Звездная
Как да преметнеш нечисти с пари (3) (Урок четвърти)

3

Когато излязохме от мазето, аз с удоволствие свалих марлената маска и вдишах с пълна гръд студения въздух, примижавайки от ярката слънчева светлина. Наистина, слънцето почти веднага ми го заслониха, а в следващия миг, като начало ме омотаха в наметало, после здравата ме прегърнаха и аз чух почти родното:

— Партньор!

Не го очаквах от себе си, но и аз радостно прегърнах Юрао.

— Дей! — Дроу се изскубна от ръцете ми и радостно се озъби. — Ти как си изобщо? Аз три дни не мога да се добера до теб!

— Та ти също беше под арест — спомних си аз.

— Не-е-е. — Юрао ми разроши косата. — Аз бях под наблюдение. Окено гарантира за мен и той ме наблюдаваше.

Нашата радостна среща я прекъсна ленивото и насмешливо:

— Какво, гълъбчета, намилвахте ли се вече?

Дарген се приближи, скръствайки ръце под наметалото си, поглеждайки хитро ту към мен, ту към Юрао. Ние с дроу се спогледахме и аз си казах всичко:

— Подозирам, че убиецът на Нора Урд е моят колега Логер, изключен от лорд-директора.

— Този, неспокойният? — уточни Юрао. — Уверена ли си? Там явно е поработил маг, но изкривяванията са такива, че изобщо не можем да го проследим. Всъщност, ситуацията е странна, проклятие също е замесено. Нашият експерт, обаче, не успя да определи какво точно. Но той не ни е много компетентен… А, ти всъщност го познаваш, същият онзи, когото ти завря в миша дупка при онова разследване в покрайнините, за убийството на дроу.

Смътно си припомних чичкото и вече замислено разказах:

— Окено заповяда на офицер Дарген да ме разпита, а ти да отидеш до академията и да поговориш с лорд Тьер за изключването.

Дроу намръщи черните си вежди и отсече:

— Не става, по-добре аз да разпитам теб, а червеноочка да се замъкне при Тьер.

Полувампирът-полуорк отново мълчаливо вдигна вежда и се осведоми:

— Дроу, във вашия род и тролове са се записали, така ли?

Юрао ме изгледа, весело ми намигна и с възможно най-честното изражение на лицето, се обърна към колегата си:

— Ти между другото, в течение ли си, как адептите веднага се пренасят в академията? — В погледа на Дарген проблесна учудване, смесено с подозрителност към думите на дроу. — Трябва да целунеш адепта и веднага, хоп — и си на територията на академията.

Аз се стъписах от такова изопачаване на истината, опитах се да възразя, но Юр ловко ми затисна устата с ръка и продължи:

— Вгледай се, тя има едва забележим магически ореол.

— То той е на всички адепти — леко разтягайки думите, произнесе Дарген. — Това е защита, нали в града вече имахме десетина случаи на сблъсък с този род магия. Доколкото разбрах, Тьер я е налагал.

— Да — закима Юрао. — Но ти не си в течение за отварянето на преходен портал.

— М-м-м! — възмутено се обадих аз.

— Гледай как Дейка се ядосва. Това при тях е секретна информация, между другото.

Офицер Дарген ме погледна, после зяпна Юрао, отново мен и изтърси:

— Дай да пробваме.

Аз се вкамених от подобна наглост, а дроу, безсъвестен гад такъв, продължи да ме удържа, заговорнически напътствайки полувампира:

— Аз си махам ръката, ти целуваш. Само че бързо.

— То пък да имаше какво тук да се целува — изпръхтя Дарген.

Моят опит да се изскубна беше напълно игнориран. В следващия миг Юрао отдръпна ръката си и веднага вампирът се впи в устните ми… към небето се метнаха пламъци! Как отхвръкна Дарген, аз видях като в страшен сън, защото него не просто го отблъсна — той профуча по въздуха през цялата улица и се разплеска по стената с такава сила, че се пробуди духът-хранител на сградата. Пробуденият дух, на свой ред отлепи впечатания в стената потресен от случващото се вампир с оцъклени от удивление очи и го захвърли обратно към нас. Юрао предвидливо ме отмести от траекторията на полета на офицер Дарген и той отново се вряза в стената. Този път забележимо по-леко, тъй като къщата даже не се разтърси, и съответно духът-хранител продължи да спи сладко, докато колегата му отсреща, сега вече ругаейки злобно, което определено доказваше някогашната му човешка форма, възстановяваше повредите по повереното му недвижимо имущество. И поне с това всичко да беше свършило… но не!

Изви се адски пламък!

Когато посред улицата изникна лорд Тьер с лице, почерняло от издутите вени, офицер Дарген, вече понадигнал се от мръсния тротоар до къщата, така и застина и очите му станаха два пъти по-големи, отколкото по време на полета към стената на отсрещната сграда. И това изобщо не ме изненада, тъй като погледът на лорд-директора беше насочен изключително към него.

Тогава Юрао ми прошепна:

— Ти само си трай.

А след това високо, подчертано весело, и главно, прикривайки се с мен, обясни:

— Лорд Тьер, а ние имахме намерение да дойдем при вас, тук офицер Дарген има въпроси по повод наскоро изключения Логер е-е-е, как беше там…

И Риан престана да хипнотизира Дарген и се обърна към Юрао. Той демонстративно ме постави като щит пред себе си и реши да напомни:

— Не я целувах аз.

Вампирът мигновено съобрази каква е работата:

— Това беше експеримент по отварянето на автоматични преходни портали… — И се обърка, тъй като Риан му метна бърз поглед.

В този момент си спомних, че много ми се искаше да попитам нещо Риан, особено след разговора с Късметчето:

— Лорд-директор — вниманието на Риан веднага стана мое, — а вие на колко години сте?

Черните вени моментално изчезнаха от лицето, мускулестите и много нежни, независимо от огромната им сила, ръце се скръстиха на широките гърди и магистърът зададе свой и съвсем не тривиален въпрос:

— Къде е Окено?

Аз, Юрао и офицер Дарген почти синхронно посочихме към входа на мазето.

— Групата? — зададе следващия си въпрос лорд-директорът.

Ние отново посочихме към мазето.

— Мрак безпросветен — доста заплашително изруга лорд Тьер, след което се обърна към мен. — Адептка Риате, — това вече звучеше като тънка подигравка, — щом вашата група и преподавателя са там, вие какво правите тук?!

И един такъв поглед… Мигновено свалих наметалото, върнах го на Юрао и завързвайки маската се спуснах обратно към мазето.

Опомних се на средата на плесенясалата стълба. Замрях и се заслушах. Откъм улицата се носеше оправдаващият се глас на офицер Дарген и виновният на Юрао. Без да продължавам да се ослушвам, припряно се спуснах и изрецитирах напевно заклинанието. Вече без никакъв признак на прилошаване, се присъединих към колегите от групата, които бяха насядали върху различни сандъци, бурета и дъски, записвайки поясненията на Окено, който проследи появата ми с удивен поглед. В отговор на мълчаливия въпрос на старшия следовател, аз безпомощно разперих ръце, вдигнах тетрадката си, която беше останала сам-самичка на пода и седнах на някакъв сандък. Поглед към Янка, която веднага ми показа два пръста — значи бях пропуснала две страници от конспекта, прелистих, оставяйки място за преписване и започнах да пиша под диктовка:

— Задачата на огледа на местопрестъплението е да се установят детайлите на произшествието с възможно най-много подробности. В случай че е невъзможно да се определи порядъка на събитията чрез прилагане на магически методи, задачата на следователя се свежда до оглед на следите на престъплението и на всички забелязани на местопрестъплението предмети и обекти. Не се препоръчва по време на огледа на местопрестъплението да се използват заклинания от второ до четвърто ниво, а също така и да се приспива умъртвието с немеханични средства.

В този момент се разнесоха уверените стъпки на магистър Тьер, и почти веднага в подземието се появи и самият той. Всички ние станахме на крака, приветствайки лорд-директора. Магистърът, без да ни удостои и с бегъл поглед, се обърна непосредствено към старшия следовател:

— Многоуважаеми майстор Окено — и един такъв глас, спокоен-преспокоен, — вие внимателно ли прочетохте трудовото съглашение с „Академията на проклятията“, което подписахте при постъпването си на длъжността „преподавател“?

Окено неразбиращо се взираше в магистъра и лорд Тьер милостиво обясни:

— Дванайсетата точка „Задължения на преподавателя на АП“ гласи: „Преподавателят на «Академията на проклятията» носи пълна и непосредствена отговорност за обучаваните по време на занятия“. Пълна и непосредствена отговорност, майстор старши следовател Окено. Вие сте го прочели, подписали сте го, и с този подпис сте се задължили да се съобразявате с всяка точка от договора. Досещате ли се какви са причините за моето недоволство?!

— Да, абсолютно — глухо отвърна полувасилискът.

В момента, когато въпросът беше разрешен, магистърът обърна внимание и на наличния труп. Няколко мига Риан просто го гледа, след това се приближи толкова стремително, че движението му почти не можеше да се проследи с поглед, и заставайки на едно коляно, покри с ръка помътнелите очи на момичето.

За кратко лорд-директорът като че ли се вцепени, след това се изправи и лицето му отново потъмня. Окено, който не сваляше поглед от лорд Тьер, веднага произнесе:

— Адепти, току-що ние с вас имахме възможността да наблюдаваме действията на член на ордена на Безсмъртните. Знанията на това общество позволяват да се видят последните минути от живота на убития, с което не могат да се похвалят дори некромантите. Както забелязахте, способностите на Безсмъртните дават възможност да се използва магия, без да бъде изменен общия магически фон и именно за тази им особеност Безсмъртните са наричани „Незрими“ в човешките кралства — това към нас, а след това попита недоволно фиксиращия го Риан: — Лорд-директор, няма ли да споделите с нас получената информация?

Но отговор не последва. Вместо това се разнесе до болка познатото ми:

— Дара.

Леко сияние и духът на смъртта се материализира пред Риан.

— Адепт Ерга Логер Унгоре, статус „изключен“. — Гласът на лорд Тьер беше плашещо спокоен.

Сиянието на Дара стана по-интензивно и почти веднага последва отговор:

— Сред живите не се наблюдава. Вероятности: „потопен в сън“, „използва се от разстояние“.

И отново тишина. След това абсолютно спокойната заповед на магистъра:

— Викай императорските хрътки.

Дара, кимвайки, изчезна.

Ние просто се бяхме вцепенили, а лорд Тьер, навеждайки се, затвори вече невиждащите очи, покри мъртвата девойка, а след това произнесе:

— Моля за извинение, майстор Окено, но делото не е във вашата компетенция и аз нямам право да отговоря на въпросите ви.

Но полувасилискът се възмути:

— Защо да не е в моята?! Делото е под юрисдикцията на Нощната стража на Ардам, а фактът, че убиецът се явява адепт на вашата академия, нищо не променя.

По устните на магистъра плъзна тъжна полуусмивка и Риан тихо отвърна:

— Не е бил Логер, уважаеми майстор старши следовател. Това вече би трябвало да сте го разбрал и сам. Извинете ме за намесата във вашия процес на обучение. Всичко най-кошмарно, майстор Окено.

— И на вас тъмен ден, лорд Тьер.

И магистърът се насочи към изхода. Пеша, в смисъл с краката, тоест, без адския пламък. И едва той се скри в прохода, който водеше към стълбата, аз не издържах:

— Лорд-директор… — И напъхвайки тетрадката си в ръцете на обърканата Яна, се завтекох след него. — Лорд-директор, може ли само един въпрос, аз…

Аз претичах през цялото мазе, завих към тъмния проход и попаднах в радостните и главното, очакващи ме, обятия.

— Пипнах те — тържествуващо прошепна Риан, прегръщайки ме по-плътно.

Толкова много неща исках да му кажа, цял куп, а сега ние просто стояхме в полумрака на подземното помещение и аз чувствах само нежните му ръце на кръста си и това, колко силно и уверено бие сърцето му, и вече нищо не ми се говореше. Беше ми хубаво, просто прекалено хубаво и нищо друго не ми беше нужно.

— Сърце мое, ако продължиш така да се притискаш към мен, ще пропуснеш всичките занятия на куп — весело прошепна Риан, нежно целувайки косата ми.

— Аха — отвърнах аз и си спомних, че уж съм на лекция в момента.

— Ще обядваш ли с мен? — Още една нежна целувка по връхчето на носа.

— А-а-а… аха. — Гледах в мъждукащите му в полумрака очи и сама се поразявах от собственото си многословие.

— Тогава, до обяд. — Леко докосване с устни към устните ми. — И не се натъжавай заради момичето, тя така или иначе не би износила това дете.

Изви се адски пламък.

Аз останах да стоя със съвършено глупава усмивка, върху която веднага нахлузих марлената маска, която Риан неусетно беше смъкнал. Постоях още малко, опитвайки се старателно да престана да се усмихвам, разбрах, че няма да ми се получи и реших да се връщам така. За щастие, в този момент, по стълбата се спусна Юрао.

— Дей — виждайки ме, възкликна той, — може ли за малко?

След внушението на лорд-директора, аз разбирах, че ще е най-добре да се върна обратно при групата, но в погледа на дроу имаше нещо такова, че аз тръгнах към него, а след това и след него.

Юрао ме изведе на улицата и аз видях стоящия до същата онази стена, по която го беше разплескала защитата, офицер Дарген. Той оживено обсъждаше нещо с познатия ми вече дух-хранител на сградата. И лицето му беше много странно.

— Дея, побързайте — викна полувампирът.

Аз пресякох тичешком улицата, спрях до него, с тревога местейки поглед от него към духа и обратно. Духът беше съвсем стар, съдейки по обвивката беше на не по-малко от петстотин години, а значи и домът беше стар, въпреки че по вида му не би могло да се каже. Явно хранителят беше много грижовен.

— Туук лежеше — леко променяйки думите, произнесе духът-хранител. — Туук.

И посочи към цокъла на стената. Аз проследих жеста му с поглед и усетих как изстивам. На каменния цокъл отчетливо се виждаше начертания с кръв знак „Помощ“.

Не помня как се отпуснах на колене, как изваждайки кърпичката си, започнах да бърша каменната повърхност, с надеждата да видя още нещо…

— Дея, престанете. — Офицер Дарген просто ме хвана за раменете и ме вдигна, вампирите не си знаят силата. — Няма никакви други надписи, аз проверих вече.

Мен ме разтресе. Просто треперех, и дори не от студ, въпреки че Юрао, замотавайки ме отново в своето наметало, явно така си беше помислил. Мен ме тресеше от нещо съвсем друго:

— Обърнете внимание на долния край — прошепнах аз, — това е фирменият знак на Логер, той винаги така пишеше… Това е бил Логер… — Гласът ми заглъхна.

Дарген веднага взе решение:

— Викам шефа.

Наложи ми се да му кажа:

— Делото ще бъде предадено на императорските хрътки. — И дроу и вампира се потресоха от тези новини, а аз добавих: — Лорд Тьер нареди.

След тези думи, лицата на офицерите на Нощната стража напълно се изкривиха и изражението им стана съвсем обезкуражено, а след това, кой знае защо — радостно се оживиха.

— И какво ли е видял Безсмъртният, че е заповядал да извикат тези, които самият той не понася? — замислено произнесе Дарген.

— Изглежда, че работата е много мърлява — потвърди Юрао и веднага едно такова, провокативно: — Ще погледнеш ли?

Вампирът първо отрицателно поклати глава, а след това:

— Прикривай ме. — Юрао доволен му кимна, аз се опитах да се намеся, но никой нямаше желание да ме слуша, тъй като Дарген вече беше взел решение. — Ще погледна.

Духът-хранител мрачно се осведоми:

— Даа не стее намислилии да мааагичите? — Ние тримата се спогледахме, а духът добави: — Да не сте ми пипнали къщата!

— Няма — дружно отвърнахме ние и духът се изпари.

И тогава започна най-интересното — вампирите владеят магията на кръвта както никой друг. Всъщност, то им се полага по статус. И сега Дарген, приклекнал на едно коляно, вплиташе оцветените в червено изблици на кръвната магия в оставения символ. Багрено-ален дим пълзеше от едната му длан, оплиташе пръстите, спускаше се към каменния зид…

Взрив!

Мен ме сграбчи Юрао и затова аз се стоварих отгоре му и практически не пострадах, но докато се опитвах да се изправя, чувах стоновете на дроу, който накрая се оплака:

— Уж е дребна, а е тежка като… Дей, слизай от мен.

Слязох претъркулвайки се и застанах на ръце и колене, като отново се опитах да се изправя, придържайки се за стената, докато най-накрая това ми се отдаде. А след това ме стресна ужасяващата мисъл „Офицер Дарген!“. Аз рязко се завъртях, едва отново не се стоварих на снега — главата ми кънтеше.

— Ей, леко, леко. — Юрао ме задържа. — Нищо му няма на него, ние сме Стражи, ти кажи как си?

Вдигнах сълзящите си очи към партньора, а дроу се намръщи и изтърси:

— Когато Тьер разбере, ме чака светло бъдеще в тъмната Бездна.

Неволно се усмихнах и се опрях с чело в рамото му, опитвайки се да си поема дълбоко дъх и да изчакам да престанат да ми звънят ушите.

— Как е тя? — Съдейки по гласа, с Дарген всичко беше наред.

— Не съм се запътила за Бездната — отзовах се аз, поизправих се, вече без да се подпирам на дроу и огледах уличката. Нищо. Ама съвсем! Като че ли нищо не беше гърмяло. Дори снегът по покривите си беше равен и гладък като преди.

— Човешка магия — забелязвайки удивлението ми, поясни офицер Дарген. — Улицата беше фактически в стазис. При това магията беше от висша категория, само защитните заклинания на вашия лорд-директор успяха да я помръднат.

— А взрива? — веднага попитах аз.

Полувампирът се намръщи и някак съвсем без желание отвърна:

— Аз сглупих, реших, че той е или жив, или мъртъв, а там…

— Какво там? Не тегли трола за опашката, Уррорд! — изрева Юрао.

Мрачно оглеждайки ни, вампирът тихо произнесе:

— Там има два живота, вторият е като в… пашкул. Те са свързани, но това наистина е много странно нещо.

— Как така? — не разбрах аз.

— Сърцата и на двамата бият синхронно — обясни Дарген.

— И дишането им е в такт? — кой знае защо попитах аз.

— Н-н-не. — Офицерът изглеждаше странно. — Не, вторият не диша.

И аз се развихрих:

— Логер го изключиха, тъй като от връзката им Нора беше забременяла, а той не искаше да си жени. А той знаеше, че детето е от него, в това нямаше никакви съмнения. Преди три дни Логер е проникнал на територията на „Академията на проклятията“ без проблеми, тъй като би се водил изключен едва от началото на следващия семестър, проследил ме е до библиотеката, прокълнал е Бибор, сигурно след като мен са ме отвели от там, защото иначе Верис би почувствала миризмата му и откраднал три забранени книги по Смъртоносни проклятия! — А след това се понесох нататък: — Логер не е крадец, никога не е бил, но ми беше сърдит, явно затова и ме е натопил. Но защо са му на изключен адепт книги, които дори само да ги разбере, ще му е нужно да научи още много други неща, а това не става за един ден?!

— А може книгите да не са му трябвали на него самия? — предположи Юрао.

— Две сърца, второто не диша — зародиша на детето на Нора! — Мислите ми продължаваха да препускат.

— За да се удържи живота в толкова мъничко същество е нужна много силна магия, при това магия, която е разработена за създаване или зараждане на живот от една-единствена клетка. Останалите видове просто не са способни на такова нещо! — вля се в потока на нашите разсъждения Дарген.

— Морската вещица! — издишах аз.

В този момент нашият словесен поток беше достатъчно грубо и безцеремонно прекъснат:

— Достатъчно!

Аз дори не разбрах веднага какво става, и продължих да не разбирам до момента, в който Юрао и офицер Дарген не застанаха на едно коляно и аз не видях появилия се на пустата, все пак беше в покрайнините на града, улица… И също се поклоних. Жалко, че чак сега ми дойде на ум здравата мисъл, че командващ императорските хрътки по традиция се явява наследният принц. И не бих могла да кажа, че това е почетна длъжност — просто всички останали категорично отказваха да си имат вземане-даване с тях.

— Лейди Риате — измърмори негово височество кронпринц Даргханаш.

— Госпожа — едва чуто го поправих аз, припомняйки си в каква посока би трябвало да отстъпвам, за да стигна до входа в мазето.

Но това беше всъщност само една от мислите, иначе аз оглеждах улицата, посред която стоеше сам-самичък самият кронпринц на империята и само напрегнатите лица на Юрао и полувампира свидетелстваха, че наоколо има още нещо, което аз не мога да видя. Ами да, аз не съм маг, затова и не можех да видя, а хрътките току-така, без причина не се показваха. В този момент потрепери Юрао, а след това аз усетих… студ. Не че до този момент не го усещах, в края на краищата, беше краят на зимата, но това беше съвсем различен студ — ужасяващ, проникващ до самото ти същество, вледеняващ…

— Да не се пипа. — Леко насмешлива заповед от облечения от глава до пети в черно принц.

И студът се отдръпна, но ужасът остана. След това потръпна и офицер Дарген. Той отново конвулсивно се изви и изведнъж започна да пада, а червените му очи побеляваха стремително… Аз престанах да дишам, но Юрао мигновено се изправи, прегърна ме през раменете, накара ме да се обърна с гръб, притисна ме и тихо прошепна:

— Той няма да пострада… много. Това е разпит, Дей, просто разпит.

— Хрътките? — зададох въпрос, на който и така вече знаех отговора.

Дроу кимна и в същия миг, пускайки ме, се строполи на колене, едва сдържайки стона си.

— Струва ми се, че не са го разпитали както трябва — прозвуча присмиващият се глас на кронпринца. — Аз им заповядах да са по-усърдни.

Рязко се обърнах към негово височество и искрено се възмутих:

— Това е противозаконно!

Отмятайки глава назад той избухна в смях, а след това все така с насмешка:

— Ама какво говорите, лейди Риате, аз съм в пълното си право. Делото касае държавната безопасност, което значи, че преминава под юрисдикцията на императорските хрътки. Аз възглавявам това подразделение и имам неограничени… пълномощия. Които включват правото да разпитвам при необходимост всеки, несравнима моя лейди Риате. Освен това… — Лицето му изведнъж стана жестоко. — И двамата офицери на Нощната стража бяха осведомени за това, че делото е предадено на императорските хрътки. Вие лично им го казахте. Имате ли други въпроси, радост моя?

По време на този монолог стенеха вече и дроу и полувампирът. Аз не издържах. Хукнах към входа в мазето и с всичка сила изкрещях:

— Майстор Окено!

Някъде там, в подземието се разнесе писък. Съдейки по фалцета, пищеше Ригра. И почти веднага насреща ми изскочи огромно синьо-зелено змеище с къса тъпа опашка… Свличайки се направо на студената земя, аз разсеяно си спомних, че за първи път виждам бойната трансформация на василиските…

— Каква Безззздна сссссе е ссслучила тук?! — изсъска същата тази змия, обвивайки тялото ми с опашка и фактически отнасяйки ме към мазето. — Адепткассс, върнете ссссе на мяссстото на зсссанятията!

Но мен ме зарязаха да седя на третото стъпало от горе надолу и само затова, ми се отдаде да чуя съвършено особения тон, с който заговори майстор старшият следовател Окено:

— С какво право провеждате разпит от шесто ниво?

— Нивото е пето — небрежно отговори кронпринцът.

Сега старшият следовател ми напомни онзи нов преподавател, какъвто беше за нас, когато го видяхме за първи път — ехиден, озлобен и изобщо нахал:

— А доказателства? — повишавайки глас, питаше Окено.

В отговор — недоумяващо мълчание.

— Лично на мен не ми е ясно, това пето ниво ли е или шесто, аз дори седмо мога да предположа.

Хриповете на Юрао и Дарген се прекратиха моментално, а след това негово височество благоволи да отговори:

— Утре, още сутринта, чакам вашия комендант на Тъмната крепост. Не гарантирам, че беседата ще бъде приятна.

Аз седях и се вслушвах, докато не се разнесе шум от стъпки. Първи се показа полувампирът, втори — бледният Юрао, а трети… трети беше един от императорските хрътки. Освен това, него го виждаха и дроу и вампирът, но това, че го виждах аз, можеше да означава само едно нещо — призрачният скелет в призрачни дрипи плува право към мен.

— Ама че Бездна — изруга Юрао.

— Тя е човек, няма да издържи разпита — прошепна, игнорирайки присъствието ми, Дарген.

Черната призрачна твар протегна към лицето ми ноктеста ръка… Плисна огън… императорската хрътка остана без ръка. Аз, потресена от случилото се, като омагьосана се взирах в пепелта, която в тънка струйка падаше върху стъпалата на плесенясалото стълбище. Цяла секунда беше толкова тихо, като че ли се бяхме спуснали в отвъдното, а след това хрътката издаде смразяващ вой и като сянка се метна навън.

И едва тогава, полувампирът бавно, сякаш без да може да повярва във видяното, произнесе:

— Императорските хрътки са неуязвими…

— Конкретно този, също така си мислеше — потресено промълви Юрао. Но дроу тутакси се обърна към мен и такова едно сериозно изтърси: — Партньор, а ти кога имаш намерение да се веснеш в кантората?!

След този въпрос направо ми олекна и даже някак се успокоих, а когато се дочу и съскането на разярения Окено в истинския му ипостас, направо ми светна пред очите. Но се наложи да се затичам… василиските не се отличават с особена доброта.

След като едва не се изтърколих по стълбите в мазето, бях стъписана от див вопъл: „Майстоооооор!“. При това крещеше цялата ни група!

Покрай мен се шмугна Юрао, след него прелетя и Дарген, а последен, пропълзя Окено. Аз така си и стоях вцепенена, още когато дроу побягна. И както стана ясно, добре правех. Избоботи заклинание за упокояване, а след това, полувампирът изнесе останките на Нора, обвита в магически пашкул.

— Стазисът бе разрушен и тя, естествено, се надигна — поясни той, изнасяйки упокоеното умъртвие. — А вашите там някакво заклинание си шептят, какво им става?

— Арре ебектум — измърморих и аз, избавяйки се от приближаващото се прилошаване.

— Аха, същото — отбеляза офицер Дарген. — Какво е това?

— А-а-а, ние така се успокояваме — измъкнах се от отговора аз.

И забързах към групата в мазето.

Когато влязох в полутъмното помещение, не разбрах веднага какво става. Всички наши седяха на пода и като хипнотизирани гледаха към майстор Окено, който съскаше, ругаеше и диктуваше, все още в ипостаса на василиск.

— Общата задача по огледа на местопроизшествието се дели на редица частни задачи: 1. Изучаване и фиксиране на обстановката на местопроизшествието. 2. Установяване на характера на въздействието на престъпника върху обкръжаващата среда. Както виждате, тук ние имахме две мощни заклинания за стазис.

Аз внимателно заобиколих старшия следовател, за да не ми се налага да прескачам нервно потръпващата опашка, покрита с отровни шипове, стигнах до мястото си и започнах да записвам заедно с останалите:

— 3. Откриване, фиксиране и изземване на следите на престъплението и тези оставени от престъпника. — Окено впери в мен святкащ поглед и просъска: — С теб ние поссссле ще си поговорим!

През останалата част от лекцията цялата група старателно записваше как трябва да се установяват причините, способстващи за престъплението и кои именно са обектите на огледа на местопрестъплението. Как трябва да се оглежда трупа се казваше отделно, а Окено се възмущаваше от факта, че:

— Трупът може да се движи само в случай че е станал умъртвие! Да се хвърляте към трупа с викове: „Госпожице, вие добре ли сте?“ не само, че е безсмислено, но и някак не особено полезно за живота! — Този път погледът му беше насочен към Нурге, нашият полуорк, който, както подозирах, беше направил нещо подобно. — Вие не сте Нощни стражи — продължаваше да вика Окено, вперил в Нурге искрящия си поглед. — Вие сте експерти-криминалисти, специалисти по проклятията! Вашата задача е да видите това, което не са успели да забележат Нощните стражи, а не да се навирате между шамарите с тъпи въпроси към пробуждащите се умъртвия!

И всичко това със съскане и нервно мятане на ошипената опашка по пода. Не знам кое ни подейства по-силно, но вече със сигурност никой никога нямаше да се опита да се сприятелява с умъртвие.

 

 

От лекцията се връщахме потръпвайки нервно и дори порталът, който напомняше повече на пясъчна фуния, отколкото на преход, ни плашеше по-малко от съскащия Окено. Отгоре на всичкото, когато се озовахме в академията, видяхме очакващата ни куратор Верис.

— По места се-едни — изкомандва върколакът.

Всички седнахме, напрегнато очаквайки продължението. И то последва:

— Първо, Риате, стани! — Капитанът се изправи от ъгъла на бюрото на катедрата, скръсти ръце на гърди, взирайки се внимателно в мен. А когато се надигнах от мястото си, отсечено произнесе: — Аз не бях права по отношение на теб, Дея, моля да ме извиниш.

Стъписано гледах куратора, без да разбирам какво точно става. Останалите местеха погледи между мен и капитана и явно също нямаха идея за какво става дума. Верис ни просвети:

— Преди четири дни от библиотеката бяха откраднати няколко забранени книги. За престъплението обвиниха адептката Риате. Обвиниха я несправедливо. За мое искрено съжаление, аз бях сред обвинителите.

Едно нещо не разбирах, защо трябваше да говори пред всички?

— Сядай — изкомандва отново Верис и пристъпи към насъщните въпроси. — Адепти от четвърти курс на „Академията на проклятията“, с указ на негово тъмнейшество лорд-директора, във вашата учебна програма бяха внесени изменения.

Мълчешком си седнах и като всички останали, с недоумение вперих поглед в куратора. Верис, обаче, изобщо не се смущаваше от нашата реакция. Взимайки от бюрото купчинка изписани листове, капитанът започна да ги раздава, едновременно пояснявайки:

— От общообразователните предмети ви остават само теоретическите по проклятията, а за всички останали ще бъдете разделени в съответствие с избраната от вас специализация. Сега ще получите по три листа — на първия е новата ви програма, вторият съдържа план за изпитите и за предаването на писмените работи, а третият ще ми предадете в края на седмицата, като внесете в графите избраните теми за дипломната, курсовите и научната работа.

Сега недоумението стана в пъти по-осезаемо.

— Чухте ме правилно — зарадва ни Верис, — дипломната ви работа ще бъде по избрания профил, част ще приема Тесме, част Орис, а останалата част от групата се дели между битовите и родовите проклятия. Съответно ваши научни ръководители ще са лейди Нектум и господин Орроднер.

Завършвайки с раздаването на документацията, Верис продължи:

— Курсовите са две, по основната специализация, само че Риате, Нурге и Дакене, които са избрали специализация „следовател-криминалист“, ще пишат допълнителна научна работа по предмета на майстор Окено.

В аудиторията се разнесоха три синхронни стона, но когато и останалите погледнаха графика на изпитите и писмените работи, стонът стана общ. Както и беше обещал, лорд Тьер беше добавил покриване на нормативи по бойна и физическа подготовка. За някакъв миг проблесна малодушната мисъл, че преди беше някак по-леко, а след това… ние все пак се бяхме изменили, при това всички. И вместо да се оплаква от живота, всеки стисна зъби, повторно се вгледа в листовете с решението да си вземе всички изпити, при това, на всяка цена. Аз неволно се усмихнах, спомняйки си какви трагедии се разиграваха в нашата група, стига само да ни внесат в плана една контролна повече, а сега… дали новата униформа така ни беше повлияла, дали думите на лорд-директора, но ние, адептите на „Академията на проклятията“ се бяхме променили, и се бяхме променили значително.

— Ако съм прав, то сега и другите групи вече са получили списъка с предметите, по които трябва да готвят реферати и научни работи и… — започна гномът Того.

— Трябва да стигнем първи до библиотеката — разбра веднага мисълта му Янка.

И ние всички с молба се взряхме във Верис.

— Вървете — с усмивка разреши тя.

 

 

Ние с Яна забързано крачехме в тълпата от колеги, в движение разработвайки плана по окупирането и завземането на библиотеката и сдобиването с нужната учебна литература:

— Христоматия по Битови проклятия, изданието от периода на управлението на Дарготар — преглеждайки списъка на изпитите, започнах аз.

— Там ще ни трябва период от четиристотин години, това са седем книги от четиридесет и шест. — Янка се намръщи. — Но по Любовни, ще трябва да търсим монография.

— И по Смъртоносни, имаме два обзорни реферата запланирани — без да откъсвам поглед от листа, казах аз.

И в този момент нещо със засилка скочи отгоре ми. Аз изписках, изпуснах всичко, което държах в ръце, Янка едва не се бухна на пода, а наглата котешка муцуна, потърквайки се в шията ми, измърка:

— Скучаем ли?

И един такъв мил и молещ поглед и едни такива оранжеви очи със златисти искрици.

— А Верис къде е?

— В аудиторията остана — раздразнено отвърнах аз, сърдейки се на Късметчето.

— Сама? — измърка отново той.

— Ами ние всички излязохме — ядосвах се все повече и повече.

— Тогава, аз те зарязвам — съобщи възроденият, скочи от рамото ми и с небрежна походка се насочи към освободената от нас аудитория.

И докато аз събирах всичко, което беше изпопадало, Късметчето все така небрежно и уверено вървеше към вратата. Първи се поинтересува нашият орк, който явно най-бързо се освести:

— Говореща котка?

— По-скоро върколак — предположи Янка.

— Аха — съгласих се аз, тъй като нямаше смисъл да разкривам истината, и ние продължихме напред.

Но не бяхме стигнали и до края на коридора, когато отзад се чу рев:

— МАРШ НАВЪН!

Цялата ни група застина, но с това не се свърши:

— Бездната да те сдъвче и да те изплюе в Мрака, муцуно въшлива!

Щастливото Късметче дотича в галоп след няколко мига, отново се намести на рамото ми и изкомандва:

— Напред, деца мои!

Адептите на „Академията на проклятията“ мълчаливо вдигнаха очи към мен, но възродения дух това явно не го смути:

— Какво се спряхте? Напред ви казвам, на среща с нови знания, в преследване на нови идеи, в стремеж към… а накъде бяхте се запътили всъщност?

— В библиотеката — сурово отвърнах аз.

Котакът се изкриви муцуна и изтропа:

— Фу, каква адска скука. Абе какви адепти сте вие, бе? Към таверната, приятели мои, към кръчмата! В краен случай, може и във винната лавка, а чак след това — в библиотеката.

Аз мълчешком хванах възродения дух за кожата на врата, свалих го от рамото си, тръшнах го на пода и ние всички се запътихме отново към библиотеката, въпреки че по-рано, преди появата на директор Тьер, всички със сигурност биха се заврели в най-близката кръчма и при това бегом.

— Дея — тросна ми се недоволният котарак, — знаеш ли вече за Логер?

— За Логер вече всички знаят — тъжно отвърнах аз.

И на всички останали също им беше тъжно, на всички, освен:

— На всички зубрачи рано или късно им изпушва мозъка — изказа се изведнъж Ригра. — Лошото е, че сега заради Логер по Ардам ще сноват хрътки, а през почивните дни, ако не сте забравили е празника на Смъртта на зимата.

Бяхме забравили, при това всички дружно, а сега, когато ни припомниха, походът в библиотеката загуби част от своята приоритетна важност.

— Към кръчмата? — провокативно попита Късметчето.

— До почивните дни трябва някак и да доживеем — решително заяви Олсо и първи продължи напред.

Цялата група го последва, а зад гърбовете ни се разнесе:

— Книжни червеи!

Аз спрях, обърнах се и разгневено се взрях в Късметчето, но тази нагла котешка муцуна, вместо да се засрами, високо възвести:

— Добре, да допуснем, че в читалната зала няма какво да правите, там делегации от другите курсове маршируват още от предишното междучасие, но ако се съгласите с моите условия, така да бъде, ще ви съобщя как да стигнете до хранилището на библиотеката.

В този момент него никой не го послуша и адептите на „Академията на проклятията“ гордо продължиха да вървят към царството на книгите и фолиантите. Ние обаче все още не знаехме, че преди нас през библиотеката вече бяха минали цели три потока!

След това нашата група уби сума ти време в търсене на наглия възроден дух. Ако бяхме се напрегнали още малко, може би и сами бихме намерили пътя към заветното хранилище, но сега слушахме условията на котарака.

— Букети цветя, дванайсет — диктуваше Късметчето. — Черни рози, точно сто и шест броя. Парфюм с аромат на карриса — два флакона и, естествено, черни чорапи от елфийска дантела.

Започвах да разбирам защо Риан не обичаше този дракон.

— Дея, твой ли е този котарак? — разгневено се поинтересува Ригра.

— Сам се появи — без да мигна излъгах аз.

— Сам? Върколак? — не ми повярваха изобщо.

Мълчаливо свих рамене. Нурге тежко въздъхна и вяло се оплака:

— А преди само за преподавателите събирахме пари…

— Не се стискайте — сладко прозявайки се, посъветва Късметчето. — За това мизерно възнаграждение вие получавате достъп до всички книги в хранилището по всяко време на деня и нощта, без да ви се налага да се подмазвате на злобните библиотекари.

Ние по навик събрахме парите, и Нурге с монетите и със списъка на котешките изисквания, напусна академията. Освен полуорка, Късметчето си избра още трима адепти от мъжки пол, а на останалите предложи да се разкараме на лекцията по „Битови проклятия“.

 

 

„Битовите проклятия“ беше един от най-скучните предмети. И причината не беше само тази, че се изучаваха проклятия само до четвърто ниво, тъй като по-силни обикновените хора не умеят да налагат, а в досадната и почти непоносима лейди Нектум.

— И не си струва да забравяте за целесъобразността на профилактиката сред мирното население — дуднейки под носа си, вещаеше почтената преподавателка. — Помнете, че буйно цъфналия слез под прозорците, вече е признак за това, че поне един от обитателите на дома, не само, че е несдържан в изказванията и пожеланията си, но и обладава този минимум енергиен ресурс, който превишава средните стойности сред жителите на Тъмната империя. Ваше пряко задължение е да проведете профилактична беседа, а в случай на несъгласие на живущите в дома да съдействат, е необходимо да изискате намесата на офицерите от Дневната стража.

Внезапно зад прозореца проблесна златно сияние. Възрастната дама рязко отметна глава, и от движението кокът на главата й подскочи. Намръщи се и раздразнено проклинайки източника на сиянието с проклятие шесто ниво, се завтече да погледне кого така щедро беше наградила с бързо сбъдващо се, неприятно пожелание. Може и да беше странно, че на нейните скучни лекции винаги е тихо и никой не смее да помръдне, но трябва да уточним, че единственото място в цялата академия, където слезът цъфтеше зиме и лете, беше именно на полянката под прозорците на лейди Нектум. И както някога се беше изпуснал пред мен предишният ни директор: „И не можем да я сменим даже — такива специалисти са рядкост, тя е почти уникум.“

Но след това се случи нещо невероятно — отчаяно сипейки проклятия, преподавателката стигна до прозореца и се вкамени. Устата й бавно се отвори, показаха се зеленикавите зъби, което си беше пряко свидетелство за примес на тролска кръв, очите й се оцъклиха, а по бузата й се плъзна самотна сълза. След това лейди Нектум тежко въздъхна, изхлипа и с възторг произнесе:

— Каква любов!

За да не помръднем от местата след подобно заявление се изискваха титанични усилия, но ние все пак останахме да седим — беше ни още пресен случаят от първи курс, когато един такъв пъргав, който се осмели да скочи от стола без разрешение, го наградиха със спъващо проклятие. Норус си изби два зъба, когато падна, счупи си ръката и си изкълчи крака, преди, отчаяно спъвайки се на всяка крачка, да се довлече до директорския кабинет. Така че ние послушно си седяхме по местата, искрено съжалявайки, че шиите ни не могат да се разтягат, а лейди Нектум отново тежко въздъхна и замислено произнесе:

— Шаена… А кой в академията се казва Шаена? — Гъстите й вежди замислено се събраха на носа и дамата продължи: — Шаена… Шаена… Сигурно е някоя от новите преподавателки. Сред адептките няма нито една Шаена, в това съм сигурна… Та коя е? — Ние всички слушахме със затаен дъх, на всички ни беше интересно. И тогава Нектум възкликна: — Капитан Верис! Точно така, Шаена Верис!

А ние все още си седяхме. Преподавателката се обърна, огледа нашите измъчени от любопитство лица и за първи път от началото на нашето обучение реши да се смили над адептите.

— Можете да задоволите любопитството си. За мъжката част от групата, това ще е особено полезно — можете и да научите нещо, а девойките не ги съветвам да гледат, адептки, ще се гътнете от черна завист.

Естествено, адептките бяхме първи! Ние скочихме от чиновете, спуснахме се към прозорците и… и там застинахме.

„Аз се събуждам с името ти на уста

И само то ме пази от смъртта,

Моя не си, гризе ме мисълта,

Шаена ти за мен си любовта.“

И всичко това, обградено от цветя и отдолу — сърце, нарисувано с розови листенца, което върху покрития със сняг двор изглеждаше приказно.

— Стихотворението не е кой знае какво — мрачно произнесе Ригра.

— Това да не би да е сърце в разрез? — поинтересува се Горгот, на него, като на върколак, това му беше много интересно. — Кекави са му ръцете на този обожател.

— Сядайте по места! — изрева лейди Нектум и когато ние послушно се наместихме обратно, произнесе: — Стихотворението било слабо, сърцето — криво… Като дойдете на моите години, ще е късно да намирате кусури!

До края на лекцията лейди Нектум със злобен и разстроен глас четеше материала, а ние се стараехме да запишем всичко, защото тя много бързаше.