На вратата се чука, при това настойчиво, а над главата ми някой досажда: „Дея, ставай!“ Независимо от разсейващите фактори, аз се събудих с усмивка и дори ми пробяга мисълта, че май съм спала с тази усмивка на уста. В радостна поредица проблясваха спомените за площада в столицата, мандрагората, нежните докосвания на магистъра, нашата разходка по града, връщането в академията и последната целувка до вратата на стаята ми.

— Дея, миглите ти трептят! — съскаше ядосаният възроден дух на смъртта. — И забележи, ние търпеливо чакахме до сутринта, така че имай съвест!

— Риате, аз ще умра сега от любопитство и на надгробния ми паметник ще напишат твоето име! — извика куратор Верис.

Наложи се да ставам. Сънено прозявайки се, отидох да пусна капитана, а след това… отново отидох да спя — ние почти цяла нощ се разхождахме.

— И как се нарича това? — възмутено се поинтересува Дара, когато ме видя да се омотавам презглава с одеялото.

Мълчешком се покрих и с възглавницата, в надеждата, че съвестта им най-сетне ще се събуди. Но за съжаление, там съвест от рождение не се бе завъждала.

— Риате. — Верис издърпа възглавницата и я захвърли в ъгъла на леглото. — А ти нищо ли не искаш да ни разкажеш?

— Аз искам да спя — честно отговорих аз.

— Така-а-а ли? — иронично провлачи Верис. — А аз искам да знам, защо в сутрешния вестник се мъдри вашето с Тьер изображение?

Сънят изчезна като по вълшебство.

Подскачайки, аз издърпах свитъка със сутрешните новини от ръката на куратора и замрях, взирайки се в изображението, на което лорд Тьер под цъфтящата мандрагора нежно ме прегръща. Аз се намирах с гръб към художника и можех да се позная само по косата. Под картинката се мъдреше темата на статията: „Лорд Риан Тьер притиска в обятията си тайнствена непозната. Слуховете за предстоящия брак се оказаха неверни?“

И докато аз седях и гледах вестника, върху него изведнъж се появи мъгливо облаче и картинката се смени с изображението на същия този площад, а отдолу надпис: „Загадъчно убийство в първата празнична нощ разтърси цялата столица!“

— Хм. — Верис измъкна вестника от ръцете ми. — Ловко се извъртя Тьер.

А аз отново се тръшнах в леглото и си помислих, че ми се иска само едно нещо — да си поспя… Но ако това беше първата ми мисъл, то втората ме накара да скоча от леглото и да се спусна към банята.

— Риате — обади се Верис в момента, когато попивайки влажната си коса с кърпа, аз излязох от банята, — накъде си се забързала?

— Към Юрао — честно отговорих аз. — Имаме един куп работа. И трябва да я свършим преди да изтече срока, който ми даде лейди Тьер.

Последвалите събития ме накараха да застана нащрек — Верис застана пред вратата с изражение „никакъв враг няма да мине“, Дара блокира шкафа с дрехите и двете клюкарки с командирски нотки заповядаха:

— Разказвай!

Аз седнах. Замислих се. Взех гребена и решейки все още влажната си коса започнах „подробен и ясен“ разказ:

— Ние се пренесохме в къщата на магистъра, вечеряхме, след това се качихме на покрива, гледахме фойерверка, разходихме се из града, по площада. Върнахме се. Аз си легнах да спя. Това е.

Тишина. Дара и Верис се спогледаха и капитанът първа заговори:

— Аз ще я убия.

— Ти нещо за мъчения намекваше. — Възроденият дух на смъртта измъкна от въздуха огромен двуръчен меч. — Дай да започваме!

Нервно въздишайки, аз добавих няколко подробности:

— Вчера вечерта от школата на Еллохар ме върнаха тук. След това с магистъра се пренесохме в столицата, в градската му къща. После вечеряхме, той ми подари цветя. След това отидохме на покрива и гледахме фойерверките. Намина лейди Тьер и си поговорихме. След това отидохме да се разхождахме и стояхме под мандрагората. След това пак се разхождахме, аз се уморих и мен пак ме върнаха в Академията. Това е!

Духът на смъртта заръмжа. Верис рязко се приближи и наведена, проникновено попита:

— А какво правят под мандрагората в първата празнична нощ?

И така зададе въпроса, като че ли аз не знаех. Но аз имах някаква идея и затова отговорих:

— Стоят.

— Фу, ама че си! — ядоса се Дара. — И ако си мислиш, че някога отново пак ще ти помагам! Аз…

Прекъсна я Верис, която с полузатворени очи, активно душейки с нос, измърмори:

— Да, подарил й е първоцвети… И къде ли само ги е намерил? Пили са вино, Риате леко е прекалила, Тьер след това я е лекувал, за да не я боли главата, разхождали са се в най-красивите райони, след това са се целували под същата тази мандрагора. След това са спали заедно.

— Не е вярно! — възмутих се аз.

Верис отвори котешките си очи, заобиколи ме, приближи се към леглото и навеждайки се към чаршафите, дълбоко вдиша. Лукава усмивка се плъзна по тънките й устни и кураторът коварно проточи:

— Вярно е-е-е. Не знам откъде Тьер има толкова сили за премествания, но след като си е взел душ и се е преоблякъл, той се е появил в тази спалня и е спал в твоето легло, Риате. Върху одеялото, наистина, но е спал тук!

Още веднъж си спомних събитията от миналата нощ…

— Ела насам — повика ме Верис. Послушно се приближих и тя ми показа белоснежна нишка — ти със сигурност нямаш такава покривка на леглото. Прави си изводи, Риате.

Усетих, че плътно се изчервявам.

— А аз все се чудех, защо нямам достъп до спалнята ти до тази сутрин — промърмори Дара.

Този път пребледнях.

— Колко е романтично! — Верис се намести на края на леглото. — Да прекараш нощта до любимата си, вслушвайки се във всяка нейна въздишка…

А баба ми казва, че само на село нищо от никого не можеш да държиш в тайна!

— Знаете ли какво… — Аз гневно изгледах и двете. — Ние с него сами ще се оправим, а вие… вие…

Изрева пламък.

„Риан!“ — помислих си наивната аз и сбърках.

На вратата възпитано почукаха и почти веднага я блъснаха. На прага стоеше свекромонстъра, която даже не се опита да се усмихне, а веднага зададе въпрос:

— Какво се случи в „Яйце на дракон“?

И в този момент, лицето на свекромонстъра се промени, очите й се разшириха. Не се досетих веднага какво става, а след това осъзнах: Дара стоеше до шкафа със своя огромен двуръчен меч в ръце, отгоре на всичкото, така се беше получило, че аз бях съвсем близо до нея и острието сочеше към мен, а Верис седеше на леглото и очите й бяха трансформирани, както и носа, защото тя току-що беше използвала животинското си обоняние.

— Никой не иска да ме убива! — веднага заявих аз за всеки случай.

— Не бъди толкова сигурна — Верис хищно се усмихна.

— Ние просто планирахме мъчения с пристрастие — добави Дара.

— Да ви имам идеите! — изруга обидено лейди Тьер.

Аз облекчено въздъхнах и имах намерение да помоля всички да се измитат от спалнята ми, когато свекромонстъра отново взискателно попита:

— Та какво стана в „Яйце на дракон“ онази вечер?

Опитах се да си премълча. Не исках да обяснявам нищо без разрешението на лорд-директора на никого. Просто нямах моралното право да го правя. Лейди Тьер оцени мълчанието ми, разбра, че няма да кажа нищо, обърна се към Дара и с мазен глас се поинтересува:

— Казваш, разпит с пристрастие?

И трите дружно и плътоядно се втренчиха в мен.

— Нищичко няма да ви кажа — уверено заявих аз, провеждайки тактическо отстъпление към банята.

Изрева пламък.

В гостната, затова аз не можах да видя цвета. Но веднага се разнесе ядосания глас на магистър Еллохар:

— Риате!

Незабравимо изражение плъзна по на лицето на свекромонстъра. Дара и Верис се хилеха.

— А това вече е интересно — изсъска лейди Тьер и излетя от спалнята ми.

Това не е стая в общежитие, това е градски площад!

— Ела насам — Верис потупа с ръка по леглото, — гаранция давам, сега на всички, освен на Еллохар, ще ни е много весело.

На мен не ми беше весело. След като си избрах дрехи, се напъхах в банята, за да се облека и оттам се надявах да чуя беседата на дамата и лорда:

— Много мило — нямаше начин да не усетиш сарказма на лейди Тьер.

— А-а-а… тъмни дни — объркано се отзова магистър Еллохар.

Нищо повече не се чу след това. След като намъкнах набързо дрехите си, излязох в спалнята, но там нямаше никого. Надзърнах в гостната — също празно. Дали се разстроих? Не, зарадвах се!

Напъхах крака в ботушите и се запътих първо да намеря Късметчето. Котето беше открито, отнесено в столовата, нахранено и оставено на грижите на готвачките, които, докато адептите бяха във ваканция, инспектираха мазетата и готвеха полуфабрикати и консерви. И по време на тези процеси, на Късметчето му излизаше късмета да похапне вътрешности и изрезки от месо, които явно за него бяха деликатес.

Аз се задоволих със сандвич и чашка чай, благодарих на госпожа Нкару, излязох от академията, вече без да мисля къде да закуся.

Навсякъде по улиците се трудеха гоблини, разчиствайки последиците от нощните празненства, а минавайки покрай площада, аз неволно обърнах внимание на дебелия крив корен мандрагора, който явно нощес е бил в центъра на всеобщото внимание. Но днес тъжно увисналото от елхата растение, явно на никого не беше интересно.

Но както се оказа, бях избързала с изводите.

— Ние сме под мандрагората — широки длани се плъзнаха на кръста ми, — а ти знаеш ли какво значи това?

— Ние сме до нея, а не отдолу — усмихвайки се, отвърнах аз.

— Хайде, тогава, да се приближим — прошепна Риан зад гърба ми, прегръщайки ме.

— И не е нощ — заинатих се аз.

— Слънцето изгря само преди минути — настояваше той.

— Така ли? — И все пак попитах: — А кога точно се разделихме?

— Хм… — Преставайки да ме прегръща, Риан ме обърна с лице към себе си и взирайки се в мен иззад своята непроницаема маска, тъй като магистърът се оказа в дрехите на Безсмъртен, глухо попита: — Верис?

— Аз не бих се досетила сама — честно отговорих аз.

— Имаше по-добро мнение за мен? — поинтересува се Риан.

Двама гоблини метяха площада и резкият звук от метлите ме караше да настръхвам като от студ, някъде грачеха гарвани, раздразнено съскаше котка…

— Всъщност, не. — Аз се усмихнах на магистъра.

Жалко, че в този момент не можех да видя лицето му, а ми се искаше. Всъщност, темата за съвместно проведената нощ Риан закри бързо, питайки:

— Ти накъде толкова рано?

— В кантората. — Отново неволно се усмихнах. — А ти?

— В столицата. — В гласа му се появи явна неохота да отива там. — Тесме след обед искаше да поговори с теб, ще можеш ли?

— Да — учудено отговорих аз.

— Трябва ли да присъствам при разговора ви? — Той явно се безпокоеше за мен и това беше приятно.

— Не, магистърът е избухлив, но бързо му минава, освен това, когато е обзет от изследователски хазарт, дреболии от рода на крадливи адептки не го вълнуват чак кой знае колко. — Отново се усмихнах, гледайки непроницаемата маска на лорд Тьер.

— Ще се върна по залез — кой знае защо, произнесе Риан. — И да… — Той внимателно взе лявата ми ръка, вдигна леко ръкава, а в следващия миг, на китката ми беше завързана яркочервена вълнена нишка, абсолютно обикновена на пръв поглед. — Тази гривничка призовава мен.

С удивление разглеждах новото си украшение с охранителни свойства.

— Стискаш възелчето — напомни Риан. — И само ако не се появя аз, можеш да викаш Еллохар.

Аз кимнах. Изви се адски пламък. Когато останах сама на площада, изведнъж ми се стори, че усещам върху себе си чужд поглед. Някакъв такъв неприятен хлад плъзна по гърба ми. А може пък просто да бях измръзнала. Стараейки се да не мисля за Риан, аз побързах да стигна до кантората.

А в кантората нямаше никого.

Не, вратата се отвори, когато се приближих, Юрао беше поставил активация на нас двамата, но в самата кантора цареше необичайна тишина.

Сваляйки палтото и шала, аз тръгнах към кабинета си и наистина се учудих, когато звънна камбанката на входната врата. Още по-странно беше, че когато се обърнах, не видях никого! Плашещо изтръпване се плъзна по гърба ми.

След мъничко, все пак се осмелих и попитах:

— Кой е тук?

Тишина. Внимателно докоснах лявата си китка, така че, ако нещо стане, да мога бързо да вдигна ръкава си и да стисна възелчето. Но и не ми се искаше да тревожа Риан без причина.

— Още веднъж питам, има ли някой тук?

Неуловимо движение до палтото ми, което висеше на закачалката. Студеното изтръпване се добра почти до костите ми, но в следващия миг…

— Извинете — иззад палтото надникна смешна муцунка с нос като картоф, — вие вещица ли сте?

— Не-е-е — учудено отговорих аз, разглеждайки домовика.

— Жалко — тъжно ми отговори той. — Прощавайте, а вие случайно знаете ли, къде тук мога да намеря вещица?

Аз се замислих. Домовикът беше такъв печален и разстроен, че аз без дори да се замислям, реших поне да се опитам да му помогна. Само че, къде в Приграничието да му намеря вещица, нямах никаква представа.

— Чай ще пиете ли? — попитах аз.

— Ще пия — печално се съгласи домовикът.

— Елате. — Посочих към нашата мъничка чайна (само помещенията за клиенти бяха просторни, за нас дроу правеше жестоки икономии), — а вие какъв чай ще пиете?

В тясната кухничка имаше място само за един човек, но като се имаха предвид размерите на домовика, ние се настанихме уютно. Към чая намерих даже бисквити, дори пресни, сигурно Ри вчера ги беше купувала. В ръцете на домовика чашката, даже най-малката, изглеждаше почти като кофа, но старчето я държеше здраво с двете ръце, а в силата на това създание аз не се съмнявах — той би могъл и мен с лекота да ме държи с изпънати ръце.

И ето, седях си аз и се чудех къде да му намеря вещица. А проблемът беше в това, че при нас, в Приграничието, къщите се строяха на векове, и в по-голямата си част всички постройки бяха от по-миналия век, даже нашата кантора беше на повече от двеста години. И затова, за да стоят домовете толкова дълго, във всеки от тях се вселяваше дух-пазител, а там, където има духове, домовиците няма какво да правят. Защото дори духът да е бил взет от първия заложен в строежа камък или от първата греда, зазидана в стената, той ставаше злостен собственик и категорично отказваше да дели личното си пространство с всякакви там домовици. С привиденията духовете-пазители се разбираха прекрасно, а домовиците не можеха да ги търпят. Не зная в какво точно се коренеше конфликтът, може би причината беше в това, че домовиците също са страшно ревниви собственици.

— Отдавна ли сте в нашия край? — попитах аз.

— От Приграничието съм аз — отзова се старчето. — Ама не от вашето, не, от седмото кралство. При нас война воюваме, Отстъпниците съвсем са загубили съвест, двайсет и четири села попиляха. — Домовикът изхлипа. — Това, което хората за цял живот…

— Съчувствам ви — тихо казах аз.

— Какво да сториш, животът, той е такъв. — Той отсръбна от чая.

Ние помълчахме, след това аз внимателно зададох следващия си въпрос.

— А как се оказахте тук?

Очите-мъниста се взряха в мен.

— Извинявайте, ако въпросът ми ви се струва неуместен — предварително се извиних аз. — Само че при нас в Приграничието нови къщи почти няма, а и дори да се строят, то вече под защитата на определен дух-хранител. Сам разбирате — Приграничие е това, и даже не вашето Приграничие, а от нечистите кой може да защити къщата по-добре от духа-хранител?

— То вашите духове само къщата защитават, а ние, домовиците, и нейните обитатели можем да опазим! — възкликна старецът.

— М-м-м, разбирате ли, това е Приграничието — опитах се да обясня аз. — Това е суров край, прадедите ни са считали, че трябва да оцеляват само най-силните, затова и защитавали къщата, а обитателите й сами трябвало да се справят с опасностите, това е. Но, ако искате, аз мога да се постарая да ви намеря построен наскоро дом и без дух-хранител.

Домовикът въздъхна още по-тежко, на един дъх глътна останалия чай, внимателно постави чашката на масата и жестикулирайки, започна да обяснява:

— Стар съм аз, моме. Разбираш ли? Съвсем съм стар! Триста лета съм преживял вече, считай още двеста бих изкарал, ако не бяха тези врагове окаяни, дето разрушиха дома ми. Свързан бях аз с този дом, а сега гина след него, ето такава е работата.

И на мен ми стана толкова жалко за него! Но изтривайки сълзите си, аз все пак попитах:

— С какво мога да ви помогна?

Дядото съвсем се оклюма и тъжно обясни:

— На мен вещица ми трябва, чедо. Силна вещица. Нито маг, нито даже горски дух или някой от нечистите, само вещица. — Той бръкна в пазвата си, извади сламчица, измачкана такава, сложи я на дланта си, поднесе я към мен, показвайки. — Гледай, чедо, това беше указател, по него се преместих във вашия град. Не си мислех, че ще се объркам така, а и от теб такъв поток вървеше, ама съм сбъркал, стар глупак такъв, не си вещица ти.

Чашката едва не се изхлузи от изтръпналите ми пръсти… Аз дори не знаех от какво толкова се уплаших, но интуицията ми до този момент не ме беше подвеждала.

— Така — аз реших, че после ще се плаша. — Кажете, колко още ви остава да живеете?

Грубо беше, знам.

— До залез-слънце — съвсем тихо отговори домовикът.

Вдъхвайки рязко, аз се заех да търся изход от ситуацията. Имах два варианта — тъщата на същия онзи гном от дело номер три, но аз не знаех дали тя е още жива и къде да я търся и магистър Еллохар, който лично познаваше вещица. Да повикам Еллохар беше много по-бързо.

Вдигнах си ръкава, нежно докоснах с пръсти конеца, който ми беше завързал Риан, но стиснах възелчето на нишката, която ми беше дал директора по „Школата за Изкуството на Смъртта“.

— Всичко ще е наред — уверих аз домовика, който ме гледаше учудено. — Ще ви намерим вещица в най-кратки срокове, обещавам.

Избухна син пламък.

Със закъснение си спомних, че някои от тези, които можех да извикам, не ме обичат особено, но…

— Риате! — изсъска надвесеният над масичката магистър Еллохар, който, за да стои тук, трябваше да се сгъне на четири.

Чайната ни стая беше съвсем мъничка, но от друга страна, се оказа, че на домовика мястото му е повече от достатъчно, за да се покрие така, че, магистърът изобщо да не го види или усети.

— Тъмни — промълвих аз, гледайки разярения директор на чуждото учебно заведение. — А аз имам молба към вас…

Еллохар с укор поклати глава и уморено попита:

— Каква?

Чувствайки се страшно неуютно, аз тихичко повиках:

— Господин домовик, покажете се, моля ви, това е този лорд, който може да ви помогне.

Веждата на магистъра бавно запълзя нагоре.

А домовикът, някъде от долния шкаф прошепна:

— С кой акъл, бе моме, той е целият лош, от главата до петите… Само зло в него има, бягай, на кого говоря!

— Е-е-ем…

Втората вежда на Еллохар се присъедини към първата. Аз реших да обясня всичко:

— Разбирате ли, магистър, този домовик…

— Разбирам, Риате, всичко разбирам… А вие вчера колко вино благоволихте да изпиете, а? — язвително ме попита лордът.

Учудено погледнах към него, а домовикът продължи:

— Не може да ме чуе той… Ох, леле-мале, последната охранителна магия използвах.

Рязко издишах и помолих:

— Господин домовик, този лорд няма да ви пипне и с пръст, в Бездната се кълна. Появете се, моля ви.

В отговор — тишина и само скептичния поглед на скръстилия на гърдите си ръце Еллохар. Почувствах как се изчервявам, не издържах повече и се замолих:

— Ама моля ви се, вие така или иначе само до залез-слънце ще изкарате!

Вратичката на шкафа се хлопна, чуха се провлечени стъпки, след това домовикът се покатери върху стола и печално ме попита:

— А ти, моме, защо си толкова лоша?

— Хич даже не съм лоша аз, просто искам да ви помогна — възкликнах раздразнено.

— Да пукна и да не стана! — бавно произнесе потресеният лорд Еллохар.

— Хайде, давай, нямам нищо против — в тон му отговори домовикът.

Магистърът на смъртта ме награди с доста изразителен поглед, който, обаче, нищо добро не изразяваше.

И аз се зарадвах, че поне Юрао го нямаше, защото иначе щяха да ми трият сол на главата и за безкористния опит да помогна. Вдъхнах дълбоко и запелтечих като на изпит:

— Магистър Еллохар, това е домовик. Той е от приграничните райони на седмото кралство, те са във война, домът му са го разрушили, но тъй като преди векове вещица го била свързала с този дом, той загива. И на него спешно му трябва силна вещица, защото иначе до залез-слънце ще умре. Аз разбирам, че нямам право да ви моля за помощ, но все пак много ви моля…

— Стоп! — Еллохар присви леко очи и зададе същия този въпрос, от който аз се боях и за който се опитвах да не мисля: — От какъв зор домовикът се е домъкнал при теб?!

Нервно преглъщайки, аз се опитах да си замълча, но не ми позволиха.

— Слушай, Риате… — Магистърът се наведе и издиша. — Ако ти се гътнеш, аз ще те пренеса в Световете на Хаоса, ще намеря там свестен некромант, а когато той те съживи, сам ще те пречукам! Мъчително. Разбра ли намека?

— Ще ви прокълна! — обещах ядосано аз.

— Ох, колко ме е страх — подигравателно отвърна Еллохар. — Коленете ми се тресат! Риате, аз няма да мръдна от тук, разбра ли ме?!

И тогава домовикът изтърси:

— Ами че то гърбът ще те заболи, така, на две прегънат, все да стоиш.

Много бавно магистърът на Смъртта се обърна към домовика. Старчето пребледня моментално, и даже аз се изплаших, че ще издъхне преждевременно.

— Домовикът решил, че аз съм вещица — скачайки от мястото си, извиках аз. — Той имал магически указател за търсене на вещица, той го довел в Ардам, но домовикът решил, че тази вещица — това съм аз, защото от мен се излъчвал магически фон!

Еллохар, много бавно, този път се обърна към мен… и беше мой ред да пребледнявам.

Но и нямаше какво повече да обяснявам, впрочем, магистърът и не го интересуваше нищо друго, той просто заповяда:

— Домовикът го вземи на ръце и го дръж здраво.

Ние със старчето се спогледахме и той внесе свое предложение:

— Къде там тя ще ме вдига, ще вземе да се строши, бледна е цялата като мухоморка. То на мен по-леко ще ми е…

— На мен по-леко ще ми е по-леко да те разчленя и разчленен да те пренеса! — крясна Еллохар.

Аз мълчаливо протегнах ръце, взех несъпротивляващия се и треперещия от ужас домовик и в този миг избухна син пламък.

— Риате, пусни чичката! Пусни го, на кого говоря! — изръмжаха отгоре.

Лесно му беше на магистъра да говори, а ние с домовика след такова ледено-изгарящо пренасяне се бяхме вкопчили един в друг и се тресяхме дружно.

— Риате!

Бавно свалих домовика, който веднага се притисна и се вкопчи в крака ми и отворих очи. Оказа се, че стоим на заснежен път сред широко поле. А наоколо — никого! Само сняг до хоризонта и пориви леден вятър.

— Да, временцето си го бива — отбеляза Еллохар и сваляйки наметалото си, го наметна на раменете ми, а след това и чевръсто ме омота.

— Н-не е нужно — опитах се да откажа съмнителната помощ.

— Майтапиш ли се? — Рагистърът се ухили. — Риате, ти ще трябва малки тьерчета да раждаш и е желателно да ги раждаш здрави. Давай да вървим.

— Накъде? — не разбрах аз.

— След мен — озъби се директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ и тръгна през преспите напряко, потъвайки до кръста в снега.

На него му беше до кръста, а на мен тук щеше да ми е до шията, а за домовика, изобщо да не говорим. Междувременно, домовикът вече се беше отправил след магистъра.

— Топло местенце има някъде тук наблизо — мърдаше с нос старчето. — Добро, светлина… да вървим, чедо, нататък е пътят.

И се зарови в преспите. Аз останах насред пътя, но почти веднага ме пришпориха:

— Риате, аз не съм ти Тьер, че на ръце да те мъкна, по-лесно е да те накълцам — надвиквайки воя на вятъра, се обади Еллохар.

Наложи се да закрача след него.

Догоних директора на „Школата за Изкуството на Смъртта“ след стотина крачки. То не беше трудно — Еллохар беше спрял и търпеливо ме чакаше, а когато се приближих, изведнъж, с извиняващ се тон, произнесе:

— Ще прощаваш, но този път всеки трябва сам да го извърви — вещиците, след определени неприятни събития, са много строги с правилата и ако те бях взел на ръце, пътят щеше да си остане затворен.

— Да… разбирам. — Не очаквах каквито и да било обяснения. — Дори не си го бях помислила. В края на краищата, вие не сте длъжен да разнасяте насам-натам разни адептки и…

— Риате, занасяш се на завоите — грубовато ме прекъсна магистърът. — И освен това, трябва да поработиш над самооценката, прелест моя. И сериозно да я преразгледаш. Ти изобщо не цениш себе си, трябва да ти призная, че си направо жалка картинка.

— А… вие…

— Даже не жалко. — Той тежко въздъхна. — Отвратително е това зрелище, Риате, направо отвратително.

Това е, не ми останаха думи. На директора на „Школата за Изкуството на Смъртта“, обаче, му бяха останали, и то доста:

— „А-а-а… бе-бе-бе“ — подигра ми се той. — Изправи си раменете, говори ясно, изразявай си уверено мислите! В името на Бездната, Риате, все пак, ти най-много ми хареса, когато взе, че ме прокълна. То не беше горда осанка с кльощавите ти раменца, какво ли пък е намерил Тьер в тях, няма какво да се гледа, то не беше поглед! Аз даже се залюбувах, Риате! А после какво? Пак „бу-бу-бу“ и „извинете, магистър, аз не исках“. Жалко зрелище, адептка — завърши той с широка нагла усмивка.

— А-аз… — На мен от възмущение ми секна дъхът. — А знаете ли какво?!

— Какво? — Той даже се приведе над мен, демонстрирайки, че е готов да ме слуша.

— А що не вземете да идете в Бездната! — не издържах аз.

На мен хулигански ми намигнаха в отговор, след което, Еллохар се приближи, застана до мен и свойски ме прегърна през раменете:

— А аз бих се заел с възпитанието ти, Риате, но се боя, че Тьер няма да го оцени. А жалко.

И тогава пред нас се отвори портичка. Такава една овехтяла, от навързани прътове и зловещ, проникващ до костите задгробен глас зададе въпрос:

— За какъв демон, а?

Еллохар ме притисна малко по-силно към себе си и прошепна:

— Ей, какво трепериш? Това е просто чародейство. Да, ти не си се сблъсквала с такова нещо до сега, но си с мен в края на краищата, какво се стряскаш, а?

— К-к-как да ви кажа, магистър. — Аз даже кимнах. — Ако трябва да съм честна, не съм съвсем сигурна, че вие не бихте ме хвърлил в гърлото на някоя хищна твар, изключително и само заради възпитателния елемент!

Към мен се обърнаха с изумен вид. Измърмориха нещо, свиха рамене, а след това се взряха в портичката. Ако можех да съдя по сменящите се изражения на лицето, Еллохар все още обмисляше думите ми.

Така и излезе:

— Няма да те хвърля. — Магистърът ме разтърси за рамото. — Ти ми харесваш, Риате.

Пауза, а след това язвителна забележка:

— Но да знаеш, когато продължиш рода Тьер с някой и друг палавник, тогава с удоволствие ще нахраня с теб някое зъбато чудовище. Аз не съм лош, Риате, но съм отвратително отмъстителен.

След това се обърна към вратичката и се провикна:

— Да, да, и отвратителен и отмъстителен!

Портичката ехидно се изкикоти и доста нагло заяви:

— Ох, уплаши ме, леле, коленете ми треперят, цялата се треса. Да бе, сега, веднага!

Без ни най-малко да се засегне, магистърът мързеливо се поинтересува:

— Какво сега, значи няма да ни пуснеш?

— Врътни се на копитата и топуркай натам, откъдето си дошъл — отговори вратичката.

Ухилвайки се, Еллохар замислено провлачи:

— Що пък да не вземе да викна сестричката?

В същия миг, пред нас се разтвори огромна порта! Тя толкова неочаквано изникна, че аз бих седнала в снега от уплаха, ако не ме беше удържал лорд Еллохар. Домовикът, обаче благополучно се тръшна от изненада, потъвайки в пряспата.

— Леко сега, не се стряскай — успокои ме Еллохар. — Всичко е наред, вещиците са добронамерени женоря, а вещичките изобщо са чудесни. Да вървим, Риате, ще харизваме твоя бездомен домовик в добри ръце.

Домовикът, кой знае защо, не се обиди, напротив, седеше в снега и с обожание зяпаше магистъра.

В този миг върху снега изникна и се разстла тесен килим.

— Да вървим. — Еллохар стъпи първи върху него, дръпвайки ме след себе си. — Риате, ако се боиш, можеш да ме хванеш за ръка.

— Не ме е страх — тихо отвърнах аз, заинтересувано взирайки се в рисунъка на килима.

Не знам какви точно бяха тези вещици, но на мен рисунъка на килима ми напомни страшно кристалите на проклятията. Не, аз не видях нищо познато, но все пак, самите линии, кръстосванията…

— Дея! — Лорд Еллохар властно стисна ръката ми. — Няма причина за безпокойство. — И по-силно повика: — Ей ти, потенциалния смъртник, мърдай насам.

Домовикът внимателно стъпи на килима.

И така, по килимената пътека, ние извървяхме петдесетина крачки, минахме няколко порти, докато накрая не се озовахме в уютно дворче, където играеха на гоненица трийсетина момиченца в черни роклички, късички бели палтенца и същите бели кожени шапки и ботушки. Момиченцата не ни забелязваха, а с писъци тичаха наоколо и се замерваха със снежни топки.

— Четвърти клас — неочаквано тъжно промълви лорд Еллохар. — Въпреки че както са научени тук, и абитуриентките могат да се гонят и да се замерват със сняг. Като деца са. Интересно е да ги гледаш — такова едно безкрайно радостно детство до самите последни изпити. Глезят ги тук тях, много ги глезят, със сладкиши ги хранят, приказки им разказват.

— При вас е различно — спомних си аз.

— Аз моите адепти ги готвя за друг живот. — Магистърът се усмихна. — Пък и моите адепти са други. На вещиците им е интересно как расте едно дръвче, а моите ще поискат да видят как най-бързо ще загине.

Свивайки рамене, отбелязах:

— Ние също изучаваме проклятия, но пък можем и да спасим някого от тях.

Еллохар отново се усмихна и побутвайки ме към стълбите на входа, тихо отговори:

— И ние имаме значителни успехи в лечителското изкуство. Буквално вчера създадохме лекарство от моровата гнилка. Но това се получи ей така, между другото, всъщност, изследваше се колко бързо от морова гнилка ще умре русалка.

Аз се спънах, магистърът ме придържа и ме поведе напред, продължавайки разказа си:

— А тя не умря. Всички други изгниха, а тя — не, та не! Започнахме да изясняваме причината и след месец я намерихме — дамата обичала сини водорасли, а в тях основният компонент е йодът. Натъпкахме с водорасли и останалите опитни екземпляри — половината оцеляха. Извлякохме екстракт от водораслите, накарахме ги да го изпият — от втората група оцеляха две трети, и това беше при пряк контакт с източника на инфекцията. Изменихме структурата на екстракта, вкарахме го по кръвен път на следващата група — всички се излекуваха, представяш ли си?

Аз спрях, ужасена погледнах магистър Еллохар и даже се опитах да изтръгна ръката си от неговата. Опита ми да спра, магистърът даже не го забеляза, и за да не се стоваря на стълбите, ми се наложи да продължа напред. Но когато се качихме до вратата, аз все пак попитах:

— А вие колко души сте убил?

— Изобщо или конкретно лично аз със собствените си ръце? — уточни магистърът. — Много, Риате. И какви са тези толкова интимни въпроси?

А някъде отдолу се донесе боботенето на домовика:

— Виках ти аз, че той е зъл.

Да-а-а, адептите на Смъртта са най-страшните създания в Тъмната империя! Не са най-зловещите, защото по-зловещи от членовете на императорската гвардия няма, но че са най-страшните — това е факт!

Еллохар отвори вратата, възпитано ме пусна да вляза първа и едва не утрепа домовика с крилото на вратата, при това съвсем съзнателно.

И тогава аз видях вещицата!

Съвсем истинска вещица! Висока, стройна жена с тъмни, събрани в дебела плитка коси, със светла кожа, удивителни синьо-виолетови очи и приветлива усмивка се приближаваше към нас. И се усмихваше така, като че ли на всички заедно и в същото време, на всеки поотделно. Вълшебно създание, едно такова светло и добро.

— Добър ден, магистре на Смъртта, радвам се да приветствам вас и вашите гости — с приятен и леко напевен глас произнесе тя, приближавайки се към нас.

— Тъмни, Василена!

Аз крадешком хвърлих поглед към лорд Еллохар и се поразих — той така нежно се усмихваше на вещицата, че аз веднага разбрах коя именно е тази „слабост“ на жестокия директор на „Школата за Изкуството на Смъртта“.

Моя поглед го забелязаха, веднага престанаха да се усмихват, но да ме държат за ръка — не. И кимвайки към мен, Еллохар произнесе:

— Това е Риате.

Вещицата приветливо ми кимна, след това прехвърли поглед към дланта ми, която аз внимателно все пак се опитвах да издърпам от ръката на Еллохар, усмивката й стана леко лукава и лейди Василена произнесе:

— Благодат Никаноровна никога няма да ми прости, че сте представили избраницата си първо на мен.

— Е-е-е — промърморихме и двамата с магистъра, в следващия миг, аз издърпах все пак ръката си, а Еллохар дори се отдръпна на крачка встрани.

— Нима греша!? — едва сдържайки смеха си, се поинтересува вещицата. — Гризат ме съмнения някакви по този повод…

— Грешиш — недоволно потвърди магистърът.

— Така-а-а ли? — Независимо от ситуацията ми беше толкова приятно да наблюдавам как тъничко и умело се гаврят с Еллохар.

Той и сам се досети за това, рязко издиша, отново саркастично и леко надменно се усмихна и обясни:

— Това е Риате, адептка на „Академията на Проклятията“. — Очите с цвят на синчец ме погледнаха с откровен интерес. — Та значи, ей тази тук девица, успяла да изкопае отнякъде бездомен домовик, който имал намерение да се разходи до Бездната по залез. А след това, Риате събрала цялата си наглост, извика ме и ме замоли за спасението на същия този бездомник.

Вещицата ми хвърли одобрителен поглед, а след това приклекна и примами с пръст домовика. И с какво изражение на лицето той пристъпи към нея, с какво благоговение! А когато се приближи, Василена докосна челото му и притвори очи. Не се случи нищо няколко минути, след това вещицата се изправи и повика:

— Любомира Михайловна!

Мекият й глас се разнесе като ехо, почти веднага се чуха припрени стъпки и по дървеното стълбище от втория етаж слезе тъмнокоса жена в абсолютно същата като на Василена рокля, със същата плитка, само дето носеше сива престилка с много джобчета.

— Любомира Михайловна, миличка, с чичо Иванко такава неприятна история се случила: отстъпниците при поредния военен поход изгорили дома му, използвайки бял магически огън, а той е бил свързан с него.

— Ох, горкичкият — изплашено възкликна втората вещица. — Да вървим, чичо Иванко, сега всичко ще оправим. Елате насам.

Домовикът засия, обърна се към мен, поклони се, прошепна: „Сполайти, чедо“ и смешно клатушкайки се, побърза да последва вещицата. Василена с добра усмивка проследи с поглед как те се скриха в един от коридорите на първия етаж и обръщайки се към нас, с извиняващ се тон, обясни:

— Аз все още съм кърмеща майка и не мога, за съжаление, да влизам в кръга за обреда.

Нищо не разбрах и погледнах към Еллохар. Той явно беше разбрал всичко и даже попита:

— Как е малкият?

— Здрав като кремък. — Усмивката на вещицата засия от щастие. — Растем, искаме все повече мляко и внимание.

— Матрьона ли е с него?

— Да беше само тя. — Василена печално въздъхна. — Донесат ми го, дадат ми да го накърмя и дим да ги няма. — В този момент на лицето на вещицата отново се появи лукава усмивка: — Та защо сте тук, магистър?

Аз въпроса не го разбрах, само че се оказа, че вещицата познаваше Еллохар много по-добре от мен:

— Аз ще пия вино, на Риате й трябва чай, желателно загряващ, дай й и прахче от настинка, за всеки случай. И хайде да идем в малката гостна, там има нормална камина.

След това директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ пак ме хвана за ръката и ме поведе нагоре по дървеното стълбище с думите:

— Няма да се бавим, недей да нервничиш.

В същия този момент и започнах да нервнича. Кимвайки, Василена също тръгна нагоре по стълбите. Магистърът я последва и ме затегли след себе си. Аз издърпах ръката си и прошепнах тихо, така че да не устройвам разправии при добрата вещица:

— Извинете, магистър Еллохар, но домовикът ние го доведохме и не виждам смисъл да се бавим повече.

Много бавно лордът се обърна, скръсти ръце на гърдите си и с мълчаливо негодувание ме зяпна. Аз също мълчах и се опитвах да го гледам негодуващо.

Мълчание.

Отгоре се раздаде веселото:

— Не-е-е, ако не й покажа това, Благодат никога няма да ми прости. — И вече по-високо: — Благодат Никаноровна!

Присвивайки очи, Еллохар мрачно се поинтересува:

— Ти съвест имаш ли? — И тъй като аз си замълчах, продължи: — Не, аз разбира се, съм в течение, че съвестта в Тъмната империя е качество абсолютно излишно и ненужно, но имайки предвид, че теб те е избрал Тьер, у когото това качество присъства в изобилие, аз наивно предполагах, че подобното избира подобно и така нататък.

— Имам си аз съвест. — Даже ми стана неприятно. — Но си имам и кантора, освен това, и, между другото, Юрао, когато се върне ще види палтото ми, а мен не.

— Нямаш ти съвест, Риате — отсъди магистърът.

Слезе с едно стъпало, хвана ме за реверите на собствения си плащ, повдигна ме и ме помъкна нагоре, пътьом подвиквайки към вещицата:

— Ние ще ви чакаме в гостната. — И доста по-тихо към мен: — Не те съветвам да кълнеш, тук има особено вълшебство и всичко работи на принципа: „От твоята уста — в твоята пазва“, в смисъл, проклятието срещу теб самата ще се обърне, Риате.

Магистърът благоволи да ме пусне едва след като ме внесе в голяма стая, в която таванът беше изрисуван като лятно небе, веднага ме отведе към бумтящата камина, свали наметалото си от раменете ми и заповяда:

— Стой, бой се и не мърдай.

А самият той се запъти към креслото и нагло се излегна в него, гледайки ме хитро. Ръцете ми сами се скръстиха на гърдите, и да, аз имах намерение да му кажа всичко, което си мислех за неговото поведение.

— Отпусни се, Риате — лениво и подигравателно ме посъветваха. — Можеше вече да запомниш, че да се обръщаш към мен за помощ си има последици. Аз не съм Тьер, Риате, аз не забравям за всичко на света при вида на твоите шоколадови очи, пухкави устни и розови бузки, и за разлика от него, аз започвам да си задавам куп въпроси, на които имам пълно право да получа отговор. Забраванка си ти, Риате.

За едно нещо лорд Еллохар беше прав — беше глупаво да се обръщам за помощ към него. Но за всичко останало — не беше!

— Знаете ли, магистър, аз не само че съм забраванка, аз съм и много отмъстителна. Ще си отмъстя, ще забравя, след това пак ще отмъстя! Опасни хора сме това, забраванките!

Вдигайки вежда, тъмният лорд язвително се поинтересува:

— Това, ти ли си отмъстителна? Ха! Майтапът на деня! Ще разкажа на Верис, ще се изпонапишкаме от смях заедно!

Обръщайки се с лице към камината, за да не гледам повече подиграващия се магистър, аз казах тихо:

— Кълна се в Бездната, обърнах се към вас за помощ за последен път. — И късайки нишката от китката си, я хвърлих в камината.

Смехът секна мигновено. След това към мен се приближиха, хванаха ме за раменете, обърнаха ме и разтревожено попитаха:

— Риате, ама ти какво?

Мълчешком се отдръпнах и отново се втренчих в камината.

— Дей… — Разкайващи се нотки в гласа.

Чуха се стъпки и обръщайки се към вратата, аз видях слаба, жилеста, смугла и тъмнокоса вещица. Единствената разлика в облеклото между нея и двете предишни — черна престилка, а и в ръцете си вещицата стискаше черна метла. С дръжката на същата тази метла, новопристигналата, усмихвайки се белозъбо, удари по пода, в следващия миг метлата се смали поне двайсет пъти, и свита до размерите на перо, беше напъхана в един от джобовете на престилката. След това вещицата се хвърли към Еллохар с радостен вопъл:

— Рен!

Магистърът я сграбчи в обятията си, завъртя я, след това внимателно я сложи на пода и се поинтересува:

— Ти защо тормозиш мъжа си?

Жената мигновено се намръщи, погледна накриво, скръсти ръце на гърдите си и се тросна:

— А кой му дава право да мами вещица?

Магистърът укоризнено поклати глава и произнесе:

— Сестричке, на него сърцето му е слабо, откакто се ожени за теб. Вземи и се съжали над горкичкия вампир.

Вещицата изхъмка, след това, свивайки рамене, се обърна към мен, огледа ме от глава до пети и произнесе:

— А тя е миличка. И цветът на косата е такъв необикновен. Приграничието, нали така? Харесва ми. Запозна ли я вече с майка?

И аз изведнъж си помислих, че щом майката на Риан е такава… такъв свекромонстър, то мамчето на магистъра сигурно е такова, че даже да те е страх да си я представиш!

— Риш, тя не ми е годеница — вече с раздразнение каза магистърът. — И новата жена на баща ни не ми е майка!

В този момент влезе Василена, а след нея, две домовички, които чевръсто сложиха масата и се запътиха към вратата. А на прага и двете се обърнаха, огледаха ме и шепнешком си споделиха впечатленията:

— Хубавичка и добра, да… — каза първата.

— То винаги е така — злите мъжища ги тегли към добрите момичета. А тази е и добра, и скромна, виж, даже се изчервява — заяви втората, без да сваля очи от мен.

— Свястно девойче костеливият злодей си е избрал, преди все зъркелите си цъклеше към нашата Василена, а сега гледай — от тази поглед не сваля, това е то, любов…

Аз изгубих дар слово, но за сметка на това, сестрата на магистъра на Смъртта така крясна:

— Охранителната магия на мен не ми влияе! Аз всичко чувам!

— Ой! — дружно писнаха домовичките и изчезнаха.

Така че, стоим си ние — аз, червена като рак, розоволиката Василена и гневната Благодат Никаноровна. Учуденият от нашето поведение магистър попита, кой знае защо, мен:

— Какъв е проблемът?

Аз честно отговорих, без и да си помисля да премълча:

— Домовичките решиха, че аз съм ваша годеница.

— А-а-а… — дълбокомислено проточи Еллохар. — Тези никога не са блестели с особен ум.

— И с особени способности за оцеляване също — изсъска сестрата на магистъра.

— Благодат Никаноровна, недей така, домовиците обичат да поклюкарстват, да им простим малките им слабости — побърза да се намеси Василена. — Заповядайте на масата.

— Василена Владимировна, у домовиците също трябва да се възпитава дисциплина! — На мен веднага ми стана ясно, че с особена любов към ближния, сестрата на магистъра не блести. Но по-нататък беше още по-весело, тъй като вещицата поиска отговор: — Даррен, обясни ни ситуацията! Това, че теб те интересува тази чистокръвна особа, ми е повече от ясно, аз го виждам, но нейното поведение не мога да го разбера.

— Много е мълчалива — едва ли не извинявайки се, вмъкна своята забележка Василена.

— Приграничието е суров край, при тях е прието да си траеш, особено ако си жена — обясни Благодат Никаноровна моето мълчание и погледна към брат си, очаквайки разяснения.

Еллохар се приближи до масата, седна и хвърляйки към двете вещици неодобрителен поглед, благоволи да ме представи:

— Адептката на „Академията на Проклятията“ Дея Риате. — След това издържа пауза и насмешливо добави: — Избраница и официална годеница на известния ви лорд Риан Тьер.

И двете вещици мигновено се обърнаха към мен. Беше трудно да не забележа учудването им. Благодат леко се намръщи и уточни:

— Риан?! И какво е намерил у нея?!

Веселият смях на магистъра добави неловкост и в без това неприятната ситуация, а след това Еллохар язвително се поинтересува:

— Значи, като за мен е миличка, а като за Тьер, тогава: „какво е намерил у нея?“ Вещица си ти, Риш!

— С което се гордея! — По язвителност сестрата не отстъпваше на брат си.

А аз мълчаливо, но решително се запътих към вратата, веднъж и завинаги разбирайки, че вещиците са си вещици. Беше ми неприятно до ужас. Само че не ми се отдаде просто така да си тръгна.

— Ох, Риате… — Еллохар, неясно как преграждайки ми пътя, меко ме прегърна през раменете. — Ако ти сега така реагираш, какво ще става с теб, когато Тьер официално те представи в двореца, а? Хич да не ти пука от тяхното мнение, те изобщо не те познават, Риате. А аз, например, те познавам и повярвай, напълно одобрявам избора на Тьер. И дори му завиждам… леко така…

Недоверчиво погледнах магистъра. Той се усмихна, подаде ми носна кърпичка и вече с насмешка каза:

— На, дръж, можеш да я сополивиш, разрешавам. Но над самооценката трябва да поработиш, Риате, че е жалко зрелище, сериозно ти говоря.

Нямаше с какво да я сополивя, но все пак взех кърпичката. След това, мен ме завъртяха, отведоха ме до масичката, настаниха ме в креслото и се накараха на вещиците:

— Съвест нямате вие. За нас е разбираемо, ние с Риате сме от Тъмната империя, но вие! Вие уж сте вещици, а сте такива безсъвестни. Позор за цялата ви Ведическа школа.

Благодат Никаноровна, която се зае да сипва чая, наведе очи и промърмори:

— Добре де, извинявай, не се сдържах. Просто самият Тьер, а тук…

Издърпвайки чайника от ръцете й, магистърът ми сипа чай, постави пред мен чинийка с ароматни бисквити в странни форми и започна да поучава сестра си:

— Ти винаги си имала склонност към прибързани изводи, Риш. А Дея, между другото ни е начинаещ частен следовател, това първо, човек, съумял да спаси приятел от смърт, това второ, и дори крадла на лични заклинания за противодействие, това трето.

И аз, която вече бях започнала да се смущавам заради неочакваната похвала в свой адрес, разгневено погледнах лорд Еллохар — той се намираше в процес на намазване на ягодов конфитюр върху кифличка, но все пак засече погледа ми, нагло намигна и произнесе:

— Нямаш ти съвест, Риате, дори не се изчерви. А Тесме, между другото си скубеше космите на гърдите и се кълнеше ръцете да ти откъсне. Наистина, това беше вече след като Тьер ни напусна, но затова пък с какъв апломб, с какво чувство, смисъл и увереност той сипеше заплахи по твой адрес! Между другото, ти избра ли си вече тема за дипломна работа? Забрави я. Сега Тесме има за теб друга, специална. И да, аз се самопоканих да присъствам на защитата, на мен ми обещаха да те унизят пред всички адепти. Двайсет пъти. В смисъл, „Смъртоносните проклятия“ ще ги вземеш на двайсет и първия път… а може и изобщо да не ги вземеш. Там ще бъде не само гневният Тесме, там ще бъда и отмъстителният аз.

Аз изгубих апетит и това не остана без внимание:

— Риате, ти папкай, събирай сили. Те ще са ти нужни — подигравателно проточи Еллохар.

Втренчено взирайки се в подхилващия се директор на „Школата за Изкуството на Смъртта“, аз решително казах:

— Ще ги взема!

— Не, няма. — Еллохар гледаше кифличката си, остана доволен от дебелината на намазания конфитюр, отведнъж отхапа половината, сдъвка я и добави: — Като се имат предвид плановете на лейди Тьер за теб, за учене няма да ти остане никакво време, Риате.

Плановете на свекромонстъра, разбира се, леко ме плашеха, но…

— Като се има пред вид факта, че моите знания ми позволяват да спасявам живот, аз по-скоро ще се откажа от сън, но не и от нови знания. Ще науча всичко, което е нужно, за да взема изпита при магистър Тесме, и дори още повече, ще науча всичко, което успея да намеря.

Моето заявление магистър Еллохар го сдъвка заедно с остатъка от кифличката и полюбопитства:

— Отново ще се принизим до грабеж на ближния?

— Аз не съм виновна, че Тесме не ни преподава нужните знания! — избухнах аз.

— А това вече е много вярна забележка. — Еллохар одобрително ми намигна и се зае да намазва следващата кифличка.

Той го правеше старателно и внимателно, а след това обърна глава към Благодат Никаноровна и взискателно попита:

— И? Какво видя?

— Ама ти си един… — Сестрата на магистъра не произнесе последната дума, но затова пък изрече друго: — Чистокръвен човек, което си е направо удивително за Приграничието. Магически сили няма, енергийният резерв е малко по-голям, отколкото би могло да се предположи, но като се има предвид, че Риате се обучава в „Академията на Проклятията“, всичко е напълно обяснимо — там ги учат да вплитат енергия в схемата на проклятията, нали?

— Аха — потвърди Еллохар.

— Именно. — Благодат ми се усмихна. — Очевидно, увеличеният резерв е свързано именно с дългогодишните упражнения в това направление. А като цяло — нищо особено.

Магистър Еллохар отмести чая си и дори намазаната кифла и впери не по-малко взискателен поглед във Василена.

— Поддържам напълно — усмивката на тази вещица беше много по-приятна, отколкото тази на Благодат. — Може би само това, че енергийния резерв у нея се е развивал и преди, тъй като само четири години, откровено казано, са малко. Но явно работата е в това, че вие, Дея — най-накрая, една от тях заговори с мен, — от дете със съчувствие сте се отнасяли към околните.

— И? — Еллохар даже се наведе напред.

— Съчувствие, съпреживяване — това фактически е предаване на енергия, милорд — поясни вещицата. — А в случая, когато човек не само съчувства, а и се старае да помогне, обратната вълна е още по-силна. Съмнявам се, че случаят с домовика е единствен в живота на Дея, така че, определеното увеличение на енергийния резерв е напълно обяснимо. И аз не виждам нищо друго.

— Ама че… Бездна — мрачно изруга магистърът.

А аз и двете вещици учудено го изгледахме.

— Така, добре — Еллохар протегна ръка, взе малкото хартиено пакетче, което беше на масата пред Василена, отвори го, изсипа белия прах в моята чашка и нареди: — Това е, Риате, пий и да излитаме. Имам един куп работа днес.

Веднага ми се отпи чай.

— Рен, какво така те безпокои?

— Какво? — Еллохар на един дъх си изпи чая, а след това — виното. Стана и отговори: — Ами това, че магията на домовиците работи много прецизно. Ако е имал указател и той е пренесъл тоя бездомен домовик при силна вещица, значи в Ардам има вещица. Много силна. А след като домовикът, когато се пренесъл, не е могъл да я открие, това значи, че е не само силна, но и зла! Охранителната магия на домовиците работи в обратна посока само в един случай — ако срещата с такава вещица е смъртоноопасна. И отгоре на всичкото, домовикът уловил магически фон върху Дея. Направете си изводи, момичета, Риате са я взели на мушка.

Сега вече и аз си изпих чая, също на един дъх. Изведнъж внезапно си спомних не особено приятните усещания на площада в Ардам и аз глухо възразих на магистъра:

— Не мен… Риан. Той беше с мен тази сутрин, ние си взехме довиждане на площада в Ардам, а след това аз тръгнах към кантората. Ако някой е искал да нападне — празните улици на спящия след празника град са най-подходящото място за това. Значи не мен!

Аз погледнах Еллохар. Очевидно, но необяснимо — директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ одобрително ме изгледа и седна отново. На устните му играеше весела усмивка и забелязвайки моето учудване, магистърът на Смъртта поясни:

— Тя няма да нападне Тьер. Трябва да си напълно лишен от желание за живот, за да рискуваш да се закачаш с Тьер.

И тогава Василена произнесе:

— Лорд Тьер без съмнение е много силен маг, но вие ли, милорд, не знаете възможностите на вещиците? И ако същата тази вещица е била скрита от домовика с охранителна магия… — Василена за миг се позамисли и добави: — От друга страна, ние водим строга статистика на всички вещици вече повече от двеста години. И аз не знам нито една, която да блокира магията на домовиците. Това е странно.

— А аз не зная нито една на повече от двеста години — добави Благодат Никаноровна.

— А Риате сега просто си трае. — Магистърът се изправи, протегна ми ръка и с недопускащ възражение тон произнесе: — Време ни е.

След това последваха разпореждания за двете вещици:

— Риш, събери твоя кръг, на мен ми трябва тази вещица. Погледнете не само Приграничието, но и столицата на империята. Василена, постарай се да намериш вещици, които практикуват и магия.

— Това е невъзможно, магистър — меко възрази тя.

— Аз казах „постарай се“. Най-малко, нужен ми е списък на най-силните първи вещици, живели преди двеста и петдесет — триста години. Можеш да погледнеш и тринайсетите. Срок — до утре. Това е всичко. Риш, изпрати ни.

Василена вече се беше изправила, но след тези думи отново се отпусна на стола, гледайки Еллохар с недоумение.

Благодат беше не по-малко учудена, но не каза нищо. Магистърът от своя страна, отново ме омота в своето наметало и ме повлече надолу по стълбите.

В момента, в който напуснахме сградата на Ведическата школа, вече познатият килим се разстла през целия двор. И аз не можах да се сдържа да не попитам вещицата, която в този миг, кой знае защо, отчаяно се споглеждаше с брат си:

— Извинете, но какво означават тези символи?

Благодат се приближи към мен, без да откъсва поглед от схематичния рисунък, и замислено отговори:

— Как да ви кажа, лейди Риате…

— Госпожо — поправих я аз.

— Госпожо Риате — Благодат странно се усмихна. — Ние, вещиците, практически не притежаваме магически сили, но пък за сметка на това, имаме купища магически вещи. Това е един от най-старите охранителни талисмани на школата, той е на около петстотин години и, доколкото си спомням, в него са преплетени три вида магия — елфийска, човешка и, струва ми се, че морските вещици също са се постарали. Този, който стъпи на килима с лоши намерения, изгаря моментално, а този, който върви по него, е невидим за непосветените.

Аз си спомних поведението на вещичките и разбрах, че те нас наистина не са ни видели. А след това още веднъж се вгледах в изображението, опитах се да го изуча и да го запомня — това си беше напълно естествена реакция за адепт на „Академията на Проклятията“.

— Можете да го разгледате по-отблизо — неочаквано позволи вещицата.

Аз не се отказах, но Еллохар не ми позволи да сляза по хлъзгавите стъпала. Той мълчешком ме отведе до началото на килима и отново се качи при сестра си. Аз не чувах за какво си говореха, пък и не се вслушвах, мен сега съвсем други неща ме интересуваха, а най-вече — рисунъка на килима. И имаше защо — в момента, когато се отпуснах на колене и извадих увеличителния кристал на гривната, плетеницата на килима затъмни всичко друго! Рисунъкът се оказа жалка пародия на плетеницата на самата тъкан! Именно усуканите и криви нишки от странно, непознато за мен влакно бяха силата на този талисман. Аз дори не можех да предположа какъв тъкачен стан е в състояние да изтъче нещо подобно! Всяка нишка беше увъртяна, усукана, пречупена в повтарящи се символи!

— Риате, ти да беше станала, а? Не е лято, че да се въргаляш на колене по двора — донесе се отгоре.

Аз махнах с ръка да не ме безпокоят и запълзях по килима, опитвайки се да разбера дали има някакъв смисъл в честотата на повторенията на заклинанията. Имаше някакъв алгоритъм! Осемдесет и пет пъти редът беше един и същ, а на осемдесет и шестия и до сто и петия — друг. И всичко отново се повтаряше отново. Аз бях така погълната от изследването си, че си спомних къде се намирам, едва когато дочух:

— Тя е странна.

— Последният, когото съм виждал да пълзи така, откъснат от света и всичко, което го заобикаля, беше Тьер — отзова се магистърът.

Аз исках да поясня, че тук има нещо удивително, че си заслужава пълзенето, но Благодат отвърна:

— Ти нали разбираш, че Тьер ще ти прегризе гърлото, ако нещо такова…

— Риш, а ти защо реши…

— Не заради нещо, Рен, но важното е, че не само аз така реших, и ако мога и да се съмнявам в собствените си предположения, то малкият народ не греши, Рен.

— Вещици, вие във всяко паве сте готови да търсите сърдечен мускул — насмешливо отговори Еллохар.

— А вие го изрязвате — парира Благодат.

— Да не би да имаш нещо против? — весело се поинтересува магистърът. — Риш, откажи се да обясняваш жизнените ценности на брат си, това е загубена кауза. По-добре своите ценности провери, дали са си на мястото. Ще се пропие, бе, Риш! Такъв вампир ще съсипеш!

— Рррен! — изсъска вещицата.

В този момент реших да се намеся и попитах:

— Кажете, а може ли да си взема едно конче от този килим?

Очите на брата и сестрата бяха еднакви, израженията на лицата — също, но след това се случи нещо… нещо!

— Гледай ти каква е пъргава, как се е разбързала чуждото имущество да разплита! — От пряспата се изсули сбръчкана муцунка с огромна брадавица на носа. — Я се разкарай от тук! Махай се, на кого говоря!

Аз направо подскочих, а Благодат сгълча този с брадавицата:

— Чичо Микола, до пролетта е далече още!

— И кой ти дава да си поспиш? Мъкнат се напред-назад всякакви, талисманите конче по конче крадат!

— Заспивай! — отново изсъска Благодат Никаноровна.

Да, с името при нея явно не са уцелили.

Муцунката обидено засумтя и отново се скри в пряспата. И почти веднага, вещицата вежливо и благожелателно ми отговори:

— Дея, доколкото зная, талисманът наскоро са го кърпили, аз ще попитам в работилницата и ако там е останало нещо, ще ви го пратя по Даррен.

— Благодаря — взирайки се в мястото, където беше изчезнало странното същество, отговорих аз.

— Хайде, нямаме повече време. Риш, тъмни.

— И на теб, кошмарни — замислено отговори вещицата.

— Всичко най… — Аз неволно се запънах и все пак изрекох нещо, с което изобщо не бях свикнала. — Най-добро.

— И на вас, госпожо Риате. — Благодат се усмихна и ни махна за довиждане.

Ние стигнахме до края на килима, Еллохар първи скочи в снега, хвана ме, така че да не потъна до шия в преспите, а след това избухна син пламък.

— Искам чай — нагло заяви магистърът веднага, щом се озовахме сред коридора на кантората „ДеЮре“.

„Искам да ме оставят сама, за да поработя над схемата“ — присвивайки устни, си помислих аз, но щеше да е много грубо да откажа. Огледах се, видях, че явно по време на нашето отсъствие никой не се беше появявал и реших, че ще е по-лесно да направя чай на магистъра, отколкото да се дърпам.

— Добре. — Сваляйки наметалото, го върнах на Еллохар. — Разполагайте се в моя кабинет, аз сега ще го заваря и ще го донеса.

И без да чакам отговор забързах към чайната.

Припряно заварих чая, дори не с вряла вода, влязох в кабинета си и изненадах магистъра, докато нагло разбиваше кой знае от къде взелия се в кабинета ми сейф. Не знам какво повече ме впечатли — лорд Еллохар в ролята на касоразбивач или съществуването на мой собствен таен сейф!

— Знаеш ли какво, Риате, винаги съм подозирал, че дроу са народ, крастав и в червата, но чак пък толкова… Не, кажи ми сама — кой подарява празен сейф на момиче? Това най-малкото не е прилично!

„Ху-у — въздъхнах облекчено аз, — колко е добре, че там няма нищо“.

— Магистър Еллохар, чаят ви — вежливо казах аз и слагайки всичко на бюрото, побързах да се разположа на мястото си.

Веднага забелязах някакъв розов плик. Преди магистърът да го отвори, явно е бил вързан с алена панделка. В плика имаше лист с надпис:

„Партньор, дръж си подаръка за първата празнична нощ. Веднага те предупреждавам, това е сейф. Също така ти съобщавам, че трябва да го намериш сама. Ти детектив ли си или какво! Така че, търси!“

— Благодаря ви, лорд Еллохар. — Искрено признах аз заслугите му, тъй като сама едва ли бих успяла да намеря какъвто и да е таен сейф, изработен от гноми.

А този със сигурност го беше правил гном, тъй като на бюрото ми беше сложена и папка с дело номер седемнайсет, върху която Юрао с уверен почерк беше надраскал: „Разкрих, поисках заплащане в натура“. И беше уточнено, че клиентът е майстор-каменоделецът почтеният господин Родве.

Чу се неприятно скърцане, вдигайки глава разбрах, че скърца тайната вратичка на сейфа, която затваряше лорд Еллохар. И когато тя се хлопна, беше почти невъзможно да се забележи къде точно се намира.

— Добра работа — отбеляза магистърът и сваляйки ръкавиците си, седна да пие чай.

Аз кимнах, извадих от бюрото няколко листа хартия, припряно ги закрепих един за друг и започнах да чертая схемата. И веднага за мен престана да съществува каквото и да било наоколо. Затова и не чух веднага произнесените от Еллохар думи:

— Де-е-е-я-я-я… Ама че са ненормални адептите в тази „Академия на Проклятията“. Дея, чуваш ли ме?

— Мм? — без да се разсейвам от рисуването на осемдесетия символ, отговорих аз.

Смях и със заповеден тон:

— Риате, спри за малко, на кого говоря!

Вдигнах глава и не особено дружелюбно погледнах магистъра.

— Всичко най-тъмно — иронично поздрави магистърът. — Помниш ли Ерха?

— Кого? — не разбрах аз.

— Ще си я припомниш — „зарадва“ ме магистърът. — И да имаш пред вид, аз забраних теб да те пипа, но забраната не се отнася до твоя дроу. Това е, Риате, пази се.

— Аха — измърморих аз и отново се задълбочих в схемата.

— Де-е-ея-я-я…

Ама той ще си тръгне ли някога?!

— Какво?! — повишавайки глас, злобно попитах аз, без да вдигам поглед от листа.

Еллохар стана, приближи се, накара ме да отметна глава, и когато го погледнах, тихо каза:

— Дея, ще се пазиш, нали?

— Аха.

— Не „аха“, а „както кажете, Даррен“.

— Аха, както кажете, магистър Еллохар! — Как ли пък не, да го наричам по име!

— И така ще мине — леко намръщвайки се, произнесе лордът.

Избухна син пламък.

— Слава на Бездната — въздъхнах облекчено, връщайки се към чертежите си.

Комбинация от символи, звуци, превърнати в схеми. Заклинания, получили форма. И най-невероятното беше, че същата онази формула на ускорителя и закрепителя на проклятията, частично присъстваше и в тези древни схеми. Аз със сигурност забелязах рисунъка на „анахема“, „секее“ и „ородусмун“. Следователно, можеше да предположим, че формулата на катализатора принадлежеше към една от трите магии, които са присъствали при създаването на талисмана на Ведическата Школа. И докато елфите веднага ги изключих, обикновено те използваха прекалено изящни и сложни схеми, а тук действаше принципът „всичко гениално е просто“, човешките магьосници също не ставаха — хората имат слаба аура, а използваните проклятия имаха рикошет, но например някои от морските вещици…

Като се замислех, с историята и със събитията около онази морска вещица напоследък се сблъсквах все по-често.

Входната врата се хлопна, а камбанката не се обади, значи беше Юрао. Но кой знае защо, вместо, виждайки палтото ми в коридора, да дойде колкото се може по-бързо при мен, партньорът се развика из цялата кантора:

— Ама че Бездна! — Възклицанието ме учуди, но по-нататък последва още по-интригуващото: — Извинявай, сладур, днес не съм във форма. Как да ти обясня, снощи началството ми три сол на главата, след това ме извика на килимчето прекият ми шеф, след това търчахме след поредния озверял върколак, да не говорим за безредиците на празника. И да не би да си мислиш, че някой ми даде възможност да подремна и да ти се представя в приемлива форма? Не! Навърших двайсет и седем, тази нощ, между другото, и сутринта милата ми майчица, вместо топъл чай, ми домъкна топла-топла годеница! Вдигнаха ръце от Ри и се заеха с мен! И аз в течение на три часа, гладен, ядосан и недоспал трябваше да си кривя лицето в усмивка пред потенциалната бъдеща съпружница. А аз не ща да се женя! Аз съм дроу в пълния разцвет на силите си! Имам си кариера! Собствена кантора! Е, собствена, само защото партньорът ми постоянно се губи някъде, мотивирайки отклоняването от преките служебни задължения с наситения си личен живот. Та за какво говорех? А, да! Аз не ща да се женя! Не съм готов за семеен живот. Не съм готов да съм верен на една, напъхала се в семейния брачен пръстен, личност. Та аз имам седем постоянни любовници и три просто така, когато ми писне от постоянните. И ти ме питаш сега, Ерха, мога ли да взема ей така и да се оженя? Ще ти отговоря веднага — не! И си имам обективни причини! — Той замълча за кратко и изведнъж учудено попита: — А ти какво правиш тук, между другото?!

И получи пълен с ярост отговор:

— Приготви се да умреш, дроу!

А след това се разнесе грохот, ръмженето на разярената девойка и отново грохот.

Скачайки от мястото си, аз се хвърлих да спасявам партньора, но когато се втурнах в приемната, направо застинах на вратата. Защото яростно опитващата се да се измъкне адептка на Смъртта се извиваше на пода под Юрао, който спокойно я беше затиснал с масата на своето тяло, отгоре на това, удържаше двете й китки с една ръка, а с другата шареше по тялото на Ерха, лишавайки я от различни смъртоубийствени приспособления. На пода се въргаляха вече повече от десет ножа за хвърляне, някакви странни стрелички, ние такива даже не бяхме изучавали, две ками, един кинжал и ръчен арбалет от тези, които се прикрепват със специално приспособление под ръкава.

Забелязвайки появата ми, Юрао весело произнесе:

— Тъмни, съдружник. Гледай сега, на мен тук май среща ми се очертава…

Ерха вбесено се заизвива и засъска, но дроу изобщо не се стресна и продължи тъмното си дело.

— Благодаря за подаръка — гледайки как Юрао смъква от Ерха някакъв странен колан, измърморих аз.

— А… за теб, всичко каквото поискаш, Дей.

Той успя да измъкне колана, огледа го, изсумтя, хвърли го настрана и замислено предложи:

— Ерха, хайде да се оженим.

Адептката на Смъртта престана да се опитва да се освободи, потресено взирайки се в дроу.

— Давай, моля те! — изстена той. — Хайде, направо сега, веднага, а? Бързичко ставаме, отиваме у дома, запознавам те с роднините, вие двете с майка ми планирате сватбата, а аз се връщам в кантората, че толкова работа имам! Давай, съгласявай се, а? Ти си такава сурова и решителна, как беше там: „Думата на Ерха е закон!“, майка ми ще е във възторг от теб, а баща ми просто няма да посмее да се обади. Става ли?

А отдолу пълен с ярост отговор:

— Дроу, ти ще издъхнеш мъчително!

Тежка въздишка и печално:

— Ерха, мила… — Тя дори засъска от такова обръщение. — Ерха, радост моя, кажи си честно — аз веднага ти харесах. И освен това… — Аз такава обаятелно нагла усмивка на физиономията на дроу още не бях виждала: — Ти, ако трябва да сме откровени, дори нямаше намерение да ме убиваш. Котенце, та аз и сега почти не те държа.

Не му трябваше да го казва. Удар, Юрао отлетя настрани, но мигновено се прегрупира, падна и веднага скочи, за да се отдръпне от нацелената в него стреличка.

— Аз — ръмжеше адептката на Смъртта, — съм тук, за да защитавам тая. — Кимване с глава към мен. — И магистърът — към Юрао полетя нож, — просто забрани да те убивам, нагла муцуно!

Извъртайки се от всичко, с което го замерваха, дроу се изправи, сложи дясната си длан на сърцето и възторжено-подигравателно възкликна:

— Какви чувства! Какви емоции! Каква грация и страст!

— Ще агонизираш в мъки! — изсъска девойката.

И тогава изражението на лицето на Юрао се измени напълно. Той изведнъж стана сериозен, присви очи, а след това, съвсем по друг начин, вече без патетични нотки в гласа, зададе въпрос:

— Ерха, ти да не би случайно да си шайген?

Вирвайки брадичка, девойката отвърна:

— Именно!

— Ама че Бездна… — изстена Юрао.

— Какво, шубето ли те хвана?

— Коленете ми се разтрепериха — мрачно отвърна дроу, обърна се към мен и гневно изстреля: — Дея, глупаче безмозъчно, в какво си се забъркала без мен?!

И тонът му беше такъв обвинителен, че аз ядосано се троснах:

— Юр, всичко, което е ставало, е ставало с твоето непосредствено участие, без теб не съм се забърквала в нищо.

Той се намръщи, след това, обръщайки гръб на адептката на Смъртта, се приближи към мен, безцеремонно ме изблъска в моя кабинет и когато влязохме, с трясък затвори вратата.

И се започна:

— Дея, не ми увъртай тук. Вчера ние си имахме работа с проклятийник. Там нямаше и капка магия, иначе щеше да заработи моят защитен амулет. А Еллохар ти пробутва шайген. Наясно ли си какво означава това? Той се опитва да те прикрие от магически атаки, Дей. При това, от какъвто и да е тип магия. Шайгените магията я пропускат през себе си и атакуват този, който е имал глупостта да нападне. И само едно малко „но“ — шайгените са извън закона на територията на Тъмната империя. Изключение — „Школата за Изкуството на Смъртта“. Еллохар престъпва закона, Дей. Въпрос — от какъв зор му е притрябвало да го прави, а?

Въздъхвайки тежко, аз тъжно попитах:

— Искаш ли чай?

— Искам. — Юрао седна на стола, прегърби се и с убит глас прошепна: — Дея, ти си чудо.

Беше ми приятно да го чуя. Аз бързичко сложих да завира чайника, след това си спомних, че нямаме нищо към чая, тъй като бисквитите ги бяхме омели ние с домовика. И взимайки парите, които бяхме отделили именно за подобни нужди, припряно се запътих към приемната. Там Ерха събираше своите убийствени принадлежности.

— Юр, а Ри ще идва ли?

— Не — отзова се партньорът ми. — Дей, а какви са тези символи тук?

— Когато се върна, ще ти разкажа.

Намятайки палтото си, претичах до сладкарницата на почтения майстор Мелоуин, същата онази най-добра сладкарница в Ардам. След мен беззвучно и безмълвно вървеше Ерха, тъй като мен просто ме беше страх да говоря с нея.

При господин Мелоуин в този ранен час беше необикновено тихо, но затова пък във въздуха се носеха несравними с нищо друго аромати на прясно изпечени сладкиши. И аз реших да изхарча малко пари, за да си повдигна настроението. Застанала пред витрината, взряна в розичките от крем, си помислих, че от наша с Юрао страна някак няма да е много възпитано, да ядем само двамата, без да поканим адептката на Смъртта, и затова попитах:

— Лейди Ерха, а вие какво бихте искали?

Момичето ме погледна странно и с дрезгав шепот попита:

— Толкова ли се забелязва, че съм лейди?

Аз мълчешком потресено я изгледах, а Ерха продължи:

— Аз нарочно опростих речта си, държа се като трол в кръчма, а това продължава да се забелязва?!

— М-м-м… обръщението беше просто проява на вежливост — промърморих аз в отговор.

— А-а-а! А иначе не се забелязва, така ли? — с надежда попита тя.

— Никога не бих се досетила — уверих я аз. — Та значи, какво ще си изберете?

Ерха се приближи до тезгяха, повика с пръст продавача полугном и тогава, да, аз действително видях — да, тя е лейди. За това свидетелстваше положението, в което държеше главата си, изправените рамене, осанката и, разбира се, поведението на същество, на което никой никога не отказва. А след това тя направи поръчката си:

— В тази лавчица — полугномът се обиди и даже засумтя, — имате ли пастички с крем от мариновани цветчета пелин?

И тонът й беше такъв, че обученият и хладнокръвен продавач вече явно беше готов да я тресне с подноса с току-що донесените питки. Но младежът се сдържа и с достойнство отговори:

— Моля за извинение, почтена… — И последва нагла лъжа: — Вече свършиха.

Самият той досега определено не беше и чувал за подобен сладкиш, както и аз, всъщност, но явно се беше обидил заради подхвърлената думичка „лавчица“.

— Добрррре — изръмжа Ерха. — Дори да допуснем, че вие сте толкова популярни в тази провинциална дупка, че от първи петли тук на табуни се стичат тъмни. И дори няма да вземем предвид, че ние с адептката Риате сме третите гости от сутринта… — Наистина, в снега на двора имаше много малко следи. — Но нима нямате даже бонбони с джем от пелин?

Каква гадост, при нас пелинът се използваше само като подправка за разваленото месо, което много харесваха троловете и неживите. Полугномът, изглежда, си помисли същото като мен, защото направи отвратена физиономия.

Аз реших да се намеся. Приближавайки се, започнах с вежливото:

— Тъмен ден!

— И за вас кошмарен да бъде, госпожо Риате — отзова се полугномът.

Аз се удивих, тъй като не го познавах. Но веднага си спомних, че Ерха току-що ме беше нарекла „адептка Риате“. Само че продавачът се усмихна и поясни:

— В нашата община сега всички ви знаят, така че, можете да считате, че всеки гном в Ардам ви е стар познат. Да ви подбера ли нещо особено? — намекна той за поръчката на Ерха.

Аз се замислих и си спомних за нещата, които се продаваха в нашия Ардам, и тъй като всички купуваха подправки от едно и също място, си позволих да предположа:

— Може би имате сос от пелин?

— Да, но само заготовка. — Той разпери ръце. — И някъде там имаше и кълцани листа от магарешки бодил…

— А дали ще може и първото и второто да ги смесите с маслен крем без да добавяте розово масло и да ни ги сложите отделно във вафлени фунийки?

Полугномът, който кимаше докато аз измислях странната рецепта, леко присви очи и внесе собствено предложение:

— Магарешкият бодил ще се съчетава по-добре с варен яйчен крем със сметана, така листата ще пуснат повече аромат.

— Прекрасно. — Честно казано, и на мен ми се прииска да опитам нещо подобно.

— Две фунийки? — правилно разгада изражението ми продавачът.

— Най-добре три. — Аз реших, че и Юрао трябва да се приобщи към кулинарния експеримент. — Освен това искам и кифлички с мармалад от карриса, за моя партньор кифлички с мармалад от сливи и от вашите прекрасни пайове с месо… два ще стигнат, те са големи. И да, за моята гостенка, заготовки от пясъчно тесто и крем с пелин отделно.

— Ще бъде изпълнено — полугномът се скри в кухнята.

Ние с Ерха се отдръпнахме към прозореца и си зачакахме поръчката. Постояхме мълчаливо известно време и тогава девойката тихо си призна:

— Аз съм от ДарГарай, знаете ли къде е?

Отрицателно завъртях глава и зачаках продължението:

— При нас има много неживи, както дребни, така и едри представители на това гадно семейство, а магарешкият бодил им е отвратителен. Затова децата при нас от малки ги учат да обичат този вкус, даже и сега в школата имам бурканчета с домашно сладко от магарешки бодил.

— У нас на село правят нещо по-просто — детските дрешки се накисват в сок от магарешки бодил, пелин, коприва и звяр-трева. — Аз се усмихнах. — Мирише отвратително, от тази воня не само неживите, там и умъртвията са готови повторно да се разходят до Бездната.

Ерха се разсмя, аз също стоях усмихната. Поръчката ни я донесоха бързо, въпреки че от кухнята, когато си тръгвахме, надникнаха трима готвачи, явно за да позяпат на кого бяха приготвили тази гадост. Между другото пелиновият крем миришеше по-лошо и от този с магарешкия бодил, но това бяха дреболии.

Връщайки се в кантората, аз стоварих покупката от сладкарницата на Мелоуин в приемната, пратих Ерха да викне Юрао и бързо заварих чай.

— А защо не в чайната? — попита Юрао, влизайки в кабинета за прием на посетители.

— Тримата няма как да се напъхаме там — логично отвърнах аз.

— Тримата?

Ерха, стоейки до вратата, мълчаливо и изразително скръсти ръце на гърдите си, вперила убийствен поглед към дроу. Юрао схващаше бързо:

— А, значи вие благоволихте да приемете нашето скромно предложение? Какво щастие!

— Хайде сядайте — изкомандвах аз и те дори ме послушаха.

Подредих нещата от пекарната и до тях сложих вафлените фунийки.

— Какво е това? — полюбопитства дроу с недоверие разглеждайки бяло-зеления крем.

— Профилактика от неживи — пошегувах се аз.

Вдигайки укорително-печален поглед към мен, Юрао тъжно произнесе:

— Дей, единственото, което се опитаха да напъхат в мен от сутринта беше сок с любовна напитка. Майка ми, както си беше свикнала още от малки да ни слага лекарствата в сока, и до днешен ден така прави, а сега и ти.

Настроението на партньора ми днес беше отвратително, но аз го разбирах.

— Ако не ти хареса, не яж — предложих аз.

— Пари си плащала за него — потиснато отговори Юрао и пъхна в устата си първата лъжичка крем.

Честно казано, ние с Ерха коварно се спогледахме и не бързахме да пристъпим към закуската. Така де, той е мъж, нека той първи опита, а ние щяхме да решим след резултата от дегустацията дали да се присъединим или не си заслужава.

Юрао преглътна първата порция, издаде удивено „ммм“, гребна пълна лъжица и с видимо удоволствие я изяде. Отхвърляйки съмненията, аз също опитах крема от магарешки бодил.

Даже не си бях представяла, че може да е толкова вкусно — сметаново-яйчния крем се топеше на езика, а аз като че ли се бях върнала в детството. Беше достатъчно да затворя очи и ми се струваше, че е ранна есен и аз стоя на горска полянка и ме обгръщат ароматите на тревите, пеенето на птиците и в тревата нещо шумоли…

— М-м-м — изстена Ерха, — като че ли съм вкъщи.

Отваряйки очи, аз видях, че и двете техни фунийки са празни. Два гладни погледа бяха вперени в моята, която беше почти пълна, тъй като аз още седях с лъжица в устата. Лъжицата я измъкнах, прикрих с ръка фунийката и казах:

— Този е мой, за допълнително, идете при Мелоуин.

В следващия миг разбрах, че явно ще загубя схватката за останалия крем, тъй като дроу и адептката на Смъртта си хвърлиха съучастнически поглед и…

— И кога е сватбата? — невинно се поинтересувах аз.

Те вече не се споглеждаха, а аз егоистично доядох целия си крем, опитвайки се да не се задавя от смях, тъй като храненето и смеха са трудно съвместими. А след това Юрао попита:

— С какво ще се заемем?

— Колко дела водим в гномската община?

— Трийсет и четири, аз две разкрих. — Дроу си отхапа от пая с месо и обяви, сочейки го — този ми е любимият.

Ерха, която мажеше пелинов крем на кошничка от пясъчно тесто тихо попита:

— Дела?

— Аха. — Юрао даже кимна. — Ние с партньора сме частни следователи.

Адептката на Смъртта едва не изпусна сладкиша си и учудено ме погледна.

— Не лъже — потвърдих аз.

И тогава звънна камбанката на входната врата.

Аз точно се изправях, за да посрещна новодошлия, когато застинах от смесица на страх и удивление и се взрях в пода, по който от полуотворената врата се стелеше мъгла. Гъста, тъмна, страшна мъгла! И тя течеше, наслояваше се, поглъщайки пространството, прокрадвайки се към нас…

— В името на Бездната, това що за… На масата, бързо! — извика Юрао.

Аз се подчиних моментално, дроу ми помогна да се кача, обаче Ерха…

— Къде се вреш? — изсъска Юрао, гледайки адептката, която беше приклекнала и приведена се вглеждаше в черните кълба на мътната субстанция…

И напразно!

Аз изкрещях!

Просто закрещях, когато потъмнялата мъгла изведнъж избълва огромни пипала и тези извиващи се крайници тутакси обхванаха Ерха. Адептката на Смъртта в началото дори не се изплаши, в първия миг тя изглеждаше просто удивена, а пълният с болка вик се откъсна от гърлото й след това, когато пипалата стиснаха стройното, облечено в черно тяло. В този момент, изваждайки с тих звън оръжието си, към нея се спусна Юрао… Но други пипала обхванаха дроу…

Аз като че ли крещях, когато той падаше и когато черната мъгла го погълна като вълна, и когато подобна вълна заля Ерха. Просто крещях, стискайки до болка възелчето от Риан и мислех, преценявах…

Схемата на кристалите на предпазните заклинания, видяна върху същия онзи защитен килим в школата на вещиците пламна сама пред очите ми.

В следващия миг се плъзнах по масата, сграбчих наметалото, хвърлено тук от дроу, тъй като заради Ерха, той не беше успял да се съблече в коридора, и почти без да се замислям, взех остатъците от пелиновия крем, мазен и светло жълт и начертах този символ. Рязко, не съвсем точно, с треперещи пръсти, стараейки се да не гледам как черната мъгла, подобно на мътна вода, запълва стаята… От масления крем на черната тъкан беше останала само блажна следа, но я имаше! Устойчива и правилна… и когато от пода към мен се протегна гнусно пипало, аз стремително наметнах дрехата и се замолих на Бездната за спасение…

Никога не ме е било страх от змии. Змии, гущери, жаби — нашата къща винаги беше пълна с подобни гадинки, благодарение на братята ми, но как гнусно изглеждаше тъмно лилавото пипало със зловещи розови вендузи — най-ужасното зрелище в живота ми. И когато шест отвратителни израстъка се протегнаха към мен, ми оставаше само да стисна очи и да се надявам, че ще се появи Риан… Или че няма да се появи. Най-малко от всичко ми се искаше и него, също като Юрао, да го оплетат отвратителните пипала, а това, което беше най-ужасно от всичко — та дроу не беше успял да направи нищо! Изобщо нищо!

— Бездна, моля те, нека само да останат живи и невредими — стискайки все още очи, простенах аз.

Сърцето ми се късаше на части, а крясъкът се опитваше отново да пробие през стиснатите ми зъби…

И нищо не се случи. Нищо… не ме докосна.

Бавно отворих очи и видях застиналата около краката ми мъгла… чувах отвратителното съскане и виждах как пълзят настрани и назад пипалата… О, Бездна! Изглежда, че този знак работеше!

Аз скочих на пода! Мъглата се отдръпна от мен, образувайки сухо, чисто островче! Действаше! Символът за защита действаше! И аз се спуснах към коридора!

Това беше едно от най-отвратителните зрелища в живота ми — нашата уютна приемна, пълна с черна мъгла, а по стените се стичаше отвратителна слуз… И аз не можах да разбера откъде е тя, докато не забелязах как от кълбящата се мъгла изплува страшна зловеща глава с клюн, от който се лееше жълто-зелената слуз…

— Дея, бягай! — донесе се викът на Юрао от мъглата. — Бягай, на него не му действа магия!

Аз побягнах в посоката, от която се разнесе гласа му. Подхлъзвайки се върху залетия със слуз под, опитвайки се да не забелязвам противното съскане на отдръпващите се от пътя ми пипала и от време на време, настъпвайки върху тези, които не бяха успели да се разпълзят навреме. А след това се спънах и паднах… върху Юрао. Неловко се опитах да стана, но се оказа, че това е трудно, като се има предвид, че при моя плонж от дроу и Ерха припряно се заотдръпваха пипалата и в крайна сметка, ние и тримата се сгромолясахме на омазания под.

— Какво е това? — вдигайки длан и зяпайки стичащата се между разперените ми пръсти слуз, попитах аз.

— Тъмни, като за начало — изхърка дроу, поизправи се, хвана Ерха и слагайки я да седне на коленете си, внимателно я потупа по бузите. Адептката на Смъртта моментално оцъкли бясно очи. — И на теб тъмен ден — изсъска озлобеният Юрао. — Нещо не разбрах, какви са тези припадъци в най-отговорния момент?

Ерха отвори уста, закашля се, и без да отговори нищо, я затвори.

— Та ти си ни адептка на Смъртта! — Не, Юрао наистина се беше ядосал. — Слушай, адептка, а как да го утрепем това, а?

Ерха обърна глава, погледна към чудовището, изписка и скри лице на гърдите на дроу. Машинално погалвайки я по омазаната със слуз коса, Юрао печално заразказва патилата им:

— Това се опита да ни налапа, започна от Ерха и я изповръща. Опита се и мен да ме схруска — същият ефект. Всичко наоколо ни изпомаза… Направо не искам да си представям сметката за почистването.

Аз съчувствено закимах и се заех да чертая защитния знак направо върху слузта.

— Това същите символи ли са, които беше нарисувала на онази купчинка хартия? — меланхолично се поинтересува Юрао, успокояващо поклащайки хлипащата адептка на Смъртта. След това реши съвсем да я утеши: — Малката, ти какво сега? Голяма работа — заповдига му се от теб… Няма страшно, млада си още, ще се намери друг монстър, който ще реши, че си даже много вкусна.

Ерха престана да плаче.

— Освен това — продължаваше да вещае Юрао, — кой друг във вашата унила школа на смъртниците може да се похвали с това, че някакво чудовище се е погнусило да го яде, а? А сега направо си представи — ти цялата такава, надменна: „Аз съм Ерха, от която даже чудовищата повръщат! Всички знаят, че думата на Ерха е закон!“ А? Как ти звучи?

Адептката се изправи, хвърляйки гневни погледи към дроу. Юрао весело й намигна и някак ласкаво и нежно я попита:

— Как е? Дойде ли на себе си?

— Знаеш ли — изсъска адептката, — мен, за твое сведение, за първи път се опитаха да ме изядат!

— Така ли? — изуми се Юрао. — А мен досега сигурно двайсет пъти, но ме повръщат за първи път — той демонстративно се замисли и бавно произнесе: — А може, след като налапа теб, да му тръгна обратно, отрови се и още не може да се оправи, а?

Съдейки по разкривеното лице на адептката на Смъртта, назряваше сериозен скандал, който аз прекратих с една дума:

— Магарешкият бодил.

— Абе, разбрах аз, Дей — отзова се Юрао, — ти там рисувай, не се разсейвай, трябва да се измъкваме, монстърът вече повръща с доста по-малка честота, а значи скоро ще се съвземе.

— Офицер Найтес, вие ме впечатлявате — признах си аз. — На мен ми се струваше, че вие тук водите общи разговори.

— Уху — избърбори той. — Разсейвам адептката на Смъртта от мисълта, че съществуват и чудовища, които са в състояние да я убият, независимо от статуса й. — Ерха изхлипа, а дроу продължи: — Прости му ти на него, неграмотния, нали никой не му е обяснил, че не може да яде адептите на Смъртта, а трябва да се тръшне агонизирайки и да ритне камбаната, когато го бодат в сърцето с кинжал.

— Той… той… има три сърца — задъхвайки се, с мъка произнесе Ерха. — Три… а аз си навехнах рамото, но си освободих ръката, нанесох удар, а той…

— Ш-ш-шт… — Юрао я погали по гърба, отново я прегърна. — Стига, сладур, хайде сега, стига. Всичко ще е наред. Аз вече пратих призоваващо заклинание, така че сега или Дея ще ни спаси, или нашите ще се домъкнат.

В този момент се разнесе грохот като от удар. Разтърсиха се стените…

— Нощната стража — досетих се аз, без да се откъсвам от неприятната си задача.

— Бездна, само не това — простена Юрао.

— Защо? — веднага попита Ерха.

— Защо… — дроу печално въздъхна, — защото вашият неуместно язвителен и подъл директор предишния път посъветва началството ми да повдига зданието, за да проникне в него… и ако сега Шейдер ми разнебити кантората…

— Няма нищо да й направи — прекъснах го аз, — онзи павилион нямаше дух-хранител, това здание има, и духът няма да позволи да се разруши.

Отново се чу удар. Стените се тресяха, по измазания със слуз интериор плъзнаха и пукнатини… в следващия миг се пробуди и духът-хранител. Но и моята работа беше завършена.

— Ставаме, омотаваме се в наметалото и отстъпваме към вратата — изкомандвах аз. — Бързо!

Юрао се изправи, пусна Ерха и веднага я прегърна, мен също ме обгърна с ръка, веднага след като наметнах плаща върху всички нас. И ето така, стъпвайки ситно и внимателно, ние се отправихме към изхода.

Пипалата съскаха и следяха придвижването ни, беше някак зловещо, все едно имаха очи и не ги откъсваха от нас, но не ни докосваха… и ние бавно и с опасение, стараейки се да не се подхлъзнем, се изнасяхме. И стигнахме. Юрао отвори вратата, към нас се спуснаха поне двайсетина пипала и веднага се отдръпнаха.

— Измъквайте се, момичета — изсъска дроу и практически ни изблъска навън.

Като че ли изгубих равновесие и започнах да падам, подхлъзвайки се на заледените стъпала, но мен веднага ме хванаха. Стиснаха ме нежно-нежно, а след това ме предадоха на някой друг. И аз веднага разбрах на кого, когато чух:

— Адептка Ерха, неудовлетворителна оценка!

Отваряйки очи, намерих себе си в ръцете на магистър Еллохар, докато Риан, в одеждите на Безсмъртен, но нямаше никакво съмнение, че е той, отваряше вратата на нашата кантора.

— Недей! — изкрещях аз и се измъкнах. — Риан, не…

Той чу. Спря, обърна се към мен, стремително слезе и погалвайки ме по бузата, произнесе:

— Всичко е наред, Дея. Сега ще реша проблема…

— Ти не си ял магарешки бодил — уморено казах аз и помолих магистър Еллохар: — Пуснете ме, моля ви.

Пусна ме. Но веднага ме омота в своето, вече познато ми, наметало и придържайки краищата му с ръце, аз пристъпих към Риан, притиснах се с буза към гърдите му и прошепнах:

— То и така ще загине, наистина. Просто е нужно малко време…

Разнесе се отчаян писък! Такъв един тънък, пронизителен и пълен с болка… аз изхлипах и се притиснах по-силно към магистъра. Риан веднага ме прегърна, като че ли ме предпазваше от целия свят. А там, в кантората се тръшкаше и гинеше непознатото за мен същество. Живо. То не беше от неживите.

— Ти какво надраска там? — шепнешком попита приближилият се Юрао.

— Символите, които бяха вплетени в един защитен артефакт в школата на вещиците. — Аз също говорех шепнешком с глас, който явно беше спаднал след виковете в момента на нападението на чудовището и гърлото ужасно ме болеше.

А след това всичко свърши…

И стана тихо, съвсем тихо… и аз изведнъж заплаках, почти безмълвно, но заплаках. Надявах се, че никой няма да чуе, но Риан разбра всичко и просто ме прегърна още по-силно.

— Бездна, аз сам ще я пречукам тази твар! — внезапно злобно произнесе Еллохар.

Преставайки да хлипам, аз се отдръпнах от магистъра и за първи път се огледах…

До този момент ми се струваше, че ние тримата бяхме преживяли най-лошото, но се оказа, че чудовището, което ни беше нападнало, не беше едно-единствено. Три тъмно лилави слузести купчини лежаха на централната улица на Ардам!

— Ама че… Бездна! — изстенах аз потресена.

Юрао също гледаше учудено телата на убитите чудовища, а след това забеляза Окено и се запъти към него. Старши следователят видя дроу и махвайки с ръка към лорд Мерос, тръгна към нас. С дроу се срещнаха до трупа на най-близкото до нас чудовище, тихичко заговориха за нещо, а след това, вече заедно, се приближиха до нас.

— Това е всичко — още в движение ме успокои Юрао. — На никого не са се нахвърляли, движели се целенасочено насам, към кантората.

Отдолу се разнесе хлипане. Едва тогава забелязах, че Ерха седи на последното стъпало и плаче почти безмълвно. Юрао веднага се приближи към нея, а Еллохар явно имаше намерение да й заповяда да прекрати или нещо от този род, затова аз се намесих:

— Магистър, оставете я, моля ви. — Мен мрачно ме измериха с поглед, но аз продължих да говоря: — Аз не знам какво точно се е случило тук, но вътре тях двамата с Юрао практически ги изядоха, а след това…

— Ни изповръщаха — обади се дроу.

— Да — потвърдих аз, отново облягайки се на Риан. — И за да ви стане веднага ясно, това се случи след сметановия крем от магарешки бодил. — Съдейки по лицата на Еллохар и Окено, те нищо не разбраха, само че мен не това ме притесняваше. — Но това, което не мога да разбера, е защо някой е призовал и тези, другите? — Аз кимнах към страшилищата, от които Нощните стражи отпъждаха предприемчивите гноми. — Като че ли са ги извикали, след като ни нападна този, който се появи в кантората.

— Защо така реши? — Порд-директорът винаги задаваше правилните въпроси.

— Защото този вече ги ядеше, когато другите все още са пълзели — казах аз.

— И в кантората този, първият, не влезе, него направо вътре го бяха призовали — добави Ерха.

Юрао се позамисли, след това ме погледна и бавно произнесе:

— Пластината! На тях им трябва онази пластина, която взехме от къщата на убития гном-кожар.

Окено намести по-добре портупея си и намръщено упрекна:

— Така-а-а… значи кражба на улики от местопрестъплението, офицер Найтес!

Дроу коварно игнорира началството си, но мен ме изгледа изразително. Аз също си помислих, че сега някой се намира в кантората.

— Там имаме само документи, няма да могат да открият сейфа — произнесе Юрао.

— Ако това е вещицата и ако тя се опита да разбие стената… ами… духът-хранител и така вече е страшно ядосан — промърморих аз.

Магистър Тьер се опита да ни напусне, но аз се обърнах, прегърнах го силно-силно и тихо казах:

— Няма да те пусна.

— Дея — каза той с леко хрипкав глас, — този проблем трябва да се реши.

— Не. — Може това и да изглеждаше като детски каприз, но ако нашето с Юрао предположение беше вярно, по-добре беше Риан да не се пъха вътре.

— Дея.

Аз вдигнах глава, погледнах към непроницаемата му маска и помолих:

— Не отивай, моля те.

В отговор — тежка, недоволна въздишка и пресипналото:

— Тези трите ги пратихме в Бездната ние с Еллохар. Този вътре, съдейки по всичко, навярно е мъртъв, но дори и да не е, не е сложно да бъде унищожен. Дея, трябва да открия този, който едва не те уби!

И тогава ми стана ясно защо Риан не се беше появил веднага и се вкопчих в него с удвоена сила.

— Дея — простена лорд-директорът, — аз ще се върна след миг, нищо няма да ми се случи.

И той се опита да откопчи ръцете ми от себе си, но внимателно и нежно, което, обаче, при моята активна съпротива, явно не беше лесно. А аз се вкопчвах в него, забравила напълно, че не сме сами, че всички ни гледат, аз просто не исках да го пускам. До сълзи не исках!

— Риан, моля те. — По бузите ми потекоха същите тези, досега сдържани с мъка, сълзи.

— Дея, престани. — В гласа му се промъкна глухо раздразнение.

— Риан, аз много те моля…

Останалите мълчаха, всички мълчаха, а той, откопчил ръцете ми накрая, внимателно ги стисна, наведе се и прошепна:

— А ако следващия път не стигна навреме, Дея? Какво тогава?! Трябва да се сложи край на това. Всичко ще е наред.

Татко, в онази вечер, когато го беше нападнал звяра, също казваше, че всичко ще е наред, а мама не искаше да го пуска. Като че ли чувстваше. Ето и аз сега не исках да го пускам, готова бях да крещя, но да не го пусна! Защото чувствах — той щеше да загине. Не зная как и не зная защо, но чувствах! Само че как да му обясня, че с цялото си сърце чувствам, че там не трябва да се влиза. Чувствах просто…

— Еллохар, помогни ми, моля те — изправяйки се, помоли Риан.

И мен ме откъснаха от магистъра, внимателно и покровителствено, но непреклонно. Той не ме чуваше. Пак! Не искаше да чуе! И аз се реших на крайни мерки:

— Знаете ли какво, лорд-директор — казах аз, гледайки в отдалечаващия си гръб. Гърбът се спря, Риан се обърна към мен и жалко, че лицето му беше скрито от маската, — а аз сега като взема и като ви прокълна! Няма да ви се стори малко!

Магистърът уморено поклати глава, явно без да приема заплахата ми на сериозно.

— Риате, за такова нещо може и да излетиш от академията — с присмех произнесе Еллохар.

— Отведи я оттук — тихо помоли Риан и обръщайки се, се заизкачва по стъпалата.

Как можех да го накарам да разбере, че всяка негова крачка ми къса душата? Аз се опитах да отблъсна Еллохар, но нима можеше адептката на „Академията на Проклятията“ да се мери със самия директор на „Школата за Изкуството на Смъртта“? А отгоре на всичкото и Юрао удивено попита:

— Дея, ти какво?

— С него всичко ще е наред — опита се да ме успокои Еллохар. — Стегни се.

А аз със сигурност знаех, че няма да е. Една Бездна знае откъде, но го чувствах с цялото си сърце. И след магистър Тьер се понесе онзи единствен аргумент, който би могъл да го спре:

— Още една-единствена крачка, и аз няма да се омъжа за теб!

Казах го тихо, но той чу. Обърна се, избухна в пламъци, за миг се озова пред мен и навеждайки се, изсъска:

— Нещо друго, сърце мое?

Въпреки че знаех, че под маската на Безсмъртен се крие лорд Риан Тьер, аз се изплаших. Юрао изобщо взе, че се отдръпна и повлече Ерха след себе си.

— Да — стреснато прошепнах аз, — освен това ми трябва магистър Тесме, тъй като не съм съвсем сигурна какво именно използвах там, вътре… А плюс това… — И рязко вдигайки глава, отново помолих: — Не влизай там, Риан, много те моля, недей.

— Не ми поставяй условия! — Не можех да видя лицето му, но знаех със сигурност — там сега пак се бяха издули черните вени.

И аз се ядосах:

— Да не би да се опитваш да ме уплашиш? — Бездна, жалко, че не можех поне да надзърна в очите му! — Късно е да ме плашите вече, лорд-директор — изсъсках злобно аз, — защото аз вече не се боя от вас, а за вас! Не отивай там, Риан, умолявам те.

Мълчеше. Издигаше се над мен във вид на огромен, пълен с негодувание облак и мълчеше. На мен вече не ми пукаше за собствената ми гордост и за мнението на шокираните от видяното присъстващи, затова пристъпих към него, прегърнах го и се притиснах към почти каменните му гърди. Тежка въздишка и Риан прошепна:

— Ама ще си тръгне, Дея… На мен ми е по-лесно да убия стотина карраги, отколкото да уговоря теб. Опитай се да разбереш: нищо не ме заплашва!

— И ти се опитай да ме чуеш, моля те: не отивай там вътре — упорито настоявах аз.

В следващия миг в кантората изрева огън и почти веднага се чу изумен, пълен с ужас женски писък!

И към това същество аз не изпитвах никакво съчувствие в този момент. Абсолютно никакво. Да, може и да бях лоша, но след като бях видяла онези пипала, които влачеха Юрао и Ерха, докато аз седях на масата и нищо не можех да направя, изобщо не ми беше жал за нея.

— Дея! — Магистърът предприе още един опит да се отскубне.

— Аз наистина не зная какво нарисувах там на пода, Риан — припряно заобяснявах аз, прегръщайки го по-силно. — Аз прекопирах тези символи от килима на вещиците от Ведическата Школа, те включват цикъл на защитни заклинания и изпепеляват всеки с недобри намерения. Символите аз начертах върху слузта, но и ги отделих от цялата субстанция със сухо пространство. Не беше трудно, аз паднах на това място, заедно с Ерха и Юрао. По мои сметки, в момента, когато поне едно от пипалата е размазало слузта, защитната магия би трябвало да се разпространи на цялото залято с течност пространство.

В отговор — тишина и на мен ми се наложи да добавя:

— Теоретически, ти, като носител на добри намерения по отношение на собствениците на сградата, не би трябвало да пострадаш, но… — Отмятайки глава, аз погледнах лорд-директора и с шепот признах: — Аз просто предположих всичко това на основата на анализа на първоначалните данни, но действително не знам на какво са способни тези графични заклинания. И затова мога да вляза аз, може би и Юрао, но без Тесме. Даже аз бих се въздържала да влизам. Ясно ли обясних!?

Трудно е да прецениш дали са те разбрали или не, като се има предвид, че не виждаш лицето на събеседника. Риан ме отдръпна от себе си, повика Окено и заповяда:

— Изолирайте сградата. Никаква магия.

Старши следователят кимна, а след това попита:

— Да извикам ли специалисти по…

— Това е работа на ордена на Безсмъртните — сухо отговори лорд-директорът. — Или ние, или императорската гвардия.

Потръпнаха всички, освен Риан и магистър Еллохар, тъй като и Безсмъртните и императорските хрътки бяха зловещи! И то не просто зловещи — те всяваха такъв ужас, че при тяхната поява никой не смееше да излезе от къщи.

Към следващата част или към съдържанието

Елена Звездная Тайните понякога са смъртоносни (8) (Урок трети)

Метаданни

Данни

Тайните понякога са смъртоносни

Информация

История

Сваляне / Връзки

8

Елена Звездная
Тайните понякога са смъртоносни (8) (Урок трети)