Елена Звездная
Тайните понякога са смъртоносни (9) (Урок трети)

Епилог

Градът потъваше в сумрак. Не в смисъл на време от денонощието, по-скоро атмосферата стана такава една, потискащо-сумрачна. По улиците плавно и безшумно се придвижваха Безсмъртни… плашещо зрелище. Гражданите не си показваха носа от къщи, пътниците се спираха в таверните в покрайнините на града. И ако трябва да съм честна, не разбирах смисъла на случващото се — ние, аналитиците и експертите по проклятията сме много далече от основите на магията.

— Какво правят? — попитах Юрао, гледайки през прозореца.

Там долу, двама Безсмъртни бавно се придвижваха напред, осветявайки пространството пред себе си със странна светлина, която на повърхността създаваше мътно петно с искрящи краища. Партньорът, който дойде с мен при Тоби, се надигна, приближи се към мен и погледна надолу.

— Търсят остатъчни следи от магия — обясни той.

Тоби, който ни беше организирал възхитителна вечеря, също се приближи.

— Плашещо зрелище — изказа той собствените ми мисли.

— Те работят бързо, до сутринта ще са приключили — успокои ни Юрао.

— Втората празнична нощ се търкаля към Бездната, и всички хубави планове след нея — Тоби въздъхна тежко. — А, има торта за десерт.

Ние с дроу моментално забравихме Безсмъртните и се върнахме на масата.

Тортите на Тоби са нещо възхитително. Тази беше с тъмни блатове и залята със светъл сметанов крем. И нямаше значение, че Тоби не владее кулинарната магия, за сметка на това той имаше огромен опит и умения в готвенето и всичките му блюда бяха не само засищащи, но и възхитително вкусни, и упойващо ароматни. Точно това, което ни беше необходимо, за да забравим всички тревоги на изминалия ден.

А денят беше сложен. След това, което се беше случило, когато бяха пристигнали другите Безсмъртни и магистър Тесме, мен ме накараха да опиша използваните схеми. След това Тесме пълзя на колене на прага и изследва остатъците от слузта. Остатъци, защото това нещо, което аз предполагах, че е морска вещица, наистина беше разтревожило духа-хранител и той беше унищожил почти всички чужди вещества в нашата кантора. Защо той беше включил към тях и моето наметало, и оръжието, което беше изпуснала Ерха, ние така и не разбрахме. И нито чудовището, нито морската вещица бяха в кантората, на което, за разлика от Риан и Ерха, като дете се радваше моят партньор:

— Това е то, гномска работа! — Юрао се прилепи до стената с явното намерение да я нацелува, но веднага си спомни, че не е сам тук и замислено произнесе: — Къде е моят сейф?

И като че ли нарочно духът-хранител беше унищожил и листовете със схемите…

Риан, след когото аз се залепих веднага, след като стана ясно, че в кантората е безопасно, за миг намери сейфа дори без да обърне внимание на това, как обидено се удължи лицето на Юрао, и отвори вратичката, без дори да търси ключ. След това, стоварвайки бумагите на бюрото, започна да ги преглежда. И нищо не намери в края на краищата.

— В кабинета на Дея също няма нищо, аз още днес сутринта разгледах — произнесе Еллохар.

— Ти защо й прикачи шайген, тогава? — уморено попита Риан.

Поглеждайки ме накриво, директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ каза:

— На някого му е много необходима смъртта на твоята избраница, Тьер.

— Какъв е смисълът в това? — Но гласът на магистъра веднага прегракна. — И ако преследваха просто Дея, щеше да е достатъчен само един карраг. Но през цялото време не се появи опасност за живота й, защитата така и не се активира.

Еллохар премълча, но отново ме погледна. От своя страна, аз изцяло и напълно поддържах умозаключенията на лорд-директора. Но той, например, моите — не. И в крайна сметка, и мен, и Юрао ни изгониха от собствената ни кантора. Наистина, Еллохар така и не си взе наметалото и дори ми забрани да го свалям. Забраниха ни, също така и да напускаме Ардам, който по това време, вече беше обграден от магическия контур на Безсмъртните, тоест, аз не можах да се върна и в академията. След кратък размисъл, ние с партньора се натрапихме на Тоби, където нас ни сгряха, и ни нахраниха, и ни утешиха, и даже ни изслушаха.

— Общо взето, ето какво мисля аз… — Внимателно отчупвайки с лъжичката парченце торта, започна Тоби. — Всичко е свързано с лорд Тьер. С него всичко започна.

— Не съм уверен в това. — Юрао тежко въздъхна. Той все така въздишаше, откакто Еллохар хвана за врата адептката на Смъртта и я напъха в синия пламък, без да обръща внимание на възраженията й.

— Аз също мисля, че не е с него — намесих се аз. — Тук навсякъде е замесена човешката магия, но тази вещица явно е морска, а и каррагите, те също са морски създания.

И Тоби и Юрао в очакване ме гледаха, а аз… да, аз мълчах, както винаги. Аз имах повече изходни данни от дроу, но не се реших да ги споделя. Не защото не му вярвах, работата беше в друго — достатъчно ми беше веднъж да видя умиращия в ръцете ми партньор, за да започна да ценя живота му. И аз мълчах за това, че някой беше организирал капан за Безсмъртните и един от тях почти беше загинал, че по столицата ходи някой, който без ни най-малко опасение използва проклятия над седмо ниво, и че някъде някой, достатъчно гениален е създал формула, усилваща до смъртен изход и най-простото проклятие. Затова пък, можех да си позволя да кажа:

— Съмнявам се, че този, който е търсил дървената пластина в нашата кантора е загинал.

— Защо така? — Юрао даже отмести тортата.

Аз отпих глътка чай и тихо проговорих:

— Нас, проклятийниците ни убиват рядко, изключително и само по една-единствена причина — умирайки, ние сме в състояние да прокълнем, и тъй като преплитаме в проклятието и енергията на смъртта, проклятието става много силно. Тази… нека да кажем, морска вещица, въпреки че имам някои съмнения, притежава и знания за проклятията, но в нашата кантора не е било произнесено предсмъртно проклятие.

— А-а-а — Юрао се отпусна на облегалката на стола. — Ето защо ти се беше вкопчила в Тьер със зъби и нокти!

— Не със зъби — смутено отвърнах аз.

— Аха, с нокътчета — иронизираше той, но веднага се намръщи: — Ти затова ли помоли да извикат Тесме?

— Той по-добре от мен се ориентира във всичко това — логично отбелязах аз.

— Освен това за Тесме не ти е жал — подкачи ме Юрао.

Аз гневно го погледнах, дроу нахално се усмихна, а Тоби стигна до някакъв свой извод:

— Дейка, а ти този Безсмъртен на всички пред очите ли не го пускаше?! И сега всички знаят, че ти… с един Безсмъртен…?

Бавно, но неумолимо се изчервих. Юрао го забеляза, разкикоти се, потупа ме по рамото и заговори, разтягайки думите:

— Повярвай ми, партньоре, това е най-малката ти грижа. Ти по-добре си помисли за това, какво ще каже Тьер, когато се изясни, че там за него не е имало никаква опасност, а заради теб, той е изпуснал врага. Лелката нали не е загинала, казваш?

— Щом нямаше следи от предсмъртно проклятие, значи, да, останала е жива — с посърнал глас измърморих аз.

Ние помълчахме, след това Юр се опита да ме утеши:

— Но ако беше встъпил в схватка с този проклятийник, би могъл и да загине, нали така?

— Не знам как да ти отговоря. Там нещата са прекалено объркани и преплетени — моето проклятие, активирано от каррага, чиито свойства със сигурност не знам, той каррагът нали изгоря в крайна сметка, духът-хранител и тази… морска вещица. Не знам какво би могло да се случи, ако беше влязъл и се радвам, че Риан нищо не го сполетя.

— Но Тьер е бесен… — замислено произнесе Юрао. — Спомни си само своята заплаха: „Още една крачка и аз няма да се омъжа за теб!“

— Не си е струвало да казваш подобно нещо, и то пред всички — поддържа го Тоби.

— Да, и в присъствието на Еллохар — добави Юрао. — Еллохар е най-добрият приятел на Тьер и ето че него, Безсмъртния, пред очите на най-добрия приятел… го шамаросват през муцуната и до ушите…

— Стига вече, а? — помолих аз.

Но вместо да обърне внимание на молбата ми, Юрао изпръхтя и изтърси:

— Представям си как той пред главния там в ордена ще се оправдава. Онзи ще го пита: „Как се получи така, че изпуснахте гадината?“, а Тьер в отговор: „Мен мама, тоест, годеницата ми не ме пускаше.“

Независимо от неприятната ситуация, ние всички се разсмяхме, но честно казано, ми беше тежко на душата.

Отвори се входната врата и аз чух:

— Риате, не ти ли се струва, че вече е късно за гости?

Взех наметалото от облегалката на стола и слязох долу при Еллохар, мълчешком му върнах дрехата и ми се искаше да го попитам как вървят нещата, но магистърът ме изпревари:

— За да не измръзнеш, ще те пренеса в академията. Можеш да пожелаеш на твоя дроу и тъмни и кошмарни.

— А лорд-директорът? — промълвих аз.

Еллохар отмести поглед и тихо каза:

— Добре, ще си вземеш довиждане утре.

Избухна син пламък.

Когато огнените езици угаснаха, аз се озовах в „Академията на Проклятията“, в своята стая… сама… и колкото и да чаках, омотана в одеялото, седнала на перваза и взирайки се в очертанията на осветения от магичния контур Ардам, така и не дочаках Риан. Контурът угасна, показвайки, че Безсмъртните са напуснали столицата на Приграничието, на изток просветля… настъпи утрото.

Лорд Риан Тьер така и не се появи.

 

Край на трети урок.