Елена Звездная
Тайните понякога са смъртоносни (5) (Урок трети)

5

Когато се събудих, в спалнята вече нямаше никого. Смътно си спомнях миналата нощ, магистърът, който беше останал с мен до сутринта… А аз се бях сгушила на леглото и бях заспала със сълзи на очи… Дланта му, обхванала мокрите ми ръце си я спомнях… И тихото му: „Прости ми, сърце мое“ точно преди изгрев, когато той все пак си беше тръгнал. А освен това, на ръката ми пак се мъдреше годежния пръстен, но аз бях сигурна, че не съм си го слагала сама.

След няколко минути със същата сигурност можех да твърдя и че вече няма да го сваля — пръстенът не се сваляше! Изобщо! Маслото и сапунът също не помогнаха.

От тормозенето на собствената ми ръка ме изтръгна нарочно силното:

— Де-ея!

Загръщайки се с хавлията, изскочих от банята и видях Дара, разположила се на перваза на прозореца с Късметчето в ръце.

— Ама че работа, той така бързо расте. — Духът на смъртта почеса котето зад ушенцето, то се изгърби и замърка. — Някак прекалено. Ти между другото, наясно ли си от какво носителите на един възроден дух могат да растат с такава скорост?

— Защото спи навън през нощта? — предположих аз.

— Защото се храни с емоции — съобщи Дара, и навеждайки се, пусна котето на пода. Смешно преплитайки крачетата си, котаракът затопурка към мен. — Така че, разказвай!

Премълчах.

— Риате, ти сериозно ли? — Дара скочи от перваза. — Добре, дори за Тьер да не искаш да ми разкажеш, то за пътуването до вкъщи, можеш!

— Мога — аз се запътих към шкафа.

— Куфарът ти е в гостната — уведоми ме Дара, — мога да го донеса.

На вратата настойчиво почукаха. Намятайки халата, аз отидох да отворя и в момента, когато открехнах…

— О, носът ми не ме е излъгал — Верис забързано мина покрай мен, сама затвори вратата и аз чух радостно-възбуденото: — Е, разказвай!

От спалнята изплува Дара и изтърси:

— Аз бях първа.

— Така ли? — Верис прехвърли през рамо недоплетената си плитка и се зае да я довърши. — И какво? Тя вече каза ли нещо? М-м-м — върколакът вдиша дълбоко през носа, — мирише на Тьер, значи със сигурност между тях нещо е имало!

— Не съм сигурна. — Дара до този момент висеше над пода, а сега седна направо във въздуха. — Тьер на разсъмване всички стълбове на тренировъчния полигон нацепи на трески, а след това се захвана с постъпилите по време на отсъствието му оплаквания.

И след това, двете осъждащо се вторачиха в мен. Реших, че ще мълча до последно и ще се заема с пътните си чанти, оставени до вратата.

Когато ги отворих… те не бяха моите. Тоест, чантите — да, а нещата в тях…

— Да, съмнявам се, че това го е купувала Дея — произнесе Дара, когато аз измъкнах яркоалена плетеница от дантели с абсолютно неясно за мен предназначение. — Не е твоят стил, Риате, всичките ти дрехи са топли и затворени.

— Багажът едва доловимо мирише на непозната за мен елфийка и на лейди Тьер — констатира Верис след поредното дълбоко вдишване. — Изглежда бъдещата свекърва се е погрижила за новия гардероб на снаха си.

Аз, напълно разстроена, отворих другите две чанти — от моите неща не беше останало нищо! Изобщо!

— М-м-м, какъв парфюм — измърка Верис.

— Къде?! — аз все още с ужас гледах съдържанието на багажа.

— Ей там, в сивата чанта, в левия джоб. — Върколакът отиде до дивана и седна, доволна от собственото си представление.

Аз откопчах левия джоб на старата протрита сива чанта и измъкнах плътна кожена кутия. Отворих. Парфюм, сапун и няколко вида крем уютно се бяха разположили на кадифената възглавничка… Потресаващо! Даже думи нямах! Явно, всичко това лейди Тьер беше връчила на Риан, когато той беше поискал да му върне багажа ми! И магистърът, получавайки моите протъркани чанти, не беше заподозрял за измамата!

— Парфюмът е великолепен — разглаголства се Верис.

— Лейди Тьер има прекрасен вкус — допълни Дара.

— Това не го е избирала тя. — Верис примижа като котка на слънце. — Подаръкът явно го е готвил Тьер. Върху останалите неща се усеща нейната ръка, но парфюмът го е купувал магистърът. Пък и ароматът е много подходящ — лек, но устойчив, нежен, едва уловим, но ти се иска да го вдъхваш отново и отново.

Аз решително затворих кутията и се замислих за по-належащото — какво можех да облека?! Нямах голям избор — или униформата, или натрапените ми от свекромонстъра дрехи. Униформата не ми се обличаше, след някой ден и без това нямаше да излизам от нея, но и тези дрехи…

— Какви са ти плановете за деня? — поинтересува се лейди Верис.

— Трябва да ида до кантората, имаме много работа — отговорих аз.

— Дай тогава да ти подберем нещо практично и удобно — предложи върколакът и приближавайки се, приклекна пред чантите.

Кураторката ми избра черно бельо, тъмен топъл пуловер с висока яка и дълга вълнена пола. Въпреки че нещата изглеждаха тънки, все пак аз бях свикнала с по-плътни тъкани, Верис ме увери, че няма да ми е студено. Реших да й повярвам.

Но докато се преобличах, се наложи да разкажа за пътуването до вкъщи, за поведението на маговете, и дори за нападението на Заклинателите. За всичко останало аз просто си премълчах. За всичко, освен за появата на магистър Еллохар в розови кюлоти. Верис избухна в такъв смях, че се изтърси на пода, а Дара също се тръшна на масата така, че аз се изплаших, че тя няма да издържи вибрациите и ще се разглоби.

И тогава на вратата ми отново се почука. Разресвайки косата си, аз отидох, отворих и видях застаналия на прага Ерга Логер. Логер беше един от малкото адепти, които като мен, по време на ваканциите оставаха в академията. А сега върху физиономията на младежа от групата ми се наблюдаваше само едно око, другото не се отваряше заради внушителната синина върху половината лице.

— Тъмни. — Гласът на Логер беше хрипкав, като че ли пресипнал. — Добре е, че си се върнала. Кога, между другото, вчера те нямаше.

— Снощи — честно отговорих аз. — И на теб тъмни, нещо случило ли се е?

— Аха. — Логер наистина изглеждаше ужасно. — Нямаш ли нищо за пиене?

— Н-не. — Преди аз носех понякога от таверната някоя и друга бутилка вино за „подарък“ на преподавателите, но сега нямах нищо в стаята.

— Жалко — произнесе Логер така, като че ли го бях убила с отговора си.

— А-а… — Аз неволно го огледах отгоре до долу. — Все пак, какво ти се е случило?!

Адептът поклати глава, след това изхлипа и почти с фалцет отговори:

— Мен ме… изключиха!

— Как така? — искрено се изненадах аз. — Та ти си най-силният адепт в потока!

Изхлипвайки повторно, Логер се опита да влезе в стаята ми… и не можа. Отново се опита — и пак нищо. Със закъснение си спомних за защитата и преди Логер сам да се сети излязох в коридора при него, все още с гребена в ръка.

— Та какво се е случило? — Тук, освен нас нямаше никого, така че можехме спокойно да поговорим.

— А-а-а… какво й има на твоята стая? — удивено попита Логер.

— Обикновена защита — опитах се да избегна хлъзгавата тема.

— Хайде де! — Логер подозрително присви единственото си око. — Аз при Орис колко пъти съм ходил, тя такова нещо няма.

Каза. Изчерви се. Пребледня, веднага го заусуква около повдигнатата тема:

— Аз проверявах възможностите на защитата и… и да де… — Окончателно оплел се в думите си, зачовърка пода с носовете на обувките си. — А този собственик на таверната написал на лорд-директора. Тьер днес си е на работното място и… го е прочел. Ние си… поговорихме. — Логер внимателно докосна все повече подуващата се синина и болезнено се намръщи. — Лорд Тьер взе решение за изключване.

Явно някой нещо не си казваше докрай.

— Ерга — беше мой ред да присвивам подозрително очи, — за „проверка“ на охранителните заклинания магистър Тьер би могъл да те млатне в муцуната, което и е направил. А да те изключва за нещо такова — не ми се вярва.

Адептът тежко въздъхна и нервно повтори:

— Изключи ме!

— Е-е-ерга — подтикнах го аз. — А от мен какво искаш?

Известно време младежът чоплеше с носа на обувката си пода, след това, гледайки някъде настрани, дрезгаво произнесе:

— Ти нали някак се измъкваше всичките тези години… Не можеш ли да ми помогнеш? Аз ще си платя!

Учудено премигнах няколко пъти, опитвайки се да разбера за какво ставаше дума.

— Разбираш ли, ако ме изключат, ще трябва в Бездната да се хвърля надолу с главата, това…

— Ерга! — прекъснах го аз. — Първо — за какво те е изключил? Второ — ти от мен какво искаш?

Още една задавена въздишка и дрезгавото:

— Дъщерята на кръчмаря е… бременна… а аз с нея… А Тьер, когато разбра, се разбесня съвсем и каза, че имам едно денонощие, за да се оженя, иначе той ще ме… — Логер отново докосна отеклата си буза. — И ме изключи. А ти ги знаеш тукашните кръчмари, можеш да поговориш, да го… помолиш да си вземе жалбата обратно и…

— Махай ми се от очите. — Нямах никакво желание да слушам повече. — Просто си отивай, защото и аз за такова нещо бих те пребила, наистина.

Логер застина като удивено изваяние. А аз все пак попитах:

— Коя таверна?

— „При трола“ — пресипнало ми отвърна той.

— Нора? — потресено промълвих аз.

Нора беше дъщерята на стопанина на това заведение, майстор Урд. И всичко си и беше наред на девойката — и красива, и мила, само че… много любвеобилна и невъздържана. Урд беше полуорк, огромен, на него и юмруците му бяха по сто кила, и подкови можеше да огъва без да се напряга, но ухажорите на щерка си не успяваше да разгонва. Колко вече ги беше изтъркалял по стълбите, колко ги беше изпопребил по сеновалите и в безистените, а на Нора й беше все едно — като се влюбеше, и сбогом, разум. А да се влюбва тя някак си успяваше постоянно. И в светлината на всичко това, ме заинтересува един въпрос:

— Ерга, а ти сигурен ли си, че детето… то е от теб?

Адептът кимна и глухо отвърна:

— Нашият куратор, той е върколак, веднага определи. — Видът на Логер беше повече от нещастен, тоест, за репутацията на майката на бъдещите си деца, адептът знаеше.

— Така-а-а — разсеяно проточих аз, опитвайки се да осмисля ситуацията. — А ти на лорд-директора всичко ли обясни?

Кимайки, Логер простена:

— Магистърът ме изслуша, но след това каза: „Трябвало е да мислите с главата си, детето не е виновно, че баща му и майка му са такива идиоти.“

— Магистърът е прав. — Аз разперих ръце. — Нора, разбира се не е образец на женска добродетел, но и ти не си по-свестен.

Той мрачно ме изгледа с единственото си око и глухо се поинтересува:

— Според теб, аз съм си мечтал за жена, която преди мен половината град…

— Според мен, трябвало е да мислиш преди това — прекъснах го аз. — А Нора е добро и работно момиче, и добра стопанка ще бъде. Ще се ожените и ще се мирнете. И двамата.

И обръщайки се, като оставих Логер насаме с проблема, който сам си беше създал. Сам и трябваше да си го решава.

Ако само знаех, какви щяха да са последствията…

Затова пък, когато се върнах обратно в гостната, разбрах, че нашият разговор са го подслушвали, и че и двете подслушвачки са си направили изводи:

— Правилно е решил Тьер — каза Дара.

— Не съм сигурна. — Верис седеше тъжна. — Ето, той и нашия император например, веднъж остави роденото по погрешка и всичко свърши много печално.

— В какъв смисъл? — веднага се заинтересувах аз.

Но Верис си замълча, а Дара продължи с въпросите:

— Та какво там се е случило вчера между вас?

Взимайки котето, аз просто напуснах стаите си, давайки си сметка, че двете любопитстващи няма да съм в състояние да ги изгоня, и се отправих към столовата, за да потърся нещо за Късметчето. Аз самата имах намерение да закуся у Тоби.

 

 

А в хола на женското общежитие бяха сложили огледало. Такова, голямо, на цялата стена, и слизайки по стълбите с котето на ръце, аз видях стройно момиче с разпусната коса, която като ярко петно се открояваше на фона на тъмните дрехи. И на мен неочаквано, ми хареса собственото ми отражение. Никога досега не бях се любувала на себе си, а сега просто си се харесах. Всичко на мен изглеждаше и елегантно, и удобно, и много практично. Навярно щеше да се наложи да благодаря на лейди Тьер.

А след това погледът ми се плъзна по стената и аз за миг престанах да дишам: „Всички адепти от четвърти курс да представят темата си за дипломна работа до края на зимната ваканция. Старши следовател майстор Окено.“

Тоест, една Бездна знае откъде, се беше образувала и дипломна работа по Смъртоубийства?!

До столовата дотичах, придържайки полата и котето. Късметчето го поверих в ръцете на старшата готвачка, обърнах се и се затичах обратно към стаята. За щастие, лейди Верис беше все още там.

— Добавили са ни още една дипломна? — още от вратата попитах аз.

— И две курсови, и нормативи — отговори кураторът, и прозявайки се, добави: — И, да, удължават ви обучението с една година.

Аз се свлякох на пода направо до отворената врата.

— Риате, спокойно. — Верис сладко се изтегна. — Всичко зависи от специализацията. Който остава в направлението „експерт по проклятията“, се дипломира както си трябва, но в направлението „следовател-криминалист“, „служба за вътрешен контрол“ и „военен следовател“ се нуждаят от допълнителна година обучение.

За специализациите капитанът беше права, но от друга страна… това са още цели две години и половина! Когато си в четвърти курс, това звучи като страшна присъда, защото година и половина, все пак, е доста по-оптимистично.

— А ти казваш „не иска да се омъжва“ — подкачи Верис Дара. — Виж как се разстрои. Риате, отпусни се, на кого говоря, за твоето направление „следовател-криминалист“ шестата година е практика в Нощната стража, теб лично ще те вземе при себе си Окено.

Когато все пак успях да се изправя, аз дрезгаво попитах:

— А може ли да получа… целия списък на предметите и курсовите работи за пролетния семестър?

Верис се обърна към духа на смъртта и я инструктира:

— В моето бюро отляво, третото чекмедже отгоре, избери специалността „следовател-криминалист“.

След миг Дара ми подаде изписан лист… и аз се заех да се впечатлявам. Изглеждаше, че за работа в кантората няма да ми остава време. А след това си помислих — Юрао нали е следовател и е учил в профилната академия, може би са му останали някакви конспекти? Като се имаше предвид как детайлно водеше делата в „ДеЮре“, със сигурност си ги беше запазил. Настроението ми веднага се оправи. А аз все още не можех да забравя и за императорската библиотека, така че…

— Ще се оправя — казах аз, отправяйки се с листчето към кабинета си.

— Ти къде? — разтревожи се Верис.

— Да го препиша — признах си аз. — Който е предупреден, е въоръжен. Между другото, а списък на примерните теми от Окено има ли?

— Не. — Кураторът се изправи. — За сметка на това, списъкът с изисквания към оформлението и съдържанието е внушителен.

Кой ли се съмняваше?!

 

 

Напускайки територията на академията, аз се запътих към Тоби. Денят беше чудесен — слънцето светеше ярко, студът щипеше бузите, а падналият през нощта сняг беше обсипал къщите и улиците, и всичко сияеше от чистота. Вървях по улиците на Ардам, поздравявайки познатите и усмихвайки се на непознатите и се радвах на живота. Както и да го мислех, родният ми Загреб отдавна беше престанал да бъде роден за мен. Аз живеех в Ардам и дишах Ардам и бъдещето си до голяма степен, виждах свързано със столицата на Приграничието. Това, все пак, беше удивителен град. Тук по улицата можеха да вървят заедно елф и гном и върколак и трол, отровен норт и прекрасна дриада и сигурно само тук имаше толкова много смесени бракове. Обичах Ардам.

— Дея! — чух внезапно.

Обърнах се в посоката, откъдето се разнесе радостното детско гласче и приветствено разперих ръце. Сина, смешна и оваляна в сняг, също разперила ръце, затича към мен. Подхващайки я, аз завъртях момиченцето и радостният й възглас огласи цялата улица.

— По-полека, Дея е слабичка, а ти вече си пораснала — извика на племенницата си Тоби.

— А тя ми липсваше-е-е! — изкрещя Сина и ме стисна в обятията си, които, честно казано, хич не бяха слаби. — Дея-я-я, къде се беше загуби-и-ила?!!

Аз спрях и къдричките на Сина увиснаха като черни пружинки с хванати в плен снежинки по тях.

— Отдавна не си идвала — заяви ми детето.

— Не чак толкова. — Аз я пуснах на земята, разглеждайки руменото създание с блестящи черни очи. — Но ти си успяла да пораснеш.

— Аз съм голяма! — уверено заяви Сина. — И красива!

— Аха. — Стараех се да не се усмихвам, докато потвърждавам.

— И в Деня на смъртта на зимата ще получа най-хубавите подаръци!

Ох, съвсем ми беше излязло от главата — скоро щеше да е празничната седмица в чест на смъртта на зимата!

— Сина, гледай, там е твоят приятел Митик — лукаво отбеляза приближилия се към нас Тоби.

— Къде?! — Малката започна да се оглежда, а забелязвайки наблизо не много по-голямо от нея момченце, повдигна полите на кожухчето си и запердаши с всички сили към него.

Ние гледахме мяркащите се под дрехата крачета, а след това Тоби се приближи, хвана ме за раменете и се вгледа в лицето ми. Присъдата беше такава:

— Станала си по-уверена, по-спокойна, а в същото време, явно си ревала цяла нощ.

— Има нещо такова — реших да се покая аз. — Как сте вие?

— Растем. — Дръпнатите очи на Тоби внимателно ме оглеждаха. — Ти към мен ли беше тръгнала?

— Аха. — Радостно се усмихнах на зъбатото лице на нашия готвач. — Много ми липсваше.

— И ти на мен. — Тоби ме потупа по рамото. — Имам палачинки.

— С какво? — Изведнъж си спомних, че съм много гладна.

— И яйца ще изпържа — правилно изтълкува погледа ми Тоби. — Сина, прибирай се!

 

 

Кухнята на Тоби е великолепна — уж не е голяма, а в нея има всичко. И работна маса, и малка масичка за хранене, и печка за готвене и цял шкаф с подправки.

— Така-а-а — започна оркът, слагайки в чинията ми пържени яйца с кисели горски плодове. — А при нас в таверната стана убийство.

— Как така? — Аз даже хляба със сирене престанах да дъвча.

— Ами така, лесно. — Тоби ми сипа мляко в чашата, добави сметана и настърган шоколад. — Сел го забелязала, че клюмнал, сторило й се, че се е напил стражът, а като се приближила към него — той бил издъхнал.

— Страж? — уточних аз.

— Аха. — Пъхнаха ми в ръцете вкусно ухаещата чаша. — Шейдер цялата работа я покри, както винаги, но да можеше лицето да му видиш…

— НОЩЕН СТРАЖ Е БИЛ УБИТ?! — аз не повярвах на ушите си. — Но как?!

— Ти недей да нервничиш, давай, яж. — Тоби се дръпна и се наведе към фурната, за да извади стоплените палачинки.

Уви, аз бях загубила апетита си и почти не чувствах вкуса на яйцата, но пък плодовете ме върнаха на земята.

— Тоби — преглъщайки и размахвайки вилицата си, започнах аз, — а кой изобщо е бил той?

— Абе, дроу някакъв си — измъквайки грамаден казан, отговори оркът.

Вилицата издрънча в чинията ми, падайки.

— Не е твоят дроу! — Тоби обичаше чиниите си, а аз тук при него не една бях счупила. — Не е Найтес, въпреки че приличаше на него.

Аз мълчаливо отместих чинията и сега не свалях поглед от готвача. Тоби разбра, че докато не ми разкаже всичко, аз няма да ям, тежко въздъхна, тръшна се на пейката и заразказва:

— То, кой го знае от какво е умрял? Лорд Мерос и той не можа нищо да разбере. И никакви следи, просто дроу изведнъж взел и спрял да диша — Тоби сви огромните си рамене. — Като че ли изобщо е забравил как се прави това. Тоест, дишал, дишал, а след това — дотук.

„Проклятието за забвение ХагаероТшха“ — прехвръкна през мислите ми, но веднага отхвърлих тази мисъл, та нали това проклятие е с отсрочено действие. Забавено, а тук говорим за офицер… Ако той беше започнал да забравя разни неща, щяха мигом да го отстранят от работа — Нощните стражи са особен контингент, на тях им правят практически ежедневни проверки. И все пак, Тоби имаше едно удивително качество — той като че ли виждаше същността и неговите думи за случилото се… Мярна се съвсем друга неприятна мисъл — а не съществуват ли и проклятия за забвение с мигновено действие?! Та нали магията се усъвършенстваше, и заклинанията не стояха на едно място, всичко се променяше, така че, какво пречеше на някого да променя проклятията? Мисълта беше доста потискаща, а и ми беше много неприятно да се съмнявам, че това, което бяхме учили толкова години изведнъж можеше да се окаже остаряло. И това беше не просто неприятно, това си беше страшно.

— Дея — обади се Тоби, — ти побеля цялата.

Побелях… възможно е. Аз изведнъж си спомних за тази особеност, която бях отбелязала в кристалите, останали след проклятието в таверната „Драконово яйце“. Там, освен проклятието „Живата смърт“ имаше нещо, но не отделно, а съпътстващо, вплетено в кристалите на проклятието, станало негова съставна част… И пак същия проблем, че проклятията по-силни от първо ниво не са моментални и за „Живата смърт“ също се иска време… А ако то беше минало, нали и посетителите на таверната щяха да са си тръгнали?

Наистина, те биха се разпръснали във вид на умъртвия, но всъщност си седяха там. Бихме ли могли да предположим, че проклятието ги е убило моментално?! И ако предположим това, то можеше и да допуснем, че това странно отклонение, което бях забелязала се явява нещо като ускорител?! Тоест, катализатор на проклятието „Живата смърт“. Безумно предположение, да, но ако… Ами ако бях права?!

— Тоби, трябва да тръгвам. — Аз станах, за първи път през живота без да доям нещо, което беше приготвил нашият готвач. — Аз… довечера ще намина.

— Ама какво става с теб? — не на шега се разтревожи оркът.

— С мен — нищо. — Аз все пак не се удържах, сграбчих чашата и на един дъх изпих половината сладко мляко. — А така, да, става наистина нещо много странно.

Тоби само разпери ръце, гледайки как припряно се обличам. Въпреки това, след като си облякох палтото и си завързах шала, аз се върнах, грабнах една палачинка, пийнах пак от млякото, додъвках я, и целувайки готвача по бузата, се втурнах обратно към академията.

 

 

По улиците на Ардам тичах толкова бързо, че когато влязох през малката портичка в оградата на академията, ми се наложи да се свия на две и да се опитам да си възстановя дишането.

— Дейка се върна! — Жловис тържествено излезе от своята стаичка. — Цялата румена, а очите оцъклени, сега ще изскочат.

— Тъмни, Жловис — дишайки шумно, го приветствах аз.

— И на теб ужасяващи, от кого бягаш?

Махвайки с ръка в посока на академията, аз постоях още малко, за да ми мине задъхването, след това попитах:

— А знаеш ли къде е Тесме?

— Как да не знам? — Гоблинът се разтопи в усмивка. — В западното крило, пак прави експерименти…

Аз отново се втурнах да тичам, извиквайки назад:

— Благодаря, Жловис!

— И ето ви пак гатанка… — стигна до мен, но в продължението не се вслушах.

Западното крило е най-отдалеченото от входа и за да се стигне до него, може да се тръгне по дългия път, заобикаляйки административния корпус или да се мине напряко, но за това трябваше да се пресече вътрешното дворче и да се мине в опасна близост от кабинета на директора, но тези дреболии сега не ме тревожеха.

Влизайки стремглаво в учебния корпус, аз припряно свалих палтото и шала си, окачих ги на закачалката и се втурнах направо през вратата към вътрешния двор.

А там се оказа, че снегът е до колене. Все някак преминах през преспите, без да обръщам внимание на снега, наблъскал се в ботушите. Дотичах до вратата, отворих и…

— Адептка Риате, какви ги вършите? — Стана ми студено дори само от тона на лорд-директора.

Неволно се обърнах и видях широката бразда, която аз самата бях изорала в снега. След това се обърнах към магистъра и разбрах, че в широката галерия той не е сам, а с двама субекти със странен вид и реших да обясня всичко както трябва:

— Тъмни дни, лорд-директор, магистър Тьер. — Дишах шумно и с хрипове. — Разбирате ли… темите за дипломните работи трябва да бъдат утвърдени и… — Забелязах очертаващите се на лицето черни вени. — И аз спешно трябва да съобщя темата на научната си работа на магистър Тесме.

Лицето на лорд Тьер потъмня, двамата съпровождащи го с интерес преместиха поглед от магистъра към мен и аз разбрах, че сега нещо ще се случи… Нервно преглъщайки, се реших на недопустимото:

— Аз много моля да ме извините — и закрачих бързо, но все пак, колкото може по-близо до стената и по-далече от наблюдаващия всяко мое движение магистър, — но аз страшно много съм закъсняла и…

И когато почти бях подминала някои тъмни личности, чух плашещото:

— Господа, вървете, аз ще ви настигна!

А почти се беше получило! Или все още не всичко беше загубено?

— Риате, спрете, където сте!

Загубено си беше. Лошо.

В крайна сметка, стоейки под портрета на Визериус Мълниеносния, същия този човешки маг, когото и в Тъмната империя го уважават, без да вдигам глава, унило се взирам в краката на приближаващия се магистър. Краката се спряха плътно до мен, докато звукът от стъпките на двамата несъстояли се свидетели се отдалечаваше все повече и повече, а аз чух раздразненото:

— По снега, разсъблечена!

А ако все пак онова нещо в таверната е действало като катализатор? Ей така, просто да предположим?! Гледах копчетата на ризата на магистъра, да си вдигна по-нагоре погледа някак ме беше страх, и си мислех… Мислех, мислех… Ами ако този катализатор въздейства на всички видове магия, включително и на заклинанията първо ниво? Самото проклятие „Живата смърт“ реагираше на всичко от второ ниво нагоре, но ако самият катализатор… А лорд Тьер вчера беше произнесъл няколко заклинания за противодействие, а това е именно първо магическо ниво!

— Риан — отмятайки глава, се вгледах в черните му очи, — а ти нищо странно в поведението си ли не забелязваш?

Лицето на магистъра потъмня още повече, но любознателният ум на адепта вече не можеше да бъде потиснат. И спомените, дребните детайли, подхвърлените думи започнаха да изплуват, нанизвайки се в логическа нишка… Внезапно си спомних нашия разговор, там, по пътя към пълната с умъртвия таверна. Моят възмутен въпрос: „А защо вие така… се отнасяхте към мен тогава?“ и отговорът на магистъра: „Дея, а как, според теб действа проклятието «Вечна страст», с което ти ме награди?!“ Проклятие… Тоест, магистърът беше под проклятие, а там имаше катализатор, ускорител и възможно, така, просто като безумна идея, усилвател… не, наистина, ами ако аз бях права?!

И аз замислено казах:

— Ти каза, че аз съм те прокълнала с „Вечна страст“. Не съм напълно съгласна, като се има пред вид, че там като че ли присъстват взаимно изключващи се формулировки, но ако това все пак е така? — Едната вежда на лорд Тьер бавно запълзя нагоре. — И все пак — продължих упорито аз, — ами ако тези странни кристали действително свидетелстват за присъствието на ускорител или закрепител, добре, нека бъде катализатор и даденото проклятие значително се е усилило, след като ти използва заклинанията за противодействие, докато се опитваше да спасиш онзи Безсмъртен? Ей така, чисто като предположение?!

Риан няколко секунди мълча, а след това произнесе:

— Не разбрах напълно за какво говориш, но аз никога не съм чувал за проклятия — усилватели на стари проклятия.

— Така ли?! — аз се замислих. — А за проклятието „Живата смърт“?

Изви се ален пламък. Топъл и ласкав огън за миг изсуши мократа ми пола и крака, а след това пламъкът угасна.

— Да вървим. — Риан властно ме хвана за ръката и ме поведе към експерименталните подземия. — Ако Тесме не е наясно, ще попитаме новото попълнение на академията, имам пред вид проклятийниците.

И когато ние започнахме да слизаме по стръмното стълбище и докато магистърът вървеше отпред, фактически придържайки ме, попита:

— Откъде изобщо ти дойде тази мисъл?

— Аз ходих до Тоби. — Стори ли ми се, или Риан започна да върви малко по-бавно? — Той ми разказваше последните новини и ми съобщи за смъртта на един страж в „Зъб на дракон“.

Лорд Тьер спря и удивено уточни:

— Убийство на страж?!

— Нощен — потвърдих най-лошите му предположения аз.

Риан странно ме погледна. В погледа му имаше учудване и… опасение едновременно, а след това той предпазливо произнесе:

— Само не ми казвай, че убитият е твоят…

— Не Юрао — веднага побързах да го успокоя аз, — но също дроу.

Аз си мислех, че ще продължим да слизаме, но Риан стоеше като вкаменен и продължаваше да ме гледа, а след това последва въпрос с прегракнал глас:

— Вие в какво сте се замесили?! — Аз премълчах, а магистърът изкомандва: — Бързо, ясно и по същество!

Даже не знаех какво да отговоря.

— Ти сега ми кажи само едно нещо — ръмжене се промъкваше в подчертано спокойния му глас, — това поне малко свързано ли е с човешката магия?!

Аз размислих и реших да издам част от информацията:

— Твоят баща е наясно!

Гневът на лицето му се смени с удивено изражение.

— И майка ти също — продължих аз.

Удивлението прерасна в пълно изумление.

Нанесох решаващия удар:

— А аз си мълчах, защото иначе свекромонстърът ще насъска Емма срещу мен! А на мен и един път ми беше достатъчно и не ми се иска пак да изпитам усещанията от пълзящия по крака и по тялото медальон, честно.

Ударът достигна целта — временно изгубилият дар слово магистър се обърна и отново ме поведе надолу по стълбите. За съжаление, ефектът от обърканата ми реч стигна само за четири стъпала.

— Добре, аз сам ще изясня всичко! — раздразнено ме отрязаха.

— Аз… мога и да разкажа — предложих предпазливо.

— Ще обядваш ли с мен? — мигновено внесе своето предложение Риан.

Сега аз се спрях, гледайки лорд-директора. И може би си заслужаваше да си замълча, но аз не пожелах:

— Не — тихо, но уверено казах на магистъра.

С леко намръщване ми направиха друго предложение:

— Вечеря?

— Не!

Лорд-директорът не попита нищо друго, ние продължихме пътя си надолу и скоро стигнахме до украсена с черен ахат врата. Това беше изключително сложна технология, но само този, разтопен от драконов огън камък, попиваше всички проклятия без остатък, почти като самата Бездна.

Аз имах намерение да почукам, но Риан просто отвори вратата и викна:

— Магистър Тесме!

В отговор — тишина. След това, звук на припрени крачки и учуденото:

— Лорд-директор?

— Да, и не съм сам. — Риан галантно ме пусна да мина пред него, в пълната тъмнина. След това взискателно нареди: — Дара, светлина!

Светлината избухна едновременно от три страни, осветявайки огромното, облицовано със сив необработен камък помещение. На пръв поглед би могло да се стори, че това е обикновено подземие, но внимателният поглед забелязваше черните полуразтопени камъни между сивите плочи, а специалистът, пък бил той дори само адепт-проклятийник като мен, не би могъл да не обърне внимание на обсидиановите нишки в разтопения ахат.

— Учуден съм, трябва да си призная. — Независимо от язвителната забележка, Тесме беше леко смутен от нашата поява. — На какво дължа честта?

Риан пусна ръката ми, предоставяйки ми свобода на действията. Друго не ми и трябваше.

— Магистър… — Аз тръгнах към преподавателя, заобиколих го и стремително влязох в учебното помещение. — Аз се сблъсках с невероятно проклятие.

След това, без думи. Те и не трябваха. Сграбчвайки линеала, аз започнах да рисувам видените в таверната „Драконово яйце“ кристали на дъската. И аз съсредоточено рисувах и чертаех схемата на проклятието, отбелязвайки едва с крайчеца на съзнанието си, че и двамата магистри се бяха приближили, а след това и учудените възклицания на Тесме. Естествено, проклятието го определи веднага:

— „Живата смърт“. Та тази гадост е забранена! То е с двустранно действие!

— Аз още нещо ще ви кажа — обръщайки се към магистъра, съобщих невероятното: — То, отгоре на всичкото е и с мигновено действие.

Тесме изхъмка, седна на чина и с укор натърти:

— Риате, Риате, седем пъти ти се наложи да се явяваш на един изпит, сега ще ми идваш на „Смъртоносни проклятия“ по десет пъти! — И вече с повишен тон: — Опомни се, миличка, ние говорим за внесеното в регистъра на забранените проклятия „Живата смърт“. А то какво е?

Кимайки уважително, аз все пак дръзнах:

— Вие грешите, магистър.

Погледът на Тесме стана такъв… ами, не много добър, но адептите, застанали на пътя на истината, и морето им беше по колене:

— Вижте — аз отново се върнах към чертаенето на кристалите, — аз тогава го видях, отбелязах го като нещо странно, а освен това ме порази факта, че проклятието беше се задействало вече два пъти, преди нашето появяване, но едва днес се досетих: именно това свидетелства пряко, че то е било мигновено.

Тесме не ме прекъсваше, Риан също ме слушаше мълчаливо, а аз продължих:

— Признавам, тогава не ми беше до подозрения, аз обърнах внимание, запомних схемата, но да осъзная видяното… — Линеалът трепна, наложи се да взема гъбата и да изтрия кривата линия. — Тогава не ми беше до това. Досетих се днес, дойде ми като озарение.

Аз свърших да рисувам кристалите, начертах схемата, отбелязах местата на преплитанията, а след това, отдръпвайки се на крачка, се залюбувах на собственото си творчество, сравних го с картинката, отпечатана в паметта ми и тържествено заявих:

— Това е!

И двамата магистри отвърнаха на заявлението ми с гробна тишина, но това не ме смути и аз продължих:

— Имам предположението, че това е някакъв катализатор, тоест, ускорител и даже, възможно, усилвател. Защото, както виждате, проклятието „Живата смърт“ е без изменения, но все пак то е действало мигновено. И ето какво още е странно, катализаторът…

В този момент Тесме, който по време на монолога ми като че ли изобщо не ме забелязваше, скочи от бюрото, приближи се, взе тебешира и отиде до дъската.

— Това е знак на времето — магистърът отсече сърцевината от първия кристал, — тук времето е завито в спирала. Това — беше отсечена и сърцевината на втория кристал — е страж, детектор… той реагира на…

— Магия — подсказах аз.

— Изглежда, че е така — Тесме спря пред третата част от схемата. — Това не знам какво е и това ме плаши. Никога не съм виждал нещо подобно…

В учебната зала настъпи тишина. Наруши я, колкото и да е странно, Риан:

— Махнете долния зигзаг и добавете символ на смъртта, тоест, в дадения контекст, по-скоро на светлината — глухо произнесе той.

Тесме замря за миг, а след това се хвърли към изображението и изпълни указанията на лорд-директора, за да възкликне слисано в следващия миг:

— Активация от магията на Безсмъртните! — в края Тесме почти изпищя, но веднага раменете му се отпуснаха и с глух, напълно посърнал глас, магистърът произнесе: — Проклятие с насочено действие, това е… — Бледият преподавател се обърна към Риан и съвсем тихо добави: — Това е страшно, лорд Тьер.

Крива усмивка, кимване, а след това съвършено спокойно:

— Странно беше и още едно нещо, лорд Тесме. — Риан ми хвърли поглед. — Аз прочетох заклинанието за противодействие два пъти, но то не подейства. Адептката Риате едва започна да произнася необходимото и проклятието се поддаде мигновено. Защо?!

Риан сега гледаше магистъра, очаквайки отговора му, но пък Тесме се вторачи изпитателно в мен и попита:

— Какво заклинание за противодействие използвахте вие, адептка Риате.

На пръв поглед това беше много прост въпрос и нищо особено, но… Как да призная на магистър Тесме, че същото това заклинание аз най-подло и абсолютно незаконно го бях преписала от неговата собствена книга?! А погледът беше взискателен и от мен очакваха отговор, и…

— Вашето заклинание — навеждайки глава, признах аз.

— Естествено, че моето, кой друг ви учи на такива неща — с леко объркване произнесе магистър Тесме. — Но това, на което ви уча аз, го знае и лорд-директорът, а той… — Възникна пауза, а след това, явно настъпи осъзнаване на станалото: — Кое МОЕ заклинание използвахте вие, адептка?!

— Вашето — изписках аз, отстъпвайки на няколко крачки от разярения магистър.

— МОЕТО?! Вие отново сте отмъкнали изпод носа ми моята книга?!

Бързи стъпки, удар на нещо тежко по бюрото и гневният рев на магистъра:

— Кое именно?!

Вдигайки към него виновен поглед, видях върху бюрото същата тази книга и се досетих, че именно нея я бяха стоварили отгоре му. Стараех се изобщо да не гледам към Риан.

— Покажете ми кое! — заповяда ядосаният Тесме.

Наложи се да се приближа към катедрата, фамилиарно да отворя книгата… и това, как по свойски я разгръщам не остана незабелязано — магистър Тесме даже със зъби заскърца. Отворих раздела със заклинанията за противодействие и посочих това, което бях използвала. Риан веднага ме отдръпна настрана и двамата магистри се наведоха над манускрипта.

— Вие сте внесли изменения — отбеляза след известно време лорд-директорът.

— Да, след онази история с човешката робиня, аз преразгледах местата на вплитане на енергията. Но това е просто мое лично предположение и не се преподава на адептите, тъй като…

— Мога да ви заявя, че вашето „лично предположение“ позволи да се спаси живота на мой приятел — прекъсна го лорд Тьер. — Необходимо е да преразгледаме учебната програма.

Тесме кимна, след това рязко завъртя глава и гледайки към Риан, тихо произнесе:

— Кой би могъл да тръгне на лов за Безсмъртни? Кой? И защо? Аз дори не бих могъл да предположа каквото и да било.

Изправяйки се, лорд-директорът сухо отвърна:

— Който и да е хвърлил предизвикателство на ордена, ще си има работа с ордена.

А Тесме беше задал правилни въпроси. Аз, например, вчера не се бях замислила, а сега… Сега ми стана ясно, че някой много беше бързал да се отърве от Риан. Защо?! Поради каква причина? Какво толкова трябваше да му каже или да му предаде онзи светлокос инкуб?

— Какво още можете да ми кажете за тази схема? — лорд Тьер кимна към дъската.

Тесме не отговори, но започна трескаво да прелиства страниците в книгата, а след това, явно открил това, което търсеше, той се обърна към дъската, седна на чина и започна да сравнява нещо, а след това се зае да пречертава схемата за себе си. Ние търпеливо чакахме и дочакахме:

— Много коварно нещо, способно да реактивира и стари проклятия. Ако можех да чуя как се произнася, тогава може би щях да съм в състояние да съставя заклинание за противодействие. Единствено, не ми е съвсем ясно по повод този, четвъртия кристал, той вероятно е последствие от „нгесе“… — Пауза, през която аз усетих как пребледнявам. — Трябва още да поработя, да го разложа на съставни части. Нещо повече ще съм в състояние да ви кажа утре, лорд-директор.

Риан унило погледна към дъската, кимна на някакви свои мисли и произнесе:

— Какво пък, няма повече да ви пречим, а утре чакам подробен отчет.

— Да, да, разбира се — без да вдига нос от книгата, отговори Тесме, но в следващия момент вдигна глава, прониза ме с лош поглед и заплаши: — Риате, гарантирам ви, че ви чака много, много, много сложен семестър.

Ох, Бездна!

Риан изобщо не реагира на тази заплаха, но на устните му потрепна усмивка.

— И да — възползвайки се от ненамесата на лорд Тьер, реши да добави Тесме, — след като вие вече сте станала експерт по заклинанията за противодействие, бих желал да видя от вас тема на дипломната работа, свързана именно с тях. Въпроси?

— Нито един — тихо отговорих аз.

— Тъмни — произнесе лорд-директорът, приближи се, хвана ме за ръка и ме поведе към вратата.

Оглеждайки се на излизане, забелязах хитрата, но доволна усмивка на лицето на Тесме. На него явно му беше харесало, че началникът му не се беше застъпил за мен.

Да, предстоеше ми наистина много сложен семестър.

 

 

Напускайки обителта на Смъртоносните проклятия, ние започнахме да се изкачваме нагоре, по променящото извивките си живо стълбище. И то ги променяше бързо и точно.

— Ама какво става? — реших да попитам аз, когато ние отново спряхме, очаквайки да се преустроят стъпалата пред нас.

— Дара усилва заклинанията за безопасност — поясни изключително вглъбеният в себе си магистър.

— Академията в опасност ли е? — шеговито попитах аз.

И тогава си спомних! Гоблинът! Лорд-харг Норг, в момента, когато го спасявах се опитваше да каже нещо или да предаде… А какво, ако той вече го беше предал?! Ами ако всичко това, което се беше случило е имало за цел да не допусне срещата на магистъра с лорд Норг?! Да не допусне да бъдат…

— Проклятийниците! — възкликнах аз. Някой иска да се сдобие със знанията на тези магове, които са заточени в камъните?

— Възможно е — с леден тон отвърна лорд Тьер. — Във всеки случай, това изглежда логично и не си заслужава да отхвърляме подобно предположение.

С отвратително скърцане на трошащ се камък, стълбата накрая прие удобно-проходим вид и ние продължихме пътя си. Риан отново вървеше напред и практически вече не ме гледаше. И изобщо посърналият и ядосан магистър не ми харесваше и това негово замислено-мрачно настроение, също.

— Риан… — Аз спрях и той, тъй като ме държеше за ръката, също бе принуден са спре. — Бездната да го вземе този проклятийник, ние ще го открием и всичко ще е наред.

В отговор чух глухото:

— Работата не е в това, Дея.

— Ти за вчера вечерта ли говориш? — досетих се аз. Качвайки се четири стъпала по-нагоре, изпреварих магистъра, надникнах в черните му очи, слабо блещукащи в полутъмния преход и тихо казах: — Ти беше под въздействието на проклятие, аз разбирам.

Тъжна усмивка и още по-тихото:

— Да, това обяснява поведението ми, но не го оправдава изобщо…

Той се опита да продължи пътя си, но аз все още стоях, взирайки се в лорд-директора и със свито сърце тихо попитах:

— Тоест, вашите чувства, предложението и изобщо всичко, което се случи са просто… резултат от проклятието, което аз поради незнание ви хвърлих отгоре?

Стори ли ми се или стълбата изведнъж бе потреперила? Сигурно все пак ми се беше сторило, та нали не се чуваше вече страшното скърцане, но ако можех да съдя по собствените си усещания, то стълбището просто стремглаво се носеше в Бездната…

Защото Риан не отговори. Той стоеше и ме гледаше.

— Така, добре, аз днес имам още много работа… и Юрао ме чака, и… — Аз се обърнах и изскубвайки ръката си от дланта на магистъра, практически побягнах нагоре по стълбите.

Някъде около пет стъпала успях да измина преди да ме хванат, меко да ме задържат, а след това той просто ме вдигна и продължи да се изкачва с мен на ръце.

— Любовта и страстта са две съвършено различни чувства, Дея — тихо произнесе магистърът, носейки ме нагоре. — Някой път ще ти разкажа за това, но не сега, прости.

Гледах магистъра и изведнъж си спомних думите на Дара: „Ако той те е обидил, ти просто ми повярвай, на него от това му е хиляда пъти по-зле.“ Сигурно Дара беше права — Риан изглеждаше така, сякаш не можеше да си прости това, което се беше случило вчера.

— Какво имаше предвид, когато каза, че майка ми ще насъска Емма? — внезапно попита лорд-директорът.

— Не е важно. — Аз реших да не издавам свекромонстъра. — Ние сами ще се разберем, наистина.

Риан кимна мълчаливо и продължи пътя си нагоре по стълбите и скоро ме пусна на последното стъпало. Веднага след като влязохме в галерията ме уведоми:

— До обяд ще съм в Академията, след това, за съжаление, съм принуден да се върна в императорския дворец. Подписването на брачния договор ще се състои днес, вечерта вече ще започнат празненствата по повод предстоящото бракосъчетание на кронпринцесата…

Аз мълчаливо се взирах в него, Риан не ме гледаше изобщо и не задаваше въпроси, но имах усещането, че той чакаше отговор.

— Обещават, че фойерверкът ще е много красив — като че ли без да се обръща към никого, произнесе магистърът.

С намек го произнесе. И като че ли нищо не предлагаше, след като беше получил моите категорични „не“ на предложенията си за обяд или вечеря, но в същото време, прекрасно разбирах — чакаше моето решение.

Само че, в плановете ми за днес изобщо не влизаше посещение на столицата, но…

— А може ли да реша… по-късно — попитах аз. — Например преди фойерверка?

Лорд Тьер кимна мълчешком. След това поднесе дясната ми ръка към устните си, последва нежна, много нежна целувка и едва чутото:

— Не ходи разсъблечена.

След това внимателно пусна ръката ми и ме остави сама.

Гледайки след отдалечаващия се Риан, аз се разкъсвах между две съвършено противоположни желания — да го догоня и да избягам колкото се може по-надалеч, например при Юрао. Обективната необходимост изискваше да се вестна в кантората, но…

— Ри… — опитах се да викна аз и гласът ми секна, когато видях приближаващата се срещу лорд-директора лейди Митас.

Но Риан, все пак чу, обърна се и с благодарност ми се усмихна.

Интересно, какво ли си беше помислила нашата лейди-секретар, виждайки как директорът на академията и обикновена адептка стоят посред галерията, гледат се един-друг и се усмихват.

С тежка въздишка се обърнах и побързах да напусна „Академията на Проклятията“ по дългия, но топъл път. След около четиридесет крачки, завивайки зад ъгъла, неволно се огледах назад и сърцето ми се сви — лорд-директорът все така гледаше след мен. Вече стигналата до него лейди Митас нещо му говореше, чакаха стоящите недалеч същите онези господа, а Риан продължаваше да ме гледа.

Академията я напуснах с тежест в гърдите и с безумно желание да се върна обратно.