Елена Звездная
Тайните понякога са смъртоносни (4) (Урок трети)

4

Студеният вятър удари в лицето ми веднага, след като се появихме посред оживения площад и принудихме няколко разхождащи се двойки изплашено да отскочат. Но най-любопитното не беше това, а външният вид на магистъра — никакви дрехи на Безсмъртен не се забелязваха. Обикновен, леко различен от придворната мода костюм, и никаква маска.

— А… — започнах аз.

— Така и трябва да бъде — Риан топло ми се усмихна. — Това е доста посещаван район, но… недей да сваляш моя пуловер, ако обичаш.

Не ми беше даже минало през ум нещо подобно, във всеки случай, по-добре дългия до коленете пуловер, отколкото опънатия по… тялото ми панталон! Да-а-а, определено, в Приграничието нравите бяха доста по-строги, отколкото в столицата.

— Да вървим — каза лорд-директорът и ме поведе към пръскащо златни светлини здание, над което се вееше илюзията на някаква приказна птица и периодично светваше надпис „Златната арфа“.

Беше забавно да се върви сред тълпата лордове и лейди, разхождащи се по площада. Много от господата се кланяха на Риан, на някои той отговаряше на поздрава. След това стана не толкова забавно — една смугла лейди в кожи, цената на които ми беше трудно дори да си представя, застина като омагьосана, когато ни видя. Подобно изражение на абсолютна омраза, аз виждах за първи път, кронпринцесата поне се сдържаше. Тази дама не се ограничаваше в демонстрацията си на ненавист. Не се ограничи и за друго:

— Лорд Тьер! — изкрещя тя и фактически отблъсквайки спътника си, който се опита да я задържи, припряно затича така, че да ни пресече пътя.

Поглеждайки към Риан, се уверих, че маневрите й не са останали незабелязани, а и се досетих, че това й поведение явно го разгневи. Но дамата вече нищо не можеше да я спре.

— Лорд Тьер, колко се радвам на завръщането ви! — стигнала до нас, възкликна тя и се опита да прегърне магистъра.

Риан меко, но уверено я отстрани и с ледена вежливост произнесе:

— Какво облекчение за мен е да го узная, лейди Фарна.

Неволно потрепервайки, си помислих, че никога не бих искала Риан да ме удостои с подобен тон — като че ли те обливаше с ледена вода и при това, изключително учтиво.

Но дамата не се стресна от хладния прием и продължи:

— Ах, вие сте все така невъзмутим, милорд! Знаете ли, в тази чудесна вечер…

Риан не беше съгласен да изслушва цялата й тирада, обърна се към мен и произнесе:

— Дея, сърце мое, позволи ми да ти представя тази не особено добре възпитана лейди — Мея Фарна. Лейди Фарна, запознайте се, моята избраница — госпожа Риате.

Ако под краката й беше зейнала пропаст, дамата сигурно щеше да се държи по-пристойно, а сега…

— Ти просто не можеш… — свличайки се на каменните плочи на площада простена тя. — Ти не може да си избрал тази! — А след това изкрещя: — Ти не можеш да направиш такъв избор, Риан!

Учтиво наклонил глава, магистърът с леден тон се поинтересува:

— Зле ли ви е? Да извикам ли лекар? Или все пак, ще благоволите да си спомните, че се намираме в доста популярно сред столичната аристокрация място, където, освен тълпата ваши познати, присъства и вашият годеник, лейди Фарна?

Дамата го гледаше през сълзи, а след това прошепна:

— Аз те обичам, Риан… Аз толкова те обичам… Защо?! Защо тя?! Значи слуховете се оказаха верни, така ли?!

Без да пуска ръката ми, лорд Тьер приклекна, докосна облечената в ръкавица длан на откровено ридаещата девойка и властно, но тихо заповяда:

— Веднага ставай! — Лейди Фарна го гледаше като омагьосана, но стана. Магистърът също се изправи и отново тихо произнесе: — Аз имам право да обичам тази, която съм избрал, Мея. Както и ти. И преди да ме осъдиш за това, че съм избрал със сърцето си, спомни си колко благородни лордове безуспешно са мръзнали под балкона ти. Ти нима си се чувствала длъжна да отговориш на чувствата им?

— Не — простена дамата.

— Тогава, какво искаш от мен сега? Аз с голяма симпатия се отнасям към вас, лейди Фарна, но обикнах друга девойка, и това е мое право. Това по никакъв начин не може да ви оскърби.

Дамата премълча, но погледът й…

— Тъмна вечер, лейди Фарна — вежливо произнесе Риан и ние продължихме пътя си към ресторацията.

Но честно казано на мен ми беше тъжно.

— Майка ми е права за едно нещо. — Лорд Тьер започна да върви малко по-бавно. — Струва си да те представим в двореца, за да избегнем подобни казуси за в бъдеще. Изобщо не ми се иска някакви чужди завишени очаквания да ти развалят настроението.

След кратък размисъл, честно отговорих:

— Боя се, че дори само мисълта за представяне в двореца, ми разваля настроението много по-силно от този инцидент.

— Страхливка — Риан ми се усмихна, — малка страхливка.

 

 

Никога не бях разбирала, защо столичаните, когато идваха в Приграничието винаги се държаха с някакво предубеждение, да не кажа превъзходство, по отношение на нас. Но беше достатъчно да вляза в ресторацията, за да ми се изясни едно — те се държаха така, както бяха свикнали, защото тук всички, абсолютно всички се отнасяха един към друг с превъзходство. Даже лакеите не се хвърляха услужливо към посетителите, а предварително ги измерваха с изучаващ поглед… Но, наистина, когато погледите се спираха върху лорд Тьер, всичко се променяше моментално.

— Магистър Тьер — шест лакеи се поклониха ниско пред нас, докато един тъмен елф побърза да ни приветства, — безкрайно се радваме да приемем вас и… — бърз поглед към мен — вашата избраница в ресторацията „Златната арфа“. Някакви изисквания за масата?

— Стандартно — с тон, присъщ само на истинските благородници в двайсето поколение, отговори Риан.

На мен ми плъзваше лед по гърба всеки път, когато той ставаше такъв… аристократичен.

Във фоайето Риан свали наметалото си, след това, без да позволи на елфа да ми помогне, лично свали моя кожения елек, и след като отново ме хвана за ръка, ме поведе не в основната зала, а нагоре, по позлатено стълбище.

Без съмнение, магистърът беше идвал вече тук и то не еднократно. Но нещо особено ме заинтересува:

— Риан, а откъде управителят на ресторацията знаеше, че аз…

— Не си просто моя спътница? — завърши въпроса ми магистърът. — Това му е работата, Дея, от пръв поглед да определя какви отношения свързват посетителите.

А-а, това сигурно беше подобно на това, как майстор Бурдус от пръв поглед можеше да каже има ли клиента пари или не, при това, на него наистина му беше достатъчен само един поглед.

На втория етаж на ресторацията беше много необичайно — да започнем с това, че от златното стълбище ние се озовахме на пътечка от прозрачно стъкло. Аз за нищо на света не бих стъпила на нея първа, но следвайки лорд-директора, успях да го направя. Да се върви практически над главите на посетителите от първия етаж беше странно и на мен това усещане изобщо не ми хареса, само че останалите, и особено двойката, която вървеше пред нас, без да скрива удоволствието си се наслаждаваше на ситуацията.

— Риан — тихо повиках магистъра, който не обръщаше никакво внимание на стъклената пътечка, — а тази зала…

— Е изключително на разположение на членовете на висшата аристокрация. — Лорд Тьер ме доведе до масичка, непосредствено до стъклената стена, през която се откриваше гледка към шумния, блестящ от светлини площад пред императорския дворец. — На теб неуютно ли ти е тук?

Да, неприятно ми беше да наблюдавам, как дама в тъмнозелено като че ли се старае да стъпва върху прическите на намиращите се отдолу посетителки. Действително беше неприятно.

— Възхищавам ти се — изведнъж произнесе магистърът и ситуацията с дамата моментално ми излетя от главата, а цялото ми внимание получи лорд Риан Тьер.

— За какво? — без да се опитвам да скрия усмивката си, попитах аз, сядайки на стола.

— Ти се възмущаваш от всяка проява на подлост. — Риан премести стола ми и също седна, но не срещу мен, а отстрани.

— И какво му е възхитителното на това? — Аз си оправих косата и прехвърлих плитката си на гърба.

— Всичко. Ти си възхитителна. Във всичко.

Той свали ръкавиците си, нежно взе ръката ми, поднесе я към устните си, едва доловимо я целуна и веднага се превърна в самия себе си — съсредоточен, суров и сериозен.

— Дея — гласът му сега звучеше глухо, — това, което се случи в таверната в покрайнините… — Пауза, и последва това, за което явно не му се говореше. — Можем да допуснем, че дори и да бях използвал магия, аз бих могъл да потисна проклятието, но това… Да кажем така, това са мои много особени способности, за които не знае дори майка ми…

Риан млъкна и се вгледа в нещо зад гърба ми. Обръщайки се, видях приближаващия се сервитьор от тъмните елфи и разбрах причината за прекъсването на разговора.

— Ужасяваща вечер, лорд Тьер, лейди. — Елфът едва забележимо се поклони. — Готов съм да изслушам вашите предпочитания.

Магистърът се усмихна и попита:

— Искаш ли нещо особено?

Тъй като пред очите ми все още се мърдаше купчината накълцани останки в „Драконово яйце“, аз отрицателно поклатих глава.

— Аз нали те помолих да не гледаш настрани — правилно отгатна състоянието ми лорд Тьер и се обърна към сервитьора: — За дамата, замразена бита сметана и южни плодове, само жълти и оранжеви. Нищо червено, зелено или черно. За мен — както винаги, вино — газирано, бяло. За лорд Норг също както винаги.

— Кога лорд… — започна елфът.

— Всеки момент. Можете да започнете да сервирате веднага — отсече Риан.

— Както ви е угодно, лорд Тьер. — Дроу сега се поклони доста по-дълбоко, кой знае защо учудено ме погледна, засече потъмнелия поглед на магистъра и побърза да се отдалечи.

Когато останахме сами, не се сдържах да попитам:

— Ти често ли идваш тук?

— Идвах. — Риан хитро се усмихна и поясни: — „Златната арфа“ е едно от малкото заведения в столицата, което не може да се шпионира дори от членовете на императорското семейство. Освен това, тук не готвят зле.

Да се каже, че не готвят зле, беше много далеч от истината. Достатъчно ми беше да погледна супата и запеченото в зеленчуци месо, което донесоха на лорд-директора, за да ми стане ясно, че готвачът е гениален. Аз даже подозирах, че използва кулинарна магия, която, както се знае, е достъпна за броени хора.

— Ако искаш, ще ти дам да опиташ — забелязал погледа ми, предложи Риан.

Като омагьосана, се наведох към месото и дълбоко си поех дъх… Това беше умопомрачително съчетание на подправки…

— Еленско месо и горски треви — определих аз, — плюс кора от хвани-дърво. — Отворих очи, още един път огледах ястието и замислено добавих: — Едно не мога да разбера, как са успели да направят такава златиста коричка? На Тоби така не му се получаваше.

Елфът, който с интерес ме наблюдаваше, реши да ме просвети за начина на приготовление:

— Кулинарна магия, милейди — съобщи той. — Майстор Шален притежава рядък дар.

Лорд Тьер, кой знае защо, се дразнеше от разговора ми с елфа. Игнорирайки сервитьора, той подчертано търпеливо попита:

— И все пак, искаш ли да хапнеш? Ако искаш, вземи си от това, ако не, мога да ти поръчам нещо друго.

— Не. — Потресох се само от мисълта за храна. — Извинявай… но едва ли ще мога да изям каквото и да било след това, което се случи.

Дроу неочаквано ми намигна, поклони се на Риан и си тръгна.

Аз, магистърът и лошото му настроение останахме сами. Но не за дълго — чуха се нечии припрени стъпки, лорд Тьер се изправи и стисна протегнатата ръка на нисичък възпълен гоблин.

— Лорд-харг Норг — първи, като човек с по-високо положение, произнесе магистърът.

— Лорд Тьер — радостно разтърсвайки широката длан на магистъра, произнесе гоблинът. — Радвам се, много се радвам да ви видя.

— И на вас тъмни — Риан се обърна към мен. — Дея, сърце мое, позволи да ти представя един от най-известните магове на приятелската гоблинска държава, учен, магистър, и чичо на същия онзи наследник на империята на гоблините, с когото ти вече се познаваш. Лорд-харг Норг, нека ви представя моята възлюбена годеница, начинаещ, но даващ големи надежди частен следовател, госпожа Риате.

Гоблинът се поклони и произнесе:

— Поласкан съм от запознанството, прекрасна лейди.

— И на мен ми е много приятно — промълвих аз, — тъмни.

Едва лорд-гоблинът седна, и се появиха двама чевръсти сервитьори. Първият — нечистокръвен човек, донесе вечерята на лорд-харга, а вторият — същият този тъмен елф, заобикаляйки масата, постави пред мен две блюда и тържествено свали капаците. Първото беше същият този поръчан от лорд-директора сладолед, но второто…

— Уважаемият майстор Шален, разбирайки, че в ресторацията присъства истинска ценителка на кулинарната магия, пожела да направи подарък лично от себе си на прекрасната дама. Надявам се, че ще ви хареса.

Върху чинията имаше гъба. Голяма черна гъба на полянка от нарязани на тънко зелени зеленчуци, обкръжени от черен сос и всичко това имитираше изкусно малка горска полянка. И независимо от почти идеалната имитация, всичко изглеждаше много апетитно. А най-важното — ароматът на гъби, сирена и месо от пъдпъдък, недвусмислено подсказваше, че това е…

— Пастет от черни гъби — едва сдържайки възторга си, възкликнах аз. — Едно от най-сложните ястия на високата кухня в Тъмната империя.

— Милейди — тъмният елф отново се поклони, — вие ме поразихте. А майстор Шален, несъмнено ще бъде шокиран от вашата осведоменост. Приятен апетит!

И отново покланяйки се, сервитьорът ни напусна.

Аз все така възторжено гледах това, което без използването на кулинарна магия беше нереално да бъде приготвено. Знаех го със сигурност, ние с Тоби два пъти бяхме пробвали. И ръката ми сама се протегна към вилицата. Откровено казано, аз друго нещо не бих могла да хапна, но от такива шедьоври никой не се отказва.

И тогава чух:

— Уважаеми… — Лорд-директорът почака, докато управителят на залата се приближи към него и с леден глас произнесе: — Аз разбирам всичко и вниманието на вашия готвач несъмнено ни ласкае, но… ако този дроу още веднъж погледне годеницата ми, вие ще се лишите от същия този дроу и от целия втори етаж на тази ресторация!

Кръвта се отдръпна от лицето ми.

Не знам какво си мислеше Риан, но на мен ми стана обидно за сервитьора, самата аз знаех, как понякога ти се иска да зарадваш някой клиент. И затова…

— Магистър… — настоятелно повиках аз и когато лорд Тьер благоволи да се обърне към мен, тихо казах: — Това вече е прекалено, не намирате ли?

На красивото му лице се очертаха черните вени, устните моментално се свиха, но сега на мен наистина ми беше обидно за елфа:

— Не трябва да сменяте сервитьора — все така тихо помолих аз, — така ще го оскърбите и силно ще обидите… мен!

Черните вени започнаха да се издуват, превръщайки лицето на магистъра в доста плашещо зрелище, но той все пак произнесе:

— Добре, сърце мое! — След това се обърна към управителя с леден тон: — Вие сте свободен.

Но при това, по повод на изказаната заплаха не му каза нищо! И аз се обидих, наистина се обидих, а Риан се направи, че изобщо не забелязва посърналия ми поглед и се обърна към наблюдаващия събитията лорд Норг:

— Как премина пътешествието ви?

Гоблинът сдържа лукавата си усмивка и се впусна в светска беседа за пътищата, за внезапно появилите се и в двете империи Заклинатели, покачилата се цена на стоманата и тенденциите в магията. Аз слушах не особено внимателно и не участвах в разговора. И не ми се искаше вече дори да опитам ястието. Цялата тази ситуация изобщо много ме разстрои — лорд Тьер никога досега не се беше държал като висш аристократ, а сега… поведението съответстваше на статуса му.

— Та той те гледаше като… — изведнъж избухна Риан.

— Как? — попитах аз без и капка да се изплаша от магистъра или от разярения му поглед. — Както тази дама на площада гледаше вас?

Лорд-директорът замълча, но погледът му се измени. А аз развълнувано произнесох:

— Никога не съм си мислила, че вие ще се държите така. На мен просто ми е много неприятно.

Гоблинът внезапно се разсмя и се включи в разговора:

— А аз си спомням, лорд Тьер, че в двора на наследния принц, съвършената липса на ревност от ваша страна се беше превърнала в легенда. Как все пак всичко се променя, когато мъжът открие половинката на своята душа. — И вече към мен: — Лейди Риате, бъдете снизходителна към пленения от вашата красота лорд. Повярвайте ми, аз го познавам от много години и „ето така“ той се държи за първи път.

Аз се опитах да се усмихна, но усмивката със сигурност се беше получила много жалка, а настроението ми така или иначе се беше развалило. И не исках дори да гледам към Риан, а се бях обърнала към прозрачната стена. Все пак, ароматът на кулинарния шедьовър много ме разсейваше, а и не ми се искаше да обиждам готвача.

Внимателно отчупих с вилицата парченце от кулинарното изкуство, миризмата на гъби веднага стана още по-силна, а в чинията се посипа съдържанието на желираната фигурка. Да, щом готвачът беше маг, то със сигурност имаше званието „магистър“. И аз се уверих в предположението си, опитвайки най-накрая тази салата, основата на която и беше пастетът от гъби. Изумителен вкус!

Неочаквано ме откъснаха от наслаждението, с което вкусвах всяко залче от черната гъба. Обгръщайки раменете ми с ръка, а след това докосвайки ухото ми с устни, магистърът прошепна:

— Започвам да разбирам, защо на празниците в Приграничието жените ядат отделно.

— Ами да. — Аз хитро се усмихнах. — Това е така, защото най-вкусните късчета се отправят към женските маси, за което мъжете, без съмнение се досещат, но не могат да го докажат.

Магистърът изхъмка и прошепна съвсем тихо:

— Боя се, че е заради нещо друго — когато жените ето така самозабравено се наслаждават на лакомите късчета, мъжете забравят напълно за храната си.

И лорд Тьер се върна към беседата си с гоблина, съвместявайки я с вечерята. Когато приключиха с храната, се появиха две сервитьорки. Девойки. Чевръсто почистиха масата, след това донесоха вино и плодове. Стараеха си изобщо да не поглеждат към мен, както, всъщност, и разпоредителят на залата, който дойде до лорд Тьер да се поинтересува дали високият гост е доволен от всичко.

Виното беше налято в чашите, а над нашата маса се сгъсти сумракът. Лорд-харг Норг веднага отхвърли светските си маниери, наведе се леко напред и произнесе:

— И все пак, присъствието на вашата годеница…

— Не подлежи на обсъждане. — Риан отпи глътка вино и също без намек на аристократичен снобизъм продължи: — И така?

— Както ме помолихте. — Лорд Норг извади на масата дванайсет непроницаемо черни камъка.

Магистърът протегна ръка, взе един от тях и притваряйки очи, нещо прошепна. Не успях дори да чуя какво, но това и не беше предназначено за моите уши, а камъкът избухна в пламъци. В следващия миг над масата се появи малък дух, не по-висок от намиращата се до него бутилка. Дух на човешки маг. С характерни одежди, златен знак на гърдите, пък и строежът на човешките лица се отличава от този на маговете в Тъмната империя.

— Отлично. — Риан стисна камъка и духът беше всмукан в своята черна затворническа килия. — А втората част от молбата ми успяхте ли да изпълните?

Лорд-харг Норг се подсмихна, странно поклати глава и полюбопитства:

— Лорд Тьер, а вие сигурен ли сте, че ще успеете да склоните духовете да ви сътрудничат и да се съгласят да водят обучението на вашите адепти?

Вилицата, която още държах в ръка, се изплъзна от вдървените ми пръсти и със звън падна в чинията. Риан не обърна внимание на реакцията ми, и събирайки камъните в подадената му от гоблина кесийка, спокойно отговори:

— Повече от сигурен. — А след това добави: — Имайте пред вид, че ще ги контролира Дара.

— Вашият възроден дух на смъртта? — попита Норг. — Но, доколкото аз знам, тя не ви се подчинява напълно. И давайки й духовете, вие рискувате.

— Тук се касае за доверие. — Магистърът се усмихна. — А на Дара аз се доверявам безусловно.

— Доверието във вашата ситуация е разкош, който не можете да си позволите. — Лорд-харг Норг укоризнено поклати глава, но след това добави: — Вие се интересувахте от методиката и плана на лекциите на Академията за Приложна магия на Седмото кралство, аз успях да ви намеря огромно количество от тях, на ще ги получите, когато до тук се добере екипажът ми, най-вероятно утре. Но веднага ви предупреждавам, ще ви трябва преводач. Колкото до знаменитата Ведическа школа, за съжаление, няма нито възможност, нито шансове.

— Жалко. — Магистърът тежко въздъхна. — Какво пък, ще се наложи да действаме чрез клана Блаед и Първия дом.

— Съмнявам се, че ще имате успех — гоблинът разпери дългите си криви ръце, — вещиците ревностно пазят своите знания.

— Във всеки случай си струва да опитаме. — Лорд-директорът ми намигна и се усмихна, добавяйки: — Ако не от първия, то от седмия опит ще стане.

Той какво, намекваше ли ми за изпита по Смъртоносни проклятия, който взех на седмия път? Хвърляйки обиден поглед към магистъра, все пак реших да взема участие в разговора:

— А тези магове — аз посочих кесийката с черните камъни, — те кои са?

Отговори ми лорд-харг Норг:

— Това са проклятийници, лейди Риате. Както знаете, преди няколкостотин години, когато Черните конници нахлули от степите на Хаоса, на нас ни се противопоставили силите на обединените човешки кралства и най-силните човешки магове. При това, маговете се оказали наистина равностойни съперници и битките за нови територии ставали все по-кръвопролитни. И като изследовател, посветил много години на изучаването на периода на завоеванията, трябва да ви кажа, че не се знае на чия страна щяла да бъде победата, ако император Анаргар не беше проявил истинско тъмно коварство. Той предложил на населението да премине на страната на завоевателите, гарантирайки личната им свобода. А тъй като тщеславието на маговете и робското положение на магически ненадарените било достигнало апогея си, градовете и селата за почнали активно да преминават на наша страна, посрещайки Черните конници като спасители. Както се знае, императорът сдържал думата си, давайки еднакви права на всички поданици на империята. На маговете им оставали две възможности — да се подчинят на мнението на мнозинството и да напуснат територията на Тъмната империя или да станат верноподаници на императора, за да съхранят званията и имуществото си, освен робите, разбира се. Но маговете избрали трети вариант — организирали вероломно нападение срещу императора и членовете на императорското семейство. Ако се вярва на легендите, маговете имали всички шансове да удържат победа, ако не били…

— Артефактите! — внезапно се досетих аз.

— Да — разсмя се лорд-харг Норг. — Абсолютно вярно, лейди Риате. — Артефактите на Великите родове не им били по силите. Но това не е тайна. Нападателите били задържани и поставени пред избор — смърт или подобие на живот. По-голямата част избрали втория вариант, защото за добро поведение им бил обещан шанс за прераждане.

Някакво лошо предчувствие ме прободе в гърдите.

— Но всичко това е история, лейди Риате, важното е това, че сред тези магове имало една особена категория — проклятийници. Те дълго време не били нужни на никого, и затова стотици години минали за тях в непрекъснат сън, докато сега лорд Тьер не счете за нужно да използва знанията им.

Аз се замислих, после се обърнах към магистъра и директно попитах:

— А дали ще искат ли да ни обучават? Та те ни ненавиждат!

Риан меко се усмихна и произнесе:

— Повярвай, много повече от Тъмната империя, те ненавиждат човешките кралства. Освен това, проклятието, с което наскоро се сблъскахме… Спомни си сервитьора от таверната, Дея, нищо ли не ти се стори странно?

— Н-н-н-е — неуверено измърморих аз.

— Това беше проекция — магистърът леко се намръщи, — достатъчно качествена, че дори аз да не разпозная измамата. А на подобно нещо е способна само човешката магия.

— Нещо случило ли се е? — намеси се в разговора лорд-харг Норг.

— Да — Риан се обърна към него. — Опитаха се да ме убият.

Гоблинът оцъкли очи и в крайна сметка избухна в гръмогласен смях, тропайки с длан по масата, но след известно време, забелязал погледа на лорд-директора, се успокои и удивено попита:

— Вие не се шегувате?

— Не. — Магистърът беше съвършено спокоен.

Сивата кожа на лорд Норг придоби странен зеленикав оттенък, пръстите му забарабаниха по масата, след това се опита да каже нещо, но хвърляйки поглед към мен се отказа и само произнесе:

— Разбрах, ще бъда внимателен.

— А също така се опитай да не използваш магия до последно. И на твое място, аз бих изпратил дъщеря си от столицата в родовото имение.

Ние поседяхме още малко, лордовете изпразниха бутилката и се захванаха с втората, аз бавно дояждах пастета от черни гъби и продължавах да се възхищавам на вкуса му, но не се докосвах до пълната чаша пред мен. А след това лорд-харг Норг се изправи, топло се сбогува с нас, особено приятно беше неговото искрено: „Наистина се радвам, че се запознах с вас, лейди Риате!“, след което ни напусна.

И аз веднага забравих за остатъците от гъбеното лакомство.

— Защо дъщерята на лорд Норг може да я грози опасност? — веднага попитах аз.

— Тя има особени способности — магистърът отпи от виното. — Впрочем, сега за момичето няма нищо страшно, просто той планираше да я остави при посолството, докато съпругата му и новородения му син трябваше да се върнат в родовото имение.

Нищо не разбрах, затова отново попитах:

— А с лейди Норг момичето ще е извън опасност?

Разсмивайки се Риан поясни:

— Лейди Норг ще изпотрепе и армия нападатели, особено ако се разяри и си смени ипостаса — забелязвайки учудения ми поглед, магистърът добави: — Ти всичко ще схванеш, когато се запознаеш с нея. Изключително интересна личност и някаква далечна роднина на майка ми.

— А-а — с разбиране кимнах аз. — Тогава всичко е ясно.

Риан само се усмихна, но в следващия миг усмивката се стопи на лицето му… И едва тогава осъзнах, че нарастващият шум отдолу — това са нечии викове, а грохотът — звуци от падащи маси и столове.

— Стой тук — стремително изправяйки се, заповяда магистърът.

Сумрачната сфера, която обгръщаше масата ни премигна и като че ли стана по-плътна. В следващия миг, лорд-директорът вече бързаше към стълбището.

Аз послушно седях на мястото си, без да се движа и дишайки на пресекулки, докато не чух женски вопъл: „Плаче с кървави сълзи!“ И усетих, че сърцето ми замира, а ръцете ми изтръпват. Много ми се искаше просто да си поседя тук и дори да не мърдам, но какво ако…

Заповядах си да стана, с усилие се измъкнах от сферата, която се усещаше като гъст храсталак и забързах в посока на крясъците. Интуицията ми настойчиво твърдеше, че нещастието се е случило със същия този лорд-харг Норг, който ни беше правил компания на вечеря.

И когато слязох по стълбите се изясни — беше точно така!

В огромната долна зала на ресторанта, където изпоплашените посетители бяха изпотрошили прозорците, а на места, дори и стените, обкръжен от преобърнати маси и столове, лежеше лорд Норг, свит от болка и от очите му наистина течаха кървави сълзи…

— Дея, качвай се горе! — Стряскащият вик на магистъра заглуши виковете на бягащата прислуга и забавилите се посетители.

Видях, че Риан стои на двайсет крачки от лежащия гоблин, и около него нямаше никой друг, само се чуваха воплите на бягащите и шума от стъпките им по счупените стъкла — всички се бяха втурнали навън от „Златната арфа“. Паника! Паника беше обхванала всички, защото кървавите сълзи са първият признак на кървавата ветрена чума, а тази болест не се лекува дори с помощта на магия.

Но в този случай, аз се усъмних, че си имаме работа с тази страшна болест.

— Риан, той не може да е болен, ако се беше заразил, щеше да повръща от виното, а той пиеше спокойно алкохол само преди няколко минути.

Лорд-директорът махна с ръка, явно заповядвайки ми веднага да се върна горе, а самият той продължаваше да говори с някого на разстояние.

Но в този миг гоблинът застена от непоносима болка, захърка отчаяно и гледайки ме, се протегна към джоба си… аз отново с молба погледнах към магистъра, но той отрицателно заклати глава и отново ми посочи съм стълбището. И при това така ме прониза с поглед, че неволно отстъпих назад… Тогава разбрах, че ако ей така си тръгна и не се опитам да направя нещо, то никога няма да си го простя. И пренебрегвайки мнението на магистъра, аз се затичах към лорд Норг, застанах на колене и обхванала главата му с ръце, се вгледах в тъмните бадемовидни очи… Само че гоблините не са хора и дори не са нечисти, и сълзи, нормални сълзи той нямаше, а само кървави, а затова и не можеше да се разбере дали това е проклятие. Но все пак аз реших да опитам:

— Актохе ор ногрен агер енуерро…

Две заклинания за противодействие от такова равнище за няколко часа за една адептка са прекалено много. Не, не е нищо смъртоносно, но дори обикновена настинка сега би ми създала големи проблеми. И все пак, аз вплитах енергия във всяка дума, като че ли пред очите ми беше моята тетрадка и дописаните към стандартното заклинание изменения. Аз се запънах само веднъж, когато произнасях „едвее нгесе“, тъй като се оказа, че в опасна близост стои лорд Тьер, но нямах никакво морално право да прекъсвам формулата. И когато заедно с последната дума лорд-харг Норг си пое дълбоко дъх, аз се отпуснах, вече знаейки — беше подействало!

— Лейди Риате… — Лорд Норг се опитваше да овладее спадналия си глас. — Лейди Риате, вие…

Той не успя да завърши — изви се адски пламък и аз полетях надолу…

 

 

Стоварих се в спалнята на магистъра, падайки върху собственото му легло. Жално измяука Късметчето, който се събуди от моето приземяване, но след това котето просто се придвижи по-близо до мен и блажено замърка, настанявайки се под мишницата ми.

Известно време лежах, опитвайки се да разбера какво точно беше станало. Не, това, че някой беше проклел лорд-харг Норг — това вече го бях разбрала, но поведението на магистъра беше определено над моите възможности за осъзнаване.

Изви се адски пламък!

Лорд-директорът се появи в одеянието на Безсмъртен. И когато заговори, ми стана ясно, че мъглата е върху лицето му единствено с цел да не се плаша от изражението му.

— Аз сега ще ти кажа едно нещо, а ти, ако обичаш, ме изслушай и си направи изводи. Казват, че когато жената стане майка, целият й свят се преобръща с главата надолу. Мама ми е разказвала, че в момента, когато ме е взела на ръце за първи път, е намразила целия свят. Защото преди това, това е бил просто светът, с който била свикнала, а тогава вече го възприемала като огромна заплаха за малкото си и беззащитно дете. Дея, трябва да знаеш, че моят свят също се преобърна. Окончателно и безвъзвратно! И това, което за теб е просто разходка с твоя дроу или пътуване до вкъщи с пощенски дилижанс за мен е мъчение. Аз впрягам цялата сила на волята си, за да не си представям безброй разни ситуации, в които ти можеш да загинеш! Защото ти си малка и беззащитна, а целият свят е жесток и опасен!

И тишина.

Внимателно спуснах крака от леглото, успях да стана, въпреки че не от първия опит и уточних, тъй като смисъла на казаното ми се беше поизплъзнал:

— Това е заради лорд Норг? — И тъй като Риан продължаваше да мълчи, реших да обясня: — Ако това беше Кървава чума, ние с вас… с теб и двамата вече щяхме да сме заразени. Така че, аз бях уверена, че си имаме работа с проклятие. А заклинанието за противодействие аз го знаех и затова…

— Стига! — Гласът на магистъра беше съвършено спокоен, но кой знае защо от това „стига“ аз се разтреперих.

И може би си струваше да си замълча, но не, реших се да кажа това, което мисля:

— Аз направих това, което считах за нужно. И се оказах права. И дори да не беше така, ние вече щяхме да сме се заразили.

— Дея!

Млъкнах ли? Не!

— Знаете ли какво? — нервно дръпнах котето от леглото и го притиснах към гърдите си: — Върнете ме в академията. И най-добре направо сега, докато и двамата не сме казали неща, за които после аз лично ще съжалявам!

Жалко, че лицето на Риан беше скрито зад черната непроницаема маска и не можех да видя реакцията му след тези думи.

Изви се адски пламък.

Магистърът бавно се приближи към мен, но в същото време решително протегна ръка, хвана Късметчето за врата и с рязко движение го хвърли в огъня.

— Мяв! — опита се да изрази протест котето.

— Вие какво… — започнах аз.

— „Ти“ — мрачно ме поправи лорд-директорът.

— Какво?

Адският пламък угасна, оставяйки Късметчето сам-самичко някъде там в неизвестно място.

— Престани постоянно да ми говориш на „ви“ — с глух, неестествено спокоен глас произнесе лорд Тьер. — Стига, Дея. Не е нужно за пореден път да подчертаваш, че за теб аз съм чужд човек!

В думите му имаше нещо, което ме накара да направя крачка назад. Само една, защото се опрях в леглото.

— Лорд-ди… Риан — Аз спазматично си поех дъх.

— А може ли без това „лорд-директор“ поне в моята спалня?!

Не знаех дали може или не, но честно си признах:

— Вие ме плашите.

Магистърът премълча. Огромна, тъмна, мълчалива фигура.

— Много те моля, просто ме изпрати в академията — тихо помолих аз. — Не знам какво така силно те е ядосало, но и на мен тази вечер твоето поведение изобщо не ми хареса.

Мълчание, но на три крачки от мен адският пламък все пак се появи. Но за да стигна до него, трябваше да мина безмълвно заплашителната преграда в лицето на лорд-директора. Мълчанието беше прекъснато от зъл въпрос:

— И какво точно не ти хареса?

И аз му казах, взирайки се в черната непроницаема маска, тъй като нямах възможност да погледна магистъра в очите:

— Вашето отношение към сервитьора в „Златната арфа“. Той просто искаше да направи нещо приятно за клиента, нищо предосъдително юношата не беше извършил, а вашето поведение…

— Преди да продължиш по въпроса за отношението — тихо каза лорд Тьер, но отново всичко в мен затрепери в усещане за опасност, — позволи ми да отбележа, че този чевръст елф работи в даденото заведение повече от двайсет години.

Ама че работа, а аз го помислих за младо момче.

— А пък аз — продължи магистърът, — съм посещавал многократно тази ресторация през годините и доста често съм бил съпроводен от дами. И за нито една от тях, посоченият „юноша“ не се е опитвал да „направи нещо приятно“. И още повече, сърце мое, нито една от тях той не е гледал така, както си позволи да гледа теб.

И как можех да обясня на този, който е свикнал да гледа отвисоко, че простите хора високомерието ги обижда? Аз не бях удивена от постъпката на тъмния елф. На мен самата понякога ми се беше случвало да се опитвам да зарадвам приятни клиенти, а той, който много години беше наблюдавал как дамите „газят“ прическите на тези, които седяха в долната зала…

— Това беше проява на вежливост и радушие — опитах се да внуша тази мисъл на Риан. — Нищо повече. Та той във всички случаи не може да ви бъде съперник!

Казах и млъкнах.

— „Ти“ — изръмжа магистърът.

Мама много пъти ми беше казвала, че с мъжете понякога е по-добре да се използва правилото: „Направи добро дело, отстъпи назад“.

— Ние ще поговорим после, когато… и ти и аз се поуспокоим — решително казах аз. — Сега ти просто не ме чуваш.

Внимателно заобиколих магистъра, но когато стигнах до пламъка, си спомних за пуловера. Коженият елек с качулка беше останал в ресторацията, но пуловерът, още повече, подарен от лейди Тьер, реших да го върна.

Припряно го издърпах през глава, обърнах го на лице, сгънах го и казах на гърба на Риан:

— Това е твое, вземи си го, моля те.

Понякога се случва така, че най-обикновените думи водят до страшни последици… Лорд Тьер моментално се превърна в жив огън! Целият! В същата секунда, пламъкът, водещ в академията угасна, а аз чух рев:

— КАКВО?!

Потрепервайки с цяло тяло, не успях да отговоря — горящият магистър стремително се обърна и с две крачки се озова до мен.

— Не… — опитът ми да обясня беше отрязан под корен.

Целувката му беше властна, силна, напълнена с някаква зла решителност, почти болезнена, но аз нямах и най-малкия шанс да се отскубна и ние горяхме в огъня. Буквално. Огнените езици изгаряха само малко повече от докосванията на Риан и огънят ревеше все по-силно, като гладен горски пожар… аз с кожата си усещах как тлеят дрехите ми, задъхвах се, неспособна да поема въздух, аз…

— Стига — помолих се аз, веднага, когато той прекрати целувката, — стига, моля ви, лорд-директор, вие…

— Кой? — хрип.

И огънят изрева още по-силно, а магистърът сграбчи косата ми, принуждавайки ме да отметна глава и забрави напълно всичките си обещания.

— Риан!

Гласът на свекромонстъра надви рева на пламъците, моя отчаян стон и тежкото дишане на обезумелия магистър. И пламъците моментално угаснаха, лорд Тьер се повдигна на лакти, много гневно и същевременно напрегнато гледайки вратата, по която настойчиво почукаха, а след това лейди Тьер произнесе:

— Риан, не знам какво става там при теб, но марокът на Дея врещи с ужасен глас, ти си взел, че си го пратил при мен. И сега или ти ще ми отговориш поне нещо, или аз ще предприема още един опит да разбия защитата на тази проклета от Бездната врата, а ако не се получи, аз не съм горда, ще помоля баща ти!

Яростно изръмжаване и прегракнало:

— Всичко е прекрасно!

Не беше прекрасно. Всичко беше много зле. Много, много лошо. Гореше цялата ми кожа и не беше ясно точно от какво — дали от поредната порция прекалено страстни целувки или от изгарянията… така че, изобщо не беше прекрасно, беше много страшно, и при това, нямах никаква възможност да крещя.

— Така-а-а — проточи зад вратата свекромонстърът, — а Дея с теб ли е?

Започвах да си харесвам свекървата!

— При нас всичко е наред! — изръмжа магистърът.

Аз мълчах, беше ме срам да се оплаквам.

— Да-а-а? — подигравателно измяука лейди Тьер. — Риан, навярно точно сега не е много удобно да започваме този разговор, но, знаеш ли, тъй като в теб тече огнената кръв на императорите, в моментите, когато те обзема страст, ти, много вероятно, започваш да гориш. В буквалния смисъл. Разбирам, че досега с жените този проблем не е възниквал, но Дея е малко по-различен случай. И освен това, сине, ако не се раздели между двамата, твоят пламък на страстта може болезнено и жестоко да изгаря. Така че, започни да мислиш с главата си! — И след това се чу отдалечаващо се потропване на токчета и прощалното: — Внимавайте с огъня, дечица!

Магистърът се отдръпна от мен в същия миг. Скочи и замря, гледайки сътвореното от него, като че ли не му се вярваше, че това го е направил той. На него му беше по-лесно, а на мен ми беше зле като никога досега през живота. Наоколо димеше тлеещото легло, килимът, парчетата обгорели дрехи.

— Дея — тих, пълен със съжаление стон.

— Аз просто исках да върна пуловера. — От осъзнаването колко е несправедливо всичко това, по бузите ми потекоха сълзи, — а вие…

Изви се адски пламък.

Когато огнените езици угаснаха, аз останах сама сред този ужас. Сълзите ми течаха без да спират, цялото ми тяло гореше и пареше, а на ръцете мехурите бяха просто огромни… Защо ми е такава любов? За какво? Аз го молех да спре — той не чуваше. Говорех — той не разбираше. Той говореше — аз не го разбирах. Той е свикнал да му се подчиняват, а аз бях уморена постоянно да се съобразявам със семейството, роднините, с всичко! Просто бях уморена…

Отново избухна огън.

Когато от пламъците пристъпи магистърът, аз изтрих сълзите си, и прикривайки се с полуизтлелия чаршаф, слязох от противоположната страна на леглото.

— Дея — той стремително заобиколи леглото. — Дея, аз…

— Просто не се приближавайте до мен, моля ви. — Аз не крещях, но бях много близо до това да започна. — Аз много ви моля, умолявам ви, не ме докосвайте повече. — Лорд Тьер отпусна протегнатата към мен ръка, но не се отдръпна.

— Дея — това, че се разкайва беше очевидно, само че на мен от това не ми беше по-леко. — Дея, недей…

И това беше. Аз започнах отново да плача и не успях да сдържа горчивите думи:

— Аз ви молих, аз се опитвах да се изкопча с всички сили, а… А вие просто не ме чувате!

И нямаше значение, че през сълзите не можех да видя добре ръката си, но се опитах да си сваля пръстена, извиках от болка, когато халката се впи в обгорялата кожа… и не можах да го сваля.

— Дея — разкаянието в гласа на магистъра значително намаля, — аз те помолих…

— АЗ СЪЩО! — сринах се почти до истеричен вик. — Аз също ви молих, вие чухте ли ме?

Под въпросителния ми поглед лорд Тьер мълчаливо наведе очи. Той беше целият мокър, от косата му капеше вода и в тъмните кичури имаше ледени кристалчета, а на мен ми гореше цялата кожа и не можех да спра сълзите, които все се лееха и лееха.

— Върнете ме в академията, ако обичате. — Аз не молех, аз умолявах. — Чуйте ме поне веднъж, моля ви.

— Трябва да те излекувам…

— НЕ ТРЯБВА! — Отново изгубих самообладание и изкрещях, с усилие се спрях и заговорих тихо: — Аз имам крем, чудесен крем за изгаряния, баба ми го е правила. Просто ме пуснете, моля ви, аз…

Тялото ми пареше все по-силно, болката беше непоносима.

— Много ви моля!

Изви се адски пламък.

 

 

Не зная какво правеше лорд-директорът, но по време на пренасянето беше с мен, а в своята стая се озовах сама и без изгаряния.

Хвърлих на пода обгорелия чаршаф и влязох под душа. Дълго, много дълго стоях под прохладната струя вода, а когато излязох, увита само в кърпа, видях седналия на леглото ми магистър. Лорд Тьер се беше прегърбил и вдигна глава едва, когато чу стъпките ми, но… Но аз нямах сили да говоря с него сега.

— Прости ми. — Думите му се изтръгваха с усилие.

Аз премълчах.

— Северните жени са различни от южнячките — кой знае защо продължи Риан.

— Северните мъже също… — горестно отговорих аз.

Той отново наведе глава и гледайки някъде в пода, глухо произнесе:

— Аз не исках да ти причиня болка.

Отново премълчах, не ми се искаше да казвам, че от това не ми е по-леко.

— Прости…

Аз мълчешком се отдалечих към прозореца, сърцето ме болеше. Наистина ме болеше. Като че ли в него се забиваше нещо тъпо и студено. Дали си мислех да разваля годежа? Навярно всяка здравомислеща девойка на мое място би жадувала само за това. А аз не можех. Не можех дори да си представя, че в моя живот няма да го има повече лорд-директора.

За едно нещо магистърът беше прав — северните жени от столичанките и южнячките се различаваха. Приграничието е суров край, при нас не е прието да излагаш чувствата си на показ, но ако загине любимият мъж, жената го следва по пътеката към Бездната и за година-две практически угасва от мъка по него.

Аз гледах буйството на виелицата зад стъклото, снежинките, които вятърът хвърляше към прозореца и разбирах, че ако Риан си отиде от живота ми, аз няма да мога да живея повече.

— Дея… — Магистърът дойде толкова близко, че отчетливо усещах топлината на тялото му, но все пак не ме докосваше. — Само не мълчи.

— А има ли смисъл да говоря? — тихо попитах аз. — Ти така или иначе не ме чуваш.

Лорд-директорът се отдалечи, но бързо се върна, загърна ме с топло одеяло и внимателно ме прегърна. Не разбрах веднага причината за докосванията му, но след това се досетих — не бях казала „вие“, а на магистъра не му беше нужно повече.

— Аз изгубих контрол. — И гласът му вече не беше такъв убит като преди малко. — Прости ми. Извинявай, аз наистина не исках… просто не очаквах, че ти така ще реагираш…

— А как би трябвало да реагирам? — учудено попитах аз.

Той ме притисна към себе си и премълча.

— Добре — тази тема ми беше интересна, — а как би реагирала някоя южна жена?

Магистърът избягна отговора и зададе свой въпрос:

— Много ли те изплаших?

Свих рамене и честно отговорих:

— Помислих си, че Бездната ще ме призове.

— Дея! — Този път се чуха и разкаяние и раздразнение.

Аз с хълцане си поех дъх и затворих очи. Денят се беше получил труден, а и семейният живот, явно нямаше да е от леките.

— Може ли един въпрос? — Риан ме прегърна малко по-плътно. — Ти не ми върна пръстена, защото вече ме представи на родителите си?

Нещо някъде се свлече и се сгромоляса право в Бездната! И струва ми се, че това бях аз!

Стремително се обърнах и гледайки непроницаемо черните очи на магистъра, без да сдържам яростта си, заповядах:

— Вън от стаята ми!

Лорд-директорът отстъпи на крачка, но не бързаше да излезе.

— Излезте от стаята ми! А що се отнася до вашия пръстен и моя годеж — издърпах украшението от пръста си, — дръжте!

Пръстенът полетя към лорд-директора, удари се в гърдите му и падна в краката.

— Аз не се боя от своите родители! — почти вик. — И никога не съм се страхувала. Не исках да ги огорчавам, това е вярно, но нищо повече! И отдавна ми е все едно, как ще ме одумват роднините! А сега, вън от стаята ми!

Той даже не се помръдна. Стоеше, гледаше ме в пълно изумление и не се помръдваше.

— Ненавиждам ви! — изкрещях му в лицето.

Лицето на магистъра забележимо потъмня, но на мен вече ми беше все едно.

— Махайте се от тук! — заповядах на лорд Тьер, член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята и племенник на императора.

Риан с труд преглътна и хищно отговори:

— Не.

Бездна, с какво бях заслужила всичко това?!

— Тъмни, лорд-директор. — Без да го гледам, с мъка произнесох аз и отхвърляйки одеялото, отидох към шкафа. Наметнах си топъл халат върху влажната кърпа, не търсих пантофите, така или иначе, заради сълзите нищо нямаше да видя и така, боса, тръгнах към вратата.

Не ми дадоха да стигна до нея.

— Пуснете ме! — твърдо казах аз, когато ръцете на магистъра ме прегърнаха за раменете. — Пуснете ме незабавно!

— Не, извинявай, но няма. — Хриптящ глас, но пълна увереност в решението си.

Аз се дръпнах, естествено безуспешно, и през сълзи помолих:

— Оставете ме, моля ви.

— Не, Дея — прошепна той в косата ми.

И вече, без да сдържам хълцането и риданията си, попитах:

— Защо ми причинявате това? Защо? Вие наистина ли считате, че аз изобщо нямам гордост?! Да, може би тя не е толкова, колкото вашата, но… Да, тогава аз нямах избор, никакъв избор, не можех да позволя да ме изключат от академията, защото дори възможността да стана ваша любовница не ме плашеше толкова, колкото робството при лорд Градак… Въпреки че аз не можех дори да си представя, че вие това искахте от мен! И намеците ви за това, че сам си плащате обедите, но аз…

А той мълчеше, стиснал ме здраво в обятията си и аз през сълзи попитах:

— Как можахте да си помислите такова нещо за мен? Как?! Нима в очите ви съм такова пълно нищожество?

И неговото сдавено:

— Аз нямах предвид това, Дея.

— А тогава какво? Кажете?! Как изобщо трябва да разбирам въпроса ви?

Риан замълча.

— Нима наистина си мислехте, че бих се съгласила да се омъжа за вас само от страх пред родителите си?! — горчиво попитах аз.

И тихият му отговор:

— Прости… но какво друго можех да си помисля, след това, което направих! Страх ме беше, че ще ме намразиш.

— Мразя ви! — честно си признах.

Той ме завъртя, прегърна ме и ме притисна към себе си, успокояващо галейки ме по гърба:

— Аз те обичам.

— ТАКА не обичат! — горчиво казах, гледайки в черните му очи.

— Не знам как обичат другите — глухо произнесе Риан, — но ти се кълна в Бездната, никой и никога няма да те обича по-силно от мен.

„Никой и никога не ми е причинявал толкова болка, като теб“ — помислих си аз, но не го казах на глас. Пък и не бих могла, заради започващата истерика. Ние, северняците, не си показваме чувствата, но когато стигнем до предела… И аз плачех, изплисквайки ужаса от нападението на Заклинателите, безсилието, което бях усетила в дома на лейди Тьер, страхът за Риан в онази пълна с умъртвия таверна, обидата за сервитьора в „Златната арфа“ и даже тържеството от победата, когато успях да спася гоблина… И не можех да спра, не можех и това беше…

— Дея — пълен с отчаяние глас. — Дея, прости ми.

И отново всичко отначало. Аз така в живота си не бях плакала. И когато той ме сложи да легна на леглото, все още опитвайки се да ме успокои, аз пак не можех да спра да плача.