Елена Звездная
Не се забърквай в съмнителни разследвания (4) (Урок втори)

4

След като ми помогна да сляза от гущера пред вратата на академията, Юрао излетя, напомнил ми, че утре сутринта имаме среща с клиента и аз трябва да съм там в десет точно, като кол в гърдите на вампир. Нямах точно представа как ще успея да се измъкна, но обещах да отида, а след това се приближих към малката вратичка.

— А, яви се! — Жловис открехна вратичката. — На тебе просто ти върви Дейка.

— В какво? — живо се поинтересувах аз, вмъквайки се на територията на академията.

— Учителите ти са свестни. — Жловис ме гледаше лукаво.

— Така е, няма да споря. — Аз си оправих наметалото и чак сега си спомних, че не го бях върнала на Юрао.

— Свестни са — продължаваше гоблинът. — Ако не, лейди Верис ушите би ти откъснала. И така ще ти се накара, но по-малко.

— Е-е-е — проточих аз, — а какво се е случило?

За случилото се Жловис ми обясни подробно.

Оказа се, че едва след мен се затворила вратата и при него се появила Дара със съобщението, че някой адепт е напуснал територията на академията. Гоблинът не ме издал, защото не уважавал особено въстаналия дух на смъртта и тогава Дара повикала Верис. На върколака му било достатъчно просто дълбоко да си поеме въздух, за да съобщи моментално името на разкрития беглец, тоест моето име! Дара веднага проверила моята програма, надникнала в дневника на лейди Орис, а там не било сложено отсъствие. Без много да му мислят, двете уведомили лорд-директора, при това отвели в кабинета му и Жловис, като съучастник на престъплението.

— Аз едва не опънах копита, когато от очите му заизлиза мрак! — оплака се гоблинът. — И такива черни вени на лицето му се издуха…

„Ох, Бездна!“ — помислих си аз.

Но продължението на разказа на Жловис ме накара да се помоля и на Тъмната богиня.

— Мислех, че ще ме убие — вещаеше охкайки портиерът. — Но в този момент дойде и лейди Орис, дето я бяха извикали, изслуша причината за шумотевицата, лекомислено махна с ръка и весело отговори: „А, оставете я! На момичето това му е първата любов, а вие… Нима никога не сте били млади? Тези горещи целувки във всеки поне малко по-тъмен безистен, тези страстни прегръдки на сеното в някой хамбар и, разбира се, първият път в някоя наета за час стаичка, под шума на стъпките на другите посетители на някоя евтина странноприемница. Романтика! Дея отдавна трябваше да стане жена, тя цялата е такава скована, а този дроу точно навреме се появи, той няма да изпусне своето“.

Жловис преразказваше картинно, даже интонациите и мимиката успяваше да предаде. Но в този момент аз не Орис исках да видя, а лорд-директора!

— Ох, Бездна — изстенах аз.

— Да-а-а — Жловис направо потрепери, — след това стана страшно. Лорд Тьер, той крещеше. И то така, че стените се тресяха. Обвини лейди Орис в развращаване на адептките, в несъответствие на моралния й облик с облика на образцовия преподавател. Каза, че с нейния морал, би трябвало не да преподава „Любовни проклятия“, а да стане мадам в някой публичен дом.

Простенах още по-силно, облегната с гръб на вратата и разбрах, че изобщо не ми се иска да се връщам в академията.

— Лейди Орис изпадна в истерика — продължи гоблинът. — Просто седеше и ревеше, а Тьер престана да крещи и заговори с такъв леден тон: „Вие нали осъзнавате, че след страстните прегръдки в тъмните улички и първите срещи в стаите на евтините странноприемници, девойките не само, че стават жени, но и се сдобиват с букет разнообразни заразни болести, а понякога ги сполетява и нежелана бременност? Романтично ли е? Не мисля! Или може би ви харесва да проваляте живота на адептките, хвърляйки ги в ръцете на мерзавци, които искат само да се възползват от тяхната красота и невинност? Разбирате ли изобщо за какво съдействате?!“

— Дано само не я е уволнил! — замолих се аз, обръщайки се настрана.

— Не я уволни — Жловис тежко въздъхна. — Но Орис се зарече на някои хора да не им прощава отсъствията.

— Аз съм виновна за всичко! — Стоновете с пресипналото гърло излизаха такива едни интересни, сипкаво виещи.

— Ти пък какво общо имаш, това е все твоят дроу! — Гоблинът-портиер се изплю пред краката си. — Не беше минал и половин час след като вие отлетяхте, а в академията донесоха писмо от майстор Окено: Така и така, взех, виждате ли, вашата адептка, ще я върна здрава и читава. И писмото точно навреме се появи, именно, когато лорд-директорът се беше завтекъл да те търси, а лейди Орис все още хлипаше в кърпичката си. Така че, преподавателите ти са свестни, Дейка!

— Да, те така с най-добри намерения ще ме изпокъсат на изпитите! — изгъргорих аз. — Лейди Орис би могла и да ми прости, ако това наистина беше любовна среща. Тя е романтична душа, би казала нещо като: „Аз съм готова и да страдам в името на голямата любов“, а сега…

— Няма да те щади — потвърди гоблинът.

И аз си помислих, че да се появя пред погледа на разярения лорд-директор, някак ще ми е по-лесно, отколкото да изслушвам справедливите обвинения на обидената лейди Орис.

— Ти накъде? — попита гоблинът, забелязвайки, че се насочвам към дома на директора.

— На сигурна смърт, Жловис — умърлушено отговорих аз. — На сигурна смърт.

Но портиерът не остана доволен от отговора ми и подвикна:

— Ама лорд Тьер не е сам там!

Но аз не го слушах. Вървях и си мислех, как сега ще ми трият сол на главата. Защото, независимо от личните ни отношения, все пак бях нарушила правилата на академията и бях напуснала територията без разрешение. И най-лошото беше, че се бях опитала да скрия този факт от магистъра, но май щеше да е по-разумно да не споменавам за това.

Крачейки към резиденцията на директора през стария изоставен парк, аз трескаво обмислях какво да кажа в свое оправдание, но приближавайки се до широко отворената врата, изобщо не подозирах, че може да чуя такъв вопъл:

— Ти се жениш за сополива адептка от простолюдието?! — Гласът принадлежеше на жена.

— Тя не е сополива! — значително по-тихо, но също така ядосано, отговори лорд Тьер.

Аз неволно подсмръкнах със сополивия си нос и си помислих, че спешно се нуждая от кърпичка. Кърпичката се намери, същата тази, конфискувана от върколака, а сили да се обърна и да си тръгна, така и не открих у себе си.

— Тя е без род и титла! — без да сдържа гнева си, крещеше жената. — И е севернячка! И магия, Риан, поне има ли магия?!

В отговор глухо:

— Не.

— Не-е-е?!!

На мен от този крясък ми заглъхнаха ушите, но това бяха дреболии, а това, че сълзите замъглиха погледа ми, съвсем не ме зарадва. Бавно се обърнах и слязох с едно стъпало надолу, след това с още едно и чух:

— Риан, ти си моят единствен син! Ти си моят наследник! Ти си продължението на нашия род, който е на повече от три хиляди години! И ти си моята гордост! Аз досега винаги съм заставала на твоя страна, Риан. Ти отиде да учиш, независимо, че в нашите кръгове е прието домашното обучение, ти отхвърли даже предложението на императора да учиш заедно с кронпринца. И аз те поддържах! И дори след твоя провал с „Венеца на Всевластието“, аз единствена от цялото семейство, не те осъдих!

Аз така и замръзнах на второто стъпало, горчиво осъзнавайки: моите опасения не са били напразни, действително не съм подходяща кандидатура за лорд-директора… И ако той беше готов да си затвори очите за това, то за неговото семейство аз винаги щях да бъда просто човечка без род и потекло и дори не владееща магията.

Изведнъж пред мен се появи сияние, сгъстяващо се във фигурата на възродения дух на смъртта. Дара демонстративно скръсти ръце на гърдите си и явно имаше намерение да каже всичко, каквото й беше на ум, по повод моето изчезване, но в този момент от къщата се чу:

— Аз никога няма да дам съгласието си за брак с тази безродна девица, Риан! Никога, чу ли ме!

Дара отпусна ръце и ме погледна объркано, а аз едва чуто прошепнах:

— Имала съм и по-лоши моменти в живота, наистина. Не казвай на лорд-директора, че съм се върнала, не трябва.

Когато влязох в общежитието, не зная откъде течеше повече — от очите или от носа ми. Просто така съвпадна, че и на душата ми беше тежко, и физически се чувствах разбита.

А в коридора ме чакаше лейди Орис. Но докато вървях към нея, се виждаше как ядът й постепенно се стопява и се сменя с тревога. Когато, в края на краищата, спрях на крачка от нея, лейди Орис мрачно произнесе присъдата си:

— Значи, все пак е нещастна любов… Отивай да си ревеш във възглавницата, Риате и помни моята добрина.

— Благодаря — пресипнало казах аз и последвах съвета на учителката.

— Ще предупредя Верис да те освободи от вечерното построяване — реши да е съвсем добра лейди Орис. — А ти най-добре иди до лекаря, Риате.

И без да изчака заслужената си благодарност, преподавателката се прибра в стаята си. Аз се домъкнах до своята, влязох и осъзнах, че нямам сили за нищо. Но само така ми се беше сторило. Събрах сила и да се сгрея под горещия душ, и да си напиша домашните. И дори отидох до столовата и си заповядах да хапна.

А след това, свила се на топка под одеялото, защото ме тресеше все по-силно, аз извадих медальона и стиснала го в ръка, се опитах да не плача. Просто да не плача и да не мисля за това, че повече от всичко на света сега ми се иска да чуя гласа му.

Да не плача не се получи.

Внезапно се раздаде внимателно почукване на вратата и желанието ми се сбъдна:

— Дея, облечена ли си?

Аз си замълчах, покривайки се с одеялото през глава, но оставяйки тесничка пролука, за да чувам всяка негова дума.

— Сърце мое, спиш ли?

Осъзнавайки, че ще ревна с глас, захапах края на одеялото със зъби.

Тихо проскърца вратата, чуха се едва доловими стъпки, а след това, прохладна ръка отдръпвайки одеялото, докосна бузата ми. Риан замря. С неуловимо бързо движение покри челото ми с длан, на мястото на ръката се оказаха устните му, а след това се разнесе пълното с ярост:

— Ще го убия този дроу!

След такова изявление, аз не можех да си замълча и тихо помолих:

— Не трябва.

Магистърът отхвърли одеялото, с движение на ръката запали светлина и тъмните му очи внимателно и бързо ме огледаха, и като че ли потъмняха още повече.

— Предстои ни много сериозен разговор — едва сдържайки ръмженето си, предупреди лорд Тьер, — но за начало, ще преговорим това, което вече сме минавали!

Изви се адски пламък.

Едва в спалнята на лорд-директора осъзнах, че съм само по нощница. А също така си спомних, колко ловко ме бяха отървали от дрехите предишния път…

— Няма да те разтривам цялата — магистърът като ме ли беше прочел мислите ми, — защото аз още тогава едва се сдържах, а сега изобщо не съм сигурен в себе си. Така че ще пробваме нещо друго, мила.

И мен ме сложиха да легна, грижливо ме покриха с одеялото, а след това Риан се запъти към същия този шкаф, взимайки чаша от нощното шкафче. Аз го гледах как замислено разглежда различните шишенца и колбички и съсредоточено отмерва дозите. Гледах го и разбирах, че не искам да го губя. Не искам.

Риан се обърна и разтревожено произнесе:

— Ти отново плачеш. Какво се е случило, Дея?

Аз не отговорих. Не можех да кажа истината, а пък не исках да лъжа.

— Не ми харесва погледът ти. — Той отново капеше от някакъв флакон във вече наполовина пълната чаша. — Изобщо не ми харесва.

На мен не ми харесваше това, което трябваше да кажа, но все пак го казах:

— Вземи си пръстена обратно, моля те.

Риан не отговори.

Даже не реагира, като че ли изобщо не ме беше чул. Докапа необходимото количество в чашата, затвори флакона и го върна на рафтчето. Омагьоса шкафа, правейки го отново непроницаемо черен, след това се приближи до мен, седна на края на леглото, помогна ми да се изправя и придържайки чашата, много спокойно заповяда:

— Изпий го.

Послушно погълнах цялата тази гадост, която беше набъркал магистърът, след което отново ме сложиха да си легна. После лорд-директорът изобщо излезе от спалнята.

Върна се почти веднага с две чорапчета от мека бяла вълна, отви краката ми и ловко ми ги обу. Аз вече бях изпаднала в някакво гранично състояние между съня и бодърстването, изглежда лекарствата вече бяха дали ефект и светът странно се поклащаше.

И затова не разбрах веднага смисъла на прозвучалия въпрос:

— Ти наистина ли искаш да развалиш нашия годеж?

Не само, че не разбрах веднага въпроса, а и отговорих със закъснение:

— Да.

— Причина? — Подчертано спокойният тон на седящия на края на леглото лорд-директор, неясно защо, изобщо не ми хареса.

И изведнъж ми се прииска да се озова далече-далече и от тук, и от Тьер. Но тъй като продължавах да лежа в леглото му, беше нужно да кажа нещо поне леко убедително.

И аз казах:

— Вземете си обратно пръстена… моля ви… — Нищо друго, кой знае защо не успях да произнеса. Но се насилих и добавих: — Моля ви, лорд Тьер, аз все пак имам пълното право да разваля год…

Сама се прекъснах по средата на думата, тъй като изразът на лицето му, откровено ме плашеше. И това, което се случи по-нататък, ме ужаси не по-малко!

— НЕ! — Ревът му разтърси цялата къща. — Казах ти, не!

Оставаше ми само да се притискам във възглавницата, стъписано гледайки надвисналия отгоре ми магистър. Аз даже се боях да изхлипам.

— Никога! — От гласа му вътре в мен всичко потрепери. — Никога не смей дори да мислиш за това! Ти си моя, Дея! МОЯ!

О, Бездна, в кого се бях влюбила?!

— Ти никога няма да получиш правото да се откажеш от мен! Никога, Дея!

Той не говореше, той ревеше!

Сърцето ми биеше като на птица, уловена в мрежа, ръцете ми трепереха, както, впрочем, и цялото ми тяло, и ме беше страх, много ме беше страх. Аз, когато го прокълнах, не бях толкова ужасена!

Магистърът видя уплахата ми и се спря. Изправи се, скръсти ръце пред гърди и ме измери с дълъг, тежък поглед. След това с ледено спокойствие резюмира изкрещяното преди това.

— Ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея. Аз не те притисках, не настоявах, не изисквах. Аз дори не говорех за чувствата си. Това беше твое решение, Дея, и ти го прие. А право на грешка аз няма да ти дам, любима! Никога! И няма да те пусна. Смири се, ако просто не можеш да го приемеш като даденост!

А след това рязко се наведе и ми изръмжа в лицето:

— И да не чувам повече даже намек за разтрогване на годежа! Нито един!

А след това лорд Тьер се изправи, обърна се и излезе, трясвайки вратата след себе си.

А аз останах да се треса от ужас… в буквалния смисъл. Но не след дълго потънах в сън, някак дори неочаквано и подозирах, че вината беше на лекарството.

Аз ту дремех, ту балансирах на ръба на съзнанието без да се будя напълно, но и без да заспивам. Все се вслушвах във виещата зад прозореца виелица, в шумовете в къщата. По-точно, аз исках да чуя поне някакъв шум, но домът беше празен, лорд-директорът го нямаше.

Магистърът се върна много след полунощ, известно време седя в гостната пред камината и аз чувах как позвънва бутилката, докосвайки се до чашата, как пращи огънят. А скоро след това, стъпвайки безшумно, Риан влезе в спалнята. Дълго стоя над мен, след това, събличайки се, се насочи към банята. Аз не го виждах, нямах сили дори да отворя очи, но чувах ясно всичко. Как прошумолява тъканта на хвърлената жилетка, как с тихо потропване се прехвърля портупея с меча през облегалката на стола.

Но аз, не знам защо, до последно не вярвах, че лорд-директорът ще си легне в едно легло с мен, това ми се струваше толкова невероятно, но взе, че се случи. Риан внимателно се отпусна на леглото от противоположната страна, а след това се премести към мен, съвсем близо, но без да ме докосва. И не за дълго усещах върху себе си само дъха му, с лек мирис на вино от карриса.

— Дея… — Полушепот-полустон. — Дея, моя малка, горда Дея, какво правиш ти с мен? Дея.

И леко докосване с устни до рамото ми.

— Дея.

Ръката му се плъзна по крака ми, пъхна се под ризата, меко легна на бедрото… тежка въздишка и отново полустон:

— Дея…

Аз лежах на страна, с гръб към него и само потръпнах, когато Риан ме прегърна и се притисна с цялото си тяло към мен, такъв силен и могъщ. Ужасяващо вълнуващ, това си беше казано точно за него. Защото мен ме беше страх, но и се вълнувах. И така ярко усещах как горещата му длан се плъзва бавно нагоре по извивката на бедрото, отпуска се на потрепващия от всяко негово докосване корем.

— Не спиш — неочаквано се досети лорд Тьер.

— Не — с мъка прошепнах аз.

— Жалко. — Той веднага отдръпна ръката си, оправи ми нощната риза и даже я дръпна надолу до коленете. Но при това не се отдръпна и аз усещах движението на гръдта му при всяко вдишване и колко е напрегнат целият.

— По-добре ли се чувстваш? — леко пресипнало попита магистърът.

— По-добре. — Но гърлото ми беше пресъхнало и ми беше тежко да говоря.

Риан стана, запали приглушена светлина, напълни чаша с вода, дойде, седна на леглото до мен и приповдигайки ме за раменете, ми помогна да стана. Но докато пиех, постоянно ме тревожеше един въпрос и когато върнах чашата на лорд-директора, все пак се реших да го задам:

— Ами ако спях?

Магистърът остави чашата на нощното шкафче, все още придържайки ме, след това, надничайки в очите ми, глухо попита:

— В смисъл?

Сигурно не си струваше да повдигам тази тема, но се накарах да произнеса:

— Защо е жалко, че не спях?

Той премълча, но погледът му изведнъж стана тежък.

— Просто не разбрах — независимо от това, че вече можех да говоря нормално, гласът ми спадна до шепот, — а какво щеше да стане, ако бях заспала?

В отговор — тишина. След това тежка въздишка и въпрос:

— А какво, според теб, би се случило?

На мен отново ми стана страшно и не можех да си намеря място. Защото след това си спомних фразата „ще те нацелувам до смърт“. И нямах съмнения, че лорд-директорът може да го направи!

— Знаете ли, сигурно е най-добре да ме върнете в моята стая — съвсем тихо промълвих аз.

— Сигурно — като пресипнало ехо се отзова магистърът.

Но даже не се помръдна. Лорд Тьер продължаваше да седи, напрегнат като струна и тежкият му поглед блуждаеше по лицето, раменете, шията, ръцете ми…

Това, което се случи след това, не можах да си го обясня нито в този момент, нито по обяд на следващия ден. Аз изобщо не можех нищо да разбера!

Защото аз, адептката Дея Риате, поддавайки се на някакъв необясним порив, изведнъж се протегнах напред, опирайки длани в голите гърди на лорд-директора, и притиснах устни до неговата стисната уста.

И защо го направих?

Защо?!

Започнах да си задавам този въпрос от момента, в който осъзнах, че от моята постъпка лорд Тьер го обзе не просто шок, той изобщо като че ли се вкамени и само гърдите му тежко се вдигаха в такт с дишането му, а сиянието на очите му стана плашещо. Разярено!

Аз се запитах, отдръпвайки се от магистъра и покривайки се с одеялото до самия нос, откъде се беше взело у мен това невъобразимо безразсъдство. Изобщо не можех да разбера какво беше станало и защо. Защо вместо да получа нежна целувка в отговор, мен ме гледат така, сякаш съм извършила някакво страшно престъпление?!

А след това лорд Тьер отмря и ми заповяда с някакъв задгробен глас:

— Свали си нощницата.

Беше мой ред да се вцепеня.

— Свали, в името на Бездната, тази дяволска нощница! — изрева рязко изпадналият в невменяемо състояние Риан.

Изплашено се притиснах назад в леглото и само отрицателно поклатих глава.

С изкривено от ярост лице, Безсмъртният се хвърли към мен. Одеялото беше отметнато с такава сила, че се намери в другия край на спалнята, като следваща жертва на пристъпа на Тьер падна ризата ми, която просто беше разкъсана от край до край…

А след това прозвуча въпрос:

— Какво е това?!

Аз изплашено покрих с ръце същото „това“ и промълвих:

— Странен въпрос.

И тогава отново завибрира гръмотевичният му глас:

— КАКВО Е ТОВА?!

Проследих посоката на погледа му и честно отговорих:

— Сутринта все още бяха гърдите ми.

Пристъпът на ярост на магистъра моментално премина. След това дори ъгълчетата на устните му потрепнаха, а накрая той просто се разсмя, седна и без да ме гледа с насмешка произнесе:

— Твоите много апетитни гърди без съмнение безкрайно ме вълнуват, но сега въпросът е друг= — Риан рязко се обърна отново към мен и в очите му пак се промъкна ярост. — Обясни ми, ако обичаш, какво е разположено между гърдите ти?!

Между се намираше медальонът, но според мен, това беше толкова очевидно, че не виждах смисъл да отговарям. А, виж, да се прикрия с нещо, явно би имало смисъл.

— И още един въпрос… — продължи лорд-директорът. — Това нещо ти съзнателно ли си го сложила или имаме ситуация, подобна на онази с произнасянето на проклятието десета степен?

С нежелание си признах:

— Второто.

Риан простена, след това стана, вдигна одеялото и ме покри. След това много вежливо помоли:

— Свали го и ми го дай, ако обичаш.

Не виждах смисъл да отказвам. С треперещи ръце хванах верижката и го свалих през глава без да го разкопчавам. Висулката се оплете за момент в косата ми, но аз я издърпах и я протегнах на лорд-директора.

— Не — глухо прошепна той. — Откопчай го и го сложи на шията ми.

С удоволствие, но имайки предвид, че за да го направя, щеше да ми се наложи да седна и одеялото ще се свлече от мен, аз…

— Дея!

Внимателно, придържайки завивката, станах на колене на леглото, със ситно треперещи пръсти отворих закопчалката, след това се протегнах към магистъра и почувствах как одеялото предателски се свлича от мен.

— Не се разсейвай! — Дланите на магистъра се плъзнаха по голия ми гръб и замряха на кръста. — Когато го закопчаваш, внимавай да не го изпуснеш.

А на мен ръцете продължаваха да ми треперят. И проблемът не беше в закопчалката или във верижката, а в това, че седях пред лорд-директора практически без дрехи. И беше достатъчно да вдъхна по-дълбоко, за да докосна лицето му с… няма да мисля с какво, защото завивката се беше смъкнала и…

— Дея, направи, каквото ти казах, всичко друго е без значение!

Трудно ми беше да го повярвам, като се имаше предвид, че усещах отчетливо дъха му с кожата си. Опитвайки се да не трепвам, обвих медальона около могъщата шия на лорда Безсмъртен, старателно закопчах кукичката. Щракване и готово.

Но мен не ме пуснаха. Ръцете на Риан се стегнаха по-силно, притискайки ме към него, независимо от това, че се опирах с ръце на раменете му и се опитвах някак си да се отдръпна. Аз не му бях равна по сила и лорд-директорът ме прегръщаше все по-силно. Просто ме прегръщаше, но така, че не ми се искаше вече и да се съпротивлявам, само дето ме беше срам. Много.

— Помниш ли — отново глухо, но този път заради позата, в която се намираше, произнесе лорд Тьер, — когато каза, че се държа с теб като с кон, на когото са завързали очите и го водят неясно накъде? — Аз, разбира се, си спомнях този разговор, но той ме вълнуваше сега много по-малко от факта, че изговаряйки думите, Риан ме докосваше с устни. — Знаеш ли, още тогава исках да те попитам, а какво ми остава да правя, ако това пъргаво конче се носи стремглаво към пропастта? Какво би трябвало да направя, Дея?

„Да ме пуснеш и да ми позволиш да се покрия, след като тук нямам нищо за обличане!“

— Та ти не знаеш какво правиш, Дея. — Сега вече усещах не просто докосвания, той изведнъж започна да целува. Там. — Ти не знаеш в какво се забъркваш.

— Лорд Тьер! — Аз отново се опитах да се отдръпна, отблъсквах го с всички сили, но той като че ли просто не забелязваше. — Риан, спри се, аз…

Аз паднах на възглавницата, а той се озова отгоре ми!

Помежду ни беше само медальонът и страхът. Моят. И Риан не спираше, а целувките ставаха все по-болезнени и дълбоки. Шията, раменете, гърдите — всичко като че ли гореше. Не трябваше толкова лекомислено да се отнасям към неговата заплаха „Ще те нацелувам“, защото се оказа, че това наистина си беше заплаха. И нищо романтично нямаше в нея!

— Риан, моля те. — Аз се опитвах с всички сили да спра това безумие. — Риан!

Той като че ли не чуваше, само дишаше тежко и продължаваше да ме целува, притиснал ме в обятията си така, че не можех да си поема въздух. И аз престанах дори да се опитвам да се съпротивлявам. Това помогна.

— Кой — магистърът прекрати да покрива с целувки всичко, до което можеше да се докопа, изправи глава, вглеждайки се в очите ми, — ти даде този медальон?

А аз лежах, гледах в тавана и се стараех да не заплача. С всички сили се стараех.

— Дея?

— Пусни ме. — Аз не изисквах, аз молех. — Не трябва повече да правиш така. Аз цялата съм съблечена. Искаш ли медальона? Взимай го! Аз и гривните мога да ти дам и пръстена даже. Само недей да правиш повече така, моля те. Пусни ме.

Изви се адски пламък.

И аз все пак се разплаках, но вече на собственото си легло. Вече нищо не исках нито сватба, нито лорд-директора, нищо. Страшно е, когато се опитваш да го отблъснеш с всички сили, а той дори не забелязва твоето съпротивление, на него му е все едно. Просто защото: „ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея“. А аз и не исках да се отказвам. До тази нощ. А сега вече не знаех. Оказа се много страшно, много неприятно да се почувствам отново безпомощна.

След това станах, облякох си друга нощница и потънах в тревожен сън, опитвайки се да забравя случилото се.