Първият ни почивен ден започна с построяване. И сигурно аз бях единствената от цялата тълпа адептки, която нямаше търпение то да започне. Аз, всъщност, исках да видя лейди Верис. Почти час чаках облечена сигнала, а след това стоях пред врата нетърпелива да разбера кога най-накрая изходите ще бъдат разблокирани.

Но уви, капитанът упорито извръщаше поглед, а след тренировката, направо се опита да се измъкне, фактически игнорирайки ме.

Да, ама не!

Не успях да догоня лейди Верис по пътя до общежитието, но в самото общежитие:

— Капитан Верис! — за десети път настоявах, отчаяно разтърсвайки дръжката на вратата на преподавателската стая. Останалите дами от професорския състав учудено ме гледаха, но не се намесваха. — Капитан Верис, или вие ще ми отворите, или аз… аз… ще разбия вратата!

Минаващата покрай мен лейди Орис трепна и изплашено възкликна:

— Адептка Риате, мила, не очаквах от вас такова нещо!

— Аз сама от себе си не очаквах — простенах аз, притискайки се с чело към все още затворената врата, — и ако не ми отворят, аз… ще вляза през прозореца!

Иззад непреодолимата преграда се разнесе меланхоличното:

— Там има решетка.

И аз избухнах:

— Знаете ли, капитан Верис, дори да нямате нищо да ми кажете, имайте смелостта да ми го кажете в лицето!

Тишина. След това вратата се отвори и аз едва не се изтърколих в чуждата стая по инерция. Всъщност, мен направо ме „изтърколиха“ навътре, хващайки ме за рамото и практически вмъквайки ме в стаята. След това лейди Верис затвори вратата, скръсти ръце на гърдите си и враждебно се поинтересува:

— Ти самата разбра ли какво каза? Какво значи „дори да нямате нищо да ми кажете, имайте смелостта да ми го кажете в лицето“?

Но заплашителният тон на върколака изобщо не ме впечатли, тъй като ме вълнуваше нещо съвсем друго:

— Кой беше дошъл вчера, лейди Верис? И защо не искате да разговаряте с мен?

Укоризнено клатейки глава, капитанът изведнъж тежко въздъхна и тъжно си призна:

— Защото ми забраниха, Дея.

След това признание на мен не ми останаха думи… а Верис продължи:

— Аз много уважавам Тьер, Риате, и против неговата воля няма да тръгна никога.

— З-з-защо? — тихо попитах аз.

Свивайки рамене, тя честно ми отговори:

— Защото ако аз бях помолила Тьер за нещо подобно, той би постъпил по същия начин. — Усмихвайки се, тя продължи: — Единственото, за което те моля, е: Не напускай академията и изобщо, старай се по-малко да ходиш по града, там за теб… не е безопасно.

И лейди Верис с красноречив жест отвори вратата, а на мен не ми остана нищо друго, освен да си тръгна. Вратата зад гърба ми с грохот се тресна.

Унило крачейки по коридора, аз, откровено казано, правех планове да се преоблека и да отида до Бурдус, за да поработя тези почивни дни в таверната, но плановете ми ги измени идващият насреща ми Жловис.

— Дейка! — разкрещя се той така, че да го чуе цялото общежитие. — Имаш посещение!

— Дама с тънки чорапи? — язвително попитах аз.

— А, не. — Гоблинът продемонстрира вулгарна усмивчица. — Дроу с тънка риза. Ти така ли ще идеш или ще се преоблечеш за срещата?

— Ще се преоблека — троснах се аз, завивайки към стаята си.

В гостната няколко минути стоях и коригирах плановете за днешния ден. По идея днес трябваше да се среща с банковия служител, за когото ми беше казала лейди Верис, но сега на нейната помощ нямаше възможност да разчитам, за съжаление. И аз реших да проведа деня с полза за себе си… и да разбера нещо за вчерашната лейди от Юрао.

В края на краищата, ако лорд Тьер вчера е разпитвал минувачите, значи в Нощната стража вече знаят за това!

И обличайки тъмна, почти черна рокля, подарена от майка ми за празника на Убиението, аз разпуснах косата си, сложих си празничните бели ръкавици, шапка и зимното палто се и запътих към вратата. Обух си ботушите, които ни бяха дали заедно с униформата, тъй като те бяха сто пъти по-удобни и елегантни от моите зимни боти.

Когато излязох на двора, практически се загубих в тълпа от радостно възбудени адептки, бързащи да се позабавляват в столицата на Приграничието. И колкото и да ми се струваше, че съм се сляла с момичетата, достатъчно беше да изляза от вратата, за да ме познаят и да ме извикат веднага:

— Дея! — Великолепният златокос дроу, в черно и възседнал гартах, изглеждаше все така блестящо.

Аз спрях, махнах с ръка в знак на приветствие и тръгнах към него, пътьом вдигайки яката на палтото — денят беше доста мразовит.

— Радвам се да ви видя. — Юрао скочи от гущера и протегна ръка.

С любезна усмивка се здрависах с него и все така вежливо отговорих:

— И аз много се радвам да ви видя, наистина… Но не очаквах, ако трябва да съм откровена.

Блясвайки с острите си зъби, дроу с достойнство се поклони и честно си призна:

— Лично аз бих ви навестил довечера, но работата е там, прекрасна адептке, че един човек много държи да ви види. Дори още по-точно — нужна ми е вашата помощ.

— Интригуващо — промълвих аз.

Юрао виновно разпери ръце и оглеждайки се, си призна:

— Въпрос на чест, милейди. И аз обещах да помогна, а тя вярва само на вас.

Това вече беше сериозно — „въпросът на чест“ за дроу беше горе-долу същото като въпрос на живот и смърт за човека. Такива думи не се хвърляха на вятъра.

— И къде отиваме? — вече мислено съгласила се, попитах аз.

— В гарнизона на Нощната стража — отговори щастливият Юрао, обгръщайки талията ми и вдигайки ме върху летящия гущер.

След това не ми оставаше нищо друго, освен да се държа здраво, когато гартахът се затича, отблъсна се и излетя…

— Вие сте първото момиче, което не се разпищя в момента на излитането — Юрао трябваше почти да крещи, за да мога да чуя думите му през воя на вятъра и шума на крилете.

Аз не отговорих, взирайки се в губещия се под нас Ардам… удивително зрелище.

Започнахме да се снишаваме веднага щом прелетяхме над края на града и аз жадно заразглеждах Тъмната крепост, която се виждаше и от покрива на нашата академия, но само от покрива. Всъщност цитаделата на Нощната стража не отстъпваше по размер на „Академията на проклятията“. Но, все пак, това си беше именно крепост.

— Нашите се упражняват — подвикна дроу, посочвайки към настланата с черен камък площадка в центъра на крепостта. — Съдейки по темпото, това е някъде двайсетата обиколка.

Аз подсвирнах, тъй като и две не бих издържала, честно казано.

— Дръжте се по-здраво, сега ще се приземим — предупреди Юрао.

Приземяването беше… неприятно. Отначало гущерът докосна площадката за приземяване, след това се затича, намалявайки скоростта, и се закова на самия край на крепостната стена… а тя беше висока поне сто и петдесет метра и аз нямах никакво желание да падам от нея!

— Сега вече бях на ръба да закрещя от ужас — признах си аз пред офицера.

Но когато се обърнах и видях досадената му физиономия, разбрах, че той нарочно се е приземил така!

— Ама, вижте какво!

— А вие сте много хладнокръвна — без изобщо да се смущава от собственото си поведение с възхищение проточи дроу. — Аз така понякога инспекторите ги возя и може да не вярвате, но те врещят! Даже опитните и побелели мъже, а вие… Дея, вие ме изненадвате.

— Вие мен също! — Аз скръстих ръце на гърдите. — И не мога да твърдя, че това е приятна изненада!

— Аз бих ви удържал при всички случаи, освен това, при падане от такава височина, гущерът просто би полетял, но не би се сгромолясал долу!

— Повече няма да летя с вас! — без да скривам гнева си, казах аз и скочих от гущера.

— Дея, не исках да ви обидя. — Офицерът също се озова на земята, освободи сбруята и закрачи след мен. — Дея, вие така или иначе, не знаете накъде да вървите.

Разбира се, Юрао имаше право, и затова аз спрях преди да стигна до стълбището, водещо от площадката за приземяване надолу в крепостта. Дроу ме догони и ми показа посоката мълчешком. Ние тръгнахме нататък, накъдето аз и така се бях запътила.

Към края на каменната стълба, той все пак не издържа:

— Ама вие наистина ли се разсърдихте?

— Не ми е много приятно, честна дума — отговорих аз, озъртайки се из легендарната пригранична Тъмна крепост.

Фактически това беше аванпостът за защита на Ардам и цялото Приграничие — оттук излитаха отрядите, патрулиращи над поселищата, тук докарваха престъпниците, дори в случай на масирано нападение на неживи, тази, изглеждаща така непристъпна, крепост трябваше да поеме върху себе си първия удар.

— Мога ли да загладя вината си? — попита Юрао.

— Аха — усмихнах се аз. — Почвайте да разказвате по какъв повод ме доведохте тук.

— Това ще ви го обясни началството. — Дроу ми намигна. — Старшият следовател и главата на гарнизона вече чакат, и между другото, там ще бъде и лорд Шейдер.

Аз спрях. Вече нямах абсолютно никакво желание да отивам където и да било. Сериозно обмислях дали да не се обърна и да поискам да ме върнат в академията, но в този момент вратата на централната сграда на крепостта се отвори и на прага се показа лорд Шейдер с превързана ръка, видя ни и силно извика:

— Дея! Безкрайно съм щастлив да ви видя! Качвайте се, вече ви чакат.

В същия момент патрулите на Нощната стража, със сбруя в ръцете и строени за излитане — а там имаше не по-малко от петдесет офицери — като един се завъртяха към мен. Наложи се да вървя напред, старателно разглеждайки тъмния, павиран с черен камък двор под краката си.

Прекосявайки двора в мълчание, аз се качих по стълбите и едва се изравних с лорд Шейдер, когато бях хваната за ръката, а след това Шейд се наклони и я докосна с устни, все едно аз бях благородна дама.

— Наистина се радвам да ви видя — изправяйки се и вглеждайки се в лицето ми, произнесе той. — А вие… сте се разхубавила, Дея.

— Благодаря. — Аз с нервно движение издърпах ръката си от неговата. — Радвам се, че оздравявате.

— А да ме видите? — светкавично се поинтересува Шейд.

— Много се радвам да ви видя — съхранявайки спокойствието си, отговорих аз.

— Лъже — невъзмутимо съобщи, застаналият зад гърба ми дроу, — при това, нагло.

Аз се смутих, а лорд Шейдер с каменно лице се опита да убие с поглед колегата си над главата ми. Подчертано стараейки се да се сдържа, Юрао не млъкна:

— За това, че оздравяваш, не излъга, а колкото до това, че те вижда — не е така. Обидчива е.

— Кажете ми нещо, офицер… — казах аз, обръщайки се към него. — Вас наскоро да са ви проклинали? Не?! Сега ще поправим тази грешка!

Стражът бавно отстъпи, взирайки се в лицето ми и опитвайки се да разбере — аз сериозна ли съм или това е такъв някакъв черен хумор, но в крайна сметка взе правилно решение:

— Аз имам още толкова работа, а вие вървете, чакат ви.

И избяга!

Страшно ми се искаше да го прокълна! Поне с най-мъничкото проклятие от първо ниво.

— Да вървим, Дея. — Лордът учтиво отвори вратата пред мен. — Нас действително ни чакат.

Но когато преполовихме сивия проход с високи, но тесни и заковани с решетки прозорци, Шейд неочаквано се спря, обърна ме към себе си и гледайки под краката си, глухо произнесе:

— В този мръсен град аз досега имах една радост — да дойда през нощта в заведението на Бурдус и тайничко да ви наблюдавам. Как се движите, как ловко заобикаляте всички с подноса, как понякога се усмихвате… Знаете ли, вие винаги сте била моят малък личен лъч щастие и дори в най-скапаната смяна, аз си казвах: „Потърпи още малко, скоро това ще свърши и ти ще я видиш“. А един ден аз дойдох, а… вас ви нямаше, Дея. Сел и три други момичета, защото на ваше място Бурдус винаги взимаше три, а и те не се справяха, бяха там, а вас ви нямаше. До този момент даже не бях подозирал какъв удар за мен би могло да бъде това — да дойда и да не ви видя. В същата вечер разбрах, че си имате проблеми в академията и спешно си взимате сесията. И с ума си аз разбирах, че това не е за дълго, но страхът да ви изгубя си остана. А след това започнаха тези убийства. Когато първия път ни извикаха, виждайки в мръсния безистен трупа на преобърнато по корем момиче с коси с цвят на зряла вишна, аз няколко минути стоях над тялото и не можех да накарам себе си да пристъпя към оглед на местопрестъплението. Страхувах се, че това сте вие, Дея. И страхът да ви изгубя стана почти панически. А след това втори труп, трети… още шест такива млади тъмнооки, светлокожи девойки с вишневи коси… и всеки път, гледайки поредното изтерзано тяло, аз се страхувах, че това може да сте вие. И в онази сутрин, аз просто не можах да се сдържа, не исках да ви пускам… И желанието да ви прегърна, просто да ви почувствам до мен… Аз зная, че постъпката ми много ме принизи във вашите очи и разбирам, че ви обидих… Всъщност, вие сте много ранима, Дея, и осъзнаването за това колко силно съм ви оскърбил ме гнети постоянно. Но ако успеете някога да ми простите, бих бил благодарен и за призрака на надеждата да получа възможност да завоювам вашата благосклонност.

Странно, но в този момент аз можех да мисля само за едно — за мръсната рана с разкъсани краища от гърдите до корема и за думите на лорд-директора: „Всичко е възможно, Шейдер вдигна меча си от земята“. Но Мерос чакаше моя отговор, и аз предпазливо отбелязах:

— Струва ми се, че сега не е нито времето, нито мястото за подобен разговор.

И чух глухото: „Права сте“ — в отговор.

Ние стигнахме до края на коридора, а след това завихме, за да се спуснем по страничното стълбище до подземията. След още петдесетина крачки, лордът учтиво отвори пред мен желязна врата. Бавно, с подозрение надникнах, и опасенията ми се потвърдиха в момента, когато видях едно умъртвие! Такова едно, съвсем бодричко умъртвие, отчаяно хвърлящо се към железните пръти на решетката. Хипнотизирана от плашещото зрелище, аз не забелязах веднага другите присъстващи, а им обърнах внимание едва когато старшият следовател реши да ме извади от вцепенението:

— Адептка Риате, радвам се да ви видя.

— И аз, майстор старши следовател Окено — без да откъсвам поглед от опитващия се да гризе желязото зомби, отговорих аз. — А за какво ви е този съвсем жив покойник?

Обърнах глава към следователя. Той не беше сам тук — майсторът седеше зад широка маса, а до него се беше разположил масивен, явно изключително силен мъж, в когото се забелязваше кръв на степни орки. Но най-интересната личност от присъстващите тук беше вампирката. Същата тази, която благодарение на нашата намеса вчера бе оправдана. И само тя се изправи, поклони се и се представи:

— Гарра Аешесси, глава на клана на „Идващите в съня“ и ваша длъжница, Дея Риате.

— Приятно ми е. — Аз също се поклоних в отговор, но не знаех какво да кажа след това.

— Вие сте тук по моя молба. — Вампирката отново седна и ми посочи стола до себе си. — И моля за извинение за тавтологията, но имам лична молба към вас.

Аз с опасение приседнах на стола и доста неприязнено реагирах на факта, че Шейдер седна близо до мен. Прекалено близо за страничен човек, като че ли искаше да подчертае нещо с това. Аз успях да не се възмутя на глас, когато вампирката произнесе:

— Офицер, ако пожелая, даже вашата аура не би могла да защити девойката от мен. Госпожа Дея е чистокръвен човек, и не е нужно аз да ви обяснявам, колко са беззащитни хората, но… това момиче е последният човек в Ардам, на когото бих навредила. Не смущавайте вашата възлюбена, отдръпнете се, това не и харесва.

Беше очевидно, че след това изказване лейди Аешесси веднага много ще ми допадне, а например, отговора на лорд Шейдер Мерос — не:

— Милейди глава на клана „Идващите в съня“, ако бяхте проявили по-голяма наблюдателност, щяхте да забележите по-добре моята аура и да осъзнаете едно нещо — маг от моето равнище ще ви унищожи за миг, и нека не ви заблуждава факта, че в този момент аз съм просто офицер от Нощната стража!

Вампирката присви червените си очи, рязко се изправи и се обърна към мен:

— Мога ли да поговоря с вас насаме?

— Да, разбира се. — Аз също се изправих.

Заедно мълчешком напуснахме кабинета, където умъртвието продължаваше да гризе решетката и излязохме в коридора. В момента, в който аз притворих вратата, лейди Аешесси се обърна и без дори да направи опит да говори по-тихо, изръмжа:

— Как са ми омръзнали тези тъпоглави самодоволни самци с примеси на всички видове тъмна кръв в империята!

— И наистина ли няма нито един чистокръвен? — дадох воля на любопитството си.

— Нито един. — Вампирката уморено въздъхна. — В цялата крепост — нито един. Всъщност, не си заслужава да се учудваме, на чистокръвните им е много по-трудно да оцеляват.

А след това, показвайки с ръка към една от вратите, дамата подхвърли:

— Елате, тук има празно помещение. — И първа тръгна да проверява дали е свободно на практика.

Зад вратата наистина нямаше жива душа — само няколко бюра с някакви папки, на които нито аз, нито вампирката обърнахме внимание, насочвайки се към тясната пейка до стената. Веднага след като седнахме, лейди Аешесси свали ръкавиците от тесните си ръце и заразказва:

— Знаете ли, първоначално аз исках да се обърна към лорд Тьер — нещо ме боцна в гърдите, при споменаването на името на директора, — но след това… лорд Тьер много ми помогна вчера.

— Как? — удивена попитах аз.

— Вчера мен ме откараха в Тъмната крепост и извикаха експерт за потвърждаване на вашето предположение, госпожо Дея. За огромен мой късмет, магистър Тесме не се яви сам, а съпроводен от главата на „Академията на проклятията“. Първият потвърди наличието на проклятието Целувка на смъртта, а лорд Тьер го свали.

Ама че работа! Аз в пълно изумление се взирах във вампирката, тя не по-малко учудено гледаше мен, и накрая попита:

— Вие не знаехте ли?

— Откъде?!

Лейди Аешесси замислено произнесе:

— Не само е прекрасен, но и скромен — мечта, а не мъж. И знаете ли какво ме порази повече от всичко? Той дойде по собствена инициатива, просто за да помогне! Отказа се от каквато и да било награда! От моята благодарност. От клетвата за вярност, която би му предложил целият мой клан! За нашата користна империя, бих казала, че това е безпрецедентен случай!

Да, аз нямах думи. Вампирката продължи:

— Само че сега не става дума за това, тъй като отново се нуждая от помощ и да ми помогнете ще можете само вие, госпожо Дея.

Очите й изведнъж се напълниха със сълзи, при това кървави, и вампирката прошепна:

— Всички тези убийства, гибелта на баща ми, просто всичко случило се е просто прикритие за кражба — гласът и стана още по-тих, — неизвестният е похитил този единствен артефакт, който нашият клан толкова старателно държеше в тайна.

— Артефактът на силата на клана? — попитах аз. — Него не го ли намериха вчера в гората?

Вампирката разкопча яката на ярко алената си рокля, извади кърваво червен медальон и тежко въздъхвайки, поясни:

— Този наистина го намериха в гората, завързан на шията на диво животно, което ранили и го оставили да избяга. Лорд Найтес го намери, същият онзи, когото вие вчера толкова безцеремонно съблазнявахте, но това няма значение. Кървавата сълза не би могъл да я използва никой, освен главата на клана, тоест мен, а…

— Почакайте — позволих си да я прекъсна, — доколкото зная, вие имате брат, на когото, както разбрах, бил завещан артефактът.

— Не този. — Вампирката се усмихна. — Проблемът е там, че Еурон никога не е бил достатъчно силен за да наследи клана, но… аз много обичам брат си и изобщо не ми се иска той да загине на някой дуел… Разбирате ли, госпожа Риате, моето семейство пазеше и един от артефактите на Метаморфите… Още по-точно, това беше артефактът на рода на „Призрачните сенки“…

И ето, аз си седях тук в празния кабинет, слушах спасената вчера вампирка и осъзнавах нещо страшно — че кланът на „Идващите в съня“ преди време е унищожил някога процъфтяващия род на Метаморфите и е пазил това престъпление в тайна повече от триста години! И сега ми стана ясно защо лейди Аешесси се е обърнала именно към мен, а не е съобщила на Нощната стража — тя просто не е искала да стане известно за престъплението на клана й!

— Не ме гледайте така — внезапно помоли момичето, — когато това се е случило, аз дори не съм била родена, но сега, като глава на клана, съм длъжна да се грижа за честта му! Аз с искрено удоволствие бих забравила за този артефакт, ако не беше брат ми! Разбирате ли, амулетът позволява да се скрие личността така, че и най-силните магове не могат да разберат кой е пред тях! Амулетът скрива аурата, мириса, променя жестикулацията, прави неуловимо поведението. Аз не искам нищо лошо, но брат ми… той е най-близкия ми човек, последният, който остана от семейството ми, госпожо Дея и аз не мога да го загубя.

Признавам си, в този момент не си мислех за вампирката и нейния проблем; аз изведнъж се сетих за онази… дама, която вчера искаше да се срещне с лорд Тьер… и можеше ли да предположим, че някой бе взел артефакта, единствено с цел да го използва същата нощ?

— А можете ли да ми кажете, как изглежда този артефакт? — с неочаквано прегракнал глас се поинтересувах аз.

Лейди Аешесси разцъфна и започна припряно да обяснява:

— Това е пръстен от почернено сребро с виолетов елипсовиден брилянт.

Представих си го и печално отбелязах:

— Такива има много.

— Да — съгласи се вампирката, — но само този не се отразява в огледало!

А това вече беше много интересно.

— Кажете, а кой още знае за тази особеност на артефакта?

— Само Юрао — увери ме лейди Аешесси. — До вчера го знаехме единствено аз и баща ми, сега го знаете и вие. И ви моля, даже ви умолявам, да водите това разследване заедно с офицер Найтес.

Аха, ето за какъв „дълг на честта“ беше споменал златокосият дроу — за него честта на клана изобщо не е нещо маловажно, ето защо вампирката се бе обърнала към него, но аз за какво й бях нужна? От друга страна, ако открием престъпника, вероятно ще намерим и тази „дама“, която се беше опитала да проникне в къщата на лорд-директора… И аз направих това, за което никога преди това не ми беше стигало смелост:

— Ще се постарая да ви помогна, лейди Аешесси, но честно казано, засега не си представям много добре, как именно.

— Юрао казва, че вие можете да забележите това, на което той няма да обърне внимание и затова шансовете му с вас се увеличават многократно. Освен това, вие сте единствената, на която аз съм готова да се доверя, освен младия дроу. В неговото умение да държи на думата си съм уверена, във вас също.

— Но… защо аз? — На мен наистина ми беше трудно да разбера това.

— Вие сте благороден човек — изправяйки се, произнесе вампирката. — И вие наистина сте прекрасен следовател, в което имах възможността да се убедя вчера. Знаете ли, доколкото ми е известно, Юрао, след края на службата си има намерение да отвори собствена агенция като независим следовател и ми се струва, че вие с него бихте били отличен отбор.

След тази фраза, моето настроение стремително падна, тъй като частните разследвания по никакъв начин не се вписваха в моето бъдеще, при никакви обстоятелства. А това си беше жалко. Тогава лейди Аешесси ме окуражи:

— В случай че успешно се справите с поръчката, вашето възнаграждение ще бъде в размер на дванайсет златни монети, ако ви устройва тази сума.

— Повече от достатъчна е! — припряно отговорих аз, без дори да вярвам на толкова щедро предложение.

В главата ми прехвръкна безумната мисъл, че ще са достатъчни три такива поръчки и аз ще мога да откупя ипотеката на дома ни!

— Вие излъчвате неописуема гама от емоции — замислено проговори лейди Аешесси — от унило безразличие, до невероятен духовен подем. Вие сте невероятна, наистина.

Аз премълчах.

Когато излязохме в коридора, оказа се, че там стои облегнатият до прозореца дроу, който се поклони на вампирката, а мен ме попита:

— Съгласихте ли се?

— Да — без да си кривя душата, отговорих аз.

— Прекрасно. — Юрао ми протегна ръка. — Поздравления, партньор! Хайде, излитаме, че времето не чака! Както разбрах, ти само през почивните дни си свободна?

В този момент, аз почувствах, че съм на прага на нещо вълшебно, удивително и невероятно интересно!

След четири часа лутане из гората, аз разбрах, че работата на следователя не е за мен! Аз съм издръжлива, но не съм в състояние да бродя между дърветата и да търся следи едва ли не под всеки храст. Роклята ми се скъса на няколко места, ръкавиците вече отдавна не бяха бели, а косата се наложи да я събера, защото все се опитваше да се заплете в някой храст или клон. Освен това, поне шест пъти върху нас се нахвърляха умъртвия в различна степен на разлагане, два пъти — вълци, а един път едва не ни нападна върколак, но виждайки лукавата усмивчица на дроу, мигновено отстъпи. Останалите не бяха толкова умни, и в резултат се простиха кой с живота, кой с неговото подобие. Всъщност, Юрао се чувстваше в гората превъзходно: седемдесетметровите борове не го плашеха, кръвожадните храсти, които през зимата обикновено спяха, а сега кой знае защо бяха будни, сами се плашеха от него и като ни видеха се закопаваха в земята… Наистина, няколко пъти се опитаха да ме докопат с корените, заради което се налагаше да ги тъпча с токчета по чувствителните израстъци.

Но когато се озовахме на малка полянка сред зловещия Сумрачен лес и сварихме четири умъртвия над тялото на един не сполучил ловец, аз не издържах:

— Стига толкова — изкрещях по време на разправата на стража с нещастните недообядвали. — Не мога повече така!

— А? — озърна се дроу, преобръщайки с крак трупа на едно зомби и навеждайки се над жертвата. — Странно…

Истерията ми се прекрати и заобикаляйки мърдащите се пробудени мъртъвци, също се наведох над недоядения. В началото ми прилоша, на после:

— Това е трол!

— При това, наемник — уточни Юрао.

Тежката обица в разръфаното ухо потвърждаваше предположението му. И можеше да е без значение, но…

— Откога троловете-наемници бродят по горите и то без бойни доспехи? — замислено почеса главата си дроу. — И откога такива типове се оставят да бъдат изядени?

В следващия миг стражът вдигна ръка и към едно настойчиво умъртвие, което пълзеше към нас от храстите, полетя яркосиньо огнено кълбо… Зомбито изгоря заедно с храста, а Юрао започна внимателно да оглежда трупа. Но в момента, когато обърна главата на трола, от разкъсаното гърло потече червена течност… Аз стремително се отдалечих, обърнах с настрани и започнах да дишам дълбоко, надявайки се, че поне от мен нищо няма да потече. А дроу взе, че се провикна:

— Не, това не е кръв, това е вечерята му…

Аз повърнах.

И докато се гърчех на ръце и колене върху попарените от студа сухи листа, дроу меланхолично изпепели още три умъртвия, явно привлечени от звуците, след това се приближи, помогна ми да стана, подаде ми носна кърпичка и отбеляза:

— Изглежда, че ти и тролът еднакво вино сте пили с вечерята. Съдейки по миризмата и цвета, все едно е от една бутилка. Ти вчера какво пи?

„Имам превъзходно елфийско“ — спомних си думите на лорд-директора и в главата ми нещо прещрака:

— Това е елфийско вино. — И внимателно изтривайки устните си, продължих да обяснявам. — Това е много скъпо елфийско вино, а такова в Ардам има само на две места — в лавката на уважаемия гном Гровас и в най-скъпата ресторация на столицата — „Златният феникс“!

За скътаното у лорд Тьер аз си замълчах, тъй като в неговата невинност бях уверена напълно.

— Охо! — Юрао с уважение кимна. — Не е зле, но откъде са тези сведения?

— Офицер, аз като сервитьорка четири години съм работила, кой друг по-добре от мен може да знае какво, къде, и с какво качество сервират на клиентите в Ардам?

— Да-а-а, ти си безценно съкровище, партньор — изхили се дроу. — Сега вече знам към кого да се обръщам, когато избирам място да похапна. А сега сериозно — собственика на „Златния феникс“ ще го разпитам аз, но гномът няма да издаде клиентите си.

— На стражата — не. — Аз се усмихнах. — Но на мен, като на стара позната и работник на майстор Бурдус, всичко ще разкаже.

Да се измъкнем от гората си беше истинско щастие, аз даже не се опитах да скрия радостта си, когато се качихме на летящия гущер, и в крайна сметка Юрао се опечали:

— Лошо е, че ти изобщо не можеш да се защитаваш, в гори и планини не бива да те водя със себе си.

— Да-а-а, не бива — съгласих се аз доволна. — Хайде ти следващия път без мен, а?

— Да, но без теб аз там щях да се мотая още два дни, търсейки този, който вчера е излязъл от замъка на вампирския клан, взимайки нужния му артефакт, а нас ни накара да търчим след артефакта на клана. И разбираш ли къде е проблемът — ако не бяхте се появили вие и не бяхте определили наличието на смъртоносно проклятие, щяхме да изгубим ценно време, а това щеше да е достатъчно на умъртвието на лекаря да тръгне по зова на престъпника и да се отдалечи. Ние, разбира се, бихме забелязали изчезването на лекаря, но някъде привечер, бихме се втурнали да го търсим, него и артефакта, и бихме се натъкнали на следите на животното, докато умъртвието на лекаря щеше вече да се е закопало. И готово, никакви следи от престъплението нямаше да останат, разбираш ли?

Аз не разбирах съвсем и тогава дроу поясни:

— Някой достатъчно силен, че безстрашно да броди по Сумрачния лес, е изнесъл артефакта на клана, вързал го е на умъртвие на мечка и я е подгонил със зов към границата на Тъмната империя. А ако умъртвието беше прекосило границата, всичко щеше да е загубено, нямаше да можем да го хванем там и щяхме да решим, че лекарят е избягал с артефакта, а за това, че за престъплението е виновен някой трети, нямаше изобщо да предположим. Някой много находчиво покрива следите на престъплението. И с този трол също не са чисти нещата — захвърлили са го в гората, ако не го бяхме намерили сега, след два-три часа него просто щяха да са го оглозгали!

— А сега няма ли да го оглозгат? — попитах аз.

— Не, аз наложих стазис на полянката и пратих съобщение на старшия следовател, сега трупа ще го откарат при маговете и ще го изследват. Защото това е странна смърт за един трол, Дей. Ако го бях намерил в някоя канавка, в пълно бойно снаряжение и със стърчащ от гърба му нож, не бих се изненадал. Пък и не би имало нужда от следствие — за своите троловете отмъщават сами, но така… Някой е искал да скрие смъртта му и от сънародниците му, което е… съвсем странно.

— Някой го е страх от отмъщението на троловете? — допуснах аз.

— Да. — Юрао насочи гущера към града. — Делото става все по-интересно.

Приземяването този път беше много по-меко и спокойно, явно дроу вече не се опитваше да ме плаши. А след това, оставяйки гущера при хана на уважаемия Аббис, ние се насочихме по централната улица към лавката за вино на майстор Гровас.

Съботата почти беше изтекла, по улиците сновяха тълпи народ в очакване на нощни развлечения, но пред Юрао всички се отдръпваха, и аз за първи път вървях без да се опасявам, че някой ще се блъсне в мен или ще ме закачи с рамо. Преди такива неща постоянно се случваха.

— Оттук можем да скъсим пътя — предложих аз, посочвайки към познатия ми тъмен безистен.

— Риате, а как така, прилично момиче е наясно с прекия път? И често ли се шляеш по съмнителни улички? — Язвителността на дроу, сигурно му беше в кръвта.

— Честичко — не скрих истината аз, а след това също подхвърлих иронично: — А защото нощните стражи прекалено често се скитат по горите, понякога е по-безопасно да свърнеш в съмнителна тъмна пряка, отколкото да вървиш по централната улица!

— Опа-а — подсвирна Юрао. — Оказва се, че Дейка сервитьорката не е толкова безобидна, колкото изглежда.

Аз свих рамене, всъщност той първи беше започнал.

— А аз гората я обичам повече — призна си дроу. — Но тъмните улички, все пак не са безопасно място за едно момиче — с тези думи, той зави в същата тази тъмна уличка, а аз — след него.

Минавайки напряко през тесните пресечки, ние излязохме на втората от големите улици на Ардам и след около двеста крачки, достигнахме винната лавка, но когато се приближихме, аз застинах, стъписано разглеждайки надписа „Забранено за женски!“, надраскан с неравен почерк под табелата.

— Е-е-е… Риате, и отдавна ли гномите си имат проблеми с женския пол? — се поинтересува дроу.

— И аз бих искала да зная — промърморих и смело пристъпих към вратата.

— Ей, стой, там са написали, че…

Но аз вече влизах… за да спра веднага след като отворих вратата, защото зад нея стоеше шкафообразен полуорк, и аз му бях някъде до кръста. И същото това чудовище сънливо изръмжа:

— Женските навън!

Аз направих крачка назад и без да искам, настъпих Юрао по крака. Дроу преструвайки се изви, въпреки че не го бях настъпила силно, а след това се развиках аз:

— Майстор Гровас, майстор Гровас, това съм аз, Дея!

Можех и още да покрещя, но вече чувах забързани крачки, след това полуорка го отместиха и гномът, оглеждайки ме от глава до пети, с облекчение въздъхна и заповяда:

— Добдо, пусни я.

— Ама, тя е женска! — с глух бас запротестира полуоркът.

— Каква женска е тя. — Гномът досадено махна с ръка. — Това е Дейка.

— И ето така — не пропусна да се намеси язвително дроу, — на двайсетата година от живота, си даваш сметка, че даже не си жена.

Настъпих го повторно по крака, този път нарочно!

Когато влязохме в лавката, аз не забелязах нищо странно. Всичко си беше както винаги — бутилките в равни редички бяха строени на рафтовете, бъчвичките се кипреха по-ниско, а близо до вратата се намираше най-евтиното наливно вино в големи дъбови бурета, а аромат на спирт и подправки витаеше във въздуха… Всичко беше както винаги, нямаше ги само двамата племенници на майстор Гровас, които мигом изтичваха да посрещнат клиента, секунда след като звъннеше камбанката на вратата. Те бяха много вежливи и приятни гноми, които пъргаво се носеха по лавката с тесни стълбички и ги опираха до рафтовете за да вземат нужната на клиента бутилка, или чевръсто пълнеха меховете на тези, които не можеха да си позволят да купуват вино в бутилки… и те еднакво радушно се отнасяха към всички клиенти… А сега ги нямаше и затова лавката изглеждаше празна и изоставена.

— Няма ги тях, няма ги — забелязвайки погледа ми, тъжно произнесе майстор Гровас. — Няма ги моите момчета…

Забелязах, колко остарял изглеждаше този винаги спретнат гном.

— Те нали… са живи — попитах с примряло сърце.

— Живи са. — Майстор Гровас уморено се прегърби. — А ти защо си дошла, Дея? Беше ли вече днес при Бурдус? Чакаше те.

Да, трябваше задължително да намина.

— Аз дойдох по работа — нетърпеливо започнах аз, опасявайки се, че Гровас сега просто ще ме изгони, че да не харча парите на приятеля му, така де, времето е пари и в този ред на мисли…

Но почтеният гном днес сам на себе си не приличаше, и махвайки ми с ръка, се отправи към склада, а от там към малкия си кабинет. Аз побързах да го последвам и дроу тръгна след мен, но аз го спрях, защото прекрасно разбирах, че в негово присъствие майсторът и дума няма да обели.

Влизайки в светлия кабинет на гнома, аз приседнах по навик до бюрото, срещу работното място на Гровас. Гномът все се притесняваше заради ниския си ръст, и затова столовете за посетителите бяха нисички, а неговият собствен — грамаден, така че, веднага щом седнеше зад бюрото, Гровас ставаше по-висок от всички, които идваха при него. Но днес той се затътри към една мъничка врата и на мен ми се наложи да стана и да отида с него. Сега за първи път се оказах в дома и в кухнята на уважаемия майстор Гровас, който се насочи към печката и попита:

— Ще пиеш ли чай?

— Хайде аз да го направя — предложих аз.

— Давай — гномът уморено седна до масата.

В кухничката аз бързо се ориентирах, стоплих водата на печката и някакви бонбони намерих на рафтчето.

— Виж там, няма ли нещо за ядене — изведнъж помоли Гровас.

Едва тогава забелязах, че госпожа Гровас я няма у дома, и съдейки по състоянието на кухнята, я нямаше поне от снощи. Всяка вечер жената на гнома задължително слагаше в пещта гъста месна яхния, знам го със сигурност, тъй като по това време майстор Гровас винаги бързаше да се прибере вкъщи. В печката наистина се намери казан с месо, а по-навътре и гърне с каша. Затопляйки всичко това на котлоните, аз погледнах във фурната и извадих от там хляб… Странно, какво се бе случило, че почтената гномка да зареже всичко в печката, само загасявайки огъня?

Сложих масата за себе си и за Гровас, решавайки да обядвам заедно с него, а дроу нека сам да се погрижи за себе си, не беше дете. Сръчно подреждайки приборите, аз седнах и се усмихнах, забелязвайки усмивката на гнома.

— Добро момиче си ти, Дея — с тежка въздишка каза Гровас. — Те и момчетата винаги казваха, че си мила и вежлива, и когато дотичаш с поръчка от Бурдус, никога не повишаваш глас, не ги обиждаш, а търпеливо изчакваш… Горките ми момчета…

— А какво се е случило, все пак? — не се сдържах аз.

Гномът, вместо да отговори, започна да се храни. Аз също. Когато приключихме с обяда, вече по-спокойният Гровас си призна:

— Не бях ял от вчера на обед. А сега разказвай, момиченце, как така си се забъркала с този нощен страж, а? Малко ли ти бяха проблемите с Шейдер?

Е, това е, ситият гном е досаден гном. Но аз не се обидих и честно, е почти честно, разказах всичко:

— На нас ни измениха програмата на обучение, майсторе. И сега вече имаме практически занятия. Вчера бяхме в един замък, а днес с уважаемия офицер летяхме да оглеждаме околностите. И намерихме трупа на един трол.

Гномът заинтересувано сплете пръсти.

— Тролът беше мъртъв отдавна — продължих аз. — И даже порядъчно оръфан от умъртвията… — Аз се запънах, досещайки се, че не е много добре да разказвам всички тези подробности след солидния обяд.

— Ти продължавай, продължавай — ободри ме Гровас. — Имам здрав стомах аз.

— Той моят май не е много здрав — признах си аз. — Та така, в стомаха на трола имаше вино. — Аз отново се запънах и почти шепнешком завърших: — Еелфийско…

Майстор Гровас пребледня!

След това скочи от стола и започна да мери с крачки малката кухня, накрая спря и с яростна гримаса на лицето заразказва:

— Вчера към обяд в моята лавка се появи „лейди“! Ама каква лейди може да е тя? При мен в кабинета дотича Никлас — това беше по-големият племенник на гнома, — и каза: „Чичо, там влезе такава красива жена! Трябва да я видиш! Стройна, очищата — грамадни, кожата — бяла!“. А аз какво? Стар глупак, измърморих нещо и се зарових отново във фактурите… Защо ми беше да гледам някакво си лейди? Моята госпожа Гровас е най-хубавата на света, не ща да ги гледам другите… глупак съм аз, глупак! Стар глупак, при това! Опомних се, когато чух смях, такъв един злобен смях… и после чух как хлопна вратата… И като чух този смях, всичко ми се стегна в гърдите! И моята госпожа Гровас също беше чула и първа се завтече в лавката… А там… Дея, моите момчета, вече са младежи, почти мъже, това го знам, но да знаех в какво ще се превърне порастването им… В мъка, Дея!

— Какво се е случило там? — изтръпвайки попитах аз.

— Убиваха се един друг — простена почтения гном. — Убиваха се… Като обладани от… единият — с нож, другият — със счупена бутилка… И заради какво — заради някаква си жена! Тя им казала: „Който победи, този ще го целуна“. И като ги прихванало! Наистина смъртен бой беше, Дейка, двама братя, еднокръвни… като обладани! А тази, взела елфийското вино, златна монета на тезгяха хвърлила и си тръгнала!

Гномът плачеше, докато разказваше. Наистина плачеше. А аз попитах:

— Вие тази жена видяхте ли я?

— Не. — Майсторът се върна седна до масата и простена. — Не я видях… Аз се втурнах в лавката, когато зад тази злодейка вече се беше затръшнала вратата… Пък и не ми беше до нея, момчетата се опитвах спася, аз единия го държах, а госпожа Гровас — другия…

Ние помълчахме, а после гномът продължи:

— Откараха ги и двамата при лекарите, за живота на Никлас не се боят, а ще могат ли да спасят Милор, не зная. Ние с госпожа Гровас цяла нощ бяхме там, сутринта аз се върнах в лавката, трябва да се работи, все пак… Ама като си помисля, защо ми е всичко това, Дея?! Бездната на нас с госпожа Гровас свои деца не ни даде, и взехме от мънички племенниците в нашия дом. Като родни синове са ми, като родни… Ако нещо се случи с тях, не ми трябва тази лавка… нищо не ми трябва… Само да оживеят и двамата!

Усещайки, че и аз плача, се стегнах, изтрих сълзите си и веднага попитах:

— А Нощната стража защо не извикахте, майстор Гровас?

— А какво да им кажа? — гномът разпери ръце. — Че племенниците ми не са могли да си поделят вниманието на една дама и се сбили? Тя влязла, купила вино, заплатила дори и си тръгнала! Това е! Преди да излезе от лавката, нищо още не се беше случило, то после, след като си беше тръгнала, момчетата се нахвърлили един върху друг… А ако не бяхме дошли навреме, щяха да се изпотрепят, щяха да се изпозаколят един-друг!

И тук аз осъзнах очевидното:

— Никой нищо не би разбрал! — В същия момент скочих. — Никой е би се досетил! Ама че гадост! Майстор Гровас, а може ли тази „лейди“ — а аз имах съмнения, че това можеше изобщо да не е жена, — да им е направила някакво заклинание?

Но Гровас отрицателно поклати глава и уморено отговори:

— Ти звънчето на вратата виждала ли си го? Това е сигнален амулет, Дея, ако е направила заклинание, щеше да се измени магическият фон и след няколко минути, щеше да дотърчи патрул на Нощната стража. А така… не е имало магия, Дея, момчетата сами са се нахвърлили един срещу друг… Сами…

Аз много се съмнявах, тъй като можеше да не се използва заклинание, а проклятие! И ако това е било проклятие до седмо ниво, магическият фон е щял да си остане същият!

— Майстор Гровас, дайте да отидем да огледам лавката — предложих аз.

— И какво ще намериш там, Дейка — скептично се поинтересува гномът.

— Ами, аз не съм само сервитьорка, аз съм, освен това, и адептка на „Академията на проклятията“. Елате.

Гномът потресено кимна, а когато аз се заех да разтребвам масата, заповяда:

— Остави, другото е по-важно. И ако е било проклятие, то може момчетата и да не са… сами…

— Сигурна съм в това! Аз вече четири години ги познавам, не могат ей така, без нищо да се сбият, изобщо не могат!

— Хайде, по-бързо! — пришпори ме възпрелият духом гном.

Но когато се озовахме в лавката, намерихме там, освен дроу и полуорка, също така лейди Верис и лорд Тьер! На нашата поява лорд-директорът реагира с бавно скръстване на ръце пред гърдите, като при това сурово впери поглед в офицер Юрао. А лейди Верис, мило усмихвайки се, извести с приятно гласче:

— Нали ви казах, че е тук! За какво ни е магия, ако човек има добро обоняние, а моят нос никога не ме е лъгал… — И посървайки веднага, добави: — Освен вчера.

Ох, Бездна!

Аз неволно погледнах към дроу, той улови погледа ми, разбра, че нещо зная, но се върна към разговора, който явно бяхме прекъснали с появяването си:

— А-а-а, тази адептка Риате? Да бяхте казали веднага, че именно тя ви е нужна, а аз си мислех, че търсите някоя друга!

Очите на лорд Тьер започнаха да тъмнеят. Юрао явно веднага си спомни с кого си има работа и… се ската зад гърба ми. Според мен абсолютно безсмислено, защото аз съм много по-ниска, а значи няма кой знае как да се скриеш. Затова пък в същия тази момент за гостоприемството си спомни майстор Гровас:

— Магистър Тьер, безкрайно се радвам да ви видя… — Погледът на гнома се метна към вратата, а след това собственикът на лавката с пресипнал глас попита:

— А къде е… Добдо?

Лейди Верис изпръхтя, а лорд Тьер спокойно отбеляза:

— Тя не е „женска“.

На всички изведнъж ни стана много жал за полуорка, но в този момент магистърът се осведоми:

— И как така тук без проблем са пуснали адептката Риате, щом като вашето заведение се придържа към такива строги правила по отношение на лицата от женски пол?

— Ама това е Дейка — стъписано запелтечи гномът, — каква жена е тя?

Дроу зад гърба ми прошепна:

— А сега вече лошо му се пише…

Но майстор Гровас беше прекалено разстроен, за да забележи изражението на лорд Тьер и тъжно се обърна към мен:

— Ще огледаш ли?

Аз кимнах и предпазливо, покрай стената, отидох зад тезгяха, тъй като знаех със сигурност, че там и двамата племенници на майстор Гровас пиеха чай със звяр трева, за да не се отпускат и имах надежда, че сега две чашки сиротно чакат стопаните си.

Изви се адски пламък! Точно на пътя ми. Погледнах към лорд Тьер, към стиснатите му устни, напрегнатите ръце и предположих, че сега ми предстои да чуя традиционното „Вън!“. Може би само с добавката „Заминавай в академията!“. Откровено казано, беше си ме страх, но да си тръгна ей така, без да съм проверила теорията си…

— Господин директор, днес е почивен ден и дори не е още вечер! — избухнах аз.

— Каква е смела, а? — подсмихна се лейди Верис.

А магистърът глухо съобщи:

— Комендантският час встъпи в сила преди девет минути!

Това беше странно. Ние се бяхме запътили към лавката на Гровас около четири следобед, половин час да бяхме вървели, дори и половин час да бяхме обядвали… сега по никакъв начин не можеше да е седем вечерта!

Подозренията ми ги потвърди лейди Верис:

— Нови правила, комендантският час е от пет вечерта.

А, тогава ясно, но от друга страна — какви бяха тези почивни дни, ако са въведени такива ограничения.

— А при вас правилата са сурови — замислено произнесе Юрао и фактически ме спаси. — Ти изясни ли всичко, което трябваше?

— Да. — Да обяснявам всичко в присъствието на лорд-директора не ми се искаше. — Просто трябва да проверя нещо, което подозирам.

— Много време ли ще отнеме? — отново попита дроу.

— Не, няколко минути, не повече…

— Добре, проверявай. — И обръщайки се към лорд Тьер тържествено произнесе: — Надявам се, че ръководството на „Академията на проклятията“ ще признае, че помощта, оказана на Нощната стража е допустим повод за нарушаване на административния ред на споменатото учебно заведение?

Адският пламък изгасна. Магистър Тьер се отдалечи към прозореца, явно давайки ми пълна свобода на действията, но в същото време нагледно демонстрирайки, че по никакъв начин не одобрява същите тези действия.

В момента, в който той се обърна с гръб, офицер Юрао прекоси лавката и се присъедини към мен. Аз, хващайки го за ревера на мундира, го вмъкнах зад тезгяха и го накарах да застане така, че гърба му да ме прикрива от заинтересувано надничащата лейди Верис и прошепнах:

— Нашият заподозрян е бил тук вчера.

Златистите очи се ококориха, а аз продължих:

— Маскирал се е като благородна дама. Купил е пет бутилки елфийско вино, а после насъскал младите гноми един срещу друг и аз имам усещането, че си имаме работа с едно от „Проклятията на страстта“.

И тъй като Юрао потресено мълчеше, реших да добавя още нещо към казаното:

— Ако майстор Гровас и почтената му жена не бяха стигнали навреме, гномите биха се изпотрепали и край… Разбираш ли? Ако не беше трупът в гората, който ти намери съвсем случайно, никой дори не би свързал тези две произшествия. Гномите биха се убили един-друг, без да успеят да разкажат нищо за „дамата“, посетила лавката.

— Никакви следи! — простена дроу. — Това е работа на един и същи индивид! И ще ти кажа още нещо — от около две седмици в града имаме вълна от убийства и самоубийства и аз започвам да се съмнявам, че ние наказваме истинските виновници…

Аз пребледнях, а и Юрао не изглеждаше по-добре.

И тук се чу гласът на магистър Тьер:

— Мастер Гровас, къде са вашите племенници?!

Ние с офицера стреснато се спогледахме.

— Той не би могъл да чуе, нали? — прошепнах аз.

— Не, по идея. — Юрао се огледа. — Не, не би могъл, стои далеч, може просто да е забелязал отсъствието им. Проверявай си теорията.

Аз се наведох зад тезгяха и с облекчение видях същите тези две чашки от чай, но когато взех първата, едва не я изпуснах, чувайки изръмжаването на лорд Тьер:

— Майстор Гровас, чакам отговора ви!

Изпоплашеният гном започна бързо и припряно да разказва, как вчера любимите му племенници изсипали отгоре си стелаж. Върху тях се посипали бутилки, порязали юношите и сега и двамата били при лекаря, и самият той много се надявал на тяхното скорошно оздравяване. Под звуците на бърборенето на гнома, аз бързо огледах водата през кристала, който ние, проклятийниците носим на ръката, закачен на гривна.

Юрао също слушаше гнома, след това прихна и прошепна:

— Лъже и не го е срам.

— А какво, истината ли да му каже? — възмутих се аз. — Проклятието е било слабо, няма никакви доказателства, а двама братя едва не са се изпозаклали един-друг…

И тогава открих нещо, от което едва не ми се изправи косата — това не беше „Проклятие на страстта“. Това беше нещо много по-лошо, много, много по-лошо!

— О, Бездна — простенах аз, — това е Смъртоносно проклятие…

Смъртоносно!

— Какво? — Юрао приклекна до мен. — А кое конкретно?

Аз се вгледах отново в кристалите и изпъшках:

— „Берсерк“…

В следващата секунда ме хванаха за яката, с едно движение ме прехвърлиха през тезгяха и след това фактически ме метнаха в пращящия адски пламък. Аз дори успях да се опомня едва когато се оказах в собствената си стая! А палтото ми, шапката и ръкавиците останаха там, в кухнята на майстор Гровас!

Хвърлих се към вратата, рязко я отворих и излязох… В коридора се мотаеха преподавателки и адептки, всички щастливи, доволни и планиращи весело да проведат вечерта и затова полека-лека се насочваха към столовата… Около мен течеше студентският живот, весел и безгрижен, а навън в града бродеше някакъв маниак и убиваше всички наред! А мен ме бяха натирили тук!

Така не е честно! Беше ми обидно до сълзи. Това въобще не е справедливо! Това…

В края на коридора се появи Яна. Щастлива, с огромен букет цветя, усмихната и цъфтяща, гордо крачеща под прицела на завистливите погледи.

— Гледай — викна Тимянна още докато прекосяваше коридора, — това е от Карст, онзи тъмнокосия от Нощната стража! Ние днес ходихме в една ресторация, представяш ли си!

Яна беше във възторг и беше готова да сподели подробностите на своето щастие с целия свят, а аз…

— Аз също имах среща — едва ли не ридаейки, казах аз. — В гората… с умъртвията!

Всички наоколо се засмяха, решили, че това е такава шега, а аз си влязох в стаята.

Вечерта започна унило. После всички се събрахме в столовата на женското общежитие, няколко адептки попяха, а след това се разпяха и преподавателките. Там, в кръга на съученичките разбрах, че повечето бяха планирали нещо друго за тази вечер, но в четири часа било обявено, че всички адепти и преподаватели трябва да бъдат в академията най-късно в пет. Във връзка с какво бяха предприети такива нечувани мерки никой не знаеше, ходеха слухове, че градът е залят от вълна странни убийства.

Ужасно потискаща вечер!

Около осем часа се върнах в стаите си. Тръгнах си от столовата една от първите и по пътя отскочих до библиотеката за да взема „Големия имперски регистър на проклятията“.

След бърз душ, аз се разположих на леглото с решението да се посветя на занимателното четиво. Като начало, намерих информацията по проклятието „Берсерк“, след това се позамислих и отделих внимание на едно странно пояснение в края на параграфа — „Влияе на аурата на проклинащия“. Това определено ме напрегна, тъй като проклятието „Целувката на смъртта“ също не е съвсем безвредно. Тях обикновено не ги броят даже когато има съмнение за използване на проклятие, защото и за проклинащия не са безопасни. И възниква един въпрос — нима този, който толкова безразсъдно пръска заклинания, не осъзнава, че съсипва и собствения си живот… Или не го съсипва? Естествено, заинтересувах се и от друг въпрос — колко силна трябва да е аурата, че произнасянето на проклятия да не й нанася вреда? Справочникът не даваше никаква информация по този повод, но аз със сигурност знаех кой може да разполага с подобна информация — магистър Тесме! Само че в мъжкото общежитие никой нямаше да ме пусне и значи щеше се наложи да чакам до сутринта!

Неочаквано някой почука на вратата. Поглеждайки часовника си се учудих, че е почти полунощ — определено беше късничко за посещения.

На вратата почукаха отново и то настойчиво.

— Влезте — неволно автоматично казах аз.

Вратата се отвори, влезе лорд-директорът, спря на вратата и заповяда:

— Бъдете така любезна, адептка Риате, облечете си халата и излезте в гостната.

Едва след това осъзнах, че седя на леглото с голи крака и само по нощница. Почервеняла от смущение, аз се смъкнах от кревата, облякох си халата и излязох. Лордът ме очакваше стоейки до прозореца и хипнотизирайки черното стъкло с неприязнен поглед. Достатъчно беше да се появя, за да ми бъде заповядано с глух глас:

— Седнете.

Едва не седнах на пода, но тъй като това вече го бяхме минавали, все пак се дотътрих до дивана и приседнах на самия ръб.

— Краката също, вие сте боса.

Да, в бързината бях забравила за пантофите. Вдигнах краката си на дивана и се омотах с халата така, че да скрия всичко и изплашено се вторачих в магистъра. Лорд Тьер не ме гледаше, а фиксираше прозореца с все същото сурово изражение.

След това той, натъртвайки на всяка дума, каза:

— Никакви частни разследвания с дроу. Никаква работа в почивните дни в таверната „Зъб на дракон“. Да напускате територията на академията имате право само придружавана от лейди Верис или по време на практическите занятия. Това е.

Нещо вкоренено дълбоко вътре ме караше да си трая. Караше ме настойчиво, но аз сигурно вече се бях изменила. И затова се опитах да възразя:

— Простете, лорд-директор, но почивните дни са време, с което адептите могат да разполагат по свое усмотрение…

Магистърът бавно се обърна от прозореца към мен. Бавно, мрачно и някак заплашително. И може би си струваше наистина да си замълча, но:

— Но аз съм права!

Крачка. Към мен. Аз се свих на дивана, но все пак продължих с безразсъдна смелост:

— На другите адептки не им поставяте такива изисквания!

Още една крачка с каменно, като че ли безжизнено лице и само очите святкаха.

Аз съвсем се сгуших, страшно си беше, а като се сетих, че лорд-директорът е и Безсмъртен… Но в този момент си спомних, че бяхме попаднали на следите на същия този убиец и изстрелях на един дъх:

— Вие нямате право да ми забраните да се срещам с офицера от Нощната стража! Това е част от моя личен живот и в почивните дни имам пълното право да ходя на срещи!

Лорд Тьер спря. Блещукането в черните очи се прекрати и те се запълниха с безпросветен мрак, а в следващата секунда се чу:

— Искате ли аз да ви организирам наситен личен живот?

Наситен животът ми беше станал от момента, в който произнесох проклятието. Но никога не бих го казала на лорд-директора и затова отпуснах глава, старателно разглеждайки рисунката на халата.

— И защо сега мълчите? — насмешливо се поинтересува магистърът. — Или с мълчанието си изразявате съгласие?

— Не — сепнато изписках аз, но все пак не се осмелих да вдигна глава.

— А защо веднага „не“, Дея? — тонът на лорд Тьер стана язвителен, но в следващия миг той вече почти ръмжеше: — Защо само на мен вие винаги ми казвате безпрекословно „не“?!

Изви се адски пламък. Когато огънят изчезна, лорд Тьер вече го нямаше в гостната.

Аз още дълго време седях все там на дивана, прегърнала коленете си с ръце и тъжно втренчена в пода. След това с усилие станах и се запътих да си лягам, нищо друго не ми оставаше.

Но когато прекрачих прага на спалнята, смътно сияние ознаменува появата на Дара. При това, възроденият дух на смъртта, стремително сграбчвайки ме за ръката, ме дръпна навътре и затвори вратата. А след това зафуча и засъска:

— Ти съвест имаш ли, адептка?!

Какво общо имаше моята съвест? Но аз не успях и дума да обеля, когато духът на смъртта се нахвърли върху мен с обвинения:

— На теб Верис в прав текст ти каза да не напускаш академията, а ти?! Ти поне разбираш ли, че Тьер целия град обърна да те търси, теб, безсъвестната! Той цяла нощ и така не беше спал и си беше легнал чак призори, когато се изясни, че ти просто ей така си излязла, игнорирайки предупреждението! Ти… ти… — Очите на духа на смъртта горяха по-ярко и тя изръмжа не по-лошо от магистъра, — поне честно да му беше казала, че не изпитваш никакви чувства към стража! Поне на това способна ли си?

И тя се изпари.

Унило погледнах към леглото и осъзнах, че ако в това състояние сега си легна, до сутринта със сигурност няма да заспя… отново. Реших да последвам съвета на духа на смъртта, затова набързо си обух чорапи, облякох се, наметнах си палтото със символиката на академията и тръгнах към вратата.

Но когато се приближих към огледалото, за да си оправя яката… се изви адски пламък! В следващата секунда ме погълна огнен вихър, а когато той стихна, се изясни, че се намирам в малката гостна в дома на лорд-директора. Самият той, с бутилка вино седеше пред камината и в светлината на пламъците лицето му, изкривено в яростна гримаса беше повече от плашещо.

— Аз не мога да разбера едно нещо! — просъска лорд Тьер. — Накъде се бяхте запътила посред нощ?

Преглъщайки, честно отговорих:

— Към вас…

Бутилката падна от ръката на магистъра, но той я улови преди да е долетяла до пода. Подхвана я, стисна я и я остави отново на облегалката, след това смаяно ме погледна и недоверчиво глухо попита:

— Наистина ли?

Аз се смутих. Някак не ми беше приятно да си признавам пред директора, че имах намерение да дойда при него през нощта… сама… без покана. Когато Дара ме обвиняваше, такава постъпка ми се беше сторила правилна, а сега…

— Ще пиете ли чай? — неочаквано предложи лорд Тьер.

— Да — мигновено се съгласих аз. — А вино има ли?

По все още напрегнатото лице на магистъра се плъзна усмивка и той отговори:

— Има. — Замисли се и добави: — А десерт, за съжаление няма.

Аз си разкопчах палтото, и припомняйки си какво можеше да се намери в кухнята на директорската къща, се поинтересувах:

— А вие обичате ли палачинки? Тук в кухнята трябва да има всичко необходимо и аз много бързо ще ги приготвя.

Лорд Тьер изумено повдигна вежда, а аз го просветих по повод моите познания за директорския дом:

— В академията, адептките, които могат добре да готвят, не са толкова много и обикновено трудовата повинност за дребни нарушения включваше приготвянето на обяд или вечеря, а също така и почистване на къщата.

Лицето на магистъра все още беше застинало в искрено изумление, а след това той ласкаво попита:

— А вечерята в столовата не устройваше ли господин бившия директор?

Весело усмихвайки се безгрижно отговорих:

— Можете да ми вярвате, доскоро тя никого не устройваше. Аз предпочитах да ям в „Зъб на дракон“ и нещо от храната си взимах за вкъщи. Останалите се хранеха кой където намери.

— Сега не готвят лошо — отбеляза директорът.

— Бих казала, даже добре — спомняйки си вечерята, бях принудена да призная аз. — Та какво решихте за палачинките?

И тогава ми направиха признание:

— Аз не съм вечерял.

Дадох си сметка, че при Тоби по това време едва ли е останало нещо свястно, пък и самият той сигурно вече си беше тръгнал от таверната, но затова например, в нашата столова със сигурност можеше да се намери нещо вкусно. И приближавайки се към директора, попитах:

— Ще ме пренесете ли в столовата? По-бързо ще стане така.

Магистърът незабавно се изправи, след това бавно се приближи, внимателно ме хвана за ръката…

Изви се адски пламък.

Никога досега не бях влизала в кухнята на академическата столова, и затова за минута се спрях в средата, като се замислих къде какво би могло да се намери.

— Не е ли за предпочитане някоя ресторация? — предложи лорд Тьер.

— Вие знаете ли кое време е? — върнах го на земята аз. — Навсякъде вече всичко вкусно са излапали и най-много да ни сипят пиене. Сега ще направим така: Вие сядате и гледате да не влезе някой, а аз приготвям нещо набързо.

— Не ми се иска да ви притеснявам — намръщвайки се леко, произнесе магистърът.

Аз се усмихнах и честно си признах:

— А на мен ми се иска да ви приготвя нещо. Не ме лишавайте от това удоволствие.

Черните очи се присвиха и ми беше зададен нескромен въпрос:

— Ами срещата с офицер Найтес?!

— Срещата? — Аз прихнах. — Четири часа и половина бродене по бъкащата от неупокоени мъртъвци гора и ровенето във вътрешностите на един мъртъв трол, за да разберем с какво се е хранил, едва ли би могло да се нарече именно среща.

Директорът се намръщи, а след това изтърси:

— Тогава, обяснете ми, в името на Бездната, защо отидохте с него?

— Шегувате ли се? — Аз се насочих към шкафа, намерих престилка и си я вързах. — Та това беше първото приключение в живота ми! Интрига с убийства в кланов вампирски замък, търсене на следи на престъпник в гората, начало на увлекателно разследване! Вие не стойте, лорд Тьер, седнете ей там на този стол в края, а аз сега бързичко ще приготвя всичко.

В каменния шкаф намерих студено говеждо и кайма, в килера — зеленчуци, гъби и брашно. Докато се топлеше водата и се пържеха гъбите, нарязах говеждото, след което бързо приготвих сос и под пълния с изумление поглед на магистъра го излях в кипящата вода. Там изсипах и дребно нарязаното месо, и всичко това го покрих с капак. След това набързо направих кюфтенца, което беше лесно, като се има предвид, че каймата вече беше готова, а докато те се пържеха, изпекох дванайсет палачинки. Нямаше смисъл да готвя още нещо, едва ли след засищащото първо и второ, лордът щеше да отдели много внимание на десерта.

Когато сложих всичко на масата и предложих на лорд Тьер да се върнем в дома му, той бавно погледна към часовника и глухо произнесе:

— Седемнайсет минути.

— Опит. — Аз мило се усмихнах. — Хайде по-бързо, че всичко ще изстине.

— Аз ще го подгрея, ако има нужда — увери ме магистърът, ставайки.

— О, не, вашето незабравимо греене на вода в непригодения за тази цел чайник, аз ще помня докато съм жива.

Нищо не ми отговориха, но се приближиха, издърпаха от ръцете ми не много леките тенджери и почти веднага се изви адски пламък, за да ни пренесе в трапезарията на директорския дом. А лорд Тьер попита:

— Какъв сервиз да донеса?

— Аз сама ще се справя — уверих магистъра.

— А аз бих искал да ви помогна. Не ме лишавайте от това удоволствие.

Аз не исках да го лишавам и затова помолих:

— Просто стойте за малко тук и подръжте засега всичко това. — И аз го натоварих, освен с тенджерите, и с няколко чинии.

Взех нова покривка, на мястото на тази, която вчера беше пожертвана в полза на гоблините и я постлах. От шкафа с посудата взех скромен сервиз със зеленикав орнамент и стоварвайки го на масата, освободих най-накрая стоящия неподвижно лорд Тьер от товара му, давайки му разпореждане:

— Изберете чаши и донесете вино.

— А свещи? — внесе неочаквано предложение магистърът.

— М-м-може и свещи — съгласих се аз.

Със свещите лорд-директорът се върна бързо, запали ги и ги сложи на масата, която аз почти бях приключила да сервирам. Виното го избира по-дълго, но когато влезе в трапезарията, стана ясно, че времето е било оползотворено и за къпане и преобличане; дори косата му беше още влажна.

— Златисто вино — слагайки бутилката на масата, обяви лорд Тьер. — Такова вино със сигурност няма никой друг в Ардам.

— А вие откъде го имате? — зададох аз нескромен въпрос, сядайки.

— Подариха ми го — загадъчно отговори магистърът. — Преди… поне седемнайсет години.

На мен ми стана неловко и аз се обадих:

— Знаете ли, струва ми се, че виното, което сте пазил седемнайсет години не си заслужава да бъде отворено ей така, без никакъв повод… Може още от елфийското да имате?

Тих смях и съвсем загадъчно:

— Повярвайте, аз ненапразно съм чакал толкова години и поводът е повече от подходящ. И както вече ви казах, хубавото вино трябва да се пие в приятна компания, а по-приятна компания от вашата, трудно мога да си представя.

Нещо такова много топло, искрящо от радост и надежда растеше в гърдите ми, докато гледах невъзмутимо пълнещия чашите ни лорд Тьер. И именно в този момент, аз изведнъж разбрах какво е това щастие…

— За тази чудесна вечер — вдигайки чаша, произнесе магистърът.

— Нощ — с усмивка го поправих аз.

— За прекрасната нощ — мигновено се коригира той.

Аз скрих усмивката си зад чашата и вдишах аромата на виното… леко мускусен, с необикновен мирис. На вкус златистото вино беше като напълнено със златна слънчева светлина и сладко, безкрайно сладко, но без изобщо да е тежко. А, освен това, аз не можех да престана да се наслаждавам на вкуса му и на малки глътки, радвайки се на всяка от тях, допих всичко докрай. Когато оставих чашата на масата, забелязах, че и директорът е изпразнил своята и сега със загадъчна усмивка ме наблюдава.

— Зная, че една дама не бива да изпива всичко наведнъж, но то се оказа прекалено вкусно, невероятно, сладко… удивително — признах си аз.

Лорд Тьер се изправи, отново напълни чашите, а след това с коварна усмивка произнесе:

— Трябва да ви призная, че това не е съвсем обикновено вино.

И започна да се храни. А пък докато мъжът се храни, не бива да бъде разсейван, това го знаех от дете. Затова и мълчах, въпреки че ми бях заинтригувана до безумие.

— Никога не съм ял нищо по-вкусно — неочаквано ми призна магистърът, държейки лъжицата с гъбения сос с месо.

— Рецепта на Тоби. — Аз отново сръбнах от виното. — В моето семейство готвеха по друг начин — винаги засищащо, но невинаги особено вкусно. Всъщност вкуса никога не беше приоритет и в началото, когато започнах да работя у майстор Бурдус, никак не можех да разбера, защо Тоби се тресе над всяко ястие. Постоянно опитва, изпробва различни подправки, коригира времето за приготвяне… И когато го попитах за това, нашият забележителен готвач започна да ме учи да готвя, да избирам продуктите, правилно да съчетавам ястията.

— Вие сте научила много неща в „Зъб на дракон“? — поддържайки разговора магистъра, пристъпвайки към второто.

— Много — съгласих се аз, отново отпивайки от виното. — На първо място да си мълча, когато не ме питат. Освен това се научих да съм незабележима и навярно да определям от пръв поглед какви са хората.

Лорд Тьер престана да яде, заинтригувано гледайки към мен, след това вдигна чашата и напрегнато разглеждайки виното срещу трептящата светлина на свещта, произнесе:

— Да, съгласен съм, нищо не казва толкова много за човека, колкото това как се държи на масата и поведението му в момент, когато не предполага, че някой го наблюдава. — След това, с хитра усмивка ми зададе директен въпрос: — А какво можете да кажете за мен?

Аз се смутих и това ме накара да си допия виното, без особено да го искам. Забелязах погледа му и се смутих още повече, но все пак отговорих:

— Вие сте много сдържан, имате непоколебими убеждения и не обичате да губите време.

Леко повдигната вежда, някакво странно изражение и внимателното:

— Съгласен съм… по всички точки. Това всичко ли е?

Аз се смутих окончателно, и гледайки собствените си длани, едва чуто добавих:

— Вие сте много добър, отговорен и благороден…

И тишина. Боязливо хвърляйки поглед към директора, видях стъписаното изражение на лицето му и си спомних, че:

— Аз сигурно трябва да си тръгвам. Късно е вече…

Но магистърът мълчеше. Все пак, когато започнах да се изправям се раздаде прегракналото:

— Седнете!

Но той тутакси се опита да заглади тона си, дори се усмихна и със съвсем друга интонация подхвана:

— Беше вече късно, когато дойдохте… В смисъл, останете още малко с мен… Моля ви. Вино?

И без да дочака разрешението ми, допълни чашата ми догоре. След това се изправи и излезе. Не бях успяла както трябва да се упрекна за излишното бърборене, когато магистърът се върна, сложи на масата пред мен кутия бонбони и обясни:

— Това са същите тези, които ви бях обещал, когато бяхте болна. Надявам се да ви харесат.

— Благодаря. — И все пак моментът беше неловък.

Лорд Тьер се върна на мястото си и отново започна да се храни. Аз мълчаливо развих една бонбона, изядох я, почти без да усещам вкуса и протегнах ръка към още една. Директорът бързо приключи с второто и трябваше да се приберат празните съдове, за да се сложи десерта, но в момента, когато се опитах да стана, магистърът решително произнесе:

— Аз сам, само седете!

— На мен не ми е трудно — опитах се да обясня аз.

— На мен също — бодро съобщи лорд Тьер.

Изви се адски пламък!

— О, не — простенах аз, съжалявайки единствено за съдовете.

— Ами, за да не им се струва, че животът е приказка — извести магистърът, изпращайки мръсните чинии по вече познатия ми маршрут.

Бух… бамц… дзин!

А след това пълното с ярост:

— Чуй ме АП-е, аз ще те намеря, разбра ли? Ще те намеря, кълна се в Бездната, и ще ти се прииска обратно в утробата на майка си да се свреш, чу ли ме? АП-е, ти сам се издаде, разбра го, нали? Аз теб…

С най-невъзмутимо изражение на лицето, лорд Тьер затвори портала и озадачено запита:

— Кой е „АП-е“?

И ако аз до този момент сдържах смеха си, то след това…

— Хм — гледайки ме с усмивка, произнесе магистърът, — заради този смях, съм готов да пожертвам в полза на гоблинското кралство още някой и друг сервиз.

Кикотих се дълго, но тук в главата ми се промъкна една идея по повод на гоблина:

— „АП“ — това е „Академията на проклятията“, на покривката имаше монограми!

— Е, какво пък — вдигайки чашата си, каза лорд Тьер, — нека, докато могат, да се радват на живота всички „АП-е“ в Тъмната империя, да не пострадат зъбите им и ребрата и… А всъщност, жал ще ми е за невинно убитите, и затова ще направим така…

Изви се адски пламък!

Магистърът весело ми намигна и на висок глас се поинтересува:

— Гоб, а десерт искаш ли? Аз още не съм го ял, честна дума.

И тук аз се възмутих:

— Не, ама аз за вас се старах!

В следващата секунда се случи нещо страшно — от адския пламък се показа огромна, сива, покрита с къса козина ръка!

Аз изпищях, скочих и… се хвърлих към директора… А лорд Тьер, който вече беше започнал да се изправя, неочаквано отново се тръшна на стола, прегръщайки ме силно. И някак престана да ме вълнува промушващият се към нас гоблин и… и всичко останало също. Аз стоях, стреснато притиснала ръце към гърдите си и гледах магистъра, а той ме държеше през кръста и черните му очи бяха толкова близко и…

— Тьер, да те погълне Бездната дано! — изръмжа чудовището, наполовина измъкнало се от огъня.

Ние не реагирахме. Аз изобщо се боях да дишам, а магистърът дишаше едва забележимо и не откъсваше очи от мен, а освен това, аз някак много силно усещах докосванията му, ярко някак…

— Е-е-ей — продължаваше да ръмжи и да негодува гоблинът. — Тьер, ти съвест имаш ли?!

Директорът нищо не отговори и гоблинът възвести диагнозата:

— Ясно, нямаш съвест. А какво такова вино пием тук?

Ние заедно обърнахме глави и се вторачихме в пришълеца. Принцът на гоблините взе бутилката, погледна я, помириса гърлото, остави я обратно и с насмешка изгъргори:

— Всичко ми е ясно, чакам покана за сватбата. А това… ти, когато следващият път мислиш за спалнята, то добре, че аз не съм злопаметен, а ако това бяха елфите?

Пауза, в течение на която гоблинът от кралския род ни гледаше със своите огромни червеникави очи. След това изпръхтя и с думите „Тук няма с кого да се говори“ изчезна в адския пламък. Огънят тутакси изгасна, а аз останах да стоя в обятията на лорд-директора и дори се боях да погледна към него. След това си спомних, че…

— Е, сега наистина е време да си вървя, и десерта опитах и…

— Дея — тих, едва доловим глас, — погледни ме.

Бавно, много бавно завъртях глава и се срещнах с погледа на мъждукащите тъмни вирове… И като че ли те ме отнасяха в същата онази Бездна… и аз дори не разбрах как стана така, че устните на лорд Тьер внимателно се докоснаха до моите. Но нямах никакво желание да прекъсна този допир…

На вратата се почука!

Аз трепнах, а лорд Тьер ме прегърна още по-силно и с тих стон отново ме целуна…

На вратата почукаха по-настойчиво!

Ние ги проигнорирахме. Аз откровено казано се топях и се замайвах от всяко негово докосване, а лорд Тьер ме прегръщаше силно, но неговите целувки, в тях имаше толкова нежност…

И в този момент иззад вратата се разнесе:

— Лорд Риан Тьер, в името на Императора, отворете!

Магистърът замря. След това получих още една бърза целувка и директорът се изправи, сложи ме да седна на място и с думите „Дея, почакайте ме тук, ако обичате“, тръгна да отвори на офицерите от Нощната стража. А вратата между трапезарията и гостната я затвори, отделяйки ме от неочакваните посетители.

За щастие, къщата не беше от новите, и затова отчетливо чувах, как лорд Тьер пусна стражите, как спокойно се поинтересува за целта на посещението им и как…

— Лорд Риан Тьер, в името на Императора, вие сте арестуван по обвинение в убийството на Тара Дакене!

И нещо дълбоко вътре в мен падна и се счупи… след това разбрах, че не е било вътре, а аз неволно съм покрила лицето си с ръце, блъскайки с лакът чашата с вино, и тя е паднала на пода с трясък.

В гостната веднага се разнесе гласът на лорд Шейд:

— Кой е там?

И прекалено припреният отговор на магистъра:

— Никого няма! Абсолютно! — След което последва въпрос, зададен с леден тон: — Аз изобщо не разполагам със свободно време, за да изслушвам вашите смехотворни обвинения в убийство на човек, когото дори не познавам, но все пак ми е интересно, как сте стигали до идеята за моето участие в това престъпление?

Аз със замряло сърце чаках продължението и то последва:

— Преди около половин час, в покрайнините на Ардам беше извършено убийство — прозвуча отново гласът на лорд Шейд, който тържествуващо добави: — Вас ви разпознаха дванайсет човека, деветима тролове, седем вампира и родителите на жертвата!

Аз махнах ръце от лицето си, в странно вцепенение осъзнавайки невероятния факт — лорд Тьер през това време беше с мен! С мен! И не би могъл да извърши никакво убийство! Той отговори:

— Това е много интригуващо, лорд Мерос, и още по-забавен е фактът, че приблизително от полунощ насам аз се намирам на територията на академията и не съм я напускал.

Тишина, а след това гласът на дроу:

— Някой може ли да потвърди думите ви? Вие не сте сам, нали така?

И аз разбрах, че Юрао се опитва да помогне, наистина иска да помогне!

Но Тьер невъзмутимо отговори:

— Аз бях съвсем сам!

В този момент, аз се спуснах стремглаво от стола към вратата, претичах през цялата гостна, почти крещейки:

— През цялата нощ лорд Тьер беше с мен!

В гостната се намираха четиринайсет Нощни стражи. В пълно бойно снаряжение, с проблясваща защита върху доспехите, а това означаваше, че са готови за съпротива от страна на арестувания. И всички те някак се усмихнаха накриво, когато ме видяха, но се изказа само един непознат ми полутрол:

— Само влюбена адептка, готова на всичко, за да отърве любовника си, ни липсваше! Между другото, момичето много прилича на убитата, забелязвате ли?

И тук се вбеси лорд Шейдер. Изваждайки меча си, го допря до гърлото на подчинения си и изкрещя:

— Затвори си плювалника, ясно ли е! Той не й е любовник, разбра ли?!

Офицерът вдигна ръце и примирително промърмори:

— Да, разбрах, всичко разбрах, успокой се. Но тя все пак нещо тук прави, а виж колко е часът, скоро слънцето ще изгрее!

И всички отново ме погледнаха, а лорд Шейдер изкрещя:

— Защо лъжеш, Дея? Той е убиец, разбираш ли? Той е убил всички онези момичета! Той е болен, Дея! И е убивал изключително и само стройни, тъмнооки девойки с вишневи коси. Такива като теб! Той и теб те е довел тук сигурно, за да те убие!

Намръщвайки се от крясъка му, след който ми идваше да си потъркам ушите, честно казах:

— Лорд-директорът беше с мен след полунощ. Първо в моята стая в общежитието, после в столовата на академията, а после в този дом. Той никъде не е ходил и преди половин час не би могъл да убие никого.

В гостната стана тихо и всички ме гледаха. И в тези погледи нямаше нищо приятно, само презрение и осъждане. В този момент Шейдер изруга с лек звън вкара меча си в ножницата, приближи се към мен, хвана ме за раменете и осезаемо тръсвайки ме изрева:

— Защо лъжеш, Дея?

И ледената заповед на лорд Тьер:

— Отдръпнете се от нея незабавно!

Но Шейд го игнорира и вече едва сдържайки яростта си, закрещя:

— Ти нали разбираш, че думите ти могат да бъдат проверени много лесно, Дея? Всеки един лекар, при прегледа веднага ще каже, че ти си девственица!

В следващия миг лорд Шейдер отлетя към стената. Падна на пода с грохот, изруга, удряйки с юмрук по земята и веднага се изправи. Но на мен не ми беше дадено да видя нищо повече — лорд Тьер ме завъртя с лице към себе си, хвана лицето ми с длани и гледайки в очите, меко заповяда:

— Върни се обратно на масата.

— Но…

Черните очи се присвиха и вече без меки нотки в гласа, магистърът произнесе:

— Аз казах, върни се обратно. И моля те, почакай ме няколко минути.

— Но…

— Неясно ли се изразих, Риате?!

От този вик аз трепнах, но не можех просто така да се обърна и да си тръгна. Не можех да го оставя ей така сам с Нощните стражи и техните безпочвени обвинения. Не можех да стоя на страна, когато искат да го арестуват, аз… едва чуто прошепнах:

— Аз не мога… — Лицето на лорд Тьер се вкамени, но аз все пак продължих: — Не мога ей така да си тръгна, знаейки, че ще ви арестуват по обвинение в престъпление, което не сте извършил…

Погледът на магистъра леко се смекчи и той неочаквано каза:

— Постарай се да разбереш едно нещо, Дея. Ако някой от стражите още веднъж те оскърби с дума или дори само с поглед, то тогава мен наистина ще могат да ме обвинят в убийство, което съм извършил! Върни се на масата, ако обичаш, аз ще дойда след няколко минути.

И аз послушно се обърнах и мълчешком оставих зад гърба си събралите се. Но влизайки в трапезарията, аз затворих вратата и останах да стоя зад нея, без да мога да направя дори крачка.

А в гостната прозвуча потресеният глас на Юрао:

— Адептката Риате каза истината, нямаше лъжа в нито една дума.

И изръмжаването на Шейдер:

— Между тях нищо не е имало!

— Аз да не би да споря с това? — невъзмутимо потвърди дроу, а след това добави: — Явно някои хора умеят да чуват „не“-то…

— Достатъчно! — Леденият тон на лорд-директора пресече всички разговори. А след това се раздаде: — Както вече казах, аз не съм извършвал това убийство, но… — Пауза и насмешливо: — Даже да бях убил, и то не само едно нещастно момиче, а петдесет, и да го бях направил посред бял ден на централния площад пред очите на целия град, вие… — многозначителна пауза — не само че нямаше да имате право да ме арестувате, а даже и да ми предявите обвинение!

Аз замрях, стражите също пазеха потресено мълчание, а лорд Тьер продължи:

— Моята титла ми дава пълна неприкосновеност. Да ме съди като аристократ и наследник на престола, има право само императорът. Но, имайки предвид заслугите ми пред Империята и лично пред императорското семейство, даже такава постъпка като унищожаването на цялото Приграничие би ми била простена. Но всъщност важно е съвсем друго — аз като верен слуга на Империята, никога не бих извършил подобно престъпление. Императорът прекрасно го знае и именно заради това, аз се ползвам от такова височайше доверие.

И тишина. Аз едва дишах, бавно осмисляйки казаното, стражите също мълчаха, явно и те осъзнавайки, че са сбъркали адреса и въобще, че ще е най-добре да го забравят завинаги, а лорд Тьер язвително се сбогува:

— Светли дни, господа стражи. Надявам се дневната светлина да ви позволи да търсите по-добре и да прекратите да предявявате обвинения на невинните… Втори случай за две денонощия — струва ми се, че е прекалено. Довиждане!

Входната врата се отвори, след това се чу тропота на излизащите стражи, а накрая гласа на Юрао:

— Лорд Тьер, моля за извинение, мога ли да кажа две думи на адептка Риате? Буквално за минутка. Слушайте, та вие не сте тиранин в края на краищата, проявете благородство, уверен съм, че момичето ще го оцени. Буквално две думи, гарантирам, че няма да допускам оскърбления или докосвания!

В този момент, аз не издържах, промуших глава във вратата и се присъединих към молбата с жалостивото:

— Може ли, моля ви? Аз бързичко!

В гостната бяха останали само лорд Тьер, демонстративно скръстил ръце пред гърдите си и дроу, стоящ при вратата. Под жалния ми поглед, магистърът с нежелание кимна, аз изтичах при Юрао, който ловко ме пропусна пред себе си и затвори вратата. Моментално стана студено.

— Надявам се за това да не ми откъснат главата. — Офицерът свали собствения си топъл плащ, омота ме, наклони се и зашептя: — Дръж това писмо, аз исках още вечерта да ти го предам, но вашият Жловис ми каза, че е забранено лично на теб да се предава каквото и да било, а след това се опита да ми зададе няколко поведенчески гатанки на тема теб и директора. Аз тогава не повярвах, а се оказа, че е трябвало! Но това не е важно, писмото после ще си го прочетеш, аз ето какво исках да ти кажа…

— Амулетът. — Да, аз вече се бях досетила. — Някой е натопил лорд-директора!

— Да — съгласи се Юрао. — И аз все пак не мога да разбера защо. Разбираш ли, ние си имаме работа с някой много коварен, а аз едва сега осъзнавам, че той прекрасно е знаел, че няма да можем да арестуваме вашия Тьер. Или не е знаел? Ако е знаел, защо му е било всичко това?

В този момент някакво движение в храстите отвлече вниманието ми. Докато напрегнато се вглеждах в тъмнината, Юрао замислено произнесе:

— А и Шейдер днес е някакъв странен. Когато се върнах в Тъмната крепост, ми налетя, поиска да му кажа къде си, а когато разбра, че си в академията, се успокои. Но въпреки това беше все като на тръни, никога не го бях виждал такъв. А да вика така и да губи самообладание… безпокои се за теб, Дея.

— От къде на къде? — В храстите вече никой не се движеше и аз насочих цялото си внимание към Юрао.

— Това е хубав въпрос, Дея — замисли си той отново. — Разбираш ли, аз Шейд го знам от много години, но такъв никога не съм го виждал. Той ужасно се страхува за теб, а там, в гостната, за момент бях сигурен, че ще се нахвърли върху магистъра, но Шейд, в момента, в който разбра, че той не е убивал никого, някак отведнъж се успокои. И сега първи си тръгна, като че ли знаеше, че си в сигурни ръце… Разбираш ли?

Аз свих рамене в недоумение, а Юрао добави:

— Шейдер знае кой е убиецът, Дея, уверен съм в това. И Тьер го знае. И днес в лавката на гнома, Тьер по някакъв начин чу разговора ни и не ти попречи докато ти не потвърди подозренията му. Ти знаеш ли той след това накъде се завтече? Към лекарите. Вдигна на крака момчетата, свали проклятието, а след това ги разпитва надълго и нашироко каква е била тази дама. На мен после ми разказа госпожа Гровас.

— Ами, ако всички така добре се познават помежду си… — Аз се позамислих и добавих: — Значи, натопявайки лорд Тьер, убиецът е знаел, че вие ще дойдете тук и е бил сигурен, че няма да можете да арестувате лорд-директора! И значи…

Вратата се разтвори.

— Дея, влизай в къщата! — изкомандва магистърът.

И тъй като аз все още стоях, обмисляйки и опитвайки се да хвана някаква изплъзваща ми се мисъл, то просто не успях да реагирам. За сметка на това, реагира лорд Тьер. Хвана ме за ръката, вмъкна ме в гостната, след това, сваляйки от мен плаща го метна на Юрао.

— Вие пак всичко чухте! — разгневено викна дроу.

— Да — не започна да увърта директорът, а мигновено зададе въпрос: — Колко офицера дойдоха да ме арестуват?

Стражът се замисли, намръщи се едва-едва и неуверено произнесе:

— Четиринайсет… целият патрул.

Лорд Тьер повиси глас и запита:

— Дара, колко стража са били допуснати на територията на академията?

— Четиринайсет — чу се отговор без намек на емоция.

— Колко са си тръгнали?

— Дванайсет.

Пауза.

Дроу измъкна меча си. Лорд Тьер стремително ме завъртя с лице към себе си, неочаквано ме целуна и мигновено отдръпвайки се нареди:

— Не смей да излизаш от стаята!

Изви се адски пламък! Когато огнените езици утихнаха, аз се озовах в собствената си спалня и едва тогава осъзнах очевидното — убиецът беше натопил лорд Тьер само за да може да проникне на територията на „Академията на проклятията“. Но защо?! Защо му беше необходимо всичко това? И какво би могло да потрябва на маг, владеещ прекрасно изкуството на проклятията в нашата академия?! А най-интересното е, че директорът май наистина знаеше с кого си има работа!

— Дара! — напрегнато повиках аз. — Дара, може ли, само за минутка?

Тишина. Аз почаках още малко и после не издържах:

— Знаеш ли, когато ти искаше, аз те изслушах и при Тьер отидох и всичко си признах!

Мъждукащото сияние във въздуха изтъка образа на възродения дух пред мен, и Дара заинтригувано попита:

— Така ли? И какво се случи между вас?

— Като че ли ти не знаеш?! — троснах се аз.

— Уви — призна си тази сводница, — на мен ми е забранено. А много ми любопитно. Така че, какво стана?

И изведнъж изражението й се промени напълно, и вече с друг, напълно бездушен глас:

— Извинявай, нямам време.

След което тя се накани да изчезне, с което лично аз категорично не бях съгласна, и изстрелях много бързо:

— Нужен ми е един учебник!

Духът престана да изчезва и попита:

— През нощта? Трябва да спиш, адептка!

— Услуга за услуга — настоях аз, — на мен просто ми е нужен един учебник и няма да те тревожа повече, кълна се!

— Гр-р-р… Какъв учебник?

И аз за първи път се реших да наруша правилата на „Академията на проклятията“ и скромно навеждайки очи, подхванах:

— В кабинета на магистър Тесме, там има такъв черен шкаф, на най-горния рафт има книга… тя е с такъв сребърен обков…

— Сега — раздразнено ме прекъсна духът на смъртта.

„Само да се получи!“ — мислено се замолих аз. Защото на нас, адептите ни беше забранено дори само да гледаме към тази книга. Магистърът така и беше казал — „Тази книга ще я предам на този, който ще остане в академията след мен“. Така че имаше повод да се притеснявам дали Дара щеше да успее да я вземе.

Но по-трудно се оказа да не изпискам ликувайки, когато огромният фолиант падна на леглото ми, а възроденият дух на смъртта измърмори:

— Ето, учи, адептка. Най-важното, от стаята не излизай.

И Дара изчезна. Чувствах как на лицето ми бавно пропълзява щастлива усмивка, а ръцете ми направо потреперваха от нетърпение. Отворих книгата с известно опасение, но само след няколко минути, забравих за всичко на света, потъвайки в записките, които магистър Тесме беше правил в течение на целия си живот.

И първото, което го беше интересувало — аурите, на които не вреди произнасянето на проклятия! Преглеждайки съдържанието на книгата, намерих „Гасене на рикошета“ и отворих на посочената седемстотин и дванайсета страница. Изненадано видях схематична рисунка, изобразяваща тъмни елфи и под тях — надпис:

„С определено учудване подходих към изследването и изясняването на едно предположение, което преди ми се струваше малко вероятно. Но по пътя на опитите ми се удаде да докажа, че аурите на някои тъмноелфийски родове са способни да гасят рикошета от проклятията дори и на най-високото тринайсето ниво. Неочакван се оказа и фактът, че самите жители на подземните империи винаги са знаели за способностите на някои свои сънародници, вследствие на което шест аристократични рода били почти напълно унищожени още преди осемстотин години. Странно беше да осъзная, че «Нощта на голямата кръв», която и досега е повод за траур и се отбелязва всяка година, е следствие от добре обмислено решение на властите, а не е била просто акт на терор, както е заявено в официалната история.“

Тук написаното прекъсваше. По-надолу имаше още нещо, но думите се оказаха изтрити, а магистър Тесме, не беше този човек, който би се впуснал в откровения. И аз реших да разплета всичко сама, опитвайки се да съпоставя фактите:

• Лорд Еллохар беше споменал тъмната елфийка Ллалие, която може да навреди на лорд Тьер.

• Лорд Шейдер… лорд Шейдер някога е бил придворен и му предричали главозамайваща кариера. По това време той имал намерението да се ожени за дъщерята на тъмна елфийка. Да, моето предположение се основава на клюки, но все пак… отново се срещаме с тъмната елфийка.

• В Ардам действа някой, сеещ проклятия наляво и надясно, без да се опасява при това от каквито и да било последствия за себе си лично… а такава особеност свързват пак с тъмните елфи.

• И последно: Кой знае защо, аз не бях сигурна, че дамата, проклела с „Берсерк“ двамата млади гноми и другата, която се беше появила в академията вчера, са един и същи човек!

При това именно „дама“, а не мъж, който просто се е маскирал, благодарение на откраднатия от вампирите артефакт!

Тоест, съществува вероятност, че действа една жена!

А по-точно — тъмна елфийка.

А след това си спомних за писмото на Юрао, бръкнах в джоба, намерих свитъка, разгърнах го и прочетох почти същите неща, които той вече ми беше казал, с едно малко допълнение:

Тьер заповядал на госпожа Гровас за известно време да изведе племенниците си от Ардам. И именно и заповядал, почтената госпожа е убедена, че той се бои, че при още една среща с тази „дама“, гномите няма да оцелеят. Когато почтената го попитала защо е така уверен, че тя ще се появи отново, вашият директор отговорил: „Тази гадина е свикнала да довежда всичко докрай“.

Прочитайки посланието няколко пъти, бях принудена да се съглася с предположението на Юрао — Тьер я познаваше.

А след това си спомних както за убийствата на тъмнооките момичета с вишневи коси, така и за думите на лорд Еллохар: „Преди четиринайсет денонощия се е случило нещо, което е дало увереност на Ллалие, че може да получи Риан! И тя е дошла тук заради него! А тази гадина не е от тези, които рискуват неоправдано! Тя не рискува, Дара, тя е уверена в собствените си сили. И на нея и трябва Тьер. А сега, още веднъж те питам: Било ли е тук това тъмноелфийско нищожество?“. И това той го беше казал четиринайсет денонощия след като аз произнесох онова проклятие.

Проклятието! Това същото проклятие десето ниво, което аз бях научила, но нямах представа какво именно представлява. Но ако моето предположение, направено на лекцията по „Любовни проклятия“ беше вярно и това бе „Проклятие на страстта“, то какво общо имаше тъмната елфийка?!

И аз отново се зарових в книгата, написана от самия магистър Тесме, при това с неговия не особено четлив почерк. Търсех „Проклятия на страстта“, но там нямаше нищо подобно. Смъртоносни проклятия, Родови проклятия… След това погледът ми се спря на нещо, аз се зачетох и разбрах, че ме е привлякло заглавието „Свързващи проклятия“. Това беше нещо ново за мен, не бях го чувала за всички четири години на обучение, и темата ме заинтересува. Отваряйки на хиляда триста четирийсет и седма страница, аз трепнах, когато видях нарисуваното от магистъра изображение — мъж и жена, разделени от пространство, но свързани с нишка, която като спирала ги омотава и двамата.

А след това, на места с усилие заради нечетливия почерк, аз прочетох:

„Изключително рядък вид проклятия, с който съм се сблъсквал само два пъти. Ниво максимално — тринайсето. Изисква провеждането на ритуал и огромни енергийни резерви. Свързващото проклятие е пряко последствие от несподелена страст или да кажем — любов. Проклинащият, когато не е успял да се сдобие с взаимност, извършва ритуала над безсъзнателното тяло на своя възлюбен, принася в жертва три живота, използва кръвта на своя обект на страстта и свързва аурата му със своята. Всъщност, този ритуал свързва две същности в една. Въпреки това, ако обектът на страстта притежава желязна сила на волята, той е способен да преодолее влечението към проклинащия. В този случай, връзката се съхранява, но значително отслабвайки зависимостта си от проклятието, прокълнатият може да избегне съюза.“

И отдолу отново изтрит текст, а отгоре му — надпис:

Свързващото проклятие става все по-силно с течение на времето, но може да бъде притъпено от естествено породила се страст, впрочем, не бива да пренебрегваме и така наречените „Проклятия на страстта“.

Сърцето ми заби три пъти по-бързо, но аз все пак дочетох и последния абзац:

„Съществува предположение, че унищожавайки новата любов на своя обект на страстта, и по този начин отслабвайки волята му и силата му за съпротивление, проклинащият може да постигне желаното — тоест пълното подчинение на прокълнатия пред Свързващото проклятие.“

Отдолу беше три пъти подчертано „Да се провери теорията“ и това е!

И аз разбрах всичко.

Стана ми кристално ясно! Аз бях проклела лорд Тьер с „Проклятие на страстта“ десето ниво! Забранено проклятие, между другото!

Сега осъзнах откъде у магистъра се беше взело това повишено внимание към моята скромна персона… и въпреки че сега той се сдържаше, тогава в кабинета му, дори само рева му „Вън!“ беше ужасяващ! И после яростното кълцане на тренировъчния стълб… това просто беше израз на повишената агресия, която се явяваше последствие на проклятието… А сега магистърът ме пазеше, опасявайки се от въздействието върху себе си на свързващото проклятие…

Като че ли всичко беше логично, но от друга страна — защо бяха необходими тези убийства на момичета? И трупът на трола… когото определено искаха да скрият? Трупът на трола изобщо не се вписваше в картината по никакъв начин! И освен това… ако тази тъмна елфийка се бе опитвала да проникне на територията на академията вечерта, когато ние с директора бяхме пили червеното елфийско вино, кой тогава беше напил и убил трола? И още нещо — Шейдер беше казал: „Всички три момичета са били доста хубавички преди да се позабавляват с тях, а след това да ги удушат“. Съмнявах се, че тъмната елфийка би могла да се „забавлява“ с момичетата, имайки пред вид, че тя също е жена, в края на краищата!

Нещо не се връзваше!

С тези мисли и тревоги заспах, прегръщайки ръкописния фолиант.

Към следващата част или към съдържанието

Елена Звездная Не проклинай своя директор (7) (Урок първи)

Метаданни

Данни

Не проклинай своя директор

Информация

История

Сваляне / Връзки

7.

Елена Звездная
Не проклинай своя директор (7) (Урок първи)