Аз подскочих, като че ли ме бяха разтърсили. Седнах, отворих очи, огледах се. Не се досетих веднага къде се намирам, и едва след секунда дойде приятното осъзнаване — това е новата ми спалня. И съдейки по всичко, беше вечер… А аз защо бях в леглото?!

Скачайки от кревата, се спуснах към прозореца и с облекчение въздъхнах, виждайки клонящото към залез-слънце. Значи не всичко беше загубено.

Със закъснение си спомних, че май се бях разболяла, но сега се чувствах просто… чудесно. А след това ми стана не толкова чудесно — със сигурност си спомнях, че се бях запътила към града, за да стигна до лекаря преди обедната почивка, а след това?

— Дея? — Ян настойчиво чукаше на вратата. — Дея, събуди ли се?

— Д-да… — прошепнах аз, неясно защо, докосвайки устни с ръка… струваше ми се, че усещам лека и нежна целувка, като докосването на топъл летен ветрец.

Тимянна нахлу в гостната ми, оттам решително закрачи към спалнята, и влизайки, озадачено застина:

— Дея, ама ти си оздравяла!

Не, нещо определено се беше случило, нещо, което изобщо не успявах да си спомня, в края на краищата, как можех да не помня как съм се върнала в академията и съм легнала да спя и…

— Дей! — настояваше за внимание Яна.

Обръщайки се към нея, така и замръзнах — бившата ми съседка беше наконтена в тъмносиня мъжка риза с емблема — тъмен облак, зачеркнат от светкавица и в черни прилепнали панталони!

— Новата ни униформа — поясни Яна, забелязвайки недоумението, с което я разглеждах, — повече никакви рокли и поли, в шкафа има три комплекта ежедневна униформа, два за физически упражнения, а също така връхни дрехи — лятна, зимна и есенна. Зимното палто ще те докара просто до пълен възторг! А, да, как ти се струва емблемата?

Именно от нея не откъсвах очи. Преди емблемата на „Академията на проклятията“ беше черен кръг със сребрист, ясно очертан кант. Значките на академията вечно забравяхме да ги закачаме, пък и те изглеждаха върху дрехата като… доста голямо копче. А новият символ на академията изобразяваше именно облаче, пресечено със синя ярка мълния.

— А освен това, обявиха конкурс за най-добър девиз на академията! — забърбори щастливата Ян. — И имаме нови предмети, Дей! И нова специализация! Премахнаха досегашния единствен избор — експерт по проклятията, сега имаме възможност да избираме специализацията — следовател-криминалист, служба за вътрешен контрол или военен следовател! Аз ще запиша военен! Вече реших със сигурност! Представяш ли си — цяла армия мъже във военна униформа… м-м-м! Това не ти е кабинетна работа до края на живота! Това е свобода! Истинска свобода!

В главата ми шумеше, кой знае защо се появи видение на летящо ято патици…

— Ти нещо бавно схващаш — произнесе сентенцията си Яна и отново се увлече с възторженото повествование: — Полага ни се и стипендия! Всички наши, които работеха, припнаха да се уволняват, представяш ли си?

В този миг в коридора се чу рязка заповед:

— Всички на построяване!

Гласът беше, трябва да отбележа, женски. Ян мигом се стегна цялата и с полушепот съобщи:

— Това ни е кураторът, капитан Ардан. Бързо се обличай, събери си косата и на построяване. Ако закъснееш, ще правиш лицеви опори. Бързо, Дея!

Тя вече се беше запътила към гардероба, избра ми комплект униформа, хвърли го на леглото, по същия начин извади ботуши, също ги метна, а аз едва в този момент разбрах, че бях спала само по нощница, без бельо.

— Между другото — Яна също ме изгледа странно, — какво си облякла? На всички в академията нощниците ни са светло сини, без бродерия и дантела, затова пък топли и приятни на допир. Дея, мърдай, де!

Аз мърдах. Свикнала да се приготвям за броени минути, се спуснах към банята, измих се и изучавайки лицето си в огледалото, се изумих от преобразяването си — нямах и намек за тъмни кръгове под очите. А до тази сутрин си бяха все там. Винаги. Тръсвайки глава, прогоних мислите, на които нито им беше мястото, нито времето и изтичах в спалнята. Бързо се облякох, неволно забелязвайки, че новата форма е много удобна, и особено ботушите.

— Чудесна е, нали? — Яна все още очакваше от мен някакъв израз на възхищение. — Можеш да не вярваш, но ние всички пищяхме от възторг, когато видяхме новите неща. А после, давай да мерим нощниците и зимните палта, и изневиделица се чу спешен сигнал за построяване… а ние бяхме по нощници и със закопчани отгоре им палта!

Аз замаяно спрях да се обличам, гледайки я учудено и Яна продължи:

— Половината от нас така излязоха… само ботушите бяха обули на бос крак.

Внезапно се разнесе силен звън на часовник. Яна се втурна към вратата:

— Съобщиха ни, че засега ще е така — сигнал за построяване, четири минути за подготовка, и след това още един и трийсет секунди, за да стигнем до мястото на построяването. А след месец ще са вече само тези трийсет секунди. Бегом!

Ние изтичахме в коридора, в движение обличайки мундирите, дълги до средата на бедрото. Моят на мен ми го подхвърли Яна, своят го взе от масичката в гостната. И ние се понесохме по коридора на първия жилищен етаж, стремително слязохме по стълбите и едва успяхме да влезем в строя на същите такива стегнати в нови униформи, удивено-възторжени адептки. Всички, оглеждайки се, оценяваха на кой как му стои форменото облекло, но когато пред неравния строй се появи тъмна фигура, всички изпълниха равнение на средата.

Висока, тъмнокоса и слаба жена в черна дреха със символиката на Школата на Смъртта на мундира внимателно ни оглеждаше с абсолютно червени очи. След миг се произнесе:

— Тук са с една повече. Кассио!

Възроден дух, като едва различим призрак, се появи пред своята повелителка. Интересно ми беше например че Дара е по-ярка, почти като жива, а значи е и стотици пъти по-силна от този Кассио.

Впрочем, аз престанах да обмислям това в момента, когато духът долетя пред мен, вглеждайки се в лицето ми, а след това се върна и докладва:

— Адептка Риате, отпуск по здравословни причини! Лично разпореждане на лорд-директора.

Жената реагира с леко кимване и се обърна към мен:

— Адептка Риате, излезте от строя!

Излязох. Както обикновено, беше прието да се върви, но капитан Ардан се намръщи, явно недоволна от нещо. След това поиска:

— Данните!

Аз понечих да отговоря, но както се оказа, въпросът беше към Кассио:

— Двайсет години. Успеваемост — намалена във връзка с работа през нощта. И… другите данни са засекретени.

Удивено гледах духа, той — своята господарка, а капитан Ардан — мен. И нещо в този поглед не ми харесваше, но след миг дамата хладно произнесе:

— Прибирайте се в стаята си, адептка. Вечерята ще ви я донесат, програмата за занятията утре, също. Както разбирам, именно вие сте това момиче, което не го пуснала… стълбата. — На мен страшно не ми хареса тона на нашата кураторка. — Вървете, адептка!

Поклоних се и се запътих към вратата, когато бях спряна от леденото:

— Стой! Обърни се и произнеси: „Разрешете да вървя, капитан Ардан!“.

Трепвайки от крясъка, аз се върнах на предишното си място и промърморих:

— Разрешете да вървя, капитан Ардан…

— Вървете — мрачно разреши тя.

И аз закрачих към общежитието, отидох на жилищния етаж и замрях пред вратата със своето име. Не знам защо, имах усещането, че сега ще вляза не в собствената си стая, а…

Отворих, влязох, все пак бяха моите стаи! Без изменения. Не беше градът, и не беше… дома на директора. Замислено пристъпвайки към спалнята, все си мислех, откъде в мислите ми беше възникнал дома на директора… Не, аз бях ходила там преди, в началото, сигурно поне пет пъти за наказание — да мия подовете и да сгъвам спалното бельо, след това, когато вече се бях споразумяла с предишния директор, наминавах да му оставя напитки от таверната и честичко ми се налагаше да седя с него, докато господинът се жалеше от своя живот. На мен често хората ми доверяваха различни тайни от собствения си живот, знаейки добре, че ще съхраня каквато и да било лична информация. И не една вечер ние просто седяхме с предишния директор, аз — на чашка чай, той — с ликьор или с нещо по-силничко в ръката… Но сега защо ли си спомних тази разкошна двуетажна вила, която беше резиденция и на новия директор?

В този момент, някой се опита да отвори вратата. Чух удар, а след това задърпаха бравата…

— Адептка Риате… — Леденият глас на нашата кураторка ме накара да потръпна. — Отворете вратата.

Аз веднага се подчиних. Приближих се, отворих и чух:

— Разрешете да вляза!

Много ми се искаше да кажа „не“, виждайки изкривеното от ярост лице на капитан Ардан, но… прошепнах:

— Влезте…

Защитата на вратата избухна в червено, но дамата стремително влетя, отстранявайки ме от траекторията си. С ритник затвори вратата, а след това… На тесните й ръце имаше ръкавици, които кураторката започна припряно да сваля…

— Аз няма да търпя — просъска капитанът, — директорската постелка да има привилегии! Не ми пука с кого спите, Риате, но на полигона ще се потите наравно с другите!

Стана ми страшно и отдръпвайки се от разгневената лейди, с ужас търсех изход от ситуацията… и не го намирах, този изход!

— Ще си мълчим ли? — гадно усмихвайки се, попита капитан Ардан. — Е, какво пък, Риате, можеш да продължаваш да си мълчиш… във всеки случай, аз предпочитам сама да наблюдавам!

Безпардонно дръпване, и ледени пръсти стиснаха слепоочията ми… мрак напълни очите ми. Студ, задгробен, смъртоносен, плашещ, сковаващ цялото тяло, и насмешливият глас на капитана:

— Така, с какво да започнем, Риате? С най-пикантното — ти и Тьер в леглото!

Студът проникваше все по-навътре в главата ми, гърлото започна да ме дращи, но нищо друго не се случваше.

— Нищо не разбирам — внезапно промърмори дамата, — никакви спомени на тази тема… Какво, избягваме леглото? Не, това е странно, Тьер не е хлапак, че да натиска любовниците си по ъглите… да опитаме по друг начин — ти в леглото на лорд Тьер.

Тъмнината се отдръпна и аз видях себе си в дома на директора! В спалнята, където сега имаше друга, по-разкошна обстановка.

— Аха — възтържествува капитан Ардан. — И с какво сте се занимавали там?

Още едно странно видение, в което аз лежа омотана до уши и лорд Тьер ми дава да пия от някаква купа…

— Това са някакви извращения! — Пускайки главата ми, кураторката отстъпи на няколко крачки, спря, замислено потропвайки с ток, след това рязко се обърна — Ти изобщо спомняше ли си това, което току-що видя?

Аз отрицателно поклатих глава, в ужас не толкова от това, което току-що се беше случило, колкото от това, че… аз наистина бях лежала в леглото на лорд Тьер!

— Гавра! — изсъска капитан Ардан. — Пълна подигравка! Не, аз не мога да работя така!

Тя решително застана на едно коляно, извади нож, надраска някакъв знак на пода, след това, порязвайки пръста си, напои светещия символ с кръв… той почервеня, запулсира, увеличи се, и след миг от пода изникна високата фигура на белокосия магистър Еллохар.

Директорът на Школата на изкуството на смъртта се намръщи, гледайки подчинената си и уморено попита:

— Какво има пак, Брая?

Капитан Ардан, без изобщо да се смути, посочи към мен и изсъска:

— Как да го разбирам това, магистър? Как ще заповядате да го разбирам, а?

Сивите очи уморено ме огледаха, на устните на магистъра цъфна усмивка и той весело ме приветства:

— Привет, жертва на експеримента!

— Тъмни нощи, магистър Еллохар — изпелтечих аз, потресена от всички тези събития.

Мълниеносно завъртане и капитан Ардан объркано впери очи в мен, след това се обърна към директора и изписка:

— Вие се познавате? Значи сте знаел, че Тьер си има любовница?!

— Кой? — заинтригувано попита магистър Еллохар. — Този чувал тракащи кокали? Брая, мила моя, първо, Тьер не е любител на момичета, които с вида си напомнят прясно изкопано зомби. Второ, аз те изпратих тук, за да подобриш нивото на физическата подготовка на адептките в най-кратки срокове, а не да предприемаш пореден опит да привлечеш вниманието на Риан. И последно, ти явно имаш много лошо мнение за прекия си началник, след като можеш да предположиш, че може да го заинтересува тази порция вечно тресящо се изпоплашено желе. Малката се бои даже от собствената си сянка.

— Какво говорите?! — ехидно попита капитанът. — Сигурен ли сте в това, милорд? Я погледнете по-внимателно!

Мен ме погледнаха, аз жалко се усмихнах в отговор. А капитанът го довърши:

— Току-що използвах „Ръката на смъртта“, магистър. Всяка друга на нейно място би се въргаляла в безсъзнание или би треперила от ужас, а вашето „тресящо се желе“ реагира адекватно и дори се опитва да се усмихва. Страхливка? Това не важи за нея! А сега, доколкото се отнася до избора на Тьер — вашата малка приятелка е била в леглото му преди по-малко от три часа!

Аз прехвърлих поглед от разгневената кураторка към магистъра и с ужас проследих как се вкаменява лицето му. И капитанът млъкна, а след това изплашено отстъпи назад, посървайки под вледеняващия поглед на директора.

— Какво сте направила? — спокойно попита магистър Еллохар.

Капитанът направи още една крачка назад, едва ли не с молба гледайки лорда.

— Вие самата осъзнавате ли какво сте направила? — просъска магистърът.

Дамата като че ли си беше глътнала езика. Директор Еллохар мрачно спомена Бездната, изхъмка и с ледено спокойствие произнесе:

— Това — кимване към мен, — е просто не съвсем успешен експеримент на Тьер. И фактът, че я е лекувал в собствения си креват, означава само, че се е опасявал как защитата, поставена на адептката, ще реагира на магическото вмешателство в нейната аура, което, както знаете, използват лекарите при диагностициране на заболяването. Мозъкът, капитан Ардан, трябвало е да използвате мозъка си за решаването на този въпрос, а не смесица от безпочвена неправомерна ревност, арогантност и глупост, накуп със забранена магия.

Тя кимна, но съдейки по напрегнатата й поза, тази мека забележка беше само началото. Така се и оказа:

— А сега живо се връщай в родната алма-матер — изръмжа Еллохар — и се моли на Бездната Тьер да не научи за твоята грешка. Наясно си как той се отнася към подчинените си, без значение дали са офицери или адепти.

— Но как ще… — простена дамата.

— Вие изгубихте доверието ми — върна се към официалния тон магистърът. — За изпълнението на поставената мисия, в „Академията на проклятията“ ще пристигне лейди Верис. Вън!

Капитанът печално кимна и пристъпи към същия този нарисуван от нея символ, за да изчезне в кълбо син пламък. Ние с магистър Еллохар останахме в гостната ми сами и това доведе до нещо непредвидено:

— Чисто ей така, за информация, ти наясно ли си колко такива дами като теб е отрязал Тьер?

— В смисъл „убил“? — удивено попитах аз.

— Дори така, а? — Сивите очи втренчено ме разглеждаха. — Оказва се, че ти даже не си „за“… Ей, адептка, ти имаш ли си приятел?

— Не… — честно отговорих аз.

— Това е добре. — Лорд Еллохар весело се усмихна. — Не мисля, че той някак би попречил, просто щеше да ми е жал за момчето.

И аз, естествено, се възмутих:

— Ама аз си нямам никого!

Пристъпвайки към символа за преместване, директорът на смъртоносното училище се ухили и загадъчно отговори:

— А за това ти си в голяма грешка, мила.

Избухна син пламък и аз останах сама.

За кратко. Не бях успяла да се успокоя напълно, когато синият пламък отново освети гостната, изплювайки обратно магистър Еллохар.

— Не че се съмнявам в Тьер… — Лордът стремително се приближи към мен. — Но изключително при случай на непредвидени обстоятелства… — Дългите му пръсти хванаха дланта ми и след това, внимателно докосвайки ме, магистърът завърза на китката ми червен конец, закрепи възела и повдигайки главата ми, за да може да погледне в очите ми от височината на собствения си ръст, поясни: — Ако имаш нужда от мен, стискаш възела. Само него и викаш мен. Ясно ли е?

Кимнах, което не беше нито лесно, нито удобно в това положение.

— А теб си те бива. — Лордът се поухили. — Пази се, малката!

Когато той отново изчезна, надрасканият на пода знак потъмня, запали се и се изпари безследно. След миг това пак си беше просто обикновен под, от ново, покрито с лак дърво.

Постоях няколко минути замислено гледайки в дъските и когато прецених, че достатъчно съм ги съзерцавала, започнах да действам. Като начало реших да се оправя с текущите проблеми. Излизайки от апартамента си, аз се насочих към дъното на коридора, търсейки вратата на най-лоялната от преподавателките. Намерих името на лейди Орис, професорката по Любовни проклятия върху деветата врата от моята и плахо почуках.

— Кой е? — с приятен мелодичен глас попитаха иззад вратата.

— Адептка Риате — леко заеквайки, обадих се аз.

— А, Дейка, влез мила.

Неуверено влизайки, аз затворих вратата и се огледах — гостната приличаше много на моята, но аз не се реших да се задълбочавам в разглеждането, тъй като от вратата на кабинета вече излизаше лейди Орис.

— Ти как си, мила? — започна тя още в крачка. — Изглеждаш добре, значи се ходила при лекарите в града, нали?

Аз кимнах и неволно се усмихнах.

— Радвам се, че лорд Тьер стана директор. — Преподавателката се усмихна мечтателно. — Истински стопанин, за рекордни срокове вкара всичко в ред. Трябва и за лекарите на академията да му съобщим, отдавна е време да бъдат уволнени тези шарлатани. Ти какво искаше?

Лейди Орис, стройна блондинка на средна възраст, беше една от най-красивите жени, които бях виждала, и една от най-отзивчивите. И затова, започнах без предисловия:

— Може ли един нескромен въпрос. Вие знаете ли размера на определената ни стипендия?

— Работно момиче — ме подкачи с усмивка преподавателката. — Ела, ще идем да видим.

Докато слизахме на долния етаж, лейди Орис весело заобяснява това, което аз вече знаех от разговора между директора и професор Седр. След това ме осведомиха, че заниманията ни вече ще бъдат цял ден, а не само до четири следобед, както беше досега, затова пък почивните дни се освобождаваха напълно, и аз веднага прецених, че мога да работя в таверната през свободните дни.

След като стигнахме до учебния отдел, лейди Орис ми нареди да почакам пред вратата, а тя влезе при приятелката си лейди Никки, секретарката по учебната част. Върна се само след две-три минути, подаде ми свитък и бързичко зашепна:

— Дръж, това ти е програмата до пролетната сесия. Стипендията е три сребърни монети, не е толкова малко, по принцип.

Пресметнах, че това е малко по-малко от това, което изкарвах в таверната. От друга страна, пролетно време надницата ми падаше до седем медни монети за нощ, така че, горе-долу беше еднакво. Това ме ободри.

— Днес си освободена от занятия — продължи лейди Орис. — Реши си проблемите с работата, вече няма да можеш да я съвместяваш с ученето. Пък и е забранено с указ на директора. Това е, мила, отивай и бъди внимателна в града.

— Благодаря — казах искрено и си тръгнах.

Претичвайки в старото си наметало през двора на академията аз изпитах странно усещане и кой знае защо се боях да отворя портата. За щастие, гоблинът бдеше на поста си:

— Бързаш да се уволняваш ли? — весело се поинтересува той. — Моите съболезнования на Бурдус.

— Това пък защо? — Сдържано погледнах портиера. — Сервитьорки много, бързо ще ми намерят замяна.

— Абе, то не е точно така, Дейка. — Гоблинът зацъка важно с език. — Преди ти да започнеш там работа, сервитьорките през ден се сменяха, а ти почти четири години изкара.

Просто другите явно са имали избор, а аз… единственото, което умеех добре беше да си трая и да прислужвам.

— Хайде, заминавай. — Жловис открехна малката вратичка с такъв вид, като че ли току-що беше отворил огромен портал. — И се връщай по-бързо, сега правилата са по-строги, въвеждаме комендантски час.

— И от колко часа? — веднага попитах аз.

— Днес — от десет, а после ще е от седем вечерта. Върви, Дейка, по-живо.

И аз се разбързах. Слънцето беше залязло, сумракът се сгъстяваше и пълзеше по града, студът сковаваше с дребни дантели мръсните локвички. В Ардам зимата винаги беше такава — влажна и мръсна, а при нас всичко беше различно — бели преспи скриваха пътищата и къщите, преобразявайки всичко в подобие на детска приказка. Затова пък в столицата на Приграничието нямаше как да срещнеш посред града гризъл или друг подобен смъртно опасен нечист звяр, който от глад е влязъл в човешките поселища.

Бодро крачейки по улиците на Ардам, аз завих в пресечката, хващайки напряко за таверната и спрях. Там, сред варелите с въглища, които вечер караха по домовете по поръчка, стояха тролове. Бавно и предпазливо, стараейки се да не правя резки движения, отстъпих обратно. Отдаде ми се да се махна от пресечката незабелязана! Успокоявайки дишането си и стараейки се да не мисля за нищо лошо, тръгнах по по-дългия път, разсъждавайки какво ли могат да правят троли-наемници в града. От троловете аз се опасявах, наистина ме беше страх. Прекалено избухливи, прекалено агресивни, продажни и убедени, че доблестната смърт — това е смърт в бой, а старостта е за слабаците и страхливците. Троловете имаха навика първо да направят нещо, а после да се опитват да обмислят последиците. Най-често екзекутираните престъпници бяха тролове, а и в затворническите килии преобладаващото мнозинство беше от тяхната раса, но троловете са наполовина неживи и на мястото на едни веднага плъзваха други.

Стигайки до таверната, припряно влязох през незабележимата вратичка и за миг притворих очи, веднага щом ароматът на крем с канела ме връхлетя като сладко благоухаещо торнадо.

— Да, да, любимият ти — уточни Тоби.

Радостното озъбване на нашия готвач беше именно това, от което така се нуждаех през целия този объркан ден.

— Здравей, Тоби. — Без да се замислям се приближих и прегърнах могъщия му гръб.

До гърдите нямаше как да стигна, тъй като даже говорейки с мен, той едновременно с дясната ръка бъркаше крема, а с лявата държеше лъжица със сос, който опитваше, но и него се налагаше да го бърка.

— Дошла си да се уволняваш — досети се изведнъж Тоби, и правият до този момент гръб се попрегърби.

— Имаме нови правила — заоправдавах се аз.

— Жалко — посърна готвачът, но веднага се изправи и бодро добави: — Затова пък ще можеш да си отспиваш, и няма да ти се налага да общуваш с всякаква сган. Ще се почувстваш човек, в края на краищата.

А, да… човек.

— Тоби… — Аз се отлепих от него, свалих си палтото и седнах до масата. — Ето сега, обясни ми, защо му е на зрял, успешен мъж да помага на обикновено, на никому ненужно момиче?

Известно време той още се занимава с крема, а аз знаех, че е по-добре да не го разсейвам. Но веднага след като ароматната субстанция придоби орехов оттенък, Тоби я свали от огъня, постави я на парна баня, намали огъня под соса, провери месото и изключи чорбата. Чак тогава, се обърна към мен, скръсти ръце на гърдите и подхвана:

— Да, знаем ние всичко, Дейка. — На мен такова начало на разговора съвсем не ми хареса. — Лорд Шейдер заради теб тук години наред идваше, все зяпаше и се облизваше. Но не искаше да си разваля отношенията с Бурдус, и не те закачаше. А вчера ти защо седна при него? Тук признаваш или не, и ти имаш вина, Дей. Жалко, че мен ме нямаше, аз бързо щях да ти вкарам ум в главата. И след това, ти защо тръгна с него?

— А ти откъде знаеш? — учудих се аз.

— Ами това е новината на деня. — Тоби криво се усмихна. — Всички си разправят един на друг, как Дейка сервитьорката не могла да каже „не“ на лорда, и той с нея не се церемонил. Трябваше да го разкараш, веднага да го разкараш, Дея! Той преди да дойде тук, в таверната на почтения върколак Арус така се натряскал, че едва успял да стане и да си тръгне, но тук дошъл да вечеря. Теб да те види! И къде е гледала Сел?!

Но мен все още друго ме притесняваше:

— А как всички са научили?

— Как, как… — Тоби се обърна към печката и разбърка соса. — Там на някаква вдовица не й се спяло и видяла Шейдер до стената да чака някого; там стражар излязъл да се освежи и също го засякъл; един гоблин също забелязал някого до стената, а после отишъл да докладва на вашия Жловис и така се подредила цялостната картинка. В едно нещо ти е провървяло — вашият нов директор, истински мъжага, ей, веднага се намесил.

Аз трепнах, но Тоби не умееше да вижда с гърба си, затова не забеляза нищо и продължи:

— Половината град се стече да гледа дуела им. Но гледахме, разбира се, внимателно, от далече, така че магистрите да не забележат. Той Шейд, сам по себе си е опасен, ама този вашият — той е от Безсмъртните, такъв в началото на улицата като го видиш, по другата ще свиеш.

И чак сега аз си спомних за дуела! „По залез. Паркът на Черния дракон!“

— О, Бездна! — простенах аз.

— Какво сега? — Тоби се обърна. — Абе, жив е твоят Шейдер, жив е!

— Кой го е еня за него?! — изплъзна се неочаквано от устата ми, а после се секнах под учудения му поглед и тихо попитах. — Какво стана с нашия директор?

Готвачът няколко пъти смутено премигна, след това изключи соса и така, с лъжицата в ръце седна срещу мен, разглеждайки ме учудено.

— Дейка, ама ти какво? Ти… само не този вашият, Дей, ами че той е Безсмъртен! Ти изобщо наясно ли си, че той е Първи меч на империята, а? Самата кронпринцеса се увъртала около него — и нищо! Не-е-е, забрави, малката. Дори не си го помисляй!

— Аз и не си го мисля! — кой знае защо пак извиках аз. — Просто… просто… това стана заради мен, Тоби!

— Ти пък какво общо имаш? — Той пак се озъби в усмивка. — Вашият директор, Дей, е отговорен човек, и щом са го упълномощили да прави нещо, ще даде всичко от себе си. Ти ще видиш, вашата „Академия на проклятията“ ще стане най-престижното учебно заведение в империята, гарантирам ти. А и към адептите, след този дуел, ще има вече съвсем друго отношение — никой няма да смее и пръст да ви пипне. Така че дуелът беше по-скоро показателен и щом лорд Шейдер загуби, като даже предимството му не му даде никакви шансове, останалите няма и да се пробват.

— Тоест, лорд Тьер победи? — веднага уточних аз.

— А как иначе. — Тоби кимна усмихвайки се. — Той от самото начало така започна боя, че Шейд нямаше никаква възможност да отговори. Жалко, че всичко това беше без магия, аз бих позяпал и магически дуел с удоволствие, но и така не можеше поглед да откъснеш! Директорът, вашият, с мечовете е страхотен. Шейдер, явно отдавна не се беше упражнявал и започна веднага да губи.

— А какво преимущество е получил?

— А, това там, ами-и-и, в разгара на сражението вашият директор взе, че застина като истукан. А неговият приятел, белокос и такъв висок, трепна и се изпари както си стоеше, обгърнат от син пламък. Но Шейдер не се захвана да си изяснява причините, а нанесе удар. Тогава и вашият директор се освести и с два удара завърши дуела. А след това белокосият се върна, но всичко вече беше приключило. Вашият, въпреки че го бяха нанизали на меча като пиле на шиш, си тръгна сам. Пеша си тръгна, но залиташе все пак де.

Аз престанах да дишам. Веднага си спомних момента с капитан Ардан и се досетих, че лорд Тьер беше сбъркал много, експериментирайки с моята защита.

— Тоби… — Изправих се пъргаво. — Тоби, аз с Бурдус другия път ще поговоря. Ти му кажи, че ще мога през почивните дни да работя, а аз… ще се връщам сега.

Челюстта на готвача ни с огромни кучешки зъби, увисна, а очите му се разшириха.

— Не ме гледай така, просто това всичко заради мен се случи! А той е ранен… там… сега.

Тоби отрицателно поклати глава и замислено изпухтя:

— Той е от ордена на Безсмъртните, тяхната регенерация е като на демоните почти, така че не го грози смърт. А това… — готвачът се усмихна, — но ще огладнее. Почти зверски. Сега ще направим всичко както си му е редът, Дея!

Обратно към академията аз се носех с огромна чанта на рамото. Наистина ми беше тежко да я нося, но ме сгряваше мисълта, че това не беше бульон без сол, първо, и беше възможност да се отблагодаря на лорд-директора без последствия, второ.

И може би, след това, когато ще е сит и доволен, щях да мога да го попитам, какво е било онова проклятие.

Над Ардам вече се беше сгъстила мъглива нощ, светлината на фенерите беше съвсем мътна и не помагаше кой знае колко на бързащите към вкъщи хора и не-хора да избягват цопвания в едва покритите с ледена коричка локви. Но нито това, нито тъпата болка в гърба от тежестта на чантата можеха да ми развалят настроението.

На един дъх дотичах до академията и зачуках нервно по портата.

— Кой се е домъкнал пък сега?! — разнесе се недоволният глас на Жловис, след това изскърца вратичката и тонът се промени напълно. — О, Дейка, много бързо?

— Да — издишах аз, вмъквайки се в процепа, — тъмна нощ, Жловис.

— И това е всичко? — възмути се гоблинът.

— Това е — задъхано казах аз, устремявайки се не към общежитието.

— Де-е-ей? — подозрително се разнесе след мен.

Но аз не слушах и нямах намерение да отговарям. Заобикаляйки по пътечката административните здания на академията, аз се запътих към директорския дом, който стоеше самотно насред стария парк.

На вратата аз чуках дълго и настойчиво, но никой не се отзова, а и не бързаха да ми отварят. С тежка въздишка стоварих чантата на прага, минах зад колоната, протегнах се и с радост установих, че мога да напипам ключа върху мраморния орнамент на капитела. Именно този ключ аз използвах, когато донасях напитки на предишния директор и беше чудесно, че нашият нов ръководител до този момент не беше разбрал за него.

Вратата покорно се отвори, със стон вдигайки чантата, аз влязох в тъмното помещение. Събух се до вратата, свалих си палтото и го закачих на закачалката. След това, стараейки се да не пъшкам под тежестта на храната, в тъмнината се приближих към масата, стоварих чантата отгоре и крачейки опипом в мрака, се отправих към спалнята. Между другото, само там гореше светлина. Мъждукаща, едва забележима в тесния процеп под вратата. Приближавайки се крадешком към вратата, отново почуках. В отговор — тишина. Въздъхвайки дълбоко, аз решително отворих вратата и влязох.

Лорд Тьер беше там!

Напълно облечен и даже с ботуши, бледен, с тъмни кръгове под затворените очи, със заострени черти на лицето и тежко, чуващо се даже от разстояние петнайсет крачки, дишане. И защо не се бе обърнал към лекарите?! Бездна, та той почти…

Аз се завтекох към леглото, без вече дори да мисля за собствените си действия, нито за смущението, нито за това, че сега отчетливо си спомнях това легло, нито че лорд Тьер лежеше на същото това място, където следобед бях лежала аз.

Но в момента, когато приближавайки посегнах да докосна лицето му, магистърът дойде на себе си моментално. Рязко движение, и ръката ми беше хваната за китката, така и неуспяла да го допре, след това бавно, мъчително се отвориха очите. Замъгленият поглед на лорд-директора неразбиращо се плъзна по мен, а след това се чу глухото:

— Дея?

— Добре е, че ме помните — аз се опитах да се усмихна и взех, че изтърсих, — сега има надежда, че няма да ме убиете… Не исках да кажа това.

Лорд Тьер пусна ръката ми, затвори очи и заповяда:

— Вън!

— Да, лорд-директор — покорно отговорих аз, вглеждайки се в петното алена кръв, заляло някога белоснежния чаршаф. — Веднага излизам.

Отидох в съседната стая, намерих свещи, запалих ги, след това като по навик пристъпих към простия шкаф до далечната стена, взех ножица, бинт, спирт и мехлем за лекуване на рани и се върнах в спалнята. Лорд-директорът се намираше във все същото граничещо с безсъзнанието състояние, затова, без да поискам мнението му, пристъпих към разрязването на ризата му.

Затова пък, той поиска обяснение за действията ми:

— Аз ви наредих да изчезвате! — изсъска магистърът.

— А аз така и направих — невъзмутимо отговорих, продължавайки да режа ризата му, — но вие не ми забранихте да се върна.

— Адептка Риате… — той започна да се изправя.

— Обещавам ви, след това ще я изпера и ще я закърпя — спокойно го уверих аз. — И за разлика от вас, аз умея да го правя!

И лордът се отпусна, смаяно гледайки ме с черни, замъглени от болка очи. Но след миг, когато почти бях стигнала до раната, с леден глас ме уведоми:

— Адептка Риате, аз не понасям, когато игнорират заповедите ми! А също така, не мога да търпя, когато настойчиво е безцеремонно се опитват да ми помогнат, без да съм помолил изрично!

Прекъсвайки рязането, аз уверено го погледнах и честно отвърнах:

— Не съм игнорирала вашата заповед! Вие казахте да изляза и аз излязох, просто след това се върнах. А колкото до помощта, аз също не ви бях молила да ме лекувате, но вие проигнорирахте моето мнение! А сега, лежете мирно и не се опитвайте да ми пречите, иначе… ще ви прокълна — сурово обещах аз.

Повече не ми се противопоставяха. В абсолютно мълчание завърших да режа елементите на директорското облекло и се вкочаних, обезсърчена от размерите на раната. Мечът наистина го беше пронизал целия, оставяйки разкъсана кървяща рана на корема… Да, аз помнех това, което ми беше казал Тоби за регенерацията на членовете на ордена на Безсмъртните, и въпреки това си беше… страшно.

— Ще се затвори след около час — глухо произнесе магистърът.

Внимателно оглеждайки прореза, аз неуверено отговорих:

— Тук има парченца плат, мръсотия, някакви клончета или части от храсти…

— Възможно е — все така задавено промърмори той. — Шейдер вдигна меча си от земята.

И аз отново излязох, за да взема пинсета и да почистя раната — прецених, че така тя ще зарасте значително по-бързо. При поредното ми влизане в спалнята, магистърът отново лежеше със затворени очи, и дори така беше по-добре. Но в момента, когато аз обработих инструментите със спирт, той отново заговори:

— Какво правите?

— Все още нищо — аз намотах няколко тампона от бинт — ще ви боли малко, но пък след това ще ви дам…

— Бонбонче? — той някак успя и да се подсмихне.

— Нещо доста по-засищащо — отговорих аз и пристъпих.

Когато вадех малките натрошени остатъци от изсъхнали през зимата храсти, лордът мълчеше и даже не трепваше, но в момента, когато подръпнах парченце заклещен в раната плат, мъчително застена. И аз бих се спряла, знаейки, че причинявам болка, но не биваше.

— Потърпете, моля ви — започнах да го уговарям, — аз ей сегичка ще свърша, много бързо и внимателно, а след това, ще го намажем с мехлем и болката ще мине бързо.

— Не може с мехлем — изпъшка лорд Тьер.

След тези думи, ръцете ми ситно-ситно затрепериха. Едно е да знаеш, че ще можеш да облекчиш болката веднага, когато приключиш, а друго е…

— Така или иначе, раната трябва да се почисти — прошепнах аз, и стараейки се наистина да правя всичко много бързо и акуратно, продължих започнатата работа.

Свърших за не повече от десет минути, но към края лорд-директорът просто глухо и почти непрекъснато стенеше, а аз нищо друго не можех да направя за него. Веднъж се опитах да спомена за лекар, но ми отговори с „не“ през зъби, и аз повече не попитах.

Когато свърших, внимателно обтрих краищата на раната със спирт, а след това чух:

— Поседи с мен.

Това беше неочаквано и приятно. След като изнесох остатъците от бинта и окървавените тампони, аз изплакнах ръцете си и връщайки се, седнах на леглото от другата страна. Оттук почти не виждах раната и така замрях, обгърнала колене с ръце. Ни след дълго се уморих да седя в тази поза и се наместих полулегнала, опирайки се на гърба на леглото и стараейки се да се движа внимателно, за да не обезпокоя магистъра.

Приблизително след час кръвта напълно спря и краищата на раната започнаха да се свиват, а лорд Тьер, най-накрая се отпусна и престана да прилича на опъната струна. Някъде след още един час, на мястото на страшното нараняване беше останала само тънката ивица на оздравяващия белег, но съдейки по скоростта на регенерацията, в най-скоро време и от нея нямаше да остане следа.

Почти веднага лорд Тьер отвори очи. Тъй като в този момент аз крадешком разглеждах лицето му с почти безметежни вече черти — явно вече нямаше нужда да стиска зъби, опитвайки се да изтърпи болката, то тази промяна в състоянието му ме накара неволно да трепна. Няколко минути директорът трескаво се взира в тавана. След това накъсано въздъхна и бавно обърна глава към мен. В момента, когато погледите ни се срещнаха, аз вежливо поздравих:

— Тъмни нощи, лорд-директор.

И стиснатите устни бавно се разтегнаха в иронична усмивка, а след това лорд-директорът произнесе:

— А аз си мислех, че… бълнувам от треската. Жалко.

— Да.

Всъщност, дори плесница би ме оскърбила по-малко. Но коя бях аз, че да се обиждам. И стараейки се да удържа възпитаната усмивка на устните си, внимателно слязох от леглото, и без да гледам магистъра, сдържано съобщих:

— Казаха ми, че след регенерацията, ще изпитвате силен глад. Ще ви приготвя всичко на масата в трапезарията, в града има малко готвачи, които могат да се сравняват с Тоби.

След това побързах да си тръгна, все така без да гледам към директора. След мен се донесе въпрос:

— Вие много уверено се ориентирате из тази къща. И преди ли сте идвала тук?

Спирайки вече при вратата, аз мълчаливо кимнах, а след това поясних:

— Неведнъж. Поради тази причина знаех и за съществуването на резервен ключ и мястото, на което стои. Тъмна нощ, лорд-директор.

Да си кажа правичката, аз бях много благодарна на своята предишна работа на сервитьорка — именно там се бях научила бързичко и правилно да сервирам масата, дори и ръцете да треперят, а погледът да е мътен от сълзи. И именно там си бях дала сметка, че сервитьорката няма нито свое мнение, нито право на глас, нито повод да се обижда. И приключвайки с подреждането на масата, аз вече бях съвършено спокойна. Наистина, коя бях аз, че да смея да негодувам заради думите на лорда. Предишният директор не беше аристократ, той можеше да си позволи да побъбри с някоя адептка от ниското съсловие, но лорд Тьер е съвсем друго нещо.

Безшумно изнизвайки се от къщата, аз не завих към академията, а към тесния проход между старите, скърцащи от нощния вятър дървета и бавно затътрих крака по изоставената, полуобрасла пътечка.

Не зная колко дълго вървях така, но скоро чух как хлопна входната врата на къщата, а след това над целия парк се разнесе вик „Дея!“.

Мълчешком се насочих към малкото поточе, което си пробиваше път между корените на дърветата и сядайки, отпуснах надолу ръце, докосвайки ледената вода. Знаех със сигурност, че тук никой няма да ме намери даже с помощта на издирващо заклинание, аз често бях идвала тук и преди. Просто за да поседя в тишината, далеч от всички…

Седях. Дълго. До момента, в който окончателно се заледиха мокрите ми крака, докато в гърдите ми не стана хладно и пусто. А след това, през безлюдния двор, покрай спящите корпуси, аз стигнах и до нашето общежитие. Стараейки се да стъпвам тихо, се запътих към стаята, спрях пред вратата, след това с шепот произнесох името си и влязох.

Горещият душ ме накара да се сгрея, а топлото легло — просто да забравя за всичко. Радвах се само за едно нещо — едва ли след всичко това лорд Тьер ще ми заповяда да му стана любовница, значи всичко беше наред, и дори прекрасно… може би.

Сутринта започна с тревожния рев на непознат духов инструмент. Опасявах се, че това нещо май така щеше да ни буди постоянно. Почти веднага след рева се раздаде заповед за бойно построяване в спортно облекло. Преобличайки се бързо, аз сплетох косата си и се затичах, вливайки се в тълпата от също такива бързащи и припрени момичета. Яна ме догони на ъгъла и тичешком ме попита как вървят нещата, но аз просто й кимнах в отговор, всичко е наред значи, въпреки че не ми се искаше да я лъжа.

На бойното построяване имаше само адептки, но съдейки по виковете, адептите също се наслаждаваха на сутрешното развлечение, само че от другата страна на корпуса и на тях вече им беше весело. И ние се разведрихме, когато се чу:

— Равнение на средата!

Пред нас се изправи висока, чернокоса жена в черен костюм със символиката на Школата за Изкуството на Смъртта.

— Казвам се капитан Верис — мрачно произнесе тя, зорко оглеждайки редиците ни с жълти, с яркочервени зеници, очи. — Нямаме много време на разположение, за да повишим равнището на вашата физическа подготовка. Ще започнем с бягане. Който се умори, може да продължи ходом за известно време и да си възстанови дишането, но разстоянието от десет обиколки трябва да го минат всички. На старт, марш!

И ние бегом навлязохме в живота на новата „Академия на проклятията“, без изобщо да предполагаме, какво може да ни очаква в бъдеще. А в бъдещето, ако се вярва на програмата, имаше теоретическа част, която се преподаваше преди обяд, след това поредната порция физически упражнения и практическа част. Но най-забавното си го изясних вечерта, намествайки се пред учебниците след учудващо вкусната вечеря, въпреки че преди беше нереално да се храниш в столовата. Та така, след няколко часа прекарани над учебниците, аз разбрах нещо странно и интригуващо — да учиш, е много приятно. А да си пишеш домашните е лесно и даже интересно, когато имаш време за това. А аз сега имах време и когато приключих със задачата по Теория на престъплението, на вратата почука Яна с думите:

— Да ти помогна ли с домашното?

— Влизай. — Дадох разрешение за допуск, след което вратата се отвори, но когато Яна влезе, честно и отговорих: — Аз вече всичко написах.

Тимянна застина, а след това недоверчиво се поинтересува:

— А задачата по Смъртоносни проклятия?

Мълчешком преместих към нея вече затворената тетрадка, в която най-накрая всичко беше красиво и акуратно написано.

— Голяма работа си! — изтърси Ян, сядайки до мен и започвайки безсрамно да преписва моята домашна.

Аз нямах нищо против, точно обратното, беше ми приятно, че най-накрая някой преписва от мен, а не аз от някого. И останалото време до вечерното построяване, аз използвах, за да преговоря изучения днес материал, а също така и да прочета няколко параграфа от това, което ни предстоеше тепърва да вземем.

На следващия ден тетрадките ми се украсиха с потресаващи забележки: „Блестящо“, „Отлично“, „Великолепно“, и най-приятното — от магистъра по Смъртоносни проклятия: „Вие приятно ме изненадахте, адептка Риате!“.

И докато гледах дълго този надпис, се чувствах като в приказка. В най-хубавата от приказките, защото това си беше реалността.

— Какво става, Риате, зубрачка ли стана? — Ригра се приближи и седна на чина ми, игнорирайки факта, че със своето… бедро мачка тетрадката ми.

— Стани веднага, — неочаквано грубо избухнах аз.

Демонстративно вдигайки ръце, тя подчертано бавно се смъкна от чина, а след това извиси глас, така че я чуха в цялата аудитория:

— Знай си мястото, сервитьорке!

Аз хлопнах учебника, който четях до нейната поява и неочаквано предизвикателно се поинтересувах:

— И къде, според теб, ми е мястото?!

Ригра явно не очакваше подобно нещо. Обаче се опомни бързо и обръщайки се подигравателно избълва:

— Да разнасяш воняща храна на вонящи пияници в някоя воняща клоака!

Сигурно преди време бих си замълчала, а сега безстрастно отбелязах:

— Гадина си ти. Дребнава, безпринципна и злобна гадина.

В аудиторията стана тихо, а аз отново се зачетох в учебника, без да обръщам внимание на застиналата с отворена уста Ригра. Беше ми омръзнало мълчешком да преглъщам обидите й. Просто ми беше омръзнало!

— Мръсна слугиня! — изсъска вбесената Ригра.

Аз затворих учебника, станах, приближих се плътно до вече достатъчно вбесилата ме адептка Дакене и бавно, отсечено и ясно предупредих:

— Още една дума, и ще те ударя. Просто заради това, че ми е омръзнало постоянно да сдържам това желание. И ще те ударя по лицето, Ригра, така че да остане синина, а окото ти да отече. И след това ти две седмици няма да искаш да се гледаш в огледалото за да не виждаш как мястото на удара първо почервенява и се подува, после синее, а след това, синината се сменя с отвратително жълто с лилави жилки.

Тя направи крачка назад, след това още една, и в крайна сметка с вопли „капитан Верис!“ изтича навън.

— Не очаквах такова нещо от теб — каза Яна, когато се върна обратно на чина.

— И аз не го очаквах от себе си — признах аз, връщайки се към четенето. Не че можах да прочета много. Не след дълго в коридора се разнесе усилена с магия заповед:

— Адептка Риате, в кабинета на куратора Верис.

Като че ли не знаех, че в каквато и да било ситуация, е по-добре да си замълчиш, ама не! Вървейки по пустеещите след звънеца коридори, аз първо се замислих как щях да се оправдавам. Но след това… ами не, нямаше да се оправдавам! Омръзнало ми беше от Ригра! Бях изтърпяла четири години тормоз от нея, но вече ми беше писнало! И аз…

Смътно сияние и пред мен се материализира възроденият дух на смъртта. Дара изглеждаше почти жива и материална, и гласът й прозвуча като обикновен женски:

— Адептка Риате, в кабинета на директора, незабавно!

Аз спрях, наведох поглед, а след това:

— Няма да ида! — вдигнах глава и се взрях право в ярко алените очи на духа. — Не съм направила нищо, за което да ме наказва лично директорът. Въпросите с дребното нарушаване на дисциплината ги разглежда кураторът на нашето отделение, ако тя го намери за необходимо, ще ме изпрати лично!

Дара ме изслуша, без да ме прекъсва, след това се усмихна и вече не така официално, бих казала, даже любезно, уточни:

— Това е по личен въпрос.

За миг замрях, след това усетих как се изчервява цялото ми лице, ядосах се вече на себе си, и много по-грубо, отколкото би ми се искало, изтърсих:

— А лични отношения с лорд-директора аз нямам и никога няма да имам! Желая ви тъмни дни, Дара!

И заобикаляйки възродения дух, аз продължих да марширувам към кабинета на нашия куратор.

Почуках, и без да чакам разрешение да вляза, се втурнах в декорирания с черно дърво кабинет на лейди Верис, само за да се вцепеня на прага.

— Двайсет и шест, двайсет и седем, двайсет и осем… — меланхолично отброяваше удостоилата ме с леко кимване капитан Верис, наблюдавайки как прикляква вече почервенялата от напрягане Ригра. — Двайсет и девет, трийсет, трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три, и за сега стига толкова.

Дакене не се удържа на крака и се свлече на пода.

— А, това е добра идея — възрадва се от действията й лейди Верис, — ето от това положение, ще направите още десет лицеви опори. Започвайте, адептка!

И след всичко това, вече без да брои на глас, то всъщност, още нямаше какво да се брои, лейди Верис се обърна към мен и приветливо произнесе:

— Адептка Риате, вашите успехи много ме радват. Такъв скок в успеваемостта, дори не очаквах! И само едно нещо не ми е ясно, защо преди вашите оценки са били едва ли не под средното?

Не ми се искаше да отговарям в присъствието на Ригра, и капитанът, колкото и да бе учудващо, ме разбра.

— Дакене, стига сте оплаквала съдбата си на пода, тренирайте, ще си отработите наказанието след седмица в двоен размер. Сега сте свободна.

Ригра се изправи с пъшкане, гледайки в пода измърмори „Разрешете да вървя“ и получила разрешение, излезе тежко, внимателно затваряйки вратата след себе си. А лейди Верис, усмихвайки се мило, ми посочи стола и поиска:

— Хайде, удовлетворете любопитството ми.

Аз се приближих, седнах, и независимо от това, че нямах желание да споделям подробностите от живота си, честно отговорих:

— Нощем аз работех и почти никога не ми оставаше време за подготовка на домашната работа.

Очаквах какъвто и да било коментар, но не и:

— Трудно ли ви беше? — Удивено погледнах лейди Верис, а тя се усмихна и продължи. — Работата на сервитьорката не е никак лесна, цяла нощ на крак, шум, до сутринта ръцете не си ги чувстваш, главата ти се пръска, а въпреки това, вие упорито сте учила, а и работата не сте си зарязала. Честно казано, Риате, вие ме впечатлихте — работа, учене… сметка в банката на гномите.

Аз трепнах, сърцето ми заби двойно по-бързо, а кураторът, сякаш без да забелязва напрежението ми, продължи:

— И сумата в сметката е съвсем прилична… за четири години. — Сега бледнеещата мен ме гледаха с лека насмешка, а след това капитанът вече окончателно ме закова: — За младо момиче с перспектива за държавна работа и обезпечение това е доста много, но за откупуването на ипотеката на къща… недостатъчно.

Мълчах и чаках продължението на този „мил“ разговор, без да се опитвам да гадая, откъде моят куратор има конфиденциални данни. Лейди Верис като че ли прочете мислите ми, но продължавайки добродушно да се усмихва, произнесе:

— Баща ми е член на групата съсобственици на банка „ЗлатоГор“. Така се получи, че аз съм родена в едно от най-богатите семейства на Сумрачните лесове, но… — лейди Верис се ухили така, че се видяха дългите й кучешки зъби — перспективата да се омъжа заради добруването на семейството някак си никога не ме е впечатлявала. И в един прекрасен ден аз избягах от клана, а тъй като нямах никакви документи, нахлух в дома на магистър Еллохар и настоях да ме приеме в школата. Моята наглост ми костваше два силни удара по шията и доста отрезвяващото осъзнаване, че някакъв си там маг се оказа доста по-силен от върколак от управляващото семейство, но той… той ме взе в школата. И от този момент, аз сама нося отговорност за живота си, за собствения си избор и за собствените си грешки. Нито за миг не съм се разкайвала и съм сигурна, че няма да съжалявам и в бъдеще. Но за какво ти разказвам всичко това, Риате — през живота си съм виждала много девойки, но ти си втората или третата, която наистина предизвиква уважение и на която ми се иска да помогна. И когато прехвърлях спестяванията си в Ардамското отделение на банката и разбрах, че една адептка има сметка там, аз се заинтересувах. Разбираш, че връзките ми дадоха възможност да уточня както сумата пари, така и за погасяване на какво отиват лихвите.

Мен ме гледаха настойчиво, но аз въпреки това си замълчах, и тогава кураторът изведнъж се наведе напред и припряно заговори:

— Ама, Риате, това е пладнешки грабеж с тези лихви! Недвижимо имущество в столицата би струвало по-малко!

Тогава не се сдържах и отвърнах:

— Зная. — И под разтревожения поглед на лейди Верис се осмелих да продължа: — Но договора не съм го сключвала аз и сега нищо не може да се промени… защото или ние плащаме за къщата, или…

— Ти отиваш в робство за дългове — завърши вместо мен капитан Верис.

Аз трепнах и кимнах.

— Умно момиче, досетила си се и си влязла в „Академията на проклятията“ — похвали ме капитанът. — Назначените на държавна работа не подлежат на отчуждение в полза на частни лица. Това е правилна и мъдра постъпка, Риате, но що се отнася до къщата… за тези години щеше да ти е по-лесно да събереш пари за нова.

Аз всичко това го разбирах, но в същото време:

— Но през тези четири години те трябваше все някъде да живеят…

Лейди Верис тежко въздъхна и честно си призна:

— Никога не съм имала проблеми с парите, затова и ми е трудно да разбера, ако трябва да съм честна.

След кратко мълчание, тя вдигна глава и доброжелателно произнесе:

— Така, аз имам предложение: ти взимаш кредит в банката и погасяваш цялата ипотека!

Аз скептично погледнах капитана и усмихвайки се констатирах:

— Да, вижда се, че вие никога не сте имала проблеми с парите. На мен никой няма да ми даде кредит, лейди Верис.

Тя ми намигна и с хитра усмивка произнесе:

— Без поръчител наистина няма да ти даде, но ако аз се застъпя и с практиката се заеме един от доверените банкови служители на баща ми, докато ти завършиш академията, ние ще сме приключили с тази работа. Какво ще кажеш?

Аз се замислих. От една страна, много ми се искаше да кажа „Благодаря“ и да се доверя на капитана, а от друга… аз бях свикнала да разчитам само на себе си, така ми беше по-лесно.

— Не ми се иска да ви натоварвам — честно отговорих аз на куратора.

— А на мен много ми се иска да ти помогна, Дея. — Капитанът стана, обиколи бюрото и присядайки на ръба му, се наведе към мен. — Не отхвърляй предложението ми, моля те. Ще ми бъде приятно да знам, че съм помогнала на достоен човек, а на теб без съмнение ще ти стане по-спокойно, ако знаеш, че вашият местен аристократ няма да може повече, откровено казано, да ви мами с тези лихви. А той ви мами, Дея, и дори в този момент ти му плащаш с четирийсет и седем процента повече, отколкото би трябвало, разбираш ли?

Аз побелях, откровено казано, без да осъзнавам за какво точно говори тя.

— Виждаш ли, ти дори не го знаеше. — Верис разпери ръце. — Честно казано, аз вече се свързах с довереното лице на баща ми, защото мен ме вбесяват такива нечестни хора. И така, чакам само твоето решение.

И аз казах това, което никога не бих дръзнала да кажа преди:

— Ще ви бъда извънредно задължена, ако успеете да ми помогнете.

— Умница. — Капитан Верис се върна на мястото си, издърпа чекмеджето на бюрото, извади от там медна пластинка с написан адрес и ми я подаде. — Мастер Байо Кин, добър човек и много умен между другото, той ще ти хареса. Вече съм те записала за девет часа сутринта в първия ти почивен ден, моето пълномощно за всичките ти банкови операции вече е при него. Тъй като аз не разбирам добре от тези подробности, ще поговориш с него, ще обсъдите както самия кредитен заем, така и схемата за изплащане. За неговия хонорар не се притеснявай, Байо работи за баща ми, а твоят проблем е изключително моя лична молба. Това е всичко, Риате, свободна си.

Но аз седях без да мога да осмисля напълно случилото се и без да мога да намеря правилните думи на благодарност, докато лейди Верис реши и това за мен:

— Хайде върви, ще ми благодариш след това, когато всичко се получи. Ние двечките ще отпразнуваме това в най-скъпата ресторация на Ардам. Бягай оттук сега, имате лекции.

— Благодаря — искрено казах аз, припряно ставайки и вече без да се сдържам възкликнах: — Много ви благодаря!

По коридорите на академията аз просто летях, неспособна да скрия щастливата си усмивка. И почти бях стигнала до нужната ми врата, когато отпред се материализира… за съжаление, все същият възроден дух на смъртта.

— Аз разбирам всичко — старателно потискайки усмивката си, произнесе Дара, — дори искрено и изцяло поддържам вашата позиция, адептка Риате, но проблемът е в това, че аз все пак се подчинявам на лорд Тьер, а той ми даде нареждане… Съжалявам, наистина.

Изви се адски пламък!

Когато алените езици угаснаха, аз се намерих стояща на килима, даже не в кабинета на директора, а в дома му!

— Каква е тази история с дълговото робство? — Гласът на директора ме накара да потреперя.

Не се заех да изяснявам откъде има сведения за робството, тъй като и така си беше ясно, че Дара му е продемонстрирала всичко, както и тогава, в аудиторията. Когато очите ми посвикнаха с полумрака, аз забелязах магистъра, застанал до стената в по-тъмната половина на стаята. При това, аз можех да виждам само скръстените на гърдите му ръце и тялото надолу, а лицето се криеше в сянката.

— Слушам ви! — пришпори ме лорд Тьер. — Разбираемо, ясно и подробно.

Разбираемо, ясно и подробно аз умеех само да мълча, което и приложих на практика. Пък и гледах все надолу към килима, до момента, в който магистърът ме заплаши с леден глас:

— Вие вече успяхте да изпитате действието на „Ръката на смъртта“, адептка Риате. Имайте предвид, че в използването на забранени магически техники аз съм стигнал много по-напред от капитан Ардан, и дори няма да ми се наложи да задавам въпроси, за да прегледам всичките ви спомени!

Заплахата беше ефикасна, но не до такава степен, че да започна да си разказвам и майчиното мляко.

— Извинете, лорд-директор, но това са мои лични проблеми, с които аз лично ще се справя! — решително казах аз.

Крачка. Той пристъпи напред от полумрака, меко и плавно като сянка, а не като човек, и аз побързах да отстъпя назад и вече не толкова решително запелтечих:

— Какво ви интересува изобщо някаква си там адептка на академията? И какво значение имат личните ми неприятности? И как вие…

След това си спомних, че около него и самата кронпринцеса се е „увъртала“, както беше отбелязал Тоби и си помислих — дали пък не ми се бе сторило? Не, наистина, от къде на къде аз изобщо бях решила, че интересувам лорд Тьер в качеството на любовница? Та той не бе направил нищо такова, което да потвърди подобни съмнения. И дори фактът, че ме беше лекувал сам, напълно убедително го обясни лорд Еллохар и…

Крачка. Още една плашещо плавна крачка, но аз нямах намерение да се предавам:

— Знаете ли, лорд-директор, струва ми се, че нямате право да се интересувате от подробностите от личния ми живот!

— А вие знаете ли — глухо произнесе магистърът, — че сега аз разбирам защо бяхте готова абсолютно на всичко, само и само да не се окажете в списъците на изключените от академията. Действително достойна причина.

Аз с подозрение се вторачих в сянката на директора. От една страна ми беше приятно, че е променил мнението си и е признал причината за достойна, от друга — сега лорд Тьер знаеше, че за мен е жизнено необходимо да завърша академията. А това вече не ми харесваше. Изобщо.

— Въпросът е — гласът на магистъра сега като че ли ме обгръщаше от всички страни, — предишният директор знаеше ли за това?

Започна се!

— Никой не знаеше — глухо отговорих аз, вече предчувствайки неприятните последици от разговора.

Тих, много доволен от нещо смях. Аз започнах да нервнича.

— Прекрасно — отзова се лорд Тьер и пристъпи на светло.

Първата ми реакция беше да закрещя! Защото лицето на магистъра сега беше лице на истински Безсмъртен — от очите като криви лъчи пълзяха черни подути вени!

— Майчице! — простенах аз, без да мога да помръдна от страх.

Той се усмихна, без изобщо да се впечатлява от състоянието на собственото си лице… но моята реакция откровено го развесели.

— Страх ли ви е? — подхвърли лордът.

Мен ме тресяха дребни нервни тръпки и ми беше невъзможно да отговоря.

— Последствия от регенерацията — явно забавлявайки се, обясни магистърът. — За непосветените е ужасно зрелище и затова, когато сме извън територията на ордена, ние не демонстрираме това състояние.

А, ето защо лорд-директорът не се беше появявал два дни, а всички се учудваха защо той не контролираше сутрешните изтезания на обитателите на академията.

Гледайки ме, магистърът се подсмихна, направи още една крачка и приближавайки се плътно до мен, напомни:

— Все още настоявам за отговор! Слушам ви внимателно!

Последният път, когато той внимателно ме слушаше, аз го… проклех.

— Лорд-директор — отново погледнах в ужасяващото лице, — а вие нали планирахте да свалите проклятието, което… ами…

— Сега не съм в необходимото състояние — иронично ми отговори той.

Предпазливо се поинтересувах:

— Тогава, може би аз ще успея да намеря начин? За съжаление, не успях да открия това проклятие в списъка на достъпните, но ако вие ми дадете допуск на преподавателско ниво, аз…

— Не! И аз чакам разказа ви, адептка!

Така значи, лорд Тьер можеше да казва „Не“, аз нямах право. И без значение, че бях много благодарна на капитан Верис за предложената помощ, в този конкретен момент, можех да мисля само за едно нещо — по-добре това да си беше останало моя тайна и занапред.

— Не ме питайте за това, моля ви.

Магистърът мълчаливо ме гледа в течение на няколко дълги минути, а след това мрачно каза:

— Отивай си.

Внимателно заобикаляйки напрегнатия и в същото време като че ли вкаменен лорд Тьер, аз незабавно напуснах гостната на дома му, след това бързичко претичах през изоставения парк и скоро се озовах в академията. На лекцията все пак отидох, независимо, че бях закъсняла за началото, но за щастие това бяха Любовни проклятия, и лейди Орис ме пусна, като само весело ме заплаши с пръст.

Докато вървях между чиновете, сядах на мястото си и вадех учебните принадлежности, не се вслушвах в думите на лейди Орис, мислейки си за възможността, която ми беше обещала капитан Верис, но изведнъж преподавателката произнесе:

— Сред любовните проклятия особено място заемат, така наречените, „Проклятия на страстта“. Често разликата е само в една дума, произнесена с низходяща интонация и с проникващ енергетичен поток — „гьете“.

Сърцето ми замря, за сметка на това пък в главата ми удряше като с чук по наковалня фразата: „Гьете лумиа нгесе“, а лейди Орис междувременно продължаваше:

— Но това важи само когато се касае за проклятия до девето ниво, а на десето, към тази дума се добавя „лумиа“, която стабилизира проклятието на равнище аура, правейки го практически несваляемо.

На мен ми се вледениха ръцете. Проклятие на страстта! Бездна! И пренебрегвайки навика си да си мълча, аз стремително протегнах ръка нагоре, привличайки вниманието на лейди Орис.

— Да, Риате? — Тя весело се усмихна. — Нима най-накрая дочаках въпрос и от теб?

— Да! — Аз подскочих. — А думата „нгесе“, тя какво означава?

И за първи път през четирите години, през които познавах тази мила жена, лейди Орис затрепка с мигли, намръщи чело и промърмори:

— „Нгесе“? Не зная… Освен това, за първи път го чувам. Странно…

Аз разочаровано се свлякох на стола, а преподавателката все още размишляваше. След това замислено произнесе:

— Не, не зная. Това е странно. А откъде изобщо ви се пръкна в главата, Риате?

— Чух го от един пиян маг — максимално честно отговорих аз.

— В съчетание с?… — заразпитва Орис.

— „Гьете лумиа нгесе“, именно в този ред.

Тръсвайки глава лейди Орис изпухтя и поясни:

— „Гьете лумиа“ не се употребяват заедно. Обикновено едното стои в началото на проклятието, а второто — в края, като стабилизатор. А това, което казвате вие, е някаква безсмислица. Когато се намират едно до друго, те се произнасят в един и същи енергиен ключ и вероятно влизат в противоречие, изключват се взаимно. Да не би пък този маг да е бил прекалено пиян, или просто да се е пошегувал, такива неща често се случват. Освен това, Проклятията на страстта се отнасят към забранените от закона магически въздействия и най-често се наказват със смърт, за разлика от Любовните проклятия, за които се полага само глоба.

На мен изведнъж ми стана много, много зле…

— Извинете, лейди Орис… — Логер вдигна ръка, и след кимването й, зададе въпрос. — Защо „Проклятията на страстта“ се наказват толкова строго?

— На тях е невъзможно да им се съпротивляваш — много спокойно отговори лейди Орис. — Те предизвикват повишена агресивност у прокълнатия, което често води до много неприятно последствия.

— Например? — продължаваше да разпитва Логер.

— Убийство — безметежно усмихвайки се измърка лейди Орис. Да, тя винаги беше мила, дори когато говореше за подобни неща. — Ако прокълнатият е мъж, понякога се наблюдава масово насилие над обекти, външно сходни с тази, която го е проклела. Работата е там, че Проклятията на страстта често будят онова тъмно, тайно, животинско сетиво, което се крие във всеки от нас.

Струваше ми се, че ще припадна и то не от изтощение, а заради шока. Или ще изпадна в истерика, което също бе напълно възможно… или още нещо такова! Защото, съдейки по всичко, аз бях произнесла проклятие, за което ми се полагаше смъртна присъда, но както се оказа и това не беше най-страшното — убийствата на приличащи на мен момичета, изглежда също бяха моя вина! И проблемите с възможното ми робство и с изключването от академията сега ми се сториха просто незначителни! По-добре да си бях мълчала! Най-добре щеше да бъде изобщо да не бях отваряла уста! Мълчанието е злато, Дея, колко време животът те учи, а ти все не можеш да се научиш!

— Простете, лейди Орис — този път любопитството се събуди у Ригра, — а такива проклятия за страст, на тях може ли да им се намали действието, да се погасят, ако… е-е-е, вие разбирате, ако тази страст се удовлетвори.

Аз задържах дъх.

— Теоретически — да. — Преподавателката се усмихна. — Но за практиката не отговарям.

Щеше да ми се наложи да стана любовница на лорд Тьер! Спомних си лицето му — не това привлекателно-прекрасното, а онова, с последствията от регенерацията, и потръпнах от ужас. От друга страна, нали думите са една до друга и се изключват взаимно, така че може и да не е имало никакво „Проклятие на страстта“? Но колкото и да ми се искаше да вярвам в това, по-честно би било да погледна проблема в очите.

— Лейди Орис — аз пак вдигнах ръка и изчаквайки разрешение запитах, — последен въпрос, а прокълнатият със страст агресивен ли е?

— Повече от всякога. — Преподавателката се върна към дъската и започна да изписва подточките, коментирайки междувременно. — И така, записваме: „Опашката на Грай“. Днес ние ще разгледаме това изключително интересно проклятие от шесто ниво, което със своето действие напомня донякъде „Проклятията на страстта“.

Но аз не слушах. В ушите ми като набат звучеше пълното с ярост „Вън!“, което практически изрева лорд-директорът, след като аз… го проклех.

Обмислях това цял ден; поради тази причина се спънах на построяването и едва не станах причина за падането на няколко адептки на стълбището. Но когато започнаха практическите занятия, за размишления не остана време:

— Имаме тройно убийство! Взимайте си тефтерите и се стройте в коридора! — възвести връхлетелият в аудиторията не много висок, червенокос и жълтоок полувърколак, отнасящ се към редкия клан на василиските, който явно беше нашият нов преподавател по въведения наскоро курс „Смъртоубийства“.

Всъщност, убийствата със смъртен изход в нашата част на Тъмната империя бяха рядкост и обикновено стражата — както Нощната, така и Дневната имаха работа с трупове, които напираха да станат и да се евакуират към границата, замезвайки пътьом с роднини и съседи. А например смъртоубийството се срещаше доста по-рядко.

— Много женски имате в групата. — Полувасилискът се намръщи. — Надявам се в следващите набори да дават предпочитания на адептите от мъжки пол. Е, хайде, стадо Тьеровски овце, след мен!

Порталът на прехода се отвори неочаквано в пода и изглеждаше като блестяща, спускаща се към недрата на земята стълба.

— Живо, хайде, имам само два часа време, след това роднините ще започнат подготовка за погребението. Току-виж ни заляла вълна некромантство, и тогава няма да търсим следи от престъплението, а начини за убиване на умъртвията с помощта на ученически тефтер. По-бързичко, де!

Ето ви ги и практическите занятия. У всички нас се появи едно-единствено спонтанно желание — да избягаме и по-надалеч. Но на василиските такива не им минават — ще те вкаменят при опита за бягство, а след това ще чакаш да ги загризе съвестта. И в две стройни колони, опитвайки се да не хлипаме и да не вием от страх, ние заслизахме по стълбата, водеща към ревящ жълт пламък. Да се слиза под земята беше неуютно и страшно, а да се минава през ярко пламтящите огнени езици — още по-страшно, но беше късно да отстъпваме.

Излязохме от огромна камина и се скупчихме в хола, оглеждайки се учудено. Това беше замък, едно от планинските владения на тези не-хора, които и след войната рискуваха да живеят в планините на Приграничието и имаха достатъчно многочислен гарнизон, за да отблъскват атаките на разбушувалите се нечисти.

— Символиката е на клана на „Идващите в съня“ — поразен произнесе Логер. — Изглежда сме в родовия им замък.

Новият ни преподавател излезе последен от камината и с усмивка отбеляза:

— Съвършено вярно, адепт. А сега да започнем инструктажа. — Василискът застана пред нас и заговори: — Аз се казвам майстор Окено и съм старши следовател на Ардам. За да отпаднат веднага излишните въпроси, ще ви кажа, че моят стаж като следовател е деветдесет и седем години. Виждал съм много неща и трябва да ви призная едно — вие, експертите по проклятията сте най-жалката пародия на специалисти, с която някога съм се сблъсквал и аз никога не бих се заел с вашето обучение, още по-малко бих ви водил на практически занятия, но… лорд Тьер не е човек, на когото можеш да откажеш. Запомнете, това е вашето първо занятие, ако се издъните, ще стане и последно. Не обичам да си губя времето с неудачници. Всичко ли е ясно?

— Да, майстор… — с неохота отговорихме ние.

— „Да, майстор старши следовател!“ — поправи ни той и продължи: — И така, имаме си три трупа. Убийствата са станали през нощта. Ще ви кажа честно — престъплението вече е разкрито, убийцата е намерена. Можете да си побъбрите с нея, ако слезете на двора и се приближите към затворническата каруца. Труповете се намират в замъка, вашата задача е да намерите убитите, да изясните начина на убийство и да ми докладвате. Работите по двойки! Това е всичко, кученца, фъс!

Аз мълчешком хванах Тимянна за ръката и я повлякох към изхода.

— Къде тръгнахте? — веднага ни извика следователят. — Като за начало, поне да бяхте видели труповете! Ох, тези женски, и каква е ползата от вас?! Заминавайте.

Ние излязохме. Яна не беше много доволна от моето решение, но протестът, дори да го имаше, си го изразяваше безмълвно, което не можеше да не ме радва.

При тежката двукрила порта, която водеше към замъка се намираха няколко войници от Нощната стража, което се отгатваше от емблемата с озъбен вълк на фона на третата луна върху униформите им. Всички млади мъже внимателно ни огледаха, след това видяха емблемата на академията, а после един от тях весело попита:

— Момичета, вие кой курс сте?

— Четвърти. — Яна беше поласкана от вниманието, тя се заусмихва и кокетно си оправи косата.

— Ммм, адептки — възторжено проточи офицер с ярко жълта коса и тъмна кожа, които издаваха неговите тъмноелфийски корени. — И какво правите тук?

— Имаме практическо занятие — отсечено отговорих аз.

— Търсим причината за убийството — Яна не искаше да си мълчи. — Нещо като полева практика, така да се каже.

Стражите се спогледаха и се разсмяха, а след това единият от тях, строен и тъмнокос, прегръщайки Яна през раменете, проникновено прошепна, като че ли случайно докосвайки с устни вече зачервената й бузка.

— Няма какво да се изяснява, сладур. Дъщерята на лорда разбрала отнякъде, че татенцето оставя семейния артефакт в наследство на най-големия син и се вбесила. Убила стража, който охранявал родовата съкровищница, прислужницата, която случайно се появила в момента на престъплението, а след това, използвайки артефакта — и своето татенце. Но не успяла да избяга — на вратата я пресрещнали нашите, когато получили сигнала. Това е цялата история, малката. А ти довечера какво ще правиш?

— Имаме комендантски час — намръщено произнесох аз, хванах Яна за ръката и дръпвайки, практически я измъкнах от обятията на стража. — И времето на практическото занятие е ограничено, между другото!

Нощните стражи престанаха да се зъбят, и този, със златната коса, усмихвайки се криво, попита:

— А ти да не си Дея, случайно?

Аз трепнах и моментално се изпари цялото дружелюбие на стражите.

— И какво, значи заради тази… — Мълчаливият до този момент мъж със сиво-зелена коса присви змийските си очи. — Хайде сега, намерила да се прави на скромна! Половината град я е натискал по ъглите в таверната, а на лорда лицето нещо не и харесало?!

И четиримата заедно направиха крачка към мен. Яна се стресна, но не ме изостави:

— Господа — промълви тя, — ама вие какво, не…

— Разкарай се оттук — просъска същият този, чернокосият, който до преди минута безсрамно флиртуваше с нея. — А ние тук с Дея сервитьорката ще си поговорим. Може би даже мирно…

Тъй като все още държах Яна за ръка, я довлякох до вратата, отворих тежкото крило, избутах приятелката си на двора и хлопвайки вратата, се обърнах към стражите. Те посрещнаха моите действия със злокобно мълчание, но аз нямах никакво намерение сега да си държа устата затворена.

— Ако половината град ме е натискал по ъглите, аз щях да работя не в таверната на Бурдус, а в заведението на майчица Ллорс! — Стражите се спогледаха. Просто това наистина беше така, заведението на майстор Бурдус беше прилично място, на нас ни беше забранено дори да кокетничим с клиентите. А аз продължих: — Колкото до лорд Шейдер… имаше един период, когато аз останах да работя в „Зъб на дракон“ заради него — ето сега ме гледаха учудено, но на мен вече ми беше безразлично, защото и по-нататък имах намерение да говоря истината. — Искрено съжалявам за две неща — че лорд Шейдер се оказа не чак толкова благороден, колкото си мислех и си позволи при попълзновенията си да не се притеснява от мнението на някаква си там сервитьорка, и че директорът в този момент се връщаше в академията и съпротивлението ми стана очевидно за него. Съжалявам, че се състоя този дуел, в който пострадаха и двамата. Съжалявам изобщо, че всичко това се случи. Много по-спокойно е да се живее, когато никой не те забелязва! Но както и да е, още по-неприятно ми е, че четирима стражи са готови да се разправят със сервитьорка, на която не и е провървяло и някой не е пожелал да чуе нейното „не“! Сериозно, офицери, сравнете себе си и мен… аз дори на ръст съм по-ниска с една глава от всеки от вас, да не говорим за физическата сила.

И след това аз отворих вратата и просто излязох на двора. Студеният вятър охлади горящото ми лице… навярно, аз цялата се бях изчервила от притеснение, но пък поне си казах всичко и ми олекна. Изплашената Яна ме чакаше на същото място до вратата, но на въпросителния й поглед аз отговорих:

— Няма значение.

И ние тръгнахме към затворническата каруца, още отдалеч разглеждайки я учудено — каруцата беше жива. А такива се използваха само за превозване на магически надарени престъпници, тъй като поглъщаха всеки енергиен изблик.

— Нещо не си спомням кланът на „Идващите в съня“ да се отличава с особено големи магически способности — промърмори Яна, потривайки раменете си с ръце, тъй като в планините зимата е много по-студена.

— И аз също не помня… — наложи се да призная и аз.

Кланът на „Идващите в съня“ беше, естествено, вампирски, но те се хранеха не с кръв, а с енергия. Най-често използваха слаба ментална магия, предизвикваха кошмарни сънища, промъкваха се нощем и се наслаждаваха на коктейла от отрицателни човешки емоции. Именно човешки, енергията на останалите разумни, именно този клан не използваше по чисто идейни съображения.

— И убийствата не са техен профил — спомни си Яна.

— Да — съгласих се аз, — странно.

Когато се приближихме, каруцата ни погледна с яркоалени очи, които веднага се затвориха и изчезнаха на фона на черната обшивка, а скриптящ глас съобщи:

— За кратко и изключително от уважение към лорд Тьер.

Черната кожа се отметна, откривайки решетка от кости и свилата се зад нея крехка вампирка с ярки червени очи. Девойката мрачно ни изгледа и простена:

— Изчезвайте.

Вампирките и така обикновено са бледи, но тази се отличаваше с някакво болезнена белота, а също така и с пълно безразличие… Абсолютно и пълно. И аз и Яна сме чистокръвни хора, затова навремето заживяхме в една стая, защото вампирите обикновено, дори неволно и мимоходом, но обикновено се опитват да си откраднат малко енергия… а това момиче — не.

— Слушайте — аз се преместих по-близо, — вие…

— Ти вземи се отдръпни — меланхолично заяви каруцата. — Тая идиотка тука, явно се е забъркала с троловете, и от тях е прихванала… срамна болест. Само да я откарам до килията и заминавам на основно чистене, не ми се ще да ми се лепне и на мен някаква зараза.

И нещо ме прободе, нещо, което не съответстваше на ситуацията… пък и поведението на вампирката… И тук в ярък спомен избухна картинката от последния урок по Смъртоносни проклятия!

— А каква интимна болест има — старателно припомняйки си лекцията на магистър Тесме, попитах аз.

— Тази, с която се сдобиваш при безразборни връзки — захихика каруцата. — Нали ти казах, че тази девица се е мотаела с троловете. Обикновено именно те я разнасят тая гадост.

— А лекарят прегледа ли я?

— Да, беше тук, още тази сутрин, той й постави диагнозата.

Аз още веднъж погледнах в очите на вампирката — те бяха ясни, никакъв мътен поглед! Тази смела, почти невероятна теория се нуждаеше от потвърждение.

Някъде горе на входа се отвори вратата, и младият полудроу се насочи към нас, а аз си спомних една стара истина — вампирките са много лесно възбудими! Всички! А този клан особено, би трябвало веднага да реагира на енергийния изблик!

Нищо не подозиращият страж се приближи към мен, леко отмести Яна с рамо, вклинявайки се между нас и наведен, тихо каза:

— Знаеш ли, аз съм от тези родове дроу, които усещат веднага истината. Ти не лъжеше, наистина, не излъга и с една дума. Та исках да ти кажа, извинявай и ако мога с нещо да помогна…

— Събличай се — нагло усмихвайки се, поисках аз.

Аристократичното лице на младия дроу се удължи, след това мъжът премигна и попита отново:

— Какво?

— Събличайте се, офицер — разкопчавайки собствения си мундир, повторих аз, — и то веднага!

Той шокирано ме гледа още известно време, но в момента, в който започнах да си разкопчавам ризата, след като бях приключила с мундира, той промърмори нещо и с едно движение свали наметалото си, хвърли го на вцепенената Яна, след това нататък полетяха и пуловера и тънката белоснежна риза. И полуголият дроу, великолепен като целия му подземен род, ни се представи в цялата си красота. Аз се усмихнах, спирайки разкопчаването на собствената си риза на равнището на шията, плавно пристъпих към офицера, меко докоснах мускулестата му гръд, след това го погалих с двете си ръце надолу, до самия колан. Яна, която беше започнала задъхано да диша още щом дроу се съблече, тихо извика, офицерът от Нощната стража започна да диша дълбоко и тежко, а аз… аз хвърлих поглед към вампирката и изликувах — девойката не реагираше! Изобщо! Никак! Пълното и абсолютно безразличие към телесната възбуда можеше да означава две неща — или това е предизвикано от последния стадий на „Любовното поветрие“, но тогава устните и вече щяха да са черни, или ние си имахме работа с проклятието „Целувка на смъртта“.

— Това е проклятие! — уверено заявих аз, съвършено забравяйки за дроу. — Яна, погледни я, никаква реакция и очите й са ясни, тоест, ние си имаме работа със смъртоносно проклятие със забавено действие!

— „Целувката на смъртта“ — прошепна Тимянна, и хвърляйки дрехите на вцепенения дроу, се спусна към каруцата и жадно разглеждайки вампирката, забърбори: — Точно така! Очите са ясни, липса на интерес към физическото привличане, тя даже енергийния изблик от мен и от офицера не погълна!

— Но, ако е било използвано проклятие от седмо ниво, би трябвало да се измени магическия фон, — изпитвайки невероятен ентусиазъм, продължих да разсъждавам аз.

И в този момент дроу като че ли се оживи, изпухтя, намъкна ризата и пуловера, а след това, завързвайки шнуровете на наметалото си, леко обидено се обади:

— Именно на промяна в магическия фон беше реагирал охранителният кристал, заради това ние дойдохме.

— И какво точно видяхте? — осведоми се Яна.

Стражът се замисли, приглади разрошилата се след преобличането коса и започна да си припомня:

— Тази беше седнала на прага, без вече да й пука за нищо, лорд Аешесси беше убит, един от охраната беше със счупена шия, прислужницата я бяха изпили до сухо, а артефактът беше изчезнал.

— Стоп — това вече бях аз. — Прислужницата са я изпили, а предполагаемата убийца не е много добре, или поне гледайки я, човек не би казал, че през последните пет дни се е хранила с каквото и да било!

В този момент се отзова вампирката:

— Не ми се искаше, и сега не искам… нищо не искам…

Ние с Яна се спогледахме и едновременно изтърсихме:

— Тя е под действието на проклятие!

Дроу отрицателно поклати глава и възрази:

— Абе болна си е тя, гният й всички женски органи, там на нея вече… всичко й е черно.

— А вие видяхте ли? — веднага реагира Яна.

— Защо ми трябва да гледам? — Офицерът се усмихна. — Нямам никакво желание да гледам такива неща, лекарят потвърди диагнозата и точка. Какъв смисъл има да спорим с експерта?

Но аз виждах смисъл и то отчетливо, а освен това възникна и още един въпрос:

— А този лекар ваш ли е или…?

— Беше лекарят на клана. — Дроу наклони глава към лявото рамо. — Той извърши прегледа, докладва на старши следователя Окено и се прибра.

Ние с Яна се спогледахме, чувствайки невероятен подем по пътя към разгадаването на тайната и тя пак се обърна към стража:

— А той беше ли вампир?

— Да — отзова се той. — Някакъв чичко, който изглеждаше доста по-млад от възрастта си, забавен такъв…

— ТОВА Е БИЛ ТОЙ! — заедно изкрещяхме с Яна.

Дроу се разсмя, и отгоре на всичкото се кикоти дълго и подигравателно, само че ние бяхме специалисти по проклятията и нямахме никакво съмнение в правотата си.

— Добре. — Аз благоволих да кимна. — Да допуснем, че ще изглеждаме смешно, но имаме пълното право да поговорим с този доктор! Той къде е?

Присвивайки рамене, стражът с насмешка каза:

— Да вървим, ще ви съпроводя, госпожи следователки.

Ние бяхме готови не просто да вървим, ние бихме се и затичали с удоволствие, и сграбчвайки офицера за ръцете, направо го затеглихме, за да върви по-бързо. За сметка на това дроу ни дразнеше най-безсрамно, но дружелюбно:

— На другата страна, момичета, стига сте ме дърпали. Между другото, как сте там със свободното време довечера?

— Ще ти отделя време — пъхтеше бутащата го в гърба почервеняла Яна. — Една вечер в почивен ден, само стига да мърдаш по-бързо!

— Без проблем! — съгласи се офицерът, подхвана ни и двете през кръста, затича нагоре по стръмното странично стълбище и чак на последния етаж се спря пред малка врата. А оставяйки ни на пода весело ни заприпира:

— Влизайте, девойки! Не стойте на прага на престъплението на века! — И с тези думи радушно разтвори вратата…

И тук веселието свърши…

Ние с Яна го видяхме първи и изплашено застинахме. Дроу отначало учудено ни изгледа, после бързо надзърна вътре и изруга. Защото там, върху черно-червения килим се въргаляше труп. При това, не просто труп, а започващо да се размърдва умъртвие… След час, а може би дори по-малко, този труп би закрачил бодро към гората, банално скачайки от крепостната стена и отнасяйки със себе си всички следи на извършеното престъпление.

— Него са го изпили — произнесе очевидното офицерът. — Изпили са го и след това са използвали едно от низшите заклинания на некромантството… много ефективно… Момичета, слизайте надолу.

— Но кой е убиецът тогава? — тъжно попита Яна.

— Този, който е наложил на момичето проклятието „Целувката на смъртта“ — прошепнах аз.

И дроу веднага добави:

— След това този някой вероятно е убил лорда. На лекаря не биха му стигнали силите да се справи с главата на клана, то затова подозрението веднага падна върху дъщерята. Но пък лекарят е можел да убие прислужницата, която навярно е станала случаен свидетел.

— Но защо е било всичко това? — Аз трепнах, когато умъртвието предприе поредния опит да се изправи.

— Артефактът — изумено изфуча офицерът. — Аз не чувствам артефакта. Току-що са го изнесли извън пределите на замъка! Момичета, живо слизайте долу!

Да слезем бързо сами ние не успяхме — появиха се два върколака от грифоните, взеха ни на ръце и летейки ни спуснаха надолу, освобождавайки тясното стълбище за тичащия по него отряд на Нощната стража. Но ние така и не разбрахме какво още се случи там — много внимателно, двамата сътрудници на Дневната стража ни отнесоха в замъка през разтворените прозорци и ни пуснаха на пода точно пред майстор старши следователя Окено и цялата ни група.

Полувасилискът известно време постоя с притворени очи, докато общуваше по менталната връзка със своите подчинени, а не след дълго отвори едните клепачи, след това вторите, хвърли към нас с Яна дълъг внимателен поглед и глухо призна:

— Не бях прав. За мен ще бъде чест да обучавам адептите на „Академията на проклятията“. Имате благодарността ми, момичета, похвала и за двойката Логер-Дакене. Сега всички сте свободни.

Огънят в камината ярко се разгоря и ние покорно тръгнахме към портала за преместване, учудено споглеждайки се с Логер и Ригра.

А след това, претичвайки през пламъка и изкачвайки се по блестящата стълба към нашата родна аудитория, ние с Яна любопитно потърсихме отговор по повод на благодарностите.

— Аз погледнах водата — покорно произнесе Ригра — и намерих пресни кристали на проклятия. Така се досетих.

— А аз прегледах счупената шия на стража, а там в гърлото му беше се заклещила костилка от вишня.

Цялата ни група се беше вторачила в изпълнения със собствена важност адепт, при това го гледахме с неразбиране.

— Абе, изненадал се е той, изненадал се е и се задавил! — ядоса се Логер. — Разбирате ли, бил е силно учуден, виждайки убиеца си, а ако това е била господарката на клана, от къде на къде ще се учудва, а? Не, той определено не е познавал убиеца си… — Логер леко посърна. — То, честно казано, майстор старшият следовател каза, че костилката е само косвено доказателство и стражът можел да се задави и при други обстоятелства. Нищо де, а вие какво намерихте?

Ние с Яна се спогледахме и заедно изстреляхме:

— Вампирката е прокълната с „Целувката на смъртта“!

Хареса ни да се чувстваме герои! Първо ни поздравяваше цялата група, след това дойде кураторът Верис, със сияещ поглед огледа всички и каза, че ние сме страхотни и не сме посрамили честта на академията. След това ни дадоха за пример всички преподаватели и особено приятно беше, когато влезе магистър Тесме и призна, че дори не се е съмнявал в нас и преди, просто ни била липсвала увереност, за да докажем своята гледна точка!

Когато се връщахме с Яна след вечерните упражнения, ни чакаше гоблинът-портиер с два букета черни рози с червени стъбла и два пакета.

— Романтиката на суровите оперативни делници — промърмори недоволният Жловис. — Тези от Нощната стража се натискаха да влязат при вас, а аз: „Не може, комендантски час!“. И те ме изпратиха да ви ги донеса. И ето ви загадка: малко ли й беше на Дейка един Нощен страж, а?

— Не злобей — с мек тон каза кураторът Верис, — момичетата днес са ни героини и страшно помогнаха на стражите. И е много приятно, че господа офицерите не само са признали заслугите им, а и са решили да им се отблагодарят. — Това го каза ласкаво и на гоблина, а на нас с команден тон: — Риате, Никерс, взимайте цветята и марш в стаите си! Живо!

Ние не се инатихме. Взехме всичко и се затътрихме към общежитието. Колкото до „живо“, то за всички нас беше неосъществимо след вечерната разходка — ние се придвижвахме почти пълзешком след упражненията. И това сега, когато още не бяха ни въвели бойна подготовка, а после какво щеше да става?!

— Ти си на първия етаж — проточи Яна. — Завиждам ти, аз до третия трябва да допълзя…

— Ще се довлека до стаята, ще се просна на пода и там ще заспя — споделих аз плановете си за вечерта.

— Как ви мразя — стенеше някъде отзад Ригра. — Вас двете ви мразя, ако не сте разбрали…

— Абе разбрахме ние, всичко разбрахме — отзовах се аз.

До стаята стигнах клатушкайки се, уморено се опитах да се възрадвам, че живея на първия етаж, заслушвайки се в оплакванията на качващите се по стълбите адептки. Не, аз не страдах от злорадство, но когато чух дългия стон на Ригра, се почувствах почти щастлива.

Затова пък, влизайки в стаята си, се домъкнах до диванчето, стоварих се върху него, замислих се и жално се провикнах:

— Дара…

Аз това го кроях още от обяд. Бях предположила, че щом възроденият дух постоянно контролира всичко, то може и…, тоест има шанс… мъничък… Такъв мъничък-премъничък шанс…

Пространството пред вратата затрептя и се замъгли. След миг, ухиленият дух на смъртта, иронично се поинтересува:

— Как минават геройските делници, Риате?

Да си кажа правичката, на човек, или дори на орк, вампир или върколак, аз не бих казала нещо подобно, но имайки предвид онзи разговор между Дара и магистър Еллохар, пък и нашият сблъсък днес в коридора, когато тя призна, че ме разбира като цяло…

— Аз… проклех директора — признах си аз пред духа на смъртта. — И може би… неговата агресия… А в града загиват момичета, които приличат на мен и…

Дара озадачено вдигна призрачната си вежда, кой знае защо хвърли бърз поглед към огледалото, след това долетя по-наблизо и се поинтересува:

— Тези идеи ти се пръкнаха в главата след лекцията по Любовни проклятия, така ли?

— Ами… да — прошепнах аз.

Неодобрително поклащайки глава, Дара отново погледна в огледалото, и понижавайки глас, разби теорията ми на пух и прах:

— Ти, малката, изобщо не познаваш Тьер. А когато го опознаеш, ще осъзнаеш колко си била не права.

Може и да не съм права, но… но все пак, „но“.

— Дара — аз седнах по-прилично, — тоест лорд-директорът не изпитва към мен страст, желание или нещо от този род, така ли?

Възроденият дух на смъртта изучаващо ме изгледа, а след това се разкикоти. Смя се дълго, а след това, успокоявайки се, вече сериозно каза:

— Извинявай, ти, разбира се, не си глупаво момиче, доказа го нагледно в последните няколко дни на обучение, но би могла и да забележиш, че освен теб в леглото на Тьер не се подвизават други девойки. Освен това, присъствието в момента на регенерацията… Това е много… интимно за членовете на ордена на Безсмъртните, Дея. Тьер изгони даже мен, а на теб ти разреши да останеш.

— Не ми е разрешавал — промърморих аз.

Дара се усмихна, хвърли още един поглед към огледалото и прошепна:

— Когато той „не разрешава“, предприема действия. Помисли си за това.

То какво излизаше, че мен са можели просто да ме изритат? Би било грубо… въпреки че и така се беше получило грубо.

— А той и сега е съвсем сам там — провокативно изведнъж проточи Дара. — И днес седи затворен, не иска да плаши адептите и преподавателите… Съвсем… сам…

И духът на смъртта се изпари.

Не, в този момент, аз нямах никакво намерение да ходя при директора! Изобщо не ми мина през ум. Дори си написах всички домашни, отидох на вечеря в столовата, влязох да си взема душ. Чак доста по-късно, когато отварях пакета с подаръка от „жестоко съблазнения от вашата невъзмутимост и покорения от вашата мъдрост и следователски усет, Нощен страж Юрао Найтес“, както гласеше бележката, аз изведнъж си помислих — защо са ми на мен самата толкова сладкиши? Яна си има нейни, а лорд Тьер трети ден седи като затворник… И не че просто ей така си седи, а защото не иска да плаши адептите…

След десетина минути, в тъмна рокля, омотана в шал и зимно палто, аз се прокрадвах по мрачните коридори. За щастие, не срещнах никого по пътя — нито на двора, нито при входа на парка, обаче в самия парк…

— Риате, ти къде така? — на незабележимата пътечка пристъпи огромна черна… котка, не много по-малка от теле.

— Извинете… — аз изплашено отстъпих.

Върколакът, а аз се досещах за неговата личност, нямаше намерение да приема извинения. Меко преграждайки ми пътя, котката се намести седнала пред мен, и вдъхвайки дълбоко въздух през носа зацъка с език:

— Та къде отиваш? Аз бих могла някак да го разбера, ако беше облякла красиво долно бельо, напръскана със скъп парфюм, но така… Обикновена рокля от груб плат, без грим, без прическа, пък и с пастички от друг ухажор! Дея, Дея, майка ти на нищо ли не те е научила?

— Аз не отивам да го съблазнявам! — троснато осведомих капитан Верис.

— Това вече ми стана ясно. — Котката се изправи и грациозно се протегна. — И това, че нищо няма да се получи — също. Но имай предвид, в единайсет трябва да си в леглото, иначе лично ще посетя Тьер и ще му кажа какво мисля за мотаещите се по нощите адептки! — Грациозен скок в храстите и мъркащо: — И да знаеш, Тьер не понася жалост към себе си, даже под формата на толкова рядкото в наше време съчувствие.

Аз почаках няколко минути, вслушвайки се в шума на старите дървета, а след това ускорих крачка — нощта съвсем не беше лятна.

Стигайки до къщата, обиколих колоната и повдигайки се на пръсти, се опитах да намеря ключа.

— Няма го там! — Умореният глас на магистър Тьер ме накара да трепна и аз едва не изпуснах пакета.

Оглеждайки се, видях, че полуголият лорд-директор, без грам да му пука от доста студеното време, стои на първото стъпало към верандата.

В този момент, в парка се чу трясък, след това шум от чупещи се клони и най-накрая тътена от падането на дърво. На светлината на изгряващата луна си пролича как лордът забележимо се намръщи… Така-а-а, май вече знаех кой е виновникът за незаконното изсичане на дърветата.

— Жалко… — кой знае защо казах аз, — винаги съм обичала този парк.

— И поточето — намръщено произнесе магистърът.

Защо ли го каза?

— Студено е — гледайки разсъблечения директор, намекнах аз.

— Измръзнала ли си? — неправилно ме разбра лорд Тьер. — Влизай, не е заключено.

Заобикаляйки колоната, стигнах до вратата и отворих. Наистина не беше затворено, а аз търсех ключ…

Докато си свалях палтото и се събувах, магистърът някак нерешително все още стоеше на прага, но в момента, в който неуверено се огледах, напрегнато влезе. Затвори вратата, също събу ботушите си и се спря. Аз също не знаех какво да кажа и изтърсих първото, което ми дойде на ум:

— Хайде да пием чай!

Лорд Тьер, кой знае защо тежко се облегна с гръб на вратата, скръсти ръце на гърдите, замислено ме погледна, и внесе свое предложение:

— Вино?! Аз имам превъзходно елфийско.

— Аз не пия — честно си признах аз.

— А аз не пия чай толкова късно. — Май че и той беше честен.

Няколко минути мълчахме и аз огласих своето предложение:

— Добре, вие ще пиете вино, а аз чай!

— Може. — От позата на магистъра бавно се оттичаше напрежението и даже дишането му стана по-свободно. — Тогава обаче, аз ще пия сливовица.

— А защо не вино? — позволих си да полюбопитствам.

— Такова вино си заслужава да го пиеш в приятна компания, а не сам. — Лорд Тьер се усмихна. — Елате, мен ме чака вечеря, но съм почти сигурен, че тя няма да е толкова вкусна като тази, с която ме нагостихте вие.

— Знаете ли — аз свих рамене и се реших на компромис, — тогава аз няма да откажа глътка от вашето вино.

— А пък аз с удоволствие ще направя чай с десерта. — Явно и той умееше да прави отстъпки.

И аз се усмихнах, магистърът кой знае защо — също.

— Елате. — Той посочи с ръка към трапезарията. — По-точно, отивайте вие, а аз ей сега ще се преоблека.

След думите му, моят поглед неволно се стрелна към гърдите и корема на магистъра, и аз с радост забелязах, че там не е останал дори белег.

— Добре, че всичко вече е зараснало — казах аз, осъзнавайки как изглежда отстрани подчертаното ми внимание към тялото на магистъра и, да… аз се смутих.

— Това е ваша заслуга — леко дрезгаво отговори лорд Тьер. — Ако не бяхте обработила раната, процесът на регенерация щеше да продължи през цялата нощ.

Влизайки в столовата, не се сдържах и смених сервиза. Просто изисканият порцелан със сини елфийски вензели изобщо не подхождаше на говеждото с червен сос, даже изглеждаше безумно, а например, белоснежните квадратни чинии, бяха съвсем друго нещо. Избрах и други чаши за вино — по-големи и с високо тънко столче…

Когато почти привършвах със сервирането, откъм вратата се чу невярващото:

— Как го правите?

— Правя какво? — сменяйки салфетките с розови цветенца с бели класически, попитах аз.

— Тази вечеря преди час не предизвикваше никакъв апетит, но вие направихте някакво чудо с подреждането на масата, и аз разбрах колко съм гладен.

Аз се смутих и се изчервих, сигурно станах по-червена от соса, но ми беше приятно, много…

— Мен Тоби на всичко ме е учил — признах си, заобикаляйки масата и сядайки на своето място.

— Не зная кой е бил учителят, но успехите на ученичката впечатляват. — Лордът ме заобиколи и ми придържа стола, като на истинска дама.

В следващия момент в ръцете му се появи бутилка с вино и магистърът напълни двете чаши. А когато зае мястото си отсреща и с грациозен жест повдигна чашата с вино, аз за момент спрях да дишам — лорд Тьер, в черна копринена риза, с разпусната по раменете черна коса и с едва забележими проблясъци в черните очи…

— Предлагам тост… — По устните му се плъзна омайна усмивка. — За чудесната вечер, за прекрасното момиче и за вашия безусловен успех в днешното разследване, скъпа адептка Риате.

В гърдите ми нещо потрепна и веднага ми стана много топло и някак странно. Аз дори не можах веднага да отговоря, но се стегнах, и стараейки се да говоря също така спокойно и сдържано, произнесох тост:

— За вашето оздравяване, за тази дивна вечер… и за… вашето щастие, за което вие несъмнено сте достоен, лорд Тьер…

Не се получи особено разбираемо, но кой знае защо, магистърът беше на друго мнение:

— Прекрасен тост. — И вдигайки чашата, наведнъж пресуши половината.

А аз наистина пиех вино за първи път в живота си, и проблемът не беше в това, че не бях имала възможност… Бях имала и неведнъж, но както съвършено вярно каза лорд-директорът — виното трябва да го пиеш в приятна компания. И притваряйки очи аз отпих първата си глътка… Сладко, леко тръпчиво, с едва уловим мускусен привкус и удивителна финална нотка на горски плодове… Аз самата не забелязах как направих втора глътка, а след това още една. И когато върнах чашата на масата, се оказа, че и аз съм изпила едва ли не половината.

— Да, удивително вино — признах аз, опитвайки се до си фокусирам погледа на лорд Тьер.

Получи се с усилие… и не заради опиянението, което ме беше обхванало, а по-скоро заради неговата усмивка.

— Не, вие се удивителна — тихо отвърна магистърът, след това отново напълни чашите ни и пристъпи към вечерята си.

Той ядеше доста бързо, което не беше за учудване, като се имаше предвид образованието и военното му минало, но заедно с това, беше трудно да не забележиш аристократичността на движенията му. И откровено казано, отпивайки от виното мъ-ъ-ънички глътчици, аз не откъсвах поглед от директора.

— Вие абсолютно нищо не хапвате — забеляза той след малко.

— Пъ-ъ-ърво, аз вече съм вечеряла — поради някаква причина, думите излизаха с усилие, — вто-о-оро, чакам десерта.

Лорд Тьер се усмихна и кимна, явно нямаше желание да спори. Но едва той приключи с ястието и аз се опитах да стана, за да махна посудата и да сложа на масата моите сладкиши и пая, който бяха донесли за директора, магистърът скочи, решително натисна рамото ми, принуждавайки ме отново да седна и припряно произнесе:

— Аз сам. Позволете ми поне веднъж да се погрижа за вас!

— А-а-а, вие вече сте се грижил з-з-за мен — спомних си аз.

— В такъв случай, позволете ми великодушно, да се погрижа за вас отново — развеселено усмихвайки се, настоя лорд Тьер.

И аз не можах да откажа.

Само да знаех в какво щеше да се превърне този му опит!

Не, фактът, че лордът никога досега не беше отсервирал масата, може би само в полеви условия, ми се изясни още когато той замислено се загледа в масата, опитвайки се да се реши какво да изнесе първо. И къде! Започнах тихичко да хихикам още тогава. След като ми хвърли недоволен поглед, магистърът започна да трупа чиниите в салатиерата, а отгоре се опита да постави сосиерата, почти пълна, между другото…

— Не!… — изплашено се опитах да я спася аз.

— Хванах я — смутено ми съобщиха, вдигайки уловения близо до самия под, съд и изтръсквайки соса от ръкава. — Моята любима риза — съкрушено измърмори лорд Тьер.

— Ще ви я изпера — предложих аз.

Бърз поглед и не по-малко съкрушено:

— Най-добре просто да я изхвърля.

— Но аз пера добре! — обидено възразих аз.

— А аз отлично изхвърлям. — Магистърът се оживи. — Мога да го продемонстрирам.

Изви се адски пламък… и чувайки грохота, който се долетя от другата страна на портала, чиниите едва ли преживяха собственото си преместване. Беше ми жал за сервиза, а после ми стана жал и за тези, върху които всичко това се беше сгромолясало, защото от онази страна изреваха:

— Е-е-е! Воняща Бездна! Е-е-е! Ай!

Порталът беше мигновено затворен, а смутеният лорд Тьер в измазаната със сос риза, това беше… Аз самоотвержено се опитах да не се разкикотя, но в резултат на напъването, избухнах в такъв смях, че едва не паднах от стола. За щастие, с момичетата директорът се справяше значително по-добре, отколкото с посудата и мен успяха да ме придържат, невъзмутимо наблюдавайки моята криза на смях.

— Да, стига, аз няма повече. — Но отново се изхилих. — А вие това, къде отворихте портала?

— Струва ми се, някъде на територията на гоблините или троловете. Не ми се задълбочавах в тези подробности, докато построявах пътя.

Представих си гоблините… или троловете, на главите на които като дар от небето се стоварват мръсни чинии… и сос!

В крайна сметка, аз плачех от смях, някак си неусетно преместена от стола на коляното на приклекналия в процеса на подхващането на тленното ми тяло от лорд Тьер. Но когато той, загадъчно усмихвайки се, се опита да стане, държейки ме на ръце, веднага ми се отщя да се смея.

— Простете. — Аз внимателно се изхлузих от ръцете му, разбирайки, че полата на дрехата ми вече е безнадеждно изцапана. — Наистина не знам какво ми става, но само като си представя… тези нещастници, върху които се стовари мръсната посуда… ха-ха!

Лордът отново ме подкрепи, а аз обезсилена от кикот, чух едва разбираемото:

— Имате удивителен смях, Дея.

Сепнато вдигайки глава, аз замрях, доловила погледа му — топъл, нежен и такъв пленителен с леко едва забележимо сияние… ставащо все по-ярко, когато магистърът започна да се накланя към устните ми…

— Струва ми се, че трябва да си тръгвам — прошепнах аз омагьосана.

— Ами десертът? — напомни ми лорд Тьер и отдръпвайки се, ме сложи да седна на стола.

А след това той наистина се опита да ми направи чай. За целта донесе заваръчен чайник, порцеланов, със сини елфийски монограми, разположи го на масата и замислено се вторачи в него. Аз в този момент пак се опитвах да не се смея, получаваше се засега, но с усилие. Но когато лорд Тьер сипа чаената смес в чайника, а после наля вътре студена вода от гарафата, аз разбрах, че неминуемо ще погина млада… от смях.

— Лорд-директор, знаете ли, по-голямата част от Тъмните, които познавам, заваряват чая с гореща вода и…

— За горещата вода аз знам — леко раздразнено отговори магистърът и протегна ръка към чайничето.

Адски пламък се изви около нещастното порцеланово изделие, за секунда нагрявайки го до червено, а когато огънят изчезна, на масата остана нещо обгоряло, кипящо, съскащо и неприятно миришещо. Този път не се разсмях, но нямаше начин поне да не се усмихна, гледайки обезкураженото лице на лорд Тьер.

— На мен ми хареса виното, наистина — казах аз. — И добре ще подхожда към сладкишите.

— Аз имам и една бутилчица златисто — смутено и колебливо произнесе магистърът.

— Не, хайде да се ограничим със започнатата бутилка — припряно отговорих аз. — А колкото до масата…

В този момент покривката беше безжалостно събрана заедно с обгорелия чайник, но бутилката с вино лордът я спаси, а след това се изви адски пламък и импровизираният вързоп полетя някъде нататък…

И всичко би било наред, но от това „там някъде“ се раздаде:

— Ама вие какво, подигравате ли се?!

Бамц. Хряс… и порталът веднага се затвори.

— Дребните неща от живота — стараейки се да изглежда невъзмутим, възвести лорд Тьер. — А къде тук има други съдове?

Аз ридаех от смях, отпуснала глава на опрените на масата ръце. Просто ридаех, безсилна да се сдържам, нито дори да се изправя на стола. Но когато се насмях, станах, като, откровено казано, неконтролируемо се клатушках, получих в качеството на опора ръката на магистъра и се почувствах доста по-уверено, показвайки в посока на вградения в стената шкаф със съдове.

— Аз сам — решително произнесе лорд Тьер, грижливо ме намести на стола, и сваляйки в движение ризата си, се приближи към шкафа. Отвори и се поинтересува:

— На нас сега какво ще ни трябва?

— Две чаши… ик. — Аз запуших уста с ръка, магистърът се обърна и топло ми се усмихна, и усмивката му ми даде сили да продължа. — Голяма чиния за пая, голяма чиния за пастичките, десертни чинийки, лъжички… ик!

— Така, значи две чаши, две чинии, един нож — съкрати моя списък лорд Тьер, но аз не се реших да възразявам.

Когато съдовете бяха сложени на масата, магистърът ме остави сама, доверявайки ми да разопаковам пакетите с пастите и пая, а самият той отиде да се преоблича.

Върна се почти веднага, закопчавайки ризата в движение, но по-важното бе, че се върна в момента, когато аз взимах ножа, за да прережа канапа на пакета.

— А ей тази работа ще я свърша аз сам! — ръката ми меко я прихванаха и от неочакваното докосване аз изпуснах ножа на масата, а дланта ми така си и остана в ръката на лорда. — Просто сега не е желателно да си имате работа с остри и режещи предмети — с извиняващ се тон произнесе лорд Тьер.

След това внимателно повдигна ръката ми, едва осезаемо я докосна с устни и върна изстиналата ми длан на коленете. Пулсът ми започна бавно да се нормализира, след като беше спрял, когато той ме докосна.

— Странен пай — разрязвайки опаковката, забеляза лорд Тьер.

Опитах се да фокусирам поглед върху сладкарското изделие и бях принудена да се съглася:

— Действително е странен… — Пресягайки се през масата, направих това, което не бях правила от дете — чопнах в пая с пръст и с учудване се втренчих в жълто-лилавия плодов пълнеж. Помирисвайки, стигнах до обезпокоителни изводи: — Вълча ягода — след това почовърках още и намерих, — семена на татул…

— И? — заинтересува се от паузата магистърът.

— А къде е вашата любима риза? — тихо попитах аз. — Надявам се, не сте я изхвърлил?

Без излишни коментари ме донесе изцапаната дреха и с учудване проследи как аз, събирайки малко сос, просто го опитах. Сосът се оказа леко кисел и с привкус на блатна трева, тази същата, която е леко сладникава, и много популярна сред желаещите да се поотпуснат…

— Лорд Тьер… — опиянението се разсейваше стремително. — А къде си бяхте поръчал вечерята?

Самият той също вече беше започнал нещо да подозира, а затова, вместо да ми отговори, с рязък зъл глас произнесе:

— Дара!

Възроденият дух на смъртта не се появи веднага, и кой знае защо се материализира в гостната, тоест в съседната стая, и от там, през затворената врата, тя се поинтересува:

— Да не би пък да ми разрешавате да вляза?

Аз се изчервих. Лордът с досада се намръщи и проръмжа:

— Налага се!

Вратата внимателно се отвори, духът влетя в трапезарията, внимателно ме изгледа и с досада се намръщи по-изразително и от директора, като уморено запита:

— Какво?

Аз срамежливо мълчах, но магистърът беше непоклатим, съсредоточен и зъл:

— Провери пая и, да… — Той посочи към ризата, която още държах в скута си. — И соса от ръкава, също! Изброй ми компонентите!

Досадата й се смени с учудване, а след това и с тревога. Затваряйки очи, духът пристъпи към проверката, изстрелвайки издирваща мрежа из цялото пространство на къщата. След няколко мига излезе със заключението:

— Подправките са напълно допустими за кулинарията, затова и заклинанието за безопасност ги е пропуснало. Поотделно не представляват заплаха, особено за вас, но в комбинация всички заедно, предизвикват разконцентриране на вниманието, възбуда, отслабване на контрола на съзнанието и намаляване на зрението. Време на действие — приблизително до зори. Но вие не сте изял пая, а останалото? — Дара с учудване огледа масата и отново попита: — Та къде е останалото?

Избухна адски пламък.

Дара се метна в портала, върна се почти веднага, застина, слисано хапейки устни, а след това погледна към магистъра и промърмори:

— Надявам се да не се стигне до политически конфликт… — Намръщи се и се поинтересува: — А да ви кажа честно, много ми е интересно, колко съсредоточено трябва да сте мислил за спалнята, че да отворите преход в спалнята на наследния принц на гоблините?!

С удивление се вторачих в почервеняващия лорд Тьер… неописуемо зрелище! Магистърът улови моя зашеметен поглед, а след това се протегна към масата, хвана пая заедно с чинията и го захвърли там, където беше изхвърлил и всичко останало… От там се разнесе вопъл:

— Гадини безсъвестни, тук току-що изчистиха! Аз ще мога ли нормално да поспя?! Как в името на вонящата Бездна, тези боклуци минават през защитата на двореца?!

Нервно движение и порталът бе затворен! Духът на смъртта бавно се свличаше на пода, съхранявайки безметежното изражение на призрачното си лице… смехът й се разнесе вече оттам, тоест от пода. Оглушителен и неудържим.

Но на мен нещо вече не ми беше до смях, стана ми тъжно, че някакъв пай и нечии коварни планове развалиха такава удивителна вечер. И разбира се, започнах да се чудя, чии са тези планове и на кого му е притрябвал невменяемия Тьер и…

На вратата се почука. Дара престана да се смее и да хлипа и ставайки, меланхолично съобщи:

— Портиерът Жловис, господине.

— Да се разкара в преизподнята! — просъска ядосаният магистър.

— Аз също ли натам да се отправя? — безгрижно се поинтересува духът на смъртта.

— Желателно! — Лордът изглеждаше вбесен от цялата тази ситуация.

— Е, аз също трябва да си вървя. — Аз станах от стола и се зарадвах, че отново мога да стоя без да се клатушкам. — Вече е късно, вие след раняването трябва да спите повече и… Тъмна нощ, лорд-директор.

За първи път виждах, как на мъж от огорчение му се прегърбват раменете, а на лицето се появява такова едно обидено-покрусено изражение. Но фактът си беше факт, наистина трябваше да се връщам в общежитието, и дори трябваше вече да съм се прибрала. Защото приятелско пиене на чай не се получи, а излезе нещо удивително, потресаващо, много романтично и изобщо… даващо надежда на това, на което по принцип беше глупаво да се надявам.

В този момент магистърът произнесе:

— А десертът?

Аз погледнах към сладкишите, нещо вече не ми се искаше особено да ги ям.

— Следващият път — с извиняващ се тон въздъхнах аз.

— Например, утре? — като че ли без да се обръща към никого конкретно, предложи Дара.

Аз си спомних, че утре е първият ми почивен ден, а аз имах планове да поработя, така че:

— Утре аз… а-а… вечерта съм заета. Тъмна нощ, лорд-директор, тъмни дни, Дара. — И аз напуснах височайшето събрание.

Докато излизах от трапезарията, там беше тихо, но в момента, когато затворих вратата, чух:

— Аз нещо не разбрах! — Ръмженето на лорд Тьер ме накара да трепна.

— Тя ви чува — тихо отговори Дара. — Изглежда, че нощният страж е успял да й направи впечатление.

Тишина, а след това насмешлива реплика от възродения дух:

— В Ардам и така не достигат сътрудници на Нощната стража, господине.

Лорд-директорът не отговори нищо и аз се разбързах към вратата, за да не бъда хваната, че подслушвам. Но едва протегнах ръце към ботушите, чух бързите стъпки на магистъра и неговото:

— Ще ви изпратя.

— Ем-м… — Аз приключих с обуването, изправих се, смутено погледнах към директора и честно си признах: — знаете ли, не си струва. Наистина. Вие трябва вече да си почивате, а на мен не ми се иска да започнат да пускат слухове, така че…

И тук иззад вратата се чу:

— Лорд-директор, имате гости, казват, че ги очаквате. Това е дама! И даже е красива… комай. И ето ви една загадка: Защо преди вие сам ходехте при такива… дами през нощта, а сега — те при вас се мъкнат?

Лорд Тьер изруга, аз стоях и не знаех къде да гледам от смущение, а Жловис продължаваше да настоява:

— Та какво да я правя тая? Между другото, там е студено, а дамата явно е с тънки чорапи, на нея там, да знаете, всичко може да й измръзне, и ето ви още една загадка: Какво ще правите с дамата, ако вече не може да се заемете с… нищо?

Аз не издържах, и хващайки палтото си, излетях през вратата. Сблъсках се с неподготвения за подобно нападение гоблин, чух потресеното „Дейка?“, и без да отговарям нищо на Жловис, се спуснах по стъпалата надолу и се втурнах към общежитието.

Отзад се чу:

— Охо, кой би могъл да си помисли! Ето например загадка… — Това от Жловис.

И:

— Дея! — Това пък от лорд-директора, но мен вече нищо не можеше да ме спре.

По-точно аз така си мислех, а… изви се адски пламък, аз не успях да отскоча и за миг се озовах… в собствената си стая.

Докато стоях и се опитвах да си успокоя дишането, на вратата ми се почука и аз чух гласа на лейди Верис:

— Риате, там ли сте?

— Влезте — позволих аз и вратата тутакси се отвори.

Кураторът влезе, заинтригувано разглеждайки ме. А аз с учудване зяпах мръсните й боси крака, изцапаните длани и черния халат, облечен явно на голо, черните разпуснати коси…

— Току-що се върнах — усмихвайки се, обясни капитан Верис. — Паркът ви е забележителен. Как мина при теб?

— Току-що се върнах. — Кой знае защо, се почувствах много разстроена.

— Чакаха ли те там? — блясвайки с очи, полюбопитства кураторът.

— Не чакаха мен… — през зъби признах това, за което даже не исках да си спомням.

— Наистина ли? — Лейди Верис изглеждаше обезкуражена. — Странно… въпреки че е напълно в духа на Тьер.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Тьер ненавижда, когато се опитват да го съблазнят. Желаещи в живота му е имало предостатъчно, при това много настойчиви и от ненужното внимание Риан се е научил да се отървава майсторски… Обикновено, намира слабото място и удря по него. Ето, и твоето го е намерил. — Лейди Верис тъжно се усмихна.

— А какво е слабото ми място? — не можах да не попитам.

— Неувереност в себе си. — Капитанът се усмихна, оголвайки кучешките си зъби. — Забрави го, малката. Лягай си да спиш и изхвърли всички мисли за Тьер от главата си. Сериозно. Тъмни сънища.

— И на вас — промълвих аз, смъквайки палтото от раменете си.

Но вече на вратата, лейди Верис се обърна и попита:

— Виж, разбирам, че ти е неприятно и те боли, но любопитството така ме яде отвътре! А кого чакаше Тьер?

Да, нищо приятно нямаше в това да обсъждаме случилото се, но и не можех да си замълча:

— Някаква продажна… дама. — Аз наведох глава, опитвайки се да скрия сълзите си.

А кураторът отсече:

— Не може да бъде!

Тръсвайки глава, като че ли за да прогони някакви неприятни мисли, лейди Верис се върна, дори затвори вратата, и вече без да скрива своята подозрителност, се поинтересува отново:

— Риате, ти сигурна ли си?!

Аз вече в нищо не бях сигурна, но все пак измрънках:

— Той, Жловис каза, че е дошла една дама…

— Дошла?! — очите на капитана станаха кръгли. — Скъпа моя, ние с Тьер не се разбирахме особено през годините на обучение — мен безкрайно ме вбесяваше неговия стремеж във всичко да достига най-добрия резултат… изпреварвайки ме на завоите, него — моите безразборни връзки. Но това, което му признавам на Риан, е, че винаги е бил много избирателен по отношение на жените. Тоест, никога не се е свързвал с продажни. А също така и неговото почтително отношение към тях. Та Тьер никога не би накарал жена да идва при него през нощта пеша! Като минимум — би й наел максимално комфортна карета, а като максимум — би я пренесъл през портал. Но това, че някаква си там продажна сама дошла, това… — В този момент лейди Верис стремително пребледня и промълви: — Това е, за което ме предупреди магистър Еллохар… Това…

И халатът падна на пода, а гъвкавата котка, подхващайки с лапа вратата, се устреми нанякъде, виквайки ми накрая:

— Риате, лягай си! — И вече не на мен, носейки се по коридора: — Дара, блокирай всички изходи от общежитията!

Уви, колкото и да се опитвах след това да отворя вратата, тя не се поддаваше и се наложи да се помиря със затворническата си участ.

И когато се събличах, и когато стоях под топлите струи вода, и изтривайки се с кърпата, аз през цялото време мислех, мислех, мислех… Ако лорд-директорът наистина никого не беше канил при себе си, тогава кой бе посмял да се яви? Та нали членовете на ордена на Безсмъртните винаги предизвикват страх и при такива хора без покана не се ходи, но… Но си спомних целият този коктейл от треви и подправки, който бяха изпратили вместо вечеря на лорд Тьер и можех да предположа, че в полуневменяемо състояние той би могъл и да приеме посетителката… Ето например, Жловис не беше лейди Верис и той не знаеше за отношението на Тьер към жените, а при нашия предишен директор, необременени с морални ценности девойки се мъкнеха едва ли не всяка нощ.

И аз не издържах:

— Дара!

В отговор — тишина. Повиках я още няколко пъти и пак не дочаках отговор. И едва когато решително станах от леглото и тръгнах към гардероба, за да се облека и да отида да разбера какво става, дори ако се наложи да счупя прозореца, над главата ми се чу:

— Риате, лягай си да спиш. С лорд Тьер всичко е прекрасно — вбесен е, разочарован е и тормози всички попаднали му минувачи, които поне нещо биха могли да кажат за опиталата си да проникне на територията на академията жена. Вероятно ще пострада още едно дърво в парка, тъй като стълбът на тренировъчното поле е накълцан, но всичко останало е просто чудесно.

— Благодаря — унило отговорих аз.

— Спи сега — насмешливо изпръхтя Дара и пак настъпи тишина.

Аз заспах призори…

Към следващата част или към съдържанието

Елена Звездная Не проклинай своя директор (6) (Урок първи)

Метаданни

Данни

Не проклинай своя директор

Информация

История

Сваляне / Връзки

6.

Елена Звездная
Не проклинай своя директор (6) (Урок първи)