Елена Звездная
Не проклинай своя директор (8) (Урок първи)

8.

Сутринта започна с построяване. Освен това аз изпуснах събуждането и много дълго виках Дара, за да върне книгата на място, но духът на смъртта не отговори на призива ми. Наложи се набързо да покрия фолианта с възглавницата и одеялото и в крайна сметка дотичах на построяването последна.

Наложи се да тичам към строя през цялото тренировъчно поле, под втренчените погледи на всички адептки и ехидната усмивчица на капитан Верис. Изобщо, денят не започна особено добре.

Но продължението му беше още по-лошо, защото когато се върнах в общежитието, ние всички съзряхме развълнувания магистър Тесме, който отчаяно жестикулирайки, апелираше за помощта на лорд-директора и сред възклицанията се чуваше:

— Вие не можете да разберете, това е изключително ценен материал, трудът на целия ми живот! Нищо подобно не съществува в цялата Империя, и ако тази книга попадне в лоши ръце…

След това патетично заявление, лорд Тьер едва забележимо се усмихна и безстрастно отговори:

— Магистър Тесме, беше извършен опит за проникване на територията на академията, това е вярно, но учебните корпуси са под защита, и повярвайте ми, мога само искрено съчувствам на този, който би рискувал да влезе вътре. Уверен съм, че книгата ще бъде намерена в най-скоро време.

— Вие не разбирате! — ако не го бях чула, никога не бих повярвала, че Тесме е в състояние да избухне така: — Тя беше защитена и от мен! И нищо не е подействало! Книгата просто е изчезнала!

В този момент аз се изкачвах по стълбището към общежитието сред тълпата от също такива адептки, които, наострили уши, се стараеха да не се забележи, че гледат към лорд-директора, въпреки че точно това правеха. И аз го гледах… до момента, в който не забелязах втренчения поглед на магистър Тьер. Скоростта ми на движение, като че ли се удвои от само себе си и аз почти се затичах по стълбите.

И втурвайки се в своята стая, аз си свалих обувките, хвърлих се към спалнята, и влизайки, отново повиках:

— Дара! Моля те! Къде си се дянала!

Учтиво почукване на вратата. Не на входната, а именно на вратата на спалнята.

Тоест, някой вече бе влязъл в стаите ми и това почукване беше едва ли не провокация.

— Кой е там? — изплашено попитах аз.

— Риате, облечена ли сте? — насмешливо се поинтересува лорд-директорът.

— Не! — припряно извиках аз. — Една минута!

Хвърляйки се към леглото, отметнах одеялото и установих, че доказателството за моето престъпление против „Академията на проклятията“ въобще и срещу магистър Тесме в частност, все още беше на моето легло!

Отново почукване и проточено иронично:

— Де-е-ея…

— Обличам се! — високо и: — Дара, Даричка, моля те… — шепнешком.

Зад вратата се чу тих смях, след което личното ми пространство беше нарушено от влезлия лорд-директор. Аз едва успях да покрия фолианта с одеялото и да се престоря, че си оправям леглото.

— Знаете ли, Дея… — На устните на магистъра имаше някаква фантастична пакостлива усмивка. — Между „обличам се“ и „оправям леглото“ има съществена разлика, не ви ли се струва?

— Не. — Аз стремително наведох очи, стараейки се въобще да не го зяпам, защото Тьер си имаше проклятие, а аз — просто обикновено ранимо човешко сърце.

Но лорд-директорът сега го интересуваше само едно нещо:

— Дея, къде е книгата?

— Коя? — аз трескаво разглеждах десена на килима.

— Аз би трябвало да питам „коя“? — След това благ смях и развеселено: — Дара не ми съобщи каква именно книга „за четене в леглото преди сън“ ви е донесла.

А аз не я бях издавала! А тя… предателка! И се наложи да изваждам тежкия фолиант, за да го предам на лорд-директора, все така старателно криейки очи. Да, да се краде, е лошо, но още по-ужасно е, когато те хванат.

Но взимайки книгата, лорд Тьер ловко впримчи пръстите ми със своите, след това, хвърляйки фолианта обратно на леглото, хвана и двете ми длани, внимателно ме придърпа към себе си, и в следващия миг ме прегърна.

И веднага ми секна дъхът, а магистърът, нежно докосвайки с устни косата ми, развеселено попита:

— Това да не би да беше акт на отмъщение към Тесме, защото изпита по Смъртоносни проклятия си го взе чак от седмия път?

И как тук да си кажеш истината? Аз реших да си замълча — да лъжа, сега ми беше прекалено хубаво, да говоря истината — също… И сърцето ми замираше и…

— Ще дойдеш ли тази нощ? — изведнъж попита лорд Тьер.

Аз си дадох сметка, че много ми се искаше, но… за съжаление, ситуацията си имаше и друга страна, и затова тихо отговорих:

— Не.

Прегръдката за миг се охлаби, след това стана много по-силна и прозвуча закономерния въпрос:

— Защо?

А аз дадох най-идиотския възможен отговор:

— Свърши ви елфийското вино.

— Логично — лека усмивка и интригуващо предложение, — обаче имам драконово.

— Така ли? — Аз вдигнах глава и учудено погледнах в смеещите се черни очи. — Никога не съм пробвала.

— Значи имаш подходящ повод да дойдеш. — Усмивката на лорда стана по-широка и някак тържествуваща.

Опитах се да си спомня какво бях чувала за драконовото вино… Струва ми се, Тоби казваше, че го поднасят с особени рибни ястия. И според мен, ставаше дума за морска риба…

— Няма да стане — изучавайки яката на магистъра, отговорих аз. — Поне до лятото.

— Защо?

— Защото ястие, достойно за драконовото вино, аз мога да приготвя най-рано лятото, през зимата в Ардам не докарват морска риба — с увереност в знанията си произнесох аз и кой знае защо съкрушено въздъхнах.

Тогава лорд-директорът внесе неочаквано предложение:

— А ако аз все пак намеря морска риба?

— Аз ще се превърна в пияница — честно си признах аз.

Магистърът избухна в смях, а след това, все така смеейки се, каза:

— Ние имаме две недопити бутилки вино за две нощи. Едва ли, ако не допием още една, вие ще се пристрастите към алкохола.

— Към алкохола, може и да не се пристрастя… — тихо казах аз, а за себе си добавих: „но към вас — със сигурност“.

И ми стана тъжно.

— Дея… — Внимателно докосвайки брадичката ми, магистърът ме накара да повдигна глава и да го погледна. — Дея, какво не е наред? Нещо не ви харесва? Вие… не искате ли да идвате? — Тъмните му очи изгубиха мъждукането си и с вече глух глас, лорд-директорът попита: — Вие не желаете тези отношения, но се боите да ми откажете?

Аз наведох поглед и си замълчах, без веднага дори да разбера, че съм си прехапала устната от страх да не кажа нещо не на място. Аз действително не бях търсила тези отношения, но… вече не исках и да се отказвам от тях.

Изобщо не исках… вече ми беше все едно дали ще разберат в академията, но…

— Дея… — изведнъж изстена лорд Тьер. — Дея…

Пусна ме, обърна се и се отдалечи към прозореца.

Аз, изтръпнала, обгърнах раменете си с ръце, чувствайки как става студено и в душата ми, тежко се отпуснах на леглото, гледайки само в килима и тихо казах:

— Нечестно е от моя страна, да се възползвам от вашето разположение и внимание… Защото… защото аз се досещам какво е било действието на онова проклятие.

Изви се адски пламък.

И когато стана ясно, че него вече го няма в спалнята ми, аз заплаках.

Доста по-късно, хлипайки и опитвайки да се успокоя, аз разбрах, че заедно с магистъра е изчезнал и фолианта на Тесме, но това вече нямаше никакво значение.