Кас Морган
Стоте (35)

Глава 35
Кларк

Вървяха от часове и описваха все по-широки концентрични кръгове из гората, защото се опитваха да покрият всеки сантиметър от терена. Кларк усещаше болка в задната част на краката си, но се наслаждаваше на усещането: физическата болка я разсейваше приятно от мислите й. Пламъците, обгърнали страните на болничната палатка… Ръцете на Уелс, стегнати като белезници около нея… Противното пращене, когато стените рухнаха…

— Хей, погледни насам.

Кларк се обърна и видя, че Белами е коленичил на земята близо до мястото, където беше намерила панделката на Октавия. Взираше се напрегнато в нещо, което приличаше на отпечатъци от стъпки в пръстта. Кларк не я биваше в проследяването, но лесно разчете знаците, оставени от борба. На когото и да принадлежаха, едва ли беше излязъл на разтоварваща разходка из гората.

— Изглежда, някой е бягал или се е бил — каза тихо Кларк. Не довърши изречението: „Сякаш са завлекли някого“. Бяха предположили, че Октавия е избягала… Ами ако я бяха отвлекли?

Можеше да разчете същото ужасно заключение по смръщеното чело на Белами. Коленичи до него.

— Няма как да е далеч — промълви тя и наистина го мислеше. — Ще я намерим.

— Благодаря — кимна Белами, докато се изправяше. Двамата продължиха да вървят. — Аз… радвам се, че си тук с мен.

Продължиха да се влачат, както й се стори, часове наред. Слънцето първо се издигна, а после потъна в небето. Докато кръговете им ставаха все по-широки, Кларк разбра, че се приближават към края на гората. Между очертанията на дърветата зърна поляна и се спря. Там имаше още дървета, но изглеждаха различни от тези в леса. Тези имаха масивни чворести дънери и дебели клони, покрити с балдахин от зелени листа. Клоните бяха натежали от кръгли червени плодове. Ябълки.

Кларк се приближи към ябълковите дървета. Белами вървеше плътно след нея.

— Странно — отбеляза бавно тя. — Дърветата са разположени толкова равномерно. Приличат почти на овощна градина. — Отиде до най-близкото. — Възможно ли е наистина да е оцеляло след всички тези години?

Макар че дървото беше надвиснало над нея, най-ниският му клон се намираше много близо до земята. Кларк се протегна и откъсна една ябълка. Започна да я подмята в ръцете си и я запрати към Белами, после посегна и откъсна още една.

Вдигна плода до лицето си. На соларните ниви на кораба отглеждаха ябълки, но те по нищо не приличаха на тукашните. Кората не беше просто червена, а прорязана от розови и бели нишки и излъчваше миризма, която не приличаше на нищо срещано досега. Отхапа и ахна, когато сокът потече по брадичката й. Как беше възможно нещо да е толкова сладко и същевременно така тръпчиво? За миг Кларк си позволи да забрави всичко случило се на Земята и остави усещането да я завладее.

— И ти ли си мислиш същото като мен? — попита Белами и Кларк погледна към него. Докато тя ядеше, той бе започнал да измерва разстоянието между дърветата с паднали клони.

— Честно казано, не мислех за нищо друго, освен за това колко е вкусна — призна Кларк и почувства как устните й трепват в следа от усмивка. Но Белами не се разсмя, нито се пошегува. Просто продължи да се взира в идеално разположените дървета.

— Тези дървета не са оцелели след Катаклизма и не са поникнали в този вид просто ей така — промълви бавно той и в гласа му прозвуча удивление и страх.

Кларк разбра какво щеше да каже още преди да е довършил. Гърдите й се свиха от лошо предчувствие.

— Някой ги е засадил — продължи Белами.