Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (44)

44.

Сара и Дезире се бяха разположили на дивана, а Нед мърмореше нещо, докато плащаше сметките в домашния офис. Изядоха тортата. Дори Пъмпкин опита малко от глазурата благодарение на Сара. Той се беше проснал на пода, а краката му потреперваха от кучешките му сънища.

— Много съм щастлива, че искаш да останеш при нас, Сара — каза Дезире.

Детето погледна приемната си майка. Тя изглеждаше на седмото небе. Не я беше виждала по-щастлива. Това я изпълни с радост. Сара беше желана. Не, дори повече от това — имаха нужда от нея. Нед и Дезире имаха нужда от нея, за да направи живота им съвършен.

Този факт запълваше празнината в нея, която й се струваше бездънна. Запълваше душевната пещера, изпълнена с мрак и болка.

— Това беше желанието ми — каза Сара.

— Какво имаш предвид?

— Желанието ми за рождения ден. Това си пожелах, преди да духна свещичките.

Дезире повдигна вежда изненадана.

— Уха. Това е доста зловещо, не мислиш ли?

Сара се усмихна.

— Мисля, че това е магия.

— Магия. — Жената кимна. — Това ми хареса.

— Дезире? — Детето беше забило поглед в пода и като че ли се бореше с нещо.

— Какво има, скъпа?

— Аз… странно ли е, че в този момент мама и татко ми липсват още повече? Имам предвид… много съм щастлива от всичко това. Защо тогава съм тъжна?

Дезире въздъхна и докосна Сара по бузата.

— О, скъпа. Мисля, че… — млъкна за миг, за да обмисли добре онова, което щеше да изрече. — Мисля, че е така, защото ние не сме тях. Обичаме те, да, и ти ни накара да се почувстваме едно цяло, едно семейство, но не можем да заменим майка ти и баща ти. Ние сме си намерили ново място в сърцето ти и не се опитваме да ги заместим. Разбираш ли?

— Май да. — Сара изгледа преценяващо Дезире. — Това натъжава ли те? За твоето бебе?

— Малко. Но като цяло съм много щастлива.

Детето обмисли положението.

— Като цяло и аз съм много щастлива.

Сара се приближи до Дезире, за да може новата й майка да я прегърне. Пуснаха телевизора и не след дълго Нед се присъедини към тях. Тримата се смяха от сърце, макар предаванията, които гледаха, да не бяха особено забавни. Сара почувства, че е на правилното място.

У дома.

* * *

— Тук ли? — попита Нед.

Сара кимна.

— Да, точно там.

Мъжът заби пирон в стената и окачи картината на него. Отдръпна се назад и я огледа внимателно.

— Изглежда равна.

Картината беше точно срещу леглото й, както в старата й детска стая. Сара не можеше да свали очи от нея.

— Майка ти е била много талантлива. Картината е изключително красива.

— Винаги правеше по нещо за рождения ми ден. Тази картина ми е любимият й подарък. — Сара се обърна към Нед. — Благодаря, че ми я върнахте.

Мъжът се усмихна и отмести поглед. Винаги се срамуваше, когато го похвалеха. Сара виждаше, че е щастлив.

— За теб сме готови на всичко. Но трябва да благодариш на Кати. — Той се намръщи и се изкашля. — И, хм… благодаря ти за… сещаш се. За позволението да те осиновим. — Най-накрая погледът му срещна нейния. — Искам да знаеш, че това е нещо, което много желаем. Както аз, така и Дезире.

Сара изгледа рошавия добросърдечен шофьор на камион. Знаеше, че винаги ще изразява любовта си по странен начин, но също така знаеше, че любовта му беше нещо, което винаги щеше да го има.

— И аз се радвам — отвърна тя. — Защото и аз се чувствам по същия начин. Обичам Дезире, Нед. Но обичам и теб.

В сивите очи на мъжа проблесна искра. Изглеждаше едновременно наранен и щастлив.

— Бебето ти липсва повече, отколкото на Дезире, нали?

Нед се вторачи в нея. Премига насреща й и отмести поглед. Очите му намериха картината и не се отлепиха от нея, когато каза:

— След като Даяна почина, едва не се отказах от живота. Не можех да се движа. Не можех да мисля. Не можех да работя! Имах чувството, че целият свят е свършил за мен. — Нед се намръщи. — Баща ми беше алкохолик, затова си обещах, че никога няма да се докосна до алкохол. Но след месец, в който се опитвах да преборя болката, най-накрая излязох и си купих бутилка уиски. — Мъжът погледна Сара и й се усмихна нежно. — Дезире беше тази, която ме спаси. Сграбчи бутилката и я изсипа в мивката. След това ме блъсна и ми се разкрещя, докато не се пречупих и не направих онова, което трябваше да направя от самото начало.

— Накарала те е да се разплачеш — каза Сара.

— Точно така. Разплаках се. Плаках ли, плаках и продължих да плача. На следващата сутрин отново заживях. — Нед разпери ръце. — Дезире ме обичаше толкова много, че ме спаси дори когато нея също я болеше. Така че отговорът на въпроса ти е „не“. Дезире скърби за Даяна повече от мен, а не по-малко. Защото тя е по-способна да обича от всеки друг, когото познавам. — Отново се почувства неудобно и странно. — Както и да е… Предполагам, че е време да си лягаш.

— Нед?

— Какво има, скъпа?

— Ти обичаш ли ме?

Моментът увисна във въздуха. Нед се усмихна с онази негова красива и брилянтна усмивка, която отпращаше странностите му надалеч.

Усмивката му е като на мама — каза си Сара. — Слънце в розите.

Нед отиде при нея и я прегърна силно. Прегръдката му беше изпълнена с нежност и обещание винаги да е до нея и да я пази.

— Можеш да бъдеш сигурна, че много те обичам.

Звучно „Бау“ ги накара да се откъснат един от друг. Сара погледна към източника на звука и се засмя. Пъмпкин се беше появил и ги гледаше любопитно.

— Да, време е за лягане, кученце главученце — каза Сара.

Нед погледна кучето с изкуствено намръщено изражение.

— Виждам, че все още го играеш предател — каза той.

Преди Пъмпкин спеше в стаята на Нед и Дезире, но още от първата вечер, в която Сара дойде да живее тук, се премести при нея.

Детето помогна на кучето да се качи на леглото, след което се зави. Нед я погледа известно време.

— Искаш ли да пратя Дезире да те завие? — попита той.

— Не, няма нужда. И ти можеш да го направиш.

Сара знаеше, че на Нед това ще му хареса. Наистина искаше той да я завие. Тя го обичаше и той нея. Затова щеше да се радва той да го направи. Обикновено баща й й казваше „лека нощ“ в старата й къща. Този ритуал й липсваше много.

— Да оставя ли вратата леко отворена? — попита Нед.

— Да, моля.

— Лека нощ, Сара.

— Лека нощ, Нед.

Мъжът погледна за последно картината, която беше закачил, и поклати глава.

— Наистина е много красива.

* * *

Сара сънуваше баща си. В съня не говореха, бяха само тя, той и усмивките им. Всичко беше просто щастие. Въздухът потреперваше от една-единствена нота, изсвирена на ръчно направена цигулка.

Този тон беше невъзможно съвършен, застинало изражение на всички неща, които сърцето можеше да пази в себе си. Тон, който можеше да бъде чут само насън. Сара не знаеше кой беше музикантът, който го свиреше, и, честно казано, въобще не я интересуваше. Тя погледна баща си в очите и му се усмихна, той стори същото и тази единствена нота се превърна във вятъра, слънцето и дъжда.

Музиката спря, когато баща й проговори. Нямаше как да говориш и да чуеш тона. Трябваше да бъде само едно от двете.

— Чу ли това? — попита я той.

— Кое, тате?

— Звучи ми като… ръмжене.

Сара се намръщи.

— Ръмжене? — Тя завъртя глава на една страна и се ослуша, и, да, чу го ясно, тих грохот, който като че ли идваше от мощна кола, спряла на знак „Стоп“. — Какво смяташ, че е?

Баща й изчезна заедно с вятъра, слънцето и дъжда. Отидоха си и усмивките. Настанаха сиви облаци и гръмотевици. Сара погледна небето, което изрева още по-силно, разтресе костите й и…

Детето се събуди и видя, че Пъмпкин гледа вратата и ръмжи. Тя го погали по главата.

— Какво има, Пъмпкин?

Ушите на кучето потрепериха, когато чуха гласа й, но очите му не се отделяха от вратата. Грохотът ставаше все по-силен.

Следващият звук, който Сара чу, я накара да потрепери, тялото й се вледени и всичката топлина от него изчезна.

— Никога не съм виждал диво животно да изпитва самосъжаление… — каза гласът.

Вратата на стаята й рязко се отвори.

Пъмпкин изръмжа.

— Честит рожден ден, Сара.

* * *

Насилих се да разкажа всичко от случилото се с мама и татко насам. Заслужаваха го. Все пак всичко започна оттам.

Но не мога да го направя с Дезире и Нед. Не мога. Дори и в трето лице. Мисля, че е достатъчно да разбереш кои бяха, какви хора бяха и колко доброта имаше в тях.

Той ги уби, това е всичко, което трябва да знаеш. Застреля Нед и преби Дезире пред очите ми, и го направи, защото ги обичах и те ме обичаха, и защото моята болка е неговото правосъдие, каквото и да означава това.

Ако наистина искаш да знаеш как изглеждаше всичко и какво беше усещането, тогава направи следното: мисли си за нещо грозно, за най-грозното нещо, което можеш да измислиш — като да опечеш бебе на огън, — и след това се усмихни. После осъзнай на какво се усмихваш и какво означава това и ще разбереш как се почувствах тогава.

Той го направи, за да отвори голяма черна бездна в мен, за да убие надеждата ми и да ми покаже колко е опасно да обичам някого. Сработи. За кратко, докато бях с Нед и Дезире, си помислих, че мога да бъда част от семейство. Никога вече не се почувствах така.

Господи… Дезире му се опълчи. Тя му се опълчи заради мен.

Господи…

Наистина трябва да спра да го повтарям. Имам предвид, че това е едно от нещата, които научих през онази вечер.

Няма Господ.

Той ги уби пред очите ми и аз умрях с тях, но без наистина да умирам, оживях, но ми се искаше да бях умряла, но животът продължи и аз направих единственото, което можех да сторя.

Обадих се на Кати Джоунс.

Обадих й се и тя дойде. Тя беше единствената, която винаги идваше. Също така ми повярва след онази нощ и отново беше единствената.

Обичам Кати, между другото. Винаги ще я обичам. Тя направи каквото можеше.