Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (33)

33.

Кати Джоунс живее в апартамент в квартал „Тарзана“, който е поредното доказателство за разширяващата се строителна дейност в покрайнините на Лос Анджелис. Сградата е приятна и поддържана, но и малко позастаряла.

Дъждът е спрял за момента, но небето е сиво и облаците все още изглеждат гневни. На двете с Кали ни беше необходим цял час, докато стигнем дотук. Ел Ей ненавижда дъжда и доказателство за това са двете катастрофи на магистралата, покрай които минахме.

Обадихме се предварително, но се свързахме единствено с гласова поща.

— Готова ли си? — питам Кали, застанали пред вратата на Джоунс.

— Не. Но въпреки това почукай.

Правя го.

Минава известно време. Чуваме стъпки по дюшеме и един глас, който е ясен, но несигурен.

— Кой е?

— Кати Джоунс? — питам аз.

Следва кратък миг на мълчание и сух отговор:

— Не, аз съм Кати Джоунс.

Кали ме поглежда с вдигната вежда.

— Госпожице Джоунс, аз съм специален агент Смоуки Барет от ФБР. Тук съм с друг агент, Кали Торн. Искаме да говорим с вас.

Мълчанието е тежко.

— За какво?

Мога да отговоря „относно нападението ви“, но решавам да предприема различен подход.

— Сара Лангстром.

— Какво се е случило?

Усещам огромното притеснение във въпроса й, примесено с доза смирение.

— Може ли да влезем, госпожице Джоунс?

Поредната мълчалива пауза, последвана от въздишка.

— Предполагам, че ще се наложи. Вече не излизам навън.

Отключва се и вратата се отваря.

Кати носи тъмни очила. Виждам малки белези в горната част на челото и слепоочията й. Тя е ниска жена, слаба и добре сложена. Атлетична. Облечена е в панталони и блуза без ръкави, които разкриват жилестите й, мускулести ръце.

— Заповядайте — кани ни тя.

Влизаме. Апартаментът е тъмен.

— Не се притеснявайте да си светнете някоя лампа. На мен не ми трябват. Очевидно. Но ги изгасете, когато си тръгвате.

Кати ни повежда с уверена крачка в дневната. Интериорът на апартамента е много по-нов от външността на сградата. Килимът е в меко бежово, а стените в мръснобяло. Мебелите са чисти и скучни.

— Домът ви е много приятен — казвам аз.

Тя сяда в едно кресло и ни сочи дивана си с плавен жест.

— Наех декоратор преди шест месеца.

Сядаме.

— Госпожице Джоунс…

— Кати.

— Кати — поправям се. — Тук сме заради Сара Лангстром.

— Вече го споменахте. Давайте направо или си вървете.

— Сляпа и сърдита — казва Кали.

Поглеждам я бясна. Макар че не съм изненадана, Кали е безспорен майстор по разчупването на леда. Тя вече е преценила Кати Джоунс и много преди мен е осъзнала нещо много важно — повече от всичко друго жената иска да бъде третирана като нормален човек. Кали е наясно, че се държи като задник, но иска да разбере дали ще стигне по-близо до нея чрез този подход.

Кати се ухилва насреща й.

— Съжалявам. Изморих се да се отнасят с мен като с инвалид, дори това да е самата истина. По-добре е такива хора да не ми се мяркат пред очите. — Усмивката се изпарява от лицето й. — Кажете ми, моля ви, какво е станало със Сара.

Разказвам й всичко за семейство Кингсли и за написаното в дневника. Говоря за Странника и й споделям резултатите от анализа, който сме му направили. Кати седи и слуша, а ушите й са обърнати по посока на гласа ми.

Когато приключвам, тя се отпуска на креслото си. Главата й се обръща към прозореца в кухнята. Чудя се дали действа несъзнателно, дали това не й е останало като навик от времето, когато все още е виждала.

— Значи най-накрая е показал лицето си — промърморва тя. — Един вид.

— Така изглежда — съгласява се Кали.

— Е, и това е нещо — казва Кати и поклаща глава. — Никога не се показа, когато аз бях на служба. Нито при семейство Лангстром, нито при останалите. Нито дори при мен.

Намръщвам се.

— Не разбирам. Сторил ви е това — откъде разбрахте, че не се е разкрил?

Усмивката на Кати е тъжна и горчива.

— Защото се увери, че ще си държа устата затворена. Това е достатъчно, за да остане скрит, не мислите ли?

— Как го направи?

— Както прави всичко. Използва нещата, които обичаш. При мен това беше Сара. Каза ми, цитирам: „Трай си и си дръж устата затворена или ще сторя същото на Сара, което ще сторя и на теб“. — Кати се намръщва, лицето й е смесица от гняв, страх и спомен за болката. — След това ме нарани. Не можех да му позволя да нарани и нея. Затова си държах устата затворена. Това и… — тя млъква, видимо е, че се чувства ужасно.

— Какво? — подканвам я аз.

— Заради това сте тук, нали? Искате да знаете защо ме остави жива. Защо не ме уби. Е, това е една от причините да си държа устата затворена. Защото оживях. Защото се страхувах. Не за нея. За себе си. Той ми каза, че ако не направя всичко, което ми казва, ще се върне за мен. — Устните й треперят, докато изрича тези думи.

— Разбирам, Кати, наистина.

Тя кима. Устата й се изкривява и слага ръце на лицето си. Раменете й потреперват за кратко. Плачът й е тих, прилича на лятна буря, която идва и след миг вече я няма.

— Съжалявам. — Кати вдига глава. — Не знам защо си правя труда. Вече не мога да плача. Слъзните ми канали бяха наранени.

— Сълзите не са важни — отвръщам аз, а фразата ми се струва доста глупава.

Коя си ти — доктор Фил^[1]?

Тя ме поглежда с невиждащите си очи. Не ги виждам през тъмните й очила, но ги усещам.

— Познавам ви — казва тя. — Знам коя сте, имам предвид. Вие сте онази, която изгуби семейството си. Бяхте изнасилена, а лицето ви — обезобразено.

— Това съм аз.

Дори сляп, този поглед е пронизващ.

— Има си причина.

— Моля?

— Да не ме убие. Има си причина. Но да оставим това за накрая. Кажете ми какво друго желаете да знаете.

Иска ми се да я притисна, но се отказвам. Трябва да научим всичко. Нетърпението ми към начина й на комуникиране само ще попречи на добрата работа.

Говорим за убийството на семейство Лангстром, като сравняваме онова, което сме прочели в дневника, с информацията на Кати.

— Всичко е много точно предадено — потвърждава тя. — Изненадана съм, че Сара си спомня толкова подробно случилото се. Предполагам, че е имала предостатъчно време, за да мисли за него.

— Значи този въпрос го изяснихме — казвам аз. — Вие сте били един от отговарящите полицаи, нали? Били сте там, видели сте телата и Сара?

— Да.

— В дневника си тя казва, че никой не й повярвал, че родителите й били принудени да направят това. Вярно ли е?

— Тогава беше вярно и още е вярно. Вървете и намерете досието по случая. Ще установите, че винаги се е смятало, че е самоубийство.

Скептична съм.

— Стига де. Искате да кажете, че не е имало нищо на местопрестъплението? Нито една малка следа?

Кати вдига пръст.

— Не. Не казвам това. Казвам, че никой не си направи труда да огледа сериозно, защото той беше подредил много добре местопрестъплението. Понякога усещаш, когато всичко е нагласено. Нали разбирате за какво говоря?

— Да.

— Добре. Е, това усещане го нямаше тук. Имаше самоубийствена бележка, затисната от чаша вода с отпечатъците и слюнката на госпожа Лангстром. Отпечатъците й бяха и върху пистолета, а кръвта и всичко останало сочеха към самоубийство. Отпечатъците й бяха и върху врата на съпруга й. Бяха и върху ножовката, с която беше обезглавено кучето. Жената беше пила антидепресанти тайно. Какво бихте си помислили вие?

Въздишам.

— Разбирам.

Разказана по този начин и от друг професионалист, историята изглежда по различен начин. Виждам я така, както я е видяла и Кати, както са я видели и детективите от отдел „Убийства“, без да разполагат с онова, което видях на местопрестъплението в къщата на семейство Кингсли и дневника на Сара.

— Споменахте, че все пак сте открили нещо — промърморва Кали.

— Две неща. Дреболии, но ми привлякоха вниманието. В доклада от аутопсията на госпожа Лангстром се споменаваха леки охлузвания около двете й китки. Това не се счете за съществена улика, тъй като не търсехме такава. Но ако имахме основателна причина, за да потърсим…

— Щяхте да установите, че историята на Сара и белезниците, за които ви е казала, е била вярна — помагам аз. — Смятали сте, че госпожа Лангстром се е ядосала и е започнала да дърпа подплатените белезници с всичка сила, за да си охлузи китките.

— Да.

— Какво е второто нещо?

— В официалния доклад тя застрелва кучето, а след това и себе си. Никой не е чул изстрели, а тук не говорим за малък пистолет. Това те кара да се замислиш за заглушител, макар че такъв не беше намерен на местопрестъплението.

— Какво ви накара да започнете да търсите? — пита Кали.

Кати млъква за момент, обмисля въпроса.

— Сара. Отне ми известно време, но постепенно я опознах и започнах да си задавам въпроси. Тя е честно момиче. А и цялата тази история беше прекалено мрачна за дете на нейната възраст. Освен това хората около нея продължаваха да умират и да бъдат наранявани. Веднъж приела, че тя казва истината, започнах да виждам улики навсякъде. — Тя се навежда напред. — Истинската му брилянтност винаги се е криела във финеса му, в разбирането му как мислим и в избора му на жертви. Той не прекалява на местопрестъпленията си, затова всичко изглежда естествено. Той ни води до определени заключения, без да ни хвърля много трохи на пътя, които да ни накарат да заподозрем нещо. Той знае, че сме тренирани да разглеждаме случаите отзад напред и се опитваме да ги опростяваме, а не да ги усложняваме. Затова си избира жертва като Сара, която няма никакви роднини, които да настояват да търсим по-чинно за улики и доказателства, няма кой да се тревожи за нея.

— Но е имало такива хора, нали? — питам тихичко аз. — Вие сте една от тях.

Кати отново поглежда към прозореца.

— Да.

— Затова ли ви стори това?

Жената преглъща.

— Може би отчасти, но не мисля, че тази беше основната причина. Това, което ми стори, беше полезно за него. — Струва ми се, че Кати е започнала да диша малко по-бързо.

— Има ли нещо в това, което ви е сторил — в това, което ви се е случило, — което може да ни бъде полезно? — питам аз. — Знам, че е трудно.

Тя се обръща към мен.

— Този тип е — или е бил — призрак. Мисля, че всичко, което може да го въплъти, би било полезно, нали?

Не отговарям, въпросът е риторичен.

Кати въздиша. Ръцете й треперят, а дишането й не се успокоява.

— Странно. Исках да разкажа истинската история вече две години. Сега, когато имам тази възможност, ми се иска да изляза от кожата си.

Решавам да рискувам. Протягам се и я хващам за ръката. Цялата е потна и трепери. Тя не я издърпва.

— Постоянно припадах — казвам й. — След случилото ми се. Без никаква причина.

— Наистина?

— Не го раздухвайте наоколо — отвръщам с усмивка, — но, да, наистина.

— Така е, сладкишче — потвърждава Кали с нежен глас.

Кати издърпва ръката си от моята. Приемам, че просто се опитва да събере силите си.

— Съжалявам — казва тя. — Откакто се случи това, пия хапчета за нервите, но ги спрях преди около две седмици. Реших, че искам да се изчистя от тях. Превърнаха ме в зомби, а е време отново да съм силна. Все още смятам, че взех правилното решение, но… — Кати махва с ръка — … понякога ми е много трудно.

— Имате ли кафе? — изчуруликва Кали.

Жената се намръщва.

— Съжалявам?

— Кафе. Кофеин. Нектарът на боговете. Ако ще слушаме плашещи истории, смятам, че кафето е удачно и препоръчително.

Кати я дарява с лека, но изпълнена с благодарност усмивка.

— Чудесна идея.

* * *

Явно чашата с кафе успокоява Кати. Тя продължава да говори, като спира само за да отпие от топлата напитка.

— Години наред препрочитам отново и отново досието с надеждата, че ще открия нещо, което да убеди някой детектив да погледне отново случая. Трябва да разберете, че макар да бях уважаван полицай, си оставах униформена. Това е напълно различна социална прослойка от цивилните. Момчетата в отдел „Убийства“ се водят от статистиката. Гледат процента разрешени случаи и подобни неща. Ако човек иска да извади случай от колоната с разрешените и да го сложи в тази с неразрешените, трябва да има доста добра причина да го направи. Аз нямах такава.

— Ожулването на китките не е ли било достатъчно? — питам аз.

— Не. И нека бъдем честни — не знам дали щеше да бъде достатъчно дори за мен, ако местата ни бяха разменени. Ожулването беше отбелязано, но според съдебния лекар можеше да бъде причинено от най-различни неща. Съпругът й можеше да я е стискал за китките прекалено силно. Все пак смятахме, че тя го е удушила.

— Така е.

— Да. Както и да е. Години наред работех по случая в свободното си време и не стигнах доникъде. — Кати млъква. Изглежда, се чувства неудобно и засрамена. — Ако трябва да бъда честна, невинаги давах всичко от себе си, а трябваше. Понякога се съмнявах в целия този сценарий. Лежах си в леглото и си мислех, а накрая стигах до извода, че не й вярвам, че тя е просто едно объркано дете, което е забъркало някаква история, за да обясни безсмислената смърт на родителите си. Принципно бързо се осъзнавах, но… — Свива рамене. — Трябваше да сторя повече. Винаги съм го знаела. Но животът просто продължаваше. Не мога да го обясня. — Въздиша. — Междувременно си вършех работата и се издигах. Накрая станах детектив. — Кати се усмихва при спомена. Вероятно не осъзнава, че го прави. — Взех теста без никакви проблеми. Беше готино. Голяма работа. Дори татко щеше да ме похвали.

Отбелязвам употребата на минало време, що се отнася до баща й, но не я разпитвам допълнително.

— Исках да работя в отдел „Убийства“, но ме назначиха в „Борба с наркотиците и порока“. — Свива рамене. — Бях жена, с хубав външен вид, но бях силна. Имаха нужда от някоя, която да играе ролята на проститутка. Първоначално се разочаровах, но после започнах да се забавлявам. Бях добра в работата си. Имах естествен талант.

Кати отново се усмихва несъзнателно. Лицето й се оживява.

— Продължавах да поддържам връзка със Сара. Тя ставаше все по-твърда и по-студена с всеки изминал ден. Мисля, че бях единствената, която й помагаше да се придържа към старата си същност. Бях единствената, която беше до нея през цялото време и на която й пукаше. — Тя отново насочва невиждащите си очи към кухненския прозорец. — Мисля, че заради това ме погна. Не защото станах детектив. Не защото душех наоколо. А защото знаеше, че ми пука. Знаеше, че може да разчита на мен да предам съобщението му, ако смятах, че така ще помогна на Сара.

— Какво съобщение? — пита Кали.

— Ще стигна и дотам. Другото нещо… мисля, че настъпи времето да ме отдалечи от нея. — Кати се обръща към мен. — Разбирате ли?

— Да. Говорите за цялостния му план относно Сара.

— Да. Аз бях последната, която знаеше каква е Сара отвътре. Последната, на която можеше да разчита. Не знам защо не ме закачаше толкова дълго време. Може би, за да й даде надежда.

— А след това да й я отнеме — казвам аз.

Кати кима.

— Да.

— Разкажете ни какво се случи през онзи ден — настоява Кали с нежен глас.

Жената стиска рефлексивно чашата с кафето.

— Денят започна напълно нормално. Това му е странното. Нищо особено не се случи нито в службата, нито в личен план. Единствената разлика между този ден и всеки друг можеше да се намери в това, че той беше избрал точно него. — Кати отпива от кафето си. — Тъкмо бях приключила късната си смяна. Минаваше полунощ, когато се прибрах у дома. Беше тъмно. И тихо. Бях изморена. Веднага отидох в банята, за да си взема душ. Винаги така правя. За мен това беше символика — щом вършиш мръсна работа, като се прибереш у дома, трябва да се измиеш.

— Разбирам — отвръщам аз.

— Съблякох се и се изкъпах. Облякох си халата и взех книгата, която четях — нещо комерсиално и глуповато, но пък ми беше интересно, — налях си чаша кафе и седнах точно тук. — Тя потупва подлакътника с ръка. — Фотьойлът е друг, но мястото е същото. Помня, че оставих кафето си на масата — тя отиграва отново движението — и в следващия момент някой уви въже около врата ми и ме дръпна силно назад. Опитах се да помисля, да направя нещо, да прокарам ръце между въжето и врата си, но той беше прекалено бърз. Прекалено силен.

— Наричаме това блицатака — обяснява с нежен глас Кали. — Когато нападателят е много силен. Не са много нещата, които човек може да направи, за да му попречи.

— И аз постоянно си повтарям това. През повечето време си вярвам. — Кати отпива от кафето си. Този път устната й потреперва. — Той знаеше какво прави. Дърпаше ме напред-назад… — сграбчва врата си, за да демонстрира — … и за секунди изпаднах в безсъзнание. — Поклаща глава. — За секунди. Можете ли да повярвате? Можеше да ме убие на място. Никога нямаше да се събудя. Щях да умра. Но… — тя млъква. — В крайна сметка се събудих. На няколко пъти. Беше увил въжето около врата ми в стил „Гейси“^[2]. Стискаше го здраво и спираше кръвта до главата ми. Изпадах в безсъзнание. След това го отпускаше и отново идвах в съзнание. После пак го стягаше. Като се събудих по едно време, халата ми го нямаше. Бях гола. Събудих се отново и ръцете ми бяха с белезници зад гърба ми, а устата ми запушена. Имах чувството, че се давя отново и отново и всеки път се събуждах в нова част от кошмара. Поради някаква причина най-лошото беше, че той не проговаряше.

Усещам стреса в гласа й, безпокойството й от точно този спомен.

— Исках само да каже нещо, да ми обясни… да ми обясни причината. Но той не продума. — Ръцете й продължават да треперят. Тя ги стиска в скута си. Същински портрет на несъзнателните нервни тикове.

— Не знам колко време продължи всичко. — Кати съумява да ни дари с широка и някак си нездрава усмивка. — За мен беше прекалено дълго. — Очилата й отново ме гледат. — Вие знаете.

— Знам — съгласявам се.

— Накрая се събудих и той ме остави така. Бях на леглото със закопчани в белезници китки и глезени. Беше ми необходимо известно време, за да мога да се съвзема както трябва. Помня, че се запитах дали ме е изнасилил, тъй като не можех да разбера.

— Изнасили ли ви? — питам аз.

— Не. Не го направи.

Все още не намирам сексуална патология с жените, мисля си.

— Продължавайте — подканям аз.

— Започна да говори. Каза ми: „Искам да знаеш, Кати, че няма нищо лично в това. Просто имаш роля, която да изиграеш. Трябва да направиш нещо за Сара“. — Долната й устна отново потреперва. — Тогава разбрах. Кой е той. Не знам защо не се бях сетила по-рано. „Ето какво ще се случи — продължи той. — Ще те пребия и вероятно никога вече няма да бъдеш полицай, Кати Джоунс. Когато всичко приключи, ще им кажеш, че нямаш представа кой ти е причинил това или защо. Ако не го сториш, ще обезобразя лицето на Сара и ще й извадя очите с лъжица.“

Кати млъква за миг, но бързо продължава с притихнал глас:

— Едновременно осъзнавах и не осъзнавах какво ми говори. Затова направих нещо, което всеки самоуважаващ се детектив би направил. Замолих му се. Молех се като бебе. Аз… подмокрих се.

Усещам срама в гласа й и го разпознавам.

— Той е искал да се чувствате зле заради това — казвам аз. — Да се срамувате от страха си, да смятате, че това е много важно.

Устата на Кати се изкривява.

— Знам. През повечето време го разбирам. Но понякога ми е много трудно.

— Ясно ми е.

Думите ми сякаш я успокояват малко. Тя продължава:

— После той ми показа нещо. Каза ми, че ще го сложи в чекмеджето на нощното ми шкафче. „След няколко години тук ще дойдат хора, които ще започнат да ти задават въпроси. Можеш да им разкажеш историята си и да им дадеш онова в чекмеджето. Дай им го и им кажи: «Символите са просто символи».“

Боря се с нетърпението си, което направо крещи: Какво е? Какво е онова в чекмеджето? И какво, по дяволите, означава това „символите са просто символи“?

— Не помня по-голямата част от случилото се. От време на време получавам проблясъци — ярки и живи, — почти нереални. Като картина, в която има прекалено много бяло. Помня повече звуците, отколкото болката. Туптящи, дълбоки вибрации по черепа ми. Предполагам, че това е бил моментът, в който ме е удрял с тръбата по главата. Помня, че усетих вкуса на кръв и си помислих, че нещо наистина лошо се случва, но не знаех какво. Толкова много нарани ходилата ми, че не можех да ходя цял месец. — Кати отново отмества поглед към кухненския прозорец. — Последното нещо, което видях, беше лицето му — прекалено осветено от светлината, прекалено ярко и с онзи противен чорапогащник на главата. Гледаше ме и ми се усмихваше. Следващото, което помня, е как се събудих в болницата и се зачудих защо не мога да си отворя очите.

Кати млъква. Изчакваме я.

— След известно време си спомних. Осъзнах, че съм сляпа. — Млъква при този спомен. — Знаете ли кое ме убеди, че намеренията му са истински? Намеренията му да нарани Сара? И да ме накаже?

— Кое? — пита Кали.

— Начинът, по който ми каза, че не е лично. Помня точните му думи, изражението и звученето на гласа му. Беше много сериозен. Не беше гневен, изнервен, полудял или изпълнен с ярост. Не. Говореше напълно нормално, дори се усмихваше, сякаш ми споделяше заглавието на някаква хубава книга, която беше чел. — Кати се пресяга за чашата си с кафе, намира я и отпива от нея. — Затова сторих онова, което ми нареди. Държах си устата затворена.

— Според мен сте сторили правилното нещо — отвръщам аз. — Смятаме, че този човек не блъфира. Ако бяхте проговорили, той щеше да нарани Сара или вас, или и двете ви.

— Постоянно си повтарям това — казва Кати и се опитва да се усмихне. — Както и да е. — Отново отпива от кафето си. — Доста добре ме подреди. Пукна ми черепа толкова жестоко, че се наложи да отстранят част от костта. Счупи ми ръцете и краката и ми изби повечето зъби с тази тръба. Наложи се да си направя зъбни импланти. Какво друго? О, да, оттогава не мога да изляза от къщата, без да получа паническа атака.

Кати млъква. Помня последиците от собственото ми нападение и колко много мразех афоризмите, които изтърсваха хората, и фразите, които използваха, макар че трябваше да са наясно, че все още не са измислени адекватни думи, които да потушат подобни събития.

— Не знам какво да кажа — изричам аз.

Този път усмивката й е топла и искрена. Хваща ме неподготвена.

— Благодаря.

Тя разбира, че разбирам.

— Кати… какво ви остави той?

Тя сочи към задната част на апартамента.

— Спалнята е вдясно. Проверете в най-горното чекмедже.

Кали ми кима, става и се насочва натам.

След миг се връща. Обезпокоена е. Сяда и отваря ръка, за да разкрие онова, което се крие в нея.

Лъскавият, златист предмет проблясва на светлината. Детективска значка.

— Моята е — казва Кати. — Моята значка.

Поглеждам я.

Символите са просто символи.

Нямам никаква представа какво означава всичко това. Поглеждам Кали в недоумение. Тя свива рамене.

— Имате ли някаква представа защо той смята, че тази значка е от изключителна важност? — питам аз.

— Не. Ще ми се да имах, но нямам. Повярвайте ми, прекарах доста време в мислене по този въпрос.

Раздразнението ми става все по-голямо. Не към Кати. Дойдох тук с надеждата, че ще намеря отговори. За мое съжаление вместо тях откривам поредната загадка.

— Можете ли да ми кажете нещо? — пита Кати.

— Разбира се.

— Добри ли сте? — Въпросът й е отправен към мен. — Ще го хванете ли?

Това е гласът на жертвата — задъхан, малко гладен, изпълнен със съмнение и надежда. Не съм способна да разгадая емоциите, които се гонят върху лицето й. Радост, гняв, тъга, надежда, ярост, вероятно и нещо друго. Истинска дъга от мрак и светлина.

Поглеждам я внимателно и виждам белезите на челото й, собственото си отражение в слънчевите й очила, грозотата, която той е създал, но също така и част от красотата, която не е успял да разруши. Чувството, което ме залива, е ужасно. То е съставено от болка, гняв и непреодолимо желание да убия нещо зло.

Кали отговаря вместо мен.

— Ние сме най-добрите, сладкишче. Най-добрите от най-добрите.

Кати се вторачва в нас и усещам, че ни „вижда“, независимо че е сляпа.

— Добре — прошепва тя. Кима. — Добре.

— Кати… искате ли защита? — питам аз.

Тя се намръщва.

— За какво ми е?

— Ние… сме по петите на този тип. По някое време ще го разбере. Може би дори сам иска да го преследваме. Това може да събуди интереса му към миналото.

— Към мен, имате предвид.

— Възможно е. Знам, че е обещал, че няма да ви нарани, ако сторите каквото ви нареди, но наистина не може да му се има доверие.

Кати обмисля думите ми известно време. Моментът като че ли продължава цяла вечност. Накрая поклаща глава.

— Не, благодаря. Спя с пистолет под възглавницата си. Имам модерна алармена система. — Усмивката й е тъжна. — А и като че ли ми се иска да дойде да ме посети. Ще се радвам да му пръсна мозъка.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Поглеждам Кали и се разбираме без думи: ще изпратим кола пред тях, независимо дали го иска или не.

Кати отпива нова глътка от кафето си. Вече е изстинало, сигурна съм.

— Ще ми направите ли услуга?

— Разбира се — отвръщам аз и съм искрена.

— Уведомете ме, когато всичко приключи.

Пресягам се и я хващам за ръката.

— Когато всичко приключи, ще накарам Сара да ви уведоми.

Първоначално остава вцепенена, но после стиска ръката ми.

— Добре — отговаря тя.

Накрая издърпва ръката си, за да си покаже, че е силна.