Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (32)

32.

— Отивам при заместник-директора — казвам на Кали, когато излизам от офиса си. — Ела с мен.

— Защо?

— Случаят с трафика? Оказа се, че е бил замесен.

— Не думай?

— Честен кръст и така нататък.

* * *

Отново съм в този офис без прозорци, седнала заедно с Кали пред сивия мегалит, който заместник-директор Джоунс нарича бюро.

— Разкажи ми за случая — минава направо на темата той, като ни спестява всякакви излишни приказки. — Искам да разбера всичко за Хосе Варгас.

Запознавам го със случилото се до този момент. Когато приключвам, Джоунс се отпуска на стола си, гледа ме известно време и почуква с пръсти подлакътника си.

— Смятате, че този извършител — Странника — е малтретирано дете от миналото на Варгас?

— Това е настоящата ни работна теория — отвръщам аз.

— Добра е. Белезите по ходилата на извършителя и на рускинята? Виждал съм това и преди.

— Казахте, че сте участвали в случай за трафик на хора, в който Варгас е бил заподозрян.

— Да. Бях в екипа през 1979 година под прякото ръководство на агент Даниъл Халибъртън. — Джоунс поклаща глава. — Халибъртън беше стар служител, истински динозавър, но също така чудесен следовател. Силен. Бях съвсем нов, на две години. Случаят беше доста грозен. Нещата не бяха красиви. Въпреки това бях развълнуван. Знаеш за какво говоря.

— Да, сър.

— Отделът за борба с наркотиците и порока към лосанджелиската полиция имаше опит с децата проститутки и детското порно. Това е сериозен проблем от доста време, но случаят ни беше различен. Забелязахме, че много от тези деца имаха нещо общо.

— Нека позная — намесва се Кали. — Белези по ходилата.

— Това беше едното. Също така никое от децата не беше от САЩ. Основно бяха от Южна Америка, а някои идваха от Европа. Предполагахме, че европейските са отвеждани в Южна Америка, след което бяха водени тук, в Щатите.

Заместник-директорът млъква за миг, за да се върне в миналото.

— Повечето от жертвите бяха момичета, но имаше и момчета. Възрастта им беше между 7 и 13 години, нямаше по-големи. Всички бяха в лошо състояние. Много от тях страдаха от сексуални болести и неизлекувани вагинални и анални разкъсвания… — размахва ръка. — Схванахте картинката. Достатъчно е да кажа, че това беше случай, който хората щяха да запомнят.

— Единственото хубаво при педофилите е — казвам аз, — че всички ги мразят.

— Да. Та, полицията на Лос Анджелис ни се обади. На никого не му пукаше за заслуги, пиар и слава. Това беше хубаво. Сформирахме екип, те направиха същото и приложихме сериозна съдебна преса. — На лицето му се появява лека усмивка. — Това беше нещо различно тогава, за разлика от сега. Моралните спорове в службите на реда не бяха толкова… настоятелни.

— Според мен искате да кажете — хипотетично, разбира се, — че заподозрените са били разпитани в доста агресивна обстановка.

Усмивката на заместник-директора е мрачна.

— И така може да се каже. „Пациентът има наличие на необясними синини.“ Нещо от този род. Не си падам по тези неща, но… — свива рамене, изпълнен от болка. — Халибъртън и приятелчетата му бяха от друго поколение. Но и трафикантите бяха умни. Имаха само един контакт. Парите сменяха притежателя си и след това децата сменяха притежателя си. Нямаше никакви последващи взаимоотношения между купувача и продавача.

— За колко деца говорим? — питам аз.

— Пет. Три момичета, две момчета. Бройката спадна до две момичета и едно момче скоро след като ги взехме под опеката си.

— Защо?

— Едно от момичетата и едно от момчетата не можаха да понесат повече. Самоубиха се. Разполагахме с децата — продължава да разнищва трагедията Джоунс, иска да приключи по-бързо с нея — и мръсотията, която ги беше довела при нас. Едно от момичетата и едно от момчетата бяха собственост на един сутеньор — истински тъпак на име Лирой Пъркинс. Душата на този човек беше като леден блок. Дори не си падаше по деца, просто харесваше парите, които му носеха.

— Това е още по-лошо — отвръщам аз.

— Другото момиче беше собственост на перверзник, който си падаше по деца. Беше направил малко пари, като се снима как прави секс с детето и продаваше филмите на такива като него. Името му беше Томи О’Дел. Хипотетично, голяма част от ченгетата и агентите се изсипаха доста тежко на главите на Лирой и Томи. Те не искаха да проговорят. Заплашихме ги, че ще ги вкараме в затвора и ще пуснем слуха кои са на другите затворници. Не постигнахме нищо. Смятах, че О’Дел ще се пречупи. Той беше истински червей. Но не го стори. Лирой така и не поддаде. По едно време каза на Халибъртън: „Ако говоря с теб, ще ме убиват седмици наред. След това ще пречукат сестра ми, майка ми… по дяволите, дори ще изтрепят цветята ми. Предпочитам да се пробвам вътре“.

— Бил е убеден, че си има работа с доста опасни хора — казва Кали.

— По-опасни от нас, да. Стигнахме далеч в опитите си да измъкнем нещо от тях, но не постигнахме никакъв успех. Останаха ни само децата. Отне ни известно време и убеждаване, но две от тях се съгласиха да разкажат какво са преживели. — Заместник-директорът се намръщва. — Много лоши неща. Добре известното шибане на краката заедно с унизителни обиди и изнасилвания. През по-голямата част от времето са носили качулки или очите им са били вързани. Били са изолирани както едно от друго, така и от трафикантите. Въпреки това едно от децата видяло Варгас и чуло името му. Можеше дори да го опише. Веднага го прибрахме. — Погледът в очите му е леден. — Бяхме готови да сторим абсолютно всичко, за да го накараме да говори, и този път — хипотетично — бях готов да вкарам юмруците си в употреба.

Джоунс млъква за миг. Под изражението му се крие съжаление.

— Името на момчето беше Хуан. Беше на девет. Сладко, умно хлапе, което говореше доста, въпреки че заекваше леко. Беше от Аржентина. Възхищавах му се. Всички му се възхищавахме. Беше преминал през ада, но все още се бореше, за да си задържи главата над водата, и го правеше с достойнство. — Заместник-директорът ме дарява с поглед, който е на милион години. — Ах, какво достойнство. А беше само на девет.

— Какво се случи? — питам аз.

— Бяхме завели децата в една от секретните ни квартири. Нощта, преди Хуан официално да даде показания, някой нападна къщата. Убиха един полицай и един агент и отвлякоха трите деца.

— Отвлякоха ги?

— Да. Върнаха ги обратно в ада.

Не мога да говоря за момент, прекалено съм ужасена от мисълта. Тези деца са били спасени от чудовищата. Трябвало е да бъдат в безопасност.

— Това не сочи ли към…

— Вътрешна работа? — Джоунс кима. — Разбира се. Обърнахме всичко с главата надолу — тук и в полицейското управление на Лос Анджелис. Всеки в екипа беше сложен под микроскоп и му направиха метафорична ректална проверка. Нищо не откриха. Знаете ли коя е най-хубавата част? Не разполагахме с веществени доказателства, които да свържат Варгас с децата. Всичко, което имахме, бяха думите на изгубен свидетел. Варгас се измъкна, а О’Дел и Пъркинс си тръгнаха. Пъркинс оцеля. О’Дел се спомина. Не се появиха повече деца с белези по ходилата. Не намерихме Хуан или другите две момичета, но чухме от един информатор, че някакви деца, които отговаряли на описанието, били пратени в Мексико и застреляни там. — Заместник-директорът свива рамене. Разгневен е дори след всичките тези години. — Всяка друга следа ни отвеждаше до задънена улица — от имиграционните служби, през наркотиците и борбата с порока до организираната престъпност. Хвърлихме мрежите си. Предупредихме другите градове. Нищо не излезе. Екипът беше разпуснат.

— Имам чувството, че онзи, който е стоял зад това тогава, още е наоколо — казвам аз. — Варгас е направил видеозаписа, за да го изнудва.

— Не ви ли се струва странно? — пита Кали.

— Кое?

— Лошите момчета са били голяма работа през 1979. Варгас не ми се стори като особено героична натура.

— Намери документацията по случая, Смоуки. Ако имаш нужда от отговори на някои въпроси, обади ми се. — Усмивката на Джоунс е тъжна. — Това беше моят случай, в който осъзнах ясно някои неща. До него момент смятах, че винаги хващаме лошите, че правосъдието възтържествува и така нататък. Това беше случаят, в който осъзнах, че ще има много подобни разследвания, в които лошите ще се измъкват. Също така осъзнах, че съществуват… — поколебава се — … хора, които ядат деца. — Млъква за миг. — Метафорично казано.

Само дето не е никаква метафора, нали? Затова се поколеба. Те наистина ги ядат — сурови, плачещи и още топли. Поглъщат ги целите.

* * *

Връщам се в „Офиса на смъртта“. Кали е задвижила административните колела, които ще ни осигурят документацията по случая с трафика на хора. Мобилният ми иззвънява.

— Исках веднага да те информирам за нещо — казва Алън.

— Какво?

— Докато се ровех в миналото на семейство Кингсли, реших да проверя Кати Джоунс. Ченгето от дневника?

— Браво на теб. — Идеята е много добра. Тя е била трениран наблюдател на събитията и с годините е опознала Сара. — Какво откри?

— Само лоши и странни неща. Доста лоши. Е, и доста странни. Джоунс е станала детектив преди две години. Месец след това е напуснала работа завинаги.

— Защо?

— Била е нападната в дома си. Пребили са я и три дни е била в кома. Нататък става по-лошо.

— Как така?

— Удрял е главата й с тръба. Нанесъл й е много наранявания, но най-тежкото е, че перманентно е увредил оптичните й нерви. Тя е сляпа, Смоуки.

Изпадам в мълчание, за да обмисля думите му. Провалям се до известна степен.

— Но това не е всичко.

— Има и още?

— Нападателят я е шибал с пръчка. По ходилата. Достатъчно силно, за да й остави белези.

— Какво? — едва не изкрещявам, защото съм много изненадана.

— Няма шега. Моята реакция беше същата. Та, това е лошо, но…

— Вече знам кое е странното — оставил я е жива.

— Точно. Убил е всички други, за които знаем досега, без Сара. Защо не е убил и Джоунс?

— Говори ли с нея?

— Затова ти се обаждам. Намерих адреса й, но се намирам по средата на…

— Дай ми го. Двете с Кали ще отидем да я видим… — млъквам на видим. — Ще отидем да поговорим с нея.