Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (26)

26.

— Събуди се.

Сара се размърда. Някой я разтрисаше. Някой с нежен женски глас.

— Хей, събуди се, момиченце.

Първата й мисъл беше, че е сработило! Това беше мама, която я будеше за рождения й ден!

— Сънувах кошмар, мамо — измърмори Сара.

Тишина.

— Не съм майка ти, момиченце. Хайде, събуди се. Почти е време за вечеря.

Сара отвори изненадана очи. Отне й известно време, за да види ясно лицето на момичето, което й говореше. То казваше истината, наистина не беше майка й.

Не е сън. Всичко е истинско.

Детето осъзна това и изпита силна болка.

Мама е мъртва. Татко е мъртъв. Бъстър е мъртъв, а Дорийн я няма. Аз съм сама и никой от тях няма да се върне.

Явно мислите й се бяха изписали на лицето й, защото момичето, което й говореше, се намръщи.

— Хей, добре ли си?

Сара поклати глава. Не можеше да говори.

Лицето на момичето стана по-нежно.

— Разбирам. Е, както и да е, казвам се Тереза. Май с теб сме приемни сестри. — Тя млъкна за миг. — Как се казваш?

— Сара. — Гласът й звучеше слаб, далечен.

— Сара. Много хубаво име. Аз съм на тринадесет… ти на колко си?

— Шест. Днес имам рожден ден.

— Яко.

Детето разгледа това странно, но приятелски настроено момиче. Тереза беше красива. Явно имаше латино жилка, беше с кафяви очи и гъста черна коса, която падаше под раменете й. Високо на челото й се мъдреше малък белег. Пълните й, чувствени устни правеха сериозното й лице по-нежно. Да, беше красива, но изглеждаше изморена, приличаше на доста мило момиче, което беше имало тежък ден.

— Защо си тук, Тереза?

— Мама почина.

— О. — Сара млъкна, защото не беше сигурна какво да каже. — Моята също. И татко.

— Това е гадно. — Последва дълга пауза, след което изрече нежно и печално: — Много съжалявам, Сара.

Детето кимна. Усети как лицето му почервеня, а очите му се навлажниха.

Не бъди глупава ревла!

Тереза като че ли не забеляза сълзите й.

— Бях на осем, когато мама почина — започна да обяснява тя, докато Сара се бореше с желанието си да се разреве. — Бях малко по-голяма от теб, но не много. Затова знам как се чувстваш и какво можеш да очакваш. Най-важното, което трябва да разбереш, е, че през повечето време на хората, с които си имаш вземане-даване, не им дреме за теб. Съвсем сама си. Знам, че не е приятно, но колкото по-скоро го осъзнаеш, толкова по-добре ще бъдеш. — Момичето се намръщи. — Не принадлежиш на тези хора. Не си им роднина.

— Но… но… ако не им пука, защо го правят?

Тереза дари Сара с изморена усмивка.

— Заради парите. Плаща им се за това.

Детето се опули насреща й и се опита да осмисли чутото. Хрумна й една плашеща мисъл.

— Те лоши хора ли са?

Изражението на лицето на Тереза стана мрачно и тъжно.

— Понякога, да. През повечето време ти се пада някое добро приемно семейство, но повечето са лоши.

— Тук лошо ли е?

Онова, което премина през лицето на Тереза, беше неприятно, мрачно и сложно — като черна птица, залята от сълзи и мръсотия.

— Да. — Тя млъкна и погледна настрани. Пое си дълбоко въздух и се усмихна. — Може би няма да е толкова лошо за теб. Не от Ребека трябва да се пазиш. Тя не пие като Денис. Докато правиш всичко, което ти казва, и не създаваш проблеми, ще те остави на мира. Не мисля, че ще те бият много.

Сара пребледня.

— Ще ме бият?

Тереза стисна ръцете й.

— Просто гледай да ги избягваш и всичко ще е наред. Не говори с Денис, когато е пиян.

Сара слушаше послушно всичко това въпреки страховете си. Тя вярваше на онова, което й говореше Тереза — че на тези хора не им пука за тях, че ще я бият и че не трябва да говори с Денис, когато е пиян.

Светът ставаше все по-ужасяващ и по-самотен.

Сара заби поглед в пода.

— Каза, че сме приемни сестри. Това… това означава ли, че си ми приятелка, Тереза?

Въпросът на детето беше толкова искрен и жален, че сърцето на момичето се сви.

— Разбира се, Сара. — Опита се да звучи колкото се може по-убедително. — Ние сме сестри. Ясно?

Детето съумя да се усмихне.

— Да.

— Добро момиче. А сега да вървим, че е време за вечеря. — Тереза стана сериозна. — Никога не закъснявай за вечеря. Това направо влудява Денис.

* * *

Сара се наплаши от Денис в момента, в който го видя.

Той беше врящ вулкан, готов да изригне. Всеки можеше да усети това.

Той изглеждаше

(опасен)

И

(зъл)

Изгледа Сара, докато двете с Тереза сядаха на столовете.

— Ти ли си Сара? — избоботи той. Въпросът звучеше като заплаха.

— Д-да.

Денис я гледа известно време, след което се обърна към Ребека.

— Къде е Джеси?

Блондинката сви рамене.

— Не знам. В последно време се държи доста предизвикателно.

Сара продължаваше да гледа Денис и забеляза гнева, който се изписа на лицето му. Имаше чувството, че ще излае и ще избълва чиста омраза.

— Е — отвърна той, — трябва да направя нещо по въпроса. А сега да ядем.

Вечерята беше руло „Стефани“. На Сара й хареса. Не беше хубаво колкото на мама, но нищо му нямаше. Всички се хранеха в мълчание, нарушавано единствено от тракането на приборите в чиниите и мляскане. Денис си беше отворил кутийка бира и отпиваше големи глътки от нея на всяка хапка руло „Стефани“, след което я оставяше и оглеждаше масата. Сара забеляза, че погледът му се спира доста дълго върху Тереза, а самата тя внимаваше да не го погледне.

Денис беше на третата си бира, когато вечерята приключи.

— Разтребете масата и измийте чиниите, момичета — нареди Ребека. — Двамата с Денис ще гледаме телевизия. Когато приключите, можете да вървите в стаята си.

Тереза кимна, стана и започна да събира чиниите. Сара й помагаше. Тишината продължи. Ребека пушеше поредната цигара и наблюдаваше Денис със смесица от отчаяние и смирение, а Денис гореше и гледаше Тереза с емоция, която Сара не можеше да разчете.

Всичко това й беше много чуждо. Вечерите в дома й винаги бяха изпълнени с разговори и истории, смях и кучета. Татко се шегуваше с нея, а мама ги гледаше и им се усмихваше. Бъстър и Дорийн наблюдаваха внимателно и се надяваха да получат остатъците от масата, които (почти) никога не стигаха до тях.

Там Сара беше специална и всичко беше приятно и забавно.

Тук нещата бяха тежки. Опасни. Тя не беше специална, никак даже.

Тя последва Тереза в кухнята. Двете застанаха пред мивката.

— Аз ще изплакна чиниите — каза момичето, — а ти ги слагай в съдомиялната. Знаеш ли как се прави?

Сара кимна.

— Преди помагах на мама.

Тереза й се усмихна. Заловиха се за работа и много бързо хванаха ритъма. Нещата почти изглеждаха нормални.

— Кой е Джеси? — попита Сара.

— Той е другото хлапе, което живее тук. Момче, на шестнадесет. — Тереза сви рамене. — Приятен е, но започна да се опълчва на Денис. Не мисля, че ще остане тук още дълго време.

Сара постави няколко вилици в кошчето за прибори.

— Защо? — попита тя. — Какво ще му се случи?

— Ще ядоса здраво Денис и Денис ще започне да го бие, а Джеси ще отвърне. Дори онази кучка Карън Уотсън няма да е способна да пренебрегне това.

Сара взе чинията, която Тереза й подаде.

— Госпожица Уотсън зла ли е?

Момичето я погледна изненадано.

— Дали е зла? Ребека и Денис са лоши, но Карън Уотсън е олицетворение на злото.

Сара обмисли чутото. Какво ли беше „олицетворение“?

Приключиха с изплакването на чиниите. Тереза сложи таблетка в съдомиялната и я включи. Сара се заслуша в тихичкото „тунка-тунка“, което идваше от машината. То не звучеше по-различно от съдомиялната в нейния дом.

— Време е да се прибираме в стаята си — каза Тереза. — Право там. Денис вече ще е много пиян.

Сара отново усети опасност. Тя започваше да разбира, че животът тук е такъв. Вървяха в минно поле от яйчени черупки, а врагът се ослушваше за всеки шум. Въздухът в тази къща беше изпълнен с напрежение и трябваше постоянно да внимава, защото тук се криеха (усещаше тя) истински опасности.

Сара последва Тереза и двете излязоха от кухнята. Докато минаваха през дневната, погледна към дивана. Онова, което се случваше там, я накара да премигне шокирана. Ребека и Денис се целуваха — това не беше голяма работа, защото много пъти беше виждала мама и татко да се целуват, — но Ребека беше без риза и гърдите й бяха отвън!

Стомахът на Сара се присви от гледката. Тя вътрешно усещаше, че не бива да вижда това. Целуването беше добре, гърдите също (тя беше момиче в крайна сметка), но гърди и целуване… лицето й почервеня и й се догади.

Влязоха в стаята си и Тереза затвори вратата, като внимаваше да не издава никакъв шум.

(Яйчени черупки и напрежение, яйчени черупки и напрежение)

Сара седна на леглото си. Чувстваше се отпаднала.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Сара — измърмори Тереза разгневена. — Не бива да правят това, когато хората гледат… особено деца.

— Не ми харесва тук — каза детето с вял глас.

— На мен също, Сара. На мен също. — Тереза млъкна. — Но ще ти кажа още нещо. Сега няма да го разбереш, но с времето и това ще стане. Не се доверявай на мъжете. Те искат само едно нещо — онова, което видя на дивана. На някои от тях не им пука на колко години си. Дори така им харесва повече.

Сара усети горчивината в гласа на Тереза и се обърна към нея. Тринадесетгодишното момиче плачеше с тихи и гневни сълзи, които можеха да се видят, но не и чуят.

Детето стана от леглото и отиде да седне при Тереза. То обви мъничките си ръце около нея и я прегърна. Направи го, без да мисли, приличаше на цвете, което се обръща към слънцето.

— Тихо… не плачи, Тереза. Всичко ще е наред. Не плачи.

Момичето поплака още малко, преди да си избърше сълзите и да се насили да се усмихне.

— Виж ме какво голямо бебе съм.

— Няма проблем — отвърна Сара. — Двете сме сестри. Сестрите могат да плачат една пред друга, нали?

Тереза не можеше да повярва на онова, което се случваше вътре в нея — стари рани и старо щастие се вливаха в едно. Преминаваха през душата й като кален потоп, в който имаше малко бяло и много черно.

След години Сара щеше да си спомня този момент с убеждението, че той накара Тереза да стори онова.

— Да — отвърна момичето с треперещ глас. — Сестри сме. — То сграбчи детето и го прегърна. Сара затвори очи, притисна се в нея и вдиша. Тереза миришеше на пролетни цветя.

За момент — само за момент — детето се почувства в безопасност.

— Е — каза Тереза и се откъсна от прегръдката с усмивка, — искаш ли да играем на една игра? Знам само „Гледай си работата“.

— Обожавам „Гледай си работата“.

Двете се ухилиха една на друга, седнаха на леглото и заиграха, като не обръщаха внимание на сумтенето и пъшкането, които идваха от другите части на къщата. Чувстваха се в безопасност на своя остров в това море от яйчени черупки.