Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (25)

25.

Сара влезе в колата и веднага видя промяната в жената.

Карън Уотсън се беше появила в болничната й стая и й беше обяснила, че е от социалните служби и че ще се погрижи за нея. Карън изглеждаше много мила и постоянно се усмихваше. Сара се обнадежди.

Когато излязоха от болницата, обаче Карън се промени. Започна да върви по-бързо и да я дърпа напред.

— Влизай, хлапе — нареди й, когато стигнаха до колата. Гласът й беше някак си зъл.

Сара се изненада от промяната и се опита да намери смисъл в нея.

— Сърдита ли си ми? — попита Карън тя.

Жената я погледна веднъж, преди да запали колата. Сара видя по-добре мътните й очи, нескопосаната й прическа и отпуснатото й лице. Изглеждаше изморена. Сара си помисли, че вероятно винаги изглежда изморена.

— Не ми пука особено за теб, принцесо, ако искаш да знаеш истината. Работата ми е да намеря покрив над главата ти, а не да те обичам, да ти бъда приятелка или нещо подобно. Ясно?

— Да — отвърна Сара със слаб глас.

Отпътуваха.

* * *

Семейство Паркър живееха в една стара къща в „Канога парк“, разположена в долината Сан Фернандо. Тя приличаше на собствениците си — нуждаеше се от подобряване, което никога нямаше да бъде направено.

Денис Паркър беше механик. Баща му беше добър човек, обичаше да поправя коли и беше научил сина си на занаята. Денис ненавиждаше тази работа — ненавиждаше всякаква работа — и си беше поставил като лична цел всички да разберат това.

Той беше едър мъж, над метър и осемдесет, с широки рамене и здрави ръце. Косата му беше тъмна и рошава, постоянно беше брадясал и мръсен и със зъл поглед.

Денис разправяше на приятелите си, че има три неща, които харесва най-много: „Цигари, уиски и путки“.

Ребека Паркър беше стереотипът за калифорнийска блондинка с прекалено много остри ръбове, за да бъде наистина привлекателна. Тя беше красива само около четири години — от шестнадесет до двадесет. Компенсираше не особено привлекателния си външен вид в спалнята — не че се искаха кой знае какви способности, за да се задоволи Денис. Обичайно беше пиян като кирка, когато се опитваше да я чука. Ребека имаше чифт големи гърди, талия, която беше останала тънка, и нещо, което съпругът й обичаше да нарича „стегнато малко хамстерче“.

(Бележка от Сара: Истина е. Тереза ми каза, че веднъж наистина го казал. Очарователно, нали? О, коя е Тереза ли? Чети нататък и ще разбереш.)

Работата на Ребека беше лесна: трябваше да се грижи за три приемни деца — максималният брой, който можеха да гледат. Плащаха им за всяко дете — тези пари бяха сериозна част от доходите им.

Задълженията на Ребека включваха да храни децата, да им казва да ходят на училище и да бъде сигурна, че нито тя, нито Денис ще оставят някакви видими следи, когато ги бият. Номерът беше да обръщаш достатъчно внимание на хлапетата, за да държиш социалните служби настрана, но не толкова, че да й изяждат от личното свободно време или — което беше още по-важно — от парите.

Карън почука на вратата на семейство Паркър. Сара стоеше до нея. Чуха приближаващи стъпки и вратата се отвори. Ребека Паркър надникна през комарника. Беше облечена в потник и шорти, а в ръката си държеше цигара.

— Здрасти, Карън — поздрави тя и отвори комарника. — Влизайте. — Усмихна се. — Ти трябва да си Сара.

— Здрасти — отвърна детето.

Сара си помисли, че жената изглежда мила, но беше започнала да разбира, че външният вид лъже. Освен това пушеше… отврат!

Карън и Сара влязоха в дома на семейство Паркър. Вътре беше сравнително чисто. Но миришеше на цигари.

— Джеси и Тереза на училище ли са? — попита социалната работничка.

— Аха — отвърна Ребека, която ги покани да седнат на дивана в дневната.

— Как се справят те? — попита Карън.

Блондинката сви рамене.

— Не създават проблеми. Хранят се. Не вземат наркотици.

— Значи всичко е наред. — Социалната работничка посочи Сара с кимане на главата. — Както ти казах по телефона, Сара е на шест. Трябва бързо да й намеря дом, затова се сетих за теб и Денис. Знам, че търсите трето.

— Откакто Анджела избяга, да.

Анджела беше красиво четиринадесетгодишно момиче, чиято майка беше починала от свръхдоза хероин. Тя вече беше труден случай и Карън я беше пратила при семейство Паркър, защото знаеше, че те могат да се справят с нея. Анджела беше избягала преди два месеца. Карън предполагаше, че е поела по същия път като своята майка курва.

— Процедурата е същата. Водиш я на училище, правиш й всички ваксини и така нататък.

— Наясно сме.

Карън кимна доволна.

— Тогава ще ви оставям. Донесох й багажа. Има много дрехи, бельо и обувки, така че няма да се тревожиш за това.

— Чудесно.

Социалната работничка стана, ръкува се с Ребека и се насочи към вратата. Сара я последва.

— Ти оставаш тук, хлапе. — Обърна се към блондинката: — Ще поддържаме връзка.

И си тръгна.

— Ела да ти покажа стаята ти, скъпа — каза Ребека.

Сара последва жената. Беше замаяна.

Какво се случваше? Защо оставаше тук? Къде беше Дорийн? Какво бяха направили с кученцето й?

— Ето я и нея.

Сара погледна стаята през прага. Не беше голяма, около три на три метра. Имаше скрин и две малки легла. Стените бяха празни.

— Защо има две легла? — попита тя.

— Ще си делите стаята с Тереза. — Ребека посочи скрина. — Можеш да прибереш дрехите си в долното чекмедже. Защо не си разопаковаш багажа и после не дойдеш при мен в кухнята?

* * *

Сара съумя да прибере всичките си дрехи в долното чекмедже на малкия скрин. Подреди обувките си под леглото. Докато разопаковаше, усети позната миризма — аромата на омекотителя, който майка й използваше. Хвана я неподготвена, като удар в стомаха. Трябваше да притисне лице в една от тениските, за да прикрие сълзите си.

Вече беше спряла да плаче, когато приключи с малката чанта, която Карън беше оставила. Седна на ръба на леглото, беше изпълнена с изумление и тъпа болка.

Защо съм тук? Защо не мога да спя в моята стая?

Не разбираше нищо от това.

Може би жената на име Ребека знаеше.

* * *

— Ето те и теб — посрещна я Ребека, когато се появи в кухнята. — Разопакова ли си всичкия багаж?

— Да.

— Ела, седни на масата. Направих ти сандвич и ти налях мляко… харесваш мляко, нали? Не си алергична към лактоза или нещо подобно?

— Обичам мляко. — Сара седна на стола и взе сандвича. Беше много гладна. — Благодаря ти — каза на жената.

— Няма проблем, захарче.

Ребека седна от другата страна на масата и запали цигара. Пушеше и гледаше Сара, докато ядеше.

Тъжна, бледа и малка. Много зле. Но всички научават едно и също нещо рано или късно: светът е стар и жесток.

— Ще ти обясня някои от правилата в къщата, Сара. Трябва да се съобразяваш с тях, докато живееш тук, ясно?

— Да.

— Първо, ние не сме тук, за да те забавляваме, разбираш ли? Тук сме, за да ти осигурим покрив над главата, да те храним и обличаме, да те водим на училище и всичко това — но ще трябва да се занимаваш със себе си сама. Двамата с Денис имаме собствен живот и наши си неща за правене. Нямаме време да си играем с вас. Разбираш ли?

Сара кимна.

— Добре. Второ, ще имаш задължения в къщата. Ако ги вършиш, няма да имаш проблеми. Ако не ги вършиш, ще имаш. Времето за лягане е десет-нула-нула. Без изключения. Това означава, че лампите се гасят и трябва да си под завивките. Последното правило е просто, но изключително важно — не отговаряй. Прави каквото ти кажем. Ние сме възрастните и знаем кое е най-добро за теб. Осигуряваме ти място, на което да живееш, и очакваме да се отнасяш към нас с уважение. Разбираш ли?

Отново кимане.

— Добре. Имаш ли някакви въпроси?

Сара погледна чинията си.

— Защо ще живея тук? Защо не мога да се прибера у дома?

Ребека се намръщи объркана.

— Защото майка ти и баща ти са мъртви и никой друг не те иска. Това правим двамата с Денис. Вземаме деца, които нямат къде другаде да отидат. Карън не ти ли обясни това?

Сара поклати глава, без да отделя поглед от чинията си. Беше като вцепенена.

— Много ти благодаря за сандвича — каза тя с вял глас. — Мога ли да отида в стаята си?

— Върви, скъпа — отвърна Ребека, загаси цигарата си и си запали друга. — Вие, новите, обикновено плачете през първите няколко дни, но няма проблем за това. Важното е да се стегнете бързо. Животът продължава, нали знаеш?

Сара се опули срещу Ребека, докато думите й попият в съзнанието й. Лицето на детето посърна. То стана от масата.

Блондинката си дръпна жадно от цигарата, докато я гледаше да върви към стаята си.

Красиво момиченце. Жалко, че й се е случило подобно нещо.

Тя махна пренебрежително с ръка, макар че беше съвсем сама. Очите й бяха гневни, отчаяни и с прекалено много спирала на миглите.

Много лошо. Светът е стар и жесток.

* * *

Сара легна на новото си странно легло в странния си нов дом и се сви. Опита се да се смали. Опита се да

(Изчезне)

Защото ако можеше да

(Изчезне)

Щеше да се върне обратно вкъщи при мама и татко. Сара се оживи и изпълни с надежда при мисълта, че това може да е просто един дълъг кошмар. Може би беше заспала вечерта преди рождения си ден и не се беше събудила.

Тя сбръчка чело, докато обмисляше тази възможност. Ако наистина беше така, то тогава трябваше да заспи в съня си.

— Да! — прошепна на себе си.

Точно това беше решението! Щеше да заспи тук (в съня си) и щеше да се събуди в истинския свят. Бъстър щеше да я чака, свит до нея. Картината на майка й също щеше да е там, окачена на стената. Щеше да е настъпило утрото. Щеше да стане и да излезе от стаята си, а баща й щеше да се пошегува, че няма никакви подаръци и торта, но всъщност щеше да има подаръци и торта…

Сара се сви още повече. Това трябваше да е решението на — тя се огледа наоколо — всичко това.

Просто затвори очи и заспи и когато се събудиш, всичко ще е наред.

Тъй като беше изтощена и едва на шест години, Сара заспа без никакви усилия.