Филип Рийв
Хищническо злато (4)

4.
Домът на смелите

— Северна Америка — започна Пенироял — е мъртъв континент. Всички знаят това. Открит е през 1924^[1] от Христофор Колумбо, велик изследовател и детектив. Америка се превръща в империя, която някога е владяла целия свят, но е изцяло унищожена по време на Шейсетминутната война. Тя е дом на обитавани от духове червени пустини, отровни тресавища, образувани от атомни бомби кратери, ръжда и безжизнени камънаци. Само шепа дръзки изследователи смеят да стъпят там, археолози като Валънтайн и бедната майка на твоята приятелка, за да събират останки от Стара технология от древните бункери комплекси.

— Обаче се носят слухове. Истории. Приказки, разказвани от пияни стари въздушни моряци в западнали аерокервансараи. Небивалици за дирижабли, които са се отклонили от курса си и са се озовали над една много различна Америка: зелени гори, пасища и огромни сини езера. Преди около петдесет години летец на име Снори Улвесон твърди, че е кацнал на зелена местност, която нарекъл Вайнленд, и направил карта за лорд-кмета на Рейкявик. Разбира се, когато съвременните изследователи тръгнали да търсят тази карта, не намерили никаква следа от нея в библиотеката на Рейкявик. Що се отнася до другите истории, крайният резултат е все един и същ: пилотите, опитали се да намерят мястото, не успявали. Или пък, когато кацали с дирижаблите си на зелени местности, които изглеждали много приветливи от високо, се оказвали токсични водорасли, избуяли в запълнен с вода кратер.

— Истинските историци като нас, Том, са наясно, че в подобни легенди винаги се крие частица истина. Събрах всички истории, които чух, и реших, че има неща, които си струва да бъдат проверени. Дали Америка е мъртва, както мъдри хора като Валънтайн винаги са твърдели? Или е възможно да съществува място, далеч на север от мъртвите градове, които ловците на Стара технология посещават, където реките от разтопен лед, идващи от покрайнините на Ледената пустош, са отмили отровите и са позволили на Мъртвия континент да процъфтява отново?

— Аз, Пенироял, бях твърдо решен да открия истината! В далечната пролет на ’89 направих първата крачка. Тръгнахме моя милост и още четирима спътници с дирижабъла ми „Алън Куотърмейн“. Прекосихме Атлантическия океан и скоро кацнахме край бреговете на Америка близо до място, което древните карти наричат Ню Йорк. То беше мъртво, каквито бяха и очакванията ни — намерихме няколко огромни кратера, чиито страни бяха стопени от силната жега, причинена от онзи хилядолетен конфликт, и се бяха превърнали в субстанцията, която наричаме детонационно стъкло.

— Отлетяхме отново и поехме на запад в самото сърце на Мъртвия континент. Тогава бяхме връхлетени от бедствие. Бури с почти свръхестествена ярост разбиха бедния ми „Алън Куотърмейн“ по средата на огромна и замърсена пустош. Трима от спътниците ми загинаха при катастрофата, а четвъртият почина няколко дни по-късно, отровен от водата във водоем, който изглеждаше чист, но който вероятно беше замърсен с някакъв отвратителен химикал от Стара технология — целият посиня и замириса на непрани чорапи.

— Съвсем сам продължих на север, като прекосих Равнината на кратерите, където някога са се намирали легендарните градове Чикаго и Милуоки. Бях изгубил надежда да намеря зелена Америка. Единственият ми копнеж беше да стигна до покрайнините на Ледената пустош и да бъда спасен от някоя скитаща група снегомади.

— Накрая дори и тази надежда избледня. Изтощен от умората и липсата на вода, полегнах в една суха долина между величествени и назъбени черни планини. В отчаянието си изкрещях: „Наистина ли Нимрод Пенироял ще загине по този начин?“, а камъните като че ли ми отговориха: „Аха.“. Всяка надежда беше изгубена, разбираш ли? Предадох душата си на Богинята на смъртта и затворих очи с нагласата, че ще ги отворя отново като призрак в Мрачните владения. Следващия път, когато се опомних, бях увит в кожи и лежах на дъното на кану, а някакви приятни млади хора ме водеха на север.

— Това не бяха колеги изследователи от Ловния район, както предположих в началото. Бяха местни! Да, съществува племе, което действително живее в най-северните части на Мъртвия континент! Дотогава вярвах на традиционната история — онази, която съм сигурен, че си чувал от твоята Гилдия на историците, — в която се твърди, че неколцината бедни окаяници, оцелели след падението на Америка, отпътували на север по леда и се слели с инуитите^[2], като по този начин създали расата на снегомадите, която познаваме днес. Тогава разбрах, че някои не са заминали, а са останали! Диви, нецивилизовани наследници на една нация, чиято алчност и егоизъм някога бяха посели разруха на земята… и въпреки това в тях се беше запазила достатъчно човечност, за да спасят един беден и изгладнял клетник като Пенироял!

— Съвсем скоро се научих да комуникирам със спасителите си чрез знаци и жестове. Те бяха момче и момиче с имена Перална Машина и Дванадесет Дни За Доставка. Явно също бяха на някаква своя експедиция, когато ме намериха. Копаеха за детонационно стъкло в руините на древен град, наречен Дълют. (В течение на времето разбрах, че дивашкото им племе цени огърлиците от детонационно стъкло подобно на добре облечените дами от Париж и Тракшънград. Двамата ми нови приятели носеха гривни и обеци, направени от него.) Спасителите ми бяха много умели в оцеляването насред страшните пустини на Америка. Обръщаха камъни, под които се криеха ядивни червеи, и намираха питейна вода по някои водорасли. Но тази пустош не беше техният дом. Не, те бяха дошли от дълбокия север и сега явно имаха намерение да се върнат с мен при племето си!

— Представи си въодушевлението ми, Том! Да тръгна по тази река беше като да се върна в началото на света. Първоначално се натъкнахме само на голи камъни, върху които тук-там имаше опустошени от времето стени и криви греди, останали от някои велики сгради на древните. Тогава, един ден, забелязах парче зелен мъх, а после и още едно! След няколко дни пътуване на север се натъкнахме на трева, папрат и тръстика от двете страни на коритото. Самата река ставаше по-чиста, което позволяваше на Дванадесет Дни да лови риба, а Перална Машина я приготвяше за нас всяка вечер на огъня край брега. А дърветата, Том! Ах, брези, дъбове и борове покриваха цялата земя, реката се вливаше в огромно езеро, а там, горе на бреговете, се намираха грубите постройки на племето. Каква гледка представляваха за един историк! Америка отново беше жива след всичките тези хилядолетия!

— Няма да те отегчавам с истории как живях три години с добрите хорица от племето. Нито как спасих красивата дъщеря на вожда, която се казваше Пощенски Код, от прегладняла мечка, как тя се влюби в мен и как се наложи да избягам от разгневения й годеник. Няма да ти обяснявам също как пътувах отново на север по леда и се завърнах след много приключения във Великия ловен район. Можеш да прочетеш за всичко това в моя междуполисен бестселър „Красивата Америка“, когато стигнем в Брайтън.

* * *

Том не продума доста дълго време. Главата му беше препълнена с чудесни картини, които разказът на Пенироял беше предизвикал в съзнанието му. Трудно му беше да повярва, че не е чувал за невероятното откритие на професора. Та то беше покъртително! Монументално! Явно Гилдията на историците беше постъпила изключително глупаво, след като беше отхвърлила такъв човек!

Младежът най-накрая съумя да попита:

— Повече не се ли върнахте, професоре? Не организирахте ли втора експедиция с по-добра екипировка…

— Уви, Том — въздъхна Пенироял. — Така и не намерих никого, който да финансира завръщането ми там. Имай предвид, че фотоапаратите и оборудването ми за вземане на проби бяха разрушени при катастрофата на „Алън Куотърмейн“. Взех няколко артефакта с мен, когато напуснах племето, но всички бяха изгубени по време на обратното ми пътуване. Как можех да накарам някого да финансира втора експедиция без доказателства? Честната дума на един алтернативен историк не стига за това. За съжаление — изрече натъжен професорът, — до ден-днешен, Том, има хора, които не вярват, че съм ходил в Америка.