Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Смъртоносни машини (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Predator’s Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
filthy(2018 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2019 г.)

Издание:

Автор: Филип Рийв

Заглавие: Хищническо злато

Преводач: Коста Сивов

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Радомир Мирчев

Коректор: Ина Тодорова

ISBN: 978-954-27-2249-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8664

История

  1. —Добавяне

35.
Леденият ковчег

Какво чукане и тракане беше завзело Анкъридж в следващите дни! Какво сияние на работни лампи в дългите нощи и каква феерия от искри бушуваха наоколо, докато Скейбиъс ръководеше изработката на нови перки от резервните платформи и направата на стабилизатори от защитните обвивки на веригите! Какъв грохот и бучене се надигаха от двигателите, чиито разпределителни валове и ремъци бяха преместени! Боне използва „Ларва“, за да пробие ледения къс, и новите перки бяха спуснати внимателно във водата под града, докато Скейбиъс експериментираше с преправения рул. Нищо от гореизброеното не функционираше много добре, но работеше поне достатъчно добре. Седмица след появата на Боне двигателите заработиха на пълни обороти и Фрея усети как градът й се раздвижи под краката й и започна бавно, много бавно да се тласка в океана, докато водата се блъскаше в този леден Ноев ковчег.

Лека-полека продължаваха напред, докато дните станаха по-дълги и айсбергите по-малко, а слънчевите лъчи, които пробиваха мъглата, бяха топли, тъй като Анкъридж пътуваше към ширини, в които все още беше едва късна есен.

* * *

Хестър не взе участие в празненствата, срещите и забавите, които се организираха в града през последните седмици от пътуването. Дори не присъства на сватбата на Сьорен Скейбиъс и Уиндолин Пай. Прекарваше по-голямата част от времето си в Зимния дворец при Том и по-късно, когато се връщаше назад в спомените си към тези дни, не помнеше пейзажите — мъртвите острови, струпания лед, който Анкъридж трябваше да разбива, за да премине, нито пък безжизнените планини на Америка, които се издигаха на хоризонта, — а само малките знаци за възстановяването на любимия си.

Настъпи денят, в който госпожица Пай събра целия си кураж и всичките познания, добити от медицинските й книги, и оперира Том — забърка с дълги пинсети в тялото му, докато… е, по това време Хестър вече беше припаднала, но когато се съвзе, госпожица Пай й подаде куршума — малко смачкано топче от синьо-сив метал, което изглеждаше напълно безобидно.

След това настъпи денят, в който Том за първи път отвори очи и заговори — трескави, безсмислени приказки за Лондон, Пенироял и Фрея, но беше по-добре от нищо и тя го хвана за ръката, целуна го по челото и го остави отново да се унесе в неспокоен и изпълнен с бълнуване сън.

След като вече нямаше опасност Том да умре, маркграфинята започна да го посещава често. Хестър дори й позволи от време на време да я сменя на поста й, защото самата тя не се чувстваше особено добре, тъй като с носещия се по водата град не бяха на едно и също мнение. В началото двете момичета се чувстваха неловко заедно, но след няколко посещения Хестър се осмели и попита:

— Смяташ ли да им кажеш?

— На кого какво да кажа?

— Че аз съм тази, която ви продаде на Аркангел?

Фрея също си задаваше този въпрос и помисли малко, преди да отговори.

— Какво ще стане, ако го направя?

Хестър заби поглед в пода и заглади дебелия килим със старите си ботуши.

— В такъв случай няма да мога да остана. Ще замина нанякъде и ти ще получиш Том.

Фрея се усмихна. Винаги щеше да обожава Том, но увлечението й по него се беше изпарило някъде в ледовете на Гренландия.

— Аз съм маркграфинята на Анкъридж — заяви тя. — Ще се оженя по политически причини за някого от долния етаж на града или… — (Тя се поколеба и се изчерви при мисълта за Боне, който беше толкова сладък и странен.) — Както и да е — продължи бързо, — искам да останеш. Анкъридж се нуждае от някого като теб на борда си.

Хестър кимна. Представи си баща си преди време в някоя зала в Хай Лондон. Вероятно беше провел същия разговор с Магнъс Кроум.

— Значи, когато има някакви неприятности като Чичо и Изгубените момчета, нападение от аеропирати или предател като Пенироял, който трябва да бъде убит бързо, ще се обръщаш към мен да ти свърша мръсната работа?

— Е, изглеждаш доста добра в това — отвърна Фрея.

— Какво ще стане, ако не се съглася?

— Тогава ще разкажа на всички за Аркангел. Междувременно ще пазя нашата тайна.

— Това е изнудване — възпротиви се Хестър.

— О, сериозно? Ужас! — Маркграфинята изглеждаше доволна от себе си, сякаш най-накрая беше разбрала как трябва да се управлява един град.

Хестър я изгледа и й се усмихна с кривата си усмивка.

* * *

През една от нощите в края на пътуването Хестър се разбуди от дрямката си в стола до леглото на Том от един слаб и добре познат глас:

— Хет?

Тя се разсъни и се наведе над любимия си. Замилва го по челото и му се усмихна с бледо и изтормозено лице.

— Том, вече си по-добре!

— Мислех, че ще умра — отвърна той.

— Беше на косъм.

— Какво стана с Ловците?

— Няма ги. Аркангел затъна в леда някъде зад нас. Насочили сме се на юг, право в сърцето на някогашната Америка. Е, технически погледнато е възможно да е някогашната Канада. Никой не знае къде е била някогашната граница.

Том се намръщи.

— Значи професор Пенироял не е лъгал? Мъртвият континент наистина е отново зелен?

Хестър се почеса по главата.

— Не съм много сигурна. Появи се една стара карта… сложно е за обяснение. В началото не знаех защо трябва да се доверяваме повече на Снори Улвесон, отколкото на Пенироял, но определено има зелени местности тук. Понякога, когато мъглата се вдигне, се виждат малки криви дървета и някакви неща, които са се вплели в планините, сякаш от това зависи животът им. Предполагам, че именно тези неща са вдъхновили историите на пилотите. Но това дори не се доближава до обещанията на Пенироял. Няма никакъв Ловен район. Само един-два острова. На Анкъридж ще му се наложи да стане статичен град.

Думите на Хестър изплашиха Том. Тя го стисна за ръката и се прокле за несъобразителността. Забрави колко много се страхуваха от живота на голата земя гражданчетата като него.

— Родена съм на остров, нали помниш? Беше приятно там. Ще си живеем добре и тук.

Том кимна, усмихна се и се втренчи в нея. Изглеждаше добре, макар и малко бледа. Все още дори не се доближаваше до определението за красавица, но беше прелестна в новите си черни дрехи, които беше взела от магазин на „Бореал Аркейд“, за да замени затворническото си облекло. Беше си измила косата и я беше вързала назад с нещо сребристо. За първи път не се опита да скрие лицето си, докато я гледаше. Погали я по бузата.

— А ти добре ли си? Изглеждаш ми малко бледа.

Хестър се засмя.

— Ти си единственият, който забелязва как изглеждам. Имам предвид освен очевидното. Просто съм малко отпаднала. — (По-добре беше да не му казва какво беше открила Уиндолин, когато отиде да й се оплаче от морска болест. Шокът можеше да влоши състоянието му още повече.)

Том докосна устата й.

— Знам, че си се почувствала ужасно, когато ти се е наложило да убиеш онези мъже. Все още се чувствам виновен, че убих Шрайк, Пюси и Генч. Вината не е твоя. Трябваше да го направиш.

— Да — прошепна в отговор Хестър и се усмихна при мисълта колко различни бяха двамата, защото, когато се замислеше за смъртта на Масгард и Ловците, въобще не изпитваше вина, а само удовлетворение и задоволство, че се е справила. Легна на леглото до Том, прегърна го и отново си спомни за всички неща, които се бяха случили, откакто стъпиха за първи път в Анкъридж. — Аз съм дъщеря на Валънтайн — изрече нежно тя, когато се увери, че любимият й спи. Това беше най-прекрасното нещо на света — да лежи с Том в обятията си и с детето му в утробата си.

* * *

Фрея се събуди от лъча сребриста дневна светлина, който се процеждаше между завесите й. На улицата пред двореца й някой викаше.

— Земя! Земя!

Това съвсем не бяха новини, тъй като Анкъридж се намираше близо до земя вече дни наред и се движеше внимателно по един дълъг и тесен проток към мястото, което Снори Улвесон беше нарекъл Вайнленд. Но виковете продължиха. Фрея стана от леглото, облече си халата, дръпна завесата, отвори високия прозорец и излезе навън на студения балкон. Зората беше чиста като лед. От двете страни на града се издигаха покрити със сняг черни планини, които хвърляха сенките си. Насред скалите и сипеите се подаваха изтощени борове като първите наболи косъмчета на обръсната глава. И там…

Фрея стисна парапета на балкона с две ръце, благодарна на хапещия студ на ледения метал, който й даваше увереност, че не сънува. Пред тях се виждаха очертанията на остров, който се подаваше от мъглата и като че ли висеше над спокойната вода. Забеляза борове по високите места и брези, на които все още бяха останали по няколко от летните листа, приличащи на златни монети. Склоновете бяха покрити със зелен пирен и кафява орлова папрат. Видя сняг върху някои от офиките, трънките и дъбовете, а отвъд цялата тази невероятна картина проблясваше пролив, който отвеждаше до втори остров и до трети. Фрея се засмя на глас, а градът й потрепери под нея за последен път, когато намали, за да я отведе безопасно в тайните земи на Запада.