Филип Рийв
Хищническо злато (31)

31.
Чекмеджето с ножовете

На стотина метра под гондолата на „Джени Ханивър“ се носеха големи ледени късове, които се блъскаха в малки хълмове и била. Том и Хестър наблюдаваха от прозорците в пилотската кабина тази безкрайна белота и имаха чувството, че цяла вечност летят над бронирания океан.

На следващия ден след бягството им от Грабителско гнездо кацнаха на една малка китоловна станция на снегомади и си купиха гориво с последните суверени на Пенироял. Оттогава само летяха на север и на запад в търсене на Анкъридж. Не бяха спали кой знае колко от страх да не сънуват загиналата авиаторка, която тормозеше сънищата им. Стояха само в пилотската кабина, ядяха стари бисквити, пиеха кафе и си разказваха в кратки изблици на откровение нещата, които им се бяха случили, откакто се разделиха.

Не говореха за бягството на Хестър от Анкъридж или за причината за него. Не го бяха споменавали от онази първа вечер, когато лежаха останали без дъх и трепереха в обятията си на твърдата палуба, и Хестър каза тихичко:

— Има нещо, което не съм ти разкрила. След като те оставих, сторих нещо ужасно…

— Разстроила си се и си отлетяла — отвърна Том, неразбрал значението на думите й. Той беше толкова щастлив, че си я беше върнал, че не желаеше да спори с нея, затова се опита да изкара всичко като нещо маловажно и лесно за прощаване.

Хестър поклати глава.

— Нямах предвид… — но не успя да обясни.

Затова продължиха да летят ден след ден над набръчкания лед и замръзналите земи до днес и до момента, в който Том каза:

— Не исках онова да се случва между мен и Фрея. Когато отидем в Анкъридж, няма да е като миналия път, обещавам ти. Просто ще ги предупредим за Аркангел и отново ще си тръгнем. Ще се насочим към Стоте острова или някъде другаде само двамата, както си беше.

Хестър поклати глава.

— Прекалено е опасно, Том. Наближава война. Може би няма да се случи тази година или следващата, но ще е съвсем скоро и ще бъде сериозно. Прекалено е късно да се направи каквото и да било. Лигата продължава да смята, че ние сме опожарили Северната аерофлота. Зелена буря ще ни обвини за нападението над Грабителско гнездо, а онази преследвачка няма винаги да е насреща, за да ни помага.

— Тогава къде можем да отидем? Къде ще сме в безопасност?

— В Анкъридж — отвърна Хестър. — Ще намерим начин да спасим Анкъридж и ще останем там за няколко години. След това може би…

Дори да успееха по някакъв начин да спасят града, знаеше, че на борда му няма да има място за нея. Щеше да остави Том при Фрея, след което смяташе да отлети сама. Анкъридж беше добър, мил и спокоен град, не беше място за дъщерята на Валънтайн.

* * *

Същата вечер, докато светлините на Северното сияние танцуваха над него, Том погледна надолу през една пролука в облаците и видя огромен белег в леда — стотици дълбоки, успоредни бразди от гъсенични вериги, които се простираха на изток в облачните планински части и се губеха на запад в празната нощ.

— Градски следи! — изкрещя той и побърза да събуди Хестър.

— Аркангел — отвърна тя и се почувства зле. Широките следи на града хищник само й напомниха колко голям беше той. Как можеше да спре нещо такова?

Насочиха „Джени“ по курса на Аркангел. Час по-късно Том улови писъка на насочващия маяк на хищника, който прониза статичния шум на радиото, и не след дълго видяха премигващите му светлини в мъглата пред тях.

Градът се движеше на четвърт от скоростта си, а пред него имаше разузнавателни екипи и откачени малки предградия, които да проверят здравината на леда. Отлитаха дирижабли, предимно търговци, които напускаха аеропристанището и се насочваха на изток, защото не желаеха Аркангел да ги отведе толкова далеч от границите на картите им. Том искаше да говори с тях, но Хестър го предупреди да не го прави.

— Не можеш да имаш доверие на хора, които търгуват с Аркангел — каза тя, но всъщност се страхуваше, че някой от търговците може да я разпознае и да каже на любимия й какво е сторила. — Да стоим настрана от хищника и да продължим напред.

Останаха настрана и продължиха напред. Светлините на Аркангел останаха да мъждукат в мрака зад тях, а от север заваля сняг. Когато сигналът на маяка започна да изчезва, се появи друг, който в началото беше много слаб, но ставаше все по-силен. Идваше от леда пред тях. Вторачиха се в мрака, докато вятърът брулеше балона на „Джени“ и в прозорците се блъскаха снежинки. Далеч напред проблеснаха светлини и от статичния шум на радиото се чу по-дълъг и по-ясен сигнал, който звучеше като самотния вой на вълк единак.

— Това е Анкъридж.

— Той не се движи!

— Нещо не е наред…

— Закъсняхме прекалено много! — изрева Том. — Не помниш ли? Аркангел изпраща Ловците да залавят градовете, които иска да изяде. Онзи брутален тип, когото срещнахме във Въздушен пристан! Той ги залавя и ги насочва към челюстите на хищника… Трябва да обърнем. Ако кацнем, Ловците ще ни задържат, докато пристигне Аркангел, и „Джени“ ще бъде изяден заедно с града…

— Не — отвърна Хестър. — Трябва да кацнем. Трябва да направим нещо. — Тя погледна Том. Така искаше да му каже защо всичко това беше толкова важно за нея. Знаеше, че за да изкупи греха си, трябваше да се бие с Ловците и вероятно щеше да загине. Искаше да сподели на Том за сделката си с Масгард и да го помоли да й прости. Ами ако не можеше да й прости? Ами ако я отблъснеше ужасѐн? Думите бяха в устата й, но тя не дръзна да ги изрече.

Том спря двигателите на „Джени“ и се остави вятърът да ги доближи до града. Беше трогнат от неочакваната и изненадваща загриженост от страна на Хестър за ледения град. Не беше осъзнал, докато не го видя отново, колко много му липсваше. Очите му се напълниха със сълзи и погледът му се размаза на светлините от Щурвала и Зимния дворец.

— Всичко свети като Куърково дърво…

— За да може Аркангел да ги забележи — каза Хестър. — Масгард и хората му са спрели двигателите и са включили всички светлини и насочващия маяк. Вероятно са се разположили в двореца на Фрея и чакат градът им да пристигне.

— Какво е станало с маркграфинята? — попита Том. — Какво е станало с всички жители?

Хестър нямаше отговори на тези въпроси.

Аеропристанището беше прекалено добре осветено и приветливо, но нямаше как да кацнат на него. Хестър спря светлините на „Джени“ и остави пилотирането на Том, който беше по-добър от нея. Той отведе дирижабъла толкова ниско, че килът на гондолата почти остърга леда, преди отново да го вдигне нагоре и да се промуши през една тясна пролука между два склада на бакборда на долния етаж. Затварянето на прихващащите скоби прозвуча прекалено силно, но никой не дойде да види какво се случва и когато излязоха навън, не намериха никого по тихите и потънали в сняг улици.

Изкачиха се бързо и мълчаливо до аеропристанището, не говореха, погълнати от различните си спомени за града. „Турбулентност в ясно небе“ беше кацнал на една открита площадка в средата на пристанището. Вълчият знак на Аркангел блестеше в червено на балона му. Един облечен в кожи пазач стоеше на пост пред него, а зад прозорците на гондолата се движеха хора.

Том погледна Хестър.

— Какво ще правим?

Тя поклати глава, все още не знаеше. Том я последва през гъстите сенки зад цистерните с гориво и двамата се озоваха пред задната врата на къщата на уредника на пристанището. Тук също цареше мрак, нарушаван единствено от сиянието на пристанищните лампи, което се сипеше през заскрежените прозорци. Сякаш торнадо беше помело доскоро спретнатите дневна и кухня, беше потрошило колекцията от сувенирни чинии и съдове и беше унищожило портретите на децата на Аакиук от семейния олтар. Античната вълча пушка, която висеше в дневната, я нямаше, а печката беше студена. Хестър коленичи над счупените парчета върху дрешника — от тях сияеха лицата на членове на семейство Расмусен — и отвори чекмеджето с ножовете.

Едно разхлабено стъпало зад нея изскърца. Том, който беше по-близо до стълбището, се обърна точно навреме, за да види едно сиво петно — лице, което го гледаше иззад пръчките на парапета. То изчезна почти на мига. Онзи, който се криеше там, се насочи към първия етаж. Том извика от изненада и бързо сложи ръка върху устата си, като си спомни мъжа отвън. Хестър мина грубо покрай него с най-острия кухненски нож на госпожа Аакиук в ръка. Последва объркано стълкновение в сенките зад парапета и един глас, който се замоли: „Милост! Пощадете ме!“. Чу се влачене по стълбите на тежко тяло. Хестър дърпаше фигурата за крачолите на панталоните. Изправи се задъхана. Ножът все още беше в ръката й, готов за употреба. Том погледна пленника й.

Пенироял. Мръсен, рошав и с набола бяла четина над оформената му брада, изследователят изглеждаше остарял с десет години през времето, през което ги нямаше, сякаш на борда на Анкъридж годините минаваха по-бързо, отколкото във външния свят. Той скимтеше изплашен, а очите му подскачаха между лицата им.

— Том? Хестър? Богове и богини, помислих си, че сте онези проклети Ловци. Как се озовахте тук? „Джени“ с вас ли е? О, благодаря на небесата! Трябва да си вървим веднага!

— Какво се е случило тук, професоре? — попита Том. — Къде са всички?

Пенироял, който не отделяше очи от заплашителния нож в ръката на Хестър, се изправи в по-удобна поза и се облегна на една греда.

— Ловците на Аркангел, Том. Аерохулигани, водени от онзи подлец Масгард. Пристигнаха преди около десет часа, счупиха задното колело и завзеха града.

— Всички ли са мъртви? — попита Хестър.

Пенироял поклати глава.

— Не мисля. Искаха да запазят хората в добра форма, за да могат да ги използват в жестоките си робски ями. Заловиха ги и ги затвориха в Зимния дворец, докато чакат града им да ни настигне. Неколцина от смелите момчета на Скейбиъс се опитаха да се възпротивят и бяха пребити доста зле, но иначе никой друг не е наранен.

— А ти? — Хестър се наведе към светлината и го остави да се наслади на горгонското й лице. — Защо не си заключен при останалите?

Пенироял я дари с лукава усмивка.

— О, знаеш ли какво е мотото на семейство Пенироял, госпожице Шоу? „Когато нещата се объркат, умните се крият под някоя голяма мебел.“ По случайност бях на аеропристанището, когато пристигнаха. Благодарение на бързата си мисъл се промъкнах тук и се скрих под леглото. Не излязох, докато всичко не приключи. Смятах да се представя на младия Масгард, разбира се, и да си поискам хищническото злато, но честно казано не мисля, че мога да му имам доверие, затова просто си кротувам.

— Какво хищническо злато? — попита Том.

— О, ах… — Пенироял като че ли се засрами и се опита да скрие този факт зад старата си мошеническа усмивка. — Работата е там, Том, че май аз съм виновен Ловците да дойдат тук.

Поради причина, която младежът не успя да разбере, Хестър започна да се смее.

— Изпратих само няколко безобидни призива за помощ! — оплака се изследователят. — Не съм предполагал, че Аркангел ще ги чуе! Кой да знае, че един радиосигнал може да пропътува толкова голямо разстояние? Без съмнение, става въпрос за някаква странност на местния климат… Както и да е, сами виждате, че това не ми помогна особено много. Хванат съм в капан от часове с надеждата да се промъкна на борда на дирижабъла на Ловците и да избягам с него, но един мръсен пазач го охранява, а и има още двама вътре…

— Видяхме — каза Том.

— Но — продължи изследователят, а лицето му направо просия — вие се върнахте с „Джени Ханивър“ и това вече няма никакво значение, нали? Кога тръгваме?

— Няма да е сега — отвърна Хестър. Том се обърна към нея, все още обезпокоен от намерението й да се изправи срещу Ловците. — Как бихме могли да си тръгнем? — попита бързо тя. — Дължим го на семейство Аакиук, Фрея и останалите. Трябва да ги спасим.

Докато мъжете я гледаха изумено, тя отиде до кухненския прозорец и надникна през призмата на заскреженото му стъкло. Снежинките падаха безцелно на конусовидната светлина под лампите на пристанището. Представи си пазачите на борда на дирижабъла, другаря им отвън, който крачи напред-назад, за да се стопли, и останалата част от екипажа на Масгард, които се намираха в Зимния дворец и се сгряваха със съдържанието на винарната на семейство Расмусен. Те щяха да са пияни, уверени в себе си и нямаше да очакват неприятности. Не биха били никакъв проблем за Валънтайн. Вероятно, ако е наследила достатъчно от силата, жестокостта и лукавостта на баща си, нямаше да са никакъв проблем и за дъщеря му.

— Хестър? — Том застана зад нея, изплашен от лошото й настроение. Обикновено той беше този, който предлагаше безразсъдни планове за спасяването на безпомощните. Да чуе подобно нещо от устата на любимата си, беше като да види света обърнат с главата надолу. Сложи нежно ръка на рамото й и я усети как се стегна и се отдръпна от нея. — Хестър, те са много, а ние сме само трима…

— Двама — прекъсна го Пенироял. — Не искам да участвам в самоубийствения ви план…

С едно бързо движение Хестър опря ножа във врата му. Ръката й потрепери едва и улови отраженията им в острието.

— Ще направиш каквото ти наредя — каза дъщерята на Валънтайн — или ще те убия собственоръчно.