Филип Рийв
Хищническо злато (3)

3.
Пасажерът

Пенироял беше познато име за Том, макар да не можеше да се сети от къде. Сигурно го беше чувал по време на лекция, докато беше чирак историк… но какво беше направил или казал този човек, за да се изучава, не си спомняше. Беше прекарал прекалено много време във фантазии, за да обръща внимание на учителите.

— Не качваме пасажери — каза твърдо Хестър. — Насочили сме се на юг и пътуваме сами.

— Югът е превъзходен! — просия Пенироял. — Домът ми е курортният сал Брайтън, който тази есен се намира в Средно море. Трябва да се прибера бързо там, госпожице Шоу. Издателите ми, Фюмет и Спрейнт, отчаяно желаят да им осигуря нова книга до Лунния фестивал, а се нуждая от тишината и спокойствието на собствения си кабинет, за да започна работа над бележките си.

Докато говореше, мъжът погледна бързо зад себе си и огледа лицата на хората на кея. Потеше се. На Хестър не й приличаше на човек, който търси да се прибере у дома, и не й изглеждаше да казва цялата истина. Том обаче го гледаше като хипнотизиран.

— Вие сте писател, така ли, господин Пенироял?

— Професор Пенироял — просия отново мъжът, когато го поправи любезно. — Аз съм изследовател, авантюрист и алтернативен историк. Може би сте се натъквали на трудовете ми „Изгубените градове на пясъците“ или „Красивата Америка — истината за Мъртвия континент“…

Том си спомни къде беше чувал името преди. Веднъж Чъдли Померой спомена Нимрод Б. Пенироял в лекция за последните трендове в историята. Пенироял (беше казал старият историк) нямал никакво уважение към истинските исторически изследвания. Дръзките му експедиции представлявали просто търсения на сензация, а книгите му били пълни с безумни спекулации и сантиментални приключенски истории. Том доста си падаше по безумни спекулации и приключенски истории, така че след лекцията веднага потърси книгите на Пенироял в библиотеката на Музея — само че превзетата Гилдия на историците беше отказала да им осигури място на лавиците си, така че не успя да разбере къде го бяха отвели експедициите му.

Младежът погледна Хестър.

— Имаме място за един пасажер, Хет. А и малко пари биха ни дошли добре…

Момичето се намръщи.

— О, парите не са проблем — отвърна Пенироял, извади издута кесия и я разклати пред очите им. — Какво ще кажете за пет суверена сега и пет, когато стигнем Брайтън? Сделката не е толкова примамлива, колкото предложението на Пьотр Масгард за предаването на някой беден град, но все пак е доста добра, а и ще направите голяма услуга на литературата.

Хестър погледна една макара с буксирно въже на кея. Знаеше, че е изгубила. Този прекалено приятелски настроен непознат беше наясно как да се хареса на Том и дори самата тя трябваше да признае, че десет суверена щяха да им дойдат много добре. Направи последен опит да развали работата, като срита раницата на Пенироял и попита:

— Какво има вътре? Не пренасяме Стара технология. Виждали сме на какво е способна.

— Небеса — извика Пенироял. — Напълно съм съгласен! Може да съм алтернативен историк, но не съм идиот. Аз също съм виждал какво се случва на хората, които прекарват живота си в изкопаването на стари машини. Умират отровени от странна радиация или взривени от повредени джаджи. Не, нося единствено резервно бельо и няколко хиляди страници бележки и скици за новата ми книга — „Огнените планини — природен феномен или древна грешка?“.

Хестър отново срита раницата. Тя се свлече на една страна, но не издаде никакви метални звуци, които да й подскажат, че Пенироял лъже. Момичето погледна надолу към земята през перфорираната метална платформа на Въздушен пристан, където един град пълзеше бавно на запад и влачеше дългата си сянка отзад. О, добре де, помисли си Хестър. Средното море беше топло и синьо и щеше да й се отрази добре след тези мрачни Заледени пустини. А и щяха да стигнат за седмица. Щеше да изтърпи да споделя Том с професор Пенироял за една седмица, нали? Все пак любимият й щеше да бъде само неин до края на живота им.

— Добре — съгласи се накрая тя, грабна кесията на изследователя и отброи пет златни суверена, преди да се е отказал от сделката. Том му обясняваше до нея:

— Ще те настаним в предния трюм, професоре, а ако желаеш, можеш да използваш лечебницата като кабинет. Възнамерявах да пренощуваме на Въздушен пристан и да тръгнем призори.

— Ако нямаш нищо против, Том — каза Пенироял и отново огледа нервно кея, — бих предпочел да тръгнем веднага. Не трябва да карам музата ми да чака…

Хестър сви рамене и отново обърна кесията.

— Тръгваме веднага след като уредникът на пристанището ни даде разрешение — отвърна тя. — Таксата е два суверена.

* * *

Слънцето залезе. Приличаше на червен въглен, който потъва в лабиринта на западните части на Танхойзер. От Търговското сборище долу продължаваха да излитат балони, а през базалтовите планини прииждаха в южна посока дирижабли от големия Аркангел. Един от тях принадлежеше на дружелюбен стар джентълмен на име Уиджъри Блинко, търговец на Стара технология, който свързваше двата края, като отдаваше под наем стаи над магазина си до пристанището на Аркангел и снабдяваше с информация всеки, който си платеше за нея.

Господин Блинко остави съпругите си да закотвят дирижабъла, а той тръгна направо към уредника на пристанището.

— Виждал ли си този човек? — попита без заобикалки той.

Уредникът на пристанището погледна снимката, която господин Блинко остави на бюрото му.

— Разбира се, това е професор Пенироял, джентълменът историк.

— Джентълмен, ама друг път! — извика гневно Блинко. — Живя в дома ми цели шест седмици и избяга веднага след като Въздушен пристан се появи, без да ми плати и пени от дължимия наем! Къде е той? Къде мога да намеря това подло създание?

— Закъсняхте, друже — ухили се уредникът, който изпитваше огромно удоволствие да съобщава лоши новини. — Дойде с един от първите балони от Аркангел и попита кои дирижабли пътуват на юг. Свързах го с онези младежи, които летят с „Джени Ханивър“. Излетяха към Северно море преди не повече от десет минути.

Блинко изръмжа и потърка изморено с ръка голямото си бледо лице. Не можеше да си позволи да изгуби двадесетте суверена, които Пенироял му беше обещал. О, защо, защо, защо не накара подлеца да си плати предварително? Толкова много се зарадва и развълнува, когато историкът му подари подписан екземпляр на „Красивата Америка“ („На моя добър приятел Уиджъри с най-добри пожелания“) и му обеща да го спомене в следващата си книга, че въобще не предусети намеренията на мошеника, който беше започнал да си купува вино за негова сметка. Дори не възрази, когато Пенироял открито флиртуваше с по-младите госпожи Блинко! Мътните ги взели всичките писатели!

И тогава нещо, което уредникът на пристанището каза, си проправи път през мъглата от самосъжаление и главоболието, което помрачаваше мислите му. Име. Познато име. Ценно име!

— Да не би да каза „Джени Ханивър“?

— Да, сър.

— Но това е невъзможно! Този дирижабъл е изгубен, откак боговете унищожиха Лондон!

Уредникът поклати глава.

— Не е така, сър, въобще не е така. Просто през изминалите две години летя в чуждестранни небеса. Чух, че е търгувал с онези градове зикурати на Нова Мая.

Господин Блинко му благодари и излезе на кея. Той беше едър мъж и не му се налагаше да тича много често, но сега си струваше да го направи. Изблъска едни деца, които се редуваха да гледат към небето през монтиран на парапета телескоп. Погледна на юг и забеляза залязващото слънце да се отразява в предните прозорци на въздушен кораб — малък червен дирижабъл с гондола с подсилени планки и двигатели „Жьоне-Каро“.

Господин Блинко побърза да се върне на собствения си летателен апарат „Проблясък“ и при изстрадалите си съпруги.

— Бързо! — провикна се той и скочи в гондолата. — Включете радиото!

— Явно Пенироял му се е изплъзнал отново — каза едната от съпругите.

— Ама че изненада — подкрепи я втора.

— Точно това се случи и в Аркангел — обади се трета.

— Тишина, съпруги! — изкрещя Блинко. — Това е важно!

Четвъртата му съпруга направи физиономия.

— Пенироял не си струва труда.

— Горкият мил професор Пенироял — промълви жално петата.

— Забрави за него — излая съпругът й, свали си шапката и си сложи слушалките. Настрои предавателя на секретна честота и направи нетърпелив жест на съпруга номер пет да спре да хленчи и да завърти манивелата. — Познавам хора, които ще ми платят много добре, като им споделя какво научих току-що! Търговският дирижабъл, с който Пенироял се измъкна, е старата кошница на Ана Фанг!

* * *

Едва сега Том осъзна колко много му липсва компанията на другите историци. Хестър винаги изслушваше с интерес странните факти и истории, които помнеше от дните си на чирак, но не можеше да му предложи много в замяна. Тя се грижеше сама за себе си още от дете и макар да знаеше как да се качи на борда на движещ се град, как да хване и одере котка и как да срита някой крадец точно където боли най-много, не си беше направила труда да изучава историята на своя свят.

Приповдигнатото настроение на професор Пенироял изпълваше пилотската кабина на „Джени Ханивър“. Той си имаше собствена теория или анекдот за абсолютно всичко и докато го слушаше, Том беше налегнат от носталгия по старите дни в Лондонския музей, където живееше заобиколен от книги, факти, реликви и научни спорове.

— Вземи тази планинска верига например — каза Пенироял и посочи предния прозорец. Летяха на юг над един дълъг участък на Танхойзер и блясъкът на лавата в един активен кратер подскачаше върху лицето на изследователя. — Тя ще е темата на новата ми книга. Откъде се е появила? Не е била тук в древни времена, знаем това благодарение на картите, които са се запазили. Как се е издигнала толкова бързо? Какво я е причинило? Същото се отнася и за Шан Гуо. Жан Шан е най-високата планина в света, но не се споменава никъде в древните анали. Дали тези нови планини наистина са се появили в резултат на естествена вулканична дейност, както са ни учили? Или причината е някаква древна технология, която се е побъркала? Експериментален източник на енергия или ужасно оръжие! Създател на вулкани! Помисли си какво откритие би било това, Том!

— Не сме заинтересовани от откриването на Стара технология — автоматично отговори Хестър, която се беше навела над масата с картите и се опитваше да планира курс. Пенироял я дразнеше все повече и повече.

— Разбира се, че не, мило момиче! — отговори професорът и се извърна встрани от нея (все още не можеше да погледне ужасното й лице, без да потръпне). — Разбира се, че не! Много благороден и уместен предразсъдък. Въпреки това…

— Това не е предразсъдък — сопна се Хестър и се обърна към него с железния навигационен пергел в ръка. Пенироял се разтревожи, че тази девойка може да го нарани, ако продължава в същия дух. — Майка ми беше археоложка. Също така изследователка, авантюристка и историчка като теб. Тя отиде до мъртвите земи на Америка и намери нещо, което донесе у дома. Нещо, наречено МЕДУЗА. Управниците на Лондон чуха за това оръжие и изпратиха своя човек Валънтайн да я убие. Тогава той стори това на лицето ми и отнесе машината в Лондон. Инженерите там я накараха да работи, но — Бам! — тя се повреди и всичко приключи.

— Ах, да — отвърна трезво Пенироял. — Всички са чували за злополуката с МЕДУЗА. Виж ти, дори мога да се сетя точно какво правих по това време. Намирах се на борда на Читамоторе в компанията на една очарователна млада дама на име Минти Бапснак. Видяхме проблясъка, който освети източното небе от половин свят разстояние…

— Е, ние бяхме точно до Лондон. Ударната вълна ни отнесе надалеч. На следващата сутрин отидохме да проверим какво е останало от него. Целият град, домът на Том, беше изгорял до основи от оръжие, което майка ми беше намерила. Затова стоим настрана от Стара технология.

— Ах — отвърна Пенироял и се почувства изключително неудобно.

— Ще си лягам — заяви Хестър. — Боли ме главата. — Наистина беше така — няколкото часа непрестанно говорене от страна на професора бяха предизвикали жестока и туптяща болка в сляпото й око. Тя отиде до пилотското място, за да целуне Том за лека нощ, но не й беше приятно да го направи, докато Пенироял я гледа, затова само го пипна за ухото и му каза: — Повикай ме, когато искаш да си починеш — и се насочи към каютата на кърмата.

— Упс! — каза професорът, когато останаха само двамата с Том.

— Малко е своенравна — призна си младежът, засрамен от изблика на любимата си. — Но всъщност е прекрасна. Просто е срамежлива. Веднъж опознаеш ли я…

— Разбира се, разбира се — прекъсна го Пенироял. — Човек веднага може да види, че под тази неконвенционална външност се крие една абсолютно… хм… — Професорът не можа да измисли нещо хубаво за момичето, затова просто не продължи, а погледна през прозореца към осветената от лунната светлина планинска верига. Светлините на някакъв малък град се движеха по равнините долу. — Тя греши за Лондон, да знаеш — каза най-накрая той. — Имам предвид, греши, че е изгорял до основи. Говорих с хора, които са били там. Останали са доста руини. Цяла секция от Търбуха се е запазила в Безлюдните територии западно от Батмунк Гомпа. Една моя позната археоложка, очарователна млада дама на име Круис Морчард, твърди, че е влизала вътре, в един от големите фрагменти. Звучи невероятно, но навсякъде имало овъглени скелети и големи парчета наполовина разтопени сгради и машинарии. Радиацията от МЕДУЗА е предизвиквала появата на светлини сред останките, подобно на някакви блуждаещи огънчета… или може би е по-правилно блуждаещи огньове?

Този път беше ред на Том да се почувства неудобно. Унищожението на родния му град все още беше отворена рана за него. Бяха минали две и половина години, но заревото от онази величествена експлозия все още осветяваше сънищата му. Не искаше да говори за руините на Лондон, затова смени темата на разговора с любимата тема на професор Пенироял, а именно — самият професор Пенироял.

— Предполагам, че сте посещавали някои много интересни места?

— Интересни! О, нищо не знаеш, Том! Нещата, които съм виждал! Когато кацнем на аеропристанището в Брайтън, първата ми работа ще е да отида в някоя книжарница и да ти купя всичките си книги. Изумен съм, че не си попадал на тях досега. Та ти си толкова умен младеж.

Том сви рамене.

— Опасявам се, че ги нямаше в библиотеката на Лондонския музей…

— Разбира се! Гилдията на така наречените историци! Пфу! Прашасали дърти пръдльовци… Знаеш ли, някога кандидатствах при тях. Главният им историк, Тадеус Валънтайн, ме отряза! Само защото не му харесаха откритията, които бях направил при пътуването ми до Америка!

Интересът на Том веднага беше привлечен. Не му харесваше някой да определя старата му гилдия като дърти пръдльовци, но Валънтайн беше различен. Валънтайн беше убил по жесток начин родителите на Хестър и беше се опитал да убие него самия. Всеки, който не харесва Валънтайн, беше добре дошъл.

— Какво намерихте в Америка, професоре?

— О, хм, Том, то си е цяла история! Искаш ли да я чуеш?

Младежът кимна. Тази вечер нямаше как да напусне пилотската кабина заради силния вятър от юг, така че щеше да се радва да чуе една добра история. Приказките на Пенироял бяха събудили нещо у него, спомен за едни по-прости времена, когато се свиваше под завивките си в спалното помещение на чираците трета степен и четеше на светлината на факла историите на великите изследователи историци Монктън Уайлд, Чънг-Мей Спофърт, Валънтайн, Фишакър и Комптън Карк.

— Да, моля, професоре — отвърна той.