Филип Рийв
Хищническо злато (27)

27.
Стълбището

Изгубените момчета бяха разположили подслушвателния си пост в източната страна на Грабителско гнездо, където черните скали се спускаха надолу към водата. Един от изгорените дирижабли на Локи Червения беше потънал там по време на битката със Зелена буря и три охлюва се бяха залепили за покрития му с черупчести мекотели корпус, за да създадат импровизираната си база, като бяха сключили дългите си крака над туловищата си като раци в капан. „Ларва“ се включи в плетеницата и свърза въздушния шлюз на търбуха си с люка на покрива на централния охлюв — „Призрак на бълха“.

— Значи това е новобранецът на Чичо? — попита висок младеж, който ги чакаше на входа на охлюва си. Въздухът вътре беше застоял и неприятен. Той беше най-възрастният член на бандата на Чичо, когото Том беше виждал до момента. Непознатият го огледа от глава до пети със странна и снизходителна усмивка, сякаш знаеше шега, която новото попълнение нямаше да разбере.

— Приятелката на Том е Хестър Шоу, затворничка в Грабителско гнездо — започна да обяснява Боне.

— Аха, аха. Писмото рибка на Чичо пристигна много преди вас. Разбрах всичко за тези влюбени гълъбчета. Благотворителна мисия, а?

Момчето се обърна и тръгна по един тесен коридор.

— Казва се Зеленушко — прошепна Боне и го последва заедно с Том и Шило. — Той е един от първите.

— Първи в какво? — попита Том.

— Един от първите, които Чичо е завел в Гримзби. Един от лидерите. Чичо му позволява да задържи половината от всичко, което носи у дома. Той е дясната му ръка.

Дясната ръка на Чичо ги заведе в трюм, който беше разчистен от товар и пригоден за наблюдателна станция. Други момчета, които бяха по-малки от Зеленушко, но по-големи от Боне и Шило, мързелуваха с отегчен вид или се бяха надвесили над светещите в синьо контролни панели и наблюдаваха редица от кръгли екрани, покрили цялата стена. Това място беше доста претъпкано. Боне не беше чувал досега толкова много момчета да са били изпращани на една мисия. Защо Чичо ги беше командировал всичките, нали това беше някакво обикновено шпиониране? И защо толкова много от екраните не работеха?

— Само три от многокраките са в действие! — изуми се той. — Ние използвахме тридесет на борда на Анкъридж!

— Е, това не е точно като обирането на град, охлювче — сопна се Зеленушко. — Хората на Зелена буря са доста корави. Навсякъде има въоръжени пазачи. Единственият начин да вкараш многокраки, е по канализационната тръба, която води до изоставени тоалетни в западната част. Успяхме да пуснем три камери — там и в топлопроводите, — но Сухите чуха шумове и станаха подозрителни, затова не можем да ги мърдаме много и не смеем да изпратим още. Нямаше да имаме и толкова, ако Чичо не ни беше изпратил последните си модели — дистанционно управлявани чудесии без кабели. Разполагаме и с още някои специални джаджи.

Отново тази усмивка. Боне погледна към дългите контролни табла. Върху тях имаше купища с бележки, оставени насред зарязани чаши от кафе — разписания, смени и записки относно навиците на пазачите на Зелена буря. Няколко големи червени бутона привлякоха вниманието му — всеки от тях беше покрит с отделен пластмасов капак.

— За какво са тези? — попита Боне.

— Не ти влиза в работата — отвърна Зеленушко.

— Какво мислиш, че се случва там горе? — поинтересува се Шило.

Момчето сви рамене и започна да превключва каналите.

— Нямам представа. Местата, към които Чичо има най-голям интерес — лабораторията и Стаята на спомените, — са недостъпни за нас. Можем да подслушваме главния хангар, но не винаги разбираме какво се случва. Не говорят англиш или нордически като истинските хора. Бръщолевят на аеросперанто и на много други забавни източни езици. Това момиченце е техният водач.

Една тъмна глава изпълни екрана, погледната от странен ъгъл и през вентилационната решетка на тавана в кабинета й. Тя малко напомни на Том за момичето, което се беше държало грубо с него в Батмунк Гомпа.

— Луда е. Продължава да говори за някаква своя мъртва приятелка, все едно е жива. Чичо се интересува много от нея. Следва това очарователно създание…

Том ахна. Зеленушко сочеше към някого, който се беше свил в някаква стая. Картината беше толкова размазана и тъмна, че ако я гледаш достатъчно дълго, спираше да прилича на човек и се превръщаше в някакви странни и абстрактни форми, но Том нямаше нужда да гледа дълго.

— Това е Хестър! — изкрещя той.

Изгубените момчета се ухилиха и започнаха да се ръчкат едно друго. Бяха виждали лицето на Хестър на екраните си и смятаха, че е много глупаво, че на някого му пука за това грозно създание.

— Трябва да отида при нея! — каза Том, приближи се до екрана и му се прииска да може да се протегне към него и да я докосне само за да й покаже, че е тук.

— О, ще отидеш — отвърна Зеленушко, сграбчи Том за ръката и го издърпа през една голяма врата в малко отделение, чиито стени бяха пълни с рафтове с огнестрелни оръжия, мечове и копия. — Всички сме готови. Получихме инструкции от Чичо. Плановете ни са ясни. — Той подбра един пищов с газова тяга и го подаде на Том, а след това и едно любопитно малко метално устройство. — Шперц — каза момчето.

От операционната зала зад него се разнесе бурна активност. Вече никой не изглеждаше отегчен. През леко отворената врата Том успя да види момчетата, които се щураха напред-назад с документи и папки в ръце, натискаха бутони на дългите контролни табла и си слагаха слушалки.

— Няма да ме изпращате вътре сега, нали? — попита Том. — Не и веднага? — Очакваше да има време да се подготви, може би и някакъв брифинг относно наученото от Изгубените момчета за разположението на помещенията в Грабителско гнездо. Не очакваше да го накарат да се хваща за работа още с пристигането си.

Зеленушко обаче го сграбчи отново за ръката и го бутна обратно през операционната зала и през плетеницата от коридори.

— Няма по-добър момент от този — отвърна той.

* * *

Едно старо метално стълбище продължаваше зигзагообразно надолу по скалите от западната страна на Грабителско гнездо, в чиято основа се подаваше метален кей, предпазван от високи камънаци. По времето на пиратите се използваше от лодките, носещи провизии за острова, но такива не бяха идвали, откакто Зелена буря го завзе, и сега кеят беше занемарен и ерозирал под ударите на неуморния океан.

„Ларва“ излезе на повърхността в сянката му точно когато слънцето потъна в дълбоката мъгла на хоризонта. Вятърът беше утихнал почти изцяло, но от време на време се появяваше някой силен повей и прибоят се разбиваше в корпуса на охлюва, докато магнитните му щипки се захващаха за кея.

Том погледна през мокрите прозорци към светлините, които се носеха от сградите високо над него. Имаше чувството, че ще повърне. През целия път от Гримзби дотук си повтаряше, че всичко ще бъде наред, но сега, докато стояха под кея, не можеше да повярва, че ще успее да влезе в крепостта на Зелена буря и ще спаси Хестър.

Щеше му се Боне да е тук, но Зеленушко сам пилотира „Ларва“ и накара съучастника си да остане на борда на „Призрак на бълха“.

— Късмет! — каза му младежът в шлюза и го прегърна. Том осъзна колко много късмет ще му бъде необходим. — Стълбището води до една врата на около тридесет метра нагоре. Не е охранявана, защото не очакват нападение от океана. Ще бъде заключена, но не е проблем за инструментите ни. Носиш ли си шперца?

Том потупа джоба на палтото си. Една голяма вълна повдигна и разлюля „Ларва“.

— Добре тогава — отвърна нервно той и се замисли дали не е прекалено късно да се откаже.

— Ще те чакам точно тук — обеща Зеленушко със своята леко подозрителна усмивка. На Том му се искаше да може да му има доверие.

Младежът се заизкачва бързо по стълбището, като се опитваше да мисли само за Хестър, защото знаеше, че дори за миг да помислеше за всички войници и оръжия в крепостта над него, щеше да се разколебае. Една вълна се блъсна в „Ларва“, когато отвори люка, и го намокри с леденостудена вода. Излезе навън, където беше тъмно, а въздухът бе студен и свеж. Океанът се вълнуваше около него. Промуши се под подпорите на кея, когато поредната вълна се блъсна в охлюва, и се качи отгоре. Целият беше подгизнал и трепереше. Затича се към стълбите. Кеят подскачаше под него като животно, което опъва поводите си и се опитва да го хвърли от гърба си.

Том се заизкачва бързо в опит да се стопли. В мрака около него прелитаха птици и го стряскаха. Мисли си за Хестър — продължаваше да си напомня, но и най-хубавите му спомени с нея не можеха да потиснат нарастващия му страх. Опита се въобще да не мисли, каза си, че има работа за вършене, но мислите продължаваха да се появяват в главата му. Това беше самоубийствена мисия. Чичо просто го използваше. Онази история, че се нуждаел от шпионин в Грабителско гнездо, не беше цялата истина, вече беше сигурен в това. А и подслушвателният пост с всичките му оръжия… видя колко шокиран остана Боне, когато ги видя. Изиграха го. Той беше пешка в една игра, чиито правила не можеше да разбере. Може би просто трябваше да се предаде на Зелена буря. Щеше да се разкрещи и пазачите щяха да го заловят. Възможно беше да не са чак толкова лоши, колкото ги изкарваха, а и така щеше да види Хестър…

Една черна форма падна от мрака. Том вдигна ръце, извърна лице и затвори очи. Разнесе се дрезгав писък и в главата му се заби клюн — остър и болезнен, сякаш го бяха ударили с малко чукче. Пляскане и пърхане на криле и после нищо. Вдигна поглед и се огледа. Беше чувал за такива случаи, за морски птици, които нападали хора, когато се приближат до гнездата им. Високо над него, в сгъстяващия се мрак, летяха хиляди пернати. Том забърза по стълбите с надеждата, че и на другите няма да им хрумне нещо подобно.

Изкачи още няколко стъпала, преди птицата да го нападне отново, като се спусна отстрани с продължителен гърлен крясък. Този път успя да я огледа по-добре — широки, груби криле, които приличаха на раздърпана пелерина, а очите й светеха в зелено над отворения клюн. Том я удари с юмрук и я запрати настрани. Забърза отново по стълбите и усети болката. Когато погледна ръката си, видя трите кървави рани в нея. Що за птица беше това? Ноктите й бяха пробили най-хубавите му кожени ръкавици!

Поредният крясък — пронизителен и от достатъчно близко, за да бъде чут над врявата над него. Наоколо запляскаха криле и заудряха лицето и главата му. Усети химическа миризма и този път видя, че зеленото сияние в очите на животното не е отражение от светлините горе. Том извади пищова, който Зеленушко му даде, и удари с него създанието. То полетя настрани, но само миг по-късно нокти одраха главата му. Птиците нападатели бяха две.

Хукна да бяга нагоре и нагоре с кряскащите и пищящи птици — ако въобще бяха такива — около него. От време на време се спускаха към главата или към врата му. Бяха само две — другите пернати си гледаха своята работа, а именно да кръжат над върха на острова. Бяха само две и все пак му идваха в повече. Острите им като бръсначи метални нокти и тракащите клюнове проблясваха на светлината. Крилете им плющяха като знамена в буря.

— Помощ! — закрещя безрезултатно Том. — Махнете се! Махнете се! — Помисли дали да не побегне надолу към безопасния охлюв, но птиците нападнаха лицето му, когато се обърна, а и вратата беше съвсем близо, само след още няколко стъпала.

С усилие продължи нагоре по хлъзгавото стълбище, като държеше облечените си в раздрани ръкавици ръце над главата в опит да я предпази. По лицето му се стичаха топли вадички кръв. В последния светлик на умиращия ден видя вратата пред себе си и се спусна към нея, но беше прекалено зает да се брани от кълвящите го клюнове, за да извади шперца. В отчаянието си вдигна пищова и го насочи нагоре. Изстрелът проехтя между скалите и една от зеленооките птици падна към водата. От опашката й излизаше димна следа. Другата се отдръпна и след малко нападна отново. Том скри лице, но пищовът се изплъзна от кървавата му ръка, удари се в парапета и полетя надолу в мрака.

Бялото острие на прожектор проряза скалите и се спря точно върху него през вихрушката от криле и летящи сенки. Том се сви до вратата. Зави сирена, а после още една и още една. Звукът от тях се отразяваше в скалите.

— Зеленушко! — изкрещя той. — Боне! Помощ!

Стори му се почти невъзможно всичко да се обърка толкова бързо.

* * *

Един глас се разнесе по радиото на „Ларва“.

— Спипаха го.

Зеленушко кимна спокойно. Чичо му каза, че това е много вероятно да се случи.

— Пратете многокраките — нареди по радиото той. — Разполагаме само с няколко минути, преди да разберат, че е сам.

Започна да натиска разни бутони и превключватели. Един люк в корпуса се отвори, за да пусне стар товарен балон. Докато той се издигаше нагоре във вихрушката от птици и прожектори около върха на острова, магнитните щипки на „Ларва“ се откачиха от кея една по една. Краката на охлюва се прибраха и той потъна във водата като камък.

* * *

Металната врата се отвори и Том беше залят от жълта светлина. Толкова много искаше да се скрие от птиците, че се зарадва, когато пазачите го сграбчиха. Те извиха ръцете му зад гърба, обездвижиха краката му и някой опря цевта на автоматичен „Велтшмерц“ под брадичката му. Той постоянно повтаряше „Благодаря ви“ и „Съжалявам“, когато го вкараха вътре, затръшнаха вратата след него и го хвърлиха на студения под. След това го вдигнаха, отведоха го някъде и пак го оставиха. Около него се разнасяха гласове. Навън се изстрелваха ракети. Говореше се на аеросперанто с източен акцент и много диалектни думи, които не можеше да разбере.

— Сам ли е? — попита един много познат женски глас.

— Така смятаме, комендант: (нещо си) го намери на стълбището.

Жената заговори отново. Том не разбра какво каза, но вероятно питаше как беше стигнал дотук, защото един от другите гласове отговори:

— С балон. Двуместен. Ракетните ни установки го свалиха.

Казаха нещо, което звучеше като ругатня.

— Защо наблюдателните кули не са го видели?

— Пазачите казаха, че току-що се е появил.

— Нямаше никакъв балон — прошепна объркан Том.

— Затворникът, комендант…

— Да го огледаме…

— Съжалявам — каза младежът и усети кръвта в устата си. Някой насочи фенерче в очите му и когато отново можеше да вижда, осъзна, че момичето, което приличаше на онази девойка Сатя, се е надвесило над него. Само дето не приличаше на Сатя, а си беше Сатя. — Здравей. Благодаря ти. Съжалявам — прошепна той. Тя го погледна внимателно през кръвта и мократа му коса и се ококори насреща му, след което присви очи и изражението й стана свирепо, когато го разпозна.

* * *

Подир месеци без работа изведнъж Изгубените момчета бяха затрупани с нея. Постоянно се бутаха пред екраните и се опитваха да разберат какво се случва сред Сухите. Боне си проправи път най-отпред и видя как Том е заловен от облечени в бели униформи пазачи. На друг екран се виждаше празният кабинет на комендантката, в който на бюрото стоеше недоизядената й вечеря. На третия неколцина пилоти се бяха събрали пред дирижаблите си в големия хангар. Вероятно Зелена буря смяташе появата на Том за началото на атака. Останалите екрани бяха потънали в мрак. Десетки дистанционни камери чакаха пред канализационната шахта на Грабителско гнездо. Изгубените момчета се възползваха от суматохата, за да ги вкарат в базата. Многокраките се бяха събрали в неизползваната тоалетна, откъдето поеха през вентилационните шахти и топлопроводите на Съоръжението, като си проправяха път през решетки и деактивирани сензори. Шумовете, които издаваха, бяха прикривани от виещите сирени.

Докато се разиграваше всичко това, Боне усети разтрисането, когато „Ларва“ се скачи с поста. Миг по-късно през люка влезе Зеленушко, който изглеждаше напрегнат и развълнуван и задаваше въпроси за колко време бяха реагирали хората от Зелена буря.

— Бързи са — отговори едно от момчетата му.

— Радвам се, че Чичо не изпрати мен да проверя!

— Някакви обучени птици охраняват стълбището. Те първи вдигнаха тревога.

— Ще бъдем подготвени за тях.

Боне дърпаше ли, дърпаше ръкава на якето на Зеленушко, докато по-голямото момче не се огледа раздразнено.

— Трябваше да чакаш Том! — провикна се момчето. — Ами ако успее да избяга? Как ще се измъкне без „Ларва“?

— Приятелят ти ще се оправи, сухолюбецо — отвърна Зеленушко и го изблъска настрани. — Не се тревожи. Всичко върви по плана на Чичо.

* * *

Някой отключи и отвори вратата на килията на Хестър. Врявата я събуди. Тя се изправи. Вътре влезе Сатя и отново я блъсна на леглото. Навсякъде беше пълно с войници, които влачеха някаква подгизнала фигура. Хестър не знаеше кой е този. Не го позна дори когато Сатя вдигна мократа му глава и й показа пребитото му и окървавено лице. Забеляза обаче дългото му авиаторско палто и си помисли: Том има такова. Това я накара да се загледа по-внимателно, макар да не беше възможно да е той.

— Том? — прошепна тя.

— Не се прави, че си изненадана! — изпищя Сатя. — Да не би да искаш да повярвам, че не си го очаквала? Той откъде знае, че си тук? Какво сте планирали? За кого работите?

— За никого! — отвърна Хестър. — За никого! — Тя се разплака, когато пазачите принудиха Том да падне на колене до нея. Той беше дошъл да я спаси. Изглеждаше толкова изплашен и наранен. Най-лошото беше, че не знаеше какво беше направила. Беше изминал целия този път, за да се опита да я измъкне от тук, макар тя да не заслужаваше да бъде спасена. — Том! — изхлипа тя.

— Доверих ти се! — изкрещя Сатя. — Вкара ме в клопката си точно както направи с бедната Ана. Правеше се на невинна, накара ме да се усъмня в себе си, а през цялото време твоят съучастник варварин е бил на път за насам! Какъв е планът ви? Някъде чака ли ви дирижабъл? Блинко в комбина ли беше с вас? Предполагам, че сте искали да отвлечете Попджой и да го заведете в един от мръсните си градове, който да получи преследвачите му?

— Не, не, не, всичко си разбрала превратно — проплака Хестър, но бързо разбра, че не може да каже нищо, което да накара Сатя да повярва, че появата на Том не е част от някакъв план на движещите.

Що се отнасяше до него, той беше премръзнал и в шок и почти не разбираше какво се случва, но чу гласа на Хестър, вдигна глава и я видя приклекнала до него. Беше забравил колко е грозна.

Сатя го сграбчи за косата и натисна главата му отново надолу, за да оголи врата му, след което извади меча си от канията. В топлопроводите на тавана се разнесе дрънчене и дращене.

— Том! — изрече Хестър.

Младежът затвори очи.

* * *

Изваденият меч приличаше на бял пламък на екрана на Изгубените момчета. Гласът на Сатя се носеше през високоговорителите на радиата. Тя крещеше като обезумяла за някакви планове и предателство.

— Направи нещо! — провикна се Боне.

— Той е само Сух — предупреди го Шило не особено грубо. — Остави го!

— Трябва да му помогнем! Иначе ще умре!

Зеленушко блъсна Боне настрани.

— Той умира във всички случаи, глупако! — изкрещя той. — Да не мислиш, че Чичо наистина смяташе да го пусне да си тръгне жив от тук, след всичко, което видя? Дори да успее да измъкне момичето, заповедите ми са да ги разпитам и да ги убия. Работата на Том беше да създаде условия за диверсия.

— Защо? — попита Боне. — За да можеш да изпратиш още няколко камери вътре? За да може Чичо да види какво се крие в Стаята на спомените?

Зеленушко го удари и го блъсна в контролното табло.

— Чичо разбра какво има в Стаята на спомените още преди месеци. Това не са просто камери. Бомби са. Ще ги разположим, ще дадем на Сухите още няколко часа да се успокоят, след което ще взривим мястото, ще влезем и ще свършим малко истинска обирджийска работа.

Боне погледна екраните. От носа му течеше кръв. Другите момчета се отдръпнаха от него, сякаш да те е грижа за сухите е заразно като грип. Опита се да се изправи и видя няколкото червени бутона с индивидуални пластмасови капачета. Гледа ги известно време. Никога не беше виждал такива преди, но предположи какво беше предназначението им.

— Не! — изкрещя някой. — Все още не!

Миг преди да го достигнат, Боне вдигна капачетата на колкото се може повече бутони и стовари силно двата си юмрука върху тях.

Екраните потъмняха.