Филип Рийв
Хищническо злато (24)

24.
Чичо

Гримзби не беше онова, което Том очакваше от подводното леговище на един престъпен гений. Тук беше прекалено студено и миришеше изключително неприятно на плесен и варено зеле. Завзетата сграда, която изглеждаше толкова магическа отвън, беше разхвърляна и незабележителна отвътре, претрупана като вехтошарски магазин с плячката от дългогодишни обири. Коридорите бяха украсени с откраднати гоблени, чиито красиви изображения бяха преобразени от мухъла. На рафтове, в ниши, в стаи с отворени врати и работилници Том зърна купища дрехи, нахвърляни плесенясали книги и документи, украшения и бижута, оръжия и инструменти, манекени с високомерни физиономии от скъпите магазини, наблюдателни екрани, маховици, батерии, крушки, големи и мазни машинни части, откъснати от търбусите на различни градове, и какво ли още не.

Навсякъде имаше многокраки камери. Таваните бяха претъпкани с малките машинки, чиито тънки крачета проблясваха в тъмните ъгли. Тъй като тук нямаше нужда да се крият, бяха кацнали на купищата с боклуци, пъплеха по библиотеките с книги, бягаха по завесите, по стените или се люлееха на тежките и опасни електрически кабели. Циклопските им очи проблясваха и бръмчаха, докато следяха всяко движение на водения от Боне и Шило Том. Тримата се качваха по едно дълго стълбище към покоите на Чичо. Да живееш в Гримзби, означаваше да живееш под зоркия му поглед.

Разбира се, той ги очакваше. Стана от креслото си, когато влязоха в залата, и дойде да ги посрещне на светлината на хиляди наблюдателни екрани. Той беше дребен човек — нисък и слаб — и много блед поради живота, който водеше далеч от слънчева светлина. На носа му бяха кацнали очила, чиито стъкла бяха във формата на полумесеци. Носеше ръкавици без пръсти, шапка с пет върха, обшита с ширити туника, която вероятно някога е била притежание на генерал или асансьорен лакей, копринена мантия, която замиташе праха от пода, жълтеникави панталони и пантофи зайци. Върху раменете му се спускаха кичури рядка бяла коса. Книги, които момчетата му безразборно бяха откраднали от различни библиотеки, се подаваха от джобовете му. В наболата четина на брадичката му имаше трохи.

— Боне, милото ми момче! — измърмори Чичо. — Благодаря ти, че се подчини светкавично на бедния си стар Чичо и доведе Сухия у дома толкова бързо. Доколкото виждам, не сте го повредили? Не сте го наранили?

Боне, който много добре знаеше какви ги е вършил в Анкъридж и беше наясно с докладите, които Шило изпращаше у дома, беше прекалено изплашен, за да отговори.

— Жив и здрав е, Чичо, точно както заповяда — отговори намръщен Шило.

— Отлично, отлично — измърка мъжът. — А и Шило. Малкият ми Шило. Доколкото разбрах, и ти си бил много зает.

Момчето кимна, но преди да успее да отговори, Чичо се впусна напред и го удари толкова силно, че то залитна назад и падна с детински вопъл на изненада и болка. След това Чичо го срита няколко пъти за всеки случай. Пантофите зайци имаха метални бомбета под веселите си физиономии.

— За кого се мислиш — изкрещя мъжът, — че се провъзгласяваш за капитан без моето одобрение? Знаеш какво се случва с момчетата, които не ми се подчиняват, нали? Вярвам, че помниш какво сторих на младия Сонар от „Пречка“, който ми изигра номер като твоя?

— Да, Чичо — изхлипа Шило. — Но вината не беше моя, Чичо. Боне говори със Сух! Мислех си, че правилата…

— Е, Боне ги е понарушил малко — отвърна мило Чичо и отново срита момчето. — Аз съм разумен човек. Нямам нищо против, ако момчетата ми проявяват инициатива. Искам да кажа, че Боне не се е разкрил пред кой да е Сух, нали? Това е бил нашият приятел Том.

Чичо се доближи до пленника, протегна лепкавата си ръка и го докосна по брадичката, за да извие лицето му към светлината.

— Няма да ви помогна — отвърна Том. — Ако планирате да нападнете Анкъридж или нещо подобно, няма да ви помогна.

Смехът на Чичо представляваше тънък и вял звук.

— Да нападна Анкъридж? Нямам подобни планове, Том. Моите момчета са крадци, а не бойци. Крадци и наблюдатели. Те гледат. Ослушват се. Изпращат ми доклади за случващото се в градовете и за нещата, които подочуват, докато грабят. Така успявам да остана незабелязан толкова дълго време. Получавам много доклади и ги свързвам един с друг, сравнявам ги, отбелязвам си разни неща, събирам две и две. Търся имена, които се появяват на странни места. Като Хестър Шоу. Като Томас Натсуърти.

— Хестър? — учуди се Том и тръгна напред, но Боне го спря. — Какво си чул за Хестър?

Двамата охранители зад креслото на Чичо се изненадаха от неочакваната му реакция и извадиха мечовете си. Мъжът им направи знак да не се намесват.

— Значи докладите на Боне са били верни? — попита той. — Ти си любимият на Хестър Шоу? Нейният любовник? — Том усети мръснишкия намек в гласа на Чичо и се изчерви, когато кимна. Мъжът го изгледа и се ухили. — Първото име, което ми привлече вниманието, беше това на дирижабъла. „Джени Ханивър“. Разпознах го, о, да. Това е дирижабълът на онази вещица Ана Фанг, нали?

— Ана беше наша приятелка — отвърна Том.

— Приятелка, казваш, а?

— Тя умря.

— Знам.

— Един вид наследихме „Джени“.

— Наследихте го, така ли? — Чичо се засмя. — О, допада ми този Том! Наследили го били! Както виждаш тук има много неща, които аз и момчетата ми наследихме. Ще ми се да те бяхме взели преди десет години, Том. Щяхме да те направим Изгубено момче. — Засмя се и отново се намести в креслото си.

Том хвърли поглед на Боне, а после и на Шило, който отново беше станал на крака, а на лицето му се беше отпечатала ръката на Чичо. Защо го слушат? — зачуди се той. — Всички са по-млади и по-силни от него, защо му играят по свирката? Отговорът се намираше по стените навсякъде около него, на откраднатите наблюдателни екрани с всякакви размери и форми, където се разхождаха сини изображения на живота, който течеше в Гримзби, а от високоговорителите се носеха тихи разговори. Кой можеше да оспори властта на Чичо, когато Чичо знаеше всичко, което правят и говорят?

— Споменахте нещо за Хестър — напомни на възрастния мъж младежът, като се опита да бъде любезен.

— Информация, Том — отвърна Чичо, като не обърна внимание на думите му. Върху стъклата на очилата му танцуваха изображения от наблюдателните екрани. — Информацията, тя е ключът към всичко. Докладите, които моите крадци ми изпращат, се нареждат като частите на пъзел. Вероятно знам повече от всеки друг жив човек какво се случва на север. Също така обръщам голямо внимание на малките подробности. На промените. Те може да бъдат много опасни.

— А Хестър? — попита Том. — Знаеш ли какво се е случило с нея?

— Ще ти дам пример — отвърна Чичо. — Съществува остров на име Грабителско гнездо, който не е много далеч оттук. Едно време беше леговището на Локи Червения и неговите аеропирати. Не беше лош тип този Червен Локи. Никога не ни закачаше. Двамата бяхме заели различни ниши в хранителната верига. Но вече го няма. Изхвърлиха го. Убиха го. Сега островът е дом на антимобилисти. Наричат се Зелена буря. Неприятна фракция. Терористи. Създават много проблеми. Някога чувал ли си за Зелена буря, Том Натсуърти?

Том, който продължаваше да мисли за Хестър, се опита да намери отговор на въпроса. Спомни си, че Пенироял крещеше нещо за Зелена буря, докато ги преследваха над Танхойзер, но толкова много неща се бяха случили оттогава, че почти нищо не му изникваше в съзнанието.

— Не кой знае какво — отвърна той.

— Е, те са чували за вас — заяви Чичо и се наведе напред в креслото си. — Защо иначе биха наели шпионин, който да намери дирижабъла ви? И защо иначе твоето момиче им е гост?

— Хестър е при тях? — изуми се Том. — Сигурен ли сте?

— Е, нали това казах? — Чичо стана отново, потри ръце и изпука костите на пръстите си. — Макар че „гост“ не е точно думата, която търсех. Не й е много комфортно там. Всъщност, никак не е щастлива. Натикана е в килия, съвсем сама. Извеждат я само за разпити, за мъчения…

— Но как се е озовала там? Защо? Какво искат от нея? — Том се поизнерви, защото не беше сигурен дали Чичо казва истината, или си прави майтап за негова сметка. Единственото, за което можеше да мисли, беше Хестър — затворена, страдаща. — Не мога да остана тук! Трябва да отида на това Грабителско гнездо и да се опитам да й помогна…

Усмивката на Чичо се завърна.

— Разбира се, че трябва, мило момче. Затова те доведох тук, долу, нали? Двамата с теб имаме общи интереси. Ти ще отидеш и ще спасиш бедното си момиче от Грабителско гнездо. А аз и момчетата ми ще ти помогнем.

— Защо? — попита Том. Той беше доверчив по природа — прекалено доверчив, повтаряше му постоянно Хестър, — но не беше чак толкова наивен, че да вярва на Чичо. — Защо ще искате да помогнете на мен и на Хестър? Каква ви е изгодата?

— Оо, хубав въпрос? — Чичо се ухили и потри ръце. Пръстите му изпукаха като гърмящи фишеци. — Ела, нека хапнем. Вечерята е сервирана в Стаята с картите. Боне, момчето ми, ти идваш с нас. Шило, изчезни.

Шило се затътри като краставо куче. Чичо поведе останалите през някакъв заден изход и нагоре по вити стълби, които ги отведоха до помещение, пълно с дървени рафтове. Във всяко едно възможно пространство бяха натъпкани навити и сгънати карти, а жалки и бледи момчета — провалили се обирджии, на които им беше отнета възможността да работят на охлюви — се катереха от рафт на рафт, за да намерят картите и уличните планове, от които се нуждаеше Чичо, за да подготви нови кражби, и прибираха онези, с които вече беше приключил. Горкият малък Гаргара ще свърши на това място, помисли си Боне, защото беше наясно, че след докладите, които беше получил от Анкъридж, Чичо повече нямаше да изпрати момчето на нова мисия. Това го натъжи за известно време, като си представи как остатъкът от живота на Гаргара ще премине в киснене сред тези планини от пергаменти или в бърникане на шпионските камери.

Чичо се разположи начело на масата и включи портативен наблюдателен екран до чинията си, за да може да наблюдава момчетата дори докато се храни.

— Сядайте! — извика той и посочи щедро към храната на масата и празните столове. — Яжте! Яжте!

В Гримзби нямаше нищо за ядене освен онова, което Изгубените момчета крадяха, а те крадяха само онова, което ядат момчетата без родителски надзор и хранителен режим. Сладки бисквити, евтин шоколад, сандвичи с бекон, от които мазнината направо капеше, тънки резени хляб от водорасли, намазани с цветни масла, и лошо вино, което на вкус наподобяваше гориво за дирижабли. Единствената здравословна храна беше един супник с варен спанак в средата на масата.

— Винаги карам момчетата да носят по нещо зелено — обясни Чичо и си сипа. — Помага да държим скорбута настрана. — Спанакът се разля в чинията на Том като нещо изтекло от развалена тоалетна. — Питаш ме защо ти помагам — започна Чичо, който ядеше бързо, говореше с пълна уста и постоянно поглеждаше наблюдателния си екран. — Е, Том, ето как стоят нещата. Не е особено лесно да шпионираш място като Грабителско гнездо, което няма нищо общо с един самоходен град. Разположили сме подслушвателен пост там от месеци, но все още нямаме представа какво са намислили хората от Зелена буря. Те са сериозен дивеч. Почти не можем да вкараме многокраки камери вътре, а не смея да изпратя някое от момчетата си — в девет от десет случая ще бъде заловено от пазачите. Затова си казах, че мога да изпратя теб. Ти ще получиш шанс да освободиш Хестър, а аз ще науча повече неща за Грабителско гнездо.

Том го изгледа.

— Твоите момчета са обучени обирджии! Ако те не могат да влязат, без да бъдат заловени, какво те кара да мислиш, че аз ще успея?

Чичо се засмя.

— Няма да има значение, ако те хванат. Не и за мен. И пак ще науча доста за охранителните им мерки, като видя как влизаш. Ако те разпитват, няма да можеш да разкриеш никоя от тайните ми. Нямаш представа къде се намира Гримзби. Не знаеш с колко охлюви разполагам. А и да кажеш нещо, вероятно няма да ти повярват. Всичко ще изглежда така, сякаш си действал на своя глава заради любимата си. Колко сладко!

— Струва ми се, че очакваш да ме хванат — каза младежът.

— Не точно — възпротиви се Чичо. — Но трябва да бъдем подготвени за всякакви варианти, Том. С малко късмет и помощ от момчетата ми ти ще успееш да влезеш, да освободиш момичето си и да излезеш. След няколко дни всички отново ще седим на тази маса и Хестър ще ни разказва защо Зелена буря се е разположила в района ми и кому е нужна цялата тази потайност и враждебност.

Чичо натъпка шепа пуканки в устата си и се обърна към наблюдателния си екран, за да прегледа отново всички канали. Боне се взираше нещастен в чинията си, шокиран от предложението на господаря си. Имаше чувството, че смята да използва Том като двукрака камера, която лесно може да прежали…

— Няма да отида! — заяви младежът.

— Но, Том! — извика Чичо и вдигна глава.

— Как бих могъл? Искам да помогна на Хестър, но това е пълна лудост! Това Грабителско гнездо ми звучи като крепост! Аз съм историк, а не командос!

— Трябва да отидеш — каза Чичо. — Защото Хестър е там. Прочетох трогателните доклади на Боне и Шило за теб. Колко много я обичаш. Как се тормозиш, откакто я прогони. Помисли си колко по-лошо ще стане, ако не се опиташ да я спасиш, при положение че си имал възможност. Вероятно я измъчват жестоко. Не искам да си представям какво й причиняват онези типове от Зелена буря. Знаеш, че винят нея за смъртта на Ана Фанг.

— Но това не е честно! Даже е нелепо!

— Може и така да е. Може би точно това казва бедната Хестър на мъчителите, които я разпитват в този момент. Но не мисля, че ще й повярват. И дори в крайна сметка да решат, че е невинна, едва ли ще й се извинят и ще я изпратят да си ходи по живо, по здраво, нали? Ще й вкарат един куршум в главата и ще я хвърлят от някоя скала. Можеш ли да си го представиш, Том? Добре. Свиквай. Ако не опиташ да й помогнеш, ще виждаш това всеки път, в който затвориш очи, до края на живота си.

Том избута стола си назад и се отдалечи от масата. Искаше да намери прозорец и да погледне нещо различно от ухилената самодоволна физиономия на Чичо, но в Стаята с картите нямаше прозорци, а и едва ли щеше да има какво толкова да гледа освен студената вода и покривите на сградите на потопения град.

На една дъска близо до вратата беше забита огромна карта на Грабителско гнездо и укрепленията и хълмовете около него. Том се втренчи в нея и се зачуди къде ли се намира Хестър и какво се случва с нея сред тези малки квадратни сгради на върха на острова, маркирани в синьо. Затвори очи и точно както Чичо обеща, тя го чакаше там, в мрака зад клепачите му.

Всичко беше по негова вина. Ако не беше целунал Фрея, Хет нямаше да отлети и да бъде заловена от агентите на Зелена буря. Маркграфинята също беше в опасност, но тя беше прекалено далеч и нямаше какво да стори, за да помогне на нея и на града й. Можеше обаче да се опита да спаси Хестър. Шансовете му за успех бяха едно към десет.

Успокои се, доколкото това му беше възможно, и си наложи да звучи спокоен и безстрашен, когато се обърна към Чичо.

— Добре — каза той. — Ще отида.

— Превъзходно! — ухили се Чичо и плесна с ръцете си в ръкавици. — Знаех си, че ще го направиш! Боне ще те отведе на Грабителско гнездо с неговия „Ларва“ утре рано сутринта.

Момчето крадец вдигна поглед. Чувстваше се раздвоен от надигащите се в него емоции, които никога досега не беше изпитвал: страхуваше се за Том, разбира се, но също така се радваше, защото беше се опасявал, че Чичо ще го накаже за стореното в града на Фрея, но ето го тук, все още беше командир на „Ларва“. Стана и отиде при младежа, който се беше подпрял на облегалката на стола и си гледаше ръцете. Трепереше и изглеждаше зле.

— Всичко е наред — каза му. — Няма да си сам. Вече си с Изгубените момчета. Ще те вкараме на онова място и ще те изведем с Хестър, след което всичко ще бъде наред.

Чичо прегледа набързо каналите на наблюдателния си екран, защото нямаше как да предвиди каква дяволия ще направят момчетата, ако не са под надзор през цялото време. След това се ухили на Том и Боне и им напълни чашите догоре с вино, за да преглътнат по-лесно полуистините и отявлените лъжи, които им наговори.