Филип Рийв
Хищническо злато (22)

22.
„Ларва“

Куполовиден трюм, натъпкан с плячка като добре нахранен корем. Сини крушки в телени клетки. Мирис на влага, плесен и некъпани момчета.

Том се опита да се изправи до седнало положение. Когато падна от стълбата, успя да измъкне едната си ръка от мрежата, но точно преди да се освободи изцяло, Боне го хвана отзад, а приятелят му, онзи образ на име Шило, клекна пред него. Той беше прибрал пищова, но в ръката му имаше нож — късо острие от някакъв светъл метал с назъбен връх. Проблясваше в синьо на синята светлина, когато го опря в гърлото на Том.

— Не, моля те! — изписка младежът. Не смяташе, че тези странници се бяха постарали толкова много да го отвлекат само за да го убият, но острието беше студено, а погледът в оловносивите очи на Шило — дивашки.

— Шило, недей — намеси се Боне.

— Просто исках да го предупредя — отвърна момчето и бавно издърпа ножа. — Да си знае какво ще се случи, ако опита нещо глупаво.

— Той е прав, Том — каза Боне и му помогна да се изправи. — Не можеш да избягаш, затова по-добре не се опитвай. Няма да ти е много удобно, ако се наложи да те заключим в товарния отсек… — Извади въже от джоба си и завърза китките на пленника си с него. — Ще си така, докато напуснем Анкъридж. След това ще те отвържем, ако спазваш добро поведение.

— Ще напускате Анкъридж? — учуди се Том, докато гледаше какви сложни възли прави Боне. — Къде отивате?

— У дома. Чичо иска да те види.

— Чий чичо?

Кръглата врата зад Боне се отвори внезапно като ириса на камера. Вътре имаше някакво странно оборудване и трето момче, което беше изумително дребно.

— Шило, трябва да ТРЪГВАМЕ! — изкрещя то.

Боне се ухили на Том.

— Добре дошъл на борда на „Ларва“! — каза той и влезе на бегом в новото помещение. Том го последва, блъснат от силната ръка на Шило. Това странно и осветено в синьо отделение не беше някоя крипта на Анкъридж, както си помисли в началото, но също така не приличаше на един от паразитните градове на професор Пенироял. Това беше някакво превозно средство, в чиято контролна зала се намираха в момента — сърповидна кабина с табла от инструменти и лостове и подобни на балони прозорци, зад които имаше единствено мрак. На шест овални екрана над управлението се виждаха зърнести сини изображения на Анкъридж: Сферите на Скейбиъс, балконът на кърмата, „Расмусен Проспект“, някакъв коридор в Зимния дворец. На петия екран Фрея Расмусен спеше спокойно. На шестия Скейбиъс водеше екип от работници от машинното към тайната дупка.

— Погнали са ни! — изрече с много изплашен глас най-малкият от обирджиите.

— Добре, Гаргара. Време е да тръгваме. — Боне се зае с няколко от лостовете. Те приличаха на домашно направени както всичко друго на борда на този съд. Стържеха и скърцаха, когато момчето ги дърпаше, но явно работеха. Едно по едно изображенията на екраните се свиха, докато не се превърнаха в малки бели точки. Кабината се изпълни с металическо съскане, докато кабелите на камерите, които бяха изпълнили въздуховодите и водопроводите на Анкъридж като пипалата на упорита трева, бяха навити набързо. Том си представи как хората в целия град се изненадват от внезапния шум в тръбите им. Звукът от навиването на кабелите нарасна до оглушителен писък и накрая затихна с дрънчене, когато многокраките бяха прибрани над главата му в отвори в корпуса, чиито бронирани капаци се затвориха. Когато ехото и на последното устройство заглъхна, Том чу друго, по-слабо дрънчене — Скейбиъс и работниците му блъскаха с кирки и чукове по тайната дупка.

Боне и Шило стояха един до друг над управлението, а ръцете им се движеха бързо и уверено над таблата. Том, който винаги се беше грижил изключително внимателно за инструментите на „Джени Ханивър“, се шокира от състоянието на тези — бяха ръждясали, надрани и мръсни, лостовете стържеха в гнездата си, циферблатите скърцаха и всеки път, когато натискаха превключвател, изскачаха искри. Кабината започна да се тресе и да бучи, а стрелките на инструментите оживяха и Том разбра, че всичко работи. Тази машина, каквато и да беше, щеше да го отведе далеч от Анкъридж, преди Скейбиъс и останалите да могат да направят нещо, за да го спасят.

— Спускаме се! — изкряска Шило.

Разнесе се някакъв нов звук, който приличаше на прихващащите скоби на „Джени Ханивър“, когато се освобождаваха от някое пристанище. Последва много неприятно усещане, когато „Ларва“ се откачи от скривалището си под Анкъридж и премина в свободно падане. Стомахът на Том се преобърна. Той се хвана за една дръжка зад себе си. В дирижабъл ли се намираше? Не, не летеше, просто падаше. Съдът се разтресе, когато се приземи на леда под града. През прозореца забеляза огромните естакади и подпори, скрити отчасти от сива лапавица. След малко Анкъридж изчезна напълно и пред тях се откри чисто и осветено от луната снежно поле.

Гаргара провери инструментите.

— Тънък лед в посока изток-североизток, отклонение на изток, на около десет километра — изписка той.

* * *

Том все още нямаше почти никаква идея за размера и формата на „Ларва“, но наблюдателите на горния етаж на Анкъридж го видяха съвсем ясно на лунната светлина, когато се промъкна под него и внимателно избегна сблъсък със задното задвижващо колело. Охлювът приличаше на голям колкото къща метален паяк, чието дебело тяло стоеше на осем хидравлични крака, всеки от които завършваше с широк назъбен диск. От ауспусите от двете му страни излизаше черен дим. Той се насочи на изток по следите, които Анкъридж беше оставил.

— Паразит! — изръмжа Скейбиъс и изскочи на ремонтната платформа над задвижващото колело, за да види накъде отива. В него се надигна гняв, който разкъса ключалките и болтовете, с които беше застопорил чувствата си, откакто синът му почина. Някакъв мръсен паразит се беше лепнал за града му като кърлеж! Някакво паразитно момче крадец го беше заблудило, че Аксел се е завърнал!

— Ще ги спрем! — изкрещя на хората си главният инженер. — Ще ги научим, че не може да се краде от Анкъридж! Кажете на всички в Щурвала да се подготвят! Умиак, Кинвиг, Нийвс, с мен!

Анкъридж заби металните си водачи в леда и обърна след паразита. За известно време никой на борда не виждаше нищо заради блестящата завеса от сняг, която бегълците вдигнаха след себе си. След малко обаче паразитът отново се появи на километър и половина отпред. Беше се насочил на североизток. Градът ускори, за да догони жертвата си, а хората на Скейбиъс отвориха челюстите и ги спуснаха, за да почистят леда, който се беше образувал по стоманените зъби. Прожектори осветиха снега и изкривената сянка на паразита се удължи. Приближаваха и приближаваха, докато челюстите не стигнаха до самата кърма на другия съд и не щракнаха.

— Още веднъж! — изкрещя Скейбиъс, застанал на ремонтната платформа. — Този път ще го пипнем!

Уиндолин Пай погледна картите си и видя, че Анкъридж се е устремил към район, който изпратените разузнавателни екипи бяха маркирали с червени кръстове: място, където водата се беше смесила с лед, който нямаше да може да издържи тежестта на един град. Тя изпрати съобщение до машинното отделение по телеграфа, което гласеше СПИРАМЕ, и Анкъридж изключи двигателите си, хвърли всичките си котви и спря със сериозно разтрисане, което накара керемидите по покривите да полетят и откъсна една празна тераса от горния етаж на ръждясалата й сграда.

Паразитната машина продължи напред, като си проправяше път през опасния лед. Скейбиъс я гледаше през отворените челюсти. След малко намали и спря.

— Ха! Принудихме ги да отидат на тънкия лед! Няма да посмеят да продължат напред! Наши са! — Той побягна към гаража, където изследователските екипи държаха шейните си, и взе пушката за вълци на един от хората си. Някой му извади шейна и я подкара. Скейбиъс се качи на нея и се насочи към изходната шахта — металната й врата се отвори пред него. Заобиколи челюстите на града и се устреми към хванатото в капан паякообразно чудо. Десетина от мъжете му също се бяха качили на шейни и викаха и кряскаха зад него.

* * *

Том присви очи пред прозореца на охлюва и се опита да ги прикрие заради ярката светлина на прожекторите на Анкъридж. Вече чуваше приглушените викове на спасителите си, изстрелите от пушките за вълци и гърленото бръмчене на двигателите на шейните, които се приближаваха към тях.

— Ако ме пуснете, ще кажа някоя добра дума за вас — обеща на похитителите си той. — Скейбиъс не е лош човек. Ще се отнесе добре с вас, ако просто върнете нещата, които сте откраднали от машинното му отделение. И Фрея няма да ви накаже.

Малкото момче, Гаргара, като че ли му повярва. То поглеждаше уплашено него и приближаващите шейни.

— Млъкни — скастри го Шило, а бледите ръце на Боне продължаваха да танцуват върху таблата. „Ларва“ отново се раздвижи и спусна дебелото си тяло, докато не се опря в леда. От търбуха му се показаха резачки и навсякъде се разхвърчаха облаци пара. Съдът се завъртя непохватно и продължи да се върти, докато си изрязваше спасителна дупка. Когато приключи, резачките се прибраха обратно в корпуса му и той се спусна надолу, като по пътя си изхвърляше настрани лед, докато стигна до водата под него.

* * *

На стотина метра зад тях, Скейбиъс видя какво се случва. Той хвана управлението на шейната с крака, за да освободи ръцете си, вдигна пушката и стреля, но куршумът му издрънча в бронираното туловище и полетя някъде над леда като изгубена пчела. Подобните на балони прозорци на паразита потънаха. Над магнитните им щипки и портовете за камерите се надигнаха вълни. Дългите му крака се свиха един по един и изчезнаха в дупката.

Скейбиъс спря шейната и хвърли пушката настрани. Плячката му беше избягала, като отведе със себе си Том и паразитните момчета. Главният инженер нямаше представа накъде са се насочили, нито пък се сещаше за начин да я последва. Горкият Том — помисли си той, защото макар да се държеше грубо, харесваше младия пилот. Горкият Том. И горкият Аксел, който беше мъртъв, мъртъв, мъртъв, и в крайна сметка призракът му не се скиташе из Анкъридж. Никой не се завръща от Мрачните владения, господин Скейбиъс.

Главният инженер беше благодарен за маската си против студ. Тя не позволи на хората му да видят рукналите по лицето му сълзи, когато паркираха собствените си шейни близо до неговата и отидоха да надникнат в дупката, която избягалият паразит беше отворил.

Не че имаше нещо за гледане. Само голям кръг с вода, чиито вълни плискаха и шумяха по краищата му като саркастични аплодисменти.

* * *

Фрея се събуди от олюляването на града, от шума на бутилки шампоан и буркани със соли за баня, които паднаха от рафтовете си, където ги беше оставила. Тя звъня ли, звъня за Смю, но той не се появи и накрая се наложи сама да излезе от Зимния дворец. Навярно тя беше първата маркграфиня, която е правила това, от времето на Доли Расмусен насам.

В Щурвала всички крещяха за някакви паякообразни призраци и момчета паразити. Едва когато всичко свърши, Фрея разбра, че Том го няма.

Не можеше да позволи на Уиндолин Пай и екипа й да видят, че плаче. Побягна по мостика и слезе по стълбите. Господин Скейбиъс се качваше нагоре, целият подгизнал, като по пътя си сваляше ръкавиците и маската против студ. Лицето му беше поруменяло. Изглеждаше по-жив от кой да е момент от чумата насам, сякаш откритието на паразита беше освободило нещо в него. Почти й се усмихна.

— Изумителна машина, Ваше Великолепие! Проби самата ледена покривка. Да ме вземат мътните! Чувал съм легенди за паразити по Дебелия лед, но си признавам, че ги смятах за приказки на старите бабички от ледените земи. Ще ми се да бях по-широко скроен.

— Отвлекли са Том — изрече Фрея с тих глас.

— Да. Съжалявам. Оказа се смел момък. Опита се да ме предупреди за опасността, а те го хванаха и го завлякоха в машината си.

— Какво ще му сторят? — прошепна изплашена маркграфинята.

Главният инженер я погледна, поклати глава и си свали шапката в знак на уважение. Нямаше представа какво може да иска екипажът на една вампиро-паразитска-паякообразна-ледена машина от младия пилот, но не смяташе, че ще да е нещо хубаво.

— Не можем ли да сторим нещо? — попита жално Фрея. — Не можем ли да копаем, да пробиваме, каквото и да е? Ами ако тази паразитна машина се появи отново на повърхността? Трябва да чакаме и да наблюдаваме…

Скейбиъс поклати глава.

— Отдавна са заминали, Ваше Великолепие. Не можем да останем тук.

Маркграфинята хлъцна, сякаш я е зашлевил. Не беше свикнала някой да оспорва заповедите й.

— Том е наш приятел! Няма просто да го изоставя!

— Той е само едно момче, Ваше Великолепие. Трябва да мислите за цял град. Доколкото ни е известно, Въркоградово все още е по петите ни. Налага се да продължим веднага.

Фрея поклати глава, но знаеше, че главният инженер е прав. Тя не се беше върнала за Хестър, когато Том я помоли, и сега не можеше да се върне за Том, независимо колко много й се искаше. Трябваше да се държи малко по-мило с него през изминалата седмица! Последните й думи не биваше да са толкова резки и хладни!

— Елате, маркграфиньо — каза нежно Скейбиъс и протегна ръка. Фрея я изгледа изненадана за момент, след което я пое и двамата се качиха по стълбите. На мостика беше тихо. Хората се обръщаха, за да я видят, и нещо в настъпилото мълчание й подсказа, че всички бяха говорили за нея, преди да се появи.

Тя подсмръкна и избърса очите си в ръкава.

— Моля да ни отведете от тук, госпожице Пай — нареди тя.

— Какъв курс да задам, Ваше Великолепие? — попита съчувствено навигаторката.

— Запад — отвърна маркграфинята. — Америка.

— О, Клио! — изуми се Пенироял, който стоеше незабележимо в ъгъла. — О, Поскит!

Двигателите заработиха. Фрея усещаше вибрациите по подпорите на Щурвала. Мина покрай Скейбиъс и отиде в задната част на мостика, за да огледа кърмата на града си. Зад тях оставаха единствено следи от шейните и една съвършено кръгла дупка, чиято повърхност беше започнала да се заледява.