Филип Рийв
Хищническо злато (2)

2.
Хестър и Том

Хестър Шоу започваше да свиква да бъде щастлива.

След всичките онези гладни и кални години из коловозите и боклучарските селища във Великия ловен район най-накрая си намери място в света. Разполагаше със свой собствен дирижабъл — „Джени Ханивър“ (ако си изкривеше още малко врата, можеше да види горната извивка на червения балон, ей там зад онзи натоварен с подправки летателен апарат от Занзибар), а Том също беше до нея — нежният, красив и умен Том, когото обичаше с цялото си сърце и който, въпреки всичко, изглежда също я обичаше.

Постоянно си мислеше, че това между тях няма да продължи особено дълго. Двамата бяха толкова различни, а и самата тя въобще не се доближаваше до определението за красавица — беше висока и лишена от всякаква грация, по-скоро приличаше на плашило. Червената й коса беше вързана на две стегнати опашки, а лицето й беше разделено на две от стара рана от меч, който й беше отнел едното око и по-голямата част от носа и беше изкривил устата й в зъбата усмивка. Няма да продължи дълго, повтаряше си през цялото време, докато чакаха корабостроителите на Черния остров да ремонтират бедната изстрадала „Джени Ханивър“. Той е с мен от съжаление, продължаваше да си повтаря по пътя за Африка и докато прекосяваха Южна Америка. Какво може да харесва в мен? — чудеше се отново и отново, а в същото време забогатяваха с преноса на стоки към големите градове — петролни сонди на Антарктика, а след това пък рязко обедняха, защото им се наложи да изхвърлят товара си, за да избягат от лапите на аеропиратите от Тиера дел Фуего. Докато летяха с търговски конвой над синия Атлантически океан, Хестър не спираше да си нашепва: Това няма как да продължи дълго.

И все пак продължаваше, продължаваше вече повече от две години. Докато седеше под септемврийското слънце на балкона пред „Точка на крушение“ — едно от многобройните кафенета на „Хай Стрийт“ на Въздушен пристан, — Хестър започна да вярва, че може да продължи завинаги. Тя стисна ръката на Том под масата и му се усмихна с кривата си усмивка. Той я погледна със същата любов, с която я гледаше първия път, когато го целуна под трептящата светлина на МЕДУЗА, в нощта, в която градът му беше унищожен.

Въздушен пристан отлетя на север тази есен и сега се намираше на около километър над Заледените пустини, а малки боклучарски градове пъплеха един към друг по ледовете в месеците на среднощното слънце, за да търгуват. Появяваха се балон след балон, които кацаха на кейовете на свободното пристанище, а от тях слизаха колоритни търговци на Стара технология, които започваха да възхваляват на висок глас стоките си още от момента, в който ботушите им стъпеха на платформите. Замръзналият Север беше добър ловен район за копачите, които търсеха изгубени технологии. Тези господа продаваха части от преследвачи, акумулатори за оръжия „Тесла“, безименни джаджи и машинарии, останали от половин дузина различни цивилизации, дори предлагаха чаркове от древни летящи машини, които бяха почивали необезпокоявани в Дебелия лед от Шейсетминутната война насам.

На юг, на изток и на запад Заледените пустини се простираха навсякъде в мъглата — това беше студена и камениста страна, в която Ледените богове управляваха през осем месеца от годината и където снегът беше прорязан от кръстосаните коловози на всевъзможни градове. На север се издигаше черната базалтова стена на планинската верига Танхойзер — лабиринт от вулкани, които маркираха най-северната граница на Великия ловен район. Няколко от тях бяха изригнали и бълваха струи сив дим, които приличаха на издигащи се към небето колони. Между тях, зад воал от пепел, Хестър и Том различиха огромната бяла шир на Ледената пустош. Нещо се движеше там, долу, нещо голямо, мръсно и неумолимо, което приличаше на пощуряла планина.

Хестър извади телескоп от един от джобовете на палтото си, сложи го на окото си и завъртя пръстена отпред, за да го настрои. Пред нея се появи град, съставен от осем етажа фабрики, робски казарми и плюещи сажди комини, един небесен влак беше яхнал попътния вятър, паразитни дирижабли пресяваха струите с изгорели газове за отпадъчни минерали, а долу, зад призрачни воали от сняг и натрошени скали, се въртяха огромните му колела.

— Аркангел!

Том грабна телескопа от нея.

— Права си. Прекарва лятото в ниските северни части на Танхойзер, като се храни с боклучарски градове, които минават през проходите. Полярната ледена покривка е много по-дебела сега, отколкото едно време, но още има райони, които са прекалено тънки, за да издържат тежестта на Аркангел до края на лятото.

Хестър се засмя.

— Господин Всезнайко!

— Такъв съм си — отвърна Том. — Бях чирак историк, нали не си забравила? Трябваше да помним списъка с всички най-големи транспортни градове в света, а Аркангел беше в челните позиции, така че няма как да го забравя.

— Самохвалко — избоботи Хестър. — Ще ми се да беше Зимбра или Зан-Сандански^[1]. Тогава нямаше да знаеш толкова много.

Том погледна отново през телескопа.

— Не е далече денят, когато ще вдигне веригите си, ще спусне металните шейни и ще се впусне да преследва ледени градове и снегомадски боклучарски градчета за похапване…

За момента Аркангел като че ли се беше отдал само на търговия. Той беше прекалено голям, за да мине през тесните проходи на Танхойзер, но от пристанището му излитаха дирижабли и поемаха на юг през мъглата към Въздушен пристан. Първият от тях се спусна арогантно през балоните около летящия град и се насочи към кей шест точно под Том и Хестър. Те усетиха леката вибрация, когато прихващащите скоби се задействаха. Летателният апарат представляваше неголям боен дирижабъл с нарисуван червен вълк върху лъскавочерния му балон, а под него се кипреше името му, изписано в готически стил: Турбулентност в ясно небе. От бронираната му гондола заслизаха наперени мъже, които прекосиха кея и се качиха по стълбите към „Хай Стрийт“. Те бяха високи, едри мъжаги с вълнени наметала и шапки и студени лъскави ризници под туниките си. Единият от тях носеше стоманен шлем, от който се подаваха два огромни, блестящи грамофонни рога. От шлема увисваше кабел, който свършваше с месингов микрофон в стиснатия юмрук на друг мъж, чийто усилен глас се разнесе из Въздушен пристан.

— Поздрави, въздушни чеда! Поздрави от Аркангел, Чука на Дебелия лед, Бича на Севера, Погълналия статичния Шпицберген, поздрави! Разполагаме със злато, което сме готови да разменим за информация относно местоположението на ледените градове! Даваме тридесет суверена, ако уловим нещо!

Мъжът си запроправя път между масите, на „Точка на крушение“, като не спираше да рекламира офертата си. Всички авиатори около него клатеха глави, бърчеха лица и се извръщаха. В последно време плячката беше толкова нищожна, че някои от големите хищници бяха започнали да предлагат заплащане за подобна информация, но никой не вършеше това чак толкова открито. Честните аеротърговци се страхуваха, че съвсем скоро малките ледени градове няма да ги пускат, тъй като никой кмет нямаше да рискува да дава разрешения за кацане на дирижабли, които може да излетят на следващия ден и да продадат маршрута на града на някой огромен и алчен градояд като Аркангел. Въпреки това съществуваха други търговци, контрабандисти и полупирати, чиито дирижабли не изкарваха печалбите, на които се надяваха, и бяха готови да приемат хищническото злато.

— Елате и ме намерете в „Балон и гондола“, ако това лято сте търгували с Кивиту, Брейдавик или Анкъридж и знаете къде планират да прекарат зимата! — прикани новодошлият. Той беше млад мъж и изглеждаше глупав, богат и добре нахранен. — Тридесет златни суверена, приятели мои, достатъчни за гориво и луфтгаз за година напред…

— Това е Пьотр Масгард — каза на приятелите си една авиаторка динка^[2] на съседната маса. — Той е най-малкият син на директора на Аркангел. Нарича бандата си Ловците. Чух, че не само предлагат пари за информация, но също така се приземяват с дирижабъла си на някой малък мирен град, който е прекалено бърз за огромния хищник, и го принуждават да спре и да обърне… с оръжие в ръка го принуждават да се насочи право в огромната паст на Аркангел!

— Но това не е честно! — ядоса се Том, който също чу изреченото от авиаторката. За нещастие, думите му попаднаха в моментната пауза в рекламата на Масгард. Ловецът обърна своето голямо, мързеливо и загладено лице към младежа и му се ухили.

— Не е честно ли, въздушни? Кое не е честно? Живеем в свят, в който градовете ядат градове, нали знаеш?

Хестър настръхна. Не можеше да разбере защо Том винаги очакваше всичко да е честно. Предположи, че се дължи на възпитанието му. Ако беше живял няколко години в боклучарско селище, щеше да е на друго мнение, но беше отраснал сред правилата и обичаите на Гилдията на историците и въпреки всичко, което беше видял и преживял оттогава, все още се шокираше от хора като Масгард.

— Имам предвид, че подобно нещо е против правилата на градския дарвинизъм — обясни Том и вдигна глава нагоре към огромния мъж. Стана прав, но осъзна, че продължава да гледа нагоре, тъй като гигантът беше поне с една глава над него. — Бързите градове изяждат по-бавните, а по-силните — по-слабите. Така трябва да работят нещата, както е в природата. Предлагането на пари за информация и изнудването на градовете плячка нарушава равновесието — продължи той, сякаш Масгард беше опонент в дебатите, които се провеждаха между чираците историци.

Усмивката на Масгард се разшири още повече. Той дръпна вълненото си наметало на една страна и извади меч. Разнесоха се стонове, викове и шум от падащи столове, тъй като всички наоколо се опитаха да се разкарат колкото може по-далеч. Хестър сграбчи любимия си и се опита да го издърпа, без да откъсва поглед от блестящото острие.

— Том, идиот такъв, зарежи това!

Ловецът я погледна за момент, след което избухна в гърлен смях и си прибра меча.

— Вижте! Въздушният си има красиво девойче, което да го пази от неприятности!

Екипажът му се засмя с него, а Хестър се изчерви на петна и дръпна стария си червен шал, за да скрие обезобразеното си лице.

— Ела да ме потърсиш по-късно, момиче! — провикна се мъжът от Аркангел. — Винаги съм на разположение за една красива дама! И помни, ако знаеш курса на някой град, ще ти дам тридесет златни суверена! С тях можеш да си купиш нов нос!

— Ще запомня — обеща Хестър и задърпа отново Том. В тялото й бушуваше гняв като затворен в клетка гарван. Искаше да се обърне и да се бие. Можеше да се обзаложи, че Масгард няма представа как да използва този меч, който така наперено размахваше… В последно време обаче се опитваше да крие мрачната, убийствена и отмъстителна част от същността си, затова се задоволи с нещо малко — извади си ножа и тихомълком сряза кабела на микрофона на Ловеца. Следващия път, в който се опиташе да се изкаже, смехът щеше да е за негова сметка.

— Съжалявам — извини се засрамен Том, докато вървяха бързо по пристанищния пръстен, който беше претъпкан с търговци и туристи от Аркангел. — Не исках да… просто си помислих, че…

— Всичко е наред — отвърна Хестър, която изгаряше от желание да му каже, че ако от време на време не постъпваше така смело и глупаво, просто нямаше да е Том, когото обича толкова много. Но не можеше да облече чувствата си в думи, затова го бутна между колоните под един от кейовете и — след като се увери, че никой не ги гледа — уви кокалестите си ръце около врата му, свали си шала и го целуна. — Да си тръгваме.

— Все още нямаме товар. Трябва да потърсим някой търговец на кожи…

— Тук няма такива. Единствената стока е Стара технология, а ние не искаме да прекарваме подобни неща, нали? — Том не изглеждаше убеден, затова Хестър го целуна отново, преди да успее да каже каквото и да било. — Изморих се от Въздушен пристан. Искам да се върнем на Птичите пътища.

— Добре — съгласи се той, усмихна се и погали устата, бузата и извивката на веждата й, откъдето минаваше белегът. — Става. Нагледахме се на северните небеса. Да си ходим.

Оказа се, че няма да е толкова лесно. Когато стигнаха до кей седемнайсет, намериха някакъв човек, седнал върху голяма кожена раница, да ги чака до „Джени Ханивър“. Хестър, която все още беше ядосана заради подигравките на Масгард, отново скри лицето си. Том пусна ръката й и побърза да отиде при непознатия.

— Добър ден! — извика мъжът и стана на крака. — Господин Натсуърти? Госпожице Шоу? Разбрах, че вие сте собствениците на този прекрасен малък дирижабъл. Господи, на пристанището ми казаха, че сте млади, но не предполагах, че сте чак толкова млади! Вие сте още деца!

— Почти на осемнадесет съм — отвърна отбранително Том.

— Няма значение, няма значение! — просия непознатият. — Възрастта няма значение, ако сърцето е добро, а съм сигурен, че вашите са такива. „Кой е този красив младеж?“, попитах моя приятел, уредника на пристанището, и той ми отговори: „Това е Том Натсуърти, пилот на «Джени Ханивър».“ Тогава си казах: „Пенироял, този млад мъж може да е човекът, когото търсиш!“. Затова съм тук!

Пенироял беше дребен човечец, оплешивяващ и леко пълен, с добре поддържана бяла брада. Дрехите му бяха типични за боклучар от Севера — дълго вълнено палто, туника с много джобове, дебели панталони и ботуши с пух, — но изглеждаха прекалено скъпи, сякаш бяха ушити специално за него от моден шивач, като част от костюм за пиеса, чието действие се развива в Ледената пустош.

— Е? — попита той.

— Какво? — учуди се Хестър, на която този престорен непознат въобще не й харесваше.

— Съжалявам, сър — отвърна много по-любезно Том. — Наистина не разбираме какво искате…

— О, извинявам се, моля да ми простите! — измърмори той. — Позволете ми да ви просветля! Казвам се Пенироял — Нимрод Борегард Пенироял. Изследвах малка част от тези огромни, ужасни, извисяващи се огнени планини и сега съм тръгнал да се прибирам. Желая да си запазя място на очарователния ви дирижабъл.