Филип Рийв
Хищническо злато (10)

10.
Вундеркамер

Всички лекари на Анкъридж бяха мъртви. Най-добрата медицинска сестра, която можеше да се намери за професор Пенироял, беше Уиндолин Пай от Комитета по транспорта, която някога беше изкарала курс за първа медицинска помощ. Тя седеше до леглото му в луксозната гостна високо в Зимния дворец и беше стиснала китката му между тънките си пръсти, за да му провери пулса с джобния си часовник в другата ръка.

— Предполагам, че просто е припаднал — съобщи тя. — Навярно от изтощение или поради забавен шок след ужасните му приключения, горкият джентълмен.

— Как тогава ние още не сме вирнали краката? — попита Хестър. — Преминахме през същите ужасни приключения, но не припадаме като стари моми.

Госпожица Пай, която всъщност беше стара мома, я изгледа намръщена.

— Мисля, че трябва да оставиш професора на мира. Той има нужда от тишина и грижи. Всички го оставете…

Хестър, Том и Смю излязоха в коридора, а Уиндолин Пай затвори бързо вратата след тях.

— Предполагам, че просто се е развълнувал — каза младежът. — Прекарал е години в опити да накара някой да финансира втора експедиция до Америка и след като толкова неочаквано научи, че маркграфинята смята да закара целия си град там…

Хестър се засмя.

— Невъзможно е! Тя е луда!

— Госпожице Шоу! — ахна Смю. — Как може да говорите такива неща? Маркграфинята е нашата господарка и представителка на Ледените богове на земята. Нейната прабаба Доли Расмусен отвела оцелелите от първия Анкъридж извън Америка и така ги спасила. Напълно нормално е отново член на семейство Расмусен да ни отведе у дома.

— Нямам представа защо я защитаваш — избоботи Хестър. — Държи се с теб като с нещо, което е намерила на подметката на обувката си. Надявам се, знаеш, че не можеш да заблудиш никого с всичките тези преобличания на костюми. Знаем, че си само един.

— Не се опитвам да заблуждавам никого — отвърна Смю с достойнство. — Маркграфинята трябва да бъде обслужвана от определени слуги и служители — шофьори, готвачи, камерхери, портиери и така нататък. За съжаление, всички са мъртви. Затова се налага да ги замествам. Изпълнявам си задълженията, за да поддържам старите традиции живи.

— Какъв си бил преди? Шофьор или камерхер?

— Бях джуджето на маркграфинята.

— За какво й е трябвало джудже?

— В дома на маркграфинята винаги е имало джудже. За да я забавлява.

— Как?

Смю сви рамене.

— Просто като е ниско, предполагам.

— Това забавно ли е?

— Това е традиция, госпожице Шоу. Ние в Анкъридж сме доволни от традициите си, откакто се разрази чумата. Ето ги и покоите ви.

Смю отвори вратите на две стаи, които се намираха малко по-надолу по коридора от тази на Пенироял. Всяка от тях имаше високи прозорци, просторно легло, големи отоплителни тръби и беше с площта на цялата гондола на „Джени Ханивър“.

— Изглеждат чудесно — отвърна изпълнен с благодарност Том. — Но се нуждаем само от едната.

— В никакъв случай — заяви Смю и влезе в първата стая, за да настрои отоплението. — Нечувано е неженени младежи от противоположен пол да споделят една стая в Зимния дворец. Това може да доведе до цунки-гунки. В никакъв случай. — Нещо задращи в една от тръбите и го разсея за момент, но след малко отново се обърна към Хестър и Том и им намигна. — Макар че има свързваща врата между стаите и ако някой поиска да иде в другата, никой няма да разбере за това…

* * *

Само че някой знаеше почти всичко, което се случва в Анкъридж. В синия мрак наблюдателите гледаха на екраните си зърнестите изображения на Том и Хестър, които последваха джуджето във втората стая.

— Толкова е грозна!

— Не изглежда особено щастлива.

— Кой би бил с лице като нейното?

— Не, не е заради това. Ревнува. Не видяхте ли как Фрея гледаше приятеля й?

— Доскуча ми от тези. Хайде да сменим картината.

Изображенията на екраните се промениха: Аакиук почиваше в дневната си, Скейбиъс дремеше в самотната си къща, двигателите работеха стабилно и търпеливо в машинното отделение, в сектора със земеделски култури…

* * *

— Не трябва ли да уведомим семейство Аакиук, че няма да се приберем? — попита Том, докато Смю настройваше отоплението във втората стая и се канеше да си тръгва. — Вероятно ще ни очакват да се върнем.

— Вече е сторено, сър — отвърна джуджето. — Сега сте гости на Дома Расмусен.

— Господин Скейбиъс няма да е много щастлив от това — констатира Хестър. — Явно никак не ни харесва.

— Господин Скейбиъс е песимист — сподели Смю. — Вината не е негова. Той е вдовец, който изгуби единствения си син Аксел по време на чумата. Не понесе добре загубата. Но няма сила на света, която да попречи на маркграфинята да ви предложи гостоприемството си. И двамата сте добре дошли в Зимния дворец. Просто позвънете за някой слуга — о, добре де, позвънете ми, — ако имате нужда от нещо. Вечерята е в седем, но ако желаете да слезете по-рано, маркграфинята ще ви покаже своя Вундеркамер.

Нейният какво? — учуди се Хестър, но й беше писнало да бъде глупава и невежа в очите на Том, затова запази мълчание. Когато Смю си тръгна, отвориха свързващата врата и седнаха на леглото на младежа, като се заклатиха нагоре-надолу, за да изпробват пружините.

— Америка! — започна Том. — Само се замисли! Тази Фрея Расмусен е много смела. Малко градове посмяват да отидат на запад от Гренландия, камо ли да се опитат да стигнат до Мъртвия континент.

— Не го правят, защото е мъртъв — отвърна кисело Хестър. — Не мисля, че бих рискувала цял град заради една от книгите на Пенироял.

— Професорът знае за какво говори — отвърна изпълнен с лоялност Том. — Освен това той не е единственият, който разказва за зелените райони в Америка.

— Имаш предвид всички онези пилотски легенди ли?

— Ами, да. И картата на Снори Улвесон.

— Онази, за която ми разказа? Която съвсем удобно е изчезнала, преди някой да има възможност да я разгледа?

— Да не би да твърдиш, че професорът лъже? — попита Том.

Хестър поклати глава. Не беше сигурна какво точно твърди, само че не й беше лесно да приеме думите на Пенироял за девствени гори и благородни диваци. Но коя беше тя, че да се съмнява в него? Професорът беше известен изследовател, който пишеше книги, а Хестър дори не беше чела такава през живота си. Том и Фрея вярваха в него, а те знаеха много повече за тези неща от нея. Само че не можеше да приеме плашливия дребен човечец, който трепери от страх и мрънка всеки път, когато някоя ракета се доближи до „Джени Ханивър“, за смелия изследовател, който се бие с мечки и се сприятелява с диви американци.

— Утре ще посетя Аакиук — заяви тя. — За да видя дали може да поправи дирижабъла ни по-бързо.

Том кимна, но не я погледна.

— Тук ми харесва — каза той. — Този град имам предвид. Печален е, но е прекрасен. Напомня ми за най-хубавите части на Лондон. А и не е тръгнал да яде други градове, както правеше той.

Хестър си представи как помежду им се отваря бездна като пукнатина в леда. В момента не беше много голяма, но се разширяваше.

— Това е просто още един самоходен град, Том. Търговски или хищник, всички са еднакви. Отвън всичко изглежда много хубаво, но във вътрешността му се крият роби, мръсотия, страдание и поквара. Колкото по-скоро си тръгнем, толкова по-добре и за двама ни.

* * *

Смю се върна за тях в шест и ги поведе по едно дълго спираловидно стълбище към приемна, където ги чакаше Фрея Расмусен.

Маркграфинята като че ли се беше опитала да направи нещо интересно с косата си, но се беше отказала по някое време. Тя примига срещу гостите си иззад прекалено големия си бретон и каза:

— Опасявам се, че професор Пенироял все още не е добре, но съм сигурна, че ще се оправи. Ледените богове нямаше да го изпратят тук, ако смятаха да го оставят просто да умре, не мислите ли? Не би било честно. Ще ти е много интересно да видиш моя Вундеркамер, Том, щом си лондонски историк.

— Добре де, какво е Вундеркамер? — попита Хестър, която се измори да бъде пренебрегвана от тази разглезена тийнейджърка.

— Личният ми музей — отвърна Фрея. — Моят кабинет на чудесата. — Тя кихна и зачака някоя слугиня да дойде да й избърше носа, но си спомни, че всички са мъртви, и го избърса в ръкава си. — Обичам историята, Том. Всички онези неща, които хората изравят. Просто обикновени предмети, които някога са били използвани от обикновени хора, но са станали специални с времето. — Младежът закима развълнувано и Фрея се засмя, защото разбра, че е срещнала сродна душа. — Когато бях малка, въобще не исках да съм маркграфиня. Мечтаех да стана историк като теб и професор Пенироял. Затова създадох свой собствен музей. Ела да го разгледаш.

Смю ги поведе, а Фрея не спираше да бърбори оживено, докато вървяха по още коридори, през огромна бална зала, в която полилеите бяха потънали под покривало от прах, до помещение със стъклени стени. Светлините осветяваха мрака навън, където валеше сняг и един фонтан беше замръзнал. Хестър прибра ръце в джобовете си, стисна ги в юмруци и се затътри след Том. Тя не е просто красива — каза си наум, — тя е чела същите книги като него, знае всичко за историята и въпреки това очаква боговете да играят честно. Тя е като огледален образ на Том. Как да се съревновавам с нея?

Пътешествието им приключи в едно кръгло фоайе до врата, охранявана от двама преследвачи. Том разпозна ъгловатите им тела, дръпна се назад и едва не извика, тъй като преди време една от тези древни бронирани бойни машини преследва него и Хестър в Ловния район. Смю запали аргонов глобус и младежът видя, че тези преследвачи са само останки — екзоскелети от ръждясал метал, изкопани от леда и поставени на входа на Вундеркамера на Фрея Расмусен като украса. Том погледна Хестър, за да види дали също се е стреснала, но тя гледаше настрани и преди да успее да й привлече вниманието, Смю отключи вратата и маркграфинята ги поведе в музея си.

Младежът я последва в мрака и прашния въздух със странното усещане, че се прибира у дома. Огромното помещение приличаше на вехтошарски магазин за разлика от красивите витрини, с които беше свикнал в Лондон, но не можеше да отрече, че това място също беше истинска съкровищница. Ледената пустош беше станала свидетелка на възхода и падението на поне две цивилизации от Шейсетминутната война насам и Фрея притежаваше важни реликви от двете. Забеляза модел на Анкъридж и вероятния му изглед от времената, когато е бил статичен град, рафт с вази от Народа на синия метал, както и няколко снимки на ледените кръгове — мистериозен феномен, който се срещаше от време на време в Дебелия лед.

Том блуждаеше като сомнамбул покрай експонатите и въобще не забелязваше колко неохотно го следва Хестър.

— Виж! — провикна се той и погледна развълнуван през рамо. — Хестър! Виж!

Тя погледна и видя неща, които не можеше да разбере, а и грозното й лице се отразяваше във витрините. Том я остави и се насочи към някаква очукана каменна статуя. Изглеждаше толкова щастлив, че сърцето й направо щеше да се пръсне.

Едно от любимите съкровища на Фрея беше изложено във витрина близо до задната част на помещението. То представляваше почти перфектен лист от някакъв тънък сребрист метал, който някога е можел да се намери във всяко депо за отпадъци по целия свят и се наричал „Станиол“. Хестър застана до Том и го погледна, като се наслаждаваше на отражението на лицата им върху набръчканата му повърхност.

— Тези древни са имали толкова много неща.

— Невероятно е — съгласи се шепнешком Том, защото това чудо във витрината изглеждаше толкова старо и ценно, че имаше чувството, че е свещено, донесено направо от богинята на историята. — Някога са живели толкова богати хора, че са можели да си позволят да хвърлят подобни неща! Дори най-бедните са си живеели като лорд-кметове.

Преместиха се на следващата витрина: колекция от онези странни метални пръстени, които често се намираха в древните бунища. На някои от тях все още стоеше надписът „ДРЪПНИ“.

— Професор Пенироял не е съгласен, че тези неща са били изхвърляни — обясни Фрея. — Казва, че местата, които съвременните археолози наричат бунища, са били религиозни центрове, където древните са оставяли като дарове ценни предмети на своите консуматорски богове. Не си ли чел книгата? Казва се „Боклук? Боклук!“. Ще ти заема екземпляр…

— Благодаря Ви — отвърна Том.

— Благодаря Ви, Ваше Великолепие — поправи го маркграфинята, но се усмихна толкова сладко, че беше трудно човек да й се разсърди. — Разбира се — продължи тя, като прокара пръсти по прашната повърхност на витрината, — това място има крещяща нужда от уредник. Едно време имахме такъв, но той умря по време на чумата или избяга. Не си спомням кое от двете беше. Сега всичко е в прах, а и постоянно се крадат разни неща — някои прекрасни странни бижута и две машини, — макар че не мога да си представя кой би ги искал или как са проникнали тук. Но ще е важно да помним миналото, когато отидем в Америка. — Фрея отново го погледна усмихната. — Можеш да останеш, Том. Ще се радвам малкият ми музей да бъде управляван от истински лондонски историк. Можеш да го разшириш, да го отвориш за посещения. Ще го наречем Института на Расмусен…

Том вдиша дълбоко музейния въздух с неговите застояли миризми на прах, препарат за подове и проядени от молците препарирани животни. Когато беше чирак историк, копнееше да избяга и да се впусне в приключения, но сега, когато целият му живот беше едно приключение, идеята да работи отново в музей, му се стори странно привлекателна. Погледна покрай Фрея и видя Хестър — слабовата, самотна фигура, скрита отчасти в сенките до вратата. С една ръка държеше стария си червен шал. За първи път се подразни от нея. Защо не беше по-красива и по-общителна?

— Съжалявам — отвърна Том. — Хестър няма да иска да остане тук. Тя е най-щастлива в небето.

Фрея изгледа намръщена другото момиче. Не беше свикнала хората да й отказват, когато им предлагаше постове. Започваше да харесва този красив млад историк. Дори започваше да се чуди дали Ледените богове не го бяха изпратили, за да се реваншират за това, че не бяха оставили подходящи младежи на борда на Анкъридж. Но защо, о, защо, бяха решили да доведат Хестър Шоу заедно с него? Момичето не беше просто грозно, то беше направо отвратително — и стоеше между нея и този приятен Том като демон, който пази омагьосан принц.

— О, добре — отвърна маркграфинята, сякаш отказът му въобще не я беше разочаровал. — Разбрах, че на Аакиук ще са му необходими няколко седмици, за да поправи дирижабъла ви. Ще имаш достатъчно време, за да обмислиш нещата.

И достатъчно време — добави наум тя — да зарежеш тази отвратителна твоя приятелка.