Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (8)

Властелинът на времето

17 ноември

10:45 ч.

Звъни се на вратата.

Не очаквам никого. Поглеждам през шпионката. Пред вратата стои мъж. Ушите му са щръкнали. Това е единственият отличителен белег на лицето му. Очите, устата, носът му, всичко останало изглежда като съзнателно оформено, за да му позволи да остане незабележим. Той може да бъде всеки и никой едновременно. Отварям.

— Здравейте, мосю…

Носи протрита сива униформа. Клипборд в дясната ръка е прикачен лист. Оглеждам го от горе до долу, безучастно. Той се взира в мен, леко притеснен. После най-накрая казва:

— Идвам да отчета електромера.

Трябваше да си спомня за предизвестието за това посещение. Елен го закачи на хладилника и аз минавам по няколко пъти на ден покрай него. Напоследък обаче съм сляп за света.

— Може ли да вляза?

Мислех си, че ако луната някога изчезне, морето ще се отдръпне, за да не види никой как плаче. Мислех си, че ветровете ще спрат да танцуват. Че слънцето няма да пожелае да изгрее отново.

Нищо подобно. Светът продължава да се върти и електромерите трябва да се отчитат.

Безмълвно се отмествам от пътя му. Гледам го как минава пред мен. Влиза в апартамента със своите тежки ботуши, ботушите на някого, който е жив. Не му казвам къде е електромерът. Той знае какво да прави. Днес вече го е правил десет пъти, може би хиляда пъти тази седмица. Не е правил нищо друго през целия си живот. Наблюдавам го как работи, от разстояние. Иска ми се да му кажа, че моментът не е подходящ. Не е добре дошъл тук. Присъствието му просто крещи в ушите ми, че в света отвън животът продължава. А аз не желая да чувам това.

От петък насам единственият властелин на времето е Мелвил. Той е диригентът на симфонията на дните ни. Разходка, ядене, дрямка, закуска. Независимо колко е часът, той решава кога Вселената трябва да се събуди и аз се приспособявам, за да съхраня неговия свят непокътнат. Всеки ден изпълнявам същата мелодия, поддържам ритъма с неговия метроном, старая се да не пропусна нито една нота. Събуждане. Прегръдка. Закуска. Игра. Излизане на разходка. Музика. Обяд. Приказки. Прегръдка. Приспиване. Отново събуждане. Закуска. Излизане за нова разходка. Пазаруване. Музика. Баня. Вечеря. Приказки. Прегръдка. Приспиване.

Не мога да измисля друг начин, по който да му кажа, че животът продължава, независимо от всичко. Вкопчването в навиците ни е начин да не допусна в живота ни и ужасното, и чудесното. Кошмарът на онази нощ и състраданието, което го последва. Раната и превръзките, с които хората искат да я изцелят. Нищо от тези неща няма място в нашия вече препълнен малък живот.

Понякога преградите падат. Тихо. Зад едно „Хайде, време е за закуска“ Мелвил долавя потиснато хлипане. Сърцето ми забива прекалено бързо. Той знае, че татко е тъжен. Вижда, че в живота ни е зейнала дупка. Едно невидимо чудовище идва, за да ни завлече там долу. Плачем. Бавно дупката се затваря. Все още сме тук. Диригентът на оркестъра и неговият солист. Малката ни въртележка се върти и върти всеки ден, до безкрай.

Този мъж, проверяващ електромера в кухнята, е фалшива нота. Наблюдавам го, очаквам момента, когато ще осъзнае, че не е в такт с нас.

Той просто внимателно записва числата на своя лист. Искам да го изхвърля навън. Но не правя нищо такова. Оставам на прага и свеждам глава пред света, който продължава своя ход. Пред живота, който нахлува в апартамента ни против волята ми. Пред тези непознати, които ни напомнят, че нямам избор, че все още съм жив.

— Това е, мосю, готово е.

Вратата се затваря зад него. Музиката отново е в хармония. Време е да взема Мелвил от яслата.