Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (5)

Да я видя отново

16 ноември

10:00 ч.

Трябва да дават флуоресцентни жилетки на всички, които искам да избегна. Хората от екипа за психологическа подкрепа ги носят тази сутрин, което улеснява задачата ми. Не искам да говоря с тях. Имам усещането, че искат да ме ограбят. Да отнемат нещастието ми и да положат върху раната ми балсама на шаблонните фрази, които ще ме оставят безцветен, отмит, без поезия, без красота.

Затова мислено си правя карта на помещенията. С цветови код. Синьо, полиция, за да премина. Флуоресцентно жълто, екипът за психологическа подкрепа, да се избягва. Черно, екипът от съдебната медицина, за да мога да я видя отново. Насочвам се към човек в синьо, който ми предлага да поговоря с някого във флуоресцентно жълто. Преструвам се, че не чувам какво ми казва. Придружават ме майката и сестрата на Елен. Отнема ужасно много време, за да стигнем там. Няколкото метра са цяла вечност.

Дълги игли от леден дъжд разсичат лицата ни. Всеки човек, когото виждам, следва сценария до последната буква. Актьор в пиеса, повтаряна отново и отново, мрачен водевил, изтъркана комедия.

„Смърт“ е заглавието, изписано на афиша днес, и все пак тази разходка не е погребално шествие. Не е време за това. Това е щастлив час, завръщането на любимата.

Вътре в сградата плочките изглеждат стари и износени, също като лицата на служителите. Студено е. Откакто съм дошъл, са ме питали поне десетина пъти дали искам да седна; всеки път отказвам от страх, че няма да успея да стана отново. Чакам изправен.

Протоколи. Документация. Семейства идват и си отиват. Около петнайсет влизат преди нас. Всички излизат на части.

— Дошли сте за Луна-Елен Муял?

Наш ред е.

Стаята, в която ни въвеждат, е по-приветливо обзаведена. Чакалнята на смъртта не е такава, каквато си бях представял. И все пак, зад лъскавите панели, които покриват стените на стаята от пода до тавана, чувам как тече кръвта на мъртъвците. С всяка изминала секунда си представям как тя се просмуква през дървените панели и бавно наводнява стаята. Стига от краката до главите ни. Дави ни в кървава баня. Всъщност ние вече сме удавници.

Млада жена се обръща към нас. По гласа й личи, че това за нея е рутина. „Трудни моменти… ужасни обстоятелства… полицейска работа…“ Всички тези думи звучат изхабено, състрадание втора ръка. Паузите й са пресметнати, жестовете й са подготвени, усмивката й изглежда като извадена от илюстриран наръчник на погребални агенти. „Глава пета: Как да говорим със семействата.“

Аз съм просто един от многото.

Слушам я само наполовина. Елен е тук, зад съседната врата. Усещам я. Искам да я видя, сам.

Майката и сестрата на Елен ме разбират. Те знаят, че дори тук, първо сме ние, двамата. Заедно в този последен миг, само тя и аз. Не нечия дъщеря, нечия сестра, най-добра приятелка, не жената, убита в „Батаклан“. Искам да бъде моя, само моя. Както преди.

Бяхме като две блокчета от „Лего“, които си пасваха съвършено, създадени един за друг. Нашето „имало някога едно време“ започна на 21 юни с музика, на концерт. Както винаги в началото на великите истории, си мислех, че тя не би поискала някого като мен. Смятах, че е прекалено красива, прекалено парижанка, прекалено изтънчена, прекалено всичко за човек като мен, който не е нищо особено. Хванах ръката й. Тълпата и шумът ни погълнаха. До последния момент смятах, че ще ми избяга. И тогава се целунахме.

След това всичко се случи много бързо. Казах й, че ще отидем в Ню Йорк, че времето ни принадлежи, че щастливата ми звезда ще ни води. Тя ми каза, че ме обича.

Любовна история като всяка друга. Бяхме достатъчно умни, за да осъзнаваме какви късметлии сме, и достатъчно луди, за да заложим всичко на това. Тази любов бе нашето съкровище.

Вратата се отвори.

— Кажете ми, когато сте готови?

Тя е тук. Приближавам към нея, обръщам се, проверявам дали сме сами. Този момент е наш. Разделя ни стъкло. Притискам се към прозореца е цялата си тежест. Съвместният ни живот преминава пред очите ми. Струва ми се, че никога не съм имал друг живот. Елен бе лупата. Брюнетка е млечнобяла кожа, очи, които й придаваха изражение на уплашена сова, усмивка, в която можеше да побереш целия свят. Спомням си усмивката й в сватбения ни ден.

Но най-хубавите моменти в живота ни не са онези, запечатани на снимки в албумите. Помня всички моменти, когато просто си открадвахме време, за да се обичаме. Виждахме възрастна двойка и си пожелавахме някой ден да бъдем като тях. Изблик на смях. Свободна сутрин, излежаване в удобното ни легло.

Най-значимите моменти са тези, в които няма нищо за показване, нищо за казване; те са най-красивите. Те са тези, които изпълват паметта ми.

Тя е красива, както винаги.

Когато затваряш очите на мъртъвците, ти им даваш още малко живот. Тя прилича на жената, която наблюдавах как се събужда всяка сутрин. Искам да полегна до нейното отпуснато тяло, да я стопля, да й кажа, че е най-красивата жена, която някога съм срещал. Искам и аз да затворя очи и да изчакам Мелвил да ни повика, да изчакам той да започне да се върти в нашите намачкани чаршафи.

Елен често ме питаше дали любовта може да бъде поделена. Дали след появата на детето ни все още ще я обичам толкова много. След раждането на Мелвил никога повече не ми зададе този въпрос.

Плача, говоря й, искам да остана още час, поне ден, може би цял живот. Но трябва да я оставя. Луната трябва да залезе. Днес, 16 ноември, слънцето изгря за нашето ново „имало някога едно време“. Историята на баща и син, които продължават да живеят сами, без помощта на звездата, на която са се заклели във вярност.

— Мосю, време е да я оставите…