Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (4)

А можеше да бъде…

16 ноември

9:30 ч.

Мелвил е на ясла. Понеделник сутрин е, намирам се в бар в XV-и арондисман^[1]. Хората имат сиви лица и разбити мечти. Телевизорът е включен на 24-часовия новинарски канал BFM всички очи са залепени в екрана, търсещи нещо, за което да говорят, сега, когато обикновените теми за разговор — повишаването на данъците и грипът — са неуместни. Понеделник е, но никой не говори за нищо друго, освен за предишния петък.

— Силно еспресо!

Тази сутрин трябва да отида да видя Елен в моргата на съдебната криминология. Двама мъже до мен, между 45 и 50 години, с изморените очи на хора, видели прекалено много, обсъждат това, което не желая да чувам. Няма начин да избегнеш разговорите, когато седиш в заведение, те просто се случват навсякъде около теб. Обикновено би било приятно, да седиш сам и докато си изпиеш кафето, да дочуеш тези парченца от живота на другите хора. Но днес моят живот е на парченца.

Макар да се извръщам, да се опитвам да не чувам, няколко думи достигат до мен през съскащата пара на машината за кафе.

— … Не можем да позволим смъртта на тези хора да е напразна…

Защо, нима има друг вид смърт?

Може да е безразсъден шофьор, забравил да удари спирачки, тумор, оказал се по-зловреден от другите, или ядрена бомба. Единственото, което има значение, е, че Елен вече не е тук. Автомати, куршуми, насилие — всичко е просто шум на заден фон за истинската драма, която е единствено важна за мен. Отсъствието.

Малко хора разбират как съм превъзмогнал толкова бързо обстоятелствата, при които загина Елен. Хората ме питат дали съм забравил, дали съм простил. Не съм простил нищо, не съм забравил нищо. Не съм преодолял нищо и определено, не толкова бързо. Когато всички други се завърнат обратно към живота си, ние ще продължим да живеем с това. Тази история е нашата история. Да я отречем, би означавало да предадем Елен. Въпреки че обезобразеното й тяло е мъртвешки студено, въпреки че целувката й има вкус на все още топла кръв, въпреки че това, което нашепва в ухото ми, има смразяващата красота на погребален реквием, трябва да я притисна до себе си. Трябва да бъда част от тази история.

Разбира се, да имаш виновник подръка, някого, към когото да насочиш силата на гнева си, е отворена врата, възможност временно да избягаш от страданието си. И колкото по-ненавистно е престъплението, колкото по-очевиден е виновникът, толкова по-оправдана е омразата ти. Мислиш за него, за да не мислиш за себе си. Мразиш го, за да не мразиш това, което е останало от живота ти. Ликуваш при смъртта му, за да не трябва да се усмихваш на тези, които са оцелели.

Може би това са утежняващи обстоятелства — най-малкото, което би могло да се каже. Но утежняващите обстоятелства са за съдилищата, като начин да се определи степента на загубата. Никой обаче не може да преброи сълзите си, никой не може да ги изтрие с ръкава на гнева си. Тези, които нямат кого да винят, са сами с мъката си. Чувствам, че съм един от тях. Сам със сина си, който скоро ще ме попита какво е станало онази нощ. Какво ще му кажа всъщност, ако прехвърля отговорността за обстоятелствата в нашия живот на някого другиго? Към него ли трябва да се обърне за отговори, този човек ли ще му обясни станалото? Смъртта бе чакала майка му онази нощ; онези хора бяха просто нейните пратеници.

С изстрелите на своите автомати те разбиха на парченца пъзела на нашия живот. И дори след като го наредим отново, парченце по парченце, той никога вече няма да е същият. В картината ще липсва някой, ще бъдем само двамата, но все пак ще усещаме целия образ. Тя ще бъде с нас, невидима, но ще бъде. Ще откриваме присъствието й в очите си, в радостта ни, разпалвана от нейния пламък, във вените ни, по които ще текат сълзите й.

Никога не ще се завърнем към предишния си живот. Но няма да изградим живот, основан на омраза срещу тях. Ще продължим със своя собствен живот.

— Още едно еспресо, моля, и сметката.

— Истинска лудост… Това, което стана, нали? — обръща се един от мъжете към мен.

— Всъщност нямах много време да мисля за това. Жена ми не беше с нас този уикенд и трябваше да се грижа за детето ни. Но сега отивам да я видя.