Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (3)

Калинката

15 ноември

17:00 ч.

След разходката Мелвил би трябвало да се успокои. По-късно ни предстои времето за къпане, времето за вечеря и най-накрая — времето за лягане. Днес му личи, че е неспокоен. Болката му, все още неспособна да бъде облечена в думи, прозира във всяко малко безпокойство на бебешкия му живот. Бисквитата е прекалено мека, той не иска да я яде. Топката се търкаля прекалено далече, той не иска да си играе повече. Коланите на количката му са прекалено стегнати, той не иска да стои мирен в нея. Бори се с всяко неудобство вътре в себе си, с всичко, което не разбира. Едно вълнение, което не може да определи, но което го е ограбило от невинното любопитство на малко момче. Какво е това чувство, което го кара да плаче, въпреки че не е гладен, не го боли нищо, не се страхува от нищо? Липсва му майка му, вече два дни не се е прибирала. Досега не го е оставяла за по-дълго от някоя вечер навън.

За да го успокоя, го изпращам да потърси книжка от детската си стая. Рафтът с книгите му е поставен достатъчно ниско, за да може да го стига сам, и е обитаван от герои, наречени по чувството, което въплъщават: Мистър Щастливко, Мистър Смешко, Мистър Сърдитко… Има и слон, който изобщо не иска да пораства. Малка мишка от плат, в която пъхам пръста си и която, страница след страница, се опитва да избяга от преследващата я котка. Най-накрая мишката се скрива в саксия с цветя и иска целувка за „лека нощ“, която Мелвил никога не й отказва.

Днес, усмихвайки се с всичките си шест зъбчета, той се връща от мисията си с книжка, която обича да четат с майка му. Това е история за красива калинка в една чудна градина. Всички животинки, които събират нектар там, се възхищават на калинката, защото тя е с добро сърце. Тя е най-красивата и най-милата от всички буболечки. Майка й много се гордее с нея. Но един ден малката калинка каца, без да иска, на гърбавия нос на зла вещица.

Мелвил така и не разбра, че тази ужасна вещица превръща сладката калинка в зла калинка. Елен се притесняваше, че това може да го уплаши, затова винаги пропускаше тези страници, в които червено-черната буболечка — заедно със съучастниците си, един паяк и една крастава жаба — започва да тероризира обикновено спокойната градина. Калинката, за която Мелвил слуша всяка вечер, никога не е кацала на носа на онази вещица.

Сгушен в леглото си, той знае само за добрата фея, която с едно махване на магическата си пръчка прави малката буболечка отново красива и добра. Днес аз също пропускам тези страници. Но когато виждам феята да се появява в своята приказно синя, обсипана със звезди рокля, усмихвайки се с ведрата усмивка на някой, който вече знае как свършва историята, внезапно спирам.

Мелвил няма да може да пропусне тези страници от живота си така, както Елен пропускаше страниците на приказката. Не притежавам магическа пръчка. Нашата малка калинка кацна на носа на вещицата. Вещицата бе преметнала на рамо „Калашников“ и донесе смъртта на върха на пръста си.

Трябва да му кажа, сега. Но как?

Мама, тати, биба. Мелвил може да произнася само тези три думи, но разбира всичко. И все пак, ако седна до него и му кажа: „С мама се случи сериозен инцидент. Тя вече никога няма да се върне у дома“, всъщност ще използвам думите на възрастните, за да му разкажа история на възрастните, и той няма да може да проумее какво означават тези думи за него. Все едно да я убия повторно. Думите не са достатъчни.

Той се нервира, тропа с крачета, хвърля книгите си на пода. Ей сега ще се разстрои. Вземам телефона си, за да му пусна песните, които слушаше с майка си, пъхнал палец в устата си, увит около нея като малка любяща водна змия.

Притискам го към себе си, задържам го между краката си, за да ме почувства, за да ме разбере. Прекарал е девет месеца вътре в майка си, вслушвайки се как живее тя, ударите на сърцето й са били ритъмът на дните му, движенията й са били неговото пътуване, думите й — музиката на неговия зараждащ се живот. Искам да чуе, долепил ухо до гърдите ми, как моят глас изрича скръбта ми. Искам да почувства как мускулите ми се напрягат под тежестта на този момент. Искам ударите на сърцето ми да го уверят: животът продължава.

Намирам на телефона плейлистата, която майка му направи за него, и я пускам.

Тя сама избра песните, като всяка бе нещо като музикален мост между бебешкия слух на Мелвил и хармонията на света на възрастните. Анри Салвадор и неговата Chanson Douce е рамо до рамо с Temps de l’Amour на Франсоаз Арди, ода за луната оживява настроението — Berceuse à Frederic на Бурвил. Когато зазвучават първите тонове на тази песен, отварям папката със снимките на телефона. Лицето й се появява, размазано, в лош кадър, но само това е нужно, за да извади рязко Мелвил от крехкото спокойствие, донесено от началните думи на песента. „Време е за сън сега… мой малък Фредерик… Намерих тази песен… и ти я давам като подарък… в твоята кошарка.“

Той веднага забива разтревожено пръстче в нея и после се обръща към мен, устните му са извити надолу, топли сълзи преливат от очите му. Предавам се и му обяснявам, колкото ми е по силите, че мама няма да си дойде у дома, че й се е случило нещо лошо, че не е нейна вината, тя много би искала да бъде с него, но вече не може. Никога не съм го виждал да плаче така. И преди е проронвал няколко сълзи, разбира се, от болка, страх, разочарование или гняв.

Но това, това е нещо съвсем различно. Това е неговата първа истинска скръб. Първият път, когато изпитва истинска тъга.

Снимките проблясват една след друга и музиката започва да забива жилото си в нас. Ние сме като две деца, надвесени над музикална кутия, която свири песента на живота ни, две деца, изплакващи сълзите си, докато очите им не пресъхнат. Нормално е да си тъжен; позволено ти е да си тъжен, татко също е тъжен. Когато се почувстваш така, ела при мен и двамата ще разгледаме снимките отново. Песента свършва. „… Не забравяй тази музика… която ти подарих един ден… с цялата си любов…“ Спомените бавно отнемат малко от болката, преглеждането на снимките се превръща в игра. Това е Мелвил, това е мама. Знам обаче, че скоро отново ще се наложи да говорим за станалото.

Приказката за калинката свършва така: след като отново е станала най-хубавата буболечка в градината, тя намира своята майка, която се разплаква от радост, щом вижда пак малкото си момиченце.

Казвам му, че това е само първата стъпка от дългия път, който ни предстои. Вещицата си е отишла, но сега трябва да му обяснявам, всеки път, когато има нужда да го чуе, защо майка му няма да го чака в края на неговата приказка.

Откъсвам страницата от книжката и я забивам на стената на стаята му, точно до една снимка на тях двамата с Елен. Той се е хванал за раменете й и се е проснал върху гърба й. Усмивката му е като проблясък на пролетно слънце, над очите му е паднал кичур коса.

Тя се взира към мен, без поза, без лещи, очите й ми говорят безмълвно. Разказват ми за простичката радост, която изживяхме заедно през тези седемнайсет месеца, когато тримата бяхме заедно.