Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (16)

Краят на историята

24 ноември

22:00 ч.

Започнах да пиша тази книга в деня, след като пуснах писмото във Фейсбук, може би дори същата вечер. Когато Мелвил е на детска градина, сядам на компютъра си, за да се освободя от всички тези думи, които живеят в главата ми. Като съседите на горния етаж, които слушат музика прекалено силно. Печатам ги на клавиатурата си, за да ги успокоя, за да спрат да се борят и да ме оставят да спя.

Веднага щом се появят на монитора, ги оглеждам като чужди тела, прочитам ги, за да ги разбера, препрочитам ги, за да разбера себе си, и накрая ги обиквам. Наблюдавам ги отдалече — как се държат за ръце, понякога се опитвам да ги повикам, надигайки глас, но не стигам до тях. Думите вече не ми принадлежат.

Трябва да пиша бързо. Аз съм този, който обича Елен, не онзи, който я е обичал. Преди смъртта да спусне завинаги завесата върху човека, който някога бях, без дори да ми позволи да бъда повикан на сцената, аз съм все още онзи голям наивник, изпълнен с надежда, която не му позволява да потъне. Кой знае в какъв човек ще се превърна утре, когато скръбта ми позволи да го направя?

Като кратковременна, мимолетна любов, като всепомитаща страст всичко просто отминава. Блестящо отражение на изживяната любов. То е красиво, наситено… прегръщам го, притискам го силно към себе си. Но знам, че вече почти ме е напуснало.

В търсене на нечий друг любим, когото да измъчва, продължава по пътя си, предава ме на своя тъжен спътник. Утрото.

Забелязвам следите му, кафяво петно, което се появява отстрани на ханша ми. Вече съм го виждал да расте, на същото място, преди няколко години, когато загубих майка си. Това е по-тъмно. И се разпространява по-бързо. Само въпрос на дни е, на седмици; обсаден съм. Покрива почти целия ми стомах. Вече не чувствам, че имам сили да върша каквото и да е. Яденето е моята Голгота.

Скоро ще се разсее по целия ми гръден кош, ще се притисне в торакса ми, за да ми попречи да дишам. Ще проникне в това, което е останало от сърцето ми, и ще разпръсне смъртоносно оцветената си отрова из вените и артериите ми.

Краката ми повече няма да ме държат, коленете ми ще се вцепенят на място и стъпалата ми ще се превърнат в глина. Ще се провлачи по раменете ми, за да ги накара да се отпуснат, вече няма да мога да повдигам ръце. Тялото ми ще ме изостави, но все още ще разполагам с ума си. Ще получа условна присъда, за да се наблюдавам отстрани как потъвам.

Но аз не се боя. Очаквам го, знам го. Понякога се опитвам да се убедя да бъда търпелив, но кафявата „дама“ е неумолима, методична. Ще се надигне от основата на врата ми към гърлото, хватката й ще става все по-силна и по-здрава. Обонянието ми вече няма да може да разпознава мириса на паметта. Очите ми ще виждат само това, което е пред тях.

Бих искал първата ми книга да е история, но не моя. Бих искал да обичам думите, не да се боя от тях.

Когато някой ми чете на глас думите, които съм написал на компютъра си, ми се струва, че ги преоткривам, че ги чувам за първи път. Почти се изненадвам, когато разбирам колко труден е станал животът на тези двама малки мъже. Иска ми се да им помогна. Обичам ги, и двамата. С техните калинки, с готовите им храни от магазина, с жените от яслата, които никога няма да заменят тяхната мама.

Не мога да разкажа история. Това, което съм написал, не ми се струва такова. Нямам начало, нямам край и всяка изминала минута разтърсва цялото ми същество. Настоящето ми става минало и се нося през това всекидневие без реално време, рея се през тези лишени от часове дни.

След смъртта на Елен нямам какво да разказвам. Това е краят на историята. Съществуват само тези моменти, които изплуват внезапно и ме изненадват. За тези моменти трябва да пиша, полароидни образи на живот, който още не се е научил отново да си поема дъх.

Очаквам онази нощ, когато, вече с потъмняло лице, ще притисна все още розови устни до челото на сина си, докато той спи в леглото си. Една последна целувка от мъжа, който бях, онзи, който обичаше майка му така, както никой никога не я бе обичал, онзи, който го видя как се ражда и отваря очите си за света, онзи, който копнееше за живот, в който щяхме да имаме време да се обичаме. Последният миг от нашия предишен живот.

Когато тази вечер Мелвил заспи, ще се предам напълно на мрака.

Утре ще отидем да видим майка му. Тази книга е почти завършена.

Тя няма да ме изцели. Никой не може да бъде изцелен от смъртта. Тя може само да бъде опитомена. Смъртта е диво животно, зъбите й са остри. Просто се опитвам да направя клетка, в която да я затворя. Тя е тук, точно до мен, точи лиги, докато чака да ме погълне. Решетките на клетката, която ни дели, са от хартия. Когато изключа компютъра, звярът изскача на свобода.