Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (14)

Преглеждане на нейните вещи

22 ноември

23:00 ч.

Всичко си е на точното място. От коша с прането съм взел последните нейни дрехи, които все още пазят аромата й. Всяка вечер ги притискам до лицето си, за да заспя с това ухание на вечност. Но не съм пипнал нищо друго. Не мога. И все пак погребението е след два дни и трябва да избера дрехи, с които да бъде облечена. Иска ми се да може да остане гола. Иска ми се да се плъзна в ковчега при нея, също така гол. И да оставя да спуснат капака върху ни, така че най-накрая да се стоплим взаимно.

Ръката ми докосва висящите в гардероба дрехи. Всяка тъкан е спомен. Вълната на дългото й палто е разходка през гората в едно зимно утро. Носът й е зачервен, очите й се взират над очилата, едната й ръка е пъхната в джоба, другата е в моята ръка. Елен живее в настоящето. Тя се отдава изцяло на миговете, които изживява. Имаме си наша пейка в онази гора. Там я помолих да се омъжи за мен. Тя се престори на изненадана.

Под найлонов калъф — лека пола от тюл, светлосива. Потъмняла е от времето. Това е полата, която носеше, когато за първи път се целунахме. Воалите танцуваха около нея. Като пеперуди, уловени в мрежа. Тя беше танцьорка от музикална кутия. Тази ще бъде. Скоро, под надгробната плоча, заобиколена от изпълнени със завист трупове, една малка танцьорка ще чака кутията й да бъде отворена. Над нея двамата с Мелвил ще чуваме как музиката свири.

На рафта е купчината памучни тениски. Реликви от младежка свобода, живот, посветен на музиката. „Лед Цепелин“, „Мисфитс“, „Слийтър Кини“, „Дьо Крампс“, „Рамоунс“… тя носеше рокендрола като герб. Извисяваше се от рифовете и ритмите, които се блъскаха в главата й. Без поза. Без претенция. Когато Елен ти позволеше да влезеш в нейния свят, човек се чувстваше привилегирован. Избран от душа, която се отдава без задръжки. Аз бях този, на когото тя даде всичко. Кралят на нейния свят.

Протягам се високо и сграбчвам ярка цветна тениска: щастливо оранжево, с малки бели квадратчета. Тя връзваше подгъва й над ханша си, откривайки долната част на корема си, онази част, която съм целувал толкова пъти.

Тя беше лято. Топла, жива, понякога смазвана от някоя тягостна топлинна вълна. Понякога застрашавана от вечерна буря. Но сезон на свободата. През лятото нощите са къси. Човек има желание да обича.

Точно на върха са кутиите, част от колекция, която едва е започната: официалните обувки, онези с високите токчета. Толкова високи, че сякаш продължават до безкрай. Кожени каишки на глезените, ботуши, които не са създадени за ходене. Елен бе жена-птица и през повечето време обувките й спяха в кутиите си. И все пак още чувам как отекват по дъските на пода. Както в една изпълнена с любов сутрин, когато, полугола, тя си ги обу само за да изпита удоволствието от носенето им. Нямаше значение, че никой, освен мен не я вижда. Тя не се интересуваше от останалия свят. Тя беше централната ос на нашия. Всичко се въртеше около нея. Луната бе нашата планета. Ние бяхме единствените й двама обитатели.

На тоалетката й все още стои незатворена спирала, очилата й са оставени небрежно встрани, очаквайки завръщането й. Тя смяташе, че е невзрачна. Затова носеше грим.

Прекарваше часове пред огледалото, докато се приготвяше за излизане. Ритуалът бе умело организиран. Подготвяне на кожата, после фон дьо тен, очите, устата и най-накрая — руж на страните. Беше като представление. И също както става с актьорите, които обличат костюмите си, така и тя се превръщаше в някой друг с нейната маска. Нежната сдържана млада жена се преобразяваше във великолепна дама.

Обичах еднакво и двете. Едната живееше в другата. Двете заедно, това бе тя.

В банята шишенцата й с парфюм са подредени в изрядна линия едно зад друго. Носят чувствени имена: Louve, Bas de Soie, Datura Noir^[1]. Все още усещам вкуса им в устата си, както когато целувах нейното изпънато тяло. Устата й бе прохладна, гърдите й бяха меки, гърбът — леко извит, бедрата — подчертани. Заедно се научихме да обичаме.

Louve бе любимият й.

Дрехите й са поставени на леглото така, както ще изглеждат, когато бъде погребана с тях. Напръсквам ги с парфюм и ми се струва, че виждам как се надигат. В безжизнения плат, малко по малко, се появява тялото й. Крехките й рамене, краката, ръцете, дупето, гърдите. Тя е тук, цялата е моя.

Лягам до това невидимо тяло. Дъхът й гали врата ми. Тя ме прегръща. Поставя ръка на лицето ми. Казва ми, че всичко ще бъде наред. Това е последният път, когато ще можем да се обичаме.